Ланселот вървеше
с наведена глава, косите му се спускаха от двете ѝ страни и криеха лицето му от
улицата. Вървеше и не поглеждаше никой от онези, с които се разминаваше. В
самотните си разходки из света отвъд неговото таванче, дори не ги забелязваше.
А някога винаги оглеждаше всеки един, за да има набор от образи в мислите си и често
рисуваше по-интересните лица от улицата, но вече нямаше нужда от тях –
реалността бе уродливо изкривена и той я изобразяваше точно такава.
- Внимавай! – избута го непознат
здравеняк. – А си ме докоснал пак с мръсното си тяло, ха съм ти праснал един в
муцуната!
Ланселот се извини и бързо залепи гръб
за стената на сградата, давайки път на здравеняка. Онзи го изгледа гневно и за
една бройка да изпълни заканата си, после видя страха в очите на Ланселот и се
захили с ръмжене, доволен от силата и вида си. Облиза устни също като звяр пред
примрялата от страх жертва – добре че не беше гладен.
Мощен
автомобил рязко спря и със звън от накичените бижута по него мъжагата скочи в нея – все така ръмжейки срещу
изплашения Ланселот. Изчезна в ревящия поток от себеподобни, понесли се като
бесни хали под небето да се блъскат и да смачкват по-слабите.
Ланселот си отдъхна, този път му се
размина и продължи обиколката си, мислейки за картината, която едва ли щеше да
завърши – нямаше пари за да купи нужните бои.
Картината
му от дни го гледаше с пустотата си.
Художника
също я гледаше, но с все по-гладни очи и болезнено свит стомах.
Вече
знаеше, че гладът надвива с лекота дарбата му да създава образи на платно.
Преди години, когато всичко бе
различно, не би повярвал, че гладът на тялото може да надделее над таланта му –
тогава от душата му бликаха фонтани от багри, които ръцете му рисуваха с
палитрата на мислите и платната му оживяваха красиви и неповторими.
А днес, Ланселот просто беше гладен.
Цветовете не го хранеха, тялото му нямаше нужда от сливане на нюанси върху
платното. И той се беше променил – а казваха, че времето тече винаги в едно и
също състояние. За него времето се бе разделило на преди и сега. От преди си
спомняше все по-рядко някой хубав момент, защото ежедневието ги сдъвкваше и
изплюваше с отвращение някъде в забравата.
Закрепен за крайчеца на платното на
живота, Ланселот усещаше как нишките се късат една по една и навярно скоро ще
трябва да се спусне надолу към бездната, която все по-сластно примляскваше в
очакване на поредната си хапка от жива плът.
Отново беше жертвата, настигана от още
по-гладен и от него звяр.
* * * * *
Бавно, пестейки сили, стигна до
неизменния край на разходката си – алеята покрай реката, която пресичаше града.
Седна на ръба на студения камък от стената, която придържаше коритото ѝ.
Провеси крака към водите - спокойни, влачейки окапалите листа от околните
дървета, но го докосна дъхът им - бе ледено студен.
Видя
в тях отражението на небето и играта на светлината, погледна нагоре - косите му
се отляха назад и снопче лъчи докосна бледото му лице. Хлътналите страни ги
отразиха с уморен отблясък, Ланселот затвори очи и пое топлата милувка от
небето.
Усеща ли още слънцето като онази
зареждаща душата му огнена звезда или просто се стопляше с няколко искри, преди
да се прибере на тавана си?
Ланселот се връщаше винаги преди залез,
по тъмно улиците ставаха още по-опасни. Мрака раждаше гладни и настървени
глутници, търсещи най-вече жертви като него – слаби, беззащитни и лесни за
разкъсване.
Художника, докато изминаваше обратния
път, си спомняше другото време и все
повече му се струваше като видение от стар сън, в който и хората бяха
различни и цветовете падаха като дъги над тях. Спомняше си, че някога е било
така, а после един ден се събуди и изведнъж всичко се оказа променено – сиви
улици на сиви градове и хората в тях бяха също посивели.
Или все още се намира в онова изгубено
минало и сънува тази сивота, където законът се превърна в беззаконие. Доброто
беше просто наивно понятие, с което глутниците се оправдаваха докато убиваха и
рушаха останките от миналото.
Сънувам – питаше се Ланселот,
избягвайки тъмните места, - или живея?
Сънят на злите се превърна в реалност и
злите можеха да правят каквото си поискат с присъща за глада им лекота.
Ланселот приемаше, че този свят за тях е рай, нали са свободни да живеят по
техните си правила. Онзи преди малко на улицата можеше и да го удари, а след
това да продължи по пътя си и никой нямаше да го упрекне, че е смачкал тази
хлебарка с вид на скитник, която се е осмелила да го докосне.
На улицата го биеха често, просто ей
така, само защото си вървеше по пътя – един-два пъти се защити и успя да
задържи нападателите си, но дошлите правозаконници го обвиниха, че е нападнал
трима съвсем невинни граждани, при това и съвсем млади. Той се възпротиви,
защото него се опитаха да оберат и пребият.
Отнесе
няколко удара и от закона – обвиниха го в нападение, нанасяне на телесни
повреди, съпротива при арест и Ланселот осъзна, че старият му сън отдавна е
изтлял и вече се намира в друг... или пък просто се е събудил в правилната и
единствена реалност.
Така,
ден след ден, цветовете на художника изгубиха стойността, а с тях и самоличността си – покри погледа си с щрихи от
черно и сиво, тук-там окървавени от поредния сблъсък с глутниците на града.
Ланселот не се отказа от разходките си
до реката - защото гладът на тялото минаваше по-леко и защото реката го
успокояваше за няколко кратки мига. Понякога тихият ѝ шепот го караше да забрави,
че зад него е града, в който се е родил, а днес вие насреща му с грозен глас и
го налага с корави пестници.
Слънцето докосна за последно лицето му
и той побърза да стане - толкова опасно ставаше след залез, че човек като него
едва ли вече би оцелял в нощта.
*
* * * *
Тавана му бе тясно помещение с едно войнишко
легло, сгъваема масичка, разклатен стол, който рядко използваше, малка баня с
къркорещи денонощно тръби и в най-широката част от тавана бе ъгъла със статива.
Имаше и една противна метална печка, останала кой знае от коя епоха на човешкия
възход, но все пак даваща малко топлина, стига да успееше да намери дърва и
въглища.
Този
месец тя остана студена, също като камъните отвън.
Зад
печката имаше ниша и няколко картини се бутаха една в друга, обърнати с гръб,
защото Ланселот не можеше да търпи вече крясъците на цветовете им. До една бяха
незавършени, приличаха му на лица с наполовина съдрана кожа – оцъклени,
озъбени, хилещи се противно към неспособния да ги завърши художник.
Тях той не погледна, а застана пред
голото платно. Усещаше, че този път ще успее да създаде цял образ и искаше да
наслои с цветове платното, а нямаше нито един – тубите бяха изцедени до една,
палитрата ненужно захвърлена под леглото.
Празнотата
на платното го гледаше безмълвно от статива, а той го гледаше безмълвно от
леглото си с празни очи.
Мълчаха
с дни, мълчаха с нощи сплели погледите си.
Мълчаха
и сега.
Ланселот
си мислеше за реката, платното мечтаеше за ръка, който да нарисува живот по
него.
Художника
усети, че е гладен, много гладен. Днес не намери нищо с което да залъже
сетивата си. Няколкото познати, от които просеше пари, бяха категорични:
- Намери си работа, Ланс, или нарисувай
нещо, което да продадеш... – и отказаха да му дадат обичайната си милостиня
заради таланта, който все още помнеха, че има.
Който
някога имаше – поправи ги мислено Ланселот, защото сега гладът бе смазал онова,
което те мислеха, че все още носи в душата си.
Искаше да им каже, че без своята
палитра не може да сътвори нищо.
Искаше
да им каже, че душата му е вече обкована с ръждиви пирони и раните ѝ гноят.
Искаше
да им каже, че очите му са пълни с олово и не виждат както преди живота в
цветове.
А може би са прави – ако завърши поне
една от картините си, някой от тях ще я купи и тогава...
Но нямаше пари за бои, а без тях не
можеше да рисува. Осъзна, че дори и те вече не го ценяха, просто бе поредния
просяк от улицата. За момент се усъмни дали все още може да рисува – ами ако
дарбата му го е напуснала през тази седмица?
Глада
умее да прогонва всички чувства от тялото, оставяйки единствено най-първичната
жажда за оцеляване – борбата за живот.
Трябва да нарисувам нещо! – каза си той
и усети магическия прилив и горене в ръцете.
Времето спря – космосът замръзна.
Ланселот се вгледа в петното лунна
светлина, обхванало статива му. Бавно припълзя и докопа незавършените си
картини. Слабите му ръце с мъка успяха да начупят рамките и да намачкат
платната, сетне ги напъха в голия търбух на печката – тъпка ги с някаква
непозната до сега наслада, че ще унищожи нещо родено да бъде красиво.
Драсна
предпоследната клечка от кибрита и я поднесе към останките картините си.
Всичко свърши за по-малко от десетина
минути – толкова можаха да погорят платната, боите по тях и дървените им рамки.
След това още няколко трепета топлината докосваше художника и отново стана
студено.
Светът
отвън беше черен и той щеше да му предложи мрак в картината си.
Ланселот
поизчака още малко наклонил глава към бялото поле насреща. Когато се увери, че
сместа е изстинала, бръкна в пастта ѝ и зарови пръсти в пепелта.
Беше като да извадиш сърцето на умряла
звезда – събра го в шепата си.
С начернени ръце започна да нанася
саждени щрихи, които свърза в изображение на онази реалност, която виеше
страховито отвън.
Рисуваше с някогашната лекота и
неусетно започна да ръмжи.