сряда, 7 декември 2011 г.

В средата на нищото, което понякога наричаме някъде


1.

- Дълги са нощите, когато звездите ги няма в тях.

Това си мислеше Ехо, гледайки тъмнината от прозореца на своята кула.

Колко къс е света, щом светлината умре със залеза. Не се вижда на повече от един хвърлей с камък. И сякаш зад прага на мрака няма нищо друго освен мрак.

Тя опитваше да прозре отвъд стените на замъка, но всичко зад тях се потапяше в тъмнината.

Когато се увери, че и тази нощ няма да има звезди, Ехо се върна в стаята си и седна с въздишка на леглото. Дузината свещи трепнаха, една дори угасна, но останалите закрепиха пламъчетата си и продължиха да светят.

- Странно е, че отново няма звезди – мислеше си Ехо. – Колко нощи вече небето си е все така ослепяло. Къде ли са очите му?

- А къде ли е онзи, който чакам? – прошепна тя на тъмнината отвън.

И мислите ѝ литнаха към нейният скитник, изгубен някъде в нощта.



2.

Бойното поле тихо стенеше с гласовете на стотиците ранени и умиращи по него.

Големи сиви плъхове пируваха с кръвта на убитите, а ята от черни птици се гощаваха с изобилието от човешко месо.

Беше нощта на смъртта, която беше доволна, че събрала в изобилие своя дан от живота.

Тя обикаляше от тяло на тяло, наслаждаваше се на мига агония в смъртно ранения и сетне безмилостно го поглеждаше през очите право в душата. Щом тя изпищяваше от ледения страх, смъртта я изскубваше и закачаше на своя пояс, където бяха милиони.

Когато спря пред поредния човек, тя се учуди, че той не я посрещна обичайния страх в сърцето му. Обиколи около него, дори се протегна да го докосне, но той сякаш не я забелязваше.

Имаше нещо, което го запазваше засега все още жив.



3.

Колко дни изминаха от последната вест от него. Колко седмици се изнизаха от последната им среща...

Ехо бе оставила само една единствена свещ да догаря и сега гледаше в сърцето на пламъка ѝ.

Как искаше небето отново да е синьо, а слънцето да гони златистите си петънца по безкрайните поляни на полето и те двамата да бъдат пак в средата на нищото, което понякога наричаха някъде – тяхната любов.

Тя държеше неговата ръкавица, не онази тежката, с метални слитъци по нея, а тази, която бе мека като залеза през лятото. Онзи залез, в който той ѝ я подари – когато небето гореше от вятъра, разнасящ виолетови пламъци далеч в хоризонта.

- И ние ще сме огнени като него! – бе прошепнал той, упоен от разпилените като вълни коси на Ехо.

А тя знаеше, че сърцата им пламтят единствено и само едно за друго.



4.

Той гледаше дълго пирът на смъртта.

Ехото на битката все още звънтеше в мислите му – стомана, грохот, викове, болка и купища смърт.

- И за какво беше всичко? Заради онзи къс земя, който може да се прехвърли с един полет на стрела? Или заради честта на приятелите, която трябваше в глупостта си да защити?

Земята сега е покрита от телата, с които плъховете и птиците се хранят охолно.

А къде са приятелите му – те бяха тяхната храна.

Той беше останал последен от дружината, но скоро щеше да ги настигне отново.



5.

Сърцето на Ехо изведнъж се сви и леко припърха, сякаш от него отлетя една половина.

Половината на онова цяло, което бяха нарекли любов с нейният скитник.

Тя болезнено разбра, че той няма да се върне повече и живота му ще завърши някъде в нищото на онази война, която го бе повлякла със себе си, макар и да знаеше, че не трябва да отива.

Затова ли звездите се криеха в последните нощи, предсказващи за онзи мрак, който ще настане в душата на Ехо? Защото за нея без него нямаше да има повече светлина – никога!

Поне не и в този неоправдаващ жестокостта си свят на страдание и тежки раздели.



6.

Смъртта беше доволна.

Опиталия се да я отблъсне, сега вече я желаеше.

Тя нежно го подхвана и безшумно отряза снопчето на нишките, крепящи го за живота – този глупав и измамен в обещанията си за щастие живот.

Умиращия се отпусна, като изпрати последните си мисли към своята любима Ехо, която навярно щеше да го чака да се завърне.

Как му се искаше да ѝ прошепне, че ще я чака вечно след онзи праг на вечността, който сега прекрачваше. Само и единствено нея. Защото истинската любов идва само веднъж в живота, а той я бе срещнал в средата на нищото, което понякога наричаха някъде – там под онези небеса и игривите златисти слънчеви петънца под тях.

Последната му мисъл с последните думи към Ехо се отрони от него, смъртта ги чу, смили се и ги остави да полетят в тъмнината, в която една звезда грейна за миг и пак бе покрита от тежките облаци на мрака.



7.

Сълзите на Ехо отразяваха десетки пламъци на единствената свещ.

Стискаше меката ръкавица и сякаш се опитваше да задържи ръката, която някога е била в нея, но осъзнаваше, че това е вече невъзможно.

Онази ледена увереност от загубата на своя любим вече я бе изпълнила и тя се предаде на слабостта си и ѝ повярва.

В тъмното небе насреща една светлинка проблясна за миг и от нищото долетя неговия глас:

- Обичам те! – и заглъхна с тежестта на потънал камък.

Ехо затвори очи, а с това и свещта просто се стопи.

1 коментар:

  1. Какъв хлад обля душата ми, а очите са пълни със сълзи..
    Беше в нищото, но такава любов.. какъв край за Ехо и нейния любим :Х

    ОтговорИзтриване