петък, 11 ноември 2011 г.

Безкрайност от любов

1.Небето...

Небето приспиваше звездите с космичния си шепот в края на всяка нощ. Луната му помагаше, като с лъчите си докосваше една по една звездите по очите и те със сребърна умивка заспиваха до следващата нощ, когато искрите им щяха да изгреят отново с безброй мечти на всички онези, будуващи под небето в нощите на пълнолуние.



2. Ехо...

Прозореца ѝ бе от онези големите, които сякаш искаха да приютят в рамките си цялото звездно небе.

Тя често стоеше будна до късните часове, за да може да се наслади на тази обсипана с искрички картина. Гледаше ги, понякога примижаваше и образуваше фигури, тела или лица, различни от онези, които древните бяха рисували по атласите.

Друг път просто задълбаваше погледа си в тях и неизменно мечтаеше за...

Мечтаеше за различни неща:

Понякога оставяше мислите си летят сред тях и да бродят като космически скитници и да бъде онази, която да узнае тайните им.

Също така ѝ се искаше да види ехото от мига на Сътворението и да бъде свидетел на раждането на някоя нова звезда или да изпрати някоя угасваща.

Но най-често просто мечтаеше да срещне любовта някъде под тези безгласни светлинки и да намери онзи поглед, който като нея е гледал и е търсил нейния сред безкрайността.



3. Живота...

Дните лесно се заоблачават - понякога от казана дума, понякога от разбилата се по-силна вълна в нечий живот и в ъгловатите ръбове на скалите му.

Ехо вървеше под луната, под небето и мислеше със звездите.

Беше сама - както винаги.

- Осъдена да съм все така сама - цял живот! И ще съм до краят му скитаща, без да прогоня самотата - си мислеше тя, а лунните лъчи я закачаха игриво.

Нощта ѝ шепнеше с вълшебения си глас на южен вятър. Небето я примамваше да полети към него и да стане една от най-красивите му звезди.

Ехо спря и се загледа към него.

- Не е за теб, този свят – говореше ѝ то. – Тук никой няма да те разбере.

Ехо знаеше това и беше съгласна с небето, но едно пламъче ѝ казваше, че трябва да почака - колкото и да е трудно, трябва да изчака още малко.

Пламъчето беше сърцето ѝ – огнено, макар понякога свито от разочарованията, които срещаше по пътя си. Но то я стопляше в зимните нощи и я поддържаше жива. То я подкрепяше, че може да почака колкото е нужно.

И тази почти невидима искра ѝ казваше едва чуто всяка нощ, че той ще дойде... все някога ще дойде.



4.Срещата...

Вятъра развяваше гъстите бели облачни завеси, от които тук-там надничаше по някоя звезда. Ехо гледаше право към небето, този път не от рамката на прозореца си, а се бе изкачила виско, възможно най-високо в нейния свят, и се протягаше да докосне звездите... или може би за да открие нужния ѝ въздушен поток и да полети с него към безкрайността.

Не искаше повече да върви сама и бе решила – или ще намери половинката на сърцето си, или пътят ѝ свършва точно тук.

Небето я гледаше тайно и четеше мислите в сърцето ѝ, което туптеше с болка, но и толкова живо.

Небето знаеше всички тайни на всеки един живеещ под неговата щедра закрила. Знаеше тайните и мечтите дори на звездите, защото дори и те мечтаеха, а често и въздишаха, поръсвайки света с прашец от дълбок пролетен сън.

Небето знаеше, че има под безкрайността му още една звезда, която също дълго, безкрайно дълго бе търсила своят пламък, който да я поддържа да гори. Скоро бе чуло мислите ѝ, че ако скоро не се появи това пламъче, тя е обречена да изгасне.

Затова небето накара вятъра да задуха и да събере всички облаци на есента. После да раздуха едно ъгълче от тях, затъмнявайки всичко друго, и даде възможност на звездата да изгрее като единствена в небето.

Ехо я видя, но този път не само с очите си, а и със сърцето, което лумна силно и диво заблъска с викове:

- Това е тя - Звездата – единствената!

И звездата също почувства как огъня ѝ се разгаря и пламъците ѝ започват да я зарежда с непозната до сега стихия.



5. След една безкрайност време...

Огъня не спираше да гори, нито за миг! И двете сърца бяха разпалили в себе си цялата вечност.

Те съществуваха едно за друго, слети в едно.

За тях нямаше нито време, нито пространство, за тях съществуваше само тя – любовта!

2 коментара:

  1. Ехо и мечтаната любов ... след една октавиа :)
    Благодаря за искрицата време, Г.Ф.Стоилов!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря ти за тази безкрайност от любов! :)

    ОтговорИзтриване