вторник, 23 февруари 2021 г.

Къща за гости

 

        

       Пътуваха прекалено дълго, прекалено дълго...
      Това мислеше Ливиа, след като за кой ли път погледна часа – наистина им отне доста време този преход от точка до точка. Трябваше да стигнат някъде, а изглежда все още далече това място, което всъщност дори не знаеше кое е - Ким определяше маршрута им при посещението на известни и неизвестни места в страната. Днес планът му се беше объркал някъде и от километри не си бяха казали и дума, мълчаха потънали в мисли, всеки премислящ нещо свое, което за момента нямаше нужда да сподели със спътника си, а имаха навика да си споделят всичко видяно и премислено от единия, пропуснато или като допълнение за мислите на другия.
         Винаги, но не и сега.
         Ким се озърташе и сам се чудеше къде ли обърка пътя - малко след последното им спиране осъзна, че се носят в неизвестна му посока - навигацията на колата упорито мълчеше, напълно безполезна и в момента бе просто като украшение на интериора. Оказа се, че и телефоните нямат връзка с оператора си. Радиото също не улавяше нито една станция - нито една от десетките в ефира.
         Пълно затъмнение.
         Когато установи всичко това, вече нямаше никаква представа къде се намират. Движеха се известно време в очакване връзката с мрежата да се поднови и да получи някакво упътване дали е на правилния път или да поема в друга посока. Сигнала така и не дойде, затова сега просто караше, уверен че все някъде ще излезе някое населено място. Повече се притесняваше за настроението на жена си, тя не обичаше такива положения и определено вече е раздразнена от всичко случващо се.
         Ливиа мълчеше, заслушана в шума от равномерното сцепление между гумите и пътя,  и гледаше полето с оскъдна растителност как току се скрива от появила се стена от стъблата на обезлистена гора. После пак излизаха насред равнинната празнота,  простиращата се до далечните хълмове, очертаващи хоризонта и подпиращи ниското небе. Липсата на обичайните далекопроводи и километрите кабели свързващи металните кули беше странна – очите ѝ не можеха да намерят нищо в тази пустота.
         Нищо, съвсем нищо.
         Съвсем нормално да няма покритие за телефоните им, нито пък връзка с нито един от сателитите, колкото и да бяха в космоса. В момента нито един не им помагаше.
         Въздъхна - искаше да стигнат до някъде, да легне и да се наспи, толкова  уморена се почувства от усещането, че са се изгубили, но в колата по време на движение така и не се научи да заспива. Трябваше и да се пораздвижи, седенето започна да я сковава, днес освен двата пъти за кратки почивки на крайпътни бензиностанции, не бяха спирали повече, а след като откриха и това, че пътуват без да знаят накъде и денят вече си отиваше, определено нямаше и да спрат.
         Хвърли поглед към Ким, който бе вперил поглед в доста позахабения път без маркировка – навярно мислеше за същото - че трябва вече да са стигнали до набелязаното в плана им за пътешествие градче, което така и не се появяваше сред  толкова грозното в безжизнеността си поле.
         Ливиа бе свикнала с подобни преходи – били с кола, с колела или пеш, но днес нещо я караше да се чувства освен уморена, но и доста напрегната и много притеснена, без да знае от какво.
         Предчувстваше някаква опасност, а нямаше с какво да я свърже, освен това, че са в тази безлюдна местност, дори не се разминаваха и с други коли. Бяха сами на пътя, разгъващ се все така напред и напред. Може и да е нормално да се усети като изгубена и това да я притесни. Без да има нужда да пита или да го казва на Ким, знаеше, че ще спрат където и да е, без значение дали е искал да посетят мястото или не. Така се бяха разбрали още преди години – той да съставя плана за пътуванията им и тя му се доверяваше, като почти винаги оставаше доволна от избора му.
         Погледна към небето, започнало да тъмнее от пълзящите към тях тромави, но уверено приближаващи ги сивочерни облаци, между които вече се виждаха присвятквания и се чуваха глухи тътени.
         Само това оставаше - да ги залее някоя есенна буря и да няма къде да се приютят. Ама че ден им се падна...
         - Ливиа, май ще ни понавали.
         Ким също бе отбелязъл прииждащите тъмни облаци, само че без никакво притеснение от това, че не обичаше да кара в лошо време.
         - Чудесно. И все още не знаеш къде ще ни се случи това, нали?
         - Никаква идея. Това нещо – той чукна екрана на навигацията, застинал в една и съща непроменяща се картинка на някаква позиця, която определено не беше тяхната в момента, - нито ни показва посока, нито пък иска да говори. Същото е и с телефоните.
         - Знам, Ким, но тогава накъде караме?
         - По пътя, винаги караме по пътя – Ким ѝ намигна както правеше често за да разсее напрежението, но познаваше жена си достатъчно добре за да разбере, че точно сега не ѝ е до шеги. Затова остана само с едно намигане. – Добре, нека да сметнем - в два и половина минахме през онова градче с развалените и светещи в свободна комбинация светофари, нали ги видя и май ги снима? Нали ги снима? А, не си ли - е, нищо, може навръщане все още да не са ги оправили. Ама пък беше забавно да ги гледаме. – Явно на Ливиа не ѝ беше забавно. Прокашля се и продължи да говори: - Общо взето дори и да сме някъде без да знаем, никога до сега не съм срещал чак толкова отдалечени населени места и  предполагам, че не сме далече от следващото, което и да е то. Ще видиш, че скоро ще се появи, няма начин да не се появи.
         - Дано, защото ако бурята ни застигне няма да можем да продължим, ще решиш да спрем, понеже е опасно да караме, и ще трябва да спим в колата, а така най-вероятно ще замръзнем, особено след като ни свърши горивото, което, ако изобщо си забелязъл, е на привършване.
         - Само девет градуса е, нищо особено за есенна вечер – намигна ѝ той отново, тя го погледна с присвити очи, аха да го цапне, но му се размина - това го накара да увеличи отоплението, надявайки се да я поотпусне от видимо увеличаващото ѝ се напрежение.
         Упрекна се, че е права за горивото и не трябваше да рискува да не зареди когато можеше, но как да предположи, че ще пътуват толкова дълго.
         Пътя, с напукана и посивяла настилка, продължаваше да е все така без следа от човешко присъствие – нищо съвременно или знак от миналото – нямаше огради на стопанства из ширещата се равнина, нито обичайните останки на полуразрушени постройки.
         Освен камънаците, не се виждаше нищо друго.
         Това Ливиа отбеляза, че след като отминаха последната горичка, повърхността на полето с тук-там стърчащи сухи треви и недорасли храсталаци храсти, беше заменена от хиляди и милиони натрошени скални късове.
         Каменно поле.
         Направо си е пейзаж от някоя отдавна останала без живот планета – каза си тя. Кой ще живее тук за да обработва това мъртвило, едва ли има ползен за човека посев, който би изкласил.
         Вятъра подпря колата няколко пъти и първите тежки капки затропаха и нашариха предното стъкло.
         - Започна се... – промърмори Ким, изведнъж решително натисна педала и подкара возилото с по-голяма от обичайната и разумна за него скорост.
         Така и така нямаше жива душа наоколо, едва ли ще има кой да ме глоби за превишение на ограниченията, които всъщност никъде не видя да са обозначени.
         Трябваше да го направи още преди час, щяха да са много по-напред.
         След малко се наложи да намали, дъжда вече се изливаше и стана опасно да поддържа такава скорост. Трудно виждаше очертанията на лишения от каквато и да е маркировка път - остава да излезе от него и да се забие в камънака от който определено няма как да излезе и наистина ще трябва да останат закотвени тук.
         - Прекалено много се доверяваме на уредите – Ливиа гледаше с разочарование безполезните навигация и телефон в ръката. - Преди десетина години щяхме да имаме карта, истинска, отпечатана на хартия, с много точно обозначени пътища с номера и разклонения по тях към населените места. Ще е съвсем ясно накъде трябва да се пътува, ама не - ние разчитаме толкова много на това гениално изобретение, свързано точно сега с изключил сателит.
         - Просто няма обхват, виж къде се намираме, но да знаеш, че още утре ще имаме и карта, задължително ще имаме... стига да ги произвеждат все още. Ще потърся навсякъде, това е сигурно, и ще намеря, само веднъж да стигнем...
         Ким мърмореше, напълно съгласен с недоволството на Ливиа от съвременните технологии, но не откъсваше очи от пътя. Вятъра беше доста силен и не спираше да блъска колата от всички страни, а мократа настилка я правеше нестабилна, затова се придвижваха бавно и това само позволяваше на вечерта да ги приближава заедно с бурята, но ето че след едно силно присвяткване на светкавица, му се стори, че видя нещо.
         - Ливиа, виж - това не са ли покривите на къщи?
         Следващия блясък ги очерта съвеме ясно.
         - Най-накрая – цивилизация! Излезе прав, Ким, както винаги - а вече мислех, че си ме отвел извън време и пространство.
         - Или просто на друга планета – този път намигна съвсем спокойно.
         - Давай да търсим подслон, астронавте, преди да измързнем или да се издавим.
         Подминаха табела с име - не го разчетоха, но определено не бе онова, към което пътуваха, но за момента нямаше значение, важно е да има къде да прекарат нощта и да изчакат все повече развихрящата се стихия да отмине.
         В полумрака на отмивания от пороя ден, отбелязаха, че ги няма обичайните за входа на градовете складове или най-малкото светлините на някоя бензиностанция. Просто изведнъж се озоваха на главна улица, без никакво улично осветление. Движеха се покрай тъмната стена на силуетите на сградите, също без нито една светлинка по тях.
         Ким понамали още, дано види някой да попита за хотел или пансион, само че кой би излязъл в това време за да упъти двама току що пристигнали непознати.
         Градчето им изглеждаше безлюдно, потънало в мрак, разкъсван само от светкавиците, сякаш още се намираха в онова каменисто поле, където корените на живота нямаше къде да се задържат.
         - Никой, съвсем никой – прошепна Ливиа, оглеждаща наоколо. – Да не би да е от онези изоставени миньорски градчета за които съм чела – съществували са докато не се изчерпела местната мина и след това просто ги опразвали, зарязвали ги така както са си били, с опразнени къщи и улици...
         - Може и такова да е – в тия камънаци, покрай които минахме, освен подземни шахти да е имало някога, друго няма какво. Ако си права, какво пък - тогава ще имаме всички тези домове само за нас и все някъде ще можем да преспим.
         - Да, какъв късмет, Ким, такъв щедър избор, освен това ще бъдем без ток и вода – не е ли истински късмет!
         - Е, ток не ни е нужен, ще си запалим огън, а вода поне има в изобилие, само трябва да я съберем в нещо – сгреши с намигването, този път получи сръчкване в ребрата да бъде по-сериозен за положението им.
         - Понякога се чудя как така никога не се притесняваш за случващото се.
         - Много просто, Ливиа, каквото и да ни застигне, винаги ще го преодолеем – къде с лекота, къде малко по-трудно. Последното ни изкачване до онзи връх, нали помниш, точно се беше отказала и искаше да се връщаш, но се понапънахме, поносих те на гръб - винаги съм се радвал, че не си някое прекалено охранено женище - и все пак го стигнахме. А не беше ли най-величествената гледка, която сме виждали от този връх?!
         - Беше... само че сега май няма да видим такава. Навън е доста студено, явно дъждеца ни е повече зимен, отколкото есенен.
         - Зимния винаги ми е харесвал повече.
         Оливиа посегна да го сръга пак, но се отказа и премълча. Знаеше, че заради умората си е раздразнителна, но оценяваше и позитивната енергия на мъжа си, който никога не падаше духом при техните пътешествия, често съпътствани с приключения като това – насред буря в непознато им място.
         - Ето, бях сигурен, че има нещо такова – със задоволство рече Ким и спря пред двуетажна къща с много старинна форма, наподобяваща малко на замък, само че стените бяха от дърво, не от каменни блокове и имаше затъмнени прозорци, а не процепи на бойници.
         Имаше страни, които се извисяваха като кули със заострени покриви и малки, съвсем малки прозорчета под тях. Над входната врата, разумно покрита от навес, имаше позахабена табела с четлив надпис:  
         Къща за гости.
         Ливиа въздъхна с облекчение защото пред табелата се олюляваше старинен фенер, в който потрепваше пламъка на обикновена свещ, пазена от ветроупорните стъкла, закрепени към желязната рамка.
         Все някой е сложил и запалил свещта, единствената светлина, която видяха досега.
         Няма да издържи дълго и навярно щеше да угасне от това клатене – това пък си помисли Ким, оглеждайки старинния дом с интерес. Точно това обичаше да прави при обиколките им – да разглежда най-старите градски части, останали като слепени към съвременните градовете. Казваше, че все още пазят вкуса на миналото и може да го усети във въздуха по тесните улички, разделящи стоящите един срещу друг домове.
         Къщата, обливана от дъжда, изглеждаше като извадена от някоя кутия на времето и поставена тук, днес, когато хората строяха различно. Със задоволство си каза, че май няма да е съвсем напразно идването им тук и има с какво да го запомни.
         - Отивам да попитам има ли стаи.
         - Дано имат... ако трябва им плати двойно, но искам да изляза от колата     ...
         Откопча колана и се пресегна да издърпа якето си, щеше да му е нужно, намъкна се в него, сложи качулката и излезе от колата.
         Дъжда беше наистина много студен. Зимен.
         Ким видя как някой отмести завесата на прозореца до входната врата и ги наблюдаваше. От заливащия лицето му дъжд не виждаше кой е, наведе глава и бързо се изкачи по няколкото стъпала.
         В тоя край на света, без движение и пътуващи, със сигурност щеше да има стая за тях и определено няма да е пренаселна къщата за гости, която сякаш е чакала бурята да ги доведе при нея.
         Миг преди да почука с прикрепената на вратата хлопка с формата на свита в юмрук ръка, вратата се отвори и едно малко пламъче заигра насреща му.     
         - Здравейте – каза Ким и отметна качулката си за да видят, че обикновен човек, без никакви лоши намерения. Знаеше добре как се отнасят с непознати в подобни закътани места, но умееше да предразполага местните.
         - Здравейте, пътниче, дъжда ви хвана и стигнахте точно навреме – на непрекъснато движещата се светлина от фенера над него и онази, в ръцете на посрещналата го жена, видя, че е доста възрастна, висока, леко прегърбена, но с много живи очи, отразяващи играта на пламъка.
         Стоеше зад прага, прикривайки се от пръските, които навеса не можеше да спре. Понабръчкано от годините лице се кривеше в нещо, което трябваше да приеме за усмивка. Навярно заради трепкащата светлина на свещта, лицето ѝ му се стори зловещо, въпреки приветливия глас с който му говореше. Ким просто си го отбеляза на ум, докато започна да разказва за патилата по пътя си.
         - Объркахме пътя някъде преди часове, уж се движихме в правилна посока, но ето че дори не знаем къде се намираме. Нямаме връзка с нищо и жена ми – той махна към работещия на място автомобил, – в момента проклина всички упътващи технологии и модерни устройства на света. Просто е чудо, че сме тук, дано имате и стая за нас?
         - Имаме, имаме, млади човече, има за всеки дошъл чак до тук – наистина сме много встрани от главните пътища, но може ли да оставя двама уморени пътници без подслон в такова време. Влизайте, возилото си оставете там където е, както виждате сам нямаме много движение и няма на кой да пречи.
         - Да, видях, дори си помислихме, че е напълно изоставено място. Много съм ви благодарен – къщата ви е спасението ни! 
         - Определено е, определено е.
         Старицата изглеждаше много доволна от появата на гости в дома ѝ. Кой знае какви цени ще има, но понеже нямаха друг избор, Ким беше съгласен да плати каквото му поискат.
         Нахлузи пак качулката и слезе по стълбището, като за малко не падна, подхлъзвайки се на изгладеното от употреба дървено стъпало, залитна и в последния миг успя да запази равновесие. Почука на прозореца, давайки знак на Ливиа да слиза. Отвори задната врата и в един от саковете започна да слага дрехи за преобличане, две бутилки с вода за пиене, тоалетните им чантички и малко пакетирана храна, каквато винаги имаше в изобилие по време на пътуванията им. Друго за момента не беше нужно.
         Ливиа наметна главата си с края на дрехата си и изтича нагоре. Старицата услужливо чакаше като предпазваше с длан пламъка да не угасне от поривите. Така и не прекрачи прага, но вятъра разпиляваше и сивкавите ѝ коси и фенера над нея, правейки подскачащи петънца по олющената стена на фасадата. Светлинката му понякога успяваше да се отрази и в прозореца, току до отворената врата – същия през който старата жена бе надникна и видяла, че са има неочаквани посетители, но така и нямаше сили да я преодолее и той си оставяше затъмнен и криещ вътрешността на къщата.
         - Здравейте!  
         Ливиа спря под навеса и зачака Ким да дойде.
         - Ама че време! Никъде не казаха, че ще има такава буря...
         - Влизай, влизай, скъпа, не стой на това течение, той ще дойде, няма къде да отиде, съвсем няма къде да отиде в този дъжд – ласкаво рече жената и се отмести, Ливиа се промуши покрай нея, като също намери за страшен образа ѝ в слабото сияние, идващо от свещта.
         Озова се в полутъмно предверие и усети странен мирис в топлината, която лъхаше от вътрешността на къщата и зачака идването на Ким.
         След малко той се появи, отърсвайки се от капките преди да влезе, каза нещо на домакинята, тя  му отвърна и се засмя. Ким я побутна и заедно минаха нататък. Не усетиха как старицата ги подминала, но изведнъж се озова до камината в ъгъла на обширна стая, в която Ким и Ливиа също влязоха. Внимателно постави свещника на ръба на камината, пред полирана сребриста плоскост, пламъка му се успокои, спря да трепти и уверено засия усилен с отражението си към гостите.
         Не видяха как вратата на къщата сама се затвори от преминалия трепет по стените, сля се с тях с едно сподавено примляскване, но с това отведнъж ги изолира от всичко ставащо навън.
         Воят на бурята изчезна и вече се намираха в плътната тишина на това сухо и топло място.
         Стаята наистина беше огромна, не можеха да я огледат цялата заради оскъдното осветлени, но видяха, че до тях има няколко страшно изглеждащи на отблясъците дървени или гипсови фигури на хора в естествен ръст в тъмен цвят. Формите на телата им бяха неестествено изкривени, направилия ги сякаш е изцедил всичата телесна течност и ги представяше предимно сухожилията и мускулни влакна.
         Малко странна украса – каза си Ким. Но всеки си има вкус, понякога различен от онзи на другите, много различен.
         Старицата поразръчка огъня и сложи две-три цепеници от големия сандък до нея. Имаше още няколко свещника из стаята, но светлината им едва успяваше да опише полукръга от големите старинни, с доста позахабена дамаска кресла, наредени около камината и с - както му се стори – някакви сенки, свили се в обятията им.
         Поне така изглеждаше. Ливиа мислеше за друго.
         - Нямате ли ток?
         - Не, скъпа, спират го често, особено във вечери като тази, няма никакво захранване.
         - Затова значи целият град е тъмен.
         - Тук живеем предимно стари хора, кой ще мисли за нас, седим си  по домовете, няма къде да ходим толкова, а и сме свикнали вече, така че можем да правим всичко и без електричество, най-малкото държим далеч студа.
         Тя направи движение с ръка, описващо кой знае защо и тях във всичко наоколо.
         - Къщата се грижи добре за обитаващите я, добрата стара къща пази своите гости, това е сигурно, съвсем, съвсем  сигурно...
         Двамата доловиха странен звук - воят на вятъра, промъкнал се през комина или изпуснат стон от страдащо същество – така и не можаха да определят, защото заглъхна почти веднага когато старицата отново им заговори ласкаво и го заглуши.
         - Е, добре сте дошли - казвам се Аби, леля Аби за млади хора като вас, дошли от толкова далече да ни бъдат гости.
         Ливиа видя мимолетно зловещо излъчване от раздвижилите се десетки бръчици при усмивката с която им се представи, но и тя като Ким го отдаде на тази сумрачна обстановка.
         - Живея в тази къща от както се помня, за да не съм сама я превърнах в място, където пътуващите могат да останат за ден, два или повече, много повече.
         - Аз съм Ким, това е жена ми Ливиа. Пътуваме из страната за да я опознаем, позволяваме си го винаги щом можем и все още не сме я обходили цялата, толкова е голяма – Ким пусна своята безгрижна ведрост към познати и непознати, която на светлината на пламъците също излезе лишена от обичайната си лъчезарност. – Но можем да кажем, че половината поне вече е видяна.
         - Чудесно, просто чудесно, толкова млади и толкова много видели, живота ви е добре запълнен с впечетления, това е сигурно – усмихваше се старицата и протриваше кокалестите пръсти на ръцете си.
         Привикнали вече към полумрака, очите на двамата започнаха да различават повече неща край тях.
         Представилата се като Аби беше облечена в нещо като халат, прихванат от шнурест колан с провиснали на пискюли краища. Все пак се намираше у дома си, носеше каквото ѝ бе удобно, няма кой да я упрекне за това.
         В страни от нея, дебелите и тежки завеси с някакви мотиви по тях, покриваха плътно прозорците... или пък криеха дома от външния свят?
         Образите на фигурите, макар и странни, приеха, че са умело изваяни от дърво и напълно си подхождаха на цвета и вида на стените – тъмни, измазани в грапаво покритие от ръждива, навярно засъхнала и нанесена просто така кална смес.
         На Ливиа ѝ изглеждаше плашещо това, че при движението на пламъците от огнището и от свещниците, изпитите лица се гънеха се като живи.
         Между припукването на горящите цепеници, отново чуха онзи приглушен звук – сега с изненада видяха, че плътните сенки в креслата са на пръв поглед неподвижни мъже и жени в напреднала възраст - много по-стари дори и от посрещналата ги леля Аби, а тя определно беше отметнала доста години, макар и много жизнена за възрастта си.
         Съсухрените тела и изпити лица бяха същите като на фигурите до стените, лесно можеха да ги определят като на мъртъвци, но ето че от време на време някой потреперваше в спазъм или току се задъхваше в търсене на глътка въздух, издавайки тихо виещ стон, показващ на чулите го, че ги боли дори като дишат и че все още живи.
         Ливиа хвана ръката на мъжа си и му посочи с поглед берящите душа хора, кой знае защо оставени тук в тези кресла. Гледката я накара да ги съжали за това, че са живели толкова дълго и просто чакат последният им дъх да ги освободи от тежестта да бъдат затворени в своята безпомощност, която бяха принудени все още да наричат живот.
         Стопанката улови погледа ѝ.
         - Не се притеснявайте, скъпи гости, това са постоянните обитатели да дома, стари хорица, много стари и самотни, останали без никой на този свят. Добре, че са мои наематели и се грижа за тях колкото мога. При мен е толкова евтино, че престоят си е направо без пари, особено за бездомници, които никой не иска да погледне – скромно обясни леля Аби, но очите ѝ се стрелнаха към неподвижните тела с упрек, че чрез стоновете се оплакват от състояните си.
         На все повече подозиращата някаква нередност Ливиа не ѝ стана ясно дали в тях улови пламъчетата на свещниците или грейнаха от нещо друго... нещо, което можеше да нарече апетитно поглеждане на гладен пътник към менюто в ресторанта, в който след дълго търсене бе намерил вкусна храна.
         - Вие правите наистина много, щом сте ги приютили, видно е, че имате добро сърце – похвали я Ким, останал сляп за усещанията на жена си. Винаги бе уважавал старите хора, знаеше, че те са основата на тяхната младост и пътеводителите към зрялостта на всеки един, която така или иначе трябва да стигнат един ден.
         - Всъщност, ако трябва да съм точна, всички те дойдоха сами преди време, разбира се не в един и същи ден, но също като вас са хора пътували без посока и оказали се забравени и непотребни, просто нямаше къде другаде да отидат. Моят дом ги прие и ето че останаха завинаги тук.
         Къщата се разклати при споменаването ѝ – дали вятъра ли я блъскаше или нещо друго раздвижи страните ѝ, Ким и Ливиа не разбраха, но несъзнателно се приближиха един до друг. Тя от докопалия се до душата ѝ страх от чутото, а мъжа ѝ заради студа, облял тялото му.
         - Е, свят голям, хора всякакви – отърси се Ким от студа и усещането за него, взе сака, сети се нещо и попита: – Сега ли да платим?
         - Не се притеснявайте за това, плаща се на тръгване – махна с безразличие леля Аби.
         - Тогава, ако ни покажете къде може да се настаним...
         - Разбира се, разбира се, стаята за младите хора, пътували дълго е горе. Може да ходите навсякъде, къщата е обща, така да се каже, вече е и ваша - домакинята ги приласкаваше да станат част от постоянните гости в нейния дом.
         Ким се усмихна – беше им все още рано да останат за постоянно. Но кой знае, някой ден всеки може да завърши пътя си точно в дом като този.
         - Тук се събираме за да сме заедно, а там – Аби посочи към коридора, криещ края си в мрак, - там, точно зад онази стена, се храня...
         Тя поглади дългите си сиви коси и побърза да се поправи:
         - Там се храним... всички гости на този уютен дом се храним там, сами ще видите.
         Взе най-близкия свещник, този път с три потрепнали от раздвижването им пламъчета.
         - Е, хайде, елате, ще ви отдведа в стаята.
         Двамата тръгнаха след нея по старото дървено стълбище, което скърцаше и стенеше на всяко стъпало. Старата Аби заразказва как къщата е била построена преди много поколения и макар стара, все още удържаше опитите на времето да я разруши.
         Имаше прозорци между приземния и горния етаж и за разлика от тези долу, тежките им завеси бяха прихванати в двете си страни и от време на време се виждаха извиваните от бурята оголени клони.
         Ревът, който ги превиваше, така и не се чуваше, но бяха движещи се щрихите надраскани от подложените на мъчения дървета отвъд спиращите вятъра стъкла.
         Вятъра не чуваше, но отронените охкания и тежки вдишвания на страдащи души в голямата стая, но тях Ливиа долавяше сред скърцащото стълбище. Изкачваха се бавно заради леля Аби, а Ливиа беше последна и забеляза как нещо се движи по набраздените стени и ги следва – не бяха светлосенки от носещия се напред свещник. Бяха нещо съвсем друго, което определи, че е съвсем живо и пълзи след нея, току протягайки да я докосне.
         В съзнанието ѝ дойде и името на вижданото – ужас.
         - Ким... – прошепна тя, той не я чу, бърборейки нещо за архитектурата на къщата с водещата ги нагоре старица. Тя му отвръщаше, поспираше и потупваше стената, хвалейки я колко е здрава. По едно време извърна лице да я погледне. Всъщност не нея -   Ливиа видя как дава знак на следващите ги сенки с присвиване на очи и рязко отмятане на главата да не бързат толкова.
         Ама че внушения ми идват от тъмнината – упрекна се тя, въпреки увереността си в реалността на случващото се. – Може ли стените да са живи и да я преследват - що за глупости ражда ума ми... Я се стегни!
         - Ето, тук може да се настаните, това е вашата стая, има всичко, сами ще намерите нужното. Ей там, онази врата е банята. Оставям ви този свещник, ще сляза и без него, така де, все пак живея тук от толкова много време – толкова много време... -  и се позасмя, личеше, че настроението ѝ, кой знае защо, се подобрява с всяка минута.
         Ким взе тежкия свещник и се учуди как старицата успява да го държи само с една ръка.
         - Благодарим ви, наистина ни приютихте съвсем навреме преди да се изгубим напълно в тази бурна нощ.
         - Така е, точно така е, но леля Аби няма да ви остави в такова лошо време. Е, настанявайте се, ако пожелаете, по-късно може да слезете при нас, старите хорица.
         - Разбира се – съгласи се Ким.
         Преди да си тръгне, леля Аби неочаквано стрелна Ливиа с ясно изказан в погледа ѝ  упрек, затова че е видяла неща, които не е трябвало, после приведената ѝ фигура в широкия халата изчезна бавничко в тъмнината.
         - Ким... – прошепна Ливиа, след като затвори вратата и се ослуша за отдалечаващите се стъпки. – Ким, тук нещо не е наред.
         - Така ли, какво например – Ким сложи свещника на потъмнял от многократното лакиране скрин, след това метна сака на широко легло, покрито с ръчно плетена дантелена покривка.
         - Всичко... Тази любезност например, прекалено е сладникава... – а как да му каже за гонещото ги присъствие по стените и странните знаци на домакинката им.
         - Ливиа, знаеш за гостоприемството в малките градчета, неведнъж сме я виждали, хората рядко срещат непознати и винаги преиграват в старанието си да се харесат, особено като очакват и заплащане за гостоприемството си. Все пак това е къща за гости, плащаме си за да сме гости, нали ти е ясно.
         - Знам, но тази жена, тази леля Аби сякаш ни подлъгва със захаросаните си приказки. А и онова там долу...
         - Какво там?!
         - Не видя ли тези измъчени хорица. Съвсем като мъртви бяха.
         - Видях ги, добре ги видях – имаше навярно и на почти сто години, няма как да са прекалено жизнени, духа им е сломено щом са останали без близки и трябва да живеят от милостта на домакинята.
         - Изглеждат така страшно... Направо ужасно!
         - Ливиа, като наближиш стотака, пак ще си най-красивата жена на света за мен, но дали в очите на някой много по-млад ще бъдеш същата красавица? А? Хайде, ако обичаше, бъди малко по-мила в отношението си към старците.
         Тя премисли думите му, може и да е прав за това, но не и за другото, което видя преди малко. Реши да му каже.
         - Ами движенията дето ни гонеха?
         - Какви движения... кой ни е гонил?! Ливиа, какво ти става?
         Ставаше това, че иска да се махнат от тази къща. Само че навън заедно с бурята ги очакваше вече и студената нощ, колата им имаше гориво за съвсем малък пробег – беше наясно, че друго не им остава, освен да прекарат нощта тук.
         - Нищо, прекалено изморена съм, не ми обръщай внимание. Какво мислиш да правим?
         Ким извади телефона си, все така без връзка с оператора, и включи фенерчето му, отвори вратата и отиде към малката баня за да провери дали има вода.
         Имаше, дори и топла – знаеше, че много стари домове имаха котели на газ или дърва, така че го прие за нормално.
         - Имаме топла вода – провикна се той, като после се сети за дремещите старци долу, върна се в стаята и малко по-тихо додаде: - Виждаш, че не е съвсем загубено мястото.
         Тя не отговори. Просто гледаше пламъчетата на свещите.
         - Ще е проява на добро възпитание после да слезем малко. На тези хорица ще им е приятно да бъдат в компанията на двама млади, които да им разкажат какво става по света. А може и те да ни разкажат за техните спомени – знаеш, че обичам да слушам истории, а винаги имаме какво да чуем от живели толкова дълго време хора. Какво ще кажеш?
         - Дрехите! – Ливиа бе върнала в спомените си няколкото минути преди да се качат. – Сега се сетих, че виждах нещо странно – дрехите им бяха съвсем нови, прекалено младежки за техния вкус и поне с няколко номера по-големи. Не им подхождаха, никак не им...
         - Да си чувала за раздаваните навсякъде от Червения кръст помощи и дарения точно на нуждащи се като тези бездомници?! – прекъсна я Ким и въздъхна с престорено отчаяние. – Как може да се изплашиш толкова от няколко баби и дядовци, дремещи на тъмно!
         - За всичко имаш обяснение. Както и да е, аз първа влизам в банята.
         Извади нужното от сака, сега пък ѝ се стори, че фигурите по таблата на леглото се раздвижиха като прошавнали към нея пръсти, но прогони видението и каза на Ким:
         - Дай ми свещника, ти ще стоиш на тъмно, умнико!
         Ким размаха все още светещия си телефон и внимателно вдигна тежкия предмет.
         Когато Ливиа излезе, шарейки с фенерчето, отиде към прозореца да издърпа завесата му. Отвън, въпреки облаците, все трябваше да влезе нещо, което да прогони тъмнината.
         - Ким!
         Не го викаше, а зовеше за помощ.
         Той скочи и за секунда стигна до банята, когато отвори вратата видя Ливиа прилепена към калната стена, която я засмукваше и заливаше с ръждивата си смес. Понечи да хване ръката ѝ, но сам бе запратен до тялото на жена си от ръждиво заплюване. Усети как в тялото му се впиха стотици малки нокти и зъбки.
         Телефона му падна и се счупи, но свещника все така гореше, защото неговата светлината му никога не се стопяваше, поне докато домът не решеше да я угаси..
         - Е, скъпи мои, къщата ми не можа да чака повече и ето, гладът я накара да избърза. Но вие сте толкова апетитни, така че няма какво повече да се бавим, а и аз самата също съм толкова гладна – леля Аби се появи в рамката на вратата, сега вече без да крие апетита към двете млади тела.
         Лицето ѝ бе станало откровено зловещо, също като на хищник, изправил се пред здраво хваната в капана му жертва.
         - Вие ще сте храната за този дом, също и за мен. Ще ви ядем бавничко, може би по-дълго ако не дойде прясна храна, както днес. Имаме си и онези другите, но вече пресъхват и напоследък трябваше да пестим. Може да се каже, че огладняхме доста в чакането ви, но тази нощ ще пируваме.
         Смразяващия ѝ дрезгав смях се смеси с виковете, които нададоха двете жертви,  усетили силно захапване от започналата да се храни с тях къща. Старицата завря ръцете си в стичащата се кал, сля се с нея и започна да източва жизнеността на заглъхналите вече Ким и Ливиа.
         Вече нямаха сили да говорят, нито да извикат, само можеха да простенват от болката на топящият се в невидимите усти живот.
         Стонове бяха същите като онези, които чуха преди малко от прикованите в креслата клетници, също превърнали се в храна на тази къща и нейната обитателка.
         След малко старата Аби блажено избърса устните си от потеклата от тях слюнка.
         - Друго си е налято с кръв и плът младо тяло. Така, скъпи мои, сега оставям и домът да се нахрани, а вие може да приемете, че оставате тук - поне докато има с какво да ни храните. След това... е, вече видяхте колекцията ми от изсушени тела, ще ви сложа там при тях след като не остане и капчица живот у вас - обичам да ви гледам и да си спомням вкуса на всеки един.
         Тя примлясна като обичащ да си похапва човек.
         - Толкова сладки душици съм имала за гости... толкова, наситина толкова сладки.
         Изчезна за малко, когато се върна им се усмихна.
         - А всичко това няма да ви е нужно повече – Аби бе взела малкото вещи, които бяха донесли отвън. – Огъня в камината ще скрие всяка следа от вас, още повече, че в този град няма кой да ви потърси. От двайсетина години го водят за необитаем, което е хубаво предимство – такива като вас, изгубили се пътници, щом спрат неизменно идват в моят гладен дом.
         Ким и Ливиа все още чуваха думите ѝ, но нямаха как да ѝ отвърнат.
         Онова, което Ким преди малко помисли, че е топла вода, се оказаха вътрешните сокове на тази жива къща, които в момента ги поглъщаха на малки глътки, бавно, без да бърза, наслаждавайки се по собствен начин на вкуса им.
         Оказа се, че след всяко всмукване, съзнаният им започваха да губят способността си да разсъждават и потъваха в онази безразлична апатия на уловеното вече от хищника животно, примирило се, че кръвта му ще бъде излочена до край.
         Щом домът и старата Аби намерят състоянието им за достатъчно безвредно към тях, щяха да ги оставят при запасите си дулу край камината.
         Много по-пъргавата вече Аби слезе и погледна към свитите тела – няколко скоро ще трябва да изправи до стената, нямаше много останало в тях и само заемаха нужните ѝ вече кресла.
         Преценяйки кой да е първи, чу шум и отиде да погледне, отметвайки тежката завесата на големия прозорец до входната врата.
         На мястото, където преди беше колата на Ким - домът вече я беше погълнал към  основите си, - спря голям семеен автомобил, пълен с видимо изгубили се в бурята хора.
         - И това ако не е най-щастливата ни нощ – толкова храна наведнъж не сме имали от години!
         Домът току що привършил храненето си, изсумтя доволен.
         - Ще се заредим за много, много дни напред, нали, скъпи мой?
         Тъй като беше лаком, предпочиташе да преяжда при всяка възможност, а не да се храни оскъдно с месеци от дажбите на стопанката Аби, винаги упреквайки го, че трябва да се съобразяват с имащото докато чакат появата на някой.
         Живееха така дълги години, превръщащи се във векове – Аби помнеше как някога беше по-трудно да намират храната си, хората бяха много по-малко и се познаваха, изчезването на някой лесно се забелязваше и при едно претърсване щяха да намерят останките му. Разчитаха на идващи от много далечни краища пътници, Аби ги разпитваше и щом се уверяваше, че няма опасност за нея и домът, те ги изяждаха.
         Но днес имаше милиони и милиони скитащи се по света, ставащи все повече непознати един за друг и толкова лесно губещи се из това закътано местенце, където имаше само една единствена къща за гости.
         Живота на хората е неизчерпаемия извор от който от време на време трябваше да се загребва и да се утоли жаждата на живеещите в симбиоза дом и старица. Заедно успяваха да удържат напъна на времето да ги разруши чрез отнетите животи. С всяко хранене възвръщаха силите си и навярно щяха да оцелеят още много, много дълго.
         Влизайки отново в образа на леля Аби, тя избърса потеглите отново лиги, този път от задоволство, приглади разчорлената по време на храненето коса, поизпъна странната си дреха и наложи на лицето си да изглежда по старчески миловидно. След това изпревари почукването на изкачилия се и криещ се от дъжда вкусен, навярно вкусен непознат.
        
 

неделя, 14 февруари 2021 г.

Свят без очи

         


    1.
         Очите на Матео гледаха в нищото насреща.
      Не виждаше лицата на стоящите около него, нито цветовете на шарените опаковки на напитките и шоколадените изделия в хладилните витрини, а образите от екрана на телевизора в чакалнята оставаха извън полезрението му и някъде много далеч от мислите му.
      Не чуваше и събраните в общ шум звуци – отварянето и затварянето на вратите, стъпките на преминаващите, гласовете на хората, чакащи като него да бъдат извикани, но споделящи един с друг страховете и болките си – Матео беше чужд за всичко ставащо наоколо.
      Сякаш бе ослепял и оглушал за абсолютно всичко.
      Мислеше единствено за Ана...
      За своята жена и за крехкостта на живота ѝ, за който знаеше, че се бореха в момента. Дали ще го спасят или в безсилие ще го изпуснат? Дали усеща нещо и как ли понася болката? А ако душата ѝ вече я напуска... той дали ще го разбере?
      Мислеше и за това как денят им започна съвсем нормално като всеки друг - един обикновен работен ден в средата на седмицата, събудиха се заедно, закусиха, поговориха си, след това всеки отиде на работата си. Бяха една съвсем обикновена двойка, която освен с това, че се обичаха истински, нямаше с какво друго да бъде забелязана от който и да е.
      А сега, в късния вече следобед, нормалното им ежедневие се бе преобърнало от  необикновено мрачно преживяване... най-вече за нея.
      Беше тук от часове, макар дори да не бе поглеждал колко е часът - времето нямаше значение, щеше да стои цяла нощ ако се наложи. Бяха му казали всичко нужно, което прецениха, че трябва да знае – след тежка катастрофа между два леки автомобила на градска улица, има трима загинали на място и един е оцелял – оцелелия бе неговата съпруга, намираща се в тежко, много тежко състояние. Загиналите не познаваше, те бяха болката на техните близки, които не бяха в тази чакалня.
      Отначало не разбра веднага какво му говорят – каква катастрофа, та Ана не шофираше, но се оказа, че две коли са се сблъскали заради дъжда и високата скорост, едната така се завъртяла от удара, прелетяла над бордюра и помела минаващата в това време пешеходка. Според часа на инцидента Матео знаеше, че точно по това време жена му отиваше до дома на онова дете, на което преподаваше у дома. Ана беше учител по музика, а детето, заради заболяването си, не можеше да ходи на училище и тя реши да го посещева три пъти седмично. Много пъти му бе казвала, че има такъв талант и че ръцете са достатъчни да го усъвършенства, дори когато краката да отказват да помагат. Никога не бе виждал детето, в момента дори не си спомняше името му.
      Минутите на големия часовеник над рецепцията се сменяха една след друга и се превръщаха в часове - отмервайки интервала време и приближаваха мига на отсъждането за съдбата на Ана – дали ще бъде прибавена към загиналите или ще остане с живите.
      Живите – колко са много и стават все повече с всеки ден. Имат собствен живот от сменящи се дни на радост и тъга – мислеше си Матео, скрит в състоянието си на пълно отчуждение от другите.
      Можем ли да споделяме такива моменти, като този, който изживяваше - да ги споделяме един с друг, докато чакаме някой да остане сред живите. Да ги споделим, може би за да не бъдем слаби или може би за да не оставаме сами ако чаканият така и не се завърне.
      Ще бъде ли разбран наистина ако Ана вече не е от живите или ще получи добре изиграно съчувствие? Ето, сам не мислеше за онези, загиналите, а за оцелялата в тази катастрофа. Живите се радват да бъдат живи и едва ли искат да се доближават до смъртта – каза си той, когато от мъглата, наслоила се в съзнанието му, дочу слаб глас.
      Осъзна, че гласът зове името му. Скочи, съзнанието му се активира към заобикалящия го свят и бързо тръгна към една сестра, която му даде знак да влезе през вратата, отваряща се само отвътре. Тръгна след нея по коридора, разминавайки се с всевъзможен медицински персонал и съоръжения. Без да осъзнава отчете миризмите – толкова различни и непознати, но напълно отговарящи на мястото, което кой знае защо нарече в мислите си - предверието.
      Това го притесни - защо го допускаха там... за да му кажат нещо за Ана, нещо,  което не е за пред всички?
      Доктор, видимо току що излязъл от операционната, го очакваше и разтриваше ръцете си – няколко часа бе прекарал над масата и умората му личеше, но това е неговата професия и той ѝ отдаваше всичко, което можеше да даде. Видимо бе на възрастта на баща му, висок и слаб мъж, който като го гледаше го със спокойните си очи иззад стъклата на очилата си. Сестрата все така безмълвна, отиде настрани.
      Матео погледна с очакване - нямаше как да знае дали човек, ежедневно държащ нишките на живота и смъртта, може да изразява емоции чрез очите си или добре се е научил да го контролира и прикрива.
      Застана в готовност да чуе... каквото и да е.
      - Спасихме я – съобщи му доктора, но без никаква тържественост или излишни въведения. – Доста зле е пострадала, много сериозни наранявания, беше изгубила и много кръв, но в момента вече няма опасност за живота ѝ, ще се възстанови, макар и бавно, много бавно, но ще живее.
      - Благодаря ви, докторе...
      Усети каква голяма тежест се смъкна от съзнанието му, мъглата в него изчезна и света отново се проясни.
      - Но...
      Тежестта бе заменена от внезапно ледено стисване в гърдите след това „но“. Явно то е и причината да поиска да го види лично. Пое дъх – трябваше да чуе още нещо.
      - Но за съжаление очите ѝ не можахме да запазим.
      - Не разбрах – какво за очите?!
      - Жена ви ще остане сляпа. При удара е получила вътрешни разкъсвания, счупвания на крайници и няколко външни травми и наранявания, с тях се справихме, но нещо е смазало лицето ѝ е поразило очите ѝ непоправимо.
      За Матео гласът можеше да се нарече дежурно делови докато му описваше пораженията на оказалата се на неточното място пешеходка.
      Нямаше как да знае, че доктора, въпреки годините практика, в себе си изживяваше всички тези срещи. Макар и да предаваше фактите за състоянието на пострадалите, той  съчувстваше истински на близките им, които трябваше да узнаят истината от него. А в случаите когато нишката на живота се скъсваше в ръцете му, защото и това се случваше често, тогава искрено тъжеше, но само в себе си и без да го показва на околните. Защото тъгата му нямаше да помогне на никой и я запазваше само за себе си.
      Така и не свикна с изгубените животи, винаги приемаше, че ако имаше малко повече умения или науката е малко по-напреднала, би могъл да спасява повече. Днес, сега, видя една млада двойка, която ще трябва да продължи да живее с това, което не можа да запази.
      Матео изглеждаше толкова смазан от чутото, макар все още да го осъзнаваше, че доктора се смили и предложи:
      - Можете да я видите за малко и не се плашете от вида ѝ... След това се приберете,  няма смисъл да стоите. Ще се наложи да я държим в кома няколко дни.
      Матео не реагираше на думите му, въпреки, че ги чу съвсем ясно.
      - Утре отново може да дойдете, ще предупредя да ви допуснат да я видите отново, засега отвън, а след това ще може да сте до нея, но известно време няма да е в състояние да общува. Това е...
      От повече думи прецени, че няма нужда.
      Матео кимна, доктора даде знак на сестрата. Тя му подаде маска, наметна го със стерилизирана дреха и го поведе по коридора към интензивното отделение. Спря до една врата и я открехна, постави длан на гърдите му, показвайки, че не трябва да влиза.
      Това което видя не беше Ана - видя подобие на тяло, към което бяха прикрепени всевъзможни медицински уреди на легло приличащо на камера за сън в космически кораб – такива ги представяха във фантастичните филми. Само че в това легло лежеше жена му, макар и да не приличаше по нищо на нея.
      Лицете ѝ бе скрито от превръзка, главата също. Едната ръка извита от гипса, единият ѝ крак стърчеше също гипсиран. От няколко банки се вливаха разтвори в кръвта ѝ, а специален апарат се грижеше за дишането ѝ. Видя на екран пулса как едва потрепваше в безкрайно течащата линия и непрекъснато сменящите се цифри, показващи и следящи какво е състоянието ѝ. Около леглото имаше още много непознати му съоръжения и уреди, окачени над неподвижното тяло.
      Гледаше и не можеше да повярва, че  това същата жена, която прегърна тази сутрин – топла, жива и напълно здрава, след това съзнанието му възприе, че въпреки ужасяващата гледка, тя е жива. Тежко пострадала, но жива...
      С докосване по рамото сестрата му подсказа, че е време да си върви.
      Върна се сам по същия коридор, мина през онази врата, прекоси чакалнята и се  качи на асансьора. След малко излезе от болницата. Навън вече бе тъмно и ръмеше, студения въздух му подейства освежаващо. Постоя известно време така, дишайки и издишайки, след което отиде да търси колата, която не помнеше къде остави на огромния паркинг.
 
      2.
      Съзнанието на Ана беше объркано от безпомощността си да осъзнае къде се намира.
      Толкова объркано, че се възприе просто за изгубено – изгубено в неизвестността.
      Спомените ѝ връщаха като блясък само момента на силния удар и потъването отведнъж в пълната тъмнина, която я съдържаше.
      Опита ѝ да почувства нещо от външния свят се оказа непосилен за сетивата ѝ – неочаквано всички бяха изчезнали. Нямаше представа къде е, какво се е случило, още по-малко колко време е минало. Мислеше хаотично и разпиляно, но с усилие успя да подреди някои предположения.
      Ако спи и сънува, то сънят все някога трябва да свърши и да се събуди както винаги до Матео. Ана имаше навика, нощем, спейки, да се уверява в присъствието му – ръката ѝ просто го докосваше и продъжаваше да спи знаейки, че е до нея.
      А сега усещането за него ѝ липсваше от цяла вечност.
      Осъзнаваше също и това, че се намира в пълен мрак и липсват обичайните събития на сън. Не сънуваше нито движения, нито цветове, нито гласове, нито случки, нито образи и никакви звуци.
      Нищо.
      Пълен мрак...
      И пълна тишина.
      Музиката обикновено присъстваше във всяко едно нейно състояние – дали спи или е будна, Ана създавеше винаги мелодии. Чрез музиката улавяше и изразяваше живота. Бе ѝ се посветила, а сега дори тя бе заглъхнала.
      Мислите ѝ обикаляха, но обиколката им бе кратка в рамките на все едно и същото  отстъствие на каквото и да е.
      Затвор на мислите – така нарече мястото.
      Всъщност, място нямаше, прие, че това е някакво състояние от което не може да излезе, нито пък знаеше как е попаднала тук.
      Липсата на време бе ужасна. Без него нямаше основа на която да стои, нямаше и посока към която да поеме.
      Дори спейки, подсъзнанието ѝ винаги отчиташе времето – знаеше кога трябва да се събуди, следеше за биологичните процеси да си текат равномерно и при нужда я извеждаше към реалността. А сега – сега нямаше нито време, нито нужди – сякаш обитаваше една вечност от тъмна тишина.
      Можеше да си спомня някои събития от живота си – не гладко и подредени както обикновено, но късчета и фрагменти от различни спомени и разбирания се появяваха и изчезваха, преплитайки се хронологичен хаос. Но най-често съзнанието ѝ оставаше неподвижно. Напълно неподвижно.
      А казваха, че то никога не спи, енергията му никога не замира и винаги е в движение – сега се оказа, че може да бъде съвсем, съвсем неподвижно, ограничено най-често до единствената мисъл:
      - Не мога да мисля за нищо...
      Някога бе прочела онази мъдрост за знамето, движено от вятъра, но всъщност осъзнатото му движение идва от ума на наблюдаващия го.
      Е, тук нямаше нито знаме, нито вятър, нито ум който да ги раздвижи.
     
      3.
      Ана дишаше много леко, недоловимо и мъжът ѝ често поглеждаше към апарата, който ѝ помагаше. Страхуваше се, че ако спре, ще се задуши, макар да му казаха, че вече може да диша и сама, но поради множеството наранявания е по-добре да го прави още няколко дни чрез него за да не се натоварват органите излишно.
      Вече не беше в кома, макар това да не промени много състоянието си. Силните болкоуспокояващи я държаха предимно спяща. Разбираше, че се събужда, когато потърсваше ръката му с немощно опипващи около себе си пръсти на по-здравата ѝ ръка – сякаш само тях имаше сили да контролира. Матео хващаше внимателно пръстите, коленичеше до нея и се вглеждаше в лицето ѝ - в шевовете, в превръзката на очите, в кичурите коса, излизащи изпод бинтовете. Оглеждаше неподвижните крайници, знаеше, че и на други места по тялото и вътре в него също има травми, от които се възстановяваше според думите на докторите.
      Понякога ѝ говореше, тихо, знаеше, че го чува от потрепването на пръстите на ръката ѝ – чрез тях си показваха, че са все така заедно. Казваше ѝ колко я обича и как скоро ще си бъде у дома, но всеки ден мислеше как ще ѝ каже за...
      Как ще ѝ каже, че няма повече да вижда повече целия онзи свят, който толкова много харесваше да разглеждат заедно, скитайки се из познати и непознати места.
      Няма повече да може да надниква в онези малки ъгълчета, оставащи скрити за повечето хора и да намира интересни и красиви мотиви в тях - да снима дневната светлина как е нашарила някоя уличка или вечер как светят декорираните фенери над портите на старите къщи.
      Ана обичаше да му показва такива дребни детайли. След това да пресъздаде всичко това в някоя мелодия, на която само той бе единственият ѝ слушател от целия свят.
      Ръката ѝ потрепна, Матео улови движението и побърза да стигне до нея.
     
      4.
      Все още се намираше в тъмнината, но тя вече не бе онова враждебно и плашещо я място – сега я познаваше.
      Стената, сприраща я да се движи, изчезна и можеше да отива много надалече – мислите ѝ бяха освободени, спомените също. Тишината също си отиде и започна да чува всичко - себе си, гласът на Матео, тоновете на живота, идващи от близките апарати.
      Знаеше какво се е случило – също и че трябва да спи повече за да се възстанови. Сънищата ѝ не бяха тъмни като преди, а отново имаха цвят и звуци. Обикаляше в преживяното в живота ѝ до онзи злополучен ден, толкова много места имаше където можеше да се завърне и да ги обвие в някоя мелодия – създадена от нея или вече родена от таланта на някой друг.
      Но след всяка обиколка, Ана неизменно се завръщаше в тъмнината. Понеже все още не можеше да говори и да попита, нямаше кой да ѝ обясни защо е толкова плътна и осезателна.
      Времето също се завърна – дълбок сън, лек сън, кратко пробуждане, нежния шепот на любимия, мекото отпускане в полусън и отново дълбокия сън.
      Така ги делеше – времето и живота - с мрака.
 
      5.
      Ана се прибра у дома и двамата с Матео заживяха по новите правила.
      В първите седмици след като научи истината за състоянието си, тя почти не говореше. Предпочиташе да слуша Матео как ѝ разказва за всичко, което му дойдеше на ума, а той го правеше за да не останат мислите ѝ сами в тъмнината.
      Когато ѝ предложеше да ѝ пусне нещо, тя отказваше. А преди винаги слушаше музика, живееше заради нея и твореше непрекъснато. Неведнъж му бе казвала, че дори сънувайки композира някоя мелодия, а сега...
      Сега мъката и болката я накараха да мълчи.
      Дните отминаваха, превръщаха се в седмици, но Ана все така предпочиташе да няма звуци около нея. Понякога я заварваше да седи неподвижна в тишината, която сега обгръщаше дома им, насочила лице към отворения прозорец от който долавяше диханието на пролетта.
      Не я питаше нищо излишно, но прецени, че за нея сега движението на вятъра е част от това да усеща света, така както преди нотите и тоновете.
      Свикна да се движи из дома им, все пак не беше голям, а и познаваше добре кое къде се намира, така че можеше да прави почти всичко съвсем сама. Матео обаче се притесняваше от това, че може да отваря и затваря сама прозореца – същия, пред който прекарваше доста време от дните си.
      Плашеше се от това, че не знаеше какво може да реши наранената ѝ душа – разговорите със специалисти, които я убеждаваха, че дори в това състояние живота ѝ може да бъде пълноценен, особено за нея, чрез уменията ѝ в музиката. Ана видимо го прие, но мълчанието ѝ си остана, казвайки му, че обича да слуша какво и разказва. Него успокояваха, че с времето ще свикне и ще заживее почти нормално, той трябва само да я подкрепя и Матео го правеше от сърце - за него любовта му към Ана беше единственото оправдание да е част от живота... най-вече от нейния.
      След още няколко месеца, тя така и не седна пред пианото си, обясни му, че все още не може и предпочиташе да седи с часове пред прозореца докато той беше на работа.
      Живееха на петия етаж, а при полет от такава височина нямаше да има кой да я върне този път при живите – Матео мислеше за това всеки ден, знаейки, че се налага да я остави сама. Вече обмисляше дали да не напусне работата си и да потърси нещо, което може да върши от дома си.
      Започнаха да излизат и на вън, лятото бе в раззгара си, Ана се страхуваше отначало, кракът я наболяваше и не можеш дълго да върви, но след това ѝ хареса да е под открито небе, сред дърветата и мириса на живот по тях.
      Матео започна да вярва, че Ана открива невидимото за останалите и в слепотата си.
      И беше познал.
 
      6.
      Страхът от тъмнината изчезна.
      Свикна, прие я и започна да намира своите пътеки сред нея.
      Оказа се, че слепотата е вид свят – свят без очи, където можеше да вижда с всички онези позакърнели сетива, осланящи се предимно на погледа да ги насочва.
      Мислите ѝ станаха по-ясни и преценящи към какво да се насочат, слухът ѝ започна да долавя дори и най-леките шумове. Обонянието разпознаваше безпогрешно хора, свързваше места и ситуации с различни аромати. Но най-вече разви интуицията да предвижда какво ще се случи с всичко случващо се около нея.
      И така, ден след ден, Ана започна да вижда отново по един друг начин живота – но осъзна, че няма как да го сподели с Матео така, както споделяха някога всичко видяно.
      Той остана там - във външния свят, който я прогони така неочаквано и за двамата.
      Продължаваха да са заедно, приемаше подкрепата му, но вече вървяха в различни посоки и изгрева за нея, навярно е залез в очите му.
      Това я натъжаваше – любовта ѝ към него бе силна, толкова силна, че започна да страда от това, че той ще осъзнае един ден как живее в различен от нейния различен свят и неизбежно ще поиска да избяга.
 
      7.
      - Хайде, ще отидем да се поразходим в парка – предложи Матео в един хубав есенен следобед. Лятото все още беше само на няколко крачки от тях, макар листата вече да пъстрееха.
      Ана все повече харесваше да усеща вятъра и да вдишва ароматите. Сетивата ѝ се изостряха и станаха много по-чувствителни от когата и да е било. Според него тя се справяше с необикновена лекота при липсата на основното за него сетиво - зрението.
      Все още не искаше да свири, но започна да му разказва за много от онова, което виждаше... в тъмнината.
      За един различен свят, който той нямаше как да види, просто защото можеше да вижда само с очите си. Но при Ана всичко беше толкова различно.
      - Добре, да отидем.
      Не след дълго вървяха по една от тихите крайни алеи. Чуваше се гласът на фонтана в дъното, след малко той го видя, а Ана вече го бе доловила чрез фините пръски, довяни от вятъра.
      - Матео – заговори Ана и стисна ръката му, - не искам да водиш този живот.
      - Кой?
      - С мен. Не мога да те обричам повече на това, ето, мина почти година.
      - Не говори така, ще съм с теб завинаги, знаеш...
      - Не, няма – рано или късно ще осъзнаеш, че да се грижиш за една безпомощна е било загуба на времето и ще си отидеш силно наранен от това, че трябва да го направиш когато е минало толкова време.
      Матео я погледна, не знаеше дали Ана улови погледа му – все по-често го изумяваше с необикновеното разбиране на ставащото около нея. Все пак я огледа -  черните очила покриваха почти цялото ѝ лице и липсващите очи. Устните, които някога винаги бяха усмихнати, последните месеци предимно бяха отпуснати в едно безразличие – сега също, навярно заради току що изказаната ѝ болка относно тяхното бъдеще.
      Косите ѝ почти не се виждаха, раните по главата оставиха на места само оголена кожа и тя си слагаше шапка за да ги прикрива. Правеше го заради него, не заради себе си.
      Огледа я и все така за него Ана оставаше най-красивото човешко създание, очите му не виждаха белезите, нито лекото накуцване и малко по-трудно използване на все още възстановяващата се ръка. Не обичаше тялото ѝ, а онова, което бяха съвкупността от красотата на душата и мислите ѝ. Тялото бе просто обвивката им, можеше да е позлатена, можеше да бъде и покрита с лющеща се корозия ръжда.
      Разбираше страховете ѝ, но как да ѝ покаже, че любовта му към нея се увеличава с всеки изминал ден и нямаше сила която да промени това.
      - Няма нищо друго на света, освен теб – каза той и я притисна до себе си.
      Тя се сви за миг в обятията му, предаде се на обичта им – разпалена преди години и продължаваща да гори все така силно. След това мислите ѝ подсказаха, че това ще е до време – дали утре или след година, Матео ще потърси начина да продължи своя си път.
      - Така е, но началото ни е било различно. Ще трябва да ме...
      - И как повярва, че ще те оставя сама? – както много пъти довърши думите ѝ.
      - Умея вече да се справям, а ще си взема и куче-водач – като толкова много други.
      Матео се усмихна.
      - Куче можем да си вземем и сега, знаеш, че отдавна искам.
      - Говоря сериозно, колкото по-рано го направим, толкова по-лесно ще свикнем и двамата. Живеем в различни светове, Матео, твоят е онзи, в който се срещнахме, но сега  моят е... просто друг.
      Матео я поведе отново по алеята. Нямаше да влиза в излишен спор, а и знаеше, че е по-добре да премълчи и остави песните на птиците от дърветата и шумът на листата да заглушат гласът на тъгата, надигнала се в душата му, защото знаеше, дори и тя навярно вече да не го вярва, че никога няма да я остави да бъде сама.
      Наклони се към нея, макар слухът ѝ да беше като на котка, и прошепна:
      - Ще бъдем заедно...
     
      8.
      Отиде далеч от всичко и всички за няколко дни за да обмисли отново всичко отново.
      За Ана и любовта му към нея и дали я обичаше наистина.
      А какво е любовта?
      Има много видове обич, която на даден етап от живота си хората наричаха и приенаха, че е любовта.
      За някои е просто чувство, пламнало за миг и продължила за ден, може би два, а след това отшумява и се загубва в неизвестността на забравата.
      За други е бавно опознаване и привикване, понякога продължващо година, три или седем, преди да осъзнаят, че в крайна сметка не са с човека, който биха могли или искали да обичат вечно.
      Имаше и я и онази любов, оставаща несподелена, изпълнена с въздишки и тъгуване по едно неосъществено бъдеще, която кара не един или двама да се превръщат в поети и да изливат чрез думи неизживяното.
      Понякога мимолетното сближаване на двама, силно привлечени един от друг, изгарящи от страсти и силни чувства, рязко изстива, обковава се с лед и любовта се превръща в омраза.
      Човек може и да обича, може и да забравя, може и да мрази, може и болезнено да страда от започналото от една и съща искра чувство.
      За Матео любовта към Ана беше истинска и различна от всички видени, описани и споделени от другите.
      Обичаше я от първия миг, когато я зърна, преди много години, а днес, достатъчно време по-късно за да се проявят всички останали възможности, той я обичаше още повече. Не знаеше как е възможно, но и не го интересуваше – знаеше, че истинската любов няма нужда от обяснения.
      Преди злополуката Ана чувстваше същото и живееха заедно, достатъчни един на друг за да се допълват и изпълват изцяло с това тяхно единение.
      Понякога си казваха, че сякаш са дошли на този свят от някое друго място само и единствено за да се открият в него - съобразяваха се с правилата му, живееха според тях и с останалите, но намираха и си създаваха свои пътеки, по които вървяха, както винаги, сплели ръцете си.
      Затова разбираше, че тя наистина страда от мисълта да го обрича да бъде с нея, най-вероятно от съжаление предив случилото се. Каквото и да ѝ кажеше против това, нямаше да приеме, че е истина – в съзнанието ѝ вече бе оформено какво ще се случи един ден, щом Матео осъзнае, че дните му минават в грижи за една незряща, обезобразена и нямаща нищо общо с предишната Ана жена.
      А тя се променяше с всеки ден – сподели му, че съзнанието ѝ вече може да пътува до места, където не е предполагала, че може се стигне. Не знаеш как да го нарече – дълбока медитация, трансцендентално откъсване на светлината от тялото и превръщането ѝ в божествената искра на сътворението и обитаваща паралелно и мрака, идващ след него.
      Разкриваше един различен свят с различни усещания, но нямаше достатъчно думи за да го опише. А искаше да го споделят..., но Матео нямаше как да го види, поне засега.
      Нямаше нужда да мисли повече, за него Ана беше любовта - точно такава каквато е – била тя здрава, силна, сляпа или безпомощна.
      Осъзна отдавна, че живота е пълен само ако намериш любовта си в него, цялото останало време е просто блуждаене в търсенето или чакането ѝ.
      Ана е единствената, винаги е била и ще бъде, няма какво да я замени или заличи. Някога не го привлече само тялото ѝ – то си е просто тяло, тленно, подвластно на времето и клетките си - тя беше единствена с онова, което я правеше такава чрез мисленето си, чрез излъчваната към него енергия – с която бяха станали едно цяло и точно заради това нямаше да я остави – просто ще сподели слепотата ѝ.
      Това не беше просто импулсивно решение. Дълго вече живееше със знанието, че те са две малки части, събрани от едно безкрайно общо цяло, така че нямаше какво да ги раздели, дори и тъмнината.
      Прие за правилно решението, което взе и започна да се приготвя за изпълнението му.
      После всички щяха да го попитат – Защо?!
      Нямаше да им отговаря, но за себе си обясни, че иска да усеща света така, както и тя го усеща. Преди го правеха, нищо не можеше да им попречи и сега да го направят.
      Щом тя не можеше повече да вижда неговия, тогава той щеше да се научи да бъде част от нейния и навярно ще прогледне там... където и да се озове.
      Защото не искаше да вижда нищо, което Ана не можеше да види и обратното.
 
      9.
      Ана не можеше да се насити на новите си умения и възможности. Някога бе чувала и чела, че съзнанието, след цялостна промяна, може да се освободи и преоодолее преградата на усещанията и възприятията с които е свикнало до тогава.
      Казваха, че може да бъде след силен стрес, емоционално преживяване, тежка злополука или целенасочено самовглъбяване и изпадане в транс за постигане и достигане на тази по-висша за ума промяна.
      Тъмнината ѝ помогна да прозре, че има възможност и сила да прескочи бариерата на хоризонта на осъзнаването и да поеме сред непознати измерения. Когато усети, че може да го направи, всичко започна да се променя - това не стана просто изведнъж, а малко по малко, отлюспвайки забрана след забрана и освобождавайки се от тежестта с която миналото ѝ я задържаше.
      Първо осъзна, че времето не е онзи фактор, с който трябва да се съобразява. Живота нямаше как да има свой край, щом нямаше начало. Той съществуваше вечно в едно и също състояние за всички изграждащи го енергии.
      То изчезна, просто така - както имаше понятие време и вече го нямаше – така, сякаш никога не е и съществувало, защото то нямаше как да съществува – просто живеещите на по-ниско ниво съзнания са го измислили за удобство или от невъзможността да възприемат и разберат цялостта на онова, което изгражда и съдържа живота.
      След това самото понятие живот също смени значението си – Ана премина в измерение, където материята беше една от градивните части от енергията на вселенския разум. Започна да вижда не както някога с очите си, а чрез осмислянето на всяко случващо се събитие - навсякъде и с всеки друг в една и съща обща повърхнина, която нямаше старото делене на часове, дни, години.
      Събрала в шепата си всичко приемано до сега като единствено възможна цялост на съществуване, Ана започна да го изпуска бавно да изтича и да изчезва - усещаше лекотата, която оставаше с облекчаването на тежестта и разбиването на рамките, които са я съдържали до сега.
      Осъзнаването, че вече може да се движи из пространството, преминавайки в различни, лишени от материя измерения, позволиха на новите ѝ очи да прогледнат в тъмнината – навсякъде изгряха галактики от събития, даващи ѝ различни познания, превръщащи се в нови и нови частици енергия.
      Така силно поиска тази свобода ако можеше да сподели с Матео, защото без него дори и свободна, никога повече нямаше да се осъзнае като завършена и съвършена  цялост.
     
      10.
      Когато го доведоха, а той отсъстваше за седмица, приятелка на Ана, Нина, която  Матео бе помолил да постои при нея, не можа да скрие изумлението си и извика ужасена.
      Ана бе потънала в обичайния си размисъл, далече от този свят, но чула гласът ѝ се завърна.
      - Нина, какво има?
      След това чу гласът на Матео да благодари на някой, който го е докарал. Имал нужда от помощта му и знаел, че може винаги да разчита на него. Позна, че другият е Стан, също стар техен приятел, от малкото истиснки добри хора, които имаха късмета да познават... преди.
      - Матео! – повика го тя, вече подушила познатите ѝ миризми от болницата.
      Той се приближи към гласът ѝ, като кой знае защо каза на Стан, че може и сам.
      Седмици преди да изчезне уж по работа, беше тренирал с превързани очи и можеше да се движи из дома им и съвсем като незрящ.
      - Да, Ана.
      Седна до нея, а тя още по-ясно усети мириса и улови шума на нещо закрепено по него.
      - Какво се е случило.
      Стан и Нина се бяха отдръпнали - той бе прегърнал плачещата Нина. Такава болка почувства гледайки двамата толкова силно обичащи се техни приятели, че единият бе решил да не бъде с нищо различен от другия и просто сподели съдбата му.
      - Ще живеем в един и същи свят, Ана, но... всяко начало е трудно и ще трябва да ме водиш - все пак ти първа дойде тук.
      Той се протегна, следвайки инстинкта си за ориентиране в тъмнината и я докосна, след това се наклони и я прегърна. Ана прокара пръсти по главата и лицето му.
      Нямаше нужда от свръхсъзнанието си за да разбере какво е направил.
      Прегърна го, приела постъпката му – може би за останалите ще е лудост и глупаво решение, но за нея беше съвсем ясно:
      Едно цяло не може да бъде разделено от нищо – никога и никъде.
 
      11.
      Когато вече бяха сами, Нина и Стан ги оставиха в тъмнината, навън беше студена зимна нощ, двамата легнаха - както винаги той зад нея, подпъхнал една ръка под главата ѝ, а с другата хванал нейната длан, подадена назад към него, но сега не само за да го държи, а и за да го води.
      Мълчаха дълго - може да е било час, а може и цялата нощ, Матео не мислеше за времето, последния месец прие, че то няма му липсва – Ана каза да не бърза и че няма нужда от думи за да се намерят... там, където и да е.
      Вече знаеше, че думите могат да бъдат излишни така, както и очите, просто се остави на усещането идващо от Ана. Поиска този миг да бъде тяхната вечност – един до друг, но винаги заедно, в което и да е измерение на съществуването.
      В един миг, дошъл от нищото на мрака който ги обвиваше, всеки прогледна и видя сиянието на другия до себе си.
      Протегнаха се и се най-накрая се сляха в една обща, неподвластна на време и закони мисъл и заспаха под формата на единната си цялост в света без очи – който за тях беше любовта.