неделя, 26 април 2020 г.

Кръстопът на ветровете


          На мястото, което след дълго търсене намери, можеха да се усетят сезоните чрез ветровете им и Пламък доволен отбеляза, че не е следвал, както много пъти през живота си, просто градска клюка или чут нейде слух, за да накарат скучаещия просто да тръгне на път и да дойде просто заради самото пътуване, в търсене на разнообразие в ежедневието си.
         Обърна лице на запад – усети полъха на дъждовна есен.
         Обърна лице на изток – меко докосване на пролетна утрин.
         Обърна лице на север – зимна виелица вледени страните му.
         Обърна лице на юг – лято изгори лицето му с лъчите си.
         По някакъв начин ветровете стигаха до малкия кръг насред кръстопътя и нямаха възможност да продължат или да се слеят отвъд посоката от която идваха. Беше нереално, а го възприемаше съвсем ясно, но малко ли неща в живота му бяха невероятни и все пак случили се.
         Добре – каза си той, - стигнах и видях, че не е измислица, значи трябва и другото да е вярно.
         Другото... Това бе и основната причина да е тук. Не ветровете, тях години наред е усещал, макар и не по този начин. Другото предлага нещо различно.
         Неотдавна намери стара книга, както винаги ставаше, докато ровеше из оръфани кашони, сложени на мръсния асфалт на поредния пазар. Безличен човечец ги бе избутал пред себе си, сякаш сам се гнусеше от присъствието на хилядите страници и милионите думи, които кой знае от кой таван или мазе е извадил. Пламък вече се беше примирил с това отношение на нуждаещите се просто от няколко монети за... за каквото и да е – със сигурност за всичко друго, но не и за да намерят време да прелистят страниците в търсене на малко знания. Плати исканото, даже и малко повече, защото не желаеше да докосне върнатите монети от продавача.
         Още същия ден я започна и малко след полунощ вече бе прочел книгата, в която неизвестен за него автор разказваше за своето пътуване до невероятните места и за най-невероятното където е срещнал... той наричаше висш разум с имената ангели и демони.
         Пламък прочете книгата още веднъж след няколко дни и реши да повтори пътешествието на автора. Имаше всичкото време на живота си на разположение и реши, че дори и да излезе просто худежствена измислица, просто ще се е разходил добре.
         В книгата се казваше, че при Кръстопътя на ветровете ще срещне своя ангел... или демон, който ще му разкрие истината за всичко неясно и отговора на всеки въпрос, защото именно този някой може да го поведе към един или друг край на личния му път.
         Е, вече бе тук, в кръга между полето и планината. Сега трябваше да почака, както напътстваше и автора, да дойде онзи, който определя съдбата му. Помнеше какво се казваше:
         „Търсещия трябва да има търпение и да застане на кръстопътя и да почака. Да почака колкото е нужно.“
         И той зачака... колкото е нужно.

         ******
         Денят премина в обръщане към някой от сезоните. Освен тях имаше пълно отсъствие на каквото и да е друго присъствие – нито хора, нито животни, нито птици. Кръстопътя на ветровете се намираше насред полето – напред се разстилаха блокове от класове – узрели, обгорени, съхнещи и останали само наболи стърнища. Назад, накъм далечината, хоризонта се очертаваше от хребета на планината. В небето лениво преминаваха един, два или три облака, отминаваха и оставяха синевата да е от край до край.
         След последните облаци дойде и времето когато залеза обагри запада, беше много тих, а вечерта го последва като уморено стадо пастира си, след което нощта въздъхна веднъж, после още веднъж с няколко последни трепета и затъмня навред, а небето се нарои със звезди, Много, много звезди.
         Пламък разгъна постелката си и легна с гръб към летния полъх за да го топли при нужда. Тишината му харесваше, понякога едва-едва долавяше шепота на някой от ветровете около кръгът му, които идваха и се връщаха като прииждащите към брега вълни от морето, а той неуморно ги отблъскващ обратно.
         Сега той е техния бряг, те бяха ограждащите го с движение вълни.
         Движение – с него разбираше, че има живот. Събитията се движеха чрез срещи и  раздели, понякога търсени, понякога неочаквани. Всеки миг трептеше и от движението му се раждаше реалността. За нея мислеше често, понякога му се струваше чужда и той сякаш ѝ се е натрапил неканен, а друг път откриваше, че е в пълен синхрон с всичко случващо се.
         Гледа в небето, образуваше фигури, създаваше нови съзвездия, даваше им имена и гадаеше около коя от всички по-ярки звезди може да има обитаеми светове. И защо не, точно сега и там, някой не гледа към земното слънце, за него просто ярка звезда, а и защо не – погледите им да са вплетени един в друг... за миг или просто една разтеглена във времето вечност.
         Гледа, гледа, гледа... докато очите му се умориха и Пламък неусетно заспа.
         Сънува класовете - поклащанията им, навяванията на гласовете – уж всеки еднакъв на другия, а в дълбочина толкова различен. Като хората – отдалече погледнати масите имаха едно и също лице, а ако доближи и се вгледа в очите им различаваше милиони мечти и страхове.
         Събуждайки се, почти едновремено с напъна на изгрева да прелее отвъд планината, долови нечие присъствие. Погледна и видя непознат да гледа към подаващия се крайчец на слънце.
         - Спокойно спа – отбеляза непознатия, усетил очите му. Беше на вид нормален човек и неговите години.
         Пламък кимна, седна също с лице към изгрева.
         - Теб ли чаках?
         - Ще разбереш сам, ако намериш отговора на въпроса си.
         Помълчаха, потънали в мисли. Пламък прелистваше книгата за Кръстопътя.
         - Прочел си книгата – наруши тишината непознатия.
         - Не ми изглеждаш нито на ангел, нито на демон.
         - Знаеш защо, нали?
         Вече бе мислил за това.
         - Да – ти ще си това, което съм аз, щом си личния ми наставник.
         - Правилно ако е така.
         - Но аз не мога да се определя на нито един от тях. Вършил съм и добро, също и зло. Грешал съм често, но и неведнъж съм бил в помощ при нужда. Тогава?
         - Тогава – човек е и ден, но и нощ. Няма безусловно добро, няма и такова зло. Имал си живот, в който си бил и двете. Като всички останали.
         - Имал? Нима вече не съм жив... щом те виждам?
         - Това ще прецениш сам.
         Пламък улови лекия допир на светлината с кръга, изгрева отмина, сега денят с пълна сила нахлу и прогони всеки спомен от нощта. Класовете започнаха да се поклащат отново – кой знае от кой вятър. Осъзна, че заради това са и различни – летния ги гореше, зимния убиваше, есенния приспиваше, пролетния съживяваше.
         - В книгата пише, че ако те срещна ще науча истината?
         - Може и да я намериш ако ме изслушаш.
         - Да, мога и да я намеря...
         - Коя истина обаче? Онази от книгата, онази на другите или онази, за която сам приемеш, че е точно такава. Трябва сам да я разбереш. Аз мога само да ти я разкрия, но не и да наложа. Не мога да ти покажа светлината, ако сме на тъмната страна или тъмнината, ако сме на светлата, но мога да ти разкажа за тях по един различен начин.
         Пламък видя как непознатия придоби светъл образ, облечен в тъмнина. И се разпозна – винаги е бил и двете – роден от мрака, но даряващ светлина.
         Мисли дълго, може би минута, а може би часове – времето изчезна като усещане.
         - Добре тогава – искам да разбера какво е реалността.
         - Щом това си избрал – ти си търсещия отговори.
         - А ти кой си всъщност? Ясно е, че не си част от мен.
         Непознатия го погледна и сега видя, че едното му око е наситено синьо, а другото черно. Косите му се спускаха по раменете, тъмни в основата, светли в края си.
         Точно като всичко друго – с две лица, с две страни, с две възможности.
         - Мога да съм всичко, което поискам. Мога да бъда посоката към която поемаш, но и прашния път по който се връщаш. Началото и края – да съм теб, но и да съм различен от теб. Бог или дявол, ангел или демон – но сега съм онзи, който потърси за да попиташ какво е реалността.
         - Това питам, да – повтори Пламък и кимна подканващо другия.
         - Добре, хайде тогава – той вдигна ръка, прокара я пред лицето му и сякаш отне сетивата му. – Сега ще виждаш и усещаш без да имаш външните дразнители, с които си свикнал да възприемаш... тази твоя реалност.
         В съзнанието на Пламък започнаха да изплуват образи, които следваха гласа на говорещия. И едно тактуване, като туптене на сърцето, но всъщност бе откриване на слоевете на съществуването.
         - Усети реалността...
         Туптене.
         - Приеми я – тя всичко, което съзнанието приема във всеки миг на съществуване.
         Туптене.
         - Стани част от нея – превърни се в клетка от нейната структура, изграждай и разрушавай стълбовете от живота.
         Туптене.
         - Реалността е безкрайност от сливане на мигове и събития. Винаги променяща се, винаги в движение.
         Туптене.
         - Уести ли я – нея – реалността?
         Пламък я усещаше толкова силно, както никога досега. Ярка, реална, плътна в образи и цветове. Мечтите се превръщаха в спомени, спомените в реалност. Живота се раждаше от смъртта, всеки край завършваше с ново начало. Всяка първа среща биваше и последна за цял един живот.
         - А сега я отхвърли като илюзия.
         Пулсът замря насред два такта.
         - Приеми, че никога не е била истинска. Мигът от илюзията, докоснал съзнанието ти никога не е бил твой.
         Пустота.
         - Никога не е имало събития, никога не е имало срещи и раздели.
         Пустота.
         - Навярно питаш – как тогава ще го разбирам, щом не съм част от нея?
         Нероден живот – нямаше утроба от която да се появи. Никакви признаци за такъв, а от това и за смърт. Няма горе, нито долу.
         - Отговора е лесен – не питаш ти, а питам аз.
         И Пламък вече не съществуваше и никога не е – не само той, а и всичко останало.
         Всичко, което се е съгласявал да приема като реалност, никога не е била неговата, а на онзи, позволил му да е частица от мислите му. Никога не е имало време или пространство – просто не са нужни. Защото където се намираше нямаше място за тях.
         Понятията вечност и безкрайност се оказаха по-кратки от вдишване и издишване. Между тях е възникнала мисълта за вселена, за онези, които да я осъзнаят като вездесъща и единствена, за всички онези приели, че реалността им е с такава тежест, която няма какво да помести. Но в този кратък интервал, не от време, просто от мисъл за всичко това, приелите живота за чудо вече ги нямаше в нито един спомен.
         - Това е реалността – помисли си някой.
        
         *****
         Пламък отвори очи и дълго, много дълго гледа към класовете на полето. Беше сам. От север напираше зимата. От юг лятото. От изток пролетта. От запад есента.
         Беше тук, сега е време да тръгва. Нямаше значение накъде, можеше да отиде където поиска. Преди малко реши да намери онези очи, с които се срещнаха между звездите – точно когато той гледаше към тях, а те към него.
         След това се изправи и събра нещата си. Нарами раницата, поизпъна тук-там коланите, пооправи и дрехите си, огледа света си и на няколко места създаде два-три щриха, с които му хареса още повече и без да бърза пое нататък... отвъд Кръстопътя на ветровете.
        
        
        

Няма коментари:

Публикуване на коментар