събота, 19 ноември 2011 г.

Луната на мъртвите

Казват че тишината няма глас, че е лишена от звуци и мисълта за нея е просто празна, но не е така и в тишината звучи мисълта за някой, който е запълвал празнотата в живота.

И като ехо в нея се връщат всички думи, които са били казани, макар да са били толкова малко, а сърцето жадува да чуе още толкова много от тях.

*****
Тъжни са последните часове, потъващи безмълвни в здрача. Листата сухо отмерват изгубените в него минути.

Паяжина от последни късчета на светлина се е заплела между клоните, опитвайки да улови още малко искри от деня. Но веднъж започнал да се топи, той тихо изчезва в тъмнината.

Също като живота, бавно топящ се в мъртвото поле.

*****
Казват че тъмнината няма цвят, че е съшита от нишките на нищото, от пълната липса дори на петънце светлина, но се оказва, че не така и тъмнината грейва само при прошепване на името на някой, за когото сърцето копнее дори при срещата си със смъртта.

Мракът се пропуква от изгрева на спомена за очите му, в които се е потапял най-истински и тъмнината изчезва сред взрива на светлината им.

*****
Един единствен път пресича полето със спящи. Път от натрошени скали и от стелеща се тъга, събрана в една безкрайност от студена тишина. Път, по който са дошли безбройно много, но нито един не се е върнал назад.

Минавайки по него всеки усеща еднопосочността на времето, че то тече само напред и неизбежно завършва в бездната на мрака. Там се свива тялото на всеки един от радващите се на няколкото кратки мига от живота.

Времето се е оказало толкова кратко за всички тях, мечтаещи в обятията на нощта, но неизмено заспивайки при последната ѝ ледена целувка.

*****
Времето - кръг, затворил в себе си безвремие. Какво сме ние в него – прашинки, малки камъчета, кратки мигове?

Живеем в неговото сега, но си спомняме постоянно за миналото му и очакваме с надежда бъдещето, заради промените навярно, които идват с него - но сме винаги минало на утрешния ден, който ще наречеме днес.

Течението му ни обърква, най-вече заради това, че улавяме само еднопосочността му, но вярваме, че все някъде има повратна точка, в която вече отминалото да става настояще - така че да можем да си спомним отново за утре.

И въпреки че днес е само миг, един трепетен сън, продължил една единствена секунда, той може да разцъфне като смисъла на цял живот, макар след това и изтекъл като тънка струйка на пясъчна пътечка, която се излива в пустинното море на забравата.

*****
Когато нощем небето се превърне в море, с вълни от кълбести облаци. Когато в него заплуват звезди, а Луната като самотна каравела, търси своят север между островните комети.

Когато в тъмнината галактики се събират, за да родят от милион изгреви огнено цвете. Когато като безкрайност се завръщат напоени с тъга изгарящи залези и космоса се излее в бездната от хаос.

Някъде там се докосват на върховете на сънищата и на мечтите, почти еднакви в търсенето на любовта.

*****
Казват че любовта в живота идвала бавно и постепенно, че времето я оформяло, така, както постепенно моделира и сезоните си.

Но също както морето изненадва брега със своя един на милион години мощен прилив и помита всичко пред себе си, без да предупреди или да чака ред, така и любовта идва от и за теб без предизвестие.

Появява се като могъща стихия, помитаща всичко от време и пространство, която щом докосне сърцето и то с готовност се оставя да бъде отнесено в най-дълбока безкрайност.

Ако дори и да продължи за времето на цял живот.

*****
Над пътя няма друга светлина, освен тази на Луната - вечно жалеещата над заспалите в полето. Единствена оплаквачка, посестрима на вечността.

Сълзите ѝ падат една след друга, като дъжд. Вкоравяват се и покриват с кристален прах пътя. Застиват после напълно безлични и за времето, и за неговият безмилостен ход.

Луната е онази, вплитаща се като последна нишка в сънищата на погребваните под нея. Тя е онази искра светлинка в началото на съня за всеки един. Огъваща арката на вечността след него, прошепващата с нощен глас последното “Сбогом“.

*****
Казват че да повтаряш нещо накрая губело смисъла и значението си, но всеки умиращ си спомня онова истинско и искрено „Обичам те!”, което е казвал в рамките на измамната вечност на живота. И го повтаря отново и отново, осъзнавайки колко малко е това пред онова, което всъщност е чувствал.

Пред смъртта разбира, че единствен нейн съперник е била любовта, но изгубил едната, той трябва да приеме ръката на другата.

Затова умирайки все така си повтаря, че да намериш две светлини сред целия безкрай, слети в една звезда, е било всичко от което имал нужда за себе си.

- Една... една... една...

*****
След това остава само кухото тяло.

Няма ги вече онези криле, с които душата са е носела в просторите. Свиват се перата им пред мрака, увисват разкъсани от ноктите на смъртта.

Песните заглъхват, гласовете липсват в тишината и настъпва онази смразяваща забрава от безвремие, сред която единствена Луната остава да си спомня за всеки един заровен под нея.

Да го споменава в нощта пред милионите студени звезди с онази въздишка, която се е откъснала от пълните с тъга очи на всеки един, обичал безумно, видял за последно Луната и потънал в прегръдките на съня.

1 коментар:

  1. Луната знае и вижда всичко - всеки трепет на сърцето ни, всички онези най-съкровени и не казани никога думи, всяка наша надежда и най-смела мечта. За колко ли непрошепнати "обичам те" и прекършени пориви може да разкаже тя?

    ОтговорИзтриване