вторник, 12 май 2015 г.

Времето спря, космоса замръзна


          Ланселот вървеше с наведена глава, косите му се спускаха от двете ѝ страни и криеха лицето му от улицата. Вървеше и не поглеждаше никой от онези, с които се разминаваше. В самотните си разходки из света отвъд неговото таванче, дори не ги забелязваше. А някога винаги оглеждаше всеки един, за да има набор от образи в мислите си и често рисуваше по-интересните лица от улицата, но вече нямаше нужда от тях – реалността бе уродливо изкривена и той я изобразяваше точно такава.

         - Внимавай! – избута го непознат здравеняк. – А си ме докоснал пак с мръсното си тяло, ха съм ти праснал един в муцуната!

         Ланселот се извини и бързо залепи гръб за стената на сградата, давайки път на здравеняка. Онзи го изгледа гневно и за една бройка да изпълни заканата си, после видя страха в очите на Ланселот и се захили с ръмжене, доволен от силата и вида си. Облиза устни също като звяр пред примрялата от страх жертва – добре че не беше гладен.

         Мощен автомобил рязко спря и със звън от накичените бижута по него мъжагата  скочи в нея – все така ръмжейки срещу изплашения Ланселот. Изчезна в ревящия поток от себеподобни, понесли се като бесни хали под небето да се блъскат и да смачкват по-слабите.

         Ланселот си отдъхна, този път му се размина и продължи обиколката си, мислейки за картината, която едва ли щеше да завърши – нямаше пари за да купи нужните бои.

         Картината му от дни го гледаше с пустотата си.

         Художника също я гледаше, но с все по-гладни очи и болезнено свит стомах.

         Вече знаеше, че гладът надвива с лекота дарбата му да създава образи на платно.

         Преди години, когато всичко бе различно, не би повярвал, че гладът на тялото може да надделее над таланта му – тогава от душата му бликаха фонтани от багри, които ръцете му рисуваха с палитрата на мислите и платната му оживяваха красиви и неповторими.

         А днес, Ланселот просто беше гладен. Цветовете не го хранеха, тялото му нямаше нужда от сливане на нюанси върху платното. И той се беше променил – а казваха, че времето тече винаги в едно и също състояние. За него времето се бе разделило на преди и сега. От преди си спомняше все по-рядко някой хубав момент, защото ежедневието ги сдъвкваше и изплюваше с отвращение някъде в забравата.

         Закрепен за крайчеца на платното на живота, Ланселот усещаше как нишките се късат една по една и навярно скоро ще трябва да се спусне надолу към бездната, която все по-сластно примляскваше в очакване на поредната си хапка от жива плът.

         Отново беше жертвата, настигана от още по-гладен и от него звяр.

 

         * * * * *

         Бавно, пестейки сили, стигна до неизменния край на разходката си – алеята покрай реката, която пресичаше града. Седна на ръба на студения камък от стената, която придържаше коритото ѝ. Провеси крака към водите - спокойни, влачейки окапалите листа от околните дървета, но го докосна дъхът им - бе ледено студен.

         Видя в тях отражението на небето и играта на светлината, погледна нагоре - косите му се отляха назад и снопче лъчи докосна бледото му лице. Хлътналите страни ги отразиха с уморен отблясък, Ланселот затвори очи и пое топлата милувка от небето.

         Усеща ли още слънцето като онази зареждаща душата му огнена звезда или просто се стопляше с няколко искри, преди да се прибере на тавана си?

         Ланселот се връщаше винаги преди залез, по тъмно улиците ставаха още по-опасни. Мрака раждаше гладни и настървени глутници, търсещи най-вече жертви като него – слаби, беззащитни и лесни за разкъсване.

         Художника, докато изминаваше обратния път, си спомняше другото време и все  повече му се струваше като видение от стар сън, в който и хората бяха различни и цветовете падаха като дъги над тях. Спомняше си, че някога е било така, а после един ден се събуди и изведнъж всичко се оказа променено – сиви улици на сиви градове и хората в тях бяха също посивели.

         Или все още се намира в онова изгубено минало и сънува тази сивота, където законът се превърна в беззаконие. Доброто беше просто наивно понятие, с което глутниците се оправдаваха докато убиваха и рушаха останките от миналото.

         Сънувам – питаше се Ланселот, избягвайки тъмните места, - или живея?

         Сънят на злите се превърна в реалност и злите можеха да правят каквото си поискат с присъща за глада им лекота. Ланселот приемаше, че този свят за тях е рай, нали са свободни да живеят по техните си правила. Онзи преди малко на улицата можеше и да го удари, а след това да продължи по пътя си и никой нямаше да го упрекне, че е смачкал тази хлебарка с вид на скитник, която се е осмелила да го докосне.

         На улицата го биеха често, просто ей така, само защото си вървеше по пътя – един-два пъти се защити и успя да задържи нападателите си, но дошлите правозаконници го обвиниха, че е нападнал трима съвсем невинни граждани, при това и съвсем млади. Той се възпротиви, защото него се опитаха да оберат и пребият.

         Отнесе няколко удара и от закона – обвиниха го в нападение, нанасяне на телесни повреди, съпротива при арест и Ланселот осъзна, че старият му сън отдавна е изтлял и вече се намира в друг... или пък просто се е събудил в правилната и единствена реалност.

         Така, ден след ден, цветовете на художника изгубиха стойността, а с тях и  самоличността си – покри погледа си с щрихи от черно и сиво, тук-там окървавени от поредния сблъсък с глутниците на града.

         Ланселот не се отказа от разходките си до реката - защото гладът на тялото  минаваше по-леко и защото реката го успокояваше за няколко кратки мига. Понякога тихият ѝ шепот го караше да забрави, че зад него е града, в който се е родил, а днес вие насреща му с грозен глас и го налага с корави пестници.

         Слънцето докосна за последно лицето му и той побърза да стане - толкова опасно ставаше след залез, че човек като него едва ли вече би оцелял в нощта.

 

         * * * * *

         Тавана му бе тясно помещение с едно войнишко легло, сгъваема масичка, разклатен стол, който рядко използваше, малка баня с къркорещи денонощно тръби и в най-широката част от тавана бе ъгъла със статива. Имаше и една противна метална печка, останала кой знае от коя епоха на човешкия възход, но все пак даваща малко топлина, стига да успееше да намери дърва и въглища.

         Този месец тя остана студена, също като камъните отвън.

         Зад печката имаше ниша и няколко картини се бутаха една в друга, обърнати с гръб, защото Ланселот не можеше да търпи вече крясъците на цветовете им. До една бяха незавършени, приличаха му на лица с наполовина съдрана кожа – оцъклени, озъбени, хилещи се противно към неспособния да ги завърши художник.

         Тях той не погледна, а застана пред голото платно. Усещаше, че този път ще успее да създаде цял образ и искаше да наслои с цветове платното, а нямаше нито един – тубите бяха изцедени до една, палитрата ненужно захвърлена под леглото.

         Празнотата на платното го гледаше безмълвно от статива, а той го гледаше безмълвно от леглото си с празни очи.

         Мълчаха с дни, мълчаха с нощи сплели погледите си.

         Мълчаха и сега.

         Ланселот си мислеше за реката, платното мечтаеше за ръка, който да нарисува живот по него.

         Художника усети, че е гладен, много гладен. Днес не намери нищо с което да залъже сетивата си. Няколкото познати, от които просеше пари, бяха категорични:

         - Намери си работа, Ланс, или нарисувай нещо, което да продадеш... – и отказаха да му дадат обичайната си милостиня заради таланта, който все още помнеха, че има.

         Който някога имаше – поправи ги мислено Ланселот, защото сега гладът бе смазал онова, което те мислеха, че все още носи в душата си.

         Искаше да им каже, че без своята палитра не може да сътвори нищо.

         Искаше да им каже, че душата му е вече обкована с ръждиви пирони и раните ѝ гноят.

         Искаше да им каже, че очите му са пълни с олово и не виждат както преди живота в цветове.

         А може би са прави – ако завърши поне една от картините си, някой от тях ще я купи и тогава...

         Но нямаше пари за бои, а без тях не можеше да рисува. Осъзна, че дори и те вече не го ценяха, просто бе поредния просяк от улицата. За момент се усъмни дали все още може да рисува – ами ако дарбата му го е напуснала през тази седмица?

         Глада умее да прогонва всички чувства от тялото, оставяйки единствено най-първичната жажда за оцеляване – борбата за живот.

         Трябва да нарисувам нещо! – каза си той и усети магическия прилив и горене в ръцете.

         Времето спря – космосът замръзна.

         Ланселот се вгледа в петното лунна светлина, обхванало статива му. Бавно припълзя и докопа незавършените си картини. Слабите му ръце с мъка успяха да начупят рамките и да намачкат платната, сетне ги напъха в голия търбух на печката – тъпка ги с някаква непозната до сега наслада, че ще унищожи нещо родено да бъде красиво.

         Драсна предпоследната клечка от кибрита и я поднесе към останките картините си.

         Всичко свърши за по-малко от десетина минути – толкова можаха да погорят платната, боите по тях и дървените им рамки. След това още няколко трепета топлината докосваше художника и отново стана студено.

         Светът отвън беше черен и той щеше да му предложи мрак в картината си.

         Ланселот поизчака още малко наклонил глава към бялото поле насреща. Когато се увери, че сместа е изстинала, бръкна в пастта ѝ и зарови пръсти в пепелта.

         Беше като да извадиш сърцето на умряла звезда – събра го в шепата си.

         С начернени ръце започна да нанася саждени щрихи, които свърза в изображение на онази реалност, която виеше страховито отвън.

         Рисуваше с някогашната лекота и неусетно започна да ръмжи.

неделя, 15 февруари 2015 г.

Оазис




         1.

         Първите лъчи на слънцето докоснаха соколовите пера и меко се стопиха в птичето око, което се отвори и посрещна деня. Соколът разроши перата, разпери крилете няколко пъти, отърси се  погледна към спящата и литна към изгрева. Оазиса му поръча да провери за някоя нахална пустиння буря, решила да смени посоката си и да лети насам.

         Шатрата на Азаар бе в самия край на Оазиса, завързала за опора краищата ѝ за силните стъбла на четири палми. Денем листата им правеха сянка, а нощем шумяха приспивно. На едното стъбло догаряше уморен светилник. На друго висяха пълни и празни водници. Вятъра тази нощ бе довял шепа ароматни цветове и уханието им обви шатрата.

         Азаар се събуди не от играта на светлината, нито от аромата, а от полъха на пустинята, която лекичко въздъхна в съня ѝ. Сънуваше как пустинята искри от събралите се в нея съзвездия – беше вселена, приютила за миг всички звезди в шепата си. А с въздишката си тя издуха всички светлини и се превърна в тъмна нощ – знак за Азаар да се върне в реалността.

         Като дихание плавно изплува от съня си, приседна в постелката и погледа издигащия се над пясъците наливащ се със светлина овал. Оазиса смени извивките на няколко дюни и Азаар си помисли за кой ли път дали „сега” не е само мираж, а мястото от което току що дойде е истинската реалност.

         Отметна копринения шал с отлитащи жерави и се погледна в отражението на сребристото око на огледалото.

         Или – пое от аромата пред шатрата си тя, - отражението ми гледа огледалното си Аз.

         Не знаеше дали броди спяща в живота или се носи пробудена насред някой сън. Кръгът на дните бе толкова неясно съшит от бодовете на реалност и бродиран от цвета на нереалност, че крайщата на нишките се губеха в мъгла.

         Като два вкуса в един и същи сладкиш – Азаар докосна огледалото и сребърното покритие засия.

         Беше ли наистина „тук” и „сега”?

         Соколът ѝ се завърна, завъртя се в шатрата и кацна до нея.

         - Туран – Азаар го погали, - надалече ли ходи, скитнико?

         Някъде иззад дюните ясен глас възпя величието на времето – съчета мелодията с изгрева, който още по-уверено загреба своята част от деня и соколовите пера блеснаха озарени от светлина. Оазиса грейна, Туран го успокои, че хоризонта е чист от предшестващия бурите облак от прах.

         Нейният ден също започна. Тъничките гласчета на картите ѝ я повикаха в хор, но щяха да почакат още малко – те знаеха, че днес ще има нужда от напътствията им.

         Изми се със събраната утринна роса, закуси с остатъка от сладкиша, хубаво напоен от цветовете и си каза един стих за любовта.

         В нощта до късно беше чела под звездите. Харесваха ѝ думите на древните, намираше ги толкова истински, различни и докосващи ума и сърцето. Описваха любовта по начин далечен и чувствено дълбок - Азаар откриваше с всеки ден това чувство така различно от наложеното за днешното време. В Оазиса любовта бе непостоянна и променлива, хората се влюбваха от изгрев до залез и на следващия ден не помнеха дори лицата си. Оазиса ги караше да се забравят, но и да търсят всеки ден нови лица.

         А да обичаш - размишляваше тя над стиховете, - е сякаш единственото смислено деяние в живота. Може би омразата е равна по-сила, но с времето гнева се топи, болката утихва, а любовта ако е истинска гори през всички дадени за живот дни.

         Може би заради нея реши да тръгне да се скита по Пътя - изпитание, което малцина приемат заради трудностите, лишенията и опасностите. Но страхът е първото, което се побеждава в тази война, която тялото и съзнанието започват още с първата си крачка.

         Азаар вярваше в любовта. В онази истинската, която не изтлява със залеза и не се изпарява с изгрева. Която се случва само веднъж в този или друг живот.

         Затова и реши да тръгне да я търси, да я открие или да я загуби.

         Хорът отново я повика. Бяха нетърпеливи да се докоснат до ръцете ѝ – да отговорят на въпроса ѝ.


         2.

         Картите зашумяха развълнувани – бяха ѝ подарени лично от Оазиса в онзи ден, когато променливото му настроение създаде това място, заобиколено от пясъците. Бяха различни от всички други карти за гадаене – те я приемаха в световете си.

         Азаар преминаваше и се рееше из тях с лекотата на плъзгащ се поглед.

         Тя отвори кутията, извади тестето, размеси го с леки движения и го разпиля в дълга редица на аленото килимче, което бе разгънала за тях. Гърбовете им бяха черни със златни плетеници и току припламваха в пламъчета. Винаги харесваше този момент преди да започне да ги обръща. Да разгадае и разтълкува посланията на съдбата.

         Днес Азаар искаше да ги попита за Пътя – дали да тръгне, дали да изчака. Опасно ли ще е или стъпките ѝ с лекота ще подминат трудностите. Малко, съвсем малко я дразнеше любопитството с какво ще се срещне или размине, но това бе решила да остави просто да се случи.

         Протегна ръка и я прокара над картите, гласовете им бяха утихнали – бе време за тяхната работа. Азаар затвори очи и се остави на онези сили, имащи властта над съдбите на всичко и всеки, да ѝ подскажат какво да изтегли.

         Махът ѝ замря и тя със слепи очи докосна хладния ъгъл на картата. Приплъзна я и я остави пред редицата. И отново дланта ѝ полетя над позлатените гърбове. Веднъж, дваж и следващата бе изведена от ятото. Азаар отвори очи и я сложи над другата. Внимателно събра смълчаната дружина, сложи я обратно в кутията, издиша и посегна с върха на пръстите към горната избранница.

         Със обръщането съзнанието ѝ веднага се гмурна в света на картата.

         Азаар премина обичайните нива – космическия огън на началото и края, обивата от лъчението и силата на току що изгряла в космическата пустиня звезда. После летеше цяла вечност и пропадаше обтегнал се нея миг докато спря движението си в онази позната ѝ светлина – измерението на Онзи, който винаги гледаше в очите - Отшелника.

         Веднага усети погледа му – всевиждащ с познанието на всички тайни, проникващ дори и в миналото, което раждаше утрешния ден.

         Азаар се поклони и понечи зададе въпроса си, но той само каза:

         - Знам!

         И тя разбра посланието...

         Той щеше да бъде с нея по Пътя, ще ѝ помогне да открие баланса на своята душа, която все още растеше като новородена луна над океановите води. Щеше да я преведе през лабиринта на непознатото, да огрее Пътя ѝ със светилника си и да я отведе до онзи хълм, от който вървящата ще открие и отпие от мъдростта на времето.

         Втората карта изгря като фон – осемте купи грееха като осем ясни луни над пустинята, пресичана от посипан със ситни камъчета път. Азаар я познаваше добре – често бе скитала в нейната рамка. Луните ѝ подсказваха, че ще е трудно странстването в търсене на онова, което ѝ липсва. Но Отшелника ще бъде с нея за да може сърцето ѝ да последва зовът за промяна на пустотата, която го обвива.

         - Любовта ли? – осмели се да попита Азаар.

         Онзи, който винаги гледаше в очите само постави пръст на устните – нека не бърза, нека любопитството и нетърпението се преклонят пред смирението и търпеливостта.

         Посочи ѝ с ръката носеща светлиника пътя през пустинята и рече:

         - Върви...


         3.

         Соколът се рееше над стана и изписка - очите му видяха плячка и той се стрелна. Азаар проследи полета му, извика му да не се бави и продължи да събира вещите. Знаеше, че Туран ще я последва – винаги я следваше.

         Често си спомняше първата им среща когато го намери в близост до дома си. Не тук в пустинята, а в околностите на стария променящ се град. Едва ли е имал повече от няколко седмици живот, но успя да убие змията, която го бе измъкнала от гнездото с намерение да се нахрани с него. Соколчето лежеше с немощни криле, уморен, изтощен и отровен, но победител.

         Азаар побърза да му направи отвара за змийската отрова, макар да не вярваше птицата да оцелее. Видя следите от зъбите на влечугото, но соколът се оказа наистина силен и пребори отровата със смелост, така както надви и самата змия. След като жаждата му за живот надделя и победи смъртта, тя го нарече Туран*.

         От този ден летеше около нея – преди промяната понякога я изпреварваше, кацаше на някой изсъхнал дънер в гората и я чакаше. Сега често се въртеше в своя мистичен кръг над дюните, без да е ясно той ли движеше вятъра или вятъра го носеше с поривите си.

         Азаар свикна с компанията му, разбираха се отлично - безмълвието му говореше повече от думите, които бяха нужни на хората за да кажат онова, което мислят. А и Туран не пропускаше да чисти пътя ѝ от змиите в пустинята – тях виждаше и усещаше винаги, надваше специфичен писък и ги нападаше безстрашно.

         Криле в полет – Азаар харесваше тези символи. Единия свобода, другия безграничност. Нали и съзнанието ѝ често ги търсеше – когато успяваше да се освободи от тежестта на тялото, умът ѝ се стрелваше по-бърз дори и от соколът. Издигаше се и се сливаше със светлината, която обхващаше всичко в метаморфозния живот.

         В този свой полет усещаше целувката на пустинята, усещаше реалността на съня, който изобилстваше от цветове и звуци. Достигаше различни нива на живота – онзи отвъд рамките на картите. Летеше, пълзеше, носеше се по видмо и невидимо течение.

         Всичко в дните на човек е полет – просто трябва да се научим да летим.  

         Спря за миг шетнята си и си спомни друг стих от древността.

         Азаар натовари събраното на самохода, механизмите му заскърцаха и застъргаха от полепналия по тях прах, но се раздвижиха и бяха готови да я последват.

         Запита се дали когато се върне домът ѝ все още ще бъде заобиколен от пясъците или променливата му натура отново ще е заменила Оазиса с нещо друго – свят от водопади и планински езера може би.

         Туран се въртеше в широки кръгове над палмовите листа. Пътя започваше изпод сенките им и се губеше в трепкащата ивица на хоризонта. Слънцето обещаваше да е безмилостно, Азаар реши да прекара най-горещите часове в почивка. Соколът полетя след нея и дюните се разгънаха за да минат през тях.

         Оазиса ѝ прошепна:

         - Лек път!

        



*Туран - Смел

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Метаморфози



Азаар спря предпазливо на ъгъла, щом видя един дом да крачи бавно към края на улицата. Ходеше наклонен и съвсем леко залиташе, навярно заради изпитото по време на дъжда пролетно вино. Стените му моравееха, коминът изпускаше весели облачета дим, а вратите и прозорците си играеха с вятъра. Домовете обичаха да се опиват, но без да прекаляват.
Изчака го да отмине, не искаше да бъде стъпкана от огромните крака, които разплискваха игриво локвите останали след дъжда. Подпийналите домове са тромави и несъобразителни, често несъзнателно смачкваха грижливо подредени лехи и полянки по пътя си. Повреденото градът търпеливо поправяше щом намереше време за тях.
Градът винаги ставаше ленив в сезона на следобедните превалявания и често дремеше безучастно, потънал в дълбоки размисли. Домовете се напояваха и стените им натежаваха, рядко някой тръгваше да сменя улицата си. Но на места дъжда биваше винен - тогава домът го изпиваше и тръгваше да се мотае без и той да знае накъде. Обитателите му го оставяха да се находи, отиваха на гости - знаеха, че на сутринта сам ще ги потърси да ги прибере.
Пулсът се забавя, а ритъма се укротява от дъжда – помисли си Азаар и тръгна да пресича щом клатушкащия се дом се изгуби нататък.
Една локва тихичко си пееше. Друга събираше капчиците, които току що домът бе разпилял – трябваше да побърза да ги привлече отново към нея, че слънцето, макар и залязващо, ги попиваше с лъчите си.
Слънцето винаги е жадно, също като странник пътувал дълго и най-накрая намерил крайпътен хан, в който да утоли жаждата си.
Слънцето пътуваше непрекъснато – идваше от изгрева и вървеше към залеза, изгубваше се във нощта и се завръщаше със зората. Вървеше без да спира, без да почива. Затова и жаждата му е неутолима – така знаеше тя и го разбираше.
Азаар изкачи стълбите към навеса и почука на вратата, която я поздрави с добре дошла.
- Търся Поета – рече тя.
- Няма го – отвърна вратата. – Отиде на разходка. Ако не идва откъм изток, значи ще се позабави.
Азаар се озърна, улицата вече шумеше като жуженето на рояк събиращи нектар пчели. Тя се досети, че е часът когато денят си отива и идва нощта. Всички твари в живият град го изпращат – улицата, домовете, дърветата, дори и смаляващите размерите си локви.
- Ще го почакам – обяви Азаар, беше дошла и не искаше пак да идва.
- Седнете, настанете се удобно – вратата ѝ предложи стол, който се дотътри с охкане.
Азаар се настани, столът лекичко се заклати, една камбанка започна да ѝ говори със сребристото си гласче. Бяха стихове на Поета. Тя ги заслуша, някои от тях погълна – усети море да шепне в мислите си и скоро заспа.
Лъчите на луната нашариха сумрака, покачиха се на покривите и огряха дузина очи, отправили взор към нощното небе. Светулки влизаха в сферите на уличните фенери, поникнали на улицата и ги понасяха из града.
Гласовете един по един замираха и след още няколко мига олелията заглъхна.
Домът на Поета се прозя.
 
2.
Да си поет в живият град е трудна професия. Понякога точно решиш да опишеш красиво място в стихове, а на другия ден причината за вдъхновението ти е изчезнала или просто сменила местото си. Мигът е отминал и поета трябва да потърси друг.
Поета живееш отдавна във вечно променящия се град и беше свикнал с промените му. Бе намерил начин да запазва миговете – фотографираше ги и нареждаше думите по запечатаните образи.
Тук уличните фенери можеха да светят или да останат тъмни. Дърветата цъфтяха по собствено желание. Те винаги вдъхновяваха Поета с цветовете и ароматите си, които можеха да бъдат трайни с дни или да изчезнат за часове. Често успяваше да опише капките роса, които пеперудите събираха в ранните утрини, но понякога думите му спираха да се римуват щом росата изсмукваше цветовете от крилете им. Росата сутрин е гладна и се хранеше с хищен апетит.
Метаморфозите бяха като полъха на вятъра – градът се променяше с всеки негов дъх. Пренареждаше улиците, понякога събираше домовете около някой площад, друг път ги оставаше да се разпиляват докъдето искат. Имаше дни когато над него летяха ята от снежнобели чайки, имаше дни в които хвърчила се рееха в небето. Градът живееше заради промяната – наричаше я време, а времето наричаше промяна.
Колкото и да бяха непостоянни образите, Поета винаги намираше за какво да пише – нима промяната не е достатъчно интересна като явление на мига, който да опишеш. Да изразиш с рими онова, което едва зърнато вече е изчезнало. Да опишеш събуждането на цветята в нечия градина. Да проследиш в стих полета на морска птица или играта на двойка хвърчила.
Някой спеше на прага на дома му. Даде знак на вратата да мълчи. Не искаше да стряска посетитела си. Той дискретно се прокашля докато се изкачваше.
- Здравейте! – отвори очи непозната девойка. Видно го е чакала дълго, беше задрямала безгрижно на старият стол от потъмняла от употреба смола. Стола спеше и не помръдна. Тя разтърка очи, огледа се и отбеляза: – Късно е станало...
- Забавих се заради Северния булевард – решил, че иска да бъде Южен, а Южния не му отстъпи мястото си, онзи северняка настоя и настана истински хаос. Такова задръстване се образува, че каручките се оплетоха в самоходките и никой не знаеше накъде да тръгне – посоките се объркаха и тези които вървяхме насам се озовахме от другата страна на града.
- Градът става доста небрежен когато вали. Спи дълбоко и не забелязва неразбориите.
- Така е – съгласи се Поета. – Спи.
Той махна с ръка и от домът му излезе друг стол. Поета седна и се усмихна на девойката.
- Аз съм Поета.
- Казвам се Азаар – представи се и тя.
- Слушам молбата ви.
- Искам да ми напишете стих за утрешния ден.
Поета извади писец и служебния си бележник, от който отдели един хубав лист.
- Малцина искат да знаят за идващото, повечето ги е грижа за настоящето и миналото. Такава е модата напоследък.
- Знам, но аз искам „утре” да ме грабне с това, че е различно и непознато. Че дори такова пак мога да намеря себе си в него.
- Интересно... – Той се ослуша, щурците в клетките започнаха да стържат по струните от лунни лъчи. Имаше два съвсем нови и веднага различи гласовете им. – Ще трябва да почакаме до полунощ, писеца ми тогава ще се събуди.
- Ще почакаме щом трябва – прие Азаар и се отпусна в стола, който отдавна бе приел формите на тялото ѝ. Беше удобен, така както само кехлибарените столове можеха да бъдат.
Двамата безгрижно оставиха времето да ги побутва. Поклащаха се и слушаха щурците. Те се надпяваха или надсвирваха с лунните лъчи, звънливо докосващи ветропоказателите по покривите на домовете.
Край дома премина уличен фенер, който реши да спре и да им посвети.
 
3.
- Време е – каза Поета и приготви листа и писеца.
Погледна я с онзи поглед, чрез който очите му влизаха в душата и сърцето на другия. Така разбираше най-точно какво иска, какво очаква да чуе и какво ще го накара да запомни стиха си. После думите започнаха да се появяват като поникващи кълнове насред голото поле на листа и писеца ги дооформяше в стройни стръкчета.
Азаар чакаше. Домът без да предупреждава започна да променя формата си, нещо необичайно в часовете за почивка и сън. Поета не бързаше, пишеше и току поглеждаше в сърцето на Азаар. Потапяше върха на писеца в потока на мислите ѝ и го допираше до листа.
Поета постави последния знак и поръси с щипка вечност листа.
- Дълго сте мислила за времето...
Подаде го на Азаар и тя прочете на глас:
- „От колелото на времето паднах
Днешното вчера разбрах
Замаяно разтърках очите
И смисълът на утре видях...”*
Остана няколко мига заслушана в шепота на думите, прехвърли се отвъд онази граница, която я спираше да докосне онова, което се крие зад нея и почувства, че точно тези думи са ѝ били нужни за да може да полети с чайките в небето.
Листа беше мек и променяше цветовете си - четяха ли го ставаше пурпурен, оставеха ли го настрани пожълтяваше като пустинята.
- Точно това исках да имам – усмихна се Азаар и стана от стола. – Какво ще струва.
Поета поднесе стара шапка.
- Някой ненужен ви вече спомен ще е достатъчно.
- Всъщност бях приготвила една-две мечти. – Азаар се порови из мислите си и извади един хубав стар спомен. Сложи шапката на главата си и ѝ го прехвърли. Върна я на Поета, той надникна и кимна – хареса го.
- Благодаря ви и спокойна нощ!
- И на вас – изпрати я до стълбите Поета.
Азаар стъпи на улицата, фенера я последва за да ѝ освети пътя.
Градът вече не спеше, бе решил в ранните часове на следващия ден да се промени изцяло. Един сокол, долетял отдалече, му разказа вчера колко хубаво ще бъде ако е оазис насред пустинята. Да знаят жителите му колко е безценен за тяхното оцеляване. Да го обичат и да го наричат техен дом. Трябваше да превърне улиците в дюни, локвите в животворни извори, а домовете в пъстри шатри. Вече бе съобщил на дърветата да се преобразят в палми и ниски храсти. Вятъра подреждаше рояци хвърчила, които щяха да се вдигнат над заобиколени от пустинята оазис.
Азаар чу за намеренията на града в съня си и усети как аромата на пясъчна канела се наслоява – пожела си да се събуди като пустинен цвят...
*Стих на Sg