понеделник, 28 февруари 2011 г.

Сънувай ми Утопия и тишината на гората


1.


Сънищата.

Влад живееше с тях. Понякога дори и в тях, защото заспиваше и времето изчезваше.

В тях понякога летеше, но без да има криле. В тях понякога имаше криле, но не летеше, а плуваше по водите на безвремието.

В сънищата си често виждаше времето как се отцежда, като дъждовни капки по прозорците. Друг път броеше капките като секунди, отронващи се от минутите на дъжда.

Той сънуваше и сънищата често бяха болезнено реални. Събуждаше се и откриваше, че някои щрих от съня се наместил в реалния живот, въпреки че често не знаеше кое точно е реалност. Когато започна да сбъдва сънищата, Влад се изплаши от силата им. От възможността да заменя части от един друг свят с мигове от този, в който се събуждаше. В миналото му хората от селото идваха и го молеха да сънува заради тях. Заради мечтите или страховете им. Тогава той избяга далеч от всеки, покри името си със забрава.

Страхуваше се способността си и живееше дълбоко под земята. Обитаваше една изоставена миньорска шахта навътре в планината. Там бе скрит от лицето на света, за да не промени небето. И не искаше нищо повече, освен да събужда в този негов къс земя под слънцето.


Бяха само той и тишината на гората.





2.

Непознатия го чакаше една вечер пред входа на шахтата. Влад беше излезнал да се поразходи, както правеше почти всеки ден по това време. Обичаше да се изкачва на върха и да наблюдава залеза. Да послуша песните на вятъра, носещи се над нагънатите хребети насреща. След това да следва сенките до своят подземен дом и отново да заспи.

Когато непознатия заговори, той се изплаши. Не беше чувал човешка реч от много време. Помисли, че е някой горски звяр, но после го видя свит до една рухнала стена и разпозна думите.

- Ти ли си Пясъчко? - каза с плътен глас мъжът.

Не усети опасност, затова отвърна:

- Казвам се Влад – и огледа посетителя на слабата светлина от спускащата се нощ. Нарече го с едно забравено име, с което го молеха някога идващите за помощ селяни.

- Може, но онзи, който може да ражда от сънищата си реалност е известен като Пясъчко – мъжът се изправи и се приближи. Подаде ръка и се представи: - Аз съм Мидас. Хорасио Мидас.

Влад се подвоуми, но пое ръката и усети забравената топлина на себеподобния. После я разклати и леко стисна. Прие непознатия като свой гост, макар и да беше първия такъв по тези места. Беше млад човек, но видно смазан от нещо в живота, което се бе отпечатало в тъжните му очи и посърнало лице.

- Тихо е тук – рече носещия странното име, което Влад свърза с една древна легенда.

- В тишината има много звуци. Трябва опит за да се чуят. Какво ви води насам?

Влад не помнеше някой да знае къде е отишъл, но от онзи следобед, когато напусна родния си град, бяха изминали повече от тридесет години. Навярно е споменал все пак, че идва в тази шахта от миналото, пред някой негов близък. Предвидливо някога сътвори предпазна стена, която ограждаше земите му, но вече не помнеше дали е направена така, че да може да се преминава отвън - явно можеше, защото непознатия е тук.

Хорасио Мидас се загледа към изгряващите звезди в небето. Една по-ярка се отрази с двоен блясък в очите, правейки ги малко по-живи. Това хареса на Влад и го прие като добър знак.

- Света загива – хората, природата, животните. Много малко са оцелели, но скоро и те ще изчезнат, а и почти са загубили човешкия си облик, превръщайки се в зли и кръвожадни същества. Скоро няма да има кой да се порадва на звездното небе – проговори той след краткото мъчание.

- Света?!

- Онзи, който помниш. Твоята дарба е успяла да запази този къс непроменен, но отвъд него всичко се превръща в безкрайна пустиня – Мидас се протегна и откъсна клонка от най-близкия бор. Помириса и я посочи. - Това вече го няма там, отвъд този последен остров.

Гласовете на нощта запяха. Някой пролази между сухите купчини от борови игли. Сова прелетя и писъкът ѝ се понесе към Луната. Дърветата запъшкаха от тежестта на клоните си. Влад извади огнивото си и запали една факла, която бе оставил на входа. Светлината ѝ заподскача по лицата на двамата.

- Слушах за теб, когато бях малко момче. Името ти остави онзи печат за надежда, че всичко е възможно да се промени. Надявах се, че ще се появиш и ще спреш започналата разруха, дори често сънувах как те намирам и те моля за помощ. А после събитията ме отнесоха много надалеч, в различни посоки и едва днес успях да стигна до тук, но само за да ти кажа, че света го няма такъв, какъвто навярно си го спомняш.

Влад затвори очи и извика в мислите си онази буйна река, която пресичаше селото. Той стоеше на моста, а после моста изчезна и той се превърна в част от стихията, която се надбягваше, за да се излее от високия водопад между скалите. После споменът се заподмята в оголели и озъбени камъни, пресъхнали и затрупани с мъртвите люспи на времето.

- Аз не знаех – промълви той.

После замълчаха. Хорасио Мидас мачкаше зелените иглички, сок полепна по пръстите му, но той не го изтри. Сигурно е толкова различен от пясъка отвъд – помисли си Влад, загледан в пламъка на факлата.

- Ти можеш да помогнеш – наруши мълчанието госта. - Пясъчко може да изсънува ново начало и да върне изгубеното.

- Едва ли имам толкова сила – несигурно каза Влад. - Сънищата ми са странни, но не и всемогъщи. Обсега ми е ограничен, няма да стигне за целия свят.

- Ще започнем с малко тогава – махна с ръка Мидас. - Аз ще ти помагам, ти нощ след нощ ще сънуваш и така част по част ще сглобим отново нашата Земя. За начало е нужно толкова малко.

- Какво?

- Сънувай ми тази нощ пари. С тях ще мога да започнат работа всички оцелели.

- Пари ли? - учуди се сътворяващия сънищата. - Едва ли са нужни, щом света загива.

- Повече от всякога. Малкото останали полезни ресурси струват много, защото онези, които ги притежават, искат да са още по-богати. Толкова са жестоки хората, не са като едно време – добави той.

Влад помисли малко и кимна.

- Добре, нека опитаме. Ще ти сънувам пари. Надявам да са ти наистина от помощ.

- Ще дойда утре сутринта тогава.

- Знаеш, че не трябва да си в обсега на сънищата ми. Иди по-надалеч и изчакай там.

- Знам. Ще се върна в пустинята отвъд.

- До утре – каза Влад.

- До утре, Пясъчко – рече Хорасио Мидас и пое по пътеката, водеща вън от омагьсаната гора.



3.


Дните се превръщаха в седмици, седмиците в месеци. Работата вървеше добре - докладваше Мидас при идванията си. Първоначално бяха всеки ден, после през седмица. Отначало идваше сам. Един ден доведе двамина здравеняци с оръжия. После стана обичайно да посещава Влад с цяла дузина автоматчици. Казваше, че е за тяхната обща безопасност. Сред оцелелите имало достатъчно лоши хора, които могли да поискат да отвлекат митичния Пясъчко, който да сбъдне желанията им чрез принуда.

- Защо не дойда там и за една нощ да оправя всичко? - попита един ден той.

- Все още е рано. Не знаеш колко е различно. Трябват много пари, за да се построят отново градовете. Сам знаеш, че обхвата на сънищата ти е малък – обясняваше Мидас. - Промениш ли нещо веднъж, враговете ни ще разберат за теб и навярно ще сторят нещо ужасно. Нека подсигуря първо нашата страна, а след това може и да помислим за някое място, откъдето да започнеш.

И Влад приемаше, че за него наистина е по-добре да остане тук, в планината, в шахтата си. И без това е свикнал, дори не искаше да я напуска, но желаеше да бъде по-полезен. Затова сънуваше нови чували с пари или ковчези със златни слитъци. Но се чудеше, че новият свят също е подвластен на тези хартиени и блестящи сили. Хорасио Мидас му каза, че в руините от миналото най-лесно се строи, но са нужни средства, защото хората искали за всичко да им се плаща.

- После, когато основите са готови – с поверителен шепот говореше той, - ще дойдеш ти и с един сън ще промениш нравите на принудените да живеят с лишения. Тогава няма да има нужда нито от пари, нито от злато.

Толкова му се искаше това да се случи, че се остави на увещанията на единствения си познат сред хората, който се обяви за негов най-добър приятел. Носеше му често подаръци от външния свят, с който свидетелстваше за промените.

Рисунка на дете, глинено гърне от новите работилници, и веднъж букет от ярки цветя, поникнали във възродените градини.

Влад ги приемаше и дълго гледаше, откривайки в тях собствените си спомени от далечното минало.



4.

Изминаха осемнадесет месеца от онази първа тяхна среща. Влад бе отишъл на обичайната си разходка преди свечеряване. Когато се върна единствения му посетител го чакаше пак пред входа. Странното бе, че е съвсем сам. Нямаше ги дружината охранители. В това се убеди, след като не видя както обикновено бойците да се подпират на дебелите стъбла на боровете.

- Мидас, случило ли се е нещо?

През последните срещи онзи угаснал поглед се наливаше все повече с увереност, с тежестта на отговорността да се възроди цял един свят. Но и с нещо, което Влад определи като силата на властта.

- Пясъчко, ти живееш толкова спокойно тук – започна без дори да поздрави Хорасио Мидас. - Нямаш и представа колко е трудно да те пазя, колко невъзможно е да се справям сам с всички несгоди отвъд – в пустинята. Съвсем сам, без да има вяра на нито един от работниците си – изпъшка тежко и с разочарование каза: - Те само мислят как да докопат парите ни.

Тук той наблегна на общото и единството в начинанието, което бяха започнали.

- Нека дойда с теб, ще е нужно само да заспя и лесно ще променя един район – предложи както винаги Влад.

- Един район – пренебрежително каза Мидас. - Отвъд срещу теб е настръхнала цяла една планета, покрита с отровата на оцелелите същества, изгубили човешкото в себе си. Нямаш представа колко много хората приличат на хищни зверове. Дори и ти нямаш тази сила да ги промениш, те ще те разкъсат още преди да заспиш.

- Трябва да има начин, нали вече една година строим...

- Има, но не зная дали е възможен. - Хорасио Мидас вдигна очи, сякаш с недоверие в силите му. - Това ще бъде труден сън.

- Слушам те – кратко рече Влад и седна до приятеля си.

- Искам да сънуваш нови хора. Не като нас, нека бъдат механични, но отчасти органични. Да мислят, но да не раждат свои идеи, а само да изпълняват нашите.

- Андроиди ли? Помня, че някога говореха за създаването на подобни изкуствени човеци, които да заместят човека в трудните и опасни дела. Това ли искаш, Хорасио?

- Да. Те ще бъдат честни и неподкупни. Няма да имат нужда да им се плаща скъпо, за да доверяваме живота си. Ще можеш ли да ги сънуваш, Пясъчко?

Влад се замисли. Сбъдването на сънищата не беше толкова лесно. Ако нямаше познания за желаното да се появи в реалността, просто щеше да се създаде някакво безформено петно от нищо. А идеята му допадна, защото с помощта на тези нечовеци щяха да могат много по-бързо да се справят с работата по строежите. Трябва тази вечер хубаво да си припомни всичко, за да може да изсънува подобни неистински хора. Не искаше на сутринта в гората да плъзнат някакви грешни създания, които после да е трудно да заличи. Можеха и да избягат отвъд обхвата на мислите му, а тогова много неща можеха да се объркат в плановете на двамата опитващи се да поправят големите грешки на света. Щеше да е опасен сън, защото никога не се бе сещал да сънува нещо подобно. Обикновено сънищата му бяха свързани с мирен горски покой, в част от който често се превръщаше и той.

- Ще трябва да внимаваме. Нека ми разкажеш подробно как искаш да изглеждат тези изкуствени хора, за да мога да ги осмисля – каза на чакащия търпеливо Мидас.

- Всичко съм подготвил – усмихна се той и извади една връзка с листове. - Това са образците, там е написано какви да са способностите им. Прегледай ги на спокойствие, аз ще дойда утре и ще видим какво се е получило.

- Така да е. Но ще направим само неколцина за начало, нека не избързваме. След една или две нощи, ако всичко е добре, ще сънувам колкото са ти нужни.


- Ти знаеш най-добре, Пясъчко – подаде топлата си ръка за сбогуване Хорасио Мидас и тръгна по добре познатата пътека.



5.

Само няколко месеца след сънуването на армията от андроиди, Влад започна да усеща промените дори в своят закътан ъгъл на планината. Вечер от върха виждаше как нещо в далечината гори и гъсти кълба черен дим затулваха небесната галерия от звезди. Облакът напираше да приближи и той всяка нощ го прогонваше, но само до следващия ден, когато димът пак протягаше пръстите си към неговата гора. Това го подсети, че нещо се случва отвъд. Мидас не беше идвал повече от месец, а се бяха разбрали да се виждат поне веднъж на две седмици.

Една утрин сбъдващия сънища просто тръгна към границата на острова си. Искаше да види с очите си какво се е получило от съвместната им работа.

Да види грозното лице на пустинята, която Хорасио описваше като отвратителна лишена от живот гледка. Разбра, че трябва да узнае лично какво се случва.

Вървя почти до обед, когато видя размитите очертания на граничния слой от реалността. Знаеше, че е там, защото някога сам го бе създал с един свой сън. Тогава просто искаше петно върху Земята, което да бъде неподвластно на останалия свят. Обичаше да живее в тишината на гората, да спазва мълчанието на планината и да слуша гласовете на дърветата, и това му стигаше.


Когато излезе навън го очакваше не пустееща земя, а безкрайни полета от опожарени стърнища. Межу тях се виеше посипан с пепел път, който Влад последва. Въздухът тежеше от дима. Чуваха се и далечни тътени, но не бяха гръмотевиците на събраните черни облаци в ниското небе.

След час вървене стигна до кръстопът и една наскоро изгоряла постройка. В останките ѝ нещо мърдаше, когато се приближи видя, че са неколцина окъсани мъже, търсещи оцелели реликви от някогашния дом.

Чули шума от стъпките групата се стресна и разбяга към близките купчини мръсотия. Но видели, че е обикновен пътник, те се върнаха и без да го поглеждат продължиха работата си.

- Какво се е случило? - попита Влад.

- Проклетите андита с техните огнехвъргачки – отвърна най-близкият от мъжете. - Вчера минаха и подпалиха всичко отново.

- Връщат се през седмица, за да проверят дали някой не е построил нещо – обади се и още някой.

Влад затвори очи, вече разбрал, че през цялото време е бил мамен от Хорасио Мидас, но трябваше да разбере истината.

- Ето, вземи тези пари – каза той и подаде една пачка с банкноти. Същите, които сам беше сънувал преди време и от които имаше приготвени няколко чувала. Взе малко със себе си като тръгна тази сутрин. За него нямаха никаква стойност, но бе убеден, че за всички други ще са безценни.

Мъжът го изгледа недоверчиво. После видя парите. Бързо пресметна, че са много и посегна лакомо към тях.

- Какво искаш? Нямаме много храна, но ще намеря каквото ти е нужно.

- Не, просто ела и ми разкажи какво се е случило тук. Бях далеч и сега се връщам и намирам – той направи широк размах с ръка, - всичко това. Разкажи ми как света се е превърнал в пустиня преди няколко години.

Изцапания със сажди човек седна направо на земята и заразказва.

Света никога не е бил пустиня. Вярно, имало проблеми с природата, защото хората я натровили, но Земята все още раждала храна и търпяла човечеството. Имало доста войни през последното десетилетие, но дори и те заглъхнали от самосебе си. Докато преди малко повече от година се появил могъщ богаташ, влял се изведнъж с милиардите си в политиката. Казваха, че купувал всички, създавайки светкавично своя империя от хранителни и оръжейни концерни, които въоръжавали и хранели все повече нарастващата му армия, която създал от хилядите безработни и скоро повел към съседната държава. След това към още една и започнала война на два фронта, които после станали с още два в повече. Новият диктатор се казвал Мидас, също като онзи алчен цар от древността, който искал с докосването си да превръща всичко в злато. Той открито заявил амбициите си за завладяване на целия свят. И сигурно би успял, ако се беше родил преди век. Просто в един момент дори и парите се оказали неспособни да подкупят здравия човешки разум, помнещ последните си ненаситни водачи и жертвите дадени заради тях. Генералите му го изоставили, полковете отказали да продължават напред. Мидас намерил скъпоплатени чуждестранни неимници, богатството му нямало край и можел да си позволи да плаща на милиони, които изпратил срещу собствените си войници, част от които от страх отново минали под командването му, но вече с искане за по-високо заплащане.

Почернелия мъж замълча, спомняйки си моментите, които без да иска е видял. После продължил.

Войната се водела без никакви правила. И без това целият план на лудия диктатор се объркал, след като боевете се водили навсякъде и всеки срещу всеки. Станало обичайно онези части, на които не било платено, да се обръщат срещу своите и само след ден пак да минават под общото командване. В този момент жадуващия за световно подчинение изчезнал за около месец. И войната веднага спряла. Нямало кой да плаща на наемниците, а другите просто били изморени и се върнали по родните си места. Но ето че преди няколко месеца Мидас се появил начело на невиждана армия от непобедими андроиди. За броени дни те превзели една след друга всички близки страни, а сега се чувало, че продължили някъде на север, за да овладеят центровете със запаси от суровини. Андроидите оставени да държат вече завладените земи често минавали и подлагали на опожаряване малкото оцелели селища. Никой не знае кое ги кара да правят това, но целта им била само една – да унищожават всичко на света.

- Според мен, Мидас иска просто да заличи човешкия род и да засели планетата с андроидите си – завърши разказа си мъжът и въздъхна тежко.

Влад помълча. Погледна мръсното небе. Погледа му се спря на овъглените полета. Групата ровещи в пепелта шумолеше зад него. Той извади всички пари, които носеше и ги подаде на разказалия му за предателството на Хорасио Мидас. Виждаше, че човека има нужда от тях, най-малкото за да си набави храна. Едва ли обгорялата земя е раждала скоро, но това сбъдващия сънищата щеше да поправи още тази нощ.

- Искам да преспя някъде наоколо. Няма значение къде. Ето, само след час ще е вечер и опасно да оставам на пътя – каза той.

Мъжът веднага се съгласи. Викна на другите и всички тръгнаха към невидимото от дима селце. Влад вървеше бързо и с нетърпение искаше да заспи. Нищо повече не е нужен на този изгорял свят, освен един хубав негов сън, който скоро щеше да им подари.

Докато се настаняваше в малката тъмна стаичка, която му посочиха, той си напомни като заспи да не забрави за утре да предвиди някакъв вид превоз. Трябваше да пътува много и бързо, ако искаше да успее да настигне армиите на Мидас със своите сънища.



6.

Сънищата.

Влад създаваше живота с тях. Превръщаше ги в ново време, което да застели върхо останките на старото. В новият свят хората се раждаха с криле, за да могат да летят над безкрайните гори. В новият ден човек чуваше гласът на небесата и пееше с тях докато се рееше свободен. В новите нощи очите се сливаха със звездите и космоса искреше от общата им светлина.

Той научи оцелелите да виждат звуците в цветове. Да знаят, че дъжда се излива между светлина и образува шарена дъга. А поривът на вятъра е зеленина, наситена и гъста като вечните борове. Много казваха, че живеят като насън, но харесаха новата си свобода и с удоволствие се надбягваха с вълните на единствения земен океан. Слънцето спря да изгаря Земята и лъчите му кротко стопляха отново роденото ѝ тяло, така както са правили през милионите тихи години.

Влад намираше реда за задоволителен, макар и не съвсем съвършен, но имаше време да променя пропуснатото и заменя сгрешеното. Често си спомняше за Хорасио Мидас, който превърна с армията му в една оголена ръбеста планинска скала. Тя беше проклета върху нея никога да не поникне дори и стрък трева, за да напомня на всички в новото време, че вече не са нужни хищните желания от вчера, а само спокойните ритми на утрешния ден.

Когато всичко вече беше изсънувано и подредено, той се изкачи на върха на своята планина и пое от чистия въздух на вечерта. Залезът ръсеше жарта си в обятията на хоризонта и отваряше вратите на напиращото да се разлее звездно небе.

Влад се усмихна и разпери криле. Подскочи и уловен от вятъра се понесе над притихналия свят.


Бяха само той и тишината на гората.

1 коментар:

  1. Прекрасно е доброто да надделее, все още е утопия, но е възможно ако всички се претнем и засънуваме мечтаната действителност!!!
    Благодаря за новата, мечта :)))

    ОтговорИзтриване