вторник, 22 декември 2020 г.

Тиха нощ, свята нощ

 

     


  Снежинки започнаха да падат от нощното небе отначало колебливо, една по една, спускащи се от небесната безкрайност, самотни и подмятани от вятъра. След това, малко по-смело, се появяваха на групи, прилепнали кристалните си тела едно до друго. Накрая,  някой там горе, отвърза гърлото на торбата, в която ги държеше, и започнаха да се изсипват в изобилието на снежинкови орди над града.

         Момче гледаше появата им и първом ги броеше – една, десет, сто... След това вече нямаше как – безброй и безброй, повече дори и от звездите, които бе гледало предната нощ докато вървеше по същата улица, по същото време.

         Изведнъж забеляза, че се спускаха и те – не знаеше как да ги нарече, щом видя, че са различни от ледените кристалчета от сбор на молекули, макар подобни на тях, но улови с поглед как минаваха с телата си между кристалите и дори не ги докосваха.

         Бяха по-леки, много, много по-леки от каквото и да е наоколо.

         Не повече от тежестта на една душа – си каза детето, водено от ръката на майка си, видяло тези танцуващи тела в небето.

         Оприличи ги на човешки души, защото според него, ако душата има форма, би изглеждала точно така – ефирно безтелесни, но все пак осезаеми в снежното си дихание същества.

         Опита да ги преброи и тях, но те току сливаха телата си в едно, а след това се разделяха на няколко и отново се спускаха в полета на лекотата си.

         Момчето усети студа как влиза през оголеното място под брадичката му щом  задържа глава вдигната нагоре. Дрехите му бяха подходящи за есента, а не за зимата, но нямаше други. Нямаше почти нищо, освен сетивата си, а тях бедността му не можеше да отнеме... поне засега.

         Бедността не избира сезоните, а се настанява удобно в онези, които избере и започва да живее с тях. И те заживяват с нея, смирени и приели суровите ѝ наставления как да оцеляват.

         То придърпа яката на тънкото си якенце, поне да не усеща толкова силно хладния допир по тялото и продължи да гледа снежното небе.

         - Виж! – забави ход, опита да спре и посочи вече ясно различимите същества на майка си: - Виж ги... ангелите!

         Но тя нямаше време да спира и не чу какво ѝ каза - бързаше да се приберат, умората от деня изцеждаше и последните ѝ сили. Работата ѝ беше тежка, нископлатена, предимно на открито и всяка вечер се чувстваше все по-смазана от глада и студа. Малкото, което припечелваше, едва им стигаше за да оцеляват, особена сега, през зимата. Крачеше бързо по вече побеляващия тротоар, свила се и потреперваща в неподходящите за сезона дрехи и просто искаше да се приберат в тяхната стая с олющени стени и да се опита да се постопли... ако успее. А след това да поспи доколкото може, преди утрешния ден да повтори страданието ѝ отначало.

         Живота ѝ бе обречен на ежедневните сблъсъци с трудността да го продължи, макар и само за още един ден. Дори не погледна сочещата ръка на детето, заради което мръзнеше, гладуваше и страдаше заедно с нея.

         - Хайде, не се бави, късно е вече...

         - Но това са ангели – снежни ангели, падащи от небето – прошепна момчето осъзнало кои са спускащите се между снежинките.

         - Много хубаво, сине, снегът е обилен и ще ни навали, затова върви по-бързо, моля те...

         Очите ѝ бяха затворени да виждат друго освен нейното трудно и обрамчено от лишения ежедневие, което винаги я държеше само на крачка да остане на улицата, затова мислите и волята ѝ бяха вкопчени в това да успее да не я направи и да запази малкото, което има – не за самата нея, а заради догонващото, отново намерило нещо на което да се възхищава, дете.

         Онзи, който раздава щедро блага по света и на хората, отдавна е забравил за тяхното съществуване. В бедността си наричаше живота си просто оцеляване. Само толкова. Да мине този ден, да успее да се събуди в следващия. За повече никога не смееше да помисли или да мечтае за нещо различно...

         Отдавна бе загубила способността си да мечтае.

         За разлика от сина си, който е толкова различен – удивяваше я понякога с посоката на мислите си, с мащаба на мечтите и далечината на хоризонтите си. Понякога му завиждаше и се радваше, че има тази смелост в себе си, въпреки всичките лишения и трудности, които изживяваха.

         Понякога се питаше дали на неговата възраст и тя е имала същата сила или цял живот е била смазана от тъмнината? Не помнеше - вече нищо не помнеше, само това, че трябва да устоява ден след ден на всичко. А ето че този ден вече отминаваше.

         Момчето продължи да върви с нея, прибърсвайки очи от падащия сняг с гола ръка - бяха толкова красиви и гледаше с нарастващо възхищение изящни тела и улавящи с крилете си снежния въздух, завихраяйки го в кръгове и спирали. Как така няма с кой да сподели тази красота. Нима тълпата вървеше лишена от зрение?

         - Никога не ме слушаш – каза, повлечено от волята ѝ да върви по нейния път. – Никога не виждаш красивото – никога!

         - Какво каза?

         Тя вдигна уморения си поглед и го изгледа в опит да разбере казаното. Около тях улицата грееше от празничните светлини. Всички се готвеха за празниците от седмици, но не и те.

         - Нищо...

         Жената сведе глава и продължи към малката стаичка, която ще трябва да затопли за не повече от час или два, преди да заспят прегърнати в отпор на зимната нощ. За нея върволицата от усмихнати и носещи ярки цветове хора не съществуваха.

         Ангелите се спускаха все по-ниско и по-ниско. Няколко вече кръжаха току над тях, протегнеха ли ръце един към друг, можеха да се достигнат.

         Десетки са, навярно стотици – прецени детето, но не можеше да ги преброи – все едно да успее да преброи и падащите снежинки, сменящи се една с друга и в непрекъснато движение.

         Поиска да докосне поне един от тях, онзи, който отличи от другите. Изглеждаше му толков чист, лишен от всичко тъмно и горчиво, което бе опитало за краткия си живот.

         Със сигурност знае вселенските тайни – беше убедено в това, няма как да идват от звездите и да не знаят какво има между тях. Тайната да са свободни и неподвластни на тежестта с която живееха всички затворени души в телата от неговия свят.

         Момчето отскоро си спомняше странни случки, които си спомняше, че сякаш е изживяло някога, някъде – в друг живот... в много други животи.

         Започна да си задава въпроси – предимно на себе си, защото вече знаеше, че няма кой да му отговори и освен присмех и неразбирателство, друго не получаваше насреща.

         Спомените му го връщаха в едно различно време, което можеше да бъде на едно променливо минало или на някое несбъднато бъдеще.

         Вървейки по побеляващата улица, то се запита:

         А дали не мога да се превърна в ангел? Да бъда искрящо летящо съзнание, неподвластно на време и пространство?

         Усещаше, че неговата душа също има такава лекота – ангелска.

         За своите девет години, почти десет, виждаше и усещаше живота различно от връстниците си, дори и от възрастните. А ето че и мислите му започнах да го отвеждат в странни за другите измерения и приемаше, че времето му да живее не точно сега и тук, а в много други времена едновремено..

         Започна да осъзнава времето различно – отпърво прие миналото като нишката чрез която усещаше живота си в този момент на сега, който се движи към единственото свое възможно бъдеще. Но разбра, че всичко това – разделението на времето - е един и същи миг, който изживява и съдържа всяко извършено в който и да е момент събитие от живота му.

         Осъзна, че съществува във всеки един и няма как да бъде разделен на начало, среда и край – все още трудно за разбиране, но започна да си спомня, че може да бъде във всяка една негова крайност:

         Да си спомня за утре, да заспива в някое вчера и да забравя раждането на поредното днес.

         - Кога времето е започнало да тече и кой е отчел посоката му като правилна – напред, сега или назад?

         Само на девет, почти десет, зададе въпроса, заради който връстниците му го подиграваха, че не говори и играе като тях и го заклеймиха, че е различен, прогонвайки го от техния свят.

         Но то не спря да пита:

         - Какъв ли ще е най-стария спомен, ако всъщност вече е достигнал до където може да стигне чрез най-далечната си възможна мечта?

         Учителите го поглеждаха неразбиращо и упрекваха, че е още съвсем малък за да знае отговорите на подобни въпроси – искаха от него да научи само онова, което те описваха като реалността. Не един или двама му определиха трудно бъдеще, поклащайки съжалително глави, знаейки какво трудно е и настоящето му.

         Момчето продължи да мисли по своя си начин и дори бедността не можеше да го подчини. Прие да бъде различен.

         От ятото летящи се снижи онзи, който гледаше от преди малко. Застана пред тях и щом детето сля погледа си с този на ангела, осъзна, че всичко наоколо замря насред хода си.

         Майка му, колите по улиците, разминаващите се хора с шарени пакети в ръце, трептенето от светлините на празничните украси, котката, която оставяше малки стъпки по тънката покривка от падащия сняг... дори и снежинките останаха неподвижни в този обхванат от незнайна сила миг.

         Чрез очите си проговориха. Ангела попита дали го вижда.

         - Виждам те – каза то безстрашно.

         - Само мен ли? – с усмивка го попита трепкащото в меко сияние тяло, извисило се над момчето.

         - И теб, и другите.

         Снежния въздух вече имаше неговата форма. Не знаеше дали е мъж или жена, беше просто ангел.

         - Защо идвате?

         - В тази нощ винаги слизаме за да докоснем онези, които ни повикат. Не знаеш ли каква е тя? За всички е празнична тиха нощ, свята нощ.

         - Знам, но не и за мен – просто една зимна нощ.

         То се огледа отново, всичко и всеки бе замръзнал, но не от студа.

         - А тя защо не ви вижда? Чувал съм я много пъти да се моли за помощ от небето.

         - Идваме при всеки един когато е дете и душата му е все още чиста, но след това всеки сам избира да помни или забрави тази среща за живота си.

         Момчето погледна майка си, затворена в този миг на безвремие. В очите ѝ нямаше спомени от срещата ѝ с ангелите.

         - Никак не е лесно да се запази онова, което можем да дадем, затова и повечето предпочитат да ни забравят.

         - Вие сте желания – досети се то.

         - Ние сме сбъднатите и несбъднатите пожелания.

         Момчето не помнеше да си е пожелавало каквото и да е, най-малко ангел.

         Крилатия чу мисълта му и каза:

         - Не си, но чувам всичките ти мисли и многото въпроси на които искаш да намериш отговори. Най-силно извика, че не искаш да си сам срещу всички. Помниш ли?

         Помнеше, как да не помнеше – само преди няколко дни, трима съученици го набиха, отново, защото е различен. Случваше се често, те не искаха да имат около себе си такъв, който вижда реалността различно от тях. Затова и налагаха своята със силата на собствената си увереност в нея.

         Мнозинството подтискаше различните, навярно не само за да забравят мислите си, но и да замълчат и да не бъдат чути от някой друг. Не иска да им разваля вярата, че живеят най-хубавия светъл и перфектен за тях живот, макар да мачкаха милиони себеподобни, останали без мечти и без сили в тъмнината на сенките от тяхното щастие.

         Просто се правеха, че не ги виждат – слабите винаги са били храна за силните.

         Момчето, свило се след побоя, си пожела да преобрази света – всичкото зло да изчезне така, както студа се стопява пред топлината на пролетните ветрове. Знаеше, че няма да успее – гласовете на легионите им бучаха заглушаващи неговото желание.

         Пребито, останало на улицата като наметната с дрехи купчина от плът, която всички подминаваха с безразличие, се почувства изправен срещу цял един голям и неприветлив към него свят.

         Тогава си помисли, че ако не е сам...

         - Помня – каза то. – Но това е невъзможно – света не може да бъде променен само от един.

         Ангела махна с криле и ги прибра. Приведе се и го погледна с усмивката на цялата вселенска доброта, която носеше в тази нощ – а то я усети като звезда, която се усмихна с безкрайността на топлината си само на него.

         - Няма да си сам – точно тази нощ идваме за да съберем такива като теб и да продължите да носите светлината ни във времето. Затова и мрака никога няма да покрие светлината, защото винаги ще я има чрез теб, чрез всички други като теб.

         - Не знаех, че има и други като мен...

         Мислеше, че вълните на объркания и негостоприемен живот, точно такива като него ще блъскат към режещите ръбове на скалистото ежедневие за да прережат свързващите я към него връзки и да ги погълне безната на безличието.

         - Винаги е имало двойки, свързани от самия миг на сътворението - понякога разделени за живот или два, но им помагаме да се намерят отново, така, както са се намирали във всеки миг на времето под каквата и да е форма.

         Момчето не успя да осъзнае чутото, но го усети, че е част от нещо много по-мащабно и от най-смелите си размишления.

         Ангела пристъпи и протегна ръце.

         - Хайде, ела...

         Момчето ги пое, бяха топли, въпреки студения въздух, крилете се разтвориха отново и го обвиха с онова, за което по-късно разбра, че наричат прозрение за истинноста на живота – видя светлина да грейва насред мрака, който го бе заградил със стените си, прие я и стана пак част от неделимата цялост на вечността.

         Едва поел дъх, осъзна, че снегът продължи да пада върху малкото му тяло. Светлините по околните сгради отново трептяха. Тълпата се движеше и шумеше. Котката бе изчезнала, само следите ѝ останаха за минута-две непокрити.

         - Къде се забля пак! – стигна до него гласът на майка си, усетила, че го няма. – Цял ден на крак, а сега и още да студувам по тъмното... Хайде, върви, няма да те моля непрекъснато!

         Хвана ръката му, стисна я в яда си - и от умората, и от безсилието си, - и пак го повлече. Ангелите летяха наоколо, но не и над тях.

         Не каза нищо - в душата му грееха хиляда и едно слънца. Виждаше всичко толкова различно, а онези спомени, които улавяше напоследък, започнаха да се проясняват и да стават все по-разбираеми.

         Вървяха без да продумват, всеки обзет от усещанията и от мислите си.

         Доловило движение, момчето погледна настрани и видя как ангел прегръща дете, как разпалва още хиляда и едно слънца и след това отлита.

         Светлината го привлече.

         То се отскубна от ръката и затича.

         Беше момиче на неговата възраст, облечено с дебели зимни дрехи, увита с пъстър шал, а напред вървеше нейната майка към отворилия вратата на голямата семейна кола шофьор - също загубила способността си да вижда ангелите, но заради изобилието и щастието, което вярваше, че е нужното ѝ за да има всичко в живота.

         Двете деца застанаха едно срещу друго – той тъмнолик и тъмнокос, тя светлоока и белолика. Не обърнаха внимание, че той е едно бедно момче, а тя дъщеря на най-богатите родители в града.

         Гледаха се и бяха само на един напън да си спомнят кой кой е - лъчите им вече бяха слели светлината си.

         - Аз съм Ина – подсказа момичета и протегна вдигната нагоре длан.

         - Аз съм Ян – отвърна момчето и докосна дланта ѝ със своята.

         Докосвайки се, те се познаха и щастието им пламна от това, че се срещат отново, макар и след частицата безвремие, изживяно в самота, опитала да им наложи забравата.

         И вече не бяха две деца, а онези две безсмъртни души, които от самото сътворение са били винаги едно цяло.

         Спомниха си и се видяха се във всеки миг на времето, в който отново и отново са били заедно:

         Пламък и Огън...

         Изида и Озирис...

         Алтар и Азаар...

         Пустинята и кладенеца...

         Ехо и Дракона...

         Материята и Духа...

         Пурпурния и Ваниления цвят...

         Шива и Парвати...  

         Валери Алис и Фалко...

         Живота и Смъртта...

         Котешкото око и Нощта...  

         Исус и Магдалина...

         Хаоса и Вселената...

         Образите от целостта им се сменяха и сливаха с бързината на мисъл, покорявайки хоризонтите на безкрайността, която създаваха щом са заедно.

         - Един-Е-Ние – казаха си те клетвата, видели отново и отново как се носят във вечността.

         Те бяха началото и края на първият и последния миг във времето.

         - Знаех, че ще те намеря отново.

         - И ще бъдем заедно - винаги и завинаги.

         Две жени ги търсеха, ядосани, че децата им са се запилели, всяка извика своето, но нямаше какво да ги раздели - не само днес, а и във всеки минал и бъдещ живот, за който знаеха, че за тях ще бъде винаги и завинаги едно безкрайно и неделимо за душите им „сега“.

 

         *****

         От прозореца на близкия блок, обрамчен от празнични светлини, възрастна жена, живяла повече от всички други наоколо - деветдесет и девет, почти сто години, - гледаше падащите със снега ангели.

         Същите, които някога я бяха прегърнали и нея, дарили я с нейната способност да сбъдва в тази нощ едно свое желание.

         При срещата на обвилите се от светлина безсмъртни души, сега в телата на две деца, на лицето ѝ, насечено от годините, се изви онази усмивка, с която цял живот бе дарявала искрици от добротата си на другите.

         Понякога разбрана, друг път не, защото не всеки разпознаваше доброто и не всеки се разделяше с лесното си съществуване чрез злото, но никога не бе спирала да използва дара си и да си пожелава едно или друго.

         Беше нощта преди Коледа – нейната нощ да се сбъдне желание.

         Както всяка година, знаеше, че и тази ангелите ще ѝ помогнат. Отдавна прие, че не може да покрие с желанието си целия свят - толкова голям и толкова различен, но един, двама или неколцина винаги имаше сили да достигне чрез него.

         Погледа още малко как ангелите намират който са търсели и след това се издигат към небето, после остави отметнатата настрани завеса да закрие прозореца и без да бърза, защото на деветдесет и девет, почти сто години нямаше за къде да бърза, отиде до стената над газовата камина.

         Прокара пръсти по думата на листа от деня на календара, вече отминаващ в тихата и свята за нея нощ, където на бялото поле бе написала своето коледно желание с големи, равни букви:

     


   "Любов"

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар