неделя, 27 февруари 2011 г.

Нула Време като Вечност


1.


В клетката цареше тишина – вечна тишина, която се усещаше като плътно покритие във въздуха. Тя объркваше още повече Янек в опитите му да отчита времето тук. Но още в началото разбра, че това е непосилна работа, тъй като светлината гаснеше внезапно и той напразно се ослушваше в мрака, търсейки някой звук, за който да се улови съзнанието му и да по него да определя часовете.

Не очакваше тишината да тежи толкова. Липсата на каквото и да е нарушаване, освен звуците издавани от самия него, го подлудяваше в началото и той започна с нетърпение да чака тъмнината, която му помагаше да заспива. Иначе трябваше да се взира в стената насреща и да слуша канонадата на туптящото си сърце.

Започна да спи непрекъснато, за да не мисли за нищо. Отпускаше се, изпразваше главата си от всички мисли и се оставяше на усещането че потъва в нещо безкрайно.

Така сякаш и времето започна да минава.



2.

В ъгъла на клетката, до вратата, беше хранителния автомат. В другия санитарната ниша. Храната беше еднообразна, изкуствена и безвкусна. Водата за къпане хладка и кисела на вкус, но годна за пиене. Поне така мислеше Янек, след като прецени, че навярно е престоял вече една седмица тук. Ако имаше нещо невъзприемливо за тялото му във водата, досега бу трябвало да е усетил някаква реакция на организма.

След първоначалното объркване на сетивата му, той започна да свиква с бездействието и с чакането. С тишината също, а и с тъмнината. Научи се да не бяга от мрака чрез заспиване, просто останал за първи път през съзнателния си живот на спокойствие, той започна да изучава непрогледната тишина и откри, че в нея може да мисли дълбоко и много различно.


Опита да отмерва часовете с леко потропване по стената със свит юмрук. Превръщаше секундите в минути, а тях в часове. Ако можеше да не заспи, навярно би измерил и дните, но той не занеше точно колко време спи и затова се отказа изобщо да мисли за времето. Всички опити се объркваха и беше ясно, че са излишни.

Предпочете да използва тъмнината за друго. Започна да живее чрез спомените си, които се бяха натрупвали непрекъснато, но лишени от възможността да бъдат разгледани. Оказа се, че всеки един преживян миг оставше запечатан завинаги в съзнанието, просто трябваше да се намери начин да бъде извикан и да бъде изживян отново.



3.

Казаха му, че е това е много важен за нацията опит. Янек беше посочен като добър войник и патриот, който можеше да се справи с поредната задача. Беше се сражавал вече няколко пъти в защита на националните интереси и вярваше, че командирите му знаят по-добре от него кое начинание е за общото добро и щом го изпращаха, значи имаше защо да го правят. Неговата работа е да слуша и да изпълнява заповедите.

Нищо повече.

Така че, след като го повикаха в полевия щаб, насред едно планово учение, му съобщиха, че трябва да участва в секретен експеримент, изхода от който ще бъде много полезен за армията и за държавата като цяло.

Не намери нищо обезпокоително в това, което искаха от него. Да бъде затворен за известно време в една изолирана от света стая. Съвсем сам, без никакъв досег с външния свят. Янек щеше да бъде наблюдаван от невидими камери, реакциите и биопоказателите му щяха да се следят непрекъснато и да се записват, но той нямаше да знае кога и как ще става това. Просто му наредиха да остане в стаята, без да я напуска, докато не изтече срока на експеримента. Вратата щеше да се отвори и той чак тогава можеше да излезне.

Дори и да полудееше и да се самоубиеше, защото и тези варианти биха били съвсем приемливи, Янек трябваше да остане затворен – така казаха екипа от военни специалисти, които го съпроводиха до стаята.

Доведоха го с хеликоптер в таен изследователски център, някъде в пустинните райони, далеч от градовете. След няколко изследвания и теста го приеха за годен.

Стаята приличаше на клетка, така си помисли той, след като му показаха как да получава храна и да използва санитарните уреди. Всичко беше съвсем опростено и автоматизирано. През три отвора се вентилираше въздуха. Имаше една постелка на земята и лека завивка. Когато вратата се хлопна и той чу вакумното ѝ запечатване, се сети, че така и не разбра колко време трябва да остане тук.

Някой май спомена седмица, друг месец, но Янек не знаеше точно колко. Не беше и важно, просто една незначителна подробност. Никога не бе задавал излишни въпроси на по-старшите, след като имаше дадена заповед за изпълнение.

От него искаха да остане до края и той щеше да го направи.




4.

За първи път видението се появи по време на сън. Или поне така си мислеше, че е, след като стреснато се събуди от появата му. При тази първа среща, явлението остане неясно за него, но го накара да размишляваше за случката. Дали съзнанието му се предаваше на вид лудост, раждаща видения? Или просто този него сън се оказа малко по-ярък от другите.

Следващия път беше съвсем буден, макар и да се бе отдал на новопридобитото си умение да се разхожда чрез спомените си на различни места.

Изведнъж осъзна, че в мрака на клетката стоеше една фигура. Беше като крило от падаща светлина в ранна утрин. Един лъч, промъкнал се през завесата и пронизал тъмнината с необикновената си форма.

Янек отвори - или затвори - очите си и го видя отново. Прие спокойно появата му, мислейки, че просто сънува. След това осъзна, че е в пълно съзнание и вече не е сам.

Видението се огъна на една страна, сякаш вятър го духна, затрепери и после изчезна.

От този ден, или нощ, светлината в стаята се вкючваше рядко и сякаш инцидентно и само за около петнадесет минути, но дали беше веднъж на ден или на няколко дни, това той не знаеше. Останалото време бе поверено на непрогледната тишина, която странно как беше започнала да се налива със звуци.

Може би два-три дни или седмица бяха нужни на Янек да разбере, че тези звуци ги ражда съзнанието му. Просто поискваше и някъде пред него се разливаше буйна река.

Търсеше из спомените си различни извори, който да му правят компания. Оказа се, че не иска да си спомня нищо са професионалния си живот, но покрай многобройните си мисии бе имал възможност да посети различни места, на който не беше обърнал внимание, но сега започна да ги извиква едно по едно и да им се наслаждава.

Започна да споделя тези свои спомени с видението, което почти винаги се озовавше в тях.




5.

Един път видението го заговори. Просто така, както си кръжеше в мрака като самотно петно, гласът му погали слуха на Янек.

- Този бряг е толкова златист.

Янек си спомняше за един малък остров в океана, на който правеха някакво учение. Сега се разхождаше по брега и разглеждаше изхвърлените от вълните морски обитатели.

- Хубав е – съгласи се той.

Видението приклекна направо в мислите му и докосна водите, които облизваха пясъка. Беше къс светлина, заобиколен от разлистилата се тъма отвъд хоризонта. От това усещането, че са на остров, стана още по-силно. Някъде изпищя умираща птица и морето въздъхна с болка.

- Островът го няма вече – каза Янек, след като видя прииждащите вълни на най-черните облаци, които бе срещал.

- Така ли? - огледа се видението. - И какво се случи с този райски кът?

- Превърнахме го в обгоряла скала.

Брегът се стопи от ударите на няколко ярки светкавици, който се превърнаха за секунди в огнената стихия на мощните взривове.

Видението както винаги изчезна без да се сбогува и Янек остана отново сам насред огнения ад.

Спомни си, че дълго време не беше се хранил. Толкова дълго и дори не помнеше кога е бил последния път, когато използва автомата до вратата.

Като че ли и гладът забрави за него.



6.

Колко ли дни са минали? Или седмици? Толкова бързо се губи ориентация, ако не се виждат смените на ден и нощ. Ако не се чуват гласове на себеподобни. Очите свикват с това да са затворени, а мислите да живеят в един измислен свят, роден от сънищата, в който съзнанието да общува само със себе си, само и само за да не полудее.

Видението понякога го нямаше при разходките. После започваше да се появява редовно. Един път биваше близко и говореха с Янек, а друг път се намираше далече и оставаше безмълвно. Като вятъра немирно скитащо из пространството, а навярно и измеренията.

- Знаеш ли колко време си тук вече? - попита веднъж видението.

- Не. Нямам и представа – отвърна Янек.

- Сигурно не знаеш и тази клетка какво е?

- Нито за нея имам представа – усмихна се войника и махна на едно ято от жерави, които се връщаха към залеза.

- Ще вали, когато летят към залеза значи е на дъжд – каза видението.

- Така и стана – съгласи се той при спомена за една отдавна отминала вечер. - Валя цели три дни и наводни целият ни лагер.

- А отвън дали все още вали? - прошепна видението и в следващия миг вече го нямаше.



7.

Янек понякога мислеше, че са го забравили. Колкото и да не знаеше нищо за дните прекарани тук, все пак той вече бе заспивал и се бе събуждал безброй пъти, а това значеше, че е много повече от един месец затворен. И не вярваше експеримента да продължава. Сигурно е станала авария и всички са напуснали базата, оставяйки го на мислостта на съдбата. Но автомата продължаваше да го храни. Също и киселата вода да се доставя редовно. Но светлината завинаги бе изчезнала, освен в спомените на затворника.

Така ли е осъден да си отиде? Забравен и заключен, дори няма да има кой да го погребе! - възмущаваше се Янек.

Много бе мислил за експеримента. С умението си да се връща в спомените си, прегледа последните дни преди да бъде затворен. Тогава, както винаги, не се заслушваше в разговорите на специалистите и командирите му, просто стоеше уставно край тях, но съзнанието му бе запечатало всичко ставащо и сега, когато знаеше как, той можеше да извиква моментите и да ги пресъздава.

Говореха за откъсване от времето на човек, затворен в камера, която ще бъде ускорена отвън с устройство, обвиващо я с нулеви вълни – тези, които бяха открили, че са идващи отвъд и преминаващи през познатата Вселена.

Потокът им – говореха няколко учени, разясняващи на един генерал идеята, - не е подвластен на нашето време и пространство. Тези вълни го пресичат без да се съобразяват с нашите величини за измерване. Затова, ако някой бъде оставен да понесе с тях, навярно би могъл за един ден да пропътува години или десетилетия напред или назад в нашето време.

- Пътуване във времето ли имате предвид? - удивено ги запита генерала.

Старшия на екипа от учени скромно се усмихна.

- Примамливо е, нали?

И Янек бе затворен в хвърлената по течението на нулевите вълни камера.



8.

Видението разказваше нещо, но Янек не го слушаше. Беше се загледал надалече. Един спомен изгряваше в хоризонта. Морето, отпуснало в тих покой вълните си, го посрещаше мълчаливо. Едно по едно златисти петънца заиграха по повърхността, след това на ята от стотици искри се разпиляха, за да се съберат и образуват ивица от слънчевото отражение в морското огледало.

Един миг от времето, което вече го няма – помисли си Янек.

След това се обърна към видението.

- Ти идваш от другото място, нали? Не си плод на моята фантазия. Ти си от нулевата зона, която пресича нашето време като този слънчев път.

- От нулевата зона – потвърди видението. После се разгъна като мираж и до слуха на Янек достигна още: - Макар да не е нулева като цяло. Просто всичко е различно и несъвместимо с вашият свят, но е напълно мирно и безвредно. Течението се е промъкнало някак си и пресича Вселената ви, но без да оставя никаква следа в нея.

- Това е така, но ето че някои от нас вярват във възможността силите на това нулево течение да са способни да пренасят в различни точки от времето. А така появата ви ще се намеси в хода на нашата история – отбеляза човека.

Видението замълча. Трептенето му стана прозрачно, а после се насити със синевата на небето.

- Времето – каза то, - винаги за него споменаваш в спомените на мислите си. За вашия вид то е култ, нали?

- В него е смисълът живота ни. Всичко, което вършим, е за бъде оставена следа в различните му измерения – минало, настояще и бъдеще.

- Защото го разделяте на тях – издигна се като повей видението и се обви около един слънчев отбясък. - За мен то е едно цяло, което само да мога да съзра отстрани. Не мисля, че е на части неговото течение.

Янек угаси изгрева и застели тъмнината с една безкрайна нощна пустиня. Беше го правил и преди, в подобен спомен видението се оказваше обсипано със звездно сияние. Той хареса този му вид и понякога го караше пак да засиява в мрака.

- Всеки знае, че времето е цяло, но не всеки може да пътува из ширините му – рече той, докато се любуваше на играта на звездната светлина. - Това е и всъщност целта на този експеримент, в който участвам. Казаха, че когато той завърши, отвън ще ме чакат допълнителни инструкции, които съм любопитен да видя.

Помълча малко и попита единствения си познат в нулевия свят:

- Дали ще се окажа в бъдещето или в миналото?

Видението не отговори. Беше си отишло, както винаги само за един миг и без да се сбогува.

И защо ли е нужно да го прави – каза си Янек, - нали скоро пак щеше да се появи. А може би е все още тук, но под някаква друга своя форма, която е невидима за мен.





9.

В клетката светлината се появяваше само в сънищата на Янек. Той не знаеше колко време живееше без нея, но вече се бе научил да се справя и без нейната помощ. И без това в малкият му свят нямаше къде толкова да ходи и лесно се ориентираше.

Две крачки и стигаше до заветния си хранителен апарат, все така милостиво отпускащ хранителната смес в шепите му. После още няколко крачки и стигаше до другия ъгъл, където можеше да получи вода и да се измие. Казваше си често, че познава толкова добре тази рутина на своя живот, че се оправяше и със затворени очи.

Отчасти беше прав, поне за слепотата си.

Но той бе получил дарбата да отваря проходи в мрака и да се озовава на различни места от родната си планета без да се налага да изпраща и тялото си. Съзнанието беше също така добър пътешетвеник.

Понякога си измисляше и други светове, но веднъж докоснати те бързо придобиваха земни очертания. Затова и се отказа да сбъдва фантазиите си чрез космоса, който за него беше чужд и студен като непознат.

Човек, колкото и далеч да се озове сред космоса, винаги ще иска да преобрази новите земи в угодни на вида и вкуса му – разбра той, след няколко такива опита да мечтае за нещо далечно и различно.

Беше се променил много за тези дни или години в нулевата зона. Съзнанието му бе прогледнало за сметка на зрението, но той вече знаеше, че важното не е задължително да се види, чуе или докосне. Същественото в живота се разбираше с осмислянето му и оставаше често невидимо за масите. Той съжаляваше за годините, който бе прекарал в измамното лъщене на действителността, но сега бе благодарен за възможността да знае и разбира.

Не малка се оказа и помощта на видението, което все така идваше и си отиваше, съвсем свободно и неограничавано от физични и времеви закони, но разказващо му за своето виждане на човешкия живот. Колко различно се оказваше всичко, ако се погледне от височината и далечината на едно друго измерение.

Като това, че една капка дъжд не е просто грамче от събрани в шепа молекули, но е и съдържаща в себе си една лична история, не по малко важна от която и да е друга. Янек научи, че всяко едно същество, всеки един стрък трева, всеки един порив на вятъра, са частица от собствените си вселени, които изпълват съществуването им така, както живота е изпълнил пламтящата сърцевина на всяка една звезда в пространството.

- Един единствен трепет е достатъчен за да осмисли целият процес на съществуване в понятието за Време – казваше видението и облъхваше мислите на Янек с милиарди очи, гледащи с невероятна жажда своят миг от съществуването.



10.

Дълбоката тишина, която беше станала непроменлива като величина, изведнъж се наруши от електронен сигнал. Той прозвуча като грохот, заблъска като ревящ гръм в привикналите към тишината сетива на Янек, който панически постави длани на ушите си за да заглуши пищенето.

Сигнала спря, след това от невидимите източници грейна забравената светлина. Тя също удари разширените зеници на човека, също забравили какво е да виждат просто като очи. Той стисна клепачи, но усещаше парещата болка от светлината да гори съзнанието му.

Един звук, който разпозна безпогрешно, го накара да изтърпи нажежените фотони, забили жилата си стръвно, но успя да види как вратата на клетката му се разхерметизира и започна да се отваря бавно.

Янек се изправи и застана готов да посрещне неизвестността, която щеше да влезе.

Но остана съвсем сам. Реши да изчака. Това можеше да прави по-добре от всеки.

Колко ли месеца или години са изминали?

Навярно отговорът ще го учуди и него самия, защото всичките му изчисления го отвеждаха отвъд разумните граници на престоя му тук.

Спомни си една стара приказка. За един зъл дух, който с хитрост бил затворен в бутилка и хвърлен на дъното на океана. През първите хиляда години на пленничеството, той си обещавал да възнагради богато онзи, който го извади и да направи всичко по силите му за бъде той щастлив. Но хилядолетието отминало и духът се заклел да превърне в кошмар дните на онзи, който го извади в следващите хиляда години.

Янек се усмихна. Една скъпоструваща му усмивка, която бе равна на безвремие за него.

Какво би направил той, ако приеме, че е на мястото на духа?

Да наказва или да се радва на промяната?

Защото, каквото и да го очаква отвъд, може да се окаже, че в мрака е бил много по-свободен и щастлив, отколкото ако се наложи да се върне към предишния си начин на живот и мислене.

Не би могъл да живее извън нулевата зона, това беше повече от ясно, но трябваше да излезне и да го заяви на изпратилите го тук. Щеше да поиска да го върнат пак, този път завинаги.

Стига да бяха все още отвън и да го чакат.



11.

Извън камерата светлината беше приглушено мека. Това помогна на зрението на Янек да се ориентира и да изпрати към мозъка сигналите на вижданото. Нужни бяха не повече от няколко милисекунди за да може напредналите в разкриването на реалността мисли да разберат, че се намира в място, много различно от онова, в което беше роден.

- Виждаш ли промените?

Видението се появи редом до Янек. Той не очакваше да го открива и тук – в нормалния свят.

Макар света да беше чужд, но и познат.

Намираха се насред стелеща се от край до край пустош, опираща с крайщата си насивяло ниско небе, в което все още се долавяха нюансите на синьото, което обаче бавно се топеше. Слънцето имаше цвета на последната капка кръв, която се отцеждаше от раната на съдържащото го пространство. Почвата беше прегоряла и с милиони наболи стръкове от някакъв непознат бурен.

- Виждам, но не знам дали са минали или бъдещи – каза Янек

Можеше да е някъде напред във времето, но можеше да бъде и в далечното му минало.

- А може и да не си изобщо в твоя свят – предположи видението.

- В него съм – убеден бе някогашния войник. - Но е толкова различно.

- Грешиш – докосна мислите му видението. - Ти си бил в камерата за не повече от секунда, но сливайки се с нулевите вълни вече не принадлежиш на познатия ти свят. За теб времето вече няма начало, няма моментно състояние, нито крайно. То е в теб така, както и ти си в него по начин, неподвластен на време и пространство.

- Нулевата зона е вечността – каза Янек, когато допира на видението му помогна да осъзнае къде е.

Той се обърна и видя как клетката му виси просто така във въздуха, без да бъде задържана от нищо. На лицевата страна имаше екран, на който бяха изписани цифри. Янек си спомни, че те трябва да са на годината на тръгване и отчетен сегашен момент.

Толкова лесно щеше да разбере колко време е продължило всичко това, а може би също така и къде се е озовал.

Да, те му казаха за брояча. Така бил създаден, че би отчитал всички промени и имаше възможност да ги актуализира в зависимост от местоположението си.

Това значеше – разсъждаваше той, докато се приближаваше - че спрямо денят и часът на затварянето на вратата, броячът щеше да покаже моментното нахождение във времето на висящата в нищото клетка.

Янек трябваше да се надигне за да види добре надписа на екрана. Интересно, как ли ще бъде изписана вечността, ако все пак наистина се намираше в нея. Когато най-накрая го видя, той отстъпи и седна направо върху стърнищата.

Видението прелетя наблизо като звънлив смях. Вятъра запя песен между стъблата на бурените. А в мислите му грееха единствено видените току що цифри:

Нула-нула-нула...



1 коментар:

  1. Еха, невероятно е!Но да, същественото е невидимо за очите... впечатлена отново :)))

    ОтговорИзтриване