сряда, 12 август 2020 г.

Хоризонти

 

      Хоризонта – винаги е пред очите на човек, но не всеки има желание да го види.

         Ако очите му са отворени и спускащи се като ято птици в неуморно търсене на пространство за полета си, те летят винаги към него. Смело или плахо преодоляващи пространството, което неизменно поглъща копнежа на взора им наедно с времето.

         Безкрайната му граница ги увлича със загадката – какво ли има след него – и погледа размахва криле с дни, години и векове за да открие, че хоризонта няма крайна стена, спираща размерите на свободата му. И с това магията на полета става още по-силна.

         Когато се изкачи на поредния връх и под нея се разкри обширната долина, която разбиваше вълните на морето от все още зреещите класове в следващото каменно възвишение под лятното небе, Алма издиша с облекчение, че вече е тук и разпери ръце, оставяйки се на вятъра да я облива с топлите си пориви.

         Изкачването бе дълго, много дълго, трудно и уморително, но стигнала веднъж върха, забрави за безбройните си падания и отчаяното пълзене по камъните по пътя си нагоре. Сега усещаше само величието на онази свобода, с която приветстваше всяко новооткрито предизвикателство, че пред нея безкрайността все още продължава.

         Тя вдишваше и издишваше с онази наслада, която само изкачилия планината познава.

         Колкото и да е малък света ни за мащабите на космоса, един живот няма да е достатъчен за да го обходиш и да опознаеш големите му видими за всички страни, а още по-малко тайните му, пълни със спомени кътчета, оставащи като загадка в сенките и най-често невидими за хората.

         Хората... те предпочитаха да се губят в хаоса на политика, религия, коментари, срещи, раздели, сблъсъци, кръвополития, финанси, банкрути, забогатяване, обещания, изневери, сънища, мечти или деловата будна кома на душите.

         Избираха го сами, въвличаха по собствено желание съдбите си в този хаос, превръщаха се в писъците и крясъците с които се въртеше около собствената си орбита, превърнала се в бездна за всичко онова, в което бяха повярвали.

         Алма отмяташе дните си в страни от хаоса, един по един, продължавайки сама  напред и само напред и онова, което можеше да направи, бе да ги изпълни със съдържание чрез решението за себе си – да върви към хоризонта.

         Легендата, чута преди месец в низините и довела я до тук, разказваше, че на този връх живеел дракон и понякога се появява пред успелият да го изкачи. А да го изкачат успяваха малцина. Затова и нямаше кой да попита дали е вярно, просто се довери на легендата.

         Защо ли – защото все още не беше срещала дракон.

         Понякога, веднъж на хиляда и един посетители, може и да се появява, но едва ли ще е днес – си каза тя, притворила очи и наслаждаваща се усещането от височината и допира до самото небе и появилите ниски облаци.

         Навярно е било преди хиляди епохи, когато хората не са били толкова нахални и шумни в желанието си да го посетят и видят като вид атракция, откъснала ги за миг от забързания график на ежедневието им.

         Алма се огледа, върха можеше да се обходи със стотина крачки, няколкото остри скали по крайщата му едва ли могат да бъдат дома на... дракон.

         - Кой е казал, че трябва да живея между камъните?

         Някой бе подслушал мислите ѝ и въздухът пред нея придоби очертанията на огромни криле – махът им бе онзи вятър обгръщащ тялото ѝ щом застана над долината.

         - Ти ли си вятъра?!

         - Не целия, но част от него.

         - Очаквах да видя броня, огнено дихание, зъби, нокти.

         - Отдавна разбрах, че крилете ми не могат да издигнат тялото до онази височина, която исках да достигна някога, затова се отказах от него и запазих само крилете си. А огъня е скрит в сърцето - там може да се разпалва без да нарани околните.

         Той се завъртя и превърна на тънки нишки крайщата на най-близките облаци.

         - Следях изкачването ти, по-силна си от другите, не се отказа, дори и след като падна за стотен път сред камъните.

         - Когато тръгна нанякъде, винаги стигам до там.

         Долината беше толкова далечна в ниското под тях.

         - Но не си летяла.

         - Не съм.

         - Винаги си гледала напред – отбеляза дракона, знаеше всичките ѝ мисли, но това не я уплаши, защото нямаше тайни, които да крие.      

         - Винаги – потвърди Алма. – Когато почувствах, че душата ми не може да бъде затворена заедно с тялото в един град, в бетонен дом и обрамчен от света на другите, просто поех към най-близкия хоризонт, който видях с изгрева.

         - И се оказа, че той има своето ново продължение ден след ден.

         - В това открих свободата, която ми е нужна за не бъда погълната от хаоса.

         Дракона я приближи, обхвана я с невидими ръце, повдигна я високо с няколко маха, после внимателно я спусна на мястото ѝ. За миг Алма почувства какво е да лети. Усещането я направи още по-свободна.

         - Освен напред, може да погледнеш и нагоре – там вече смисъла на безкрайност придобива истинското си значение.

         - Прекалено дръзко е да го помисля дори. Силите ми стигат само да вървя, не и да летя. Човек е прикован за земята, не е като теб – крилат.

         - Помня как преди много време имаше хора, които се освободиха от тежестта и успяха да отлетят. Беше толкова отдавна. След тях други не са го правили.                 

         - Ти ли им помогна?

         Алма се досети как са се научили да летят.

         - Аз – отвърна дракона.       

         Обвя я игриво с нов порив и отлетя нанякъде. Не се замисли дали ще се върне или не, но легендата се оказа истина – дракона се появяваше... може би на хиляда и една година по веднъж.

         Алма реши да си направи лагер и да прекара нощта тук. Утре я чакаше също така опасното слизане, този път за да пресече полюшващата класовете си долина. След нея щеше да изкачи следващия връх, който макар и да бъде без дракон, отвръщаше на погледа ѝ с предизвикателството на непокорен хоризонт в далечината.

         Усети приближаването му. Завъртя се около нея, след това утихна.

         - Избра ли накъде да продължиш?

         - Да, утре ще сляза в долината и след това напред.

         - Няма да срещнеш други дракони по пътя си.

         Алма знаеше това.

         - Един е достатъчен.

         - Ако някой ден пожелаеш да се научиш да летиш, върни се тук.

         - Когато се уморя да вървя, а това все някога ще се случи, със сигурност ще те помоля да ме научиш.

         Звездите вече бяха изгрели, всичките, хиляди, милиони, безбройни. Тази нощ луната нямаше да се появи, небето беше изцяло звездно. Светлинките им позволиха на Алма да види искренето на дракона до нея. Той се раздвижи и я покри с искрите си. Усети ги като стотици изгаряния, но не от болка. Ако остане, дали ще ѝ позволи да почувства и огънят на сърцето му?

         - Имаш същата сила и в себе си, когато поискаш можеш да я освободиш.

         - Знам, но никога не съм си позволявала да я оставя да излезе. Не вярвам, че има човек, който би я заслужил.

         - Кой е казал, че трябва да е човек...

         Дракона се вля в нея, парещата му целувка я изгори, след което се издигна със силен размах на искрящите си криле и се понесе към звездното небе. Алма остана загледана в дирята, останала след него и притисна с пръсти устните си.

         С изгрева пое надолу. Тук-там не стъпваше по каменистата пътека, а прелиташе над нея. Дарът, който получи, беше скромен, но достатъчен за да ѝ помага в покоряването на всеки следващ хоризонт.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар