неделя, 4 декември 2011 г.

Крадци на души

1.

Ноел изглеждаше съвсем отчаян тази сутрин, седейки на масата в кварталното кафене, и гледайки с отсъстващ поглед някъде пред себе си. Дори не чу запитванията на миналата край него два пъти сервитьорка дали иска още нещо. Тя си помисли за него, че е потънал в своя си отвъден свят наркозависим, преживящ реалността, в която е попаднал. Поне на такъв ѝ изглеждаше този клиент, с този негов стъклен поглед, отправен някъде в нищото. Тихичко си пожела на ум - дано не го обхване някоя нервна криза и да развали хубавата лятна утрин, на която се наслаждаваха всички останали.

Но Ноел просто мислеше и премисляше онова усещане, което го бе обзело от няколко дни насам. За пустотата, която бе в него, след като изведнъж почувства как личността му го напуска и оставя едно бледо негово ехо да заглъхва в тялото му.

Малко преди девет и половина, поне според часовника на стената, в кафетерията влезе приятелят му Боби, който бързо го откри къде е седнал и се настани срещу него с весело подсвиркване.

Ноел не реагира и това накара Боби да размаха ръка пред очите му.

- Ало! Земята вика Марс! Имаме ли контакт?!

Ноел премигна и въздъхна.

- Имаме, но нещо друго е изчезнало – проговори най-сетне той.

Боби поръча нещо за себе си на дошлата до тяхната маса сервитьорка, доволна, че поне този клиент има връзка с реалността.

- И какво е то, Ноел?

- Това се опитвам да разбера. Сякаш преди три дни една част изчезна от мен и ме остави наполовина. Даже и по-малко. Кажи речи – нищо!

- Кой те остави? – не го разбра Боби.

- Аз – личността ми – душата ми – мислите ми – както и да го наречеш, няма го вече – изброи Ноел и въздъхна пак.

Боби беше най-добрия приятел на Ноел и добре знаеше, че той няма нищо общо с разни опиати, разбиващи съзнанието и затова дори и не помисли онова, което си бе помислила младата сервитьорка. Просто се вгледа в приятеля си и потърси дълбоко в погледа му какво е изгубено.

И наистина – откри, че искрата живец в очите липсваше.

- Какво е станало?!

- Не знам, просто изведнъж някой грабна... онази част, липсваща сега в мен.

Ноел разбърка черната течност на недокоснатото си кафе, но не отпи, а просто потъна в нейния мрак. Как приличаше на усещането му, с което оприличаваше себе си в момента – пълна тъмнина!

А Боби се загледа в падащия измежду листата сноп слънчеви лъчи. Стори му се, че между тях, светлинните прашинки образуваха някакви образи, подобни на ангели с разперени криле. Но го видя само за миг и след това видението изчезна.

- Слушай, дай да отидем да се поразходим и да потърсим изгубената светлина някъде навън – предложи той, Ноел кимна и двамата станаха, платиха и излязоха.

Сервитьорката ги проследи как напускат, гледайки ги скришом в отражението на една витрина. Странно ѝ се стори, че всъщност вижда само втория, Боби, а първия, който бе чула, че се казва Ноел, сякаш го нямаше и образа му не се отрази.

Може би е игра на светлината, пречупила се под различен ъгъл в стъклото – реши тя и се върна към работата си.



2.

Двамата се срещнаха в петното светлина, което идващите от близката звезда лъчи образуваха във въздуха.

Бяха добри познати, защото често се засичаха по време на играта си. Бяха бели, почти прозрачни същества от шестото измерение, което имаше връзка с настоящия свят, и който посещаваха неколцина като тях. Идваха тук от векове, за да се забавляват като крадци на душите на обитателите му. Бяха отлично осведомени, че едни ги наричаха ангели, други демони, в зависимост от нюанса на плътност, който придобиваха понякога. Това не ги притесняваше и те взимаха онези, който им позволяваха да го правят, след което ги отвеждаха в техния свят. Там ги оставяха да съхнат, понякога хиляди единици от време, докато решат в какво да ги въплатят след това.

Беше забавна и популярна игра в шестото измерение.

- Е, как е днес? Има ли достатъчно улов? – попита онзи, който събираше и разпръскваше светлината на прах с крилете си.

- Да, не е зле. Хората лесно започнаха да дават себе си, след като мисловната им защита отслабна през последите години. Не е като едно време, я излъжеш някой за цял месец, я не. Сега без да ги мамиш, сами се оставят да бъдат откраднати. А при теб?

- Същата работа – каза играещия си със светлината, махна с криле и разпиля праха на милион искри. – Сега ще намина към ей онова създание, което вяравам лесно ще даде душата си.

- Ами успех тогава, и аз съм се насочил към почти сигурна плячка. След това ще отида да го прибавя към колекцията си в нашето измерение. Знаеш ли, реших да ги оставям в син цвят на просторите за изчакване – сподели втория, който докато разговаряха бе свил крилете си.

- Добра идея, такива безплътни бяха трудни за съхнене и разпознаване. Ще помисля и аз да ги оцветя в някоя любима гама. Винаги ми е харесвала зеленината, може би това ще е моят цвят.

- Да, но виж дали вече някой от нашите не го взел за себе си – посъветва посетителя от шестото измерение.

- Разбира се, първо това ще направя. Хайде, успешен лов и до скоро! – махна първия и разпери големите си криле със златисти петънца по края.

Двамата напуснаха ивицата светлина и всеки литна към набелязаната си жертва.



3.

Даян вече бе забравила за двамата си сутрешни посетители. Наближаваше два часа и просто чакаше да ѝ свърши смяната. По това време нямаше много клиенти и тя се бе подпряла на стената, гледайки навън как преминават хора и автомобили.

В този момент я докосна нечия ръка. Даян се сепна и помисли, че е някой клиент, но до нея нямаше никой. Но ръката бе невидима и топла, но с корави пръсти улови нейната и я задърпа. Силно и настоятелно.

Тя се опъна, но невидимия беше много по-силен. Така миг по миг той отскубна съзнанието ѝ и изчезна с него в неизвестността.

Даян остана олекнала и опразнена. Олюля се, краката ѝ се подкосиха и за малко да падне, но се задържа. Известно време не виждаше нищо, а след това цветовете на околността бавно се завърнаха. Помисли си, че не знае къде е, дори и не знаеше коя е. После си спомни, че е тя, но лишена от същността си.

Реши, че е най-добре да си тръгва, макар и да не помнеше къде живее.

Когато мина край витрината с безалкохолни напитки, тялото ѝ не се отрази в нея, а в същата единица време, някъде далеч, в едно друго измерение, душата ѝ бе поставена на безкрайна връв от вероятности, за да съхне заедно с другите като нея.

Едно крилато създание минаваше край тях и ги покриваше със мека зеленина.

3 коментара:

  1. Познато... близко като усещане.

    ОтговорИзтриване
  2. Дали когато понякога се чувствам апатична и странно празна отвътре, душата ми не е в някое друго измерение? :)))

    ОтговорИзтриване
  3. На душата поне ѝ е лесно да отива... някъде там зад хоризонта.

    ОтговорИзтриване