събота, 10 декември 2011 г.

Къневи послания или как дойде отговор от космоса

1.

Кънчо Енчев беше обикновен човечец, инженер по образование, който в момента работеше за една фирма, сързана с друга малко по-голяма компания, като и двете имаха за цел да разработят нещо ново за комуникациите. Никой все още не знаеше дали успяват или не, но работата просто си вървеше, заплатите идваха редовно, коледна добавка и лятна отпуска – и така вече няколко години.

Кънчо не се питаше дали крайните резултати са успешни или не. За него бе достатъчно, че няма проблеми на работата си и какво повече му трябваше на един обикновен човечец, за да бъде доволен от живота си.

За инж. Енчев може да се каже, че всичко това граничеше с щастието, но винаги щом се прибереше у дома, веднага се осъзнаваше колко далеч, много далеч е от щастието.

Причината беше - Гица Енчева, по баща Боримечкова, благоверната съпруга на Кънчо. Също така изпълняваща и демоничната роля на неизмения негов душевадчик. В мислите си той заменяше името ѝ с други, по-подходящи на образа ѝ, като Сатана, Харпия, Медуза, Горгона и прочие известни с неприятното си държане създания.

Също така, за да се опише разликата между двамата, нека се спомене и това, че госпожа Енчева не криеше мислите за мъжа си.

- Ти си темерут, Кънчо - казваше тя. - Защо ли изобщо се съгласих да те взема навремето?

И въздишаше театрално и започваше да дъвче нещо сладичко.

Да, навремето – въздъхваше и Кънчо Енчев, подчертания като темерут съпруг на домашната Годзила и си спомняше.

Преди единадесет години се бе озовал в командировка в някакво забутано село и там се запозна с дъщерята на местния кръчмар Станчо Боримечката - мъжище почти два метра, дето тежеше сто и кусур кила. Все още разправяше на всичките си редовни клиенти, че на съборите нямало кантар дето да го претегли точно.

Да - продължаваше да си спомня Кънчо, - тогава самата Гица беше на двадесет и три, което според селските традиции при тази възраст жената е вече остаряла и презряла. Самият Кънчо също пропуснал да има някакви по ранни контакти с дами, може би затова късно вечерта се остави да го придума бащата на стоящата прилежно зад металния бар плот позастаряла мома.

Кънчо си я спомни в онази нощ. Нямаше и подобие на сегашния вампир. Днес госпожата отдавна беше чукнала деветдесетте килограма и сякаш искаше да достигне размерите на родителя си. А за мълчанието ѝ, така загадъчно в онази нощ, също разбра след време. Проклетията ѝ съвсем скоро излезе на бял свят, изпълзяла като черни змии от нацупените устни.

Характера на Гица, който беше добре известен в селото, но не и за чуждоземците като бедния Кънчо, беше като на препил поп, смесен с жлъчта на простотията. Макар да не се разбра още от началото и когато отупаха набързо сватбата, чак след нея звяра започна да шава.

Абе, че се чудеше Кънчо що се хилят така селяните и се побутват, чудеше се, но откъде да знае какво го чака. Той бе поканил само старите си родители, също живеещи на село, но близо до града, един братовчед и няколко колеги, които бяха станали и кумове.

Да, колко отдавна беше! - въздъхна Кънчо.

Не беше от хората дето да променят живота си. И без това го започна твърде късно. Детето им се роди на втората година, точно вече мислеше, че няма да могат да имат. Малкия Енчо поне растеше жив и здрав. Макар и да не биваше заобиколен от много грижи от майка си, все пак в чудовището имаше някаква доброта към детето ѝ.

Сега Енчо беше в лятна ваканция, която подред изкарваше при едните и другите баби и дядовци. Станчо Боримечката днес си беше все така огромен. Притежаваше вече и смесен магазин, в съседство на кръчмата му, а освен това имаше сума декари земи, на които работеха не малка част от безимотните хора на селото. Той даваше и на “гражданите” малко от добиваното, но малко, не много, защото правилото “Да не работиш, пък да ядеш” важеше като основно в неговата кръчмарска философия. Хич и не мислеше да признае работата на зета в града.

Та понеже мисълта ни беше за обръщението на съпругата към съпруга, навярно от него Гица бе научила това неизменно “темерут”.

- Темерут си бе, Кънчо - викаше веднъж Гица. - Виж, Тошеви от третия етаж имат нов “Опел”. А ти още с онази таратайка!

“Опел”-ът беше на петнадесет години и кой знае от коя гробница на Европата е изваден. А “таратайката” беше изрядно подържана “Лада”, която никога нямаше да го остави на път.

- Термрут си бе, Кънчо - ръмжеше друг път домашната мечка. - Чу ли за Кирчеви? Преместиха се в нова кооперация на центъра! Пък ние още в тая дупка киснем.

Кирчеви изпраха едни пари на фалирала банка, чиято директорка беше брадовчедка на Митко Кирчев, дребен бизнесмен, но с подходящи съвети замогна и себе си, и брадовчедката чрез неговата фирма. А тяхната “дупка” беше тристаен апартамент, който Кънчо Енчев все още изплащаше. Гица Боримечкова никога не беше работила, освен в семейната кръчма. Едва избутала осми клас, едва ли някъде щяха да я вземата на работа без образование. Пък и след като роди все мрънкаше, че детето ѝ стига като занимание за цял ден. И така си остана завинаги в къщи. Кънчо носеше достатъчно пари, макар и да бе темерута в семейството, той не забелязваше това да пречи на съпругата му да ги харчи.

Понякога стръвницата се променяше за около пет минути.

- Кънее - проточваше тя мазен гласец, - т’ва, при Марчето докарали едни нови килими. Виж на какви парцали е станал стария.

Новия килим струваше кажи-речи половината заплата, но пък какво щяха да кажат съседките? Така че килимът само след час вече грееше в хола. А Гица до довечера забравяше “Кънее”-то и пак си започваше да му вика Темерут.

И така единадесет години.

Затова и животът на Кънчо Енчев не можеше да се нарече щастлив, макар да имаше всички предпоставки за това.



2.

Спасението от всичко гореописано, инж. Енчев бе намерил на своя таван. Едно помещение от десетина квадрата, които му бяха достатъчни, за да прави онова, което си искаше. Жена му не възразяваше, когато го видеше да откача ключа за тавана. Знаеше, че ще се мота там със своите жици, антени и какви ли не технически глупости поне няколко часа и няма да ѝ се пречка наоколо. Или пък ще чете поредната си тъпа – според нея - книга. За нея всяка книга беше тъпа. Дай ѝ на нея сапунени сериали и можеше да не мръдне от телевизора цял ден. Поправка – може би щеше и да мърда, до хладилника и обратно.

Тавана на Кънчо бе неговата крепост. Тук малко или много се променяше. Сякаш дробовете му се отпушваха и дишаше свободно. Жена му никога не би се изкачила до тук, цели четири етажа нагоре без асансьор. Като инженер по какви ли не там техники, Кънчо разбираше от музикални уредби, телевизори и всички други по дребни електроуреди. Затова и в квартала го уважаваха. Или поне се правеха, че го уважават. Макар и да му се смееха зад гърба на чудовището, с което живееше.

Но както и да е - тук той поправяше всичките изброени уреди, също така и четеше. Едната стена беше библиотеката му. Десетки и десетки книги. И отстрани няколко купа със списания и вестници. Обичаше да чете от малък. Малкият Енчо също предпочиташе да се затвори в стаята си и да се отнесе в някой измислен свят. Не беше като другите деца, по цял ден играещи компютърни игри. Понякога се качваха заедно на тавана и надълго и нашироко си разказваха за прочетеното, дали е възможно всичко това да се случи наистина и какво ли още не.

Синът му много обичаше научната фантастика. Също и Кънчо Енчев. Тя беше причината да създаде и пазеното в тайна изобретение - ТГР.

Трансгалактическия радиоприемник на инж. Енчев работеше вече три години, макар и без никакъв отговор до сега. Дълго време сглобявания ТГР - както накратко го бе кръстил, - изпращаше непрекъснати сигнали към една или друга звезда. Кънчо беше записал на един диск посланието си, за да не се налага всеки път да го повтаря, и сега всеки път щом се качеше, отваряше звездния атлас и избираше някоя галактика в космоса или пък определена звезда от някое съзвездие и натискаше копчето за подаване на сигнала. След това се заслушваше в говорителя, за евентуално приемане на отговор. Поседяваше така известно време в очакване, после въздишаше тежко и отваряше или някоя нова книга, или се заемаше с телевизорът на съседите.



3.

Един ден през август, малко преди полунощ, Кънчо дочиташе, тоест, препрочиташе за стотен път, един от любимите си романи и се наслаждаваше на майсторството на писателя. Четеше и мечтаеше за нещо такова фантастично да се случи и на него някога.

Както винаги и тази вечер реши да се качи след вечеря на тавана. Сподели идеята си с Гица, която изгрухтя, че има да гледа някаква игра на някой си канал. Той внимателно откачи ключа и се понесе нагоре кажи речи със скоростта на светлината. Искаше да може да излети и да забрави, че въобще е имало същество, роднина на Джаба, наречено - Гица Боримечкова, с която е имал нещастието да споделя живота си.

Затова с едно космическо отчаяние изпрати поредното си съобщение към една малка звездичка от съзвездието Лебед, на която попадна съвсем случайно. Набра координатите ѝ на ТГР-то, изрече устно едно послание и натисна пусковия механизъм. Само че подаде енергия почти до максималното и от това в целия жилищен блок се получи секунден срив на електричеството, но той бързо беше овладян от кварталния трансформаторен пост, който просто потърси от други места електроенергия и веднага възстанови нормалното подаване на същата в блока. Важното бе, че сигналът излетя и понесе молбата на един обикновен човечец към звездата.

Кънчо прелисти на следващата страница и не забеляза, че точно отмервайки полунощ стенния часовник застина неподвижен. Това пропусна да види, но долови следващите аномалии, които започнаха почти веднага.

В таванската стая започна да се заражда нещо, което можеше да се нарече електровихрушка, която пукаше страшно с искрите си. Появи от нищото межу стената и неговото работно бюро.

Вихрите зачестиха циркулацията си и започнаха да плъзгат нишки настрани. Сякаш разперваха ръце. Много ръце. Кънчо замръзнал наблюдаваше и се молеше да е заспал над книгата и сега всичко да е плод на претрупаното от фантастика съзнание.

Но не беше!

Реалността го доказа, след един силен плясък с електричество по посока на гледащия. Кънчо изпъна ставите си от волтовете, преминали през тялото му. Косата му се наелектризира, очите облещиха, в ушите му пищяха милион и половина високи тона.

Секунди след това, а може би часове, защото нямаше часовник, който да отмери времето, вихърът се разля и таванската стая се обля в плътна синкава мъгла, която постепено се успокои.

Кънчо затворил очи от ужас, все още бе с огънат гръбначен стълб и щръкнали коси. Затова и не видя появилото се същество в центъра на нищото. Усети, че не е сам, чак когато гостът се изкашля многозначително. Той отвори очи и се задави:

- А-ъ-ъ?! - каза, макар и да не значеше нищо, на който и да е земен език.

- Може и на вашия си език, разбирам го чудесно - каза съществото, което съдейки по невероятния мелодичен сопран, се оказваше, че е “тя”.

- Ама...ъ-ъ-ъ?! - измуча типично по темерутски Кънчо и за първи път се замисли дали Гица не е права с този прякор.

- Да не съм пък объркала приемник-преводача? - запита се гостенката и заопипва нещо по себе си. С успокояването на мъглата започна да се вижда ясно и коя е тя.

Беше неземно красива, с бледосинкавата кожа и виолетовите коси. Също и очи, които преливаха във всички цветове на дъгата. Неземно – защото не беше от Земята.

- Извинете! - успя да проговори най-накрая Кънчо. - Аз малко се изплаших от появата, а и ме тресна такъв токов удар, че забравих и граматика и обноски.

- Да, но в прекалено малко място сте раположили приемника си - затова и тялото ви е било в обсега на вълните – обясни извънземната. Тя огледа таванчето и вдигна рамене. - Какво пък, щом това ви стига да живеете.

- Не, не! Това е само тавана на моя блок - побърза да се оправдае мъжът. - Аз иначе живея в десет пъти по-голям апартамент.

- И защо не сте сложили там предавател-приемника си?

- Не мога - каза Кънчо и се натъжи. Ето, идва му гост от звездите, а няма къде да го посрещне.

Тука се усети, че дамата стои права а той, говедото невежо, седи като бей на стола си. Скочи, макар да почувства някакво леко съпротивление от електрическата мъгла, бутна един куп вестници и придърпа още един стол.

- Моля, заповядайте!

Звездната гостенка седна грациозно и се огледа наоколо. Поради цветът на кожата ѝ не можеше да се определи на каква възраст е, но пък гласът подсказваше, че е някъде около тридесетте. Поне според земните измерения.

- И така - вие откъде? - заговори Кънчо, върнал се на мястото си и направил опит да приглади косите си.

- Как откъде? Идвам от Брилезе, моята планета край звездата Алва. По вашему – тя провери нещо в уредчето на колана си и поясни: - намираща в едно съзвездие наречено Лебед. На красива птица сте го кръстили.

Кънчо Енчев гледаше хипнотизирано и си мислеше колко е хубаво да сънуваш.

- Нали вие изпратихте сигнала, който аз улових играейки си с моя приемник. Случайно го бях настроила именно към този район на космоса. Така и улових съобщението. Стори ми се като зов за помощ и затова дойдох веднага.

- Ама...ъ-ъ-ъ? - пак запелтечи Кънчо. Прокашля се и продължи по-рабираемо. - Нали го пратих едва тази нощ? Преди час, най-много два.

- Е, какво като е тази нощ? - учуди се гостенката. После се сети къде е и обясни: - Да, вие сте малко изостанали в отношение на пътуването в пространството. Трудно е да разберете принципа, но е подобен на този на радиовълните, които ползвате за предване на звуци и образи. Номерът е, че се прекачваме на тези на светлината и ги подсилваме с един мегаадаптор и така само за няколко часа се преодоляват тридесет и две светлинни години - разстоянието от Брилезе до вашия свят.

- Светлината ли? - започна да осмисля чутото инж. Енчев.

- Нали знаете, че тя има доста голяма скорост? Просто трябва да се улови и да се използва в полезно съотношение спрямо пътуването. Докато се носех успях да науча езика ви и още малко за – извинявайте, - но не много развитата ви планета. Ще ме извинявате, ако не е така, но твърде ограничен запис получих и от там съдя за нивото на социалното и технологично развитие. - Кънчо премигна и чуждопланетянката поясни: - В съобщението, освен вашата молба, са се записали и още наколко единици информация. Навярно от околните предавателни полета. Просто трябва да се има знания за разчитането на онова, което бихте сметнали за статичен шум.

- Хубаво сте се научили да говорите - отбеляза човекът, отново приглади косата си, която започна да приема обичайната си форма. - Казвам се Кънчо Енчев, инженер-специалист.

- Тъкмо се чудех имате ли имена тука - засмя се гостенката. - Моето име е Миела Ла, правя цветопади. – Тук тя отново се посъветва с колана си и отново разясни: - Създавам водопади от цветове.

- Приятно ми е да се запознаем, Миела Ла - Кънчо се почувства невероятно приятно в компанията на това създание. Свиквайки с цвета, вече мислеше за нея, че е най-красивата жена, която е виждал. Веднага забрави за чудовището, което навярно вече хъркаше гръмко няколко етажа под тях.

- И така, Кънчо Енчев - усмихна се мило Миела. - Да поговорим за вашето послание.

- Е, то аз, как да ви кажа - един вид, не вярвах някога да бъде уловено - призна си землянинът. Малко се засрами, защото беше изпратил едни откровени, но доста идиотски думи към звездите.

- “До онези, които разкодират това съобщение - започна да повтаря Миела Ла наизуст. - Надявам се вашата цивилизация да е напреднала достатъчно, за да може да ме разбере и спаси. Аз съм тук като изгнаник. Чувствам се на самотен остров и отвсякъде ме обгражда океан, пълен с хищни акули. Знам, че моето място не е тук и затова ви моля да ме спасите от този кошмар, който изяжда съзнанието ми и ме убива.”

Авторът на съобщението бе навел срамежливо глава. Кой да знае, че имено тази красива чуждопланетянка ще разчете краткия импулс на някакъв слаботелесен и безсилен... темерут, мрънкащ за помощ.

- Да - замисли се над думите Миела. - И сега пак долавям тъгата ви. Затова и веднага скочих в пространството. При нас, на Брилезе, е недопустимо някой да страда и да не му се помогне.

- В смисъл - ще ме отведете оттук ли? - невярващ хлъцна Кънчо.

- Ами нали това искате? - зачуди се Миела Ла, дали землянина вече не се е отказал.

- Но ще може ли? Аз съм все пак човек и никога не съм летял на разните там светлинни вълни. Няма да мога...

- Не е толкова трудно. Донесла съм и за вас един адаптор - тя подаде малко уредче и Кънчо го пое с трепереща ръка. Беше леко, но някак си ледено студено – като космическо пространство.

- А там, при вас, на Брилезе - ще мога ли да живея нормално?

- Разбира се. Нашата планета е често посещаваните от други цивилизации. Може да се каже, че е някаква страноприемница насред космоса. Идват и си отиват. Други остават и си живеят спокойно. Състава на планетата ни е същия като на вашата, само дето вие имате един доста нездрав външен вид, но на Брилезе ще придобиете бързо цвят – обещаха му очите ѝ с преливащите дъги в тях.

Кънчо Енчев мълчеше и обмисляше. Такава възможност едва ли ще се появи втори път. Стана и бутна стола си назад решително.

- Какво пък - да става каквото ще. Идвам, само да отида за багажа си - и се сети, че я има Гица Тиранозавъра. Че има и син Енчо, който ще трябва да остане сам с нея. - Слушайте, Миела, не може ли да вземем и едно дете с нас?

- За какво ви е?

- Ами то е моят син и не мога да го оставя тук сам самичък. След някоя година ще изпрати същото послание и пак ще трябва да се връщаме.

- Тогава ще го вземем. Ето още един адаптор. Добре, че винаги нося няколко - каза Миела Ла и се засмя като пролетна зора.

- Обаче трябва да го вземем от едно село на тридесет и два километра от тук - извинително информира Кънчо спасителката си.

- Две секунди и сме там - успокои го тя. - Да вървим за вещите и да потегляме.

- Само един момент - рече Кънчо и бързо разглоби ТГР-то. Дългогодишната му работа стана само на чаркове и кабели, които едва ли някой щеше да може да сглоби отново, а и да можеше - нека си изпрати свое послание, на което да получи отговор.

- Там, долу, спи едно същество, което е моята жена.

- Няма страшно. В момента не може да ни види никой. Всички спят и ще спят непробудно каквото и да става - каза Миела Ла, носейки се на една педя от стъпалата. Светлината ѝ я следваше като воал и този воал я отделяше от земния свят, в който бе дошла за малко.

Кънчо взимаше по две стълби и скоро отключи вратата на апартамента си. Вътре беше необичайно тихо. Гица не ръмжеше като гладна горска мечка, дори и стария хладилник от кухнята не тракаше. Остави тези дреболии и започна да пълни големия куфар с дрехи за Енчо, няколко за себе и се замисли дали да не напише писмо до познатите къде е отишъл. Но се отказа и се обърна с куфар в ръка.

- Сега да вървим за Енчо - рече и почувства топлина в допира на синкава ръка на Миела Ла, която натисна нещо на уреда и самият Кънчо беше обвит в светлина.

Двамата изчезнаха за миг и след тях с въздишка се върна нормалното време. Стрелките на спрелите часовници се завъртяха бясно, за да наваксат времето си на спиране. Наместили се, те започнаха да отмерват механично секундите, да образуват минутите и да отчитат часовете, както винаги досега.

Гръмкото хъркане на Гица Енчева, по баща Боримечкова, отново започна и напомни на един пробудил се съсед за резачка в дърводелски цех.

Половин минута след всичко това, три тела се изстреляха в открития космос, носейки се на светлинните вълни, които бяха ускорени стократно от мегаадапторите и се насочиха към една далечна звезда, която все по-бързо се приближаваха.

10 коментара:

  1. :))))))))) Мерси за дозата смях рано сутрин!

    ОтговорИзтриване
  2. Сърдечно се посмях на
    Кънчовите срещи от третия вид :Р
    Благодаря за настроението!

    ОтговорИзтриване
  3. хубаво пишеш, поздрави и до скоро, приятен ден на всички

    ОтговорИзтриване
  4. Много хубав разказ, прекрасно се справяш с писането, поздравления!

    ОтговорИзтриване
  5. Приятен разказ, добре пишеш, започнеш ли го няма как да не го прочетеш до края, което е важно по този начин да успееш да грабнеш читателя.Понякога дори да си мислиш, че си щастлив като останеш сам със себе си осъзнаваш, че не си, а просто живееш в една илюзия.Хареса ми ролята на така наречения "душевадчик" хаха всеки си има такъв, да го държи под леко напрежение.Нещата свързани с космоса и галактиката винаги са ме привличали, може би затова и разказа толкова ми допадна."Гръмкото хъркане на Гица Енчева, по баща Боримечкова, отново започна и напомни на един пробудил се съсед за резачка в дърводелски цех."хаха е с това хъркане много добре завършваш. Ще очаквам и други твои публикации.

    ОтговорИзтриване
  6. Радвам, се е попаднах на този невероятен разказ. Отлично написан и започнеш ли го трябва да стигнеше до края.

    ОтговорИзтриване
  7. Така е, повечето хора гледат всичко да е наред в работата, да си свършат това за което са отишли там, да се приберат вкъщи, да хапнат, малко пред телевизора и в леглото. На другият ден пак същото.Разказът е много красив, поздравления, добре написан. След време започваме да се замисляме за нещата, които сме постигнали или по точно как сме стигнали до тук, както се сеща и господин Кънчо.Тази част от разказа "Свиквайки с цвета, вече мислеше за нея, че е най-красивата жена, която е виждал. Веднага забрави за чудовището, което навярно вече хъркаше гръмко няколко етажа под тях."Дойде ли нещо по красиво и по-приятно забравяме за другите.

    ОтговорИзтриване
  8. Само как започва мило този разказ.Няма как да не ти се прииска да го прочетеш целият веднага.Любопитството започва да те човърка какво точно ще стане."Кънчо Енчев беше обикновен човечец, инженер по образование, който в момента работеше за една фирма, свързана с друга малко по-голяма компания, като и двете имаха за цел да разработят нещо ново за комуникациите. Никой все още не знаеше дали успяват или не, но работата просто си вървеше, заплатите идваха редовно, коледна добавка и лятна отпуска – и така вече няколко години. "Щом всичко е на ред.Всеки е доволен от своята работа и получава на време парите наистина няма никакви проблеми.Но все пак е хубав ода знаеш как стоят нещата на фирмата в която работиш по -дълго време, за да си направиш сметка дали има реализация или само на едно място ще се тъпче.Продължавайте да споделяте с нас.

    ОтговорИзтриване
  9. Страхотен разказ поздравления! Тази част може и да се случи някога....“До онези, които разкодират това съобщение - започна да повтаря Миела Ла наизуст. - Надявам се вашата цивилизация да е напреднала достатъчно, за да може да ме разбере и спаси. Аз съм тук като изгнаник. Чувствам се на самотен остров и отвсякъде ме обгражда океан, пълен с хищни акули. Знам, че моето място не е тук и затова ви моля да ме спасите от този кошмар, който изяжда съзнанието ми и ме убива.”.....дали сме готови, .не мисля, че някога ще сме готови да се срещнем със същества от друга планета.

    ОтговорИзтриване