сряда, 28 март 2018 г.

1001 мига


        
          - Чуваш ли как се отронват миговете? – попитаха сенките с тихия си глас

         Ехо гледаше празнотата в тъмното небе. Нямаше я обичайната игра на звездната светлина, тази нощ бе лишено и от усмивката на луната. Виждаше дълбока и безгранична тъмнина, в която погледа ѝ се губеше, като молба да бъде чута от безкрая.

         - Миговете...

         Заслуша се, долови тишината, която изведнъж пое дъх и сякаш въздъхна. Но въздишката се отрази в мрака с трепетите на многобройното си ехо.

         - Да, чувам ги

          Ехото се превърна в капчици, отронени от потока на изливащото се край тях време.

         Откъсваха се, политаха, после с тих звън се разбиваха на фонтани от най-красиви възможности.

         Бяха миговете – събрали в себе си живота.

         - Всеки един има собствен тон  – отбеляза Ехо след като ги послуша.

         - Всеки един е начало. Начало на новото, което да заличи със светлината си всеки щрих от настоящата тъмнина – отвърна ѝ нейният ангел.

         Светлина – Ехо видя как извира от всеки миг край нея.

         - От къде идват?

         Рояк премина току до нея.

         - Какво имат в себе си?

         Всеки един съдържаше всичко, което бе изживяла някога.

         - Само светлина?

         През очите ѝ премина яркоста, която грейна в сърцето ѝ със силата на слънце.

         - Те са нашето минало, настояще и бъдеще.

         От сенките се долови раздвижване - ръка се протегна и улови нейната. Поднесе я и нежно разтвори пръстите ѝ. Поглади дланта на Ехо и ръката му отново се скри в сенките.

         - Остави миговете да изпълнят шепата ти. Ще усетиш как всеки един тежи различно – гори или изстива като току що роден или отделен последен дъх.

         И наистина, в ръката ѝ започнаха да се сипят мигове, усещаше как са топли, студени, горещи, ледени, някои, при досега с дланта ѝ, се превръщаха в букети светлина. Други просто изчезваха без никаква следа.

         - Но как?

         - Всеки миг, Ехо, съдържа възможност и сътворение на отделен живот. Може да бъде лек като усмивка, може да бъде налят със светлината от щастието, може да бъде плманал от някое току що влюбило се сърце в него.

         Изчака още няколко да се съберат в дланта ѝ, след което сви юмрук, задържа ги в него и го притисна до гърдите си.

         Пулсираха, бяха живи, но не всички горяха.

         - Има и студени...

         - Някои тежат от сълзите на погубени надежди и дълго чакани, но несбъднати мечти. Други са се вледенили след загубата на всичко онова, което са обичали, защото в неговата вселена любовта е наказание.

         Ехо усещаше живота в нея да се разпалва с всеки миг от времето – ражда се отново и отново сам от себе си. Всеки един разпалващ следващия.

         Раждаше се за да бъде светлина – онази, която възраждаше самата нея за да бъде част от живота – нейният личен миг.

         Безкрайност, необятност, неповторимост.

         Край нея миговете горяха и се прераждаха – с лекота отблъснаха онази ледена стена, която ги закриваше.

         Погледна небето - тъмнината се разлюля и няколко звезди разиграха светлините си над все още притискащата до сърцето си събрани прашинки време Ехо.

         Сърцето ѝ гореше – много по-силно от когато и да е било някога.

         - Знаеш ли колко от тях имам в ръката си?

         - Не – отвърна ѝ ангела от сенките.

         Тя разтвори длан и ги остави да отлетят.

         Всички грееха от щастието, че са част от красотата на всяка нова възможност от сътворението, което създаваха миг след миг.

         - Точно 1001 мига от вечността...