Всички гледаха в захлас към спускащите
се от небесата водопади светлини, преливащи един в друг, разделяйки се на потоци,
сливайки и разплитайки се на множество нишки от познати или невиждани тонове и
гами на цветовете – атмосферата на планетата караше лъчите на слънцето ѝ да се
разграждат и преминавайки през нея, цветовете преливаха във всички възможни
спектри, според уменията на успяващите да ги разпознаят сетива на
наблюдателите, смесвайки се почти непрекъснато заради въздушните течения в
по-горните слоеве. Беше повече от красиво и всеки видял
го, споделяше после с познатите си: - Незабравимо! Имаше туристи от всевъзможни разумни видове,
дошли от всеки грай на галактиката, накацали с корабите си по околните скали,
насядали запленени от гледката, на която се наслаждаваха с нескрито удоволствие,
и току възклицаваха на родните си езици. Двамина се оказаха един до друг и прекараха
часове в съзерцаване на светлините. Единият наподобяваше на дете, но очите му
издаваха, че е живял и видял много повече от възрастните, които продължаваше да
намира за странни и чудновати. Другият имаше голямо, силно тяло,
наметнато с плащ с качулка заради усещането което понякога изпитваше като леко
главоболие от натъпкания с всевъзможна полезна или излишна информация изкуствен
мозък, събирана от всеки край на вселената през множеството превъплащения,
които бе претърпял. - Тук няма залези – обади се Малкият
принц. – Планетата не помръдва. - Няма и изгреви, защото винаги е ден –
потвърди Марвин, който беше запознат с местните особености и знаеше точното
време на обиколката на планетата около звездата и защо заради наклона и
местоположението си никога нямаше вечери, преминаващи в тъмни нощи. - Тогава, когато си тъжен, накъде ще
гледаш? - Никъде, защото навярно никога не се
налага да тъжиш – предположи робота. - Тук дали е възможно? - Не мисля. Тази планета е за кратки
посещения, никой не живее постоянно на нея, затова и всеки отнася тъгата си,
дори да е дошъл заради тежестта ѝ – каза, а вятъра лекичко отметна плаща му. Мравин отново имаше ново тяло, скоро се
премести в него - вече беше почти като човек, почти, защото все още оставаха
няколко малки разлики с които се различаваше и издаваха, че все още е машина. - Ти не си човек – отбеляза Малкият
принц, видял точно тях. - Не съм, но живях дълго сред тях на
различни светове и познавам много от тях, които не бих нарекъл човеци, но имаха
рожденното право да се наричат така. - Аз познавам малцина, бяха самотници. - Какво научи от тях? - Почти всичко за милиардите които не
познавам. А ти от твоите познати? - Предимно въпроси без отговори. Пътувах
из галактиката с неколцина, искащи да разберат отговора на загадката за живота,
вселената и всичко останало и бяха обсебени толкова от това, че не обърнаха
внимание на много други неща през които преминаха... Малкият принц запресмята, като си
помагаше с пръсти, свиваше един, разгъваше друг, накрая рече: - Четиридесет и две. - Да – смая се Марвин, - на толкова го
изчисли и онзи супермощен изкуствен ум, а му трябваха няколко милиона години,
но не знаеше какво значи и това обърка още повече хората. - Отговора е лесен за намиране,
значението му е трудно да се разбере. - Така и не го откриха, а ходиха къде
ли не, чак до края на времето - аз бях с тях чак докато ръждясах и се разделих
с първото си тяло, но те така и не ме попитаха дали го знам, а имах познанията
от хиляди поколения на цивилизацията. - А знаеше ли го? - Не. Малкият принц си помисли, че е нямало
нужда да обикалят, трябвало е просто да седнат, както те сега, на една скала, и
да помислят малко. Нищо повече. Оговорите винаги си идват сами когато
помислиш над тях истински. Винаги идват. Продължиха да гледат. - Щеше ми се да споделя този миг с... –
почти по човешки въздъхна Марвин когато красиви вихри нашариха небесата над тях. - С някой любим? - Да – с моята любима. - Но ти си машина, нима можеш да
обичаш? - Случи се, въпреки, че го нямаше в
програмите ми. Беше след като смених две-три тела, разпаднали се от износване.
После разбрах, че да обичаш истински е възможно само веднъж и не подлежи на
никакви забрани. А щом се влюбиш, няма сила която да те накара да го забравиш
като усещане. - Човек? Марвин не го чу, потънал в спомени за
любимата си, която понякога си мислеше, че също си спомня за онова, което бяха
преживели в миналото си и може би е разбрала, че роботът не е бил край нея само
за да ѝ служи. - В човек ли? – повтори Малкият принц,
който държеше да получава отговор на въпросите си. - Да, в една жена, Ана, родена на
Земята – малка планета, много далеч от тук и за която казват, че е дома на
всички хора, които малко по малко са се разселили из световете с помощта на космическите
сили, но без да се завръщат никога на нея. - Бил съм там за малко. На Земята
разбрах какво е да са те опитомили... И си помни за своята приятелка лисицата,
която тъгуваше когато си отиде. И за змията. И за пилота. И за пустинята. И за гласът на кладенеца. - Никога не съм я посещавал, но приех
да я харесвам заради нея – призна си Марвин. - Защо не я доведе тук, щеше да ѝ
хареса? –Малкият принц погледна
получовека до себе си. - Защото тя избра да бъде другаде.
Любовта не винаги следва влюбения. - Знам. И аз обичах... някога. Марвин го погледна с триъгълните си,
все още изкуствени очи. Въпроса грейна в тях: - Също земна? Защото вече знаеше какво могат да ти
причинят земните жени. - Не, беше цвете на моята планета. Роза
- единствената в цялата вселена. - Цветята са само цветя, красиви са...
– промълви Марвин. - Защото знаят, че накрая просто ще
паднат – довърши Малкият принц. – Може би затова я беше страх да отвърне на
любовта ми, не искаше да се обрича на тази нетрайност, а навярно е мечтала за
вечност в своето тънко стъбло живот на което носеше короната си и няколкото
бодли за защита от космическите тигри. - Вечност, която все пак е постигнала
чрез теб - все още я обичаш и така цветовете ѝ покълват и разцъфтяват отново и
отново в сърцето ти, ето, дори сега, тук, тя е с теб, нали? Малкият принц се усмихна – роботът беше
прав: Любовта е вечна и не подлежи на време и
пространство. - Значи и ти все още я обичаш? - Преди нея бях един нещастен и
депресиран от неразбиращия ме свят, но след срещата ни се промених – сякаш
изплувах от мътилката на блато и чрез нея заплувах в много по-бистри води. Това
единствено се запазва във всичките ми прехвърляния, чрез които се прераждам и
не всеки път обема на паметта ми се запазва изцяло... Широки ръкави от светлини се разгънаха,
събраха се, отново се разгънаха, спуснаха се до повърхността и обляха тълпата,
която извика във вселенски хор от възхищение. Марвин не ги видя, беше потънал в
мислите си и се губеше и намираше едновремено в миналите си животи. Малкият
принц се остави на багрилото да го покрие, чакаше получовека да продължи. - Понякога е като умиране от което се
раждам и започвам всичко отначало, като ново пътуване, но посоката ми е винаги
една и съща – събуждам се и не помня нищо от предишното си съществуване освен
любовта си към нея и тръгвам да я търся, а после осъзнавам какво съм и се
подлагам на нова промяна за да мога когато я открия да ме приеме. - Може би ако тя узнае колко истински е
всичко, ще дойде и така с теб тук и... - Аз съм машина, а тя е живо същество –
поклати се покритата с качулка глава. - „Мисля, следователно съществувам“* – беше
го чул някъде, някога, май една нощ в пустинята от пилота, докато гледаха
звездното небе и принца му разказваше за живота сред тях. Марвин кимна в съгласие. - Всеки разум, който може да си зададе
този въпрос е сам по себе си живот, нали така? - Нима за нея тялото е толкова важно, а
не онова, което е в него? – рече Малкият принц, след което изведнъж прозря: - На тази твоя Ана – нима не си ѝ казал,
че я обичаш? - Не посмях, все пак е човек – хората
най-често избират с очите, а те вече могат да подскажат на сърцето какво да
видят, което понякога остава сляпо за топящите се неврони – истински или
изкуствени - пред него. - Затова и се променяш, искаш да
заприличаш, тоест, да станеш истински човек – отгатна Малкият принц. - Искам, но е трудно. Обикалям цялата
галактика и съм готов на всичко, което може да ме доближи до това, става бавно,
а времето не чака, понякога се страхувам, че ще бъде прекалено късно. - Понякога наистина стигаме прекалено
късно до сърцето на другия – натъжи се Малкият принц, но нямаше залез в който
да потъне тъгата му, напомнила му как когато се върна на своята малка планета с
помощта на отровата на своята приятелка змията, неговата роза вече я нямаше - вятъра бе
разпилял прахта от красотата ѝ след като е дошло времето да падне... и е
паднала, нали все пак беше цвете и е склонило глава пред него. Тогава просто пое отново из космоса –
не да я търси, а както каза и робота, просто да разнася семената от спомена за
нея и да споделя всичко невероятно или съвсем обикновено, което изживяваше или
виждаше. Както тук и сега. Ято птици прелетя над тях и той стана. - Ще тръгвам – посочи ги на събеседника
си: - Те са превоза ми към следващата спирка по моят път. - Аз ще погледам още малко. Корабът ми
е наблизо и мога да отлетя когато поискам. - Сбогом! Марвин се загледа в отдалечаващото се
малко момче, което никога нямаше да порасне, но знаеше повече истини от всички
възрастни наоколо. - За теб кой е отговора на четиридесет
и две? – викна след него. - Любовта - отвърна без да се обръща и
се понесе на крилете на птиците между бързеите на разноцветните светлини. Марвин се усмихна – розата и Ана... Остана изненадан, че вече може да се
усмихва, допреди малко само тъгуваше: А усмивките са нещо толкова човешко... *Рене Декарт
Цветята са само цветя** защото Красотата им е
обречена щом веднъж оценена и с пречистен като душа след
молитва безмилостен меч заради цветовете ѝ да
бъде отсечена: Защото са скрили уханието на доблестта
и честта обвити във мека
коприна - и щом със залеза идва
с мига в който тя рухва, смирено приела, че заради аромата си ориста ѝ е да бъде насред лято и точно на време в своят полет посечна... Цветята са само цветя защото някога, някъде докосвани са били от нечии пръсти, топли и нежни: И не само със тях, а и със подбранислова окъпали душите по листата им
блеснали като капки роса: - Почти приказно, може би малко вълшебно... Когато със първите лъчи
на утринта завърнала се с полета на скитника жерав - спомените на цветята с поклона си ще
изтляват като още една несбъдната нощна
мечта... Цветята са само цветя защото съдбата им е като любовта: - Събужда се в
мъчника пъпка, набираща сили, пуква се и разливащо се
разхубавява... Макар да знае, че
трябва да падне... ...и пада: Но дори и тогава - след всичко това - Красотата на всички
цветя във умовете на оценилите я преди и сега, отново и отново ще разцъфтява Защото: - Цветята винаги ще
бъдат цветя...
* “Flowers are
beautiful because they know when to fall. Humans must be like that too. Now is
the time to fall.“Tamako Akechi ** “ Flowers are only flowers because
the fall.„Toda Mariko (Shogun TV serie
2024)
Вървеше Матео по пътя
с такава лекота, та му идеше да литне,
докато се усмихваше на извисилите се над него от едната му страна, скоро
разлистили се, млади дървета, също и на онези, от другата, столетните и
вечнозелени - а цялата гора пееше с множеството си гласове, прихванала от
ведростта на минаващия човек през нея: Клоните ѝ му махаха приветливо, като
хиляди поздравяващи го ръце. Матео носеше във всяка от своите по
нещо – в едната букет от виолетови горски цветя, набрани преди малко, току
преди да се забие пътя между стъблата на леса, когато видя как са разпилени по
цялата поляна и улови аромата им, а в другата стискаше подаръка за любимата си
– малка, красиво украсена хартиена кесийка с трите сладки топки от шоколад и карамел: Такива посика любимата му, такива ѝ
носеше... Ирене си спомни за тях когато вчера
привечер, поседнали след работа с други млади ратаи край фонтана на площада на
селото, някой заговори за големия пазар, започнал тази седмица в града -
годишната ферия на занаятчии и търговци от цял свят, където можеше да се намери
всичко за всеки. Въздъхна с леко разочарование, че пак няма
да може да отиде, а така искала и тихичко му сподели, че е най-вече заради тази
сладост, която преди много време е вкусила и още се топяла в спомените ѝ. Матео не знаеше до този ден за този ѝ
спомен, но знаеше, че в тяхното забутано толкова настрани от всичко малко селце,
никога няма да дойде изкусен майстор сладкар за да изложи подобни редки
изделия: - А идва ли пролетта – прошепна Ирене -
все се сещам за тях... За онзи свой единствен път, когато е
била на ферията като дете и получила за подарък този спомен и все още си
мечтаела как ще може да сбъдне желанието си и да ги опита поне още веднъж –
толкова необикновени били, че понякога си спомняла за тях като най-сладкия си
сън. Матео не чакаше подканване, бе ходил
няколко пъти на ферията, но по работа, с господаря си, и повече за инструменти,
сечива и други нужни такъми по животните гледаха, но до уличката на която се
предлагаше храна не бяха стигали, нямаха нужда да си купуват, понеже си носеха
винаги нещо от дома. Все пак бе усещал смесеният аромат на печеното месо, топлите
хлябове и препечена захарен да се стеле навред - лесно щеше да я намери, нямаше
как да я подмине. До града е почти ден ходене, но това не
го спря, след като видя как грейнаха очите на Ирене, щом ѝ обеща да ѝ донесе от
толкова желаните сладки. За да не стане грешка я разпита
подробно какви са, от какво са направени, как изглеждат, как да ги познае: - Кръгли като орехи, малко по-големи,
пълни с карамел, а в средата, като сърце, имат лешник, а са покрити с
шоколадена обвивка – описа му ги тя с притворени от наслада очи, а Матео си
записа описанието им в ума си. - Отивам утре, а на следващата сутрин
ме чакай с изгрева – рече и скочи, Ирене ахна от радост, и хукна да поиска от
господаря си разрешение, което получи – като добър работник. отдавна бе спечлил
доверието и уважението му, а и кипящата в очите му любовна треска заразяваше
всички, спомнили си как някога и те така са били готови на всичко, само за да
зарадват любимата. Тръгна по тъмно, нарами торбата си, завървя
бързо, понякога се позатичваше, като задминаваше много пътуващи, които къде
пеш, къде на теглени от коне двуколки, се чудеха закъде се разбързал момъка -
ферията щеше да е цяла седмица, нямаше да му избяга. Стигна точно когато големия часовник на
църквата удари пладне, хората отдавна пълнеха площата и уличките около нея и
шумяха с гласовете си и с песните на обикалящите между тях музиканти. Живота пулсираше и се движеше в тълпата
от различни лица и цветове - феерия. Матео, без да се заглежда в друго – а имаше
невиждани неща, нали всяка година нещо ново се появяваше и търговците бързаха
да го покажат на чудещия се народ дали не е магия или наистина е дело на
човешката сръчност и изобретателност, - но той сляп за всичко, пъргаво се
набута в лабиринта от покрити с шарени завеси сергии, малки работилнички, украсени
с висящи светилници в различни форми, промушвайки се между струпалите се около
тях посетители, търсещи и те нещо свое си. След кратко обикаляне, следвайки
вкусните миризми, носещи се сред тълпата, най-накрая се намери пред редицата от
масите на сладкарите, а там погледа му се изгуби сред разнообразието което
предлагаха. Ами сега!? Какво ли нямаше – изобилие от пастели, различни
сладкиши с глазура и без такава, големи купчини бонбони във всички цветове, пирамиди
от медени питки, строени като войници ядливи фигурки с лъскави униформи от
глазура, сметанени многоетажни торти, други като кралски корони с цветни
брилянти или очертани като сърца, стъкленици пълни с щръкнали трицветни пръчици
и всевъзможни захаросани плодове на клечка и поръсени с канела и кокосови
прашинки ядки - как да разпознае това, което Ирене очакваше да ѝ донесе? - Кажи, момче, какво да бъде? – любезно
го попита стар майстор, видял колебанието с което оглеждаше купчинките от
сладки изкушения на неговата маса. Описа какво търси и притеснен попита
дали имат, извинявайки се, че сам не може да се досети кои ли от всички
сладости са тези, за които дойде от толкова далече. - А, търсиш „Вълшебство“ - разбира се,
че имам - това са най-хубавите и най-редките ни бонбони, ето ги... И посочи съд от опушен кристал -
навярно бяха скъпи, много скъпи, помисли си Матео и извади колкото пари имаше: На тръгване бръкна в долапа дето ги
държеше и взе всичките, то беден ратай като него, колко можеше да е спестил, но
сега ги показа на майстора, който ги преброи на дланта му и се оказа, че
стигнаха за три тъмни, лъскави шоколадени топчета, който с вкуса си бяха
завладели неговата Ирене. По това, че стояха настрани и сякаш
скрити от погледите, но чакащи познавачите да ги потърсят, личеше, че не са за
всеки - майстора отвори похлупака и посегна с малки щипки да му ги отброи. - С карамел ли са? - Пълни са отвътре – увери го майстора,
вдигна един и го поднесе към Матео. - И с лешник? - Опитай, такива няма другаде да
намериш – предложи сладкаря. – Вкусът им се задържа дълго, много дълго... - Не, те са за моята любима – отказа Матео
и сложи решително монетите пред него. Той с разбиране кимна, извади още два и
внимателно ги пъхна в хубава златиста кесийка, украсена със сребърни шивици,
завърза я с червена лентичка и я поднесе на развълнувания купувач. Матео внимателно пое малкото вързопче с
което щеше докаже още веднъж любовта си към Ирене и на лицето му грейна
усмивка, пресече с нея целия пазар, все така, без да се заглежда в нищо друго,
а народа му даваше път, шепнейки си: - Колко е влюбен... И мъжете се радваха на половинките си и
щедро им позволяваха и те да си изберат нещичко за спомен от този ден. А жените си спомняха как някога и
тяхното сърце е било запленено от мъжете им. Неколцина двойки си прошепнаха: - Сякаш слънчев лъч премина току що... Матео пое наобратно, но вече без да бяга,
за да не нарани подаръка. Все пак вървеше бързо, искаше да бъде пред дома на
Ирене преди да се събуди и да я зарадва с това „Вълшебство“. Трябваше да спре и пренощува някъде по
пътя, но това не го притесняваше. Беше свикнал да спи на открито - малко ли
нощи го заварваха в полето, когато до късно жънеха и трябваше да се продължи по
изгрев, и лягаше направо между житата и под звездите или извел на паша стадото,
за което също се случваше да се грижи, често отиваха толкова надалече, че замръкваше
насред нищото, късно да се връща, та и той тогава бдеше с кучетата под пълната
луна, в очакване дали виещите към нея вълци няма да ги навестят. Млад беше, страх нямаше от нищо. А и беше влюбен: С тази сила не само мрака би преборил,
ами дори и дракон от приказките с които отрасна и обичаше да си представя как
летят като огнените дири, които толкова пъти беше виждал да раздират нощното
небе през лятото. В близост до града се разминаваше с други
пътници, поздравяваше ги, а те лесно познаваха какво гори в сърцето на младия
човек – не заради скритите в кесията скъпи сладкиши, а заради светлината, бликаща
от лицето му и по цветята, които бе набрал – знаеше, че Ирене ги харесва и
заради цвета, и заради аромата им. Крачеше бързо Матео, но деня също
вървеше редом с него и скоро го задмина и започна да се смрачава. Преди съвсем
да се стъмни, реши да спре и да си почине за част от нощта, а по някое време
пак да тръгне. Намираше се насред гората, но небето беше неговата карата и
знаеше коя звезда да следва и да не изгуби посоката към селцето им. Където пътя се разделяше на няколко
разклонения, всяко водещо в ралична посока, видя чешма с неголямо каменно корито
под нея, в което от подалия се чучур, падаше тънка струя и леко накъдряше
водата с приятно ромолене. Ето, тук е добре да спра, и вода има, и
място да полегна – каза си и се зачуди, че колко пъти е отивал до града, а не я
е виждал. Сигурно от бързане сме я подминавали –
реши Матео, докато сръчно насъбра нападали клони, натроши достатъчно да има
подръка, огради с няколко ръбести камъка място за огнище, сложи купчинка по-тънки
вейки в него и снопче суха трева, удари веджнъж-дваж с огнивото и разпали огън,
който да го топли в плъзналия наоколо вечерен хлад. Приготви си постелка от
меки борови клони, които взе от съседните дървета, седна на нея, а кесията сложи
по-настрани, зад един издаден къс скала, че топлината можеше да разтопи
шоколада, букета вече бе натопил в края на коритото, за да се запази свеж до
сутринта. Понечил да отвори торбата си, чу хорска
реч и скоро неколцина окъснели като него пътници се появиха от призрачния вече
край на гората. Връщаха се от ферията, нарамили едно друго, звънтящо и
потракващо по тях, оживено говорещи за видяното и планирайки догодина какво
може би ще си купят. Като го забелязаха и видяха как се е
настанил да лагерува, гласовете им заглъхнаха, позабавиха крачка, сближиха
глави и зашушукаха нещо помежду си, а най-възрастния пристъпи, но не много
близо, сякаш пазейки се да не приближи до чешмата и му рече загрижено: - Момче, тук не трябва да оставаш. - Защо? – Матео се огледа да няма
някъде надпис, че е забранено стануването и се намира в нечия земя. – Не е ли
водата за всички? - Друго е - тази чешма е прокълната,
има черни сили дето я обитават, от нея никой не пие, даже и животните... - Ние сме от съседното село и всички
знаем, че има магия – обади се един от спътниците му. – Страшна магия, хранеща
се с живот... - Водата е чистота, каква магия ще има
– не повярва Матео, чудейки се дали не се шегуват с него или добре са се
почерпили в някоя от пивниците на ферията. - Слушай, от дете зная това предание - тук
някога е имало извор, водите на който затворили в чешмата, но извора е бил дом
на дракон и силата му останала уловена под камъка, а който замръкнел и пиел от
водата ѝ, него повече не са виждали – разказа възрастния човек, а другия пак се
обади: - Нощем излиза и го убива дракона или
кой знае какво се случва, живи няма останали да ни разкажат, но ги броим когато
изчезнат - бягай, докато не се е стъмнило, че дойде ли тъмата... Говореше тихо, боязливо, за да не бъде
чут. - Иди другаде, но по-надалеч, там
пренощувай. Ела с нас ако искаш, ние ще повървим, може също да спрем, а може
дори направо в село да си отидем, не е далече, ще ни бъдеш гост – покани го
по-възрастния. - От такива приказки не се страхувам,
тук си ми е добре, а и моят път продължава натам – посочи Матео своята посока
на кръстопътя. - Я вижте – показа им теменужките, - ако имаше нещо, досега да
са увехнали - цветя са, усещат повече от хората кога има опасност. Стария човек поклати глава. - Е, ние ти казахме, пък ти както
решиш. И продължиха нататък, изгубвайки се в
сенките, говорейки, че още един млад живот ще отиде в устата на дракона. Матео махна с ръка и забрави за думите
им, в мислите му беше Ирене и това как ще я зарадва само след няколко часа. Пресегна
се и докосна хартията, лентичката и опипа трите скъпоценни овала, скрити в нея. - „Вълшебство“ – рече и пак се усмихна. Радваше се на това, че може да ѝ дари
щастие с нещо толкова малко – е, нищо, че струваше колкото седмичната му плата,
но това не го броеше. Работа ще има във всичките месеци и дни, а ферията е само
веднъж в годината. Останал сам, извади от торбата си
каквото беше взел за ядене - малко хляб, малко домашно, добре узряло и твърдо
сирене, стана и си наля вода - от прокълнатата - пи и я намери за много вкусна,
после полегна, нагласи торбата под главата си и се загледа в играта на искрите,
изкачащи от огъня една по една или на рояци, и мислите му все така бяха за
любимата му Ирене и за плахите им мечти един ден да заживеят заедно. Нощта обикаляше наоколо, протягаше
тъмни ръце, но се отдръпваше и стоеше настрана напъдена от пламъците. Матео
беше заспал и меки отблясъци се движеха по младото му лице с онзи жив ритъм,
който гореше и в сърцето му. Но изведнъж се пробуди се от усещането, че някой го
гледа. Надигна се и потърси кой може да е.
Пътя беше пуст от всичките си краища, огънят гореше все още буен, дебелите
краища на дърветата, които сложи преди да заспи, едва бяха подхванати, значи не
е спал и дълго. Пак се огледа и сега, току до чешмата,
видя главата на змия с големи немигащи кехлибарени очи, втренчили се в него с
блясъка на отразената светлината срещу тях. Може топлината да я е привлякла или пък
е понечила да пие вода, но се е изплашила от пламъците – каза си Матео,
разсънил се и готов да скочи ако го нападне: Но тя само го гледаше. Не го беше страх, змия, какво толкова,
макар такава голяма да не беше срещал и пак си помисли, че нали е животинка и е
прижадняла, дошла е да пие, а не можеше да стигне до коритотозаради него и
огнището му. - Сега, сега... – продума и взе един от
боровите клони, посъбра онзи край от огнището, дето беше към нея, поукроти силата
на огъня, като задуши пламъците му и ги натроши в късчета жар, която побутна още
по настрани. Змията не трепна докато разчистваше,
разбрала, че ѝ прави път и след малко се плъзна леко и плавно, изви едрото си
тяло по коритото, подуши цветята, отпи, после още веднъж, и се плъзна отново,
но откъм другата страна на огнището. Езика ѝ се стрелна няколко пъти, душейки
наоколо, а тялото й го следваше, после се спря и се загледа в Матео. - Е, ха добра среща! – каза той с дружелюбен
глас. – Види се, че прав излезе онзи човек, само дето не си дракон и не си
страшна. Говореше на пълзящата твар и все така
бавно, за да не я изплаши, посъбра още от жарта по земята, че да има място и за
нея, та ако поиска, нека да се стопли - знаеше, че обичат да се припичат на
слънце, а нощем само огъня можеше да замени лъчите му. Змията се обърна към камъка с кесията
зад него, изпъна глава и пак стрелна езика си. Досети се човека какво е подушила: - Гладна си навярно, но те са за моята Ирене.
Да беше дошла по-рано, хляб имах, щях да ти дам, а сега с какво да те нагостя –
нищо не остана! И тупна празната си торба. Изви глава към гласът му и очите ѝ
проговориха, усети как се разшаваха в мислите му и ясно чу в погледа ѝ молба: Точно тези бонбони са ѝ били любимите. Беше странно - от дете знаеше, че змиите
са студени, безмълвни и казваха, че са безчувствени, а с хората бяха отколешни
врагове. Когато се срещнеха все се убиваха - човек с тояга, змията с отрова. Но
за себе си знаеше, че ако не я закачаш, змията си минава и заминава и нямаше
защо да се бият за нищо. А тази го гледаше и молеше с такова
желание. Матео въздъхна: - Ще ми се да ти дам, но са наречни за
друга. Чак до града отидох и тя ме чака... Змията лекичко шавна и се приближи още
малко и му показа ясно, че е уловила аромата на сладките. А мислите ѝ навяха: - Три имаш, един искам... И не нападаше, нито посягаше към
чуждото, но молбата ѝ беше ясна. Матео въздъхна, жал му стана, както
преди малко, че ѝ е попречил да стигне водата, после, сам не знаеше как се
поддаде на това, без да откъсва поглед от нейния, протегна ръка зад камъка и
рече: - Ех, нали и ти си жива душа... Дръпна края на червената връзка, бръкна
в кесията с два пръста, извади едно от шоколадените топчета и го търкулна към
нея. Тя го захапа и се отля назад безшумно, скривайки се в тъмното зад чешмата. Ирене ще се зарадва и на две, нали само
един искаше, а и няма да се сърди като ѝ разкажа, че съм дал и на змията. Докато го мислеше, пред него се появи
младо момиче, толкова красиво, че дори пламъците замряха за миг заслепени от
хубостта ѝ: Имаше дълги, поемащи цвета на огъня
коси, спускащи се по люспестата, почти прозрачна дреха без ръкави. Устните ѝ
лекичко се извиваха в усмивка, очите ѝ бяха кехлибарени. Ако го попитаха, Матео би оприличил
красотата ѝ като тази на най-ярката в нощта звезда - ослепителна. - Толкова си добър – проговори и вдигна
бялата си ръка с изпъната длан, в която беше дареното ѝ от него. И пристъпи по-близо. - Ти ли беше змията? – невярващ продума
Матео, изправил се от изненада, чудейки се дали не сънува, защото ако тази
приказка се случваше, то би се случила само в един сън. За чудеса беше чувал, но никога
преживявал, а сега... - Аз – денем съм змия, нощем съм
девойка – усмихна му се чаровно и откри чифт тънки и остри зъби под горните си
устни, но не бяха отровни, макар ако се забиеха в шията му, Матео щеше да усети
нещо друго. Онова, което усещаше от близостта ѝ, а
можеше да го нарече само с една дума – омая. - Казвам се Белинда, а ти кой си? - Матео... - Матео... – повтори много нежно и се
приближи още една стъпка. Завъртя лице към огъня и примижа от
удоволствие. - Обичам топлината, винаги ми е студено,
а слънцето грее само денем – косите ѝ падаха
по гърдите ѝ, покриваха ги, стигаха до бедрата ѝ, движеха се и се гънеха на
вълни - току се изправяха и пак се нагъваха, като да бяха живи и игриво
скриваха и откриваха онова под тях. Дрехата ѝ беше прилепнала по тялото,
изтъкана от ефирни люспести нишки, оформяйки съблазнителните му извивки, а очите
ѝ го примамваха и той да се приближи към нея. Матео с усилие се застави да не
помръдне - с много усилие. - А тези цветя - за мен ли са? – със
същия мил и нежен шепот попита тя. - Не, набрах ги за моята любима. - Ах, да, спомена я – Ирене... - Да, за Ирене... Опита се да прозвучи отблъскващо на
прииждащите похотливи вълни, но сам прецени, че не успя и замайването бързо
сломяваше съпротивата му. - Също за нея беше и това, което ти
дадох, но... - Но го даде на мен, аз съм тук, а тя е
далече – погали го отново гласът на Белинда, неусетно как, озовала се вече съвсем
близо до него. Бяха един срещу друг, очите ѝ не
трепваха, а го гледаха с подкана - вдигна ръка и отхапа - по устните ѝ се разля
карамела, който езика ѝ сладострастно облиза. - Искаш ли? – тихо предложи и му
поднесе останалата половинка. А Матео сякаш чу: - Искаш ли ме? Отблизо магията ѝ беше непобедима,
почувства влечение, силно и притегателно, но успя да си каже, че момичето-змия
е грехът, от който трябва да се опази – обичаше друга и нямаше да я предаде... Ако можеше! Не трябваше дори да го мисли, но как да
устои на изкушението? Нощта подло му нешепна, че тайната им
ще бъде скрита в тъмата ѝ – няма да е първата, няма да е и последната – хората
винаги криеха всичко греховно в мрака ѝ. - Не... То е за нея... За теб... За
нея... – обърка се Матео, искайки да отстъпи, но и да я прегърне, а дългите ѝ
живи коси го докосваха и галеха приятно. Белинда поднесе ръка над огъня и остави
шоколада да се разтече по пръстите, а каремела оцвети върховете им, които поднесе
към устните му - Матео вкуси и усети и сладост, и силно желание към нея, когато
пак прошепна, този път съвсем ясно: - Искаш ли ме? Беше трудно да откаже на гласът ѝ, на очите
ѝ, на тялото, готово да бъде негово ако го прегърне и на обещанието: - Твоя съм, нощта е наша... Повтори си няколко пъти, че тя е само
илюзия и събра сили, отри с ръкав полепналата сладост и понечи да отстъпи
назад, но косите на Белинда го държаха плътно до тялото ѝ. - Дал съм думата си на Ирене! Тялото ѝ се уви около неговото като безплътно,
също като дим се завъртя с аромата си на сластно прелъстяване и се опита да се
слее с неговото. - Думите лесно се изричат, човек си, ще
се откажеш от тях... сега! – подкупващо и изкусително му предложи Белинда. - Не мога! – промълви с усилие Матео. А очите ѝ горяха срещу неговите: - Не съм ли хубава? Отметна част от горната част на
покриващите я люспи и разкри раменете и гърдите си, притисна се още повече към
Матео, който затаи дъх, а сърцето му учести подскоците си, но между тях с него
лек бодеж му напомни на кого е обещал любовта си. - По-хубава не съм и виждал... – издиша,
устоявайки на страстта си да я сграбчи. - Като звезда си... Но... Те са много и
всички са красиви... а само една може да бъде моето слънце... Ирене! - Аз ще бъда твоето слънце... Аз... Тя е
далече, спи и дори не те сънува... И произнесе като заклинание: - Забрави я! Дланта ѝ се опря в гърдите му. - Чувам сърцето ти как ме желае. Студено
ми е, а ти можеш да ме стоплиш. Прегърни ме... И го обви с ръце, устните ѝ търсеха
неговите за първата им целувка, езика ѝ се стрелваше между тях също като преди
малко, когато все още беше змия. - Не! – тръсна глава за да проясни
мислите си, стисна зъби, улови и свали ръцете ѝ от себе си и пак повтори: - Не! Косите ѝ спряха да го милват. Матео пое
дъх и уверено каза: - Сърце, дето се е нахарчило заради
лъста на окото, после няма да е никакво сърце! Искра проблясна в кехлибара. - Остави ме да бъда верен на любовта
си, а не на изкушението от този миг - моля те! Змията момиче отстъпи, след което се
свлече като освободена от невидима сила, държала я само допреди миг в оковите
си: - Благодаря ти! Омаята в главата на Матео изчезна, също
като мъглата се вдига изведнъж и наоколо започва да се прояснява. Белинда беше все така красива, но
различна, укротена и без онзи мамещ поглед. И вече му приличаше на обикновено
момиче, макар и с необикновени очи. Приседнала до огъня, тя му посочи да се настани на
мястото си, което Матео направи, усетил силното изтощение от борбата си да
запази чиста обичта си към Ирене. А Белинда вече дишаше свободна и без
излишни предисловия му разказа: - Родена съм в древни времена, дъщеря
на дракони от далечните земи на изток, където е нашето кралство. В надпревара
за любовта на един от принцовете ни, аз се изправих срещу съперница, много по-силна
от мен, която губейки интереса му, успя да ми стовари това тежко проклятие – заточи
ме тук, възможно най-далеч от дома ми, където да бъда змия и жена, прелъстяваща
пътниците с магия, да ги карам да забравят клетви към жени и годеници, като се
отдават на греха с който ги отравях. Докато губех вида си, ми каза, че наказанието
ми е за да си спомням как съм искала да ѝ отнема онзи, който си е харесала, а той
я отблъсна заради мен. В едното ѝ око се появи сълза, която се
спусна и когато падна в шепата ѝ се превърна в искрящ бисер – за драконовите
сълзи бе чувал Матео и знаеше колко са безценни. - Много години минаха, Матео, много
животи изпих за да утоля черната сила в мен докато чаках онзи, който няма да се
поддаде и ще ме освободи от тази тежка орис чрез верността към любимата си. И
през всички тях се питам - дали моят любим ще ме чака? Успяла ли е да го убеди
да ме забрави, след като си бяхме обещали, че ще сме заедно завинаги? - Ако те е обичал, колкото и време да е
минало, как би могъл да те забрави – утеши я Матео, почувствал тъгата ѝ. - Дано, за нас, драконите, времето не е
от значение, но тази, която ме прокле, знае как да проникне в нечие сърце –
нали ме научи как да влизам в чуждите... - Истинската любов не се забравя – уверено
каза Матео и изпрати мислите си към неговата, която точно сега сънуваше поляна,
обсипана с виолетови цветове и как той я вика да бъдат сред тях. Белинда се изправи и протегна шепата си
и изсипа в неговата малкото бисерче: - Ето, това е от мен, подари го на
любимата си - сълза от дракон ще ви донесе закрила, щастие и късмет, а любовта
вече я имате. Далече на изток започна да просветлява.
Матео погледна натам и се каза, че трябва да побърза, а когато потърси Белинда,
пред него стоеше дракон, който разкършваше отдавна неизползваните си криле,
принуден да пълзи с векове без тях. - Сега мога да отлетя от това място,
където живеех в тъмната дупка, била някога извор с най-чистата вода в гората.
Надявам се той да ме чака, но преди това ще те отведа навреме при твоята Ирене,
че заради мен ще закъснееш да я зарадваш. Пое на един дъх огъня между тях и
разпали угасналите си въглени - по тялото ѝ се раздвижиха тънички нажежени
нишки между едрите рогови люспи, които го покриваха – силите ѝ се възвърнаха, след
още няколко силни маха, беше готова да полети към изгрева. Матео погледна в дланта си, отвори кесията,
сложи бисера в нея, завърза я отново, взе цветята - от стъблата им покапаха
капчици, които полъха на крилете разпиляха над изпитото вече огнище. Улови се за Белинда и се понесоха: И двамата бързащи да стигнат до своите
любими...
Те се обичаха точно една единствена седмица Която започнаха като всяко начало със плам И се разгоряха в страстта на всичките познати им пози А думите им бяха ароматно постлани със пепел от рози Времето им стигаше да го правят по няколко пъти После вечер заспиваха, забравили дори да се хранят Защото на сутринта отново ще могат да се любуват На това, че са (все още) създадени да живеят един за друг... Но седмицата между стоновете им бързо отмина И също като двойката разгонени на покрива сиви котаци Започнаха да си мислят за чакащия на ъгъла знак за раздяла На който обявено е: - Че всяко начало е с посока за край! Използваха, когато дъжда започна по обед на седмият ден Всеки се извини на другия, че уж има да гони някакви неотложни
задачи И поеха на различни страни – дори леко и се позатичаха Така както се бяга от протегнатата ръка на прокажен... Дъжда ги изпрати замислен дали не е причината за тази
разлъка И продължи със тъгата си дни и нощи да се излива Но спря точно когато навърши се още една чорлава седмица От вече отиващия си като другите месец А те двамата дори и не помнеха Че само преди седем дни – вече далечни им като няколко
века Някъде се запознаха и сърцата им като едно затуптяха И макар само за 168 часа, безумно и истински да се обичат
успяха...
В един от онези късни следобеди Когато дори
гълбите са уморени да правят любов Превъртяха
се подгонени от скуката спомени За това какво
е да се докопваш към живота Обречен
да търкаляш нагоре по склона На личната си
трънлива Голгота Камъка,
натежал от това, че все още се молиш Да си вземеш
от него всичко отнето и крадено И
чакаш, като милостиня, ако може да ти бъде върнато Във ръката,
дето май за всичко е вече затворена Изкривена
от получените като награда лъскави измами: - Че младостта
ще е вечна, а душата си остарява отровена След
есенното преброяване на годините Отлъчени завинаги
от календарите на стената - Покрити
от вкиснал се мухъл и тънкия слой от новата плесен - Прегърбени
отиват си дните като заглъхваща със залеза песен И
щом часовете на тези късни следобеди най-после завършват Уморени
невроните обръщат гърба си на всичките спомени Потъват
в забрава и дори не искат да правят любов И те като гълбите
– със забрава ще се напият и пак ще заспят...
