неделя, 27 февруари 2011 г.

Три изплакани сълзи


Озова се на улицата съвсем сама. Нямаше никой, който да я познава, нито имаше някой, който тя да познава. Отвори очи в един свят, който виждаше за първи път. Нов свят, за който вярваше, че ще бъде изтъкан от топлина, защото раждането ѝ в него бе от снопче светлина.


На лицето ѝ грееше усмивка. Радваше се, че е тук и е жива. Вярваше в това, че всички останали са щастливи, защото също като нея бяха толкова живи. Казваше се Ехо и името ѝ се отразяваше във всичко посоки.

С всяка следваща крачка узнаваше нещо за света - от мислите на преминаващите, от облаците в небето, от полъха на вятъра. И с всяка крачка усмивката ѝ се топеше. Заради мрака, довян от заобикалящите я мисли. Заради пресечените от тежките облаци хоризонти. Заради вонята от блатото, която вятъра разнасяше навред. И заради хората, които вървяха посърнали, без да имат на какво да се усмихнат.

„Нима всички те нямат нужното за да бъдат щастливи?“ - зачуди се тя.

„Нима да се събудиш не е достатъчно, за да се усминеш? Д знаеш, че зад всеки облак е безкрайното чисто небе? Или че тинята се пресушава, за да се превърне и засее?“ - с всяка своя крачка научаваше по-добре езика и разбираше по-добре от какво лицата са толкова тъжни.

Заради угрижените си мисли за деня, от молитвите да доживеят до края му, от безкрайните молби на гладните да получат някаква храна. Търсеше в очите на десетките край нея искрата първородна светлина, но погледите бяха безвъзвратно гаснещи и сведени завинаги надолу. Никой не поглеждаше другия, никой не си пожелаваше - „Приятен ден!“

„Какво им липсва? Какво не им достига?“ - питаше се Ехо.

В този момент някой грубо я изблъска от пътя си. На уплашеното ѝ ахване отговори хищническо изръмжаване, обещаващо да я захапе.

Тя се сви до една мраморна колона. Този първи удар беше страшен за нея, защото беше толкова безпричинен, защото беше толкова студен. И Ехо разбра, че този студ сковава всяко тяло. Заради него хората избягват да се докосват - за да не се вледенят. И може би защото знаеха, че всеки техен допир носи болка. А видя, че всеки носеше своя болка в сърцето и искаше да се оттърве от нея, предавайки я на някой друг.

Например на някой, който току що се е появил в този свят.

* * * * *

Изгониха я от гнездото ѝ. „Нямала право да бъде там“ - казаха гласовете, но тя прочете мислите им:

„Загрозяваш нашата мраморна колона!“

Един камък се оказа по-красив от една човешка душа. Полирания камък, безлик и бездушен, беше по-важен от нейната болка. За тях бе по-мил от чифт изплашени очи на една объркана и самотна личност, чужденка в чуждата земя.

Тя се приведе и побърза да избяга по улицата. Започна да се пази от другите, не искаше пак да я ударят, а разбра, че те чакат само това. Вървеше под сенките, но скоро откри, че там вече е пренаселено и с отчаяние видя настръхналите същества скрити в тях. Зъбите им блеснаха насреща, устите се отвориха да я ухапят.

Този път се сви до едно дърво насред парка. Надяваше се поне то да бъде за всички. Докосна кората му и откри, че е мъртва и суха. Клоните бяха останали без сили и скоро щяха да се сведат, предавайки се пред сивотата. Нямаше вече листа по тях, нямаше и гнезда на птици.

„Всичко умира“ - прошепна дървото. „Корените ми са проядени от отрова.“

И Ехо заплака за първи път, което беше непозната ѝ болка, която разбра, макар и да бе живяла съвсем кратко. Заболя я не само заради дървото. Заради това, че се роди от светлина, а сега я беше страх да заблести. Заради това, че се появи с усмивка, а вече не можеше да я извика на лицето си. Заради това, че досега ѝ с другите носеше болка и смразяващ студ.

* * * * *

Слънцето се скри и плътна сянка се плъзна над света. Първата ѝ нощ в него.

„Дали ще бъде различна от деня?“ - запита се, докато посрещаше първите звезди в небето.

Хареса светлината им, приказна, вълшебна, родена от безкрайността на времето. Един поглед към тях и на раменета ѝ отново поникнаха криле.

„Заради звездите всеки можеше да полети, да бъде частица от магичната им светлина. Сигурно нощта преобръща хората“ - помисли си Ехо.

„Денем имат прекалено много грижи, но под звездното небе душите им ще се раждат за красотата.“

Знаеше че по-късно трябва да заспи и да засънува. Очакваше да се срещне със съня. Научи от мислите на хората, че в сънищата си всички са свободни и искаше да разбере как можеш да бъдеш свободен, щом се чувстваш окован и поробен когато си с отворени очи.

Този свят беше толкова странен - съчетан от изящността на Сътворението и от страха да прогледнеш за сътвореното. Хората не се обичаха, заети в стремежа си да отнемат всичко на някой непознат или да имат купища от ненужното, за да се нарекат щастливи под гордостта на небето.

Щастието тук – научи също тя, - не се измерваше с усмивки. Не беше равно на човешка топлина. Щастието тук се измерваше в умението да се смазват по-слабите под силата на властта.

* * * * *

От мрака я гледаха глутници от зли очи. Не гледаха звездите, а гледаха самотно обикалящата жертва. Някои вече се облизваха гладни, предвкусвайки пирът със свежата ѝ плът. Ехо усещаше, че ще бъде жертва в техните ръце. Затова и сама идваше към тях, като агнец на заколение. Да бъде пренесена в жертва, заради чистотата на душата ѝ.

„Нима на улицата нямам право да живея? Не заслужавам ли да бъда частица от нощта?“ - питаше нищото наоколо и разбра, че никой няма да ѝ помогне, щом бъде нападната от дебнещите хищници.

Никой!

Сега разбра какво е да бъде сама срещу света. Безпомощна, слаба и толкова крехка, неспособна да устои на поривите на изгнилите криле на вятъра. Разбра също и че е обречена, защото всички врати на домовете наоколо са залостени за нея.

И заплака отново, този път в нощта.

„Къде са хората? - запита. - Къде са, когато някой има нужда от човешка топлина, замръзвайки отвън в нощта?!“

Знаеше какво я чака. Просто спря и приседна на студената улица. Беше уморена, макар и едва родена. Ръцете ѝ паднаха като отсечени, също като всички по-ранни нейни мечти. Ще бъде изядена от гладните, без никой да ѝ подаде ръка. Без никой да се опита да я спаси. А улови, че иззад привидно слепите прозорци също я наблюдават, но все така със същите невиждащи красотата ѝ очи.

Ехо разбра, че човек се чувства най-самотен сред хората. Защото никой не вижда страданието на другия. Защото топлината на любовта е заместена от студа на безразличието. Защото, също като звездите, и хората са отдалечени на милиарди крачки един от друг. И защото всеки избира да бъде зрител, за да не се превърне в жертвата от тази нощ.

* * * * *

Тя дойде на този свят съвсем сама. Роди се от снопче светлина. Усмихната на мигът, че я има и с огромното желание да стане част от живота, в очакване да се сближи с всички и да бъдат заедно едно.

Кръгът около нея се затваряше. Зъбите причаткваха все по-често и по-близко. Скоро щяха да се впият и да разкъсват тялото ѝ. Това ги опияняваше. Също и това, че могат да убиват по-слабите на улицата.

„И един ден жертвите ще бъдат изядени и тогава ще започнат да се самоизяждат сами?“ - гледаше Ехо с тъга приближаващите я хищници.

Дали я мразеха защото дойде с усмивка? Или защото бе родена от светлина? А може би защото на улицата е забранено да се подарява топлина?

Улицата!

Пастта ѝ поглъща всеки забавил се да се прибере навреме. Залезът е последния сигнал; който го пропусне, никога няма да стигне до дупката си. Гладът ѝ е ненаситен. И родената от светлината беше права - ще дойде мигът, в който улицата ще се самоизяде и тогава ще настъпи вездесъщия мрак... и пустота.

Малко преди да я захапе първата зейнала паст, тя заплака отново.

Този път за трети и последен.

* * * * *

Умирайки гледаше към звездите и ги молеше да я приютят.

Една самотна душа, която си пожела да бъде далеч, много далеч от този кошмар. Да бъде погълната от онази бездна, която ще я превърне в една самотна звезда, но някъде сред безкрая. Макар да знаеше, че звездите са студени и неми свидетели на времето, разбра че в тях гори много повече огън от вкаменените човешки сърца. И космоса има много повече думи, с които ще посрещне една непозната, отколкото биха се намерили в плътно свитите човешки уста.

Дойде за да научи толкова много от живота - да се научи как се сбъдват мечти. Да извае шумът на океана в картина. Да посреща изгрев и залез с някой любим. Да роди още усмивки с живот. Да заспива и да сплита сънища с други. Да бъде свободна и с окрилени мисли да се скита като птица в небето.

Отиваше си сякаш бе родена от болка. Научи какво значи думата „страх“. Видя че очите не се затварят, за да мечтаят със звездите. Видя как в полето на живота е невъзможно да покълне семето щастие. И разбра, че крилете се изгарят още преди човек да се е родил.

Отивайки си тя плачеше. Плачеше за това, че в този свят не можа да научи думата за „надежда“. Че всеки сън си остава самотен и незавършен. Че кошмарът на другите се нарича „реалност“ и всеки е заставен да мълчи без право на глас.

Ехо живя единствено, за да узнае, че всяка усмивка се удавя с горчиви сълзи.

* * * * *

След пирът, глутницата се оттегли в сенките. Страстта им да убиват бе отново заситена. Никой дори не си спомняше как е изглеждала вечерята им - за тях онази светла душа беше просто храна.

2 коментара:

  1. "Отивайки си тя плачеше. Плачеше, че в този свят не можа да научи думата за „надежда"."
    :( ;( :(
    Горчивата истина е, че човек се чувства най-самотен сред хората...

    ОтговорИзтриване