неделя, 7 юни 2020 г.

Любов отвъд времето

         

 1.

         Късно през нощта, когато последна светлина на етажа угасваше, след това и  последния чужд глас затихваше по коридора, Неон оставаше съвсем сам с тишината и точно в нея, можеше да чуе гласа на мислите си.

         Леглото му бе точно до прозореца. Виждаше няколко звезди в небето, по-ярките, все пак се намираше в големия град и той заглушаваше останалите, но знаеше, че са много, много повече.

         Космосът е също като живота, пълен със събития и различен във всяко свое ъгълче.

         В един и същи миг някъде се раждат нови звезди, а другаде угасват няколко изтощени от цяла вечност горене. Също като при хората, хиляди се раждат в този час, а други хиляди умират... навярно и при звездите и при хората е за да дадат място на новите.

         Казват, че всеки си има звезда, също и това, че всяка една от тях изчезва, когато и човека ѝ си отиде. Някога не би го приел като възможнот, но сега му харесваше да мисли, че е точно така.

         Безброй галактики и безброй събития се простират на стотици и хиляди светлинни години в цветове, в звуци, в експлозии от чувства и затъмнения от глупави решения.

         Цял един живот може да се носиш в пълната пустота или да летиш в ятото на милиони други.

         Вселената е безкрайна – мислеше си Неон, навярно съпоставен с нея живота също – толкова много чувства могат да се поберат в него и броят им е равен на този на нужните звезди, достатъчни да се създаде нова галактика насред нищото.

         Но точно сега, за него има само едно усещане за пропуснатото, което изпълва от край до край живота и безкрайността - любовта.

         Късно осъзна, че във времето – колкото и да е неограничено и да тече вечно според разбиранията, само любовта оправдава осъзнаването му в рамките на един човешки живот – бил той и съвсем кратък в сравнение с началото и края на всичко.

         Пропуснатата любов – защо ли така се случи?

         Някога искаше да успее в различните начинания, давайки всичко от себе си за да го изпълни и загърбвайки маловажните, в тези моменти, събития. Нямаше нищо друго за него – посоката му бе една – да успява.

         Едва сега, късно, прекалено късно, разбра, че всичко това е отнело възможността да усети сладостта на миговете в които е бил с любимия човек – като онзи час, привечер, когато разхождайки се е трябвало да усети вятъра, идващ от полето – но той бе погълнат от делата си, останал недокоснат и не почувствал нищо от магията на вечерта, нашарила небето в невероятни цветове.

         Също и от онзи, в който можеха просто да помълчат в обятията на добре пазена и поддържана градина с дървета от целия свят и грейнали в безбройни краски цветя, да погледат фигурите, правени от рояка цветни риби в изкуственото езерце с форма на безкрайност – и тях пропусна, говорейки и мислейки за поредната успешна сделка в живота му.

          Образите идваха един след друг, много късно, но Неон ги изживя – отново и отново, всеки един от тях, тези кратки мигове, които се оказаха, че са изпълнили вътрешния му свят с безкрайността си.

         Дали е вече късно да ги осъзнае или времето няма значение?

         - Времето... – уморено въздъхнаха мислите му.

         Вървим през него, а то навярно дори не забелязва какво правим с делата си, които може да са правилни, а може да са и грешните - не ги осъзнаваме на момента, а едва след като извървим пътя си... или пък до края оставаме в неведение кое е истински важното.

         Той знеше – дали прекалено късно или точно на време, това нямаше значение.

         Пътят е любовта – само тя осмисля извървяването му.

         А времето на един живот е повече от достатъчен за да обичаш и да бъдеш обичан и това да се запази във вечността.

         В този момент разбра, че не е нужно да си велик в живота, за да бъдеш значим в него заради останалите. Ако има кой да те оцени и той да бъде един единствен, това е повече от достатъчно – повече от всички аплодисменти на непознати, от ненужни вече награди и грамоти, от всичко спечелено и останало без никаква стойност, от отдавна забравени празненства дадени заради величието ти. Това е много повече от забравените успехи или отдаденото лично време да си зает цял живот да градиш и изпълняваш мечтите на непознати.

         И когато осъзнаеш, че точно този, единствен човек, който можеш да наречеш – любовта, ще изпълни цялата вселена с присъствието си, приемайки безрезервно, че сте едно цяло – тогава осъзнаването му приема съвършенността си във времето.

         Нищо друго...

         Неон вече беше затворил очи, прозореца изчезна от погледа му, но виждаше ясно осветения път пред себе си, който го изведе от реалността.

         Там вървеше самотна фигура...

 

         2.

         Алма си нямаше никой, съвсем никой. Живееше сама почти цял живот. А почти цял живот си е равно на всичкото време, което е осъзнала като такъв.

         Дали е трудно – винаги е трудно да си сам.

         Когато си сам, дните в живота са като остриета на копия – порязват, пронизват, убожданията си превръщат в рани. А раните дълго кървят и не заздравяват... най-вече защото си сам.

         Имала е мигове, в който търсеше кой да обвини за самотата си, но се примири и  знаеше, че няма виновни. Родена с болестта си, тя продължаваше да живее заедно с болките и самотата.

         Нежен и хищен е живота, ражда и после убива роденото. Като мечтите ѝ – онези, старите, с които някога заспиваше, също така и се събуждаше за да ги очаква да се сбъднат и как ще проходи.

         Някога мечташе за това, не и сега.

         С всеки ден ѝ ставаше все по-трудно. Губеше връзката с реалността, губеше и котрола над тялото си. Научи се да бъде тиха, дори обявиха, че гласът ѝ си е отишъл. Никой сякаш не проумяваше, че човек не е само тяло, а има и своята душа – тя го прави да бъде значим... или незабележим.

         Когато имаше възможност четеше за различните светове, непознати за нея, но разказани в книга. Четеше за чувствата на другите, за преживяванията им. Очите ѝ следяха редовете на споделеното и понякога неказаното на време на точния човек, а след това, когато се разминат по течението, вече е късно или излишно да се каже.

         Тогава размишляваше за онази сила, която ограничава или налага да се разминават страстите:

         Времето...

         Съставено е от безбройни мигове от събития, покълнали цветове, мъртви точки, срещи, раздели, думи, песни, желания, разочарования, усмивки и сълзи.

         Пъстро е - цяла палитра от всевъзможни реалности за всеки един под небето.

         Това четеше и виждаше понякога в мислите си.

         Написалият книгата умее да се връща в някой от тях, а четящия да го изживее – за себе си или да избере онзи, който да бъде личната му вечност.

         Понякога тези мигове са като кошмар, страшни, искаш да им избягаш, но си окован за тях. Болят.

         Друг път са най-приказната реалност и си я повтаряш пак и пак, така никога няма да свърши усещането за любов например. Горят.

         Алма познаваше любовта, имаше я в себе си – свита, една малка точица от чувства, но способна да изригне с мощта на свръхнова. Таеше я затворена в сърцето си, затворена с доживотна присъда, а винаги бе искала да я освободи и дари на някой... бил той и непознат.

         Отскоро, с идването на лятото, може би защото слънчевите лъчи докосваха душата ѝ често, тайно започна да мечтае – тайно, защото Съдбата я упрекваше, че е ненужно.

         Алма говореше все по-често със Съдбата – намери отскоро свой начин да общува с нея. Никога не я упрекна за живота си, вече бе приела, че е такъв, точно защото е нейния живот. А и както онази, която управлява всички животи по света, ѝ каза веднъж:

         - Кой би разпознал щастието, ако я нямаше тъгата...

         В лятната вечер, когато остана както винаги сама, тя я повика.

         - Пак си мечтала – каза ѝ Съдбата, след като дойде. Надушваше всичко.

         - Да, все още мечтая – усмихна се Алма. Никога не криеше мислите си.

         - А ти казах, че това е болка.

         - Мечтите винаги ли са болка?

         Съдбата помисли малко.

         - Почти винаги са, дори и за тези на които се сбъднат.

         - А на тях защо – нали са получили онова, за което са мечтали?

         - Защото след като вече го имат, живота им става празен и няма за какво вече да мечтаят.

         - И тогава може ли да се живее без мечти?

         - Не може – отсече Съдбата. – Точно затова и никой не живее вечно.

         Двете замълчаха. Сложно е устроен живота, уж е безценен, а всичко най-скъпо се пропилява за нищо. И никой не дава обяснения защо е така, най-малко онази, която определя съдбата на всеки роден за да изживее дните си набързо или да поостане малко повече от другите.

         Алма реши да не мисли за това, а ѝ изпрати мисъл с образ за мечтата си. Как среща непознат странник докато върви по път, водещ отвъд реалността.

         Никога не знаеше къде е – в съзнанието ѝ външния свят имаше толкова широки измерения, че нямаше как да ги определи къде точно се намира.

         - Добре, разкажи ми – прие да я изслуша.

         - Вървяхме по този път, а вървяхме цял ден, а денят не бързаше да отминава, и си говорихме за спомените и за несбъднатите събития, с които съшиваме парченцата от реалността си. Толкова дълго вървяхме, а не усетих умора. Странника също изглеждаше все така бодър както в мига на срещата ни.

         - И какво още? – погали душата ѝ Съдбата. Понякога си позволяваше да бъде нежна с нея.

         - Когато започна да се свечерява, а това стана късно, защото е лято, спряхме и поседнахме на каменен блок до малък храм, забравен от всички, но точно на пътя ни, очакащ именно нас.

         В мислите си извика спомена за мястото, показа всичко, което ѝ бе харесало – алеите, малките параклиси на всеки ъгъл, няколкото столетни бора, правещи сянка и даващи глас на вятъра.

         - Камъка беше топъл, а ние се загледахме към хълмовете насреща, събрали хребетите си във формата на спящ, вековен сън великан.

         - Какво ли сънува? – ме попита странника.

         - Какво ли ще каже, ако се събуди точно сега? – отвърнах му аз.       

         Съдбата я погали отново. Когато поискаше, тя е най-нежното докосване, което човек може да усети. Когато поискаше.

         - И какво още – подкани Алма да продължи.

         - После... после изпратихме заедно деня, помълчахме със залеза, а след като тъмнината ни обви и двамата се възхитихме от голямата луна, издигнала се току над лицето на спящия великан.

         Съдбата почувства силата на онзи скрит в съцето ѝ огън как започва да се надига. Не искаше да я убива, затова ѝ напомни със силата си коя е и къде се намира.

         Угаси искрите, обви я в мъглата на съня и след това тихо си отиде.

         Алма затвори очи, отпусна съзнанието си и малко преди да заспи, видя как към нея се приближава някой...

 

         3.

         Разхождаха се в топлата лятна вечер. Улицата беше тиха, почти нямаше движение. Когато уличните лампи бяха на по-голямо разстояние една от друга, пътя им осветяваше ясната луна над тях.

         Нощта имаше аромата на току що цъфналите липи.

         - Хареса ми онази градина – докосна ръката му Алма. – Забеляза ли как рибите плуваха във формата на осмица.

         - Знака на безкрайността – усмихна се Неон. - Някога пак може да отидем там, винаги е приятно да уловиш сред толкова много зеленина тяхното движение.

         - Може и да отидем, хареса ми.

         Бяха изкарали един незабравим и за двамата ден. Може би защото всеки успя да покаже на другия своя свят – за Алма остнал скрит за всички останали, за него изживян отново с нея.

         Един ден, разтеглил минутите и часовете си във вечност. Само и единствено за тях.

         - А ти беше права.       

         - За кое?

         - За съня на великана – Неон махна с ръка към невидимите в момента хълмове, после се протегна и откъсна цвят от един по-нисък клон. – Ако се събуди, а е заспал преди хиляди години и едва ли помни което и да е лице, щеше да ни види нас – единствените хора на света, които всъщност са осъзнали, че го има. И навярно щеше да ни пита - кои сме ние?

         - Двете половини на безкрайността -  отговори Алма и прие подадения ѝ липов цвят.

         Помириса го и вътрешния ѝ свят се изпълни с аромата му – с него щеше да запомни този всичко случило се днес.

         Спря и посочи дома си.

         - Живея тук.

         - Всеки живее някъде.

         - Да, но не всеки живее съвсем сам.

         - Живях цял живот сред другите, но се оказа, че съм бил сам... до днес.

         Те изкачиха няколкото стъпала преди входната врата. Алма подаде ръка, Неон я пое и задържа докато се качваха. Бяха шест стъпъла, а ги извървяха за хиляда и един споделени помежду им мига.

         - Благодаря за компанията – прошепна Алма и с нежелание пусна ръката му.

         Всяко начало има край. Всяка среща раздяла.

         - А аз за разходката – поклони се леко Неон. – Лека нощ, Алма!

         Когато тя отвори вратата и се обърна, за да го види още веднъж, той беше седнал на перилата на стълбището.

         - Какво правиш?

         - Ще постоя още малко за да бъда със спомена за теб.

         - Със спомена или с мечтата?

         - Със спомена, мечтата да те срещна вече се сбъдна.

         Спомни си нещо, казано ѝ от някой някога:

         - След като се е сбъднала, няма ли да се почувстваш празен?

         - Напротив, празен бях докато мечтаех, от сега нататък моят кръг ще бъде завършен.

         Алма поднесе липовия цвят към носа си, вдиша и издиша с думите:

         - Лека нощ, Неонов безкрай...

         Когато след малко надникна иззад завесата на прозореца, той все още беше там – със спомена за нея, в едно тяхно вечно и безкрайно завинаги.

 

         4.

         Алма се събуди, погледа и погледна сините цифри на екрана на часовника – беше три след полунощ.

         Едно от малкото движения, които контролираше и все още можеше да прави, бе да извие главата си към прозореца.

         Луната беше точно онази, която току що бе сънувала.

         С огрени очи от нейната светлина, Алма си спомни и всичко друго от съня.

         Този път Съдбата не можеше да я упрекне, че е мечтала – усещаше ясно, че тази среща и всичко след нея, наистина се е случило.

         Къде? Кога? – пръстите на ръката ѝ все още стискаха невидимия липов цвят.

         Сърцето ѝ знаеше отговора, защото огъня в него не можеше да я излъже, че всичко е било истинско.

         Алма бе срещнала странника някъде отвъд времето, където съществува само любовта.

        

         5.

         Точно в три след полунощ, апаратурата подаде алармиращ звуков сигнал.

         В стаята бързо влетя екипа от дежурните медици.

         Засуетиха се покрй леглото - едни с пациента и окачените по него накрайници на  свързаните с тях отчитащи прибори, други със самите данни от сложната животоподдържаща техника, подавайки нужните команди да задържат живота му.

         Несъзнателно някой хвърли поглед към прозореца и отбеляза, че луната е необикновено ярка и голяма тази нощ. Не трябваше да го губят точно в нея.

         Колкото и да опитваха, а те направиха всичко възможно, живота този път вече окончателно и решително напусна тялото на пациента. Достатъчно време му даде да премисли всичко изживяно.

         След дългата борба за него, изключиха всичко, попълниха нужните документи и покриха лицето на Неон.

         Никой не видя, че то е запазило с последния си мускулен спазъм една усмивка.

         Усмивка, с която казваше:

         - Истинската любов идва отвъд времето.

        

        


Няма коментари:

Публикуване на коментар