неделя, 27 февруари 2011 г.

На брега на безкрайността

Ехо нарочно вървеше по хребета на дюните, така виждаше морето като една равнина, стигаща чак до далечния хоризонт, изсветлял в точката си на сливане между водата и небето. Ветрецът се закачаше с покачена на дюните Ехо, като развяваше краищата на дрехите ѝ и изгриво разпиляваше косите ѝ между пръстите си. Слънчевите лъчи весело блестяха между стъпките ѝ, обвиващи тялото ѝ в топло златисто сияние. Морето спокойно мълвеше в този ден и сякаш опитваше да я докосне с водите си, плискайки нежно вълни по вечно мократа ивица на брега.

Ехо се спусна към него по пътечка от цветни корали. Усети как пясъкът стана по-мек, много по-топъл и като че ли вълните минаваха под него и го нагъваха. Продължи да върви, следвайки ивицата между вода и суша. Морската пяна сега я докосваше и хоризонта ѝ се усмихна с няколко отразени в най-близките вълни искри.

Облегната на изоставена лодка непозната жена с тъмни коси си играеше с пясъка. Поне това си помисли Ехо, когато я видя отдалече, но приближавайки разбра, че тя всъщност гали пясъка и му говори нещо. Спря на няколко крачки и се загледа в движението на ръцете, които нежно загребваха от плътта на брега и след това изсипваха ятата песъчинки обратно.

- Какво правиш с пясъка? - попита, неразбрала смисъла на ставащото.

- Пресявам го, за да не задържа лошите помисли в него.

- Нима има такива? - учуди се Ехо.

- Във всичко ги има, също като при хората.

Ехо се наведе и взе шепа кристалчета. Пясъкът бе топъл и лекичко гъделичкаше пръстите като стотици малки крилца, които погалиха дланта ѝ, а след това с размах отлитаха обратно към златистото море.

- Виждаш ли – каза жената, - като се пресее и изтече между ръцете, колко по-чист блести.

- Това е времето – отгатна Ехо.

Непознатата кимна, доволна, че е разбрана.

- Казвам се Ехо – представи се тя.

- Аз съм Пясъчка – усмихна се тъмнокосата, но без да спира работата си. - Грижа се за неговите милиони деца от секунди, минути и часове.

- Не е ли трудно? - Ехо се огледа и прецени, че има толкова много пясък, че едва ли биха стигнали и три живота, за да се пречисти всичкия.

Краят на брегът се губеше и двете посоки. И съвсем като времето – няма начало, няма и край – помисли си тя, докато изсипваше още една шепа песъчинки.

- Прилича ми на безкрайно занимание – ръката ѝ остана покрита от финен слой искрящ прашец.

- Всяка безкрайност е трудна, Ехо – отвърна преливащата времето, - но това не значи, че ще се откажем да я изминем. Дори и да ни прилича понякога на мъртва пустиня, винаги остава възможността да я променим и да я пречистим.

- Не бях се замисляла, че пустинята има нужда да се пречиства.

- Пустинята е като човешката душа. Понякога отвън блести и свети, но дълбоко в нея има от събрана болка в тинесто блато. Точно нея чрез времето трябва да се изчисти и да се превърне пак в чисти езера. - Пясъчка се усмихна отново: - А аз му помагам.

- Сигурно е трудно. Чувала съм, че пустинята може да се приеме като символ на човешкото душевно освобождение. Домът, който винаги ще приеме скитащите си синове. Това ли трябва да търсим?

- Пустинята не е дом – все така, без да спира да пресява, рече Пясъчка: - В нея няма градове, няма богатства. Тя е родина на номади, който притежават само онова, което им е истински потребно и най-необходимото за живот, а не богатството, което често се стараем да съберем в зеленината на дома. Свободата на пустинята е отричането от всички видове собственост и затова изборът за живот в пустинята е като подготовка на душата към по-свободното съществуване – необременена от тежестта на собствеността.

Ехо се замисли - значението на пустинята като символ на разкрепостения и лишен от собственост свят. Спомни си за безквасния хляб, който бе яла в нея - хлябът на онези, които бързат да напуснат някое място, храната на скитниците, търсещи пътя си във времето. Защото човек е само пътник, преминаващ през живота, продължавайки нататък към някое следващо измерение. Може би затова винаги намираше за странно нуждата от това излишно трупане на метериалност, като след преминаването на етапа наречен „живот“, никой няма да може да си вземе нищо друго освен една единствена душа.

Пясъчка остави пясъка бавно да изтече между пръстите ѝ. После погледна дланта си и песъчинката, залепнала на нея. Тя я поднесе към слънчевите лъчи.

- Колко е малка, между хилядите може би никога няма да я различиш, но как и тя има в себе си събрана всичката нужна светлина на света. Богата и различна, както всяка една човешка душа, която се съдържа в този миг наречен „реалност“. Една песъчинка, съществуваща без да осъзнава, че всъщност я има разсеяна из цялата безкрайност на времето. И колкото по-чиста бъде, толкова по-лек ще бъде полета ѝ.

Пясъчка отлепи внимателно зрънцето и го подхвърли във въздуха, то се наля със светлина и грейна ярко като звезда.

- Такива са всички те – Пясъчка обхвана с ръка цялата безкрайност от време, - само трябва да бъдат открити и пречистени.

- Нима е истина това? - промълви след няколко мига на онемяване Ехо.

- Сънувайки, всичко е възможно.

- Казват, че сънищата са невъзможни да се сбъднат толкова чисти.

- Нима живота не ги прави такива, с всичката тази мръсотия, която се излива върху бродещите като сенки в него? С порядки и понятия, заради които има безброй същества, обречени да скитат, изгубили светлината си за цял живот...

Тя бръкна отново и от дълбочината на времето извади ръцете си, този път стиснали в юмрук мокра топка от черна кал.

- Всеки един има свое място във времето, Ехо, и всяка душа носи заряда на милиони слънца от светлина. Но с всеки ден, с всяка минута, няма по-неразбираемо състояние от това на „сега“, което често я затъмнява. Затова и се опитвам да пречиствам времето от тази тъмнина и всичко в реалността да бъде само сън, а сънят да се превръща в онова истинско и чисто„сега“, което толкова обичаме да сънуваме.

Ехо се загледа към морето, мислейки си отново за пустинята, през която често беше преминавала. За онази нейна целувка, която гори и изгаря смъртното тяло. И това, че тя нямаше лице, което да си спомни, защото всеки шепот на вятъра я правеше различна. Толкова различна, както и самото понятие за мига от настоящето. Трудно да го осъзнаеш и вечно да се питаш - кое е истина и кое сън?

Тъмните коси на Пясъчка се раздвижиха от вятъра, после той се завъртя и край Ехо. Двете се усмихнаха, морето въздъхна като утеха, няколко лъча ги дариха с топлина. Без думи се разбраха - че някога и Пясъчка се е скитала като нея, един изгубен кораб в безбрежното море на живота, но тук е открила своят пристан, в който да свие платната си... навярно завинаги.

Ехо приседна до Пясъчка, облегна се на старата лодка и започна да пречиства заедно с нея милионите мигове от време.

1 коментар: