И небето тихо заплака

 

       
           „ - Де са хората? – обади се най-сетне малкият принц. – В пустинята човек се чувства малко самотен...
            - Човек е самотен и между хората – каза змията.“
                                      Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“

 

         Небето си остана и днес мрачно, наистина сърдито на целия свят през последните  няколко дни.
         Валеше студен късноесенен дъжд. Понякога спираше за малко през деня, а после пак започваше да се излива и смразяваше нощите.
         Преди час и нещо проливния дъжд бе спрял - облаците обаче все така заплашваха, че могат да изсипят всичко задържано засега по всяко време, но поради някаква си тяхно облачно решение се въздръжаха и се носеха на талази, ниски, плътни и наситени с цветовете на мрачното небесно настроение.
         Вървящия по притихналата алея си мислеше за двеста и трийсетте вида дъжд на Роб Макена*, споменати в една книга, на които, разбира се, не беше изживял всичките различни образи, но някои от тях познаваше добре.
         Сутринта започна с номерата 87 и 88 – два вида обилен порой, а сега, в ранния следобед, прецени, че след съвсем краткото отсъствие на какъвто и да е вид дъжд, са заменени от номер 11 – вятър, прехвърлящ ситен ръмеж на капчици, стигащи от единия край на гробището до другия и връщани пак обратно.
         Така и не можа да присъства на самото погребение предния ден, а  номерата 87 и 88, започнали от през нощта да се изливат се над не му позволиха да дойде по-рано. Това затишие му даде възможност да се отбие набързо и да посети... погребания.
         На входа му бяха дали нужната за ориентиране информация, но не му позволиха да влезе с колата и сега вървеше, заобикаляйки изглеждащите по-дълбоки локви по пътеката от най-прост чакъл. Както му обясниха долу, това е нов парцел и все още не е завършен, настилката е временна и тепърва ще настаняват в него телата на поелите към вечния си път души. С времето, макар времето тук вече да не беше от голямо значение, щяха да направят всичко както трябва. Уверения, които за мъртвите едва ли имаха смисъл, но идващите при тях навярно бяха важни.
         В парцела много гробове имаха очертания от вече със слегнала се пръст, но без плочи и пазещи спомена за имената камъни. Имаше няколко вече покрити, но засега  изпъкваха като различни на почти еднообразните редици край тях.
         Нямаше никой, съвсем никой, очакваше да има грачещи птици по клоните на няколкото дървета, оказа се, че тук и вятъра не смееше да се обади с характерния си глас между нивата през които минаваше, разделили мястото на десетки парцели.
         Дори и той мълчеше и само го прибърсваше понякога с пръснати в лицето капчици и изчезваше бързо нататък.
         Съвсем ситни, капките бяха като върховете на студени игли.
         Не бе ходил на гробищата никога, не се беше налагало, нямаше и желание, но се почувства отговорен и задължен да дойде. Сам не знаеше защо – дали от жалост към починалия или пък защото просто бе дошъл мигът когато да го направи. Беше сравнително здрав и силен човек и не бе замислял много за места като това, но сега – сега усети, че безсмъртието на младостта започна да се стопява.
         И тези дръвета! – огледа критично наоколо, докато стъпките му хрущяха по чакъла. - Останали са само с черните си оголени клонаци и правят мястото още по-самотно и тъжно. Ако ги няма, гледката, особено през есента и зимата, няма да е така отчайваща за все още живите.
         Всъщност, може би така и трябва - всеки да знае и помни, че всичките му идеи и постъпки - правилни и грешни. И всичките му мечти, сбъднати или не - ще завършат тук, без значение колко желание или отчаяние е вложил в тях.
         А всеки очакваше, че ще има кой да го помни – и делата, и мечтите му, и самия него.
         И ако няма кой – тогава какво?
         Живота напразен ли е бил или с нещо все пак е заслужил краткия си миг от времето, през който е преминал оставяйки микроскопична следа с появата си сред милионите като него?
         Това навярно ще разберем след като преминем границата между този и другия свят – си каза приближаващия вече до номера, който искаше да посети.
         Видя жена с плътен дъждобран, свалила качулката и оставила косите ѝ да бъдат наросявани от ветреца.
         Стоеше пред съседния на търсения от него гроб. Също прясно изкопан и вече старателно запълнен. Пръстта и над двата бе още мека, рохкава и с много странни вади от кални сълзи, стичайки се от двете им страни от мястото, където би трябвало да са главите на погребаните.
         Небето ли плачеше за тях, а земята със сълзите си ги оплакваше?
         Поздрави с леко кимване погледналата го и мимоходом отбеляза, че двете дати на временните кръстове са от един и същи ден. Вчерашния.
         Тежък момент на тишина. На миг, който събрал в шепата си всички дни на погребаните в него.
         На онзи пред нея имаше име, сравни годината на раждане и смърт – млада жена, само на двайсет и две. Колко дни са двайсет и две години? Достатъчно за да ги изживееш или едва започнали да бъдат отброявани...
         Този пред него нямаше име, нито дата на раждане, а само денят, месеца и годината в която е заровен. Но знаеше, че непознатия е живял дълго, много по-дълго от спящата до него – той дали е бил вече изморен от своя път и посрещнал смъртта си като избавление?
         Загледа се в кръста – сякаш търсеше очите на погребания в тези две нули, които се открояваха сред числата.
         Така и не ги бе видял, когато се срещнаха те вече бяха плътно затворени от онази сила, която все още никой не можеше да победи, дори и от най-великия, силен и могъщ човек на света.
         Кой ли е бил в живота си?
         Смеел ли се е често през деня?
         Плакал ли е нощем?
         Имал ли е мечти, които да последва и такива, които не е успял да сбъдне?
         Говорел ли е на другите за тях и дали те са го разбирали?
         Или си е отишъл неразбран, освен това, че го е направил в пълна самота?
         Успял ли е да срещне любовта, а може би е изживял загубата ѝ?
         Пропуснал ли е важното в живота или е научил точно това, че нищо не е толкова важно за да приемеш самият живот като нещо значително?
         Гледаше тази сълзяща купчина покрила всички отговори на въпросите му и се питаше колко от хората свършват точно така – без да бъдат познавани или разбрани от другите. Един, хиляди, милиони – всички?
         Нищо, че са били цял живот заедно, той сред тях, те около него – една цяла планета, населена с безброй дишащи и издишащи същества.
         „Човек е самотен и между хората...“** – спомни си думите на една обикновена змия от друга книга.
         Колко са верни точно сега, тук...
         И колко много въпроси може да зададеш на един безименен гроб:
         - Двеста или двеста и трийсет?
         Колкото вида думи за сняг имат ескимосите и колкото определения за дъжд има Роб Макена.
         - Хиляда и един?
         Колкото пъти може влюбен да каже, че обича любимия в един и същи ден.
         Или просто само един:
         - Кой беше ти?
         Последното питане на живота, с което да завърши играта, която приживе се надяваме да започнем отначало... някъде, където и да е - дори отново да е тук, под същото това сърдито на целият свят небе.
         - Няма име...
         Гласът на жената го извади от дълбочините на мислите.
         Погледна я. Лицето ѝ беше мокро – и от сълзите, и от дъжда номер 11.
         - Няма. Така и не се разбра кой е.
         - Но вие сте му близък... навярно?
         - Не,  не съм.  
         Въздъхна и разказа накратко:
         - Намерих го в двора на моята къща, вкочанен навярно от дни. Бил е бездомник, скитал се е вероятно от град на град като всички подобни на него, а там, в моя двор, се е скрил от дъждовете и студа под навеса, който имам за през лятото да ми пази боята на колата от слънцето. Боята, а не него...
         Там човека се е опитал да се прикрие доколкото може в ледената нощ и въпреки нуждата му от повече защита, не е посмял наруши повече границите на чуждата собственост на имота, в който от няма къде другаде е влязъл да потърси подслон от дъжда. Може би е имал правила на честта, които никога не би нарушил, дори с цената на живота си.
         - Нямаше ме цяла седмица, сега си мисля, че ако се бях върнал по-рано, може би щях да му помогна с нещо повече освен това – той махна вяло с ръка към гроба.
         Беше платил всичко нужно, дори и това да поставят плоча и надгробен камък след време. Непознатия е избрал неговия дом, чувстваше се длъжен да го направи, особено след като разбра, че няма кой друг.
         - И не намериха никой близък?
         - Не откриха дори как се казва. Просто бездомник, бил е много болен, измръзнал и умрял на нечия чужда земя - моята.
         Той пресметна пак резултата от сбора в годините на съседния гроб. Прецени възрастта и на жената. Разбра лесно коя е.
         - Вашата сестра?
         - Да. Катастрофа. Позволяваше си да усеща малко по-силно скоростта на пътя. Обичайният край за такова увлечение. Наследствено е, родителите ни преди години загинаха по същия начин, аз като по-голяма я отгледах и се опитах да я предпазя от... Не съм успяла.
         - Прекалено млада.
         - Прекалено...
         Тя погледна към могилата на сестра си, след това и тази на неизвестния.
         Какви същества сме – си каза, почувствала съжаление за този под пръстта.
         Дори в оковите на собствената ни болка, можем да мислим за страданията, изживени от някой непознат. Толкова е човешко да го изпитаме след като вече е късно, а не можем да му помогнем когато е имал нужда.
         - Не знам кое по-тъжно – да те погребе единствения ти близък или да бъдеш погребен без нито един такъв.
         Избърса очите си – и от дъжда и от сълзите... може би една или две бяха за онзи под тях, същия, когото и двамата не познаваха.
         - Човек умира наистина когато спира да бъде обичан – прошепна жената.
         - Той определно е нямал кой да го обича.
         Тогава реши да ѝ сподели какво си мислеше преди малко.
         - Докато вървях насам, а идвам за първи път и всичко ми е толкова непознато,  разбрах че смъртта ни разделя, но по някакъв начин и събира някъде там, където отиваме всички. Навярно затова е и тази скрита надежда в човек, че не всичко е само тук и сега. Навярно това е и онова очакване да не бъде забравен и да бъде обичан – за да живее отново и отново.
         Жената премисли чутото, наведе се - крайщата на дъждобрана докоснаха калната почва, - и приглади края на купчината пред нея, заради дъжда леко беше нарушила формата в която са я оставили гробарите.
         На гледащия я му се стори, че сякаш погалва вече скритата под пръстта сестра.
         Когато се изправи, останаха така още известно време, свели глави под ситния дъждец, мълчаливи, без да говорят, всеки загледан в онзи пред себе си.
         Имаше много да кажат, имаше и още повече да премълчат.
         Може би щяха да стоят до късно вечерта.
         Той не искаше да остави стареца толкова бързо, макар и да не знаеше съвсем нищичко за него – изникна образа на свил се под навеса човечец, който помисли, че е просто заспал.
         А тя не искаше все още да изостави съвесем сама сестра си... под купчината – все още имаха двайсет и две години живот от спомени и щяха да си ги споделят дълго.
         Облаците обаче решиха друго.
         Без предупреждение промениха дъжда номер 11 в този, който Роб Макена беше номерирал като 39 – отронилите се от небето тежки капки извадиха от унеса свелите глави пред двата гроба.
         Жената наметна качулката на дъждобрана си. Погледна за сбогом името на кръста и обеща да идва всеки ден.
         Мъжът се загърна в якето и вдигна яката му. Погледна за последно към онзи, който така и ще си остане непознат – едва ли някога щеше да дойде пак.
         Двамата се обърнаха почти едновремено и поеха в различни посоки без да си кажат и дума.
         Когато алеята остана напълно пуста, небето започна да плаче отново за всички затворили очите си за него, тихичко, без нарушаващи покоят им гръмотевици и тътени, а земята продължи да ги оплаква за това, че са ги затворили с всичките си тайни – затворили, завинаги в нея.
        
         * Дъглас Адамс „Сбогом и благодаря за рибата“
         ** Антоан дьо Сент-Екзюпери „Малкият принц“
 

Стълба към небето - 1

 
             1.
    Заострения връх на писеца спря драскането си по листа.
         Тишината която настана позволи от огнището да се надигне гласа на пламъците, гънещи се в техния огнен танц и отмерването на ритъма с припукващи плясъци на рояци искри, отразявани в прозореца до камината.
         Отвън шумоляха неокапалите листа по клоните - есента си отиваше, идваше зимата – стоте дни течеха, дъждовете бяха започнали, скоро и снегът ще покрие покривите.
         Залез украси хоризонта, цветовете му преливаха в тънкия слой на облаците, а някъде под него стенеше умореното от тъпченето на хиляди крака бойно поле.
         Ровейки из мислите си в търсене на подходящите думи с които да продължи, пишещия не чу песента на огъня, нито видя есенния залез. Събитията се прескачаха в надпревара да изпъкнат едни пред други, а трябваше да ги следва - не по яркостта на блясъка им, а по реда на случването им, затова не можеше да подмине едно с друго само защото е било по-значимо. Не и той.
         Замисли се за това, че живота е като едно стълбище по което всеки върви, но върви само до онова стъпало до което му е позволено да стигне...
         От времето ли... или всъщност от боговете, които владееха времето.
         Човек – герой или обикновен - спазваше умерено темпо на изкачване, не бързаше, но понякога, случайно или предизвикано събитие го връщаше назад към дълги дни на застой. Друг път, решил да избърза, имаше стремглаво извисяване в опит да стигне по-бързо до целта си, което никога не се случваше и усмирил страстта си отново поемаше с  равномерния си ход във времето.
         Прие, че човек винаги да се намира нейде, крачещ из тези етапи, да живее между тях и да умира някъде там - по стълбата към небето. Дали е за негово добро или е осъден – само боговете знаеха.
         Намерил нужния спомен подкара отново писеца си така, както орач продължава да прокарва браздата по равната земя след кратка почивка – започна да оформя буквите и да ги събира в думи, те образуваха изречения, а изреченията разказваха.
         Разказваха за героите, обикновените и боговете:
         Под небето бяха Мироден, Боенред, а Велислав се намираше в самото небе.
         Два от световете са разделени и свързани от множество Портали. А към третия водеше единствения Божествен Портал.
         Повечето от хората можеха да обитават единствено своя свят – обикновените.
         Други да преминават и във втория – героите. 
         Измежду тях, героите, се избраха онези имащи право да прекрачат Божествения портал към третия и да се изкачат на високото, при боговете, създали долните светове.
         В Мироден се раждаха и живееха всички обикновени и герои. Първите в техните безчетни села, а другите в родовите замъци. Земята на Мироден беше разпределена между героите, работеха я обикновените, нямащи правото да преминават в Боенред докато са такива.
         Там се водеше Вечната война - битката започнала в най-далечни времена, онова  решение на боговете дало смисъла и посоката в живота на всички живеещи под тяхното небе. Защото ако я нямаше войната, хората нямаше да са нужни на никой за нищо.
         Единствено обявените за герои можеха да се бият и умрат в нея.
         Певците също  влизаха, но след тяхи имаха право да се качат на трубуните само за да наблюдават и запомнят случващото се.
         Песните им описваха как в миналото долните светове били създадени за да отсеят от техните обитатели онези най-заслужили мъже и жени, получаващи правото да се докажат в боевете и да се превърнат в богове, като се изкачат по стълбата на живота и да заживеят във  Велислав.
         Всички приемаха наредбата на световете:
         В родовете на героите се раждаха герои. Имаха собствени тайни, недостъпни за обикновените. Предаваха ги от баща на син, от майка на дъщеря. Приетите обикновени, които ставаха герои, също ги научаваха и забравяха за предишния си живот прости работници, занаятчии и земеделци.
         Обикновените се раждаха обикновени, но можеха да се превърнат и в герои, ако настойник реши да ги обучи, въоръжи и въведе в Боенред. След това им оставаше да опитат да останат живи като такива. Оцелееха ли достатъчно време, закона разрешаваше да започнат началото на нов род или да заемат мястото на някой вече изчезнал в боя, като се задължаваха да се грижат за семейството на загиналия.
         Боговете следяха за реда, който бяха определили и наказваха при неговото неспазване, което почти никога не се случваше. Поколенията възпитаваха наследниците си в смирение пред божествените правила, не само защото нямаха избор, но и защото бяха разбрали, че са досатъчни за да могат хората да живеят за да участват или да обсъждат Вечната война.
         Обикновените създаваха семейства само с обикновени и най-често принадлежаха за цял живот на рода, в който се намираха земите им. Но имаха право ако мъж или жена избираше някой от други земи за свой спътник в живота, да го последват и да заживеят там.
         Родовете на героите продължаваха родовете си само с такива на други герои – дори и да са имали родители обикновени. Бракове между двата вида бяха забранени.
         Никой не казваше защо не могат да се смесват, но и никой не смееше да попита, нито да запита - каквъв ред следват самите богове?
         Закона забраняваше да се бъркат смъртните в делата на боговете.
         Те бяха богове и на тях им е разрешено всичко забранено за другите.
         И никой не нарушаваше законите - всеки се раждаше и живееше според положението си. Самите хора не виждаха смисъл да променят наредбата, след като живееха единствено заради случващото се отвъд Порталите.
         И ето какво се разказваше още в песните:
         В далечното минало боговете бяха победили смъртта, а след това създали долните светове, разделили Мироден от Боенред и изправили първите герои един срещу друг във Вечната война. Там, мъже и жени, ден след ден се стараеха да бъдат най-отличилият се от героите и певците възпяваха неуморно уменията им в боя, също победите и загубите.
         Подвизите се пееха дълги години, загиналите безстрашно се помнеха с поколения.
         Следящите за техните победи богове избираха онзи, който допускаха да премине тържествено през Божествения портал – точно към това се стремяха всички биещи се в своя кратък или по-дълъг живот - да стъпи на първото стъпало и да стане един от тях.
         Писеца спря и зачака дъжащия го между пръстите си да обмисли следващите си думи. Навън нощта вече бе скрила клоните на дърветата. Само листата още шумяха, но едно по едно окапваха в мрака.
         Пишещия пое дъх, издиша и продължи да събира думите в равни редици от спомени.
         Героите се биеха във Вечната война три месеца, след това почиваха в замъците си точно сто дни, докато траеше зимата и следваха нови три месеца на кървави битки и двубои, после нова почивка от два месеца през най-горещите дни на лятото.
         Обикновените се грижеха за тях – всеки герой притежаваше околните села в близост до замъка си. Ако загинеше, замъка и селата се предаваха в наследство или при липса на наследници ги получаваше новоизбран герой, живеещ все още при своя настойник и без свои земи – с това вече имаше правото да постави началото на нов род, също и да приеме този на загиналия като свой.
         В трите месеца на битки героите оставаха при семействата на обикновените от Порталовите села, където им даваха подслон, храна и всички други нужни услуги.
         Тези села не се числяха към ничия родова земя, за тях отговаряше някой от боговете, които чрез техните носещи се ниско над къщите Очи следяха за всичко ставащо между населението и ако някой закон се нарушаваше, наказанията биваха най-страшни – често се заличаваше цялото село и Портала се местеше на друго място.
         Всяка сутрин отрядите на дружините преминаваха през най-близкия Портал към бойното поле, а привечер живите се връщаха уморени и ранени по уличките към обгрижващите ги домове. 
         Убитите и много тежко ранените оставаха на бойното поле.
         Закона повеляваше всеки сам да влезе и излезе от Боенред.
         Боговете решаваха дали за другия ден ранения ще бъде изцелен или оставен да умре от раните си през нощта. Тяхна воля бе да приложат чудото на Възкресението за отличил се със смелостта и способностите си убит или умиращ герой.
         Като богове, можеха всичко невъзможно за обитаващите Мироден и умиращите в Боенред. Съвсем младите обикновени, започнали да следят какво се случва, отначало не знаеха с кого се бият техните герои във Вечната война, но певците скоро ги поучаваха, че има и други Портали през които влизат вражеските дружини с готовност да убиват или да бъдат убити. Къде живееха тези врагове никой не знаеше, а и не питаше – те бяха противника, който трябва да бъде победен.
         Щом изминеха трите месеца, дружините се разпускаха и героите се оттегляха в родовите си земи и топли през зимата и хладни през лятото замъци, прекарвайки почивката си в дълги гостувания един на друг, най-често сред веселието от нови брачни съюзи. Най-добрите от тях обаче използваха времето в изтощителни тренировки със своите наследници и старателно приготовление на снаряжението си следващите три месеца война.
         Обикновените обработваха земите и отглеждаха стадата им. Тъкачи приготвяха платове за дрехите – празнични и ежедневни. Сръчни оръжейници ковяха брони, закаляваха остриета, а велики майстори създаваха все още безименни мечове. Зидари строяха нови замъци или дострояваха към старите нови крила за увеличилото се семейство на героичен род.
         В Мироден бикновени бяха всичко, което не бяха бойците - сеячи, фермери, оръжейни майстори, шивачи, ковачи, пастири, търговци, животновъдци, тъкачи, хлебари, работници и певци.
         Работеха и понякога поглеждаха към онази посока, в която знаеха, че е най-близкия Портал. Никой от тях не можеше да премине в Боенред – имаше невидима сила, разпознаваща кой минава и отблъскваше нарушител, изгубил ума си и опитал да премине. Такива героите или боговете наказваха веднага със смърт и пълна забрава.
         Само певците влизаха заедно с героите, нямаше как да мине без тях - те трябваше да бъдат свидетелите на Вечната война, която запазваха и описваха в песните си.
         На тях, певците, не им беше позволено да стават герои - песните им бяха ценни с това, че са паметта на времето и певеца раждаше певец, надарен с необикновения дар да имат тази невероятна памет и оставащ такъв за цял живот.
         Героите бяха родени само за да се бият или загинат във Вечната война. Те бяха войни и не се интересуваха от нищо друго, освен имената им да останат в песните и най-вече желанието им да се превърнат в богове.
         Реда под небето рядко се нарушаваше... много, много рядко.
 
         2.
         Рина научи с прохождането си, че мястото ѝ е в низините на света на обикновените - онези, живеещи за да чоплят под надзора на надничар парчето земя, притежавано от велик род, да пасат стадата му като най-прости пастири или да изкарват прехраната си с къщна работа, давана им от другите обикновени.
         Рина работеше от съвсем малка, беше свикнала с труда, но силно искаше да промени живота си и бъде герой.
         Слушайки вечер певците, стискаше в юмруци невидими мечове при описването на тежки сблъсъци между вражески дружини и величествени двубои на прочути герои от двете страни.
         В очите ѝ пламваха огнени искри, поемаше въздух и кръвта ѝ отведнъж кипваше, като че след миг щеше да се хвърли в битката... стига да е близо до нея, а тя беше отвъд нейния свят.
         Мислеше си:
         Защо само героите имаха правото да преминат през Портал и защо Боенред е достъпен единствено за тях? Не може ли всеки смел мъж или жена да опита късмета и силата си във Вечната война? Ако е достоен, да остане, ако не – да загине.
         Не го казваше на глас пред никой, Очите следяха за всяка дума и дело.
         Но Рина усещаше в себе си сила, която я караше да вярва че ако някой ден се влее във Вечната война, името ѝ със сигурност ще бъде запомнено в песните. Не мислеше за това, че героите всъщност се биеха за да бъдат избрани от боговете - макар поколения от даден род да оставаха без да имат поканени синове и дъщери във Велислав. Това правеше боевете още по-настървени - всеки искаше да се отличи и да бъде забелязан от небесата. Не, Рина я опиваше самата мисъл за битка с противник. Искаше името ѝ да пято от всички.
         Име на герой може да бъде помнено или забравено, зависи колко смел е бил на бойното поле и колко дълго е оцелявал там. Това бе работата на певците – проявилия го споменаваха години наред, за страхливия никой не пееше.
         Боенред и песните за него – Рина знаеше много от тях.
         И не само тя, а и всички останали.
         Сеячите и пастирите пееха песни по нивите и пасищата за смелите мъже, победили отново или безстрашно посрещнали смъртта си.
         Търговците и занаятчиите, докато чакаха клиенти или довършваха някое изделие, пееха за онези, които ден след ден се завръщаха с нови победи и отнети от врага знамена.
         Жените, вършейки домакинска работа или кърмейки поредното си дете, пееха за останалите завинаги в спомените им с подвизите си герои от всички времена.
         В света на обикновените се говореше най-често за героите, между другото за реколта, добитък, продажни и изкупни цени – всичко от ежедневието на Мироден протичаше обхванато от разказаното в песните и случващото се в Боенред.
         Войната, която те не познаваха, се бе превърнала в обземащо съзнанието им с величието на героизма си събитие.
         Младите обикновени се стараеха да покажат смелост и умения при игрите си и да бъдат забелязани от герой, който да се превърне в техен настойник. Това щеше да позволи достъпа до Боенред, макар най-често да загиваха още в първите си дни при двубои с ветераните.
         Рина знаеше, че е силна, много по-силна от повечето имена от песните, но боговете не го виждаха и това я изпълваше с още повече решителност да побеждава в игрите, та поне някой герой я отличи от другите младежи.
        
         3.
         Започна да играе на герои от съвсем малка.
         Всички деца играеха из дворовете и по поляните, огласяйки с викове и крясъци следобедите на селата си. Младежите също играеха, но предимно в двубои и с много повече умения, поне според тях.
         Рина живееше с майка си в едно от Порталовите села и дните ѝ бяха неизменно свързани с героите. Изпращаше ги сутрин, посрещаше ги вечер, очите ѝ ненаситно докосваха оръжията им - известни и все още непрочули се мечове, поклащащи се от седлата на конниците или отмервайки хода на пешаците.
         Познаваше гербовете на знамената и по щитовете, мечтайки си за свой такъв.
         Сама си направи от къс дръво подобие на истински меч – естествено безимен, не може дървен меч да има име, - и го размахваше срещу пищящите от настървение хлапета. В началото я биеха, но с порастването си все по-често успяваше да удари най-силно и да бъде победител в детската война.
         С времето стана най-добрата не само сред връстниците си, но и в цялото село. Напоследък в нея напираше увереност, че би могла да влезе в истинска битка, стига има настойник, който да я въведе в Боенред.
         Толкова много искаше да бъде герой – за същото мечтаеха всички младежи в Мироден, нямаше такъв, който да предпочете да остане обикновен, ако може да се бие във Вечната война.
         - Рина!
         Гласът на майка ѝ я сепна, напомняйки ѝ, че все още е в най-нисшата класа – тези, които работят за другите обикновени. Как би могло герой да я забележи в това най-ниско положение под небето.
         - Рина!
         Настанила се заедно с Етран и Витор на оградата, чакаха търпеливо Завръщането – любимия момент на всички имащи възможност да отделят време и да видят героите съвсем отблизо докато се прибират.
         Наближаваше часът и вече трябваше да се появят - на всяка ограда и по клоните на околните дървета имаше рояци дечурлига, също и доста младежи като тях, тук-там и някой възрастен, оставил работата си за малко.
         Всички очакващи с един и същи трепет да зърнат как по тяхната улица минава бойците на отряд от Трета дружина, живеещи из близките домове.
         Рина и майка ѝ не можеха да си позволят да издържат герой, затова такъв никога не бе отсядъл в малката им къщичка. Получаваха работа от онези, които ги приемаха и се грижеха за тях през трите месеца и с това преживяваха. Бедно, много бедно, но това не сломяваше силния дух на Рина, напротив, даваше ѝ много повече желание да бъде различна.
         Даде знак на приятелите си да мълчат и не отговори на поредния повик към непослушната дъщеря - тримата се снишиха под клоните на дървото и листата му успяха да ги скрият. Знаеше, че има работа, всеки в Мироден имаше работа, но точно сега искаше да се докосне до онези, за които по време на вечеря щеше да мине някой певец и да възпее делата им от изминалия ден.
         - Рина! – за последно чу името си и се усмихна, че се отказа да я търси.
         Нека си вика, ще повика и ще се прибере както винаги. Добре е, че не вижда така както Окото, движещо се над улицата, тогава нямаше да може така лесно да се скрива.
         Майка ѝ навярно е единствения човек в селото, който не се интересуваше от Вечната война и почти никога не говореше за нея. Смирено работеше от изгрев до залез,  за разлика от Рина, която знаеше, че работата няма да избяга, нито да свърши, така че може и да се откъсне за час от нея.
         Чакащите си шушукаха как някои ще се завърнат, а други ще са останали в другия свят завинаги. Гадаеха кой е загубил някой двубой, кой ли ще бъде победител в друг. Дали има загубено знаме, дали няма да донесат пленено вражеско.
         В това бе и част от тръпката да са тук, след като цял ден са предполагали кой може да загине, знаейки, че скоро е бил ранен, и кой да покрие името си със слава, побеждавайки няколко поредни дни. Всички с нетърпение щяха да чакат посещението на певците по-късно и техния подробен разказ за случилото се през деня.
         А дали няма да е имало и възкресен от боговете, човек, получил дарът им - втори шанс да заживее отново?
         Това се случваше рядко и се отбелязваше като голямо събитие в Мироден.
         - Идват! – провикна се някой към насядалите по оградите, качен по-нависоко из клоните и виждащ по-надалеч.
         Хората зашумяха когато се чуха стъпките на приближаващите.
         От моста, който надкрачваше реката, водещ към Портала, първо се зададе гъмжило от облечени възможно най-шарено певци, шумно сравняващи и коментиращи видяното, някои вече припявайки думите от най-новите си песни. Преминали моста, те се пръснаха из уличките – повечето поемаха към другите села, но неколцина щяха да обиколят местните домове.
         След тях, без да бързат, идваха конниците с развети знамена и дългата редица пешаци от Трета дружина. Отрядите се разделиха и всеки пое към онази  част на селото, където щеше да прекара нощта в почивка.
         Започнаха да разпознават кой се завръща по гербовете на щитовете и тези на знамената.
         Покрити с прах, кал и кръв – своя и чужда, макар и уморени, героите вървяха с гордо вдигнати глави, някои дори бяха открили лицевите предпазители, към очакващите ги домове за нощувка.
         Мечовете почиваха в ножниците и се поклащаха от седлата или току се удряха в краката на бойците. В отряда имаше известни из цял Мироден имена. Народа ги приветства възторжено - едни от тях поздравяваха с кимване или вдигане на ръка към извикалите името им, други не чуваха нищо защото в ушите им дълго нямаше да има друг звук освен грохота на битката от която и днес успяха да се завърнат.
         - Ето го – прошепна Рина на себе си и изпъна тяло и глава от оградата за да огледа своя любимец.
         Героят Карли от рода Дин.
         Връща се. Знаеше, че ще се върне. Винаги се връщаше.
         От година въздишаше по смелостта и умения описвани в песните и някак си неусетно, както всеки друг, избра него за свой фаворит от героите.
         Възхваляваше го и убеждаваше всички, че е най-добрия в Боенред и меча му, Душеяд, е изкован от истински непобедима стомана.
         Същото твърдяха за любимците си и другите обикновени – били те конници или пешаци - избранниците им винаги са по-добрите в бой от всички останали. Това водеше до спорове и последвали ожесточени схватки при игрите им, които заприличваха на истинско бойно поле, за късмет без кръвопролития, но с доста насинени и натъртени глави и тела.
         Рина знаеше от песните за Карли от рода Дин - как винаги е в стихията на най-тежките боеве и колко пъти, съвсем сам, се е хвърлял срещу многобройни противници, водейки не само отряда си, а и цялата дружина към поредния маркер, който в края на деня бива обявяван от следящите за хода на войната богове като завладян от тях.
         Беше висок и не много едър като други вървящите редом с него герои, но тялото му излъчваше сила и пъргавина, толкова нужна в бой. Бронята му както винаги блестеше, но личеше къде е била посечена и огъната от тежки удари, доказателство, че и днес е имал сблъсъци в които е оцелял.
         Песните разказваха, че е от божествен метал – младежите с други фаворите, приемаха това за украсяваща героя измислица на певците, но Рина мислеше, че наистина е такава щом го пазеше и нито копие можеше да я пробие, нито меч да разсече, а мръсната кал никога не успяваше да заглуши блясъка ѝ.
         Усети, че очите му се спряха за миг в нейните.
         Отново.
         За пореден път през последните дни.
         И погледа я срази... отново.
         Наистина ли я погледна или само така ѝ струваше?
         Дали защото се подава толкова много, че малко оставаше да падне от зида или защото видяха друго в нея, това момичето не знаеш. Някой по-възрастен би могъл да приеме, че героя е харесал обикновената. Рина не познаваше любовта, все още не е срещнала някой, към когото сърцето ѝ да се отвори и чувстваше обичайното за всеки възхищение към любимия герой. Нищо повече.
         Но сега, след тези погледи, друго усещане се появи в нея - различно, непознато, каращо я да стигне облаците само на един дъх, надигната именно от неговия поглед.
         Защо ли ме погледна? - се запита тя, след като очите им се срещнаха и раделиха след миг.
         Не знаеше дали е красива или не, но като всяко момиче, на прага да се превърне в жена, прие това докосване на душата ѝ от онзи, за когото от месеци мислеше цял ден, а напоследък започна и да заспива с образа му.
         Сънуваше една различна реалност за тях двамата, макар и невъзможна, защото закона на боговете забраняваше съюз между герои и обикновени. Самите мисли за това са забранени и обречени на наказание, което тя не приемаше за справедливо.
         Добре е, че Очите не можеха да виждат сънищата.
         Рина спазваше реда, но кой знае защо не изпитваше страх от боговете, но заради безопасността на майка си гледаше да не прави нищо нередно. Всъщност, никога не бе изпитвала страх пред каквото и когото да е и изпълняваше всичките си задължения с привидно смирение.
         Законите на боговете повеляваха героите да се обвързват само измежду родовете си, докато обикновените бяха свободни да избират от семействата на своите из целия Мироден. Що за глупав закон – не са ли всички хора равни под небето?
         Отклонила мислите си за миг, откри, че шумът на броните е отшумял нататък и славния момент на Завръщането отмина. Дори не отбеляза кой от обичайно минаващите покрай нейната къща го няма. За нея единствен герой бе Карли от рода Дин.
         Тя сръга двамата си другари, също видели любимите си бойци живи, и бързо минаха към по-ниската част на оградата от която скочиха към празното място в Рининия двор.
         Беше време да играят - и тримата имаха работа в домовете си, но въодушевението от близостта им с героите надделя и всеки изтегли къс оформено като меч дърво, крещейки, че се бие от името на своя фаворит за да победи.
         Започнаха с официалното предизвикателство.
         Рина толкова искаше да бъде там, в света на битките, че напоследък влизаше в двубои с всеки един който приемеше предизвикателството ѝ – момче или момиче. Знаеха, че е непобедима и това ги настървяваше още повече, сключваха съюзи и най-често се налагаше да бие срещу двама, трима или повече съперници.
         Както и сега, двамата се обединиха срещу нея, нищо че играеха с имената на инак биещите се рамо до рамо в истинската война герои, и дружно я нападнаха със силни викове.
         Размахвайки умело дървения си меч, тя набързо се справи с атаката на Етран и Витор, спирайки устрема им. Въпреки убеждението им, че би трябвало да са непобедими, двамата паднаха посечени върху меката купчина неприбрано сено из двора.
         С изнемощели гласове започнаха да зоват боговете да ги съживят, докато Рина убеждаваше небето, че вече са убити като небоеспособни страхливци.
         Боговете все пак се смилиха и двамата приеха помощта им и според правилата на съживяването нападнаха след ново предизвикателство, което Рина веднага прие.
         Рина, разбира се, винаги се биеше от името на Карли. Затова и трябваше да побеждава. Винаги. И въпреки че нямаше божествената му броня, почти не позволяваше да бъде докосната от противниците си - извивайки снага като бягаща риба от ръцете на неопитен рибар, а меча въртеше и размахваше с такова умение, че всеки би ѝ завидял.
         - Рина - ето къде си била! – майка ѝ стоеше наръч дърва в ръце, без да обръща внимание на триумфа и кипналата кръв на дъщеря си, току що отново повалила Етран и Витор. – Пак с тези мечове, не порасна ли вече, момиче! Хайде, стига с глупостите и идвай да помагаш!
         - А вие – обърна се към разтъркващите ударените места момчета, - сякаш нямате работа в домовете си! Виж ги, мъже станали, а играят като малки деца... хайде да си вървите!
         Преди раздялата всеки от тях отдаде почест с меча си към Рина, нищо че бяха загубили както винаги. Приеха поражението като истински герой и нямаше как да не я уважават заради силата ѝ.
         - Донесоха дрехи за пране, идвай, героя Салвар ги е изпратил и за утре трябва да са готови.
         - Салвар, този слабак – с презрение каза Рина. – За какво му е да умира с чисти дрехи - утре със сигурност ще го убият.
         Салвар беше от онези обикновени, които настойник скоро въведе във Вечната война. Рина го бе побеждавала преди – сега обаче той е вече герой, а тя си оставаше  обикновената длъжна да го пере.
         - Не говори така, нищо че е новак, трета седмица се връща и вече има една песен за него.
         - Ти пък кога я чу?! – учуди се Рина, знаейки, че майка ѝ рядко слуша песните. - Да, връща се, защото с никой не се е спречквал. Всеки го знае и със сигурност певецът дори е пропуснал да забележи страхливеца как се крие зад броните на другите...
         - Стига! Идвай, наше задължение е да се грижим за тях, а не да ги обсъждаме какво правят на бойното поле. Тяхна работа си е да оцелеят или не. Занеси дървата в пералнята, запали огнището и донеси още вода.
         Рина постави на стойката му дървения меч, пое половината товар и с нежелание пое към навеса, мислейки, че това ще са последните изпрани дрехи, които героят Салвар ще облече. Или ако, какъвто е късметлия, боговете не решат да го възкресят за да се позабавляват с непохватността му.
         Защо Карли не праща у тях дрехите си...
         Тогава с радост би се погрижила за тях.
 
         4.
         Карли от рода Дин вървеше към дома, в който отново бе отседнал и това тримесечие. Следваше групата на конниците, макар герой с неговата слава би трябвало да бъде също конник, но предпочиташе винаги да се бие стъпил на двата си крака. Нямаше доверие на животно, което може да бъде обзето от паника насред битката и да хвърли ездача си, колкото и да е изкусен в ездата - страхът не се подчиняваше на юздите и шпорите. Това се случваше всеки ден, а и сам бе подплашвал не един кон и довършвал конника, свлякъл се най-позорно и напълно безпомощен под тежестта на бронята си.
         Вървеше заедно с другите пешаци, всички уморени от бойния ден. Уморени, но не и отчаяни – утре щяха с готовност отново да се хвърлят във Вечната война.
         Карли обичаше войната, живееше заради нея и безстрашно влизаше в битка и приемаше всяко лично предизвикателство - седмо поколение герой, той успяваше да се прибира всяка вечер жив, точно заради умението да оцелява и побеждава, умение  предадено му от неговите родственици.
         В Боенред, два часа преди залез, след подаден от боговете сигнал, героите и от двете страни сваляха оръжията, поздравяваха се и напускаха полето всеки през неговия си Портал.
         Оставяха телата на убитите и тежко ранените, неспособни да се движат сами, на милостта на боговете.
         Закона разрешаваше да влезеш и излезеш сам, без чужда помощ.
         Така само най-силните продължават.
         Ако боговете се смиляваха над някой от останалите на бойното поле, те можеха да излекуват и най-тежките рани за миг, също имаха и властта над чудото Възкресение - така този помилван на другия ден ги очакваше съживен или напълно изцелен. Това зависеше от показаното от него във Вечната война – тази, която те бяха създали за да се отличат героите със смелостта и бойните си умения.
         Стигна до къщата на възрастната бездетна двойка където почиваше нощем. Добри хора, стараещи се да му услужат възможно най-добре - банята винаги затоплена навреме, храната обилна и вкусна. Сутрин дрехите му го очакваха почистени и подредени, знаеше, че стопанката ги пере сама, въпреки годините си. Мъжът ѝ все още майстореше отлично снаряжение в работилницата си, затова Карли му даваше понякога нещо дребно за поправка - личния му оръжейник сега е далеч, в селото си край неговия замък, така че стареца с радост приемаше поръчките му и се справяше повече от добре.
         Свали меча – известния от три поколения Душеяд, предаван в рода му винаги от жив родител на церемонията когато се оттегляше да заживее в мир.
         Извади го от ножницата и го огледа - имаше нужда от заточване, доста блъска в дебелите брони и посича плътта на телата скрити под тях, затова реши преди да влезе в горещата вана и да отпусне понеслото множество удари тяло, да го наточи и почисти.
         Размаха го - Душеяд - възхищаваше се на силата скрита в стоманата.
         Преди бой усещаше как се прелива в ръцете му и превръщаха жилите му в стоманени с  несломимата си мощ.
         Внимателно прокарваше точилото по острието за бъде отново в най-смъртоносното на бойното поле. Звука го опиваше с ръмженето си като на приспиващ яростта си поднебесен звяр.
         Почисти меча със закалена вода, подсуши го с парче кожа, огледа го и го прибра в ножницата. Вече можеше да я окачи на стената в стаята си, където отиде за да свали и бронята си – тя беше понесла доста удари, но знаеше, че огънатото до утре само ще се изправи и я постави на стойката до Душеяд. Меча и бронята бяха до леглото му. Другите оръжия бяха отвън, затова излезе за да почисти и заточи кинжалите си, разкопча бойния колан, доста олекнал и приготви десетина нови остриета за хвърляне, поставяйки ги във ведрото със закалена вода. Бойната секира изглеждаше добре, но нямаше да е лошо и тя да постои при остриетата.
         Повечето герои ползваха щитове, но не и той. Щита го бавеше при движенията, а и не влизаше в бой за да се пази, а за да напада и побеждава.
         Това правеше – побеждаваше в очакване да получи достъпа до Божествения портал. Стремеше се и той като всички останали да премине в света на Велислав.
         Рода Дин нямаше избран за бог, но Карли добре знаеше, че е много по-добър от всичките си предци и че някой ден ще бъде посочен от небесните.
         Въпреки тази си увереност, усещаше, че нещо му липсва за да бъде оценен като най-достоен от боговете. Чувставаше, че макар уменията му в боя да са отлични, все пак го няма онзи последен щрих, който да ги направи съвършени и не можеше да открие какво точно му е нужно.
         Малко по-късно насиненото от тежки удари тяло се отпусна в топлата вода и ароматните лечебни соли в нея. Затвори очи и прегледа набързо случилото се през деня.
         В няколко двубоя намери за грешка изчакването на първи ход от противника. Зарече се да не го повторя – знаеше, че винаги трябва да напада първи, забавянето дава възможност да получи повече удари, а все някой от тях може да бъде и смъртносният, слагащ край на надеждата да се изкачи по стълбата към небето.
         Въпреки бронята. Тя защитаваше тялото, но не и крайниците и главата, на която отказваше да сложи шлем, ограничаващ полезрението му.
         Бронята го пазеше наедно с умението му в боя – точно бронята, а не късмета, който възпяваха певците. Затова вечер връщаше изминалия ден, отбелязваше своите слаби ходове и се стараеше да си наложи как да избягва грешките си.
         Постепенно мислите му се успокоиха и се отдалечиха от войната. Неусетно го отведоха го към онова момиче, което виждаше да го посреща почти всяка вечер.
         Необикновено силно привличане почувства още щом я зърна за първи път, макар навярно да е стояла там десетки други дни. Привличане различно от това на мъж към жена. Усети как очите ѝ излъчваха вътрешна сила, с която човек бива различен от останалите – сияше сред сивотата.
         Улови я преди дни, почувства как огъня ѝ се влива и подсилва личния му боен дух, удвоявайки силите му и ето че след всеки кръстосан поглед го разпалваше все повече и повече.
         И сега вече разбра - точно с този огън, на тази обикновена, ако съумеят да се слеят с неговия по време на бой, ще бъдат достойни за избора на боговете. Може би само единия, а може би и двамата – но съчетанието от силата им ще бъде непобедима.
         Нямаше обяснение за това усещане, но го почувства съвсем ясно, усетил отново присъствието ѝ. Как така е обикновена за всички, а толкова необикновена за него?
         Определено не е родена да жъне, да пере и шие дрехи за героите.
         Трябва да я превърне в една от тях - взе решение да провери какви са уменията ѝ.
         Ако е подходяща ще ѝ стане настойник, ще я подготви и предложи да участва във Вечната война.
         Нямаше да е нищо необичайно. Героите ставаха често настойници, може би защото са усещали точно това, което и той сега.
         Има години в които при нужда много обикновени биват приети в по-висшето съсловие – най-вече заради падналите герои след тежки кървави схватки - с тях запълваха редиците на загиналите и ако се докажеха като добри бойци, поставяха началото на нови родове или продължаваха старите.  
         Вечната война се водеше от години и трябваха все повече нови мъже и жени, които да се бият и умират в нея. Тя не трябваше да спира – това е желанието на боговете, също и на самите герои. Но родовете на героите не можеха да раждат толкова много деца, колкото семействата на обикновените, затова и боговете им бяха разрешили да стават настойници.
         Карли добре знаеше, че новизлюпен герой не остава достатъчно дълго жив, че певците да изпеят и една песен за него. Умираше от неопитността си на бойното поле, край някой маркер или насред нападение срещу вражески отряд... и биваше забравян още в същия ден. Дори да имаха първоначални умения, те не бяха същите като на родените герои, обучавани от деца да бъдат истински бойци.
         Затова пък обикновените бяха многобройни, семействата им често имаха по пет, по шест и повече деца. А героите понякога дори не живееха толкова дълго, че да успеят да създадат свои семейства. Законът на боговете забраняваше да се раждат извънбрачни деца на герои, но пък позволяваше да стават настойници на когото поискат.
         Не се казваше защо, но и не се питаше – щом не може, значи не може.
         Ако някой толкова харесва обикновен, нека го превърне в герой, да оцелее през трите месеца и след това вече може да се сродяват щом искат.
         Карли бе участвал в битки в очакване на попълнения - нямаше нито дружини, нито отряди. Героите от двете страни се нареждаха един срещу друг и се биеха в лични двубои, другите чакаха реда си - в такива дни дори пазеха противника си да остане жив, за да може Вечната война да продължи. Нямаше как да я прекъснат поради липса на желаещи да умират в нея.
         И Възкресението най-често се случваше точно в такива седмици на намален състав, достатъчно за да се даде нужното време да бъдат избрани от обикновените попълнения.
         Самия Карли приемаше, че е правилно да им се дава възможност да опитат да променят съдбата си – може би всеки има право на това, само да намери кой да го подготви и изведе в първите три дни през Портала.
         Тези три дни бяха най-трудните, повечето умираха, но дори да е само за ден, два или седмица – нямаше човек под небето, който не би искал да е загинал като герой.
         Това желание караше всеки да се почувства много по-значим в живота, макар и за съвсем кратко, затова и го предпочиташе пред дълги и безлични години изживяни превивайки се над земята, ровейки в калта ѝ или гонейки добитъка по пасищата.
         Неговия род също е започнал от обикновен мъж, проявил и доказал името си в Боенред. Показваше на народа, че могат да променят съдбата си.
         В обикновения свят всеки искаше да бъде герой.
         А героите се биеха за да станат богове.
 
         5.
         Отново бе часът на Посрещането. Героите минаваха и приемаха възхищението и овациите. Мечове и копия се вдигаха за поздрав към гледащите ги с обожание посрещачи.
         - Ти – Карли от рода Дин спря и посочи Рина, която пак стърчеше от оградата. Тя потрепери когато я посочи и за малко позорно да се изпусне и падне. – Слез и ме последвай.
         Другарите ѝ ахнаха от завист, че велик герой е заговорил приятелката им – Рина скочи с готовност, този път отвъд оградата и тръгна след отряда.
         Навярно щеше да поиска да му сготви нещо или да закърпи дрехите му. Запрехвърля си ястията, които умееше да приготвя най-вкусно, не бяха много, но щеше да се справи. С шиенето нямаше проблеми.
         Вървеше настрани от групата по пътя, но щом стигнаха до дома, в който той нощуваше, Карли даде знак на Рина и тя влезе в обширния двор на познатата ѝ възрастна двойка.
         Отидоха към заградено място, видно ползвано за тренировка от героя. Карли се разоръжи, влезе в склада, чу се как подаде команда и няколко закърпвани безброй пъти чучела излязоха от него и увиснаха в очакване. След малко се появи и той и я погледна в очите.
         - Искаш да си една от нас, нали?
         Рина едва успя да осмисли въпроса, но кимна.
         След миг осъзна какво я попита – дали иска да бъде герой.
         - Но аз съм съвсем обикновена. Мога да готвя, да пера...
         - Ще видим дали е само това.
         Приближи към маса, отрупана с оръжие.
         - Всеки род на герои е започнал с някой, роден в семейство на обикновен. В много песни се разказва, всеки го знае, така че няма значение колко си обикновена.
         Шарл ѝ подаде меч, стар и покрит с ръжда, но истински, а не дървен. Тренировъчен меч, безименен като нейният, но направен от метал.
         Рина веднага усети разликата в тежестта и сигурността, която даваше на ръката ѝ желязото. Развъртя го за да свикне с баланса на острието. Привикналата да държи меч ръка направи впечетление на героя, който реши, че няма какво да чака повече.
         - Покажи ми какво можеш – той докосна едно от чучелата, прошепна му команда и то изведнъж оживя и я нападна като замахна преднамерено бавно с окачена на верига дървена топка с меки шипове.
         Рина ловко се наклони и без да се бави прониза чучелото отстрани. То увисна безжизнено.
         - Виж ти - само с едно движение!
         Беше удивен, момичето реагира веднага на нападението и точно както той сам би направил, не изчака да замахне отново, а го атакува. Опитното ми око улови веднага, че въпреки непривичната тежест, ръката ѝ се движеше с лекота при нанасянето на удара. А наклона на тялото ѝ подсили движението съвсем правилно.
         - Значи можеш да се биеш?
         - Мога.
         - Кой те научи?
         - Сама, имам дървен меч и от дете почти всеки ден играем с приятели на...
         Рина не се доизказа, сега я хвана срам, че се е опитвала да подражава на великите бойци.
         - На?
         - На герои.
         Карли се засмя и избута чучелото настрани.
         Той също от дете бе хванал меча, но не дървен и не за да играе, а за да се научи да го върти във Вечната война.
         - Добре, искаш да си като нас, но знай, че в света на войната няма игра. Там или побеждаваш или те побеждават. Убият ли те – е само веднъж. Само глупаците вярват, че  боговете ще ги съживят. Защото макар Възкресението да е възможно и милостта на боговете е велика, все пак тя не за всеки, още по-малко за новоизбрани.
         - Знам.
         - Щом знаеш, нека опитаме пак.
         Той докосна отново чучелото, след това и още едно, като този път им заръча по-висока скорост на движение. Нещо му подсказа, че обикновената ще успее да се справи дори и с двама нападатели при повече активност от тяхна страна.
         За Рина не беше нещо ново да се бие с двама. Новото бе, че едното чучело я нападна с дълго копие. Другото захвърли веригата и изтегли меч.
         В игрите им никой не ползваше копия, вериги с различни накрайници или боздугани, всеки искаше да се бие с мечове, защото копията нямаха имена и песните не ги помнеха. Затова копието ѝ беше непознато и пренебрегвано в играта им, а сега осъзна, че също е смъртоносно и опасно оръжие.
         Бързо прецени, че опасността идва от него - заради дългия му обхват не знаеше как да се опази, но реши да се довери на инстинкта и рефлексите си.
         Щом чучелото замахна да я прободе, тя се завъртя, то посегна отново изотдолу, насочвайки върха му към гърдите ѝ, Рина успя да го прескочи и се превъртя и застана на едно коляно, като по този начин се озова под него и от положението си заби меча в корема. Без да се бави, видяла, че я нападат, движението с което извади меча от тялото насочи към меча на второ чучело. Звънът от срещата на метал с метал ѝ хареса.
         С лекота успя да отбие два-три удара и след това да го посече - то се свлече.
         Карли от рода Дин беше удивен и възхитен.
         - Това е повече от... Колко странно, родена си обикновена, а си по-добра от много потомствени герои. Остави меча, ела, седни тук.
         Двамата се настаниха под плетен навес. Някой от старците вече бе донесъл храна и напитки.
         - Искаш ли да си герой? – попита отново.
         - Искам.
         - На колко години си?
         - Деветнайсет.
         - Не е късно, пресякох Портала за първи път на шестнайсет и вече девет години нямам търпение да дойде всяко ново тримесечие във Вечната война.
         Рина се запита къде ли ще бъде тя самата след девет години.
         - Знаеш, че има условие за всеки нов избран от обикновените – трябва да оцелее три дни, за да бъде приет като действителен герой. Ако загине преди това, името му не ще бъде запомнено, дори и да е имал победа, и никога няма да бъде изпято. Оставаш си обикновен човек, умрял някъде и биваш забравена от всички.
         - А ако не загина?
         - Повечето загиват в първия си ден. Другите на следващия.
         Карли отпи. Видя как казаното не я притесни. Беше смела. Уверена напълно в себе си, също като преди малко, когато порази двете чучела. Не видя нито едно излишно нейно движение, а ловкостта ѝ бе смайваща. И отново си каза – всички се раждаме под едно и също небе, защо нямаме едни и същи шансове да покажем онова, на което сме способни?
         Човек не се ражда велик герой, делата му го правят и определят като такъв.
         - Ти ще надживееш трите дни – одобрително кимна, все още впечетлен от умението на девойката. Поздрави се, че правилно е преценил, че точно тя е онази, с която могат да продължат към следващия свят – усещането сега беше още по-осезаемо. Само трябват няколко дни на тренировки. - И след третия ден ще положиш клетва и преставаш да бъдеш обикновен. Ще ти се даде земя край някое село, което да се грижи за теб, ако няма замък, майстори зидари ще ти построят. Ще дадеш начало на собствен род, стига да доживееш до деня, в който ще имаш свое поколение.
         Рина не знаеше съвсем точно правилата за приемане на герои от обикновените, мечтите ѝ никога не бяха стигнали чак дотам, че да проучи законите. А сега любимият ѝ герой, Карли от рода Дин, говореше за нейни лични земи и собствен замък.
         - Всеки герой може да предложи избран от него обикновен, разбира се стига да е  подходящ за такъв, защото би се изложил ако доведе някой неспособен дори да оцелее и до обяд. Реда е такъв, че не можеш да оставиш семейството си, ако все още има нужда от теб, така че то трябва да е съгласно с предложението.
         Гледаше в очите момичето. Искаше да обяви, че ѝ става настойник, но закона трябваше да се спазва и трябваше да изчака до утре. Знаеше, че няма семейство, което да откаже на такова предложение, но законът си е закон, трябва да се спазва.
         - Твоето семейство ще ти разреши ли да опиташ?
         Семейството ѝ - живееше с майка си, не знаеше баща си, а други живи близки нямаше. Въпреки хоканията, заради играта ѝ на герои със съседските момчета и момичета, Рина бе видяла как я гледа с усмивка, която не можеше да прикрие възхищението ѝ пред уменията на дъщеря си.
         Сякаш майка ѝ знаеше, че са трябва да са по-добри от тези, които показваше в домашната ѝ работа.
         - Ние сме от най-бедните, нямам баща, сами сме с майка ми. Изхранваме се с пране на дрехи и от каквото успеем да отгледаме в градината ни. Да имам възможността да опитам да променя това... да, вярвам, че ще ми позволи.
         - Добре тогава. Ако тя ти разреши ще идваш тук да се обучаваш и щом преценя, че си готова, ще те въведа в света на войната. Оцелееш ли три дни, ставаш една от нас. Колко дълго... е, това вече зависи само от теб.
         - И от късмета ми – усмихна се Рина, все още не можеща да приема тази внезапна промяна на живота ѝ.
         При тези думи героят поклати глава в несъгласие.
         - В двубоя няма късмет... ъ-ъ-ъ?
         - Рина, казвам се Рина.
         - В двубоя няма късмет, Рина – повтори Карли от рода Дин. – В боя можеш да победиш само с личното си умение, наблюдателност, твърда решителност и смелост. Решителността е онова, което ще ти даде преднина. Умението да удариш там, където другия е незащитен и да уловиш мига на слабост в противника, също и да предвидиш хода му и да го посечеш... и след това да продължиш напред. А смелостта ще дава увереност на сърцето и ръката ти, но тях вече ги имаш.
         - А... – понечи да запита Рина.
         Героят вдигна ръка, все още в покрита с метални предпазители ръкавица.
         - За днес стига. Сега си отивай, Рина, говори с майка си. Ако ти разреши, утре ме чакай тук с нея, трябва да подпишем нужния договор, че ставам твой настойник и да го предам на командира на нашата дружина и след това да го изпратим към Велислав чрез някое от Очите.
         Лицето на Рина грейна като божествената броня на героя, който току що сбъдна всичките ѝ мечти.
         - Ако всичко е според закона, можем да започнем обучението за първата ти битка.
         Пътя до дома си не го извървя, а прелетя.
 
         6.
         Вечерите отминаваха една по една, чакани толкова от Рина, тренировките ставаха все по-трудни и понякога болезнени, различни от играта, в която участваше до скоро.
         Карли настройваше чучелата да бъдат напълно безмилостни, а това учеше Рина да се пази от ударите им, които макар и да не бяха смъртоносни, при попадение боляха, много боляха. Тя го приемаше, защото утре в истинския бой тези удари щяха да я убият.
         След първия час спираха за почивка, след това отново продължаваха. Рина винаги искаше да пита за нещо, но Карли не винаги отговаряше. А тя го разпитваше за всичко – за това как да е добра в атака и как да бъде защитена при отбрана, за цвета на небето в Боенред и дали и там тревата е зелена, за това какво е да преминеш през Портал и да се върнеш през него, за имената на падналите от Душеят врагове - не спираше да любопитства, но още в първия си ден разбра, че не трябва да пита нищо за боговете. Нищичко. Той не ѝ каза, че е забранено, Рина го разбра и без думи в погледа, с който прекъсна въпроса ѝ.
         А ѝ беше толкова интересно – героите имаха контакт с тях, чуваха ги, говореха им,  а обикновените ги усещаха само чрез Очите им, които сновяха навред и при нужда наказваха провинилия се.
         Карли предпочиташе да ѝ дава съвети как да се бие, посочваше ѝ слабости, поощряваше я да повтаря някои движения и да ги усъвършенства, наместо празните приказки за небето и цветовете му. Сама щеше да ги види. Определено момичето е по-добра от доста известни герои в Боенред и не се съмняваше в успеха ѝ – в успеха им, ако след като преминеше изпитанията приеме да бъдат съратници.
         В края на този ден реши да я остави свободна във въпроса ѝ, след нейния опит в преедната пчивка да го заговори, но той ѝ даде знак да замълчи.
         - И за кое толкова искаш да попиташ днес?
         - За драконите...
         - Какво за тях.
         - Вярно ли е че летят, огромни, бълват огън и са по-силни и от сто героя. В Мироден никога не е имало дракони. Боговете са се смилили над нас и не ги допускат тук, но песните разказват, че там се появяват.
         - Дракони вече рядко се виждат и в Боенред и са много по-различни от онези в песните, но да, наистина летят и са силни, но вече не са непобедими както някога.
         Пресметна нещо и добави:
         - Много сезони се смениха от последната поява на дракон. Почти забравих за тях, а че ги няма е добре – най-големите загуби между нас са когато ни нападнат крилатите. Прогонваме ги, но е трудно и даваме много жертви.
         - Какво знаеш за тях?
         - Не се споменава в песните, но се раказва, че са дошли заедно с боговете и Вечната война е започнала точно между тях - богове срещу дракони.
         Карли имаше доверие на Рина и след като се убеди, че наоколо не се вижда някое Око, си позволи да ѝ разкаже нещо от преданията в родовете на героите.
         - Богове срещу дракони! Това не го има в нито една песен...
         - Бъди по-тиха, Рина. Винаги когато говориш за тях, бъди много тиха, а ако може изобщо не ги споменавай пред непознати. Да, било е много отдавна, много преди първите родове на герои да се появят и да се включат на страната на боговете. Драконите са били прогонени, никой не знае къде се крият, но понякога се завръщат за да убиват – убиват нас, боговете вече са недосегаеми за тях в техния свят.  
         - Ти си побеждавал дракон – Рина знаеше песните за Карли от рода Дин наизуст. Любима ѝ е онази, която възпяваща битката му с дракона Сива сянка, съвсем млад герой, победил страшния крилат звяр.
         - Убих Сива сянка, да, за мен е само спомен случил се преди много време - времето в Боенред тече много по-бързо от тук и спомените се губят бързо когато минем през Портала.
         Рина не го разбра, но не разбираше и много други неща.
         Карли от рода Дин потърси в спомените си онзи ден и сблъсъка с огнедишащия дракон, опитал се да го разкъса и изпепели.
         - Хубав бой беше, дълго се дебнехме и се опитвахме да се убием, Сива сянка ни нападна сам, никой не знае защо, драконите винаги идват на ята, но но все си мисля, че просто искаше да умре в този ден и накрая ме остави да го пробода в сърцето, когато видях, че бронята му се е разхлабила точно там, а той сякаш нарочно се извърна и откри мястото. Не приех със задоволство победата, но певците побързаха да съчинят песен.
         Замълча, потънал в мисли. Щом заговори, Рина улови съмнението в гласа му.
         - Сякаш бягаше от живота и потърси помощта ми. Като се замисля, последните дракони винаги са убивани, а това е странно, защото ние помним тяхната мощ и колко много герои са загивали някога докато повалят само един от тях.
         - А това за времето, как така тече по-бързо?
         - В Боенред много неща са различни от Мироден, Рина. Бъди търпелива, ще ги опознаеш и след това и ще ги разбереш. Там е друг свят, със свои закони, приеми го и не се учудвай на нищо, което ти се изпречи – просто побеждавай. Нищо друго.
         Той се изправи и тя също. Край на несъществените приказки. Вече знаеше, че е време за поредния урока:
         - Когато преминеш през Портала и се озовеш в Боенред, не мисли като обикновен, забрави, че си такава – че си била някога такава, а превърни всяка своя мисъл и всяко свое движение в стремежа да победиш онова, което се изправи срещу теб. Човек, дракон или каквато и да е друга сила. Ти си тази, която трябва да я победиш.
         Рина слушаше и запомняше. В мислите си побеждаваше всички същества от песните – хидри, герои, дракони, ледоветрони, харпии.
         Вече знаеше правилата – героите от двете страни се бият едни срещу други във Вечната война, но щом бъдат нападнати от съществата, те се съюзяваха и се биеха дружно срещу тях. Боговете бяха определили това условие като допустимо, знаейки добре какво могат съществата, който над които нямаха власт в Боенред. След като ги прогонваха, дружно се поздравяваха и започваха отново Вечната война.
         Рина казваше, че е късмет за Мироден това, че тези изчадия не могат да преминават през Порталите.
         - Стига приказки, ставай и започвай с онова чучело – той ѝ посочи един гигант, който вече размахваше огромна секира. – И знай - реших, че си готова. Утре ще почиваш, наспи се, нахрани се добре, но преди всичко започни да мислиш като герой. Край на пране и шиене, от тук насетне ще живееш само за да се биеш.
         Видя готовността ѝ в блясъка на очите, желаещи да влязат в бой.
         - После ще изберем с какво ще те въоръжим за първия ти ден.
         Рина стисна копието и зачака нападението. Вече умееше за миг да се променя от добродушната и миловидна девойка, в готов да се изправи срещу всеки на бойното поле нов герой.
         Настойника ѝ нарочно усложняваше упражненията в последните тренировки и често се прибираше цялата насинена от ударите. Майка ѝ клатеше глава и понякога ѝ подхвърляше да се откаже, макар да бе дала съгласието си. Казваше го просто от загриженост за дъщеря си, но знаеше, че това е пътят ѝ – бойното поле и кървавите сблъсъци на него.
         А името ѝ бе сигурна, че ще се покрие със слава и тя щеше да пее песните за нейните победи. Единствените които ще пее и ще я помни чрез тях – превръщайки се в герой, Рина нямаше право повече да живее с обикновените, освен ако не можега да се грижат за нея през трите месеца.
         Карли я научи да се бие не само с меч, но и с копие и бойна секира. Призна, че ще бъде непобедима с меча, но той нямаше подходящ меч или секира, които да ѝ даде, а докато не оцелее три дни, никой ковач не би изковал лично за нея такива.
         Рина се научи хвърля копието точно, да скача и да го изважда от пронизаното тяло, за да го върти в защита и да бъде върха на атаката ѝ срещу поредното нахвърлило ѝ се чучело, което неизменно падаше пронизано.
         Има талант за всяко оръжие – не спираше да се възхищава на движенията ѝ героят.
 С копието успяваше да е толкова добра колкото и с меча, а секирата не ѝ хареса, прекалено много сила отиваше за да я размахва, това го прецени и настойникът ѝ, затова я пропуснаха.
         Няколко пъти се биха заедно, като двойка, за да усети дали ще може да се получи синхрон между тях и когато успяха да свалят десетина нападащи ги чучела, вече бе уверен, че Рина е последната част от съвършенството му:
         Съратника.
         Карли бе опитал да има такива през годините, но заради липсата на точно този синхрон, след като другарите му бяха загинали поради небрежността си на бойното поле или просто действаха на своя глава, той не го бе открил до сега.
         Разрешено е героите да се събират в подобен двоен съюз с цел по-бързо да напреднат към Божествения портал, макар често тези съюзи биваха прибързано направени и неуспешни. Също не беше сигурно това, че и двамата ще бъдат избрани. 
         Сега обаче е друго, различно и победоносно.
         След като повали и гиганта, Карли обяви край и изпрати чучелата в склада, където посечените им тела ще бъдат закърпени от домакините в някой от следващите дни.
         Рина се бе погрижила да имат достатъчно работа.
         Отвори оръжейния си шкаф, този с истинските оръжия. Поразгледа из подреденото снаряжение на стилажите и взе някои неща, поставяйки ги на работния тезгях до него.
         - Ето, ще ти предложа тази ризница. Като твой настойник трябва да те въоръжа с всичко, което мога и е позволено. Меч нямам да ти дам, но ето ти лек нож, нека са два и едно бойно копие имам. С копието си много добра, запомни и никога не приемай, че е безобидно оръжие само защото са безименни, ще видиш, че доста се бият с тях и мнозина умират пронизани от подценени като заплаха остриета.
         Върховете на копията се чупеха лесно, затова и нямаха имена, ножовете нерядко оставаха забити в нечие тяло или просто биваха изгубени, хвърлени неточно в сблъсъците и също бяха безименни.
         Но бяха оръжия, създадени да убиват и убиваха.
         В Боенред най-ценни бяха мечовете и бойните секири, също и броните с личните гербове на героите. Само те се предаваха в наследство, а имената им се покриваха със слава от поколенията. След третия си ден, нов герой имаше право да поръча и получи първия си меч от някой оръжейник – можеше да му даде име, можеха да му го дадат и певците преди него, а след време си поръчаше нов, много по-добър и много по-специален меч или секира.
         - А твоята броня наистина ли е божествена? – осмели се да попита Рина онова, което искаше да го попита от първия миг, в който я избра да ѝ бъде настойник.
         Така се пееше във всички песни за героя Карли от рода Дин - за неговия меч Душеяд и бронята му, направена от самите богове, което повечето не приемаха за пълна истина.
         - Божествена е, но не е моя.
         - Как така не е твоя?!
         - Онзи дракон, Сива сянка, той я носеше. Свалих я от тялото му и е устроена така, че да приема формата на онзи, който я надене. Тези брони са от времената на войната между дракони и богове, казах ти че са дошли от един и същи свят, боговете са ги прогонили и са обявили всичко под небето за тяхно владение, затова и се приема, че са техни и могат да си ги вземат когато поискат. Тогава ми позволиха да я запазя, не знам до кога и защо. Когато ти наредят или позволят нещо, не се пита, а се приема или изпълнява. Може би я имам защото побеждавам, но се стремя да не разчитам изцяло на защитната ѝ сила – ако дойде деня, в който мина Портала без нея, трябва да умея да се пазя сам.
         Рина се учуди отново на безразличието с което говори – убил е дракон, покрит с божествена броня, и не го приема като най-великия си подвиг, въпреки съмненията си за тази победа, по-скоро я приема като победа над някой обикновен новак като нея, влязъл в първи двубой.
         Имаше много неща, който щеше тепърва да разбере за Боенред.
 
         7.
         На другия ден Рина старателно започна да се приготвя. Следобеда щяха да дойдат всичките ѝ приятели за да я изпратят, също и за да ѝ завиждат. От днес нататък те вече нямаха да могат да се наричат равни на нея, тя се изкачваше по стълбата на живота, а те оставаха на долното стъпало.
         Най-близките ѝ от тях вярваха, че Рина е най-подходяща от цялото село да се превърне в герой и да постави начало на нов род. Цял живот ще бъдат горди, че са я познавали, макар и като обикновена, също и щастливи ако някой ден избереше да се грижат за нея.
         - Рина – майка ѝ влезе в стаята, когато най-накрая останаха сами, носейки нещо увито в изолиращ плат. Затвори плътно вратата и прозореца. – Време е да ти кажа някои неща. Знам, че за теб утрешния ден ще е вълнуващ. За мен също, защото ще го прекарам в чакане да се завърнеш жива. А това... това ми е добре познато.
         Седна на тясното легло, поставяйки увития предмет на коленете си, Рина остави всичко и се настани срещу нея. Какво имаше предвид като каза, че ѝ е било познато очакването да се завърне от Боенред?
         - Първо трябва да ти кажа, че твоят баща не е незнаен обикновен търговец, както съм казала на всички. Когато се роди измислих тази лъжа, защото е приемлива и не е срещу законите на боговете – обикновените можем да се множим колкото си искаме помежду си, с брак или без него – това тях не ги интересува и са оставили избора ни на нас самите, работа има за всички ни в грижите ни за героите.
         Тя погали дъщеря си и снижила глас, почти шепнешком, за да не бъде чута от някое Око, ѝ довери тайната им:
         - Той беше герой, казваше се... Лил Тотем.
         Всеки е чувал за него, много песни се пееха за подвизите му, също и тези, описващи гибелта му, падайки точно когато са очаквали да бъде избран. Все още се чудеха, защо не е бил възкресен, а е заслужавал тази божествена милост.
         - Великия Лил Тотем е мой...
         Поставен на устните пръст прекъсна думите.
         - Никога не го споменавай - пред никой! Ти си незаконно родена и ако се разчуе, може да бъдеш наказана от боговете, също и аз, въпреки миналите вече години. Много време пазя тази тайна, но знаех, че ще бъдеш като него - герой във Вечната война. Нямаше как да те спра, колкото и да исках... това е в кръвта ти.
         Рина разбра.
         - Ще мълча.
         - Нашата любов беше забранена, тогава живеех край друг Портал на Мироден и се случи така, че се грижех за него. Защо той избра мен и аз него – любовта не пита щом се появи между двама. Аз не можех да бъда боец и той да ме избере като настойник. Криехме се дълго време, няколко бойни тримесечия наред бяхме заедно, а месеците на почивка прекарвахме в мисли един за друг. В тях нямаше как да се срещнем, замите му се намираха далеч от моето село. Когато се върна от последната почивка, поиска да се откаже от рода си за да се превърне в обикновен. Така можеше да обяви връзката ни. Винаги ми е казвал, че предпочита живота на обикновен, прекаран с онази, която обича, пред този на герой, изживян с жена от техните междуродови свързвания.
         Майка ѝ я гледаше – очите на Рина бяха същите като на могъщия Лил Тотем.
         - Боговете нямаше да позволят връзката на герой с обикновен, но ако вече не е герой, защото всеки от тях може да се откаже под предлог, че повече няма сили да е такъв и все още няма свой род, никой не би забранил да сме заедно, щяхме да сме просто двама обикновени жители на Мироден. Решихме да напуснем това село - не е само едно под небето, да отидем някъде другаде за да чакаме появата ти, защото вече знаехме, че ще те има. Но така и не завърна от последното си преминаване...
         Тя подаде носеното.
         - Ето, вземи, това е другото, което имам да ти дам от него, освен смелостта и силата му.
         Рина разви внимателно плата, покриващ богато украсена с орнаменти ножница и щом извади меча от нея, ахна изумена:
         - Драконова кръв!
         Един от най-прочутия мечове в двата свята. Позна го, колко пъти го бе виждала в носените от певците свитъци с изображения на велики мечове и гербове.
         Чудесата в живота ѝ не свършваха, идвайки едно след друго. Сякаш за да ѝ докажат, че и най-невероятните мечти могат да се сбъднат ако бъдат истински, напълно истински пожелани.
         И това, което майки ѝ разказа, беше толкова невероятно, че не знаеше как да го приеме като истина.
         - Твой е по всички правила – тя извади документ, който разгъна и огнени печати пламнаха с цялата си тежест, налагащи изпълнение на законите.
         В сложния им свят се оказа, че вещите можеха да бъдат дарявани от герой на всеки под небето – било като подарък, просто прищявка за отплата или като изкупление за някоя постъпка към грижещия се за него обикновен. За боговете материалното от долните светове беше напълно незначително като състояние, било то и прочут меч.
         Рина прочете, че меча Драконова кръв се дава като дарение за доброто отношение и грижите на обикновената жена към известния герой в случай на негова смърт на бойното поле.
         - Предполагам, че в последните си дни е снижил бдителността си и това позволи да го убият, като песните раказват, че съвсем млад и не особено опитен герой го е пронизал.
         Гласът ѝ шепнеше, все така опасявайки се да не бъде доловен от кръжащите над селото Очи.
         - Навярно е мислел за нас...
         - Трябва да го покажа на Карли! – скочи Рина, стиснала меча.  
         - Не разкривай истината, Рина, на никого, дори и на него. Покажи само документа, там е описано всичко нужно и не трябва да се дават повече обяснения.
         - Но той ще се досети...
         - И въпреки всичко, не е нужно да потвърждаваш каквото и да чуеш, дори и да се потърси назад във времето, аз наистина живеех в онова село и Лил Тотем прекара няколко тримесечия в къщата, където живеех и работех. Прищявка на велик герой към онази, която се е грижела за него, всеки знае, че може и да се позабавлявал с нея, това никой не е забранил, стига да не се появи някой като теб от това. Просто една жена, обслужвала герой. Нищо повече.
         Рина кимна в съгласие и се затича по улицата.
         Карли погледна с такова възхищение Драконова кръв, че дори не посмя да го докосне – славата на този меч го възпираше.
         След което прочете внимателно текста в документа, провери печатите и реши да не задава въпроси. Изпрати я да се наспи, като я увери, че сега наистина ще бъде непобедима и ще се радва да бъдат заедно дълго време.
         На сутринта я изчака на пътя, мислейки, че за себе си е наясно откъде идват тези невероятни умения в младата жена, която избра да покани за свой съратник след време.
         Доволен, че не е сбъркал в преценката си, започна да ѝ помага с обличането на ризницата, а славния меч Рина сама окачи на колана си.   
         Вече нямаше нужда от копие, затова Карли ѝ подаде малка бойна брадва, която при нужда да ползва наместо обичайния за останалите тежък щит. Вече ѝ бе обяснил предимствата на този вид защита, която в същото време е и оръжие. Рина запомни думите му, че във Вечната война най-нужното бе да имаш винаги с какво да убиваш.
         Затъкна ножовете, изпъна ризницата, прихвана косите си и малко след зазоряване поеха към Портала, вливайки се в редиците на отряда, а след това и в самата Трета дружина. Командващия, предупреден за идването на Рина, беше подготвил окачен на здрава верижка предмет, който тя трябваше да целуне и след това да провеси на гърдите си – пропуска ѝ за Боенред, чрез който от днес насетне щеше да бъде разпознавана.
         Порталът засия щом се активира и под свода му заиграха искри, чуха се припуквания от сблъсъка им при докосване на зарядите.
         - Ще ги усетиш само за миг по себе си, действат много тонизиращо, а тези светлини разчитат кой може да премине и кой не. Това тук – той докосна предмета, също засиял от близостта до Портала, - е твоят пропуск да влезеш. Този е за нас, за певците Портала се пренастройва и ги пропуска с техния и могат да отидат само до трубуните.
         Беше техен ред, стояха на крачка от движещите се светлини.
         - Хайде, не се страхувай от нищо, стой до мен и не се губи щом започне битката.
         - Никога от нищо не ме е било страх – каза Рина и стисна дръжката на Драконова кръв, готов да излезе отново на бойното поле след толкова години бездействие.
    Преминавайки, героите оставиха света на Мироден зад себе си и прекрачвайки през синя мъгла, която ги наелектризира и наистина зареди с енергия, се озоваха в Боенред.