Времето спря, космоса замръзна

           Ланселот вървеше бавно, навел глава и без да бърза за никъде, косите му се спускаха от двете ѝ страни и криеха лицето му от улицата. Не поглеждаше към онези, с които се разминаваше, дори не забелязваше хората, които някога бяха моделите му – тогава обичаше да ги разглежда и вникваше в живота им, понякога улавяше цвета на мислите им и умееше на всеки да слага като опашка някаква житейска история, на която бяха в началото или в краят ѝ. Често разглеждаше следобедната тълпа от непознати, нужни му бяха чуждите животи, за да има набор от образи и после рисуваше лицата от улицата, такива, каквито ги е видял по своя си начин,  

            А сега нямаше нужда от тях – реалността бе уродливо изкривена и таланта в него отказваше да я изобразява точно в този ѝ вид.

         - Внимавай! – избута го забързан здравеняк. – А си ме докоснал пак с мръсното си тяло, ха съм ти праснал един в муцуната!

         Ланселот се извини и залепи гръб за стената на сградата, давайки път на здравеняка. Онзи го изгледа гневно, погнусен от допира им, поспря се и за една бройка да изпълни заканата си, но видя страха в очите на Ланселот и се захили хъркащо, останал толкова доволен от ужаса, предизвикан от силата му.

         Облиза устни, също като звяр, пред примрялата жертва – добре че не беше гладен и се задоволи само да го уплаши с вида си. Обичаше да предизвиква страха в другите и го правеше често, понякога просто така, само за да им напомни кой е силният на деня.

         Мощен автомобил рязко спря и с едно последно изръмжаване към свилият се Ланселот, мъжагата скочи в него и се вля в ревящия поток от себеподобни, понесли се като бесни хали под небето, за да блъскат и да смачкват по-слабите.

         Житейски закон бе, че слабите са обречени да бъдат храна за силните и Ланселот примирен живееше с тази мисъл - да е възможна жертвата на всеки излязъл на лов, макар този път да му се размина.

         Продължи обиколката си, мислейки за картината на тавана си, чакаща го от седмици да посегне към нея и която едва ли щеше да започне някога – не можеше да купи нужните бои, но това беше извинението му, Ланселот просто нямаше какво да нарисува. Мислите и душата му бяха празни, голотата на платното го гледаше с пустотата си и отразяваше вътрешния му свят. Художника също я гледаше ден след ден, но с все по-гладните си очи и болезнено свит стомах, разбрал че гладът бързо успя да  надвие дарбата му. Преди години, когато всичко бе различно, не би повярвал, че нуждата на тялото може да надделее над таланта му – тогава от душата му бликаха фонтани от багри, които ръцете му неуморно рисуваха и платната оживяваха, красиви и неповторими. А днес Ланселот просто беше гладен.

         Цветовете вече не го хранеха, сетивата му нямаха нужда от сливане на нюанси върху платното, а искаха да усетят мириса, допира и плътността на каквата и да е храна. Това го промени – пропаднал от своя връх, той се оказа на място, където живееше в студ и лишения. Понякога се питаше: – Защо? И сам си отговаряше: – Защото така е трябвало да се случи...

         Казват, че времето тече винаги в едно и също състояние, но хората го определяха  на преди и сега. От неговото преди си спомняше все по-рядко хубави моменти, защото ежедневието ги сдъвкваше и изплюваше с отвращение накъм забравата. Закрепен за крайчеца на живота, Ланселот усещаше как нишките, придържащи го все още към него, се късат една по една и скоро ще трябва да се пусне и да полети надолу, към бездната, от която чуваше как все по-сластно примляскване в очакване на поредната хапка от жива плът.

         И пак ще бъде жертвата, настигната от по-гладен и от него звяр...

 

         * * * * *

         Стигна до крайната точка на разходката си по алеята край реката, пресичаща  града, седна на ръба на стената, която придържаше коритото ѝ, провеси крака към водите, носещи се бавно и величествено, тъмни и криещи тайни на дъното си. Полъхът на реката бе с хладното отражение на есенното небе. Погледна към облаците - косите му се отляха назад и снопче лъчи проби сивото и докосна бледото му лице, Ланселот затвори очи и пое топлата милувка, спомни за здравеняка и се замисли:

         За това как сънят на злите се превърна в реалност и можеха да правят каквото си поискат с присъща за злобата им лекота. За тях този свят е рай - нали са свободни да живеят в него по техните си правила и желания. А жертвите им го наричаха просто ежедневие в ада. Онзи можеше да го удари, след това да продължи по пътя си и никой нямаше да го упрекне, че е смачкал тази хлебарка с вид на скитник, която се е осмелила да препречи пътя му и да го докосне. И живота щеше да си продължи така, както реката пред него си течеше равномерно по своя път.

         На улицата го биеха често, просто ей така, само защото съществуваше – веднъж се защити и някак си успя да задържи нападателите си, но дошлите правозаконници го обвиниха, че всъщност той е нападнал трима невинни граждани, при това съвсем млади, което е било много подло от негова страна. Ланселот се възпротиви, че имено те се опитаха да го оберат и пребият, понечи да си тръгне възмутен, но отнесе няколко тежки удара и от закона – обвиниха го в нападение и съпротива при арест. Тогава опозна и света зад дебелите стени и прозорците с решетки. Не му хареса.

         След този случай, осъзна, че старият му свят е бил сън и вече се намира в друг или пък просто се е събудил в правилната и единствена реалност, в която цветовете на художника се изгубваха един за друг, топеше се и таланта му да улавя и пресъздава видяното. Сега всичко бе покрито от черно и сиво, нашарили душата му със сенчестите си щрихи, само тук-там окървавени след поредния сблъсък с някоя от глутниците, обикалящи из улиците.

         Ланселот не се отказа от разходките си до реката – не знаеше защо, може би като някакво отстояване на спомена за миналото, а заради това, че гладът на тялото се понасяше по-леко ако го разсее с движението на реката, успокояваше го и помагаше да забрави, че там е града, в който се е родил и творил някога, сега виещ насреща му с грозен глас и налагащ го с коравите си пестници.

         Постоя така миг, два, три – слънчевите лъчи го докоснаха за последно и облаците отново се сгъстиха и той си тръгна. Не усещаше и слънцето като онази зареждаща душата му енергия от светлина, просто се стопляше от няколкото изпросени от есента лъчи преди да се прибере в  студените обятия на тавана си. Връщаше се винаги преди залез, че по тъмно улиците ставаха още по-опасни и мрака пускаше от подземията гладни и настървени вълчета, обикалящи улиците в търсене на беззащитни и лесни за разкъсване жертви.

         Мина покрай изоставената автобусна спирка. Тук от години не се спираше, ползваха я онези, които дори нямаха и студен таван и се надяваха на малко защита от потрошените страни на навеса. Ланселот чу шум и видя свитотото тяло, загърнато в нещо накъсвано и навързвано десетки пъти - от вързопа се надигна лице и го погледна с молба, в която разпозна гладът. После очите се превърнаха в огледала и отразиха спрелият да се огледа в тях и го накараха да си спомни за тяхното другото време и попадна насред видение от съхранен в съзнанието му сън:

         Някога лицето е било красиво. В друг свят, в друго време. Там цветовете падаха като дъги над покривите и нямаше безцветни улици. Усмихваше се. Не бягаше от взривове и нападения на полудели хора, а двамата, преплели ръце, едновремено рисуваха и творяха музика от докосванията на клавишите, които се разстилаха до хоризонта.

         Мигът отмина, Ланселот отново се озова в сумрака на града и посивелите му жители ги подминаваха без да ги забелязват, а той отново нямаше нито една краска от палитрата, която току що държеше в онзи друг свят. Очите на непознатата останаха в мислите му, изпод дрипите бяха изпълзели пръстите ѝ - дълги, тънки, чувствителни, останали протегнати за помощ към него. Ланселот не можеше да ѝ я даде, не и тук, където дамгата на слабият, когото всички бият.

         Къде съм, сънувам или се опитвам да се оправдая, че все още живея? – наведе отново глава и побърза да остави зад себе си останките на спирката. Нощта почти бе дошла.

         А дали всъщност не се намираше там, в онова изгубено цветно минало, и сънуваше чрез нейните очи точно тази сива реалност, където законът се превърна в беззаконие и доброто е просто наивно понятие, в което глутниците утоляваха страстта си, докато убиваха слабите в сенките...

 

         * * * * *

         Тавана му бе тясно помещение със старо сгъваемо легло, олющена масичка, разклатен стол, който рядко използваше, малка баня с къркорещи денонощно тръби, като в най-широката част на стаята беше поставил статива. Имаше уродлива метална печка, останала кой знае от коя епоха на човешкия възход, все пак даваща малко топлина, стига да успееше да намери с какво да я разпали. Обичайно дремеше студена, също като камъните отвън.

         В ъгъла се намираше и онази ниша, където картините му се настискаха една в друга, обърнати с гръб към него, напоследък Ланселот не можеше да търпи крясъците на цветовете им. Всички бяха незавършени, криеше ги от себе си, защото му приличаха на лица с наполовина съдрана кожа – оцъклени, озъбени, хилещи се противно към неспособния да ги дорисува художник.

         И си спомни очите на онази непозната, дошла тук бягаща от ужаса, а попаднала в следващия кръг от личния си ад. Забиха се в мислите му, задълбаха кладенци, дълбоки като пробойни на потъващ кораб и неочаквано изворът бликна:

         Ланселот получи завършено видение, което можеше да нарисува още сега.

         Застана пред голото платно, усетил, че ще успее да създаде цял образ и поиска да наслои с цветове платното, но нямаше нито един – тубите бяха изцедени до една, палитрата ненужно захвърлена под леглото.

         Празнотата на платното го гледаше от статива, а той го гледаше безмълвно. Мълчаха си от много дни, мълчаха и в нощите, когато, все така впили погледите си в този безмълвен двубой, бяха насред арената на безполезността си един за друг.

         Художника вече искаше да проговори както някога – за реката, за движението ѝ, за непознатата и за всичко друго, което досега премълчаваше. Платното просто чакаше ръката, която да нарисува нещо по него.

         Едно болезнено присвиване го подсети, че е гладен, много, много гладен. Днес не намери нищо с което да умилостиви драскането на нокти по стените на стомаха си и те навярно вече кървяха и скоро ще бъдат разкъсани. Няколкото познати, от които обичайно просеше пари в такива гладни дни, този път бяха категорични:

         - Намери си работа, Ланс, или най-после нарисувай нещо, което да продадеш... – и отказаха да му дадат обичайната си милостиня, която получаваше заради таланта, който все още помнеха, че има...

         Който някога имах – поправи ги мислено Ланселот и се свелече на студения под.

         Гладът ли смаза онова, което те мислеха, че все още носи в душата си? Искаше да им каже, че без своята вътрешна палитра не може да сътвори нищо. Искаше да им каже, че душата му е вече обкована с ръждиви пирони и раните ѝ гноят в ежедневието. Искаше да им каже, че очите му са пълни с олово и не виждат както преди живота в цветове. А не им го казваше. Не обвиняваше никой от тях, сам пропадна в бездната, после сам изпълзя обратно и позволи да изгуби таланта си сред сивотата. А и бяха прави – ако завърши поне една от картините си, някой от тях навярно ще я купи и тогава ще се нахрани, но до днес така и не можа да завърши нито едно от наредените в нишата платна.

         Почувства, че е време да изпълни съвета им, но нямаше никакви бои, а без тях не можеше да рисува. За момент дори се усъмни дали все още може да рисува – ами ако дарбата му го е напуснала завинаги? Лишенията умеят да прогонват всички излишни способности, оставяйки единствено най-първичните, с които оцеляваше до сега.

         - Трябва да я нарисувам! – каза си, усетил отново магическия прилив и горенето в ръцете.

         В съзнанието му онази непозната, имаща живот по-тежък и от неговия, протягаше ръце в тъмнината и Ланселот осъзна, че не му трябваха никакви цветове, отвън преобладаваше само един и той лесно можеше да се сдобие с него.

         Времето спря, космосът замръзна – озарението, че всъщност можеше да се промени го изпълни и художника знаеше какво да прави:

         Не трябва да търси загубеното си минало, а да се започне да се храни с настоящето. И той имаше зъби, и той можеше да вие, и той можеше да разкъсва.

         Бавно припълзя и докопа незавършените си картини. Изтощените му ръце, с мъка успяха да начупят рамките и да намачкат платната, сетне ги напъха в голия търбух на печката – тъпка ги с непозната досега наслада, че ще унищожи нещо родено да бъде красиво.

         Драсна клечка от кибрита и я поднесе към останките.

         Всичко свърши за по-малко от десетина минути – толкова можаха да погорят платната, боите по тях и дървените им рамки, които в друго време биха живели столетия.

         Светът отвън беше черен и той щеше да му предложи мрак в картината си.

         Ланселот изчака огъня да угасне загледан към бялото поле насреща. Когато се увери, че сместа в печката е изстинала, бръкна в пастта ѝ и зарови пръсти в пепелта.

         Беше като да извадиш сърцето на умряла звезда – някога най-ярката на небосвода, а сега просто изтляла. Събра го в шепата си и го остави в малка кутия до статива, в която отцеди няколко капки вода.

         С начернени пръсти, започна да нанася саждени щрихи, които свърза в изображение на онази реалност, която виеше страховито отвън, но сега вече не го плашеше.

         Рисуваше с някогашната лекота и неусетно започна да ръмжи...

 

 

 

Оазис

         1.

         Първите лъчи на слънцето докоснаха соколовите пера и меко се стопиха в птичето око, което се отвори и посрещна деня. Соколът разроши перата, разпери крилете няколко пъти, отърси се  погледна към спящата и литна към изгрева. Оазиса му поръча да провери за някоя нахална пустиння буря, решила да смени посоката си и да лети насам.

         Шатрата на Азаар бе в самия край на Оазиса, завързала за опора краищата ѝ за силните стъбла на четири палми. Денем листата им правеха сянка, а нощем шумяха приспивно. На едното стъбло догаряше уморен светилник. На друго висяха пълни и празни водници. Вятъра тази нощ бе довял шепа ароматни цветове и уханието им обви шатрата.

         Азаар се събуди не от играта на светлината, нито от аромата, а от полъха на пустинята, която лекичко въздъхна в съня ѝ. Сънуваше как пустинята искри от събралите се в нея съзвездия – беше вселена, приютила за миг всички звезди в шепата си. А с въздишката си тя издуха всички светлини и се превърна в тъмна нощ – знак за Азаар да се върне в реалността.

         Като дихание плавно изплува от съня си, приседна в постелката и погледа издигащия се над пясъците наливащ се със светлина овал. Оазиса смени извивките на няколко дюни и Азаар си помисли за кой ли път дали „сега” не е само мираж, а мястото от което току що дойде е истинската реалност.

         Отметна копринения шал с отлитащи жерави и се погледна в отражението на сребристото око на огледалото.

         Или – пое от аромата пред шатрата си тя, - отражението ми гледа огледалното си Аз.

         Не знаеше дали броди спяща в живота или се носи пробудена насред някой сън. Кръгът на дните бе толкова неясно съшит от бодовете на реалност и бродиран от цвета на нереалност, че крайщата на нишките се губеха в мъгла.

         Като два вкуса в един и същи сладкиш – Азаар докосна огледалото и сребърното покритие засия.

         Беше ли наистина „тук” и „сега”?

         Соколът ѝ се завърна, завъртя се в шатрата и кацна до нея.

         - Туран – Азаар го погали, - надалече ли ходи, скитнико?

         Някъде иззад дюните ясен глас възпя величието на времето – съчета мелодията с изгрева, който още по-уверено загреба своята част от деня и соколовите пера блеснаха озарени от светлина. Оазиса грейна, Туран го успокои, че хоризонта е чист от предшестващия бурите облак от прах.

         Нейният ден също започна. Тъничките гласчета на картите ѝ я повикаха в хор, но щяха да почакат още малко – те знаеха, че днес ще има нужда от напътствията им.

         Изми се със събраната утринна роса, закуси с остатъка от сладкиша, хубаво напоен от цветовете и си каза един стих за любовта.

         В нощта до късно беше чела под звездите. Харесваха ѝ думите на древните, намираше ги толкова истински, различни и докосващи ума и сърцето. Описваха любовта по начин далечен и чувствено дълбок - Азаар откриваше с всеки ден това чувство така различно от наложеното за днешното време. В Оазиса любовта бе непостоянна и променлива, хората се влюбваха от изгрев до залез и на следващия ден не помнеха дори лицата си. Оазиса ги караше да се забравят, но и да търсят всеки ден нови лица.

         А да обичаш - размишляваше тя над стиховете, - е сякаш единственото смислено деяние в живота. Може би омразата е равна по-сила, но с времето гнева се топи, болката утихва, а любовта ако е истинска гори през всички дадени за живот дни.

         Може би заради нея реши да тръгне да се скита по Пътя - изпитание, което малцина приемат заради трудностите, лишенията и опасностите. Но страхът е първото, което се побеждава в тази война, която тялото и съзнанието започват още с първата си крачка.

         Азаар вярваше в любовта. В онази истинската, която не изтлява със залеза и не се изпарява с изгрева. Която се случва само веднъж в този или друг живот.

         Затова и реши да тръгне да я търси, да я открие или да я загуби.

         Хорът отново я повика. Бяха нетърпеливи да се докоснат до ръцете ѝ – да отговорят на въпроса ѝ.

         2.

         Картите зашумяха развълнувани – бяха ѝ подарени лично от Оазиса в онзи ден, когато променливото му настроение създаде това място, заобиколено от пясъците. Бяха различни от всички други карти за гадаене – те я приемаха в световете си.

         Азаар преминаваше и се рееше из тях с лекотата на плъзгащ се поглед.

         Тя отвори кутията, извади тестето, размеси го с леки движения и го разпиля в дълга редица на аленото килимче, което бе разгънала за тях. Гърбовете им бяха черни със златни плетеници и току припламваха в пламъчета. Винаги харесваше този момент преди да започне да ги обръща. Да разгадае и разтълкува посланията на съдбата.

         Днес Азаар искаше да ги попита за Пътя – дали да тръгне, дали да изчака. Опасно ли ще е или стъпките ѝ с лекота ще подминат трудностите. Малко, съвсем малко я дразнеше любопитството с какво ще се срещне или размине, но това бе решила да остави просто да се случи.

         Протегна ръка и я прокара над картите, гласовете им бяха утихнали – бе време за тяхната работа. Азаар затвори очи и се остави на онези сили, имащи властта над съдбите на всичко и всеки, да ѝ подскажат какво да изтегли.

         Махът ѝ замря и тя със слепи очи докосна хладния ъгъл на картата. Приплъзна я и я остави пред редицата. И отново дланта ѝ полетя над позлатените гърбове. Веднъж, дваж и следващата бе изведена от ятото. Азаар отвори очи и я сложи над другата. Внимателно събра смълчаната дружина, сложи я обратно в кутията, издиша и посегна с върха на пръстите към горната избранница.

         Със обръщането съзнанието ѝ веднага се гмурна в света на картата.

         Азаар премина обичайните нива – космическия огън на началото и края, обивата от лъчението и силата на току що изгряла в космическата пустиня звезда. После летеше цяла вечност и пропадаше обтегнал се нея миг докато спря движението си в онази позната ѝ светлина – измерението на Онзи, който винаги гледаше в очите - Отшелника.

         Веднага усети погледа му – всевиждащ с познанието на всички тайни, проникващ дори и в миналото, което раждаше утрешния ден.

         Азаар се поклони и понечи зададе въпроса си, но той само каза:

         - Знам!

         И тя разбра посланието...

         Той щеше да бъде с нея по Пътя, ще ѝ помогне да открие баланса на своята душа, която все още растеше като новородена луна над океановите води. Щеше да я преведе през лабиринта на непознатото, да огрее Пътя ѝ със светилника си и да я отведе до онзи хълм, от който вървящата ще открие и отпие от мъдростта на времето.

         Втората карта изгря като фон – осемте купи грееха като осем ясни луни над пустинята, пресичана от посипан със ситни камъчета път. Азаар я познаваше добре – често бе скитала в нейната рамка. Луните ѝ подсказваха, че ще е трудно странстването в търсене на онова, което ѝ липсва. Но Отшелника ще бъде с нея за да може сърцето ѝ да последва зовът за промяна на пустотата, която го обвива.

         - Любовта ли? – осмели се да попита Азаар.

         Онзи, който винаги гледаше в очите само постави пръст на устните – нека не бърза, нека любопитството и нетърпението се преклонят пред смирението и търпеливостта.

         Посочи ѝ с ръката носеща светлиника пътя през пустинята и рече:

         - Върви...

         3.

         Соколът се рееше над стана и изписка - очите му видяха плячка и той се стрелна. Азаар проследи полета му, извика му да не се бави и продължи да събира вещите. Знаеше, че Туран ще я последва – винаги я следваше.

         Често си спомняше първата им среща когато го намери в близост до дома си. Не тук в пустинята, а в околностите на стария променящ се град. Едва ли е имал повече от няколко седмици живот, но успя да убие змията, която го бе измъкнала от гнездото с намерение да се нахрани с него. Соколчето лежеше с немощни криле, уморен, изтощен и отровен, но победител.

         Азаар побърза да му направи отвара за змийската отрова, макар да не вярваше птицата да оцелее. Видя следите от зъбите на влечугото, но соколът се оказа наистина силен и пребори отровата със смелост, така както надви и самата змия. След като жаждата му за живот надделя и победи смъртта, тя го нарече Туран*.

         От този ден летеше около нея – преди промяната понякога я изпреварваше, кацаше на някой изсъхнал дънер в гората и я чакаше. Сега често се въртеше в своя мистичен кръг над дюните, без да е ясно той ли движеше вятъра или вятъра го носеше с поривите си.

         Азаар свикна с компанията му, разбираха се отлично - безмълвието му говореше повече от думите, които бяха нужни на хората за да кажат онова, което мислят. А и Туран не пропускаше да чисти пътя ѝ от змиите в пустинята – тях виждаше и усещаше винаги, надваше специфичен писък и ги нападаше безстрашно.

         Криле в полет – Азаар харесваше тези символи. Единия свобода, другия безграничност. Нали и съзнанието ѝ често ги търсеше – когато успяваше да се освободи от тежестта на тялото, умът ѝ се стрелваше по-бърз дори и от соколът. Издигаше се и се сливаше със светлината, която обхващаше всичко в метаморфозния живот.

         В този свой полет усещаше целувката на пустинята, усещаше реалността на съня, който изобилстваше от цветове и звуци. Достигаше различни нива на живота – онзи отвъд рамките на картите. Летеше, пълзеше, носеше се по видмо и невидимо течение.

         Всичко в дните на човек е полет – просто трябва да се научим да летим.  

         Спря за миг шетнята си и си спомни друг стих от древността.

         Азаар натовари събраното на самохода, механизмите му заскърцаха и застъргаха от полепналия по тях прах, но се раздвижиха и бяха готови да я последват.

         Запита се дали когато се върне домът ѝ все още ще бъде заобиколен от пясъците или променливата му натура отново ще е заменила Оазиса с нещо друго – свят от водопади и планински езера може би.

         Туран се въртеше в широки кръгове над палмовите листа. Пътя започваше изпод сенките им и се губеше в трепкащата ивица на хоризонта. Слънцето обещаваше да е безмилостно, Азаар реши да прекара най-горещите часове в почивка. Соколът полетя след нея и дюните се разгънаха за да минат през тях.

         Оазиса ѝ прошепна:

         - Лек път!

        

*Туран - Смел

Метаморфози

Азаар спря предпазливо на ъгъла, щом видя един дом да крачи бавно към края на улицата. Ходеше наклонен и съвсем леко залиташе, навярно заради изпитото по време на дъжда пролетно вино. Стените му моравееха, коминът изпускаше весели облачета дим, а вратите и прозорците си играеха с вятъра. Домовете обичаха да се опиват, но без да прекаляват.

Изчака го да отмине, не искаше да бъде стъпкана от огромните крака, които разплискваха игриво локвите останали след дъжда. Подпийналите домове са тромави и несъобразителни, често несъзнателно смачкваха грижливо подредени лехи и полянки по пътя си. Повреденото градът търпеливо поправяше щом намереше време за тях.

Градът винаги ставаше ленив в сезона на следобедните превалявания и често дремеше безучастно, потънал в дълбоки размисли. Домовете се напояваха и стените им натежаваха, рядко някой тръгваше да сменя улицата си. Но на места дъжда биваше винен - тогава домът го изпиваше и тръгваше да се мотае без и той да знае накъде. Обитателите му го оставяха да се находи, отиваха на гости - знаеха, че на сутринта сам ще ги потърси да ги прибере.

Пулсът се забавя, а ритъма се укротява от дъжда – помисли си Азаар и тръгна да пресича щом клатушкащия се дом се изгуби нататък.

Една локва тихичко си пееше. Друга събираше капчиците, които току що домът бе разпилял – трябваше да побърза да ги привлече отново към нея, че слънцето, макар и залязващо, ги попиваше с лъчите си.

Слънцето винаги е жадно, също като странник пътувал дълго и най-накрая намерил крайпътен хан, в който да утоли жаждата си.

Слънцето пътуваше непрекъснато – идваше от изгрева и вървеше към залеза, изгубваше се във нощта и се завръщаше със зората. Вървеше без да спира, без да почива. Затова и жаждата му е неутолима – така знаеше тя и го разбираше.

Азаар изкачи стълбите към навеса и почука на вратата, която я поздрави с добре дошла.

- Търся Поета – рече тя.

- Няма го – отвърна вратата. – Отиде на разходка. Ако не идва откъм изток, значи ще се позабави.

Азаар се озърна, улицата вече шумеше като жуженето на рояк събиращи нектар пчели. Тя се досети, че е часът когато денят си отива и идва нощта. Всички твари в живият град го изпращат – улицата, домовете, дърветата, дори и смаляващите размерите си локви.

- Ще го почакам – обяви Азаар, беше дошла и не искаше пак да идва.

- Седнете, настанете се удобно – вратата ѝ предложи стол, който се дотътри с охкане.

Азаар се настани, столът лекичко се заклати, една камбанка започна да ѝ говори със сребристото си гласче. Бяха стихове на Поета. Тя ги заслуша, някои от тях погълна – усети море да шепне в мислите си и скоро заспа.

Лъчите на луната нашариха сумрака, покачиха се на покривите и огряха дузина очи, отправили взор към нощното небе. Светулки влизаха в сферите на уличните фенери, поникнали на улицата и ги понасяха из града.

Гласовете един по един замираха и след още няколко мига олелията заглъхна.

Домът на Поета се прозя.

 

2.

Да си поет в живият град е трудна професия. Понякога точно решиш да опишеш красиво място в стихове, а на другия ден причината за вдъхновението ти е изчезнала или просто сменила местото си. Мигът е отминал и поета трябва да потърси друг.

Поета живееш отдавна във вечно променящия се град и беше свикнал с промените му. Бе намерил начин да запазва миговете – фотографираше ги и нареждаше думите по запечатаните образи.

Тук уличните фенери можеха да светят или да останат тъмни. Дърветата цъфтяха по собствено желание. Те винаги вдъхновяваха Поета с цветовете и ароматите си, които можеха да бъдат трайни с дни или да изчезнат за часове. Често успяваше да опише капките роса, които пеперудите събираха в ранните утрини, но понякога думите му спираха да се римуват щом росата изсмукваше цветовете от крилете им. Росата сутрин е гладна и се хранеше с хищен апетит.

Метаморфозите бяха като полъха на вятъра – градът се променяше с всеки негов дъх. Пренареждаше улиците, понякога събираше домовете около някой площад, друг път ги оставаше да се разпиляват докъдето искат. Имаше дни когато над него летяха ята от снежнобели чайки, имаше дни в които хвърчила се рееха в небето. Градът живееше заради промяната – наричаше я време, а времето наричаше промяна.

Колкото и да бяха непостоянни образите, Поета винаги намираше за какво да пише – нима промяната не е достатъчно интересна като явление на мига, който да опишеш. Да изразиш с рими онова, което едва зърнато вече е изчезнало. Да опишеш събуждането на цветята в нечия градина. Да проследиш в стих полета на морска птица или играта на двойка хвърчила.

Някой спеше на прага на дома му. Даде знак на вратата да мълчи. Не искаше да стряска посетитела си. Той дискретно се прокашля докато се изкачваше.

- Здравейте! – отвори очи непозната девойка. Видно го е чакала дълго, беше задрямала безгрижно на старият стол от потъмняла от употреба смола. Стола спеше и не помръдна. Тя разтърка очи, огледа се и отбеляза: – Късно е станало...

- Забавих се заради Северния булевард – решил, че иска да бъде Южен, а Южния не му отстъпи мястото си, онзи северняка настоя и настана истински хаос. Такова задръстване се образува, че каручките се оплетоха в самоходките и никой не знаеше накъде да тръгне – посоките се объркаха и тези които вървяхме насам се озовахме от другата страна на града.

- Градът става доста небрежен когато вали. Спи дълбоко и не забелязва неразбориите.

- Така е – съгласи се Поета. – Спи.

Той махна с ръка и от домът му излезе друг стол. Поета седна и се усмихна на девойката.

- Аз съм Поета.

- Казвам се Азаар – представи се и тя.

- Слушам молбата ви.

- Искам да ми напишете стих за утрешния ден.

Поета извади писец и служебния си бележник, от който отдели един хубав лист.

- Малцина искат да знаят за идващото, повечето ги е грижа за настоящето и миналото. Такава е модата напоследък.

- Знам, но аз искам „утре” да ме грабне с това, че е различно и непознато. Че дори такова пак мога да намеря себе си в него.

- Интересно... – Той се ослуша, щурците в клетките започнаха да стържат по струните от лунни лъчи. Имаше два съвсем нови и веднага различи гласовете им. – Ще трябва да почакаме до полунощ, писеца ми тогава ще се събуди.

- Ще почакаме щом трябва – прие Азаар и се отпусна в стола, който отдавна бе приел формите на тялото ѝ. Беше удобен, така както само кехлибарените столове можеха да бъдат.

Двамата безгрижно оставиха времето да ги побутва. Поклащаха се и слушаха щурците. Те се надпяваха или надсвирваха с лунните лъчи, звънливо докосващи ветропоказателите по покривите на домовете.

Край дома премина уличен фенер, който реши да спре и да им посвети.

 

3.

- Време е – каза Поета и приготви листа и писеца.

Погледна я с онзи поглед, чрез който очите му влизаха в душата и сърцето на другия. Така разбираше най-точно какво иска, какво очаква да чуе и какво ще го накара да запомни стиха си. После думите започнаха да се появяват като поникващи кълнове насред голото поле на листа и писеца ги дооформяше в стройни стръкчета.

Азаар чакаше. Домът без да предупреждава започна да променя формата си, нещо необичайно в часовете за почивка и сън. Поета не бързаше, пишеше и току поглеждаше в сърцето на Азаар. Потапяше върха на писеца в потока на мислите ѝ и го допираше до листа.

Поета постави последния знак и поръси с щипка вечност листа.

- Дълго сте мислила за времето...

Подаде го на Азаар и тя прочете на глас:

- „От колелото на времето паднах

Днешното вчера разбрах

Замаяно разтърках очите

И смисълът на утре видях...”*

Остана няколко мига заслушана в шепота на думите, прехвърли се отвъд онази граница, която я спираше да докосне онова, което се крие зад нея и почувства, че точно тези думи са ѝ били нужни за да може да полети с чайките в небето.

Листа беше мек и променяше цветовете си - четяха ли го ставаше пурпурен, оставеха ли го настрани пожълтяваше като пустинята.

- Точно това исках да имам – усмихна се Азаар и стана от стола. – Какво ще струва.

Поета поднесе стара шапка.

- Някой ненужен ви вече спомен ще е достатъчно.

- Всъщност бях приготвила една-две мечти. – Азаар се порови из мислите си и извади един хубав стар спомен. Сложи шапката на главата си и ѝ го прехвърли. Върна я на Поета, той надникна и кимна – хареса го.

- Благодаря ви и спокойна нощ!

- И на вас – изпрати я до стълбите Поета.

Азаар стъпи на улицата, фенера я последва за да ѝ освети пътя.

Градът вече не спеше, бе решил в ранните часове на следващия ден да се промени изцяло. Един сокол, долетял отдалече, му разказа вчера колко хубаво ще бъде ако е оазис насред пустинята. Да знаят жителите му колко е безценен за тяхното оцеляване. Да го обичат и да го наричат техен дом. Трябваше да превърне улиците в дюни, локвите в животворни извори, а домовете в пъстри шатри. Вече бе съобщил на дърветата да се преобразят в палми и ниски храсти. Вятъра подреждаше рояци хвърчила, които щяха да се вдигнат над заобиколени от пустинята оазис.

Азаар чу за намеренията на града в съня си и усети как аромата на пясъчна канела се наслоява – пожела си да се събуди като пустинен цвят...

*Стих на Sg