петък, 25 февруари 2011 г.

Сън, обвит в бял сатен



1.
Трудно се върви, когато пътищата ги няма. Умората е всичко, което мускулите усещат, докато тялото се катери по стръмните скали. Мислите ѝ често предателски прошепваха „Откажи се!“, но тя намираше сили и продължаваше упорито напред. Знаеше, че ще е трудно още когато пое по пътя. Но не знаеше, че всички вселенски закони ще са срещу нея. Въпреки всичко стискаше устни, свиваше юмруци и продължаваше да върви през виелици, срещу убийственият пустинен пек, и дори срещу глутницата вълци, която я пресрещна една нощ. Понякога я помитаха полудели води на речните бързеи, друг път я задиряха остатъците от клоните на мъртви гори, но тя просто вървеше, за да се да се срещне със собствената си съдба.

2.
Той често се настаняваше на някой крайречен камък или на оголена над билото скала и наблюдаваше внимателно стъпките ѝ. Хареса му тази упоритост да не спира пред препятствията. Хареса му смелостта ѝ да предизвиква страхът си и да му надделява.
Когато я срещна първо се учуди, че точно той не ѝ е ненужен – съвсем и никак. След това се удиви как, тази привидно слаба жена, може да издържи наистина толкова време, без да му поиска ръка за помощ. Опита се още в първата нощ да докосне мислите ѝ, но не успя, единствено можа да улови собствените си, отразени като в огледална повърхност. Беше странно и невероятно. Но това беше преди седмица.
А сега... сега беше просто обезт от мисли за нея.
Мечтаеше как ще я вземе в обятията си. Как ще изтръгне душата ѝ и ще я отведе в покоите на неговите измерения, за да ѝ покаже всичко онова, което само и единствено той можеше да сбъдва насън и желаеше да я превърне в част от личната му магия, когато най-накрая я накара да заспи. Мечтаеше как ще узнае името ѝ и ще го превърне любимата си песен.
Някой се прокашля. Той се озърна и видя сякаш себе си отсреща, но потънал в сянка. Това го притесни, не знаеше, че и той е тук. Появата му никога не беше за хубаво, въпреки че не се уплаши за себе си, а за момичето.
- За какво си дошъл? - грубовато попита, сякаш неканен досадник е пристигнал в дома му.
- За нея – отвърна му леден шепот.
Гласът на брат му винаги кънтеше страшно, като идващ от дълбините на пещера. Видя, че гледа към същата девойка, която устремено следваше пътеката през полето. Беше поглед на хищник към приближаващата се жертва.
- Май ти е раничко още, не виждаш ли, че е съсвем млада. Хайде! – той размаха ръце, сякаш гонеше граблива птица и с жеста си накара всичко живо наоколо да заспи. - Отивай си! Махай се! Тя е за мен...
- Съжалявам, братко – две огромни крила се разпериха и скриха в тъмно мъртвило светлината на деня.
От сянката им заспалите само преди миг треви, цветя и птици безшумно умряха.
- Съжалявам – повтори задгробния шепот, - но мисля, че я обичам.



3.
Ехо трябваше да пресече някакво поточе, което прорязваше безкрайната поляна. Водите му весело пееха и звъняха при целувките си с облите камъни. Няколко ята от листа се носеха, довяни от далечната гора, и я мамеха весело да поеме с тях към морето.
Листата винаги си мислят, че са кораби, а като такива сънуват винаги за морето – усмихна им се Ехо и помаха за сбогом, пожелавайки им да го намерят.
Усети жажда, не бе пила цял ден и се наведе, за да гребне шепа вода. Погледна в отражението и се усмихна на себе си. Беше хубава като зората, с ясни небесни очи и със светло лице, а залезът красиво бе вплел от жарта си в косите ѝ. Беше далечно неземна със своите мисли, чисти като кристалните води на този поток.
Една сянка се отрази зад нея в странен ореол на двойнствен образ, който се появи с двойното си присъствие. Сякаш я гледаха не един, а двама непознати, но с еднакви лица.
Почувства го и страшно, но и успокояващо.
Тя се обърна, нямаше никой, но тревата и цветята наоколо бяха разделени на две. Едната част бе вече мъртва и изсъхнала, а другата сякаш току що се събуждаше, като настъпана от сън.


4.
Беше усещала няколко пъти, че не броди сама, а има някой, който я следва и наблюдава. Не обръщаше внимание, защото всеки може да прави каквото си иска, стига да не предизвиква страх в нея. Сега обаче се увери, че наистина е следена и вече съвсем отблизо.
- От кой ли съм преследвана? - попита Ехо преминаващия полъх на вятъра.
- От мен – каза непознат глас и тя го видя.
Бе събрал милион водни капки във формата на пищно речно цвете. Светлината преминаваше през тях и се пречупваше в хиляди дъги, а непознатия седеше в чашката между преливащите се живи цветове.
Усмихваше се така, както само един сън може да се усмихва.
- Коя си ти?
- Ехо – скитам из равнината. А вие кои сте?
Къпещия се във фонтаните с дъги се огледа и видя брат си недалеч от тях, обвит в тъмната си сянка, като черен облак сред зеленината на полята. Около него стръковете свеждаха глави и вехнеха безпомощни.
- Аз съм Хипнос, принца на сънищата – представи се непознатия. После кимна, но без да поглежда отново към сянката, представяйки и него: - Моят брат...
- Досещам се – прекъсна го Ехо, - брат ти е смъртта. Вие сте винаги неразделни. Казват, че трудно може да се направи разлика кой от двама ви е затворил очите на човек при всеки сън.
- Чувала ли си за нас?
- Мислила съм си за вас – отвърна девойката и се загледа към мистичната фигура сред умиращата трева. - Повече за него – промълви тихо тя.
- А за мен не, така ли?! – нацупи се Хипнос и с един мах остави водата да се излее свободна.
Започна да кръжи около момичето. Лек, ефирен и с аромата на море. Въздухът край него се насити с пурпурни нишки, които се стрелнаха към тялото на Ехо, но отново се отразиха в онази невидима нейна защита, която връщаше и полъха на мислите му.
- И за тебе, но ти си по-видим, а той... Той е загадъчен. Защо мълчи?
- Той винаги мълчи – с пренебрежение рече повелителя на сънищата. - Само с мен говори, защото дъхът и допира му убиват всички други.
- Не ми изглежда толкова страшен – усмихна се Ехо и слънчевият прах, полепнал по устните ѝ бе отправен към тъмното присъствие насреща.
- Повярвай ми, от него треперят дори и боговете. Нищо не е толкова вечно, че моят близнак да не го изчака до краят му.
- Дори и ти ли?
- Не, аз съм различно. Ние сме първите деца на Сътворението, Ехо, затова ще съществуваме чак до самият крах на живота. Поне аз, защото няма ли кой да сънува, моята дарба ще е е безполезна и тогава, предполагам, че крилата му ще ме обвеят дори и мен.
- Ами той? - очите на Ехо лекичко засияваха, когато помислеше за поглъщащия тъмнината.
- Не знам, сигурно ще остане, навярно и мракът има нужда от смърт, нали има звезди, все някой трябва да ги отведе в бездните на нищото. - Хипнос направи тайно жест към брат си да ги остави сами. - Хайде, ела, нека се поразходим.
Тя се съгласи, погледна още веднъж към фигурата в тъмният облак и прескочи потока.
Ехо закрачи редом със сънят.
- Усещах как ме дебнеше в тези дни. Защо се въртеше край мен?
- Защото не можех да те приспя. И това ме накара да те преследвам. Как го правиш?
- Способна съм да отразявам мислите на всички като ехо, затова и съм недостъпна – усмихна се девойката. - Орисията ми е такава, че само веднъж ще мога да отворя съзнанието си, но не знам кога и за кой. Затова и поех този дълъг път, за да намеря онова, което ме чака – тя внимателно заобиколи няколко бели цветя, които изведнъж се появиха точно пред нея. Някой ѝ ги поднесе от нищото. - И никога не съм спала през живота си.
Хипнос тайно я погали, но очите на Ехо отново не се затвориха.
Колко странно проклятие са ѝ пратили боговете – каза си той. Да броди като призрак толкова много години.


5.
Двамата вървяха целият следобед, а когато залеза наметна долината с аленеещата си мантия, Хипнос обяви, че е време да отнесе на хората полъха на своята магия. Но обеща скоро да се завърне при нея.
Ехо го изпрати с първата изгряла на небето звезда. Реши да си почине на брега на пресрещналото я езеро. Мястото ѝ хареса, беше тихо и спокойно. Няколко върби тъгуваха над водите му, птиците вече се приготвяха за сън, а няколко игриви сребристи риби все още лудуваха, прескачайки се с последните отблясъци на слънцето.
Тя седна до една от върбите, за да гледа отразената във водното огледало Луна. Щеше да почака и звездите, които в тази нощ щяха да падат една след друга. Да ги брои и да си нарича желания.
Нощите ѝ биваха винаги дълги и много самотни. В тях Ехо рядко пътуваше, предпочиташе да изчака деня. Скрити в мрака винаги дебнат хищните помисли на някой звяр и въпреки смелостта си да върви съвсем сама, тя беше толкова крехка и беззащитна.
Не знаеше, че от дни я пази някой, пред когото всички трепереха. Дори не бе разбрала, че през тази седмица всички зверове бяха изчезнали от пътя ѝ.
Ехо усети присъствие до себе си и се извърна. Познатото ѝ вече лице бе насреща в полумрака. Хипнос се беше завърнал.
- Толкова рано, нали каза...
- Той си отиде – долетя леден шепот откъм силуета.
Ехо неволно се отръпна към водите на езерото, което също със замах се отля назад.
- Не се бой, ти си онази, за която знаех, че ще се появи някога – неуязвимата за моят брат, но също и за мен.
- Той ми каза, че ако проговориш всички... умират?
- Не всички, не и ти – приближи се смъртта и застана под дъждовната светлина на Луната.
Ехо го огледа, наистина бяха близнаци с еднакви лица, но бяха с толкова различни очи. Хипнос имаше светли и игриви, а тези на брата му бяха като най-тъмната нощ.
На сънят очите бяха като мечти, а на другия като зимна тишина. С появата му всички околни шумове замряха. Звездите спряха да падат. Луната леко се смути и побърза да покрие лицето си с тъмен облак. Дори вятъра сведе глава и скри поривите си някъде далеч.
- Повярва ли ми? - попита я той, след като се нагледаха.
- Да, но все още не мога да повярвам, че... Да не спя е едно, но да мога дори тебе да отразя, това вече е много.
- И ние си имаме една орисия, Ехо, тази, че ще се роди искра чистота в човешка душа, която ще бъде недостъпна дори и за мен. - Замълча и потърси погледа ѝ и добави: - Също и че ще се влюбя в нея.
- О, това вече е интересно – смутена разпиля жарта в косите си Ехо. - Значи познаваш любовта?
- Мога да се влюбвам веднъж на милион години – призна той.
- И колко пъти прави това? - усмихна се Ехо, усетила лекичко ревност.
- Тази нощ навърших първия си милион – прошепна смъртта.
Тя остана смаяна, но знаеше, че казва истината. Точно той бе единственият на света, който никога не би излъгал. Никого и за нищо. Нито би се шегувал. Появеше ли се, всеки смях замираше, всички усмивки се смразяваха.
- Брат ти ми каза, че и той ме обича – промълви с едва чут глас. Каза го като оправдание или като начин да се измъкне от смущението си. - Обеща ми да ми покаже невиждани неща.
- Хипнос дарява илюзии само за една нощ, а аз сбъдвам цяла вечност - различна, но също така по-невероятна от всеки смъртен сън. А и той всяка нощ се влюбва, дори и сега прелюбодейства в съня на хиляди. - Смъртта се загледа към небето. Притеснени, няколко купа звезди се отместиха от погледа му. - Казах му, че не трябва да си играе с теб. Никога не съм одобрявал това мамене с мечтите на смъртните. Макар и близнаци, ние имаме своите разлики в разбиранията за живота.
- Всеки е различен, всеки има своето право на избор.
- Така е, а ти знаеш, че трябва да направиш твоят – той разтвори цялото могъщество на крилете си и нежно прошепна:
- Ела, нека ти покажа царството на мрака.

6.
Малко преди тъмнината да се разкъса братята се срещнаха в онази ивица между деня и нощта, наричана от тях ничие време.
- Чух какво ѝ каза за мен – рече Хипнос. Нацупил устни, той нервно прелиташе между невидимата граница. – И видях как я покри с крилете си.
- Знам. Знаех, че си наблизо. Пак ти казвам, че тя няма да бъде поредната ти приказна игра.
- Харесвам я – възрази съня, обзет от любовна страст.
- Братко, ти се влюбваш милиони пъти всяка нощ. Ехо ще е за теб просто завоевание от една безлична нощ, след това ще я забравиш, нали!?
- И какво от това, нима всеки не живее заради тръпката от мига? Да изпита нечуваното удоволствие, наричано от хората сбъдната мечта. Коя е Ехо, че да е различна – засмя се звънко той. - Каза, че ще отвори съзнанието си само за един, а аз знам, че ще ѝ хареса моят сън.
Смъртта разпери гневно криле, идващата дневна светлина изплашено се сви зад хребета на планината, уловила този страшен жест. И тя, като всички други, знаеше, че той може да я умъртви за миг, дори и нея - светлината.
- Хайде, не се гневи – приласка го Хипнос. - По-скоро помисли, че от седмица си забравил за света, а той има нужда от теб. Хората не умират, братко.
- Нима това не са искали винаги?
- Не всички. Смъртно ранените продължават да се мъчат и да страдат в своята агония, ако не ги избавиш това ще продължи за тях цяла вечност. Онези живели дълги години вече търсят своят заслужен покой и почивка. Ами хилядите изгубили любовта си, те не искат вече да живеят без нея и сега се скитат полудели без посока.
Хипнос се приближи до тъмната сянка. Погали крилете му, те се прибраха и светлината пак продължи да пристъпва плахо.
- На всички тях само ти можеш да им помогнеш, дори и аз съм ненужен, щом са лишени от своите мечти.
- Не ме интересуват – промърмори брата.
- Ще настане хаос, не забравяй кои сме – вдигна пръст Хипнос.
Двете бездни в очите насреща го стрелнаха и той потрепера от мощта затворена в тях.
- Искаш ли да умъртвя цялото време! – изсъска смъртта и отново накара светлината да замръзне от страх пред гнева му. - За да ги няма и грижите ни?!
- И да останеш съвсем сам ли, братко? Дори и без мене – театрално тъжно рече сънят. - Нали това ще се случи, когато накрая изчезнат и време, и пространство. Един от нас ще остане да царува самотно и това няма да съм аз.
Дълго мълчаха в тишина. Хипнос чакаше търпеливо и си играеше със стръкче от зората.
- Нека сама избере кой ще бъде – отсъди студеният брат. Думата му падна тежка като камък на поредния гроб, неумолима и окончателна - Ако все пак бъдеш ти, знаеш, че винаги сме били и ще бъдем едно цяло.
Крилете се прибраха, светлината бавно продължи да приижда със синкавите си стъпки. За всеки случай промени посоката си и започна да пълзи към долината от противоположната ѝ страна, за първи път откакто свят светува. Не искаше да е близко до смъртта, когато е така разгневен.
Хипнос подскочи и се засмя. Дори и единствена, Ехо не можеше да застане на пътя им, въпреки че щяха да се състезават за сърцето ѝ така, както никога за друга душа.
- Между другото, не знаех, че можеш и да обичаш – подхвърли шеговито той.
- Само веднъж на милион години – отвърна ледено смъртта и отлетя.


7.
Ехо се огледа, нямаше никой край езерото. Нито съня, нито усещането за брат му. Бяха я оставли сама. Досети се, че ѝ дават възможност да реши кой да допусне в мислите си. Нещо, за което сама бе мислила вече цяла нощ. Разбра и това, че пътят ѝ свършва в обятията на един от тях. Но кой...
Хипнос ѝ говори за щастие и неизпитана наслада от неговите целувки. За полет над безкрайни цветни поля под сплелите се сводовете на хиляди пъстри дъги. Изпя ѝ песни с пролетни звуци, погали я с топлите милувки на южният вятър. Обеща ѝ безкрайни простори на синевата в небето – всичко това събрано в един миг като сън. И мигът всяка нощ щеше да я връща отново и отново там, в тези свободни и крилати мечти.
Тя въздъхна и тръгна по брега на притихналото със зората езеро. Небето започна да розовее от изгрева. Една птичка се събуди сред цветята и го приветства. Върбите зашумуляха, а долината започна да отваря очи.
Но насреща все още беше тъмната нощ. Мракът ѝ като плътна завеса препречваше пътя и на зората, и на светлината. Напомни ѝ с нещо лицето на другият брат.
Той не говори толкова много, просто ѝ показа как ще я дари с вечността, не само като мигът на съня, който всеки бързо забравя, а с едно вечно усещане, че сама тя ще бъде мига. Ехо вкуси от покоя на смъртта - мирът на собствените си мисли, намерения отговор на всички въпроси. Почувства краят на тежестта от живота, на свободата от железните бодливи рамки на тленната клетка и политна в едно истинско откъсване от реалността.
За разлика от Хипнос, който обещаваше само земни наслади, брат му ѝ предложи безграничната вселена, нейната огнената безпределност, съдържаща пламъците на милиони звезди. Предложи ѝ мъдростта на времето, защото то ще е събрано като в книга с няколко хилядолетия страници, които единствено Ехо ще може да прочете и това е я примамваше да ги прочете.
Колко е трудно да се избере – помисли си тя.
Не знаеше кой ще е, но знаеше, че ще е някой от тях, защото вече бе усетила в себе си, че е дошъл мигът да се изпълни ориста ѝ. Харесваха ѝ и двамата, уж толкова еднакви, а всъщност различни, но можеше да освободи мислите си само за един.
Прималивата като приказка мечта, макар и само моментна в света на съня или изкушаващата с ледена си тишина вечност на смъртта? Светлината на цветовете или мрака на безвремието?
Хипнос ѝ прошепна тайно, че с него ще се чувства по-жива от самият живот, а с брат му я очаква кеменна сериозност. Ехо се ласкаеше от вниманието на онази мъртва истинност и неизбежност, която си е загубила ума по нея.
А и за него ще бъда единствена поне още милион години – усмихваше се тя. - А ако сънува, ще бъда само просто миг, дори и повтарящ се цял живот, а след това пак ще я отведе смъртта, но не като онази предречената да бъде само негова, а просто една от всички умиращи.
И все пак заради мига не си ли струва да го изживееш възможно най-ярко? - колебаеше се отражението на лицето ѝ във водите на езерото.
Такава тежка дилема се оказа това решение. Трудно ще бъде да избере... само веднъж.
От другата страна на езерото имаше поляна с бели цветя. Тя ги позна, бяха символите на вечният сън. Ехо се усмихна и зората се пукна със звук и цветове. Реши да остави съзнанието си отворено и нека онзи, за който ѝ е писано да я има, да влезе сам.
Легна на меката бяла постеля и си пожела да заспи за първи път. Полъх премина през мислите ѝ, сякаш чакал я да му го разреши и тялото ѝ стана безтелесно, пропадна или се издигна отвъд мекото ложе на белите цветя.
Ехо отвори мислите си и разпери ръце над белотата.
Очите ѝ натежаха. Някой се прокрадна тихо и една ръка я докосна, улавяйки нейната и я поведе някъде - не тялото, само мисълта ѝ, станала по-лека и от прахта на слънчевите лъчи.

8.
Какъв странен сън – си помисли Ехо, докато затваряше уморените си от цял живот бдене очи.

4 коментара:

  1. хей, чак сега виждам нещо ново, нещо удивително. И това извечерние "играеше със стръкче от зората".. понякога завиждам на власта ви над думите. И колко много вода ;)
    благодаря

    ОтговорИзтриване
  2. Нали е сън, те често за заливани с вълни...

    ОтговорИзтриване
  3. "Светлината с цветовете или мрака на безвремието?" все още се питам препрочитайки красивата ти приказка, но май мисълта да бъдеш единствена поне още милион години е доста примамлива :)

    ОтговорИзтриване
  4. Ехо е избрала правилното за нея - кратък сън или безкрайна вечност, която идва само веднъж на милион години...

    ОтговорИзтриване