Поседна чичо Дончо, че беше почнал от
рано да обръща една част на двора и реши да си направи една малка почивка,
колкото да си поеме дъх и да накваси ожаднялата си душа – отиде до масичката, награби
каната и наля в писаната глинена чаша, подпря се на лопатата, погледна към
небето, затулено от облаци, и проследи полета на правещите осморки лястовици,
вдиша дълбоко от хубавия чист нашенски въздух, дето още миришеше на пролетната
роса, полепнала като дар на нощта по листа и треви като искрящи бисерни нанизи,
удари една яка глътка, че изръмжа с нескрито удоволствие:
- Ех, че хубост е живота, майка му
стара!
И отлисти чак сега на новия ден от
календара:
Първи май, празник – ден на труда! Този
същия го празнуваха и някога, в народното време, дето викаха, че било лошо за
селото, ама пък с големите манифестации и прочие се отбелязваше, не като сега,
когато се празнува по демократично капиталистичеки само като неработен ден и
толкоз.
Но излиза, размишляваше чичо Дончо, че
и едните и другите все са били загрижени за работещите, но тогава се работеше,
а днес желанието да се трудят на нашите съселяни намаля от година на година. Днес,
да ги издрусам аз и мързелите, всичките предпочитат да са кошерните търтеи и
все повече се говореше, че ще вкарват някъде отвън два-три легиона планински
мургавки пчелички с надеждата барем те да свършат онова, което селските ни тарикати
не искаха ни да помирисват, нито да подхващат.
Изучи се народа, ей, ама дяволи! Мързела
им стана навик, пък навика води до зависимост и по книга както пише,
зависимостта уж няма лечение – и Дончо Донев сравни търтеите с летящите над
него птици, които ако сами не си намерят храна, нямаше кой да им я даде - за
тях нямаше ни празник, ни почивка, ами неуморно търсене.
- Бачкане му е майката! – рече на глас
и стисна по-здраво сапа в другата си ръка. – Да ги подкарам аз с тая тояга, ще
видим дали няма лечение за търтеите, да им обера лайките аз на тях!
Познатото колебливо потропване, което
позна, се включи като ехо на последните му думи.
- Кънчо бре, точно тебе споменавах –
хайде, влизай и добре си дошъл! – отвори и посрещна безработния учител Кънчо
Енчев, който по навик от безопаснот бе застанал на две-три крачки от вратата.
- Добър ден, бай Дончо – жив да си! –
влезе и поздрави въртящите се наоколо кучета, намигайки му като на свой. - Да
помогна с нещо ли имаш предвид?
- Не бре, ама се сетих за тия младите,
дето се правят на безработни и чакат наготово да им поднесат храната и не се
хващат на работа, понеже са или много изучени или много велики.
- Виноват, бай Дончо, ама, ще прощаваш,
мене ме изгониха, не че не искам...
- Знам, знам, твоята е друга, но аз
така, общо казано – нали се говори как сума места стоят незаети, уж поради
липса на интерес и прочие извинения. А ти да кажеш, обаждам се и утре си
назначен някъде, но знам, че няма да искаш по тоя начин.
- Не, твоя милост, аз по реда, както
трябва, вече подадох в няколко училища документи, дано ме вземат в някое –
скромно рече Кънчо и огледа взелия да придобива приличен вид голям двор.
Седнаха под навесчето, чичо Дончо
подпря лопатата настрани, че да не го изкушава да подбере с нея и управниците и
мързеливците на село. Наля в чашата си още от рубиненото с аромат на плодове,
после напълни и другата за госта.
- Добре подреждаш двора – отбеляза
Енчев.
- Ей тази, виждаш ли я? – смигна към
лопатата чичо Дончо. – С нея всичко може да се вкара у правия път, само здрава
ръка да я държи и да знае къде да я забие. Същото е и с хората, знаеш ли къде
ги посееш, но и да окопаваш навреме, че да няма плевели, после само събирай от
плода дето ще се народи и раздавай.
-
Право казваш, твоя милост, ама точно това и аз гледам, че няма кой да я подхване
– ей на, тоя, „новата надежда“, ама не по Лукасовия филм, ами от фантазиите на
хората, и той ще излезе да е дим и пушилка, че то вече се подушва накъде ще я покара
народната каруца.
- А бре, Кънчо, а бре, даскале – засмя
се гръмко чичо Дончо, - че нали виждаш как цялата сюрия дето я събрал, са все от
чакал и вълк нагоре, да ги таковам и глутницата и прочие. Ей, ама как се надушават
през девет планини и се намират кога ще е за да удавят я някое сърне, я някой по-прост
народец.
Чичо Дончо бутна чашата към учителя и
продължи:
- Къде ти дървения фатмак ще разбира от
кадри, нали го видя какви ги пращаше през годините да оправят страната, че я оправиха, ама отзаде я оправиха, а сега се
чува как му говорят там в ухото "отгоре" и той слуша, какво да прави, стара служба, знае как да
изпълнява без да пита много. А нали и парици трябваха за начало, та ще не ще, продаде
се за да е по-лесно, пустото му дърво, и сега ще има да връща с лихви чрез постове и услуги на тоя и на оня, също като предишните. А тия, даскале, около него са гладни по вълчи, братко мой, влака си разтракват от настървение, ще има да колят и
бесят, че да докопат и измъкнат кокала от старите муцуни,
- Така е, бай Дончо, ама то колко
мръвка ще да е останало след толкова години дране?
- Ти само гледай сеира, бачовата, ще има
големи намествания на сухо в задниците и на ония предните, и на който е оцелял от сечта, и голямо бъркане в
гърненцето ще има, ама медеца е кът, я е останало на дъното нещичко колкото да се полепи по
пръстите, я не – пък новите гладници искат да плюскат, да им дера и
дренките ненаядени!
Кънчо Енчев наблюдаваше от дни как започват малко по малко да
вият с новите си гласове избраниците на народа за това или онова, а пък народа все още се прави на глух като
пън, мълчи и чака манна да се изсипе от небето в зейналите им устища и очища, дар от неговия пореден спасител.
- Аз и оня ден рекоха, та пак ще кажа,
фениксите какво предложиха – стига хайдутлук, дайте да работим и както е по
закон речено да се прави всичко – тук чичо Дончо разпери ръце и ги тръсна, като да се освободил от
тежък товар – не се прие, че търтея не е по бачкането.
- Изплашиха се мързеливите – допълни учителя.
- Изплаши ги я - и какво стана –
нашенеца все така си иска маскари да го управляват, затова пак си избра прасенца, тикви, порове, кокрочета и айде за капак летец начело на всичката парламентарна пасмина.
- Тъй е, бай Дончо, прав си, твоя милост,
още не мога да го проумея как така стана – като го спомена и се присещам -
дойде Феникса, излезе честен, не можаха да го купят, бори се с всички, говори и изкара наяве кое как се прави под масата, също как се
прегръщат всичките партии като мастии в тъмното, че как се наглася всичко между
тях за да барнат повече от външната пара дето идва, показа и на вътрешния фронт как давят и
дерат до голо всеки и всичко дето не иска да е в кочината и ето на! - в наше село пак избраха на кьорави и глухи да
се правят.
Чичо Дончо взе голямата чаша и я подаде
на Кънчо, който май нарочно се правеше, че не я забелязва. Награби и своята и
разпореди:
- Пий сега, ние да сме живи и здрави,
другите да им таковам аз дренките в задниците! До дъно пий, даскале, до дъно!
Кънчо не беше по пиенето, ама понеже се
бе развълнувал от кривото лице на либерално-демократично ежедневие което го задушаваше, та надигна
чашата и на няколко малки учителски глътки, успя да я изпразни.
Чичо Дончо го изчака, дигна своята и
я изля в гърлото си – все пак е Дончо Донев, показвал е неведнъж как до кило и
нещо може да погълне на един път.
- Юнак! – похвали той учителя, като
обърса с ръкав уста и наля отново, но го остави да почине, знаеше, че след
малко жаждата само ще го накара да потърси утолението ѝ.
- Чуй сега, даскале, аз да ти река нещо
– тия всичките, дето ги знаем от първия ден на банановата демокрация та до днес,
всички са едно и също – житейска тор, дето ще я отмие дъжда на времето, но ще
смърди докато я газим, няма как.
Чичо Дончо вдигна ръка и започна да
свива пръстите си:
- Вземи първо на бай Тошо слугинажа,
почнаха да рушат и раздават нещо дето нито са сяли, нито са пасли. После
ченгене Костова, да му бера и лайката продажна, още повече разгради двора и
пусна хайдуците в него, а тоя дето го гътна, оня гущер мадридски Царю, който все мигаше като посран и лъжеше като пакистански емигрант - "Вервайте ми" - завлече що можа и
изчезна да си доизиграе бащините ордени по казината на Европата, ама на изпроводяк ни натресе
башибозука на Тиквата, който дойде на бял кон с простия си акъл да ни учи и
води напряко през просото, той пък окраде и крадците и сиромасите, а после с Прасето
сковаха, пардон, „реализираха“, кочината,
та и то да почне да плюска и да се угоява, ама видимо си остана една обикновена свиня,
вярно, хитра, ама свиня.
Чичо Дончо се накваси пак с ароматната
течност, която се услади и на учителя Кънчо Енчев, та без да го
подканят изпи пак юнашки чашата си до дъно.
- А тия дето бяха под тях и толкоз
време им целуваха там каквото трябва да целуват, хич даже и не ги мисля, ама ще
ги спомена наедно с тоя сега, дървеняка
Месия-Генерал-Президент и там каквото още е - всички те, даскале,
бродеха и ще бродят из село с голямата си апашка кошница за да я пълнят с каквото могат,
ама утре, защото винаги го има и утре, всички ще си отидат без нея - той Бог ще ни
прибере и грешни и праведни един ден – и след тях нищо няма да остане, нищичко,
защото нищо и не са направили, освен да лапат и да осират полето.
И голямата ръка се бе свила в юмрук –
чувал бе Кънчо Енчев как веднъж някакъв пощръклял добитък се развъртял из село
- вол ли било, селския бик ли било, абе нещо голямо било - като го измахал чичо
ти Дончо в средата между рогите и паднал, та не помръднал повече.
Ама е било някога, в старите мъжки времена дето
сега джендърите няма как да ги проумеят, тяхната дрянка извратена! – изръмжа в
учителя някакъв глас.
- И ще ти река още, даскале - Феникса
ще го помнят, дори и след сто години ще го помнят, защото което е направил ще стои след всичките ония на които и имената няма да се помнят, нищо, че днес
са героите на деня, да ги таковам и велосипедните педали!
- Защо така е устроен света бе, бай Дончо, все добрия човек да го мачкат и да остават делата му невидени и сякаш нарочно нещо
спъва опитващия се да научи народа да лети...
- Такава орисията на всеки виждаш по
далеч от носа и търбуха си – затова и се появява понякога като Феникс някой дето да строи неуморно, а диваците все да го изгарят, но той пак да се възражда от пепелта и да надживява всичките окаляни в торта си прасета
и тикви.
- Мен ми е тъжно, че хората излиза да
са малко гламави като вярват на обещанията - давайте на хорото с нас и всички
ще са богати като шейховете.
- Кънчо, хората искат лесното, винаги
избират равния път, лъскавия, гладкия и постлан с шекерени приказки и сладки мераци. Виждаш сам,
бягат от стръмнината към истината, трудна е за разбиране и достигане, но
планината, бачовата, не се искачва с един скок, а крачка по крачка, бавно, бавно, та нагоре, през трънищата се минава, по ръбестите камънаци се стъпва, падаш, удряш се, нещо се забие в плътта, че да си платиш цената да
стигнеш горе, на върха, и да погледнеш света така, както и Бог ни
гледа навярно над всички.
- Затова се продават и подлъгват към по лесните пътечки –
допълни учителя Енчев.
- А така, виж как разбираш, затова не тъпчи като добитък под хълма, да преживяш измамното щастие, ами го изкачи догоре, да познаеш какво е и умора, и студ, че и
някоя болежка, но, дай Боже, стигнеш ли, ще си очистил душа, защото само
тя продължава нататък, а не натъпканото по джобовете на тия ненаситните
гладници дето днес уверяват, че ни и ще ни управляват толкова добре.
- Миналия ден, видя ли що народ се
събра там, в парка на фениксите?
- Видях, ама много са дето дори и не разбраха, но малко по малко ще се
съберат още повече, то след всяко опиянение, даскале, иде и отрезвяването, ама с него и
главоболието – пък тогава търсиш и лечител да го прогони. И сега ще е така,
искаха нов цар, е, дойде, па нека да поцарува, пък да видим колко ще бъде. Понякога е
късничко да търсиш лек, но знае ли се, може и навреме да се намери – ха сега,
удари още една от тая пущина и да сме живи и здрави, че да доживеем каквото има да
става!
Кънчо Енчев изля още една чаша жар в
разгорялата се учителска кръв и изрева към небето.
- Ей така те искам! – тупна го Дончо Донев
и бръкна под масата, че извади старовремско стерео, голямо като сандък, обърна извъртялата се
касета, прасна бутона за пускане и в двора гръмна яка, силна музика - от оная дето
подлудяваше главите и накървяваше очите да гледат на бунт и да дирят мириса
на барут и целувки за клетви по ножове и студените дула на верни оръжия.
- Сипи още, бай Дончо-о-о! – извика се Кънчо
и тропна изписаната с красиви шарки чаша по масата: - Днес е деня на труда, а
ние сме работници и ще го полеем както трябва напук на прасета, тикви и все настървени
да ни оръфат месата политически чакали!
Пак изрева и додаде по човешки:
- Ние сме феникси и няма да им се дадем
лесно!
- Ей това да се чува, даскале, днес си
ти, утре и други ще се пробудят! Хайде, до дъно, мамка му и прасета!
- Ами за луната, нали щеше да ми
разказваш за шмекериите на ония там, космонавтите? – сети се Кънчо Енчев, че както се беше
нагорещил и окрилен, да му кажат – Давай! - и политаше нагоре.
- За луната другия път – дай сега да
пием, Кънчо, за живота да пием и за това, че няма да се прададем на никого,
тяхната дрянка продажна!
И се почна една вечер, първомайска,
дето навярно щеше да остане в историята.
Хубав неделен ден, нито много горещ,
нито пък да ти измръзнат ръцете докато ровиш из калната земя, само на
четири крачки от края на април и чичо Дончо шеташе от сутринта из двора си, нагазил
в старанието си да го приеведе най-после в нужния и полезен за него вид. Кучетата
бяха наблизо, спяха на припек, но излязоха от дрямката си и бързо се изправиха
в същия момент, когато на портата лекичко се потропа и се дочу как някой плахо извика:
- Бай Дончо!
Не позна гласа, но по реакцияата на
пазачите разбра, че ще е някой познат. Остави инструмента дето точно почистваше
от полепналите по него тревища и отиде да отвори.
- А, даскале, ти ли си – позна лицето
на стоящия на две крачки от оградата. – Влизай, точно ми е време да поседна, че
цял ден се бъхтя.
Беше безработния учител с когото наскоро
се запознаха. Той предпазливо пристъпи, но замръзна щом видя двата звяра да
дебнеха наблизо.
- Не бой се, вече те познават и няма да
те нападнат без моя команда. Пък ти ги поздрави, че да се успокоят.
- Добър ден! – рече Кънчо Енчев на
домакина и махна приятелски на стражите.
Песовете седнаха и се прозяха
безгрижно. Всичко бе наред, свой е в двора, няма да го изяждат, не и днес.
- Какво те води насам?
- Бях в село, урок имаше едно от децата
на които помагам, та си позволих, като свърших, да намина и да те навестя, ако
е удобно?
- Винаги си добре дошъл, добър човек
си, даскале, няма нужда да питаш, идвай когато искаш. Енчов – нали така ти беше
името?
- Кънчо Енчев – съвсем леко корегира
наименованието си учителя.
- Тъй де, ще прощаваш, много хора
минават тия дни, стари познати, също и нови се представят, та се обърквам понякога,
но ще ви запомня де, време ми дайте, че бай ви Дончо остарява – рече шеговито и
се засмя гръмко.
Учителя Кънчо Енчев го изгледа и така,
на око, но с увереност прецени, че чичо Дончо има едно сто и двайсетина, може
би дори до сто и трийсет кила да стигне, здрав човек е, като канара седи на
мястото си, а с тия ръчища що съвети е раздавал някога. Самия Кънчо беше
има-няма наполовината на размера и килата на канарата пред него, не че беше
страхлив, ама при силен вятър някак си неуверено излизаше навън, че някой порив
можеше и да го грабне.
- Аз още двора си оправям, даскале,
работа се е понасъбрала през годините, но виждаш, малко по-малко ще го въведа в
порядък – хайде, сядай да си кажем приказката!
Раположиха се на познатите дървени
столове около малката масичка под навеса който пазеше и от дъжд и от силно
слънце. Миришеше приятно на току що окосена трева.
- Да изчистя двора и ще навъдя малко
животни, ей така, да има двора и глас, че инак виж го как се омълчал. Казвай
сега, какво те яде, виждам аз, че имаш нещо в ума?
- Бай Дончо, чух тази сутрин за онова
там, случилото се в Америката, дето пак уж нападнали президента им, та се
зачудих какво ли става, а твоя милост, знаем, тия неща ги разбира най-добре и
не лъжеш като тия по телевизията.
- Ти, даскале, не ги слушай много тия
от екрана, лъжат, маскарите им недни, лайката да им таковам, да им наредят за
родните си майка и баща ще излъжат само и само да са на екрана всеки ден, че то
си е болест, като нелечима краста да го река и няма да сгреша. Полудяват хората
кога станат екранни икони, че дупе дават само да ги пускат всеки ден, пък какво
ще говорят дори и не питат – изпълняват, тяхната дрянка!
Кънчо Енчев беше напълно съгласен и се
опитваше да отбира къде какво да гледа, ама понякога и бълвоч хващаше, та се
омърсяваше ще не ще.
- А пък за адаша – засмя се Дончо
Донев, споменавайки именития си съименик. – Какво да ти кажа, на тия години не
е за тази работа човека, но там, отвъд голямата локва, такава им е стратегията
напоследък, ей такива дядки, вече поизкуфели, да слагат да водят стадото. Пък
помни ли накъде е тръгнал, пък дали не се и връща, това не е важно, той да е
напред, а овцете след него, та право в калта – засмя се пак той. – Инак, адашчето
взе да затъва в кашата дето я забърка у персийско и се чуди как да се измъкне
от нея – не може нито да я доизяде, нито да я зареже, нито да я изхвърли в
морето, че се е вкиснала, та сега тепа като магаре в кишата и ни напред, ни назад,
но трябва по някакъв начин да разсее народа. Затова и измисли тая магария, да
му дера и акъла...
- Тоест, скалъпено е било всичко ли?
- От мен да знаеш, че при тях всичко е
винаги нарочно сторено, няма нищо случайно. Чакай, сега ще ти прочета какво ми
прати тая сутрин тоя изперкалия...
И Дончо Донев извади от един джоб на
работния си елек някакъв лист.
- Съобщнието на телефона ми го прати,
ама го изкарах на хартия, че да ми е по-лесно за четене – обясни той ползването
допотопния начин на размяна на съобщения и зачете на глас: - Така, тука час,
дата и бла-бла подоробности за вечерята, що не съм отишъл, чакал ме, бла-бла и
прочие за срещата и гостите, кой бил, кой не, това не е интересно. А, тук
слушай сега какво ми пише - когато се чула пукотевица, първо мислели, че
шампанско отварят, ама булчето му, точно я баламасвал някакъв шарлатанин, четящ
мислите, усетила, че става нещо и го сръгала да шава и ги изкарали по спешност
от залата, така е по протокол, та яли недояли трябвало да бягат и ми пише
адаша, че имало хубаво меню, язък че ще остане неопитано и персонала ще го
вземе. И вика още, Донча, че поне обувката не си я загубил като предния път,
когато пак го стреляха - научи се да си вързва здраво връзките на папуците, че
да не бяга по капли завалията. Пък булката си счупила единия ток, ама нищо де, нали
ги извели успешно.
Чичо Дончо се позасмя, знаейки какво
следва.
- Ама слушай нататък – нападателя бил
заловен, пише ми Донча, неговите хора геройски го догонили когато ги подминал
на входа, тръшнали го на земята и открили много оръжия сред които някои много
опасни - ръчна химикалка, автоматична! – това е подчертано, демек наистина е
бил тежко въоръжен с автоматично смъртоносно оръжие, при това и химическо, че
мастилото май било иранско. Носел, значи, пише Донча, и чисто новичка запалка с
пълен депозит газ и е била в изправна готовност да се запали ако ѝ се врътне
камъчето, а това, че е от най-евтените дето се продават, китайско производство,
показва намеса на тайните служби на КНР - сигурен заговор значи. А после пък –
четеше чичо Дончо и току се подсмихваше, - открили как освен запалката, имало и
подготвено снопче хартия, за която анализа показва, че е страница от венецуелски
вестник, вчерашен брой, ама лесно горим и пратен навярно по таен куриер на
нападателя от верни Мадурови последователи. Ще рече, че китайците и
венецуланците са си сътрудничели, а пък иранците ги снабдили с токсично мастило
за писалки.
Кънчо Енчев слушаше внимателно и
навързваше фактите.
- И накрая – размаха листа чичо Дончо,
сочейки долните редове, - пише как в празна кутия от „Малборо“, служеща за
камуфлаж, имало недопушен фас от кубинска пура, ясно сочещо, че не стига дето е
обучен терорист този момък, ами и контрабандист излиза, че е бил в свободното
си време според неговите анализатори - да ги таковам в дренките и прочие, те го
уверявали как по този начин му е заплатено за услугата която щял да извърши на
обединените и заинтересовани страни от премахването на богопомазания,
многострадален американски мъченик и светиня, господина Тръмп.
- Ти да видиш и чудо! Ама много сложно
е замислено.
- Сложно я – но така адашчето ще насочи
овчите умове на американчетата в друга посока, да не го псуват, че започна да
го сърби задника от толкоз попръжни заради персийската си авантюра, може и да
го посъжалят малко, че те, ахмаците в ония земи, дай им я куцо куче, я еднооко
коте или прострелян президентин да оплакват от съчувствие. За него е важно да
позабравят за батаците в които ги завлече.
Сгъна листа чичо Дончо и го сложи на
масичката да се белее от срам.
- Стари номера, даскале, ама вършат
работа. И там, че и тук – народа вярва на такива шашкънии.
- Той, онзи, твоя познат де, дето ме
доведе миналия ден, каза, че си познавал всичките големи хора по света, та
знаеш от първа ръка, дето се вика, къде, какво и как се случва и виждам, че
прав излезе.
- Знам ги я, как няма да ги знам – всичките
ги познавам, и тия дето са по екраните, и тия дето никой не ги е виждал. С
адаша Донча, преди да го изберат, до последно нагласяхме едно друго, правихме
сметки по друг начин да я кара, но годинките му натежаха, в главата му бая мухи
се завъдиха и взе да прави едно, а да обеснява, че е друго – и въздъхна чичо
Дончо от съжаление към стария си познат. – Друг беше преди, сега отведнъж спря
да разсъждава като редовен човек, нещо се откачиха сглобките в главата - сутрин
рече едно, по обед го промени, а вечерта го забрави. Усетих, че няма да го бъде
и затова и го оставих да прави каквото ще, е, все така ми звъни за щяло и
нещяло, споделя това и онова, нали си мисли, завалията, че съм отишъл на курорт
някъде и се надява на съвет. На такива, даскале, акъл вече не давам. Кашичката нека
сам да си я посърбва, пък да ти кажа и друго - май са му взели мярката и
скоро... абе или ще го приберат в някой дом, че да си доизживее дните или ще го...
абе, знаеш как е - по кратката процедура! Тъй и тъй за мъченик се гласи, та ще
го пратят при горния, а образа му ще изпишат в някоя черква редом се Него как
си думат едно друго.
- Аз каквото кажат по медиите, това и
знам, нямам много голям избор – оплака се Кънчо Енчев.
- Те пък нищичко не знаят, нали са
мисирки на паша, каквото им хвърлят, това и кълват - кудкудякат, без много да разсъждават
вярно ли е, не е ли. Те мисирките, даскале, карат си я по мисирски, колкото да
си заработят заплатката, айде, може пък и някоя дрешка там от рекламните да им
оставят да носят и толкоз. Тия, журналята от блатото, казах ти вече, че на
паметта и на майка и баща си ще плюят, да им издрусам дрянката и лайката
продажната семка дето се пръкна.
Кънчо Енчев мислеше за чутото.
- Значи и това ще излезе нагласена
работа, а, бай Дончо?
- Нагласят всичко, даскале, дори и ако
решат да затрият лицето на нацията си. Той, Донча, ми прати оня ден друго писмо,
че са намерили будала човек, дето ще се направи на терористин и прочие, та ще
вдигне малко позакъсалия му рейтинг. Ей тоя от вчера е бил.
Сети се нещо чичо Дончо, бръкна пак в
джоба и извади друга хартия.
– Виж, туй писмо пак е от него, прати
го по миналата седмица, да разкаже за ония дето „уж“ ходиха към Луната.
- Не са ли? – удиви се Кънчо Енчев,
гледал с интерес репортажите за успешната мисия на „Артемис 2“ и обиколката
около спътника.
- Ба! Къде ти, криха ги няколко дни,
после заснеха както си трябва завръщането, Холивуд е това, не е някоя
амарьорска филмова компания. Те тая работа, Кънчо, вече няколко пъти са я
снимали, та знаеха как да го направят и всичко протече безгрешно и хората се
вързаха пак... както винаги.
- Аз пък повярвах, дажи си викам – ей
на, поехме и в космоса – с разочарование сподели Кънчо Енчев.
Пък въздъхна:
- И към Марс...
- Няма кой да ни пусне там, даскале,
няма – ни на Луната, ни на Марс, нито по-далече. С тоя акъл сме тук заковани.
Ама друг път ще ти го разкажа кое какво е.
Безработния учител се сепна, погледна
часовника и стана.
- Е, бай Дончо, ще вървя, че рейса след
малко тръгва, а с него дойдох, та да не го изпусна и пеш да бия до мойто село.
- Върви, Кънчо, върви, пък като минеш
насам, пак се отбий.
Домакина изпрати госта си до портата,
кучетата и те дойдоха, че вече се знаеха с него и да го изпроводят по живо, по
здраво.
Април клюмна към хълмовете, скоро щеше
да се скрие зад тях и да се приближи към чакащия да поеме щафетата светъл месец
май.
Вървяха двама забързано към дъното на
улицата с черниците от двата ѝ края. Единия стъпваше като местен, знаеше пътя, а
другия разглеждаше наоколо и с това издаваше, че е за първи път по тия места.
Априлското слънце като да ги водеше и
им намигаше през клоните, че е прогонило зимата, пролетта е тук, казваше, а с
нея всичко ще се раззелени и нацъфти, само почакайте.
- Няма ли, викаш, да се разсърди нещо,
че то така, без покана – каза другоземеца на водещия го уверено напред.
- Няма, няма – това нашия Дончо Донев,
знаеш ли що народ е минал по тоя път, хем тогава още нямаше тази настилка, кал
и чакъл беше, не като сега – успокои го и посочи една пообгоряла от слънцето
порта. – Ей тук сме.
Отиде и потропа със старата хлопка.
- Бай Дончо-о-о! – провикна се и пак
тропна. Мина две-три крачки настрани, там оградата беше малко по-ниска, изпъна
се, понабра се и показа глава над камъка, но извика уплашено: – Олеле, майко!
И скочи бързо назад когато отвътре го
удари силен лай и ръмжене, а там дето беше главата му се белнаха зинали устища
и щракнали зъбища.
- Стооой! – чу се силен глас и додаде
още някаква команда на чужд език и лаят утихна. – Кой?
- Аз съм, бай Дончо – извика човека, поопипал
се по задника, че да провери да е изпуснал нещо от страх. Стана, но се пазеше вече и от оградата и от
вратата, която широко се отвори и се изпълни от личността на домакина.
- Абе, ти ли си – позна чичо Дончо
смотаняка от миналия ден в кръчмето и позасмя на вида му. – Хайде, влизайте, не
стойте като изгонени.
- Добър ден! – поздрави другоземеца,
внимателно пристъпвайки през прага, че нали видя зъбите на онзи звяр дето за
малко да прескочи оградата.
- Абе, бай Дончо, какви са тия
вълкодави!? – удиви се познатия му когато видя двойка огромни кучища от
непозната по тия места порода. – Тия човек изяждат като нищо!
Че взе и удари два-три пъти кръст,
благодарейки на Бога за нещо.
- Това им е службата, неканени
посетители така да ги посрещат – засмя се пак чичо Дончо, а кучетата стояха на
място и гледаха дошлите с черните си очи. – Не се бойте, казано им е да
кротуват и няма да мръднат от там. Добри пазачи са, а и за лов стават, ама баща
им да бяхте видели, хем по-голям беше, хем по-смел – цял глиган сам го сваляше
и на мечки е скачал.
- Бре! – възкликнаха и двамата му гости,
дивейки се на зверовете дето ако го нямаше стопанина, разкъсваха ги на мига, че
надали и оцапаните им гащи щяха да оставят.
- Ха, седнете тук, то аз работа имам,
че това всичко – описа с ръка големия двор около иначе малката къща, обрасъл с
какво ли не за времето дето е бил изоставен, - това трябва малко по-малко да го
вкарам в порядък. Но за гости винаги ще намеря време.
- Ей, ама заплес! Аз забравих да ви
запозная – бай Дончо, това е Кънчо Енчев, живее в съседното село, но като чу за
завръщането ти и ми се примоли ако мога, така да се каже, да ти го представя,
че е много хубав човек, знам го аз от няколко години. Той е от ония дето едно
време харесваше да си правиш приказката с тях, беше учител в града, но сега се
води безработен, че го изгониха заради несходство с мненията на „ония“,
Брюкселките либерали, но дава частни уроци на няколко по-будни дечица, та
свързва двата края.
- Е, ха си добре дошъл – друснаха ръце
двамата, Кънчо Енчев аха и да залитне, но се удържа. Дончо Донев го прецени
бързо, знаеше и умееше как - честен човек излезе, така че имаше право да е
гостенин в неговата къща. – Сядайте!
Кучетата
легнаха там където бяха, едното гледаше към вратата и оградата, а другото към
хората.
- Какво ви води насам?
- Ами какво, ние, твоя милост, искахме
за изборите да поговорим – тъжно рече смотания. – Какво ще кажеш? Видя ли какво
стана? А какво очаквахме...
- Какво да кажа, той бай ти Алеко си го
е казал още преди много време, сега само се повтарят нещата, нищо, че героите
са с други имена, няма Ганя, няма Дочоолу, няма го Данко Харсъзина, ама само по
име, инак по образ и подобие са точ в точ, както се казва, да им издрусам
дрянката и ненаяла се пасмина.
- Ама понеже избраха... – обади се Енчо
за първи път.
- Избраха! Избраха пак да са
най-бедните в Европата, да са най-болните от всички народи, най-умиращи и да са
най-изчезващите като население, да им обера и лайката и нация!
Смръщи се чичо Дончо, та сякаш облак
затули светлината.
- И след сто години да се върна, пак няма
промяна, Енчо, бачовата, никаква я няма. Нашенеца все за келепир мисли, дай му
на него да е в далаверата, нищо, че точно него крадат, важното да е в играта.
Така е било, така и ще бъде. Избира пак да го мачкат, ама си вика, че ще
изтърпи, нали е свикнал, пък другия път може той да е отгоре. Е-е-ех!
- Аз така вярвах, бай Дончо, че тия с
птицата Феникс ще им отворят очите... и душите.
- Ние от векове все вярваме и се
надяваме, ама Фениксите не горят по нашите земи, така да го знаеш, от мен да го
чуеш, но и друго има - тия дето останаха тука, на село, те не искат работа, а нечисти
сделки, там са царе, че ако може да прекарат другия, тогава са щастливи.
- А хубаво говореха, фениксите, умно,
показаха какво са направили, какво може да се направи – намести се на стола си
и смотания, дето яде и пи и си спомни старите времена на изобилие.
- Те хубаво говориха, чух ги, ама какво
предлагат – работа, честна работа, а децата на прасетата и тиквите искат да си
я карат както трябва, по старому, да се краде от където може, да се дава пак
само на наши хора, а другите да мълчат, пък за всяко подписче или ще трябва да
снесеш нещичко или ще чакаш докато ти свърши чакането. И който не чака, бяга и
не се връща. Такава ще и занапред, да ме прощавате, ама май няма да сгреша.
Загледа се чичо Дончо към градината и я
посочи на двамата.
- Една нива с жито когато бъде задушена
от плевели и бурени как се спасява – събираш колкото можеш читави зърна и я
удавяш с огън. Сам Бог, дето е най-горе от всички, колкото и тия тука с
продажните си мозъчета да са забравили това, че има кой да им иска сметка за
всичко сторено, та сам Бог как е очистил някога света когато е прекалило
човешката алчност, пратил е потопа, а сетне наново е насял нивата и май като
гледам, то и сега работата върви пак натам, че градовете се превърнаха в Содома
и Гомора, ще трябва огън да играе.
Учителя на беше набожен, но смотаняка
ходеше редовно на черквата и се молеше за прошка, че много грехове имаше и
тежаха.
- А може този, нали в него повярвха, в
генерала - той дали няма да пооправи малко кривата бразда?
- За можене, може, но да знаеш, че
генерал не е станал той защото е водил хората както трябва в битките, а е
слушал онези които трябва и е изпълнявал послушно. Фатмака, Кънчо, бачовата, да
знаеш, че колкото и звезди да му сложиш, той си чака заповеди да получи – от адаша
ли отвъд локвата ще е, змията от горните земи ли ще му спусне нещо, а може и
бат‘ Владко да се обади, ама си знае, че ще изпълнява – служба, знаеш, няма
как.
Поклати глава чичо Дончо, нямаше много
вяра на генерала, но знаеше, че до няколко месеца ще си проличи.
- То ще се види – продума смотания. – Има
толкоз бакии наскоро забъркани и ако е за добро дошъл, първо тях ще подхване,
знаем, с един подпис колко неща може да оправи.
- За можене, може – пак каза чичо Дончо.
– Само да не влезе той в утъпканата пътека на ония дето преди него са я
прокарали – онова смуглото Костовче ли не мина по нея, цар ли не мина, дето не знаеше
да краде, ама се научи, после пък онова пожарникачето съвсем я омачка, а тия
след него, всъщност дето генералчето ги сложи, те уж за малко, а пък забравиха
да си отидат и – да им завра кол в дрянката! – за тях гледам що народ са
избрали пак да ги дерат и те – ей, това нашенеце, тръгне ли по тая пътека...
Въздъхна Дончо Дончев, въздъхна и тегли
още една дрянка на всичките.
-
Та този, летеца, гледам на хорото дето се е повело след него, като черва са се
навързали все от тия дето са тъпкали, припкайки след по-тежките като тиквите и
прасетата, затова ми мяса, че накриво ще ги води и той, ама да даде Бог живот и
здраве, ще го видим.
- Мен ми е жал за онова момче, това със
крепостите, дето толкова се стара да ги построи и дето толкова се раздаде, къде
ли не отиде, летя, дето се вика, а
накрая излезе, че е било за нищо...
- Не е за нищо, Кънчо, не е! Видях го
аз, чух го, знае си той народа, чел е достатъчно, но е очакавал да събуди
капитана във всеки и да осъзнае слепеца, че се намира на тоя потъващ кораб, а
от такъв кораб, казват, че бягат само умните и плъховете, не мишките, те
мишките и хлебарките си седят и си потъват, че накрая се издавят.
Смотания видя искрата в очите на Дончо
Донев как блесна и да речеше, подпалваше още сега нивата.
- Мислиш ли, че едно време не са го
знаели какви са от народа и Чакъра, и Хитова, и Големия Петко, и Ангела преди
него, ами Вълчана, а Ботева, а Бенковски и Караджата и всички ония български
лъвове дето толкоз нощи са мръзнели в балканите, гонени от потери, жадни,
гладни, ранени и неведнъж предавани точно от своите, тия дето са навели главица
с робската верица, че сабя не я сече и чакат господаря да ги пожали наместо да
хванат и те ножа. Знаели са го, Кънчо, но пак са търпели и стискали зъби до изкарат
до следващия ден, та ако могат да спасят на някой сиромах главата от сабята,
някоя мома от отвличане или ако могат да събудят лъва в младо сърце и да се
съберат в едно и да се бият до смърт заради тази вяра в тоя същия народ заради
който и са умирали – април месец сме, аз го помня този месец и други го помнят,
нищо че не им се чуват гласовете.
Събра се пак голямата Донева ръка в
юмрука, който с един удар можеше да пребие горска мечка ако сглупи да го
нападне и казваха, че някога и това се е случвало:
- Не са ли го знаели оня Васила, кога е
рекъл – Сам съм, други няма! – предаден от хора с неговата кръв и вяра, пък
неговата е изтичала, горена от огъня дето и го уби или другия Васил, дето остана
завинаги като Левски, нима не го е знаел когато е навързвал страхливото и продажно
племе в своите комитети, искайки от стиснатите чорбаджии да дават, а те са се
опъвали, че им се е свидело златото и не им се е харечело за свобода.
Април сияеше и напомняше за виковете:
- Свобода или смърт!
А чичо Дончо изглеждаше така, че ще
скочи да гребне някоя от пушките си.
- Знаел го е, Кънчо, знаел го и е увиснал
там, сам, на бесилото, вярвайки, че ще дойде утрин в която всички ще поискат да
са свободни и да бъдат равни и честно ще заживеят едни с други. И са го знаели
онези, дето точно в тия дни на тоя месец, безумно вярващите в свободата и
правдата, са ли гръмнали с черешовото си топче, дето е било като плюнка срещу
прииждащата армия, ама страх е нямало в тях, Кънчо, нямало го е и са умрели за
да могат поне децата им, наследниците им, ние да се родим в различно време и се
родихме, но все още чакаме да чуем топа да изгърме.
Учителя Кънчо Енчев, на тридесет и три
години, прибърса очите си, че няколко сълзи ги бяха замъглили. Знаеше и си
спомни как го нямаше и в него този страх, когато се изправи миналото лято срещу
„ония отгоре“, слугите на змията Брюкселска и не го изплаши нито глада, дошъл
след уволнението и беше благодарен на съдбата, че го прати да бди над тези
няколко деца, поддържащи огъня на любимата му надежда.
- Такава е нашата земя – ражда герои,
но ражда и предатели. Героите ще ги помним винаги, Кънчо, ако и да сме
заобиколени от предателите във всяко време, но тях никой няма да ги запомни,
така да знаеш. Защото Тиквата и Прасето ще си отидат, а преди това ще изчезнат
и ония мазни муцинки и подлоги дето смучеха кавото трябва да смучат и само след
някоя година няма и да се сещат за тях, ното за помията дето са дрискали, да им
одера аз лайките до кокъл! А тоя човек с камъка, поставен с толкова желание да
се превърне в стена - също и църквата, чух и за нея, че скоро са направили, - за
такива ще бъдат спомените ни и имената на тези, които са ги изградили.
Протегна ръка чичо Дончо, сложи я на
даскалското рамо и рече:
- Ти също градиш, в душите със слово
градиш и с това че предаваш познанията си на децата, а те са, както е рекъл
Господ, семената дето попаднат ли на добра почва, ще изкласят и ще грейне
нивата ни без бурени и плевели.
Стана той, станаха и гостите. Здрависа
се пак чичо Дончо с двама и рече:
- Мен сега работа ме чака, но ти,
Кънчо, минавай когато искаш, тук съм и има с теб за какво да говорим – и се
усмихна добродушно, а сетне изгледа смотаняка малко по-строго: - А ти избирай
кой път ще следваш, стига се лута като несвястен!
Двамата бяха изпратени от станалите на
крака големите кучета, които ги подушиха и запомниха мириса им:
Знаеха, че скоро пак ще ги навястят.
1.
1. Всеки кандидат за който гласуват
достатъчно избиратели и бъде избран за депутатин, приема, че е „голяма работа“
за който трябва и за който не трябва.
2. Всеки кандидат за който все пак има
гласували и за малко не бъде избран за депутатин, приема, че е „много голяма
работа“ и ще видят „те“.
3. Всеки кандидат за който изобщо никой
не е гласувал, приема, че е „Най-великият“ и по-голям от най-големите и всички
да го д***т.
(Речено от Дончо Донев на едно
събиране, заемайки идеята от Ч. Буковски и А. Азимов.)
2.
- Чуй ме, глупако - тоя дето отиде и
гласува за лъжец и крадец на народа, може да го направи от глупост, защото е
повярвал на лъжите и му е толкова акъла, или отива защото е съвсем наясно, че
подкрепя лъжеца и ако може да бъде на неговото място, за което тайничко си
мечтае, ще краде по същия начин, че и още повече само да му се падне.
- Такива хорица, да знаеш, че когато
истината излезе наяве, защото никоя измама не остава за дълго скрита, все
някога ще дойде часът да бъде насаме със съвестта и с продажната си душичката,
осъзнала в някоя тиха нощ колко е жалка, когато вече няма да е нужен никому и ще
се почувства като най долната отрепка, заради мръсотията по осраните долни гащи
на лъжеца на който е повярвал и последвал без да иска или напълно съзнателно и
колкото да се прави на денем на хитър непукист, знаейки, че е бил само плюнка в
повърнята на измамника, издигнал се с подкрепата на такива глупаци, че да ги
краде и плюска от чуждото, в такъв час ще си признае, че е сгрешил и повече
няма да има доблеста да погледне в очите ни Бог, нито децата си.
- И знай, глупако, че когато осъзнае всичко
това, няма как да не се почувства като най-окрадения от всички, задето е избрал
грешната страна заради някоя лъскава играчка, обилна вечеря или обещана
далаверка, а ще е като оная напудрената на кръговото, същата дето я прекарваха
през цялата ѝ смяна без да ѝ платят.
(Речено от чичо Донч на един объркал се млад човек,
дошъл да поиска прошка.)
3.
Отвън се чу как някаква мощна кола се
приближи, изръмва докато паркира, угаси мотора си и след минутка през широко
отворилите се каубойските врата на кръчмата, влезе онзи голям човек, дето родом
си е от наше село, но живееше някъде другаде, негова милост, самия Дончо Донев.
Изгуби се за много време по чужбините и го позабравиха селяните, затова сега и
никой не разпозна отведнъж образа му кога пристъпи в кръчмето насред площада с големия
надпис над входа - „Ново време“. Прочето го преди да влезе, ама не му хареса ни
цвета на буквите, ни формата им, а помнеше как го нарекоха някога при
откриването с хубавото име „Демокрация“, изписани красиво върху трибагреника на
надеждата.
Малко беше кръчмето, има-няма сто и
единайсетина квадрата, ама по каталозите на западняците, за да им се угоди, съвсем
по търговски се срещаха лъскави снимки с украсени маси, нови покривки,
подредени чаши, чинии и прочие, подписани с уверението, че кръчмето е много
по-голямо отколкото изглежда и с големи мераци и претенции да е първо сред
народите на съюза, че и отвъд него (това така и не се случи, ама мерака поне на
приказка си остана, колкото да разсмиваме комшиите).
Идеше от дълъг път, чичо Дончо, жаден и
гладен, като всеки пътник, та огледа дали има свободна маса, че не му се сядаше
с непознатите другарчета, които както винаги ще почнат да му пият от шишенцето,
а няма да пропуснат и да боднат нещичко от чинията. Не че беше скръндза, ама
толкоз бе давал, черпил и угощавал съселяните си в зорите на ония години, та ги
знаеше добре, а искаше днес, тук, върнал се на село, сам да си изпие неговото,
без да му помагат.
Но нямаше късмет, по всички маси се
бяха нацвъкали като мухи на прясна барабонка по групички разни кандидати за
селски управници, че точно по време на избори се върна господин Донев и попадна
на сборището на устремените към запазване на събраните кокали стари песове и обикалящи
край тях и гледащите по вълчи гладни новопартиици, някои препасали вече празните
засега торбички с очакване да ги напълнят – позна ги от един поглед какви са,
ако и да му бяха непознати муцуните им на улични помияри.
- Да им бера и лайката... що време ме е
нямало, ама пак същите боклуци са се навъдили в кръчмето – измърмори той и се
тръшна без да иска позволение до един смотаняк, дето разпозна и се припомни, че
му дължеше не само пари от онова време, а и куп услуги и сега, като го видя, ще
не ще, трябва да изтърпи за компания.
Оня както бе удряман, повехнал един
такъв, като неполиван от дни зеленчук, отведнъж светна. Скочи, зяпна да каже
нещо, не можа, плесна с ръце, поклони се даже и чак тогава успя да поздрави с най-голямо
уважение своя спасител и благодател от миналото.
- Бай Дончо, ти ли си?! Ти си, ами, ей,
все същия - канара! Не мога да повярвам, твоя милост, че пак си тук и да знаеш
как се радвам да те видя! – заговори развълнуван и с разпалила се от жарта си надеждичка,
дето почти бе угаснала напоследък в душичката му, че май света няма да се
свърши ей така, без да успее да каже онова дето му тежеше.
– Дойде си, а! Ей, дойде си! –
тържествуваше той, незнайки да седне ли, прав ли да остане, та току присядаше и
пак ставаше, раздрусвайки силната ръка в която неговата се изгуби като орехче.
И си думаше на себе си:
Чудо, чудо - самия Дончо Дончев се е
върнал, Бог да го поживи и да му мислят душманите!
- Ей, живи бяхме да се видим, лайка му
стара, да опустее и дрянката и сливата – живи сме още, а, бай Дончо, живи!
- Седни де, седни, недей стърча така.
Живи и здрави да сме, туй ни стига, седни сега тука да се видим.
- Де ходиш бре, човеко божи, толкоз
време те нямаше?
- Ходя аз, по света и у нас ходя – рече чичо Дончо, разположил се на
вид малко господарски, все пак си имаше своята тежест на грешната Земя и я
знаеше колко са ѝ килата та се нагласяше както му е удобно. – Ама повече по
света - имах дертове напоследък с адаша, там, отвъд голямата локва...
- Е, как, знаем го! – свойски рече
смотаняка и се реши най-накрая, та си седна на мястото. – Ама забърка я той
една...
- Забърка я не само една, не са и две,
говоря му аз, че и други, ама не отбира от дума. Кой да чува и прочее, та малко
се поскарахме оня ден и си викам – Тъй ли! Е, ха оправяй се самичък като си
толкоз умен! Пък и колко пъти го мисля, че поостарях, какво да губя още дни по
света, то се видя, че няма да му се закърпят дупките и все ще има пробойни и
течове. Та след оня ден си казах:
- Я да си ходя в къщи - и се грабнах,
значи, хайде сполай ти чужбино, та хоп на самолета и днес се върнах на село.
Докато говореше, чакаше да го забележат,
накрая махна ядно на младежа дето не го познаваше и се правеше на разсеян, та
се позабави да се яви, дето се вика, по служба и да получи нареждания от
господин клиента.
Негово величество келнера, барман и
собственик, флегматично се довлачи и зачака с отегчение да чуе исканията.
- Нов е – извинително прошепна
смотаняка и още по-тихо допълни: - Внуче на един наш човек... – и срита под
масата крака на изтъпанилия се в неведение момък и му се изблещи да се стегне.
Дончо кимна, че разбира и каза какво
иска да пие и да яде, нямаше как – поръча и за ближния, който пусна език да се
оближе в очакване, че дремеше гладен от сутринта в кръчмето на едно голо
кафенце.
Онова заплеснатото, се поразшава,
схвана тайния знак, надраска нещо на тефтерчето и отиде живнал да изпълнява
поръчката. Обитаващите околните маси, увлечени в свои си приказки в натъкмяване
на изборите по техен вкус и нужда, станаха свидетели на случката от появата на
чичо Дончо и един по един се забутаха, сочейки къде с пръст, къде с очи към
изпълнилия изведнъж с присъствие помещението непознат им човек.
Отведнъж, като даден знак от диригента
на калпавия им оркестър, неколцина старчоци го разпознаха, изхълцаха от
изненада, та се вдигнаха на крака и заграчиха поздравления към негова милост,
който от възпитание прие и отвърна.
- Добре дошъл, господин Донев!
- Родината ви чакаше, господин Донев!
- За нас е чест! – изпяха в дует
непознати му, но запазили теноровите си гласища беловласи мъжленца от старата
гвардия.
- Добре заварил, господа, благодаря ви
и Господ здраве да ви дава!
Чичо Дончо имаше опит, знаеше как да
скрие негативното в мислите си с по-приветливо изображение на лицето, пък и не
искаше да вини никой за това в което се е превърнал докато е отсъствал от
родината.
Младежа, дето дядото му е „наш човек“ и
му даде кръчмето да го стопанисва, се ориентира светкавично в обстановката и
разбра че тоз чичка не просто е някой пътник, минал да хапне, ами е Господин Някой!
Нямаше значение кой е, а че другите
знаеха видно името и положението му в местното пространство. Затова лепна едно
угодническо раболепие на физиономия и почти на бегом донесе пиячката, като
преди това извади от долапа от чистите чаши за госта. Смотаняка примлясна с
удоволствие и наля първо на госта, колкото и смотан да беше, той не го и криеше,
ама си бе научен как да действа, дето се вика, по устав.
Чичо Дончо юнашки изпразни чашата си до
дъно – вниманието на всички беше заето в очакване на реакцията му, че току що
налятата пенлива течност е произвеждана в пивоварната на друг „наш човек“.
Ех, тази благиния поне си остана непроменена
и на вкус съвсем си е както някога, по нашенски горчива – помисли си Дончо
Донев, прибърса пяната дето полепна по мустаките, пък изсумтя шумно от кеф, че
му стана драго да си е у дома.
Старчоците само дето не заръкопляскаха,
понеже единия имаше дял в преприятието и знаеше, че мнението на човек като чичо
Дончо може да бъде причина дори да се спре производството, ако стоката не бъде
оценена положително. Смотаняка отпи съвсем малко, вярно, жаден беше и той, но не
бързаше, тъй де, може само тази чаша да остане като почерпка и искаше неговия
кеф да продължи по-дългичко, макар да се надяваше, дай Боже, да има и още след
първото шишенце със запотено стъкло, поръчано от щедрия сътрапезник.
Уставно напълни чашата на чичо Дончо
отново, но без да долива на себе си - нямаше нужда да му казват какво да прави,
знаеше си той всичко, много добре си го знаеше и за миг си припомни сладостта
от едно време – ех, дрянке ле, дрянова! - що пиене и ядене имаше тогава,
лайката си трака, де е куче да вие по тия ми ти времена, ама беше то – минало
заминало, сега, в „Ново време“ нямаше изобилие, хич го нямаше, повече на пост и
чакане да завали го караха в тая суша такива като него, смотаняци.
Тия наоколо, вече си шушукаха,
притеснени от появата на такава личност, поизплашиха се нещо, че нали бяха от
друга семка изкласили - мошеници по рождение и призвание, дето повече обещаваха,
ама малко даваха, пък ако дадяха, после си го взимаха с лихвата, та не оставаше
нищо за такива ибрикчии като него. Но бяха чували какво е да си българин от
старо време и нещо ги жегна там, в душичките.
Трудни времена, бай Дончо – проплака на
ум смотаняка, видял се къде и сред кои е живял - ама какво да се прави,
трябваше някак да се оцелява.
Стараеше се много, а пък получаваше
колкото да не умре от глад, даже и след като им олижеше задниците, почти нищо
нямаше за него, то добре, че все оставаше някоя барабонка, полепнала по
пръстчетата, дето се вика, да я има за вкус и за мирис.
Дончо Донев този път изпи само
половината чаша, жаждата бе поутолена и щеше да я кара по-спокойно, а и не
бързаше за никъде.
Ех, неговата дрянка, в къщи си е
най-хубаво – каза си чичо Дончо и пусна една усмивка от удоволствие, че се
намира на точното място, а после щеше да се окаже, че е и дошъл в точното
време.
Смотаняка изгра някаква пантонима с помощта
на лицевите си мускули и бясно въртене на очни ябълки към младежа съдържател, който
се затрудни в разчитането на посланието, та отговори с подобни изображения,
разгеле, награя се разбраха и загря - музика изпълни кръчмето, нашенска, не
много модерна, ама подскачаща в правилния ритъм.
- Е, как я карате, гледам много нови
муцини – тукашни ли са? Да не сте заселили чужденци на село, а?
- Ами! Няма такова нещо, бай Дончо, те чужденците
бягат, то, при тия цени и глоби за щяло и нещяло, кой да дойде. Тия всичките са
местни, по твое време не им се чуваше гласеца, ама после изпълзяха и взеха
постове и служби, а сега се гласят за новите избори.
- Всичките тия ли бре?
- Тъй вярно, бай Дончо, всичките.
- Да им бера и лайката и да им издрусам
дрянката – че то за шепа народ дето остана на село... – Дончо набързо преброи
околните и погледна ужасено смотаняка: - Абе, вие нормални ли сте! Те тия са
повече от избирателите!
- Повече са, прав си, твоя милост, виноват,
ама, то напоследък, вече няколко години поред, то само това остана като начин за
да изкараш някоя пара – партийка да направиш, депутатин да се цаниш към някоя
от тях, ако ли не, ако ги подкрепяш, може на някоя службичка да те заковат и сетне
ако има какво - гребеш и пълниш торбата.
- Ах, неговата лайка! Че то може ли
толкоз наглост бре! Де толкоз крадци в наше село са се навъдили – големите ръчища
на Дончо се свиха. - Ей... що не взема аз да ви...
Чичо Дончо аха да скочи и да подкара от
първата маса нататък всичките, ама се удържа, но пак преброи околните и се
дивеше искрено на случилото се в негово отсъствие:
- Айде, давай подред, разказвай, че да
ги опозная.
- Ония там – посочи с поглед смотаняка
най-голямата маса, че го беше страх да дигне пръст, - Това са Тиквичко и
Прасчо, сега те дават порцийките от помията на другите – очите му се стрелнаха към сателитните
масички за двама или трима навлекли евтини костюмчета върху вехтите си селски дрехи
хищни и мазни муцуни.
- Тия са значи, големите, а?
- Тъй вярно, нямаш на идея що нещо
окрадаха и заграбиха, то си личи де, виж ги какви охранени чиляци са, знаят да
лапат, не си поплюват. Днес те държат, кажи-речи, всичко от което може да се
извади келепир - докладва Смотаняка като изброи някои отрасли, други премълча
да назове направо, но понамекна, умори се, че пийна глътчица и зачака
разпореждане дали да продължи.
Чичо Дончо даде знак да кара
нататък, беше ясно, че ще го ядоса, но по-добре да чуе всичко още сега.
- Те, сам виждаш, уж са на две маси,
ама си личи как са ги събрали в една. Това зализаното порче и оня дето като
невестулка се изпънал да проси, са техни отрочета, но се правят на независими,
ама крякат по тяхна поръчка когато трябва. А онова, гелосаното, са го цанили да
вдига врява и все налита на бой, ама само така, наужким, най-вече на някой
старец, щото си е шубелия инак. Напоследък, бай Данчо, чувам, че вече за нищо
не стават и май ще ги прогонят от софрата. А тия, хе там, дето си бъркат в носа,
и петлите, и кокошките, виж как са седнали удобно със задниците към техни
величества, те са пък отронени люспички от предишни далавери, чакат някоя троха
ако падне от свинската зурла да я окълват, а тия дни им дадоха някоя парица,
колкото да послужат пак да разцепят повечко народа, та ако се излъже някой и им
гласува, гласчетата им пак ще се броят за Кратунчо или Прасчо - будалите, още
от едно време, знаеш твоя милост, на село си ги имаме в излишък, ама днес май по-лесно
се подлъгват, било заради сеира или след някой подхвърлен сребърник.
Знаеше чичо Дончо, знаеше, ама и знаеше
как с тояга може да ги оправи набързо.
- Хе там, оня, кокорестия, и до него
оня, с лисичата муцуна, дето набива сланинка, той ходеше да седи в скута на
Прасчо и викат смучел нещо, ама кафе ли, друго ли, кой да знае, то към тия
същите имаше едно дрогирано канадче, но отиде някъде, натириха ли го, сам ли се
запиля от нещастие, че глупак се е родил, остави ги и не го виждам де е, но останаха
негови дружки да са плюнки в устата на големите.
- А, виж го бе, оня там – ей оня,
смачкания с нещастната физиономия, дето едва преглъща, това не е ли...?
- Той е, същия – клоуна с вицовете,
сега му викат Зулусин, дето плю и на дума и на чест, Ама завалията, нали го
виждаш, взел-дал, я изкара това лято, я не, викаше че като катедрала ще
остарее, но си отива като скъсан цървул, мизерника, а онова до него преди беше
рошаво, сега се острига та още по жалък изглежда, той пък му е говорителя и
голяма козя барабонка излезе, не че не понамирисваше и преди, ама се криеше зад
гърба на палячото. Пък това дето имитира Зулусина, правейки за щяло или нещяло
тая сърдитата му физиономия, не може ни виц да каже, ни да го изпее като
слвейчето едно време, та той пък хем прост излезе, хем така се осра целия,
завалията, че не знаеш отгоре ли му е изсипано или собственолично се оцапва по
със свинска тор по сурата.
- Ах, неговата дрянка – че то тук
по-бетер от цирка сте!
- Нищо не знаеш, твоя милост, бай
Данчо, в република Банана у Африка няма такова чудо като в нашия Парламент. Тука
рушвета ония големите го превърнаха като държавна такса, таковата им в дренките,
недни, ама трябва да се плаща, че инак гол те събират – имат си тяхна схема и
дерат до кокал.
- Ха, де да видим как ще вземат –
стисна пак юмручища чичо Данчо и светкавица блесна в очите му. - И колко партийки
са викаш сега, дето са мераклии да оправят селото ни?
- То можеш ли ги пребороиш, като въшки
се навъдиха – ама нещо като до двайсет и четири на брой казват, ама от тях
много са коалиции от кой знае колко договорили се помежду си мошеници, чакащи
за част от многото пара дето ония, големите, се надяват да им подхвърлят.
Чичо Дончо ги оглеждаше. Шарен свят,
гладен, ама не от глад, а от алчност. Такива ги разпознаваше още от едно време
– искат само да има как да бръкнат в държавната кесия и да могат да влачат
непосято и неожънато от тях.
Знаеш ги той - тия най ги бива да турят
закона в джоба си, че да настъпят някой сиромах, да мачкат докат оня притине и едва
задиша, ако подминат, може да се сетят, че май не трябва дори и да диша, та ще се
върнат крачка назад и го досмачкват.
Гледаше ги Дончо, гледаше и все повече
му заприличваха на хлебарки, лъскави такива, шавливи, озъртат се с пипалцата да
се докопат до нещо за плюскане, може и барабонки от големите да са, но сега,
предизборно, позалижат се малко, колкото да се идокарат пред тоя и оня от
простолюдието, ама на!, пак хлебарки си остават – от канала с мръсотията излизат,
в канала си отиват.
- Ами тоя там, дето като дървена кукла
се е изтъпанил, тоз нещо фелдфебел ли е, що ли – мундирче е преправил на
цивилна дреха, виж го как се е запасал и с военен колан, ще се удуши още малко
от пренатягане,
- А-а-а, бай Дончо, това е Месията,
най-новият Спасител на селото – много него гледат сега, инак генералче е, преди
караше самолет, после нещо кмет го игра няколко годинки, ама повечко спеше по
време на службата и точно той докара онова канадчето, та да може да извлачи що
може и за него, сега остави замкметицата да дреме наместо него в общината, че
то и тя... ама, нейсе, малко ѝ остава. Това дървеното, викам си, що ли не
изгоря докато го дялаха, а сега ходи, тропа с копита, едни несвързани ги
говори, но народа, знаеш, колко му трябва, май ще му повярва и ще се подлъже и
по него.
Мухите бръмчаха и се носеха сред
нашенската музика с правилните тактове.
- Но ти я виж под масата, виж, твоя
милост, как краченцата му със златно синджирдже са хванати за Тиквичко и за
Прасчо, те си му дърпат сиджимката накъде да върви, а и чувам, че тримцата май
ще играят хорото, пък тия всичките завалии, люспичките от барабонки, ако искат
да лапат, ще играят с тях, няма как - Прасчо даже и чичките с чибуците и
броениците е хванал на тясно, а те, нали толкова им е акъла, хорото го играят
отдавна, Е, сега може някоя нова стъпка да трябва да научат или да се наклонят
още малко, че съвсем да им лъснат голите задници, ама те са лесни, още от наше
време си бяха такива - накъдето ги поведеш, натам ще се носят след чобанина.
- Нещо не го виждам аз като спасител,
ама като няма кой, на фронта и фатмака за генерал слагаш, само че после недей
чака да свърши нещо повече от един старшина от вещевия склад, най-много да
замъкне каквото може у тях си.
- Така си е, право рече, твоя милост –
съгласи се с пълна уста смотаняка, че използва момента да хапне нещичко.
- Двайсет и четири казваш – Дончо Донев
поклати глава и махна на дотичалия вече с готовност юнак, заръча по още една от
запотените и още за бодене там, каквото има да сложи.
- Двайсет и четири за малкото врабчета
дето с една шепа трохички можеш да ги нахраниш. Съвсем сте я подкарали накриво
бре, че то при адаша, отвъд голямата локва, дето са триста милиона народ, са
три-четири партии от сума години и се редуват, ами при брад‘чедите, дето са
милиард и половина, и там я има пет-шест мургавелковци, я няма, пък ние на село
- двайсет и четири! Бравос, бре, бравос!
- Бай Дончо, прощавай, ама то друга
работа не остана, то, ако речеш нещо да захванеш, така, сам, то, ония дебелите,
хеле Тиквичко, ама и Прасчо, те не дават... не може сам... няма как – всичко
обират!
- Да ви обера аз и лайките и да ви
одрусам дренките – че може ли толкова да се оставите бре! Ами ти - ти защо на
подлога стана, а?!
- Виноват, бай Дончо, що да сторя, аз
за хляба, то и колко хляб, сух, мухлясъл, осран – напълниха се очите на
смотаняка със сълзите на срама. - Ами теб те нямаше, твоя милост, кой да им
излезе, аз ли? Че без тебе колко струвам аз – нищо не струвам! То, ние на село,
дето се вика, ние, всичките, без тебе и мечка не можем да прогоним ако ни
нападне – съвсем искрено доложи смотаняка за окъсаното положение на бойния дух
на родното място на Дончо Донев.
Оглеждаше масите и се чудеше дали да не
посмачка някоя мутра, ей така, че като пийнеше се настървяваше и тия новите не
знаеха, ама старите го помнеха какво ставаше – помнеха какво е истински
българин от ония времена, безстрашен, силен, смел като лъва, дето е на знамето,
ама не плющи само за кураж при силен вятър, а като се изправи и като изреве, че
като стисне ония ми ти юмручища в стоманени пестници, пък като рече:
- Елате ми бе, ваш‘та лайка, аз да ви
науча как се българска земя превзема!
И като подхване... ей, няма спиране -
като придошла река калпав мост ги отнася - българин е това, оня същия дето още
от едно време с ужас карал да се посират и империя на източни ромеи, и крале от
не знам къде си по на запад, че не една сюрия от непобедими рицари или
нашественици люти татари си оставиха кокалите по полетата да ги кълват
лешоядите. Вярно, усетиха им слабото място, също като сега – разделиха ги и ги
завладяха, ама сетне пак се пробуди лъва и що табори аскерлък дошли като
бабаити да се изрепчат бяха изтрепани от нашенските юнаци, ама сега, сега май
робството пак е надянато на врата на народа, но знаеше чичо Дончо, че трябва
само да изреве:
– Де сте бре, де! Елате ваш‘та лайка,
да ви кажа аз! – и всичко ще пада както някога... всичко!
Очите на бай Дончо се накървиха,
веждите се събраха като таранен клин преди атака – смотаняка знаеше тая негова
фаза и бързо си направи сметка, че ако тоя ми ти нашенец подкара цялата тая
пасмина, от тях ще остане натрошени кълки и перушина, и ще го подкрепи колкото
може, че да им го върне за годините унижение в чистене на задниците, дето
понявгаш трябваше и да ги целува, да пукнат дано!
Помисли го той, ама и си спомни, че
днес времената са други, че лъвът сега не може да реве, нали оная змия, дето
съска там, в сърцето на Европата, не разрешава и в момента даже и бай Дончо
няма да може да ѝ излезе, щото такива са времената, та реши да го успокои като
насочи вниманието му към ъгъла на кръчмето.
- Не се гневи, твоя милост, знаеш как
сме ние, разделят ни, че да ни владеят – пуста орисия, нали всичките сме
голямата работа, все сме воеводи, макар и без чети и винаги знаем повече от
другия и акъли не щем от никой - сами ще оправим света. Ама чуй, виж онези там,
в дъното, ония виж, твоя милост и чуй какво ще ти кажа.
Гнева в погледа се поуталожи, не че угасна,
къде ти, Дончо Донев не можеш с цяло море да го угасиш разпали ли се веднъж, ама
така, лекичко се укроти и проследи посоката дето му рече смотаняка, надигна пак
чашата, напълнена отвреме и опразни.
- Какво за тях? Я да видя – ха, нещо
гледам, другите не ги долюбват. Не са ли и те под масата, а, таковани с верижка
за кочината?
- Не, бай Дончо, не са - тия май ще
излязат различни. Ти да знаеш що плюене и ръфане има срещу тях, такова не си
виждал и на война – това мисирките от радиоточката що врякане дигнаха срещу тях,
това бирниците им запряха и задигнаха всичко, това стражарите ден през ден
проверки правят, де що има като ветеринарни доктори ги наобиколиха и чакат
някоя болест да им лепнат, че да ги затрият. Не знам кой не хвърлиха да ги
събори – не мръднаха и крачка назад, бай Дончо, ни крачка! Така ми заприличаха
на твоя милост, ще ме прощаваш, че като теб знаем, друг няма, ама тия женици там,
виждаш ли ги, ей Бог ли им я даде, ама като твойта сила отде я извадиха и също
като лъвици накъм овцете се изправиха, безстрашни! Да видиш как на стена се
превърнаха, която юруша на помията не можа и да помръдне, бай Дончо, нито
крачка назад!
Гледаше ги Дончо, разчиташе душите им
една по една и до него смотаняка продължаваше да нашепва:
- Ами това младото, дето ги води - ей,
бай Дончо, да не те знаех по лице, ще река, че за тебе чувам както едно време
те описваха, той ги събра и поведе срещу тия всичките дето искат да ги разкъсат.
Имаше в началото някои кадрови грешки, то няма как без такива - отведнъж не
можеш да отбистриш блатото, все някоя жаба ще остане да го мъти и да кряка, ама
пък да знаеш какъв свят е дигнал ей тука, наблизо - истински, от камък, от дърво,
няма мукава, няма талашит, няма надписани кубици и сложено малко чакълец и ей
така, с два-три пръста залято колкото да не е без хич - няма такова нещо. Камък,
бай Дончо, тежък, нашенски камък, като оня, дето Царевец още държи да се издига
и да ни напомня кои сме и да ни е срам сега с тия калпави къщи дето се нацвъкаха
навсякъде и стените им се ронят след първия дъжд. Камък да видиш, да го пипнеш,
да усетиш как е зидан от сила и желание да остане и пребъде, бай Дончо – голяма
и истинска работа подхванаха, нищо че всичките от кочината се наговарят да им
излязат насреща - ще ядат дренки, та ще им залюти в задниците.
- Как им викат?
- При тях, бай Дончо, няма Тикви, няма
Прасета, няма зализани, няма кокорчовци, на тях им казват Велики – заради величието
на делата им, заради това, че идват да дават, не да вземат.
Стана Дончо Донев, родом от село,
нашенец, позабравен и непознат на младите, ама кога не е било новото да бъде
пометено от добре забравеното старо, та и сега ще е така.
Избута масата, пристъпи, лепна един зад
врата на Прасчо та му завря зурлата в чинията, обърса един шамар и на Тиквичко,
беше одъртял и не ставаше вече и бой да яде, срита пасмината дето се опираше на
тях, плю на клоуна с вицовете, дето береше душа от ядящата го съвест, а оня,
фатмака с лампазите хич и не го погледна, че му беше жалък също като палячото с
вицовете, който щеше да се удави от плюнката му, тия неговите го подпряха да не
падне, нали вече не можеше и сам да ходи вече, та го поиздърпаха настрани,
забърсали оплютото му лице и се свиха като мишки, молейки се съвсем по миши да
не ги подкара и тях тая хала дето се развъртя из кръчмето.
Чичо Дончо от мишки и хлебарки не се
интересуваше, подмина ги и отиде до станалите и безстрашно очакващите го мъже и
жени с феникси в сърцата.
Гледаха се така, както трябва да се
гледат силните и си казаха един на друг като някаква старозаветна клетва, на
която е дошло времето да се възроди от пепелта:
- Съединението прави силата!
Пък си удариха ръцете в съгласие.
