неделя, 27 февруари 2011 г.

Беше ли сън?

1.


Почукване и Ехо отвори очи.



2.

Екрана беше празен, в тъмен тон, само карето за реплики смутено се белееше.

- Събуди ли се? - попита някой там. Нямаше име, просто буквите се появяваха от нищото.

- Май да – изписаха се и мислите на Ехо. - Кой си ти?

- Който ти повика в съня си – някак си приятно меко се отпечатаха думите.

- Аз ли? - тя не си спомняше... или всъщност, май си пожела да намери някой, с който да се разбере в този объркан свят. И който да я отведе от грозното му понятие за съществуване.

Ехо едва сега усети, че дори не докосва клавиатурата. Мислите ѝ сами се отпечатваха. Нещо не можа да го повярва, но за да се увери, просто го направи пак.

- Май сънувах нещо подобно – безгрешно се изписаха текстуваните ѝ мисли.

- Чудиш се как се получава ли? - отвърна невидимото присъствие. - Просто сега остави съзнанието си свободно, а то има достатъчно възможности да направи каквото и да е, дори и невъзможното.

- Да, май си прав – отвърна Ехо. - А ти откъде си?

- От там, където самата ти искаш да пристигнеш някога.

- Нереалността ли?

- От нея.

Ехо се усмихна. Усмивката ѝ грейна на тъмният екран като отцедена капка жар.

- Някой ден... – каза тя. - И на колко си години?

- Тук години не съществуват, никой и не може да ги преброи.

- Защо?

- С колко зърна от сметалото ще пресметнеш една вечност? - написа онзи, който и да беше. - А и времето тече в съвсем различни повърхнини от познатите ти, не винаги може да се каже, че остаряваш, след като често просто се прераждаш след всеки сън. Ето, виж.

На екрана се появи проекция на едно невероятно ярко цвете. Роза или по-точно бяха няколко рози в една. Те разцъфтяваха, но в същия миг и се събираха до малка пъпка от пурпурен цвят, увяхваха, превръщаха се в прах, но само след един сърдечен трепет отново бяха огромни слънца сред мрака.

- Красиво е – промълви Ехо. - Прераждаща се смърт!

- На живо е още по-красиво – уточни непознатия.

- А име имаш ли?

- Сънчо става ли?

Ехо се засмя отново, този път като плиснал се ръкав на сребрист поток.

- Става, даже е съвсем подходящо.

Тя помълча малко. Той търпеливо чакаше очаквания въпрос.

- Искам да те видя – помисли си накрая Ехо.

- Ще ти е противно.

- Защо?

- Защото не съм от твоят свят, а ще трябва да ме видиш с лице от него. Няма да ти хареса.

- Нищо. Нека да преценя сама – възрази с големи букви тя.

- Както искаш.

На екрана започна да се проектира снимка... не, беше видеозапис на нещо ужасно.

Млад мъж се усмихваше, имаше топли неземни очи и плашещо бяло, сякаш изваяно от смъртта лице. Той извади една пластмасова бутилка и заля лицето си с течността ѝ бавно и малко ритуално. Старателно като художник, без да бърза, непознатия започна да нанася слой след слой от течността върху очи и устни. Лицето започна да дими, да цвърчи, да гори и да се разлага от киселината, която се оказа течността. С другата ръка мъжът изчисти останките между разпенената си плът и насреща зейна кошмарно създание, което обаче все още се усмихваше.

- Видя ли – докосна мислите ѝ Сънчо, - казах ти, че те отврати.

- Защо го направи? - изстена на накъсани редове момичето.

- Защото в твоят свят лицата не са истинските. А ти можеш да ме приемеш само с такова. Те са поставени маски от живота в него, изкривени и разядени, а не на душите ви. Така че щом не е истинското ми лице, ще го снема, за да не бъда част от реалността ви.

- Но болката!!!

- Тя е нищо в сравнение с примирението, Ехо. Затова нека страдам тук, но да бъда със собственото си лице.

Екрана остана празен, Ехо мълчеше.

- Кое е реалност, Ехо? Онова, което ти казват че е, или онова, което сами усещаме като такава?

- Не зная... – тя остави мисълта си да продължи като дълга редица от точки. - Принудата да вярвам в думите ме задушава, но съм слаба, за да направя същото като теб. Но винаги съм се питала кое е истината и кое сънят?

- Затова ме измисли и мен, за да бъда силната страна на душата ти – отвърна от екрана невидимият Сънчо. - Светът е суров, ако се погледне такъв, какъвто е отвън. Затова ти е и толкова чужд, нали?

- Да. Но това място е времено, кажи ми, че ще премина само за миг през него! Като кратък сън и после ще се събудя.

- Казвали са ти, че сънищата са невъзможни, Ехо. Време е да заспиш, за да се увериш дали е така.

- А нима животът е... – прошепна тя и потъна като сянка в тихата тъмнина.



3.

Ехо се размърда на стола. Бе наклонила главата си на една страна. Екрана пред нея „спеше“. Тя се огледа с търсещ поглед. Сънува ли или наистина ѝ се случи? Колко странно усещане. Май си писа с някой до късно и този някой беше в нея, защото четеше мислите ѝ.

Това недоспиване ще ме довърши – каза си тя. - Започвам да бъркам електронния свят със сънищата си.

Размърда „мишката“ и окото веднага се отвори. Прегледа набързо архива, но не откри нищо от онова, което все още смъдеше в ъгълчетата на съзнанието ѝ. Не, нямаше никакъв разговор с необикновен странник, просто обичайните задявки и празнодумки с безлицевите създания от мрежовият свят.

Ехо въздъхна.

Така е, твърде хубаво усещане, за да бъде реално.

Стана и се протегна. Всички стави се разместиха. Сигурно бе прекарала повече от десет часа пред екрана. Както обикновено. Реши да излезе на балкона и да подиша малко чист въздух. Усети, че дори не знае кое време е. Стаята ѝ винаги е затъмнена, така че времето да не съществува с понятията си ден и нощ.

Но отвън бликаше светлина, макар и съзнанието ѝ да я прие за странна. Въздухът бе наситен с призрачна синкава мъглица, каквато Ехо виждаше за първи път. Дори миришеше невероятно на цветя. Когато се опря на перилата и се надвеси, както винаги, почти до пропадане, тя видя на двора пред дома ѝ една огромна композиция от рози, които магически се събираха в една, но само за да приберат листата си в пурпурната пъпка, която ги раждаше като взрив на виолетов вулкан.

- Нима... - успя единствено да промълви, когато откъм преливащия букет се зададе една фигура.

За миг тя си спомни всичко и уплашено погледна лицето му.

И веднага се засмя.

Беше отново снежно бяло, но без следа от киселинно разлагане. Той ѝ се усмихваше с невероятните си неземни очи. Ехо позна истинското лице на нейният Сънчо, защото това сега се намираха и онзи техен истински свят.

Без никакъв страх тя прекрачи перилата и полетя към него.


1 коментар:

  1. Ех, Сънчо... красива нереалност в съня ми,силната страна на душата ми! :) гуш :)

    ОтговорИзтриване