неделя, 25 декември 2011 г.

Цялата вселенска доброта



1.

Конят се запъваше в преспите и извиваше глава пред виелицата, но не спираше, сякаш усетил, че трябва да помогне на стопанина си. Тежко стъпваше, яко опъваше и бавно напредваше с впряга между огъващите се пред свирепия вятър борове.

До него крачеше човек, също склонил ниско глава, криещ със заскрежен ръкав лицето си от ледените игли, които не спираха да го щурмуват. Казваше се Тихо, идеше от малкото селце надолу по пътя, сега вече изгубен от погледа му. Искаше да стигне до града преди залез, а се случи тъй, че виелицата започна и го остави без посоката и сега вече не знаеше ни де върви, ни кое време е станало, тъй като тъмнината бягаше зад белотата на вдигания от вятъра снежен прах. Студа го караше да побутва коня и да продължават да вървят накъдето и да е, само и само да стигнат някъде, където да се прислонят до заранта.

В шейната, скрита под дебелите кожи, лежеше тежко болна жена му Дара и с мъка крепеше живеца си в едва надигащите ѝ се гърди. Тихо бързаше да я закара до града, за да я види доктор, който дано намери начин да я излекува. Не искаше да мисли, че е закъснял прекалено с това решение, защото сърцето го свиваше и една студена болка го караше да отмалява. Точно сега не трябваше да е слаб пред виелицата.

Болестта бързо я свали на легло, уж настинка, но за ден-два младата жена угасна и се смали под дебелите завивки, с които Тихо я покриваше. Не помогнаха ни силния огън, който поддържаше в стаята, ни отварите, дето ги знаеше от бабино време, нито разтривките - нищо. Дарена, неговата Дара, бързо се топеше и очите ѝ губеха блясъка си. Миналата вечер почти не говореше, мълчаливо потъваше все по-задълго в измукващата силите ѝ бездна и това го накара да впрегне коня и да поеме по никое време на път, че да търси помощ.

Беше денят преди празника, но вярваше, че няма да го върнат от болницата, след като разберат за положението на Дара. Тръгна преди обед, следвайки утъпкания от търговците път по снега, който си стоеше вече цяла неделя, а изведнъж от нищото му връхлетя тази виелица и заслепи очите му, та се обърка накъде върви. Остави коня сам да търси посоката и само го подканваше да не спира.

Тихо отметна единия край на станалата тежка от набилия се в руното сняг завивка. Дара спеше. Или...

- Дара! – повика я той.

Леко докосна лицето ѝ - изпито от болестта, изгубило цвета на живота и побеляло.

- Чуваш ли ме?

Тя едва го погледна и се напъна да се усмихне, но устните ѝ се прекършиха и се отпуснаха като отмалели от тежестта на болката криле.

- Още малко – рече Тихо и я загърна, та да не я достигнат студените ръце на вятъра. Не искаше тя да усеща безверието му в този момент. – Още малко остана и ще стигнем, още малко.

После извика на коня:

– Хайде, давай!

То лесно бе да го извика, но накъде да дава животното, измъчено от призрачното им бродене в този леден сняг.

В мига, като по чудо, вятъра грабна част от бялата завеса, надигна я и откри пред Тихо един заслон от вдлъбната като по поръчка скала, част от хълм или възвишение. Той скочи напред, хвана юздите на коня и го задърпа натам. Имаше място за целия впряг. Беше добре закътано, влизаше се навътре като в пещера. Той разпрегна и остави коня да почива, откачи брадвата от шейната и се върна назад сред виелицата. Пак се прегъна пред мощта ѝ, но надделя и от най-първото дърво, което достигна, започна да сече. Вятъра го блъскаше, но и Тихо блъскаше здраво. Бързо направи купчина от зелени клони край себе си. После ги завлече назад на няколко пъти и с една част направи стена, а друга приготви за огъня, който запали със снопчето, което взе като тръгнаха на път.

Пламъците скоро заиграха по стените на скалата. Топлинката им се плъзна и обви в малък обръч шейната - едва сега Тихо отгърна Дарена. Наведе се над нея, тя все така спеше, потънала в обятията на болестта.

Той въздъхна и се облегна на затоплената вече каменна стена. Умората бързо го надви и Тихо също заспа.



2.

Сепна се, не знаеше колко е спал, но бързо скочи и се приближи до Дара. Тя бе притихнала, едва дишаше. Той хвана ръцете ѝ, бяха ледени. Събра ги в шепите си и духна в тях. Още веднъж. И пак. Разбута огъня и хвърли клони в него, жарта се раздвижи и пламъците пак лумнаха. Но жената не помръдна.

- Дара...

Нито пък чу гласът му.

Очите ѝ останаха скрити зад тежките клепачи. Береше душа.

Неговите сили отведнъж отслабнаха, осъзна, че я губи и мъката напъна и той заплака. За първи път, откакто болестта свали Дарена и почувства, че може да я загуби завинаги.

Гледаше я, държеше ръцете ѝ, а нямаше как да ѝ помогне. Имаше само любовта си, но можеше ли тя да стори чудо в тази неизвестност, която ги бе приютила?

Колко е слаб човек, когато се изправи срещу онази лоша и жестока страна на съдбата, идваща неочаквано и неканена. А ако тя е решила да отнеме някой от живота, какво може да се стори, за да ѝ се попречи?

Тихо си мислеше това и изръмжа:

– Нищо!

Бе сам, без да знае къде е и нямаше кой да извика. Ни на кого да се примоли, даже да се врече като роб, за да му помогне. Даваше живот за живот, но нямаше на кой...

- Дара... – прошепна той, а огъня шумолеше тихо като стенание.

Защо точно тя си отива без време. Защо? Кой е наредил така? Без да пита дали иска, дали е готова, дали той е готов.

Утре е празника, Тихо затвори очи и започна да се моли. Истински. Никога не беше го правил, но сега обеща себе си, обеща дните си, обеща живота си на онзи, който е над тях.

На небето ги врече, на космоса, съдържащ всички тях сред безкрайността си.

Не искаше да будува сам остатъка си в този живот, та ако небето ще ги разделя с Дара, той обеща да тръгне с нея. Но ако може, нека останат тук, в този живот и да бъдат заедно.

Той заспа отново - отмалял, останал съвсем без сили, но с една искричка вяра, която задържа живота му в тази нощ.



3.

Като въздишка премина топъл повей, който усмири вятъра и настръхналата виелица се изгуби някъде далеч в полето. Бавно прахът се спусна и се утаи мирен върху снегът. Небето се разстели като дебела завивка, по която набодоха милион съзвездия. Звездите им искряха кристални в чистотата на зимната нощ.

Небето бе чуло молбата на Тихо, заспал, но дал живота си за живота на жена си.

Той все така държеше ръцете ѝ, а главата му бе облегната накъм дълбоко спящата Дарена. Нямаше да я пусне вече ни за миг, каквото ще да става.

Втори полъх мина над тях и се вля в съня им. Стопи черната гнилоч в тялото на жената, свърза невидимите за окото нишки на съдбата на двамата една за друга и ги помилва леко... много леко, както може само един сън да ги погали.

Жената изведнъж пое дъх, после издиша освободена и нежен цвят пролази по лицето ѝ.



4.

Утринта ги завари все така спящи, но с лекотата на новороден ден, прохождащ със зората върху крилете на северната снежна птица.

Когато слънцето се извиси и покри със светлината си долината, която ги беше приютила, два лъча докоснаха очите на спящите и те се събудиха едновремено.

Дара се усмихна и Тихо се потопи с целувка в намерилите отново цвета си нейни устни.

Над тях, високо, много високо сред синевата, една безкрайност им се усмихваше с цялата си вселенска доброта.

3 коментара:

  1. Чудесата са сред нас и не само в Святата нощ, просто трябва да вярваме. Чудна приказка си ни разказал, Разказвачо, благодаря ти! Честито Рождество, нека има много топлина и светлина в душата ти!:)))

    ОтговорИзтриване
  2. Дар дарена, искрица чудно подарена :)))
    Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  3. Плаках. Първо от прилив на объркани емоции...а след това от щастие, за пореден път повярвала, че чудесата се случват!

    ОтговорИзтриване