петък, 18 ноември 2011 г.

Един на всеки десет

"- Къде са хората? - обади се най-сетне малкият принц. - В пустинята човек се чувства малко самотен...
- Човек е самотен и сред хората - отговори змията."
                           Антоан дьо Сент-Екзюпери /Малкият принц/
 
 
1.
Тази нощ имаше пълнолуние. Градът беше потънал в мрак, който дори луната не можеше да прогони. В една от смълчаните му бетонни сгради будуваше Дан Лей.

Беше се събудил преди половин час и не можеше да заспи. Затова просто си лежеше и размишляваше, както обикновено се прави, когато нишката на съня се скъса в два след полунощ.

Домът му нямаше прозорци, както изискваше закона, инак той със сигурност би застанал на някой такъв и да остави хладния въздух да го докосне, да погледа пълната луна и помълчи с нея. Но сега, лишен от тази възможност, просто зяпаше в сивата стена, в тънката аварийна линия на нея и прехвърляше различни мисли през главата си.

Чудеше се, защо хората имат толкова подтиснат начин на живот в съвремието. Тайно се разказваха легенди за миналото, когато обикновения човек е имал повече свобода и е можел да избира сам съдбата си, макар всички да ги приемаха като обичайните слухове на опашката пред кварталната столова, все пак бяха нещо, което не можеше да не те накара да помечтаеш за подобен избор.

Дан не приемаше тези легенди за сериозни, макар че може би има нещо вярно в тях, защото много по логично би било, ако наистина всеки сам избира пътя си в живота, а не да той да е скован в тясна рамка. Но звучаха доста странно днес, когато във всеки един момент могат да ти връчат призовката, с която те викат в „чистилището” и да дойде екип изтребители за теб.

Този страх - от тази призовка, бе онова, за което почти всеки ежедневно мислеше и се питаше дали ще го подмине отново.

Законът за децимация е безмилостен и не правеше никакви изключения, това знаеше всеки един. Планът на управниците за системно пречистване на населението минаваше ден след ден като смъртоносен полъх през кварталите. Затова и всеки заспиваше с мисълта, че това може да е последната му нощ, затова и хората лесно свикнаха да не мечтаят за утре. Просто живееха без да планират нищо и поколение след поколение се раждаха в отенъка на сивото.

- Дали е справедливо да те посочат като избран да бъдеш премахнат? – се бе питал Дан Лей стотици пъти, при стотиците случаи, когато някой негов познат от работата или местоживеенето изчезваше по силата на закона.

Той често сънуваше как хората са наредени като хлебарки в огромно бетонно хале и чакат милостта на изтребителя да ги подмине. Но ръката му безмилостно смазваше всеки един рано или късно, защото с всяка изпълнена присъда, шанса да те подминат ставаше един път по-малък.

- И целта е един ден да убият и последния човек? Ами тогава?! – недоумяваше Дан. – Или просто изтребват хлебарките, за да останат шепата избрани, които сега са над тях?

Нямаше отговор, нямаше и кой да дава такива, защото страхът смазваше съзнанията. Дан беше роден в тези условия на живот, бе свикнал с тях, но не ги разбираше.



2.
Приготвяше се да тръгва, погледна часовника, наближаваше седем. Направи бърз план на действията си - първо бърза закуска в общата квартална столова, после да не закъснее да бъде на спирката и да бъдат извозени до фабриката. За след това дори и не помисли, вечерта му се струваше някъде забутана далеч във времето.

На вратата се задумка. Сърцето на Дан се сви. Предусети кой може да е.

Не беше обичайното съседско почукване, подсещащо го, че закъснява, а някаква твърда ръка заблъска вратата, недоволна, че все още се бавят да отворят.

Той отвори и леден връх го прободе на мига. Краката му едва удържаха тялото, което започна да трепери.

Бяха петима чернолики. Огромни в броните си и с приготвени окови в ръце.

- Дан Лей, по закона за децимация сте осъден на терминиране – обяви старшият им със студен глас и му даде знак да пристъпи.

Той понечи да направи крачка, но се спъна от слабостта, която го обзе. Преди обаче да падне няколко чифта стоманени ръце го подхвана и приковаха на стената. Бяха опитни и свикнали да привеждат в безпомощно състояние жертвата си. После го повлякоха към изхода на блока.

Десетки съседи гледаха с пълно безразличие и апатия ставащото и подминавайки и дори не обърнаха глави след тях.

Нямаше смисъл да го запомнят, никога повече нямаше да видят човека Дан Лей.



3.
Пътувайки към „чистилището” Дан си припомни своя живот – сив и безличен. И болезнено мислеше за това, че всъщност дните му се протекли за нищо.

Щеше ли да остане празно място под небето след смъртта му? Дали някой би попитал друг дали го помни? Той самия помнеше ли всички онези изчезнали завинаги?

И разбра колко пусто е било винаги край него. Просто е бил винаги една малка песъчинка в безкрайната пустиня на времето, която сега вятъра ще отнеме от него и милионите други ще го забравят.

Имаше ли право той да живее или смъртта му е нужна на обществото?

Треперещото му тяло изведнъж се успокои от ледената увереност в неизбежността, която го чакаше. Една двойка сълзи, съвсем, съвсем страхливо понечиха да надникнат от очите му, но той ги преглътна. Нямаше нужда от тях, просто с него или без него, светът ще продължи да посивява, докато накрая навярно ще се изправят последните десетина оцелели един срещу друг, за да изберат кой от тях ще трябва да остане последен. А той ще се чувства по същия начин, както и до днес се бе чувствал самият Дан – никой сред останалите. Самотен и безименен, обречен с раждането си на забрава.

Черноликите го измъкнаха от колата, помъкнаха го по стоманен коридор и го захвърлиха в една огромна зала. Някой бе написал с яркочервени букви „ЧАКАЛНЯ”.

Тук имаше редица от хиляди, десетки хиляди, избрани като него. Някъде отпред беше един вход с нисък свод, през който за да преминеш, трябваше да се наведеш възможно най-дълбоко. Един по един осъдените се приближаваха и преминаваха.

- Със смирение и склонена глава си отиваме от живота! – каза някой, малко преди да дойде редът и на Дан.

Когато застана и той пред ниския свод, си позволи само една кратка въздишка, която изкънтя в мислите му като последен камбанен звън. Пред смъртта всичко от живота става излишно и ненужно. Тя го повика, нямаше защо да се бави.

Затова и нямаше какво да мисли повече, просто се наведе и направи последната си крачка.

3 коментара:

  1. "Щеше ли да остане празно място под небето след смъртта му? Дали някой би попитал друг дали го помни?"
    Наистина все по-самотни и неразбрани се чувстваме ние хората сред себеподобните си. И е истински късмет и щастие, ако пресечем пътя си с някой, който да ни помни и попита за нас...

    ОтговорИзтриване
  2. "Човек е самотен и сред хората - отговори змията."

    ОтговорИзтриване
  3. Човек често се чувства сам - като останал последния от десетте последни под небето...

    ОтговорИзтриване