четвъртък, 5 януари 2012 г.

Светлина


Тя беше дъщеря на Севера - с нежна кристална душа, скрита в крехката обвивка на леденото ѝ тяло. Денем обичаше да бъде сред снежните полета на бащината империя и да участва в играта на ветреца по разпилялата се навред безкрайност. Нощем се прибираше в двореца, завиваше се с космическия студ, сковал всичко живо, и потъваше в дълбините на кристалните си сънища.

Името ѝ бе Ледена.



*****

Той идваше от далечния юг и беше огнения син на Пустинята. Очите му бяха звездни, косите в буйни пламъци. Денем допира на ръцете му разпалваше пожари, а смехът му огъваше горите в огнени стихии. Но нощем заспиваше в прегръдките на тъмнината и угасяше пламъците си до утринта.

Пустинята го бе нарекла Пясъчко.



*****

В този ден дъщерята на Севера се разхождаше из своя леден свят. От време на време някой слънчев лъч я догонваше и се закачаше с нея, спирайки хода ѝ за няколко мига. Тя не го прогонваше, прекрачваше го внимателно и продължаваше.

Северът забраняваше на децата си да играят със Слънцето заради опасността от неговите лъчи, но Ледена гледаше безстрашно към него, защото тук то нямаше онази могъща и топяща сила, и съвсем дружелюбно му се усмихваше. Не я беше страх нито днес, нито преди, макар да я плашеха от съвсем малка, че е смъртоносно за техния вид.

- Може би – казваше често на падащия сняг, - ледът и огъня са съществували някога и някъде в единно състояние на разбирателство.

Снегът не знаеше отговора и продължаваше да се насипва като мека постеля.

Имаше нещо общо между нейният свят и огнената звезда, но Ледена не знаеше какво.



*****

Пясъчко бе уловил крилото на пустинния вятър и се скиташе с него по света. Носеше се с дни над непознати места, толкова различни от родното му пясъчно море. Не беше виждал такова разнообразие от живот и движение. Бе свикнал единствено с вълните на дюните, ранообразяващи понякога лицето на Пустинята.

Видя морето, другото – хареса му допира на солената вода.

Видя горите, с живи клони и листа – те пък не харесаха неговия допир.

Плъзна се по скалите, оголени и мълчаливи – на тях успя да стопли камъка в студените им тела.

И така накрая стигна до границите на голямата студена империя на Севера. Никога не беше чувал за нея, но усети режещия полъх на въздуха.

- Няма да мога да продължа нататък – каза му вятъра. – Тук върлува моя по-голям брат и нямам право да навлизам в неговите земи.

Синът на Пустинята реши да пообиколи сам, а после да се върне обратно с горещите криле на неговия приятел.



*****

Ледена се плъзгаше по замръзналото езеро. Харесваше ѝ да се носи като повей и да рисува със скреж по повърхността му.

Рисуваше снежни звезди и лицето на луната, скрито от скрежно було. Рисуваше клоните на вкоравените дървета, плачещи със сълзи-висулки за пролетта. Рисуваше щрихите на бялата тишина на своят леден свят, където много рядко имаше промени.

Когато го видя първо си помисли, че самото слънце, спуснало се от небето и застанало на хълма. После видя, че всъщност е млад огнен мъж, под който замръзналата почва се топеше и свличаше към езерото.

Тя се приближи с интерес, вгледа се в очите му – такива зеници виждаше единствено нощем сред звездите, а той понечи да слезе, докоснал се до безкрайността на кристалният ѝ поглед.

Дъщерята на Севера обаче усети силата му и се уплаши. Той можеше да я стопи за миг и тя отстъпи. Синът на Пустинята го разбра, затова се спря и просто остана загледан в красивата ледена девойка насреща.

Гледаха се през целия остатък на деня, преминал като миг и между тях лумна онзи пламък, който ветровете наричаха любов.

Като ехо преминаха шепоти, доловени от мислите им:

- Ледена...

- Пясъчко...

После се отвърнаха, обещавайки си мислено, че утре ще се чакат отново тук.



*****

Вечерта Ледена будуваше дълго. Мислеше си за срещата.

Кой ли е той и какво търси в техните земи?

Дали не лъч от слънцето, който се е изгубил?

Или пламък, избягал от някой южен пожар?

И очите му – какви ярки звезди бяха и как я гледаха... виждайки само нея!

Заспивайки, Ледена дълго, дълго гледа към една ярка звезда, която бе изгряла над дома ѝ.



*****

С падането на нощта Пясъчко се приюти в една студена пещера. Огря я цялата и я стопли с дъха си. Легна и зачака сънят да го привика в другия свят.

В мислите му грееше образа на момичето от лед, с което се срещна до замръзналото езеро.

- Ледена... – прошепна той с въздишка от букет искри.

Дали утре пак щеше да я види?

Дали има възможност да се приближат малко повече един към друг?

Така го привличаше онази безкрайност, която откри в нея.



*****

Срещите им протичаха еднообразно, но само за онзи, който не чуваше гласът на сърцата им.

Те шепнеха с мисли, разказваха си мечти, споделяха си минало. Забравиха за времето, за небето, за всичко, което ги заобикаляше. Заживяха единствено и само за тези свои срещи край езерото. Ден след ден.

Не се приближаваха на повече от безопасното разстояние, разбрали, че са различни и е опасно. Но сякаш заради това все повече им се искаше да се докоснат.

Вечер тази невъзможност ги натъжаваше – Ледена заспиваше без да вижда повече звездите, а Пясъчко изстиваше като късче камък и сънуваше отново и отново снежната безбрежност на своята любов.



*****

Севера се извисяваше ядосан пред любимата си дъщеря. Тя бе коленичила пред величието на своя баща и чакаше присъдата му. Услужливи придворни бяха доложили на господаря си за срещите на Ледена с непознатия пламък. Беше непривично за вида им да поддържат връзка с топли същества, а и беше в сила заповедта на Севера да не се общува с тях. Виновните биваха сурово наказвани в такива случаи.

Виновния днес обаче бе неговата северна принцеса Ледена и той трябваше да вземе решение за провинението ѝ. По-сложно стана след признанието ѝ, че е влюбена в онзи огнен непознат.

- Не разбираш ли, че не можеш да се виждаш с него!

Гласът на Севера смразяваше всичко живо. Придворните разумно бяха ги оставили сами в тронната зала. Всеки знаеше, че като се ядоса гневът му е най-страшната снежна буря, която помиташе всички наоколо.

- Заради заразата, която се прихваща от огнените ли? – осмели се да каже Ледена.

- Най-вече заради нея – изкънтя студено той, но тя усети, че прикри нещо.

Не каза нищо, мълчеше. После тишината натежа като лавина между тях.

- Забранявам ти да излизаш! Иди в стаята си, ще реша по-късно какво да правя с теб – разпореди Севера и кимна навъсно на Ледена да се оттегли.

Тя се поклони и напусна тронната зала на владетеля на северната част от света. Но не отиде както ѝ бе заповядано в личното си крило на двореца, а се понесе като зимна вихрушка към езерото.



*****

Пясъчко помисли, че не е чул добре.

Ледена поиска да се съберат в едно.

Огън и лед!

- Но нали ще се стопиш! – изпрати разтревожените си мисли той.

- Нека, ще бъде от теб! – отвърна тя и започна да се изкачва по хълма.

Колкото повече приближаваше към синът на Пустинята, толкова повече усещаше непривичността на топлината, която идваше от развълнуваните му пламъци. Но това не я уплаши. Бе решила да провери една своя теория, над която размишляваше през последните дни и за която получи прозрение, с помощта на бащиния ѝ гняв.

- Спри, опасно е! – вдигна ръка той, когато дъщерята на Севера беше на една крачка и видя как ледени сълзи започнаха да текат по тялото ѝ.

Ледена протегна своята и я улови, пръстите ѝ започнаха да се топят, но тя уверено се прилепи към него с целувка. Пламъците му я обгърнаха, но целувката ѝ ги смрази. Огънят се вля в леденото ѝ тяло и сливайки силите си, които ги бяха създали, те изригнаха и се превърнаха в ярка светлина.



*****

Ледена беше права – ледът и огънят могат да съществуват в едно и също състояние.

8 коментара:

  1. Толкова е красиво...

    "Любовта е жива вода, а влюбеният е душа от огън. Светът се върти по друг начин когато огънят обикне водата."
    Руми Мевляна

    ОтговорИзтриване
  2. .. и сляха душите си в ледено изпепеляваща целувка!
    Благодаря за тази приказна любов, Г.Ф.Стоилов:)))

    ОтговорИзтриване
  3. Много, много трогателно... живо...

    ОтговорИзтриване
  4. Много романтично, малко като Ромео и Жулиета. Невъзможната любов винаги е много романтична! Разказа е чудесен и невярвах, че ще има хепиенд. Но потвърждава, че любовта може да преодолее всичко, дори различията, ако достатъчно силна!

    ОтговорИзтриване
  5. много хубаво пишеш, много ми харесва, продължавай така и мерси, че споделяш тук с всички нас

    ОтговорИзтриване
  6. Такива любовни истории, или е по-правилно да ги нарека романтични, винаги са ме трогвали особено. Историята е прекрасна! Това което всъщност ми хареса е, че показва как двама с различна същност могат да бъдат заедно, но по друг начин. От любовта винаги струи светлина :) Може би изводът е, че когато двама се съберат те вече са едно цяло, вече са "ние", а не отделни личности съществуващи всеки сам за себе си както преди. Много ми хареса историята, изключително положителна е!!!:)

    ОтговорИзтриване
  7. Радвам се че попаднах на тази статия.Приятни разкази и стихове има.Пишеш хубаво и изразително. Ето това ми е направи силно впечатление:"Вечерта Ледена будуваше дълго. Мислеше си за срещата.Кой ли е той и какво търси в техните земи?Дали не лъч от слънцето, който се е изгубил?Или пламък, избягал от някой южен пожар?И очите му – какви ярки звезди бяха и как я гледаха... виждайки само нея!Заспивайки, Ледена дълго, дълго гледа към една ярка звезда, която бе изгряла над дома ѝ."Когато срещнеш такъв човек, който те кара да мислиш и да правиш всичко, не бива да го изпускаш.Надявам се че ще продължавате да споделяте с нас.

    ОтговорИзтриване
  8. Много е жестоко как..." Северът забраняваше на децата си да играят със Слънцето заради опасността от неговите лъчи, но Ледена гледаше безстрашно към него, защото тук то нямаше онази могъща и топяща сила, и съвсем дружелюбно му се усмихваше. Не я беше страх нито днес, нито преди, макар да я плашеха от съвсем малка, че е смъртоносно за техния вид." без слънце не знам как не бихме живяли, толкова е приятно да усетиш топлият слънчев лъч върху очите си, но за тях е опасно, разкошен разказ измислен много внимателно.

    ОтговорИзтриване