Вървяха двама забързано към дъното на
улицата с черниците от двата ѝ края. Единия стъпваше като местен, знаеше пътя, а
другия разглеждаше наоколо и с това издаваше, че е за първи път по тия места.
Априлското слънце като да ги водеше и
им намигаше през клоните, че е прогонило зимата, пролетта е тук, казваше, а с
нея всичко ще се раззелени и нацъфти, само почакайте.
- Няма ли, викаш, да се разсърди нещо,
че то така, без покана – каза другоземеца на водещия го уверено напред.
- Няма, няма – това нашия Дончо Донев,
знаеш ли що народ е минал по тоя път, хем тогава още нямаше тази настилка, кал
и чакъл беше, не като сега – успокои го и посочи една пообгоряла от слънцето
порта. – Ей тук сме.
Отиде и потропа със старата хлопка.
- Бай Дончо-о-о! – провикна се и пак
тропна. Мина две-три крачки настрани, там оградата беше малко по-ниска, изпъна
се, понабра се и показа глава над камъка, но извика уплашено: – Олеле, майко!
И скочи бързо назад когато отвътре го
удари силен лай и ръмжене, а там дето беше главата му се белнаха зинали устища
и щракнали зъбища.
- Стооой! – чу се силен глас и додаде
още някаква команда на чужд език и лаят утихна. – Кой?
- Аз съм, бай Дончо – извика човека, поопипал
се по задника, че да провери да е изпуснал нещо от страх. Стана, но се пазеше вече и от оградата и от
вратата, която широко се отвори и се изпълни от личността на домакина.
- Абе, ти ли си – позна чичо Дончо
смотаняка от миналия ден в кръчмето и позасмя на вида му. – Хайде, влизайте, не
стойте като изгонени.
- Добър ден! – поздрави другоземеца,
внимателно пристъпвайки през прага, че нали видя зъбите на онзи звяр дето за
малко да прескочи оградата.
- Абе, бай Дончо, какви са тия
вълкодави!? – удиви се познатия му когато видя двойка огромни кучища от
непозната по тия места порода. – Тия човек изяждат като нищо!
Че взе и удари два-три пъти кръст,
благодарейки на Бога за нещо.
- Това им е службата, неканени
посетители така да ги посрещат – засмя се пак чичо Дончо, а кучетата стояха на
място и гледаха дошлите с черните си очи. – Не се бойте, казано им е да
кротуват и няма да мръднат от там. Добри пазачи са, а и за лов стават, ама баща
им да бяхте видели, хем по-голям беше, хем по-смел – цял глиган сам го сваляше
и на мечки е скачал.
- Бре! – възкликнаха и двамата му гости,
дивейки се на зверовете дето ако го нямаше стопанина, разкъсваха ги на мига, че
надали и оцапаните им гащи щяха да оставят.
- Ха, седнете тук, то аз работа имам,
че това всичко – описа с ръка големия двор около иначе малката къща, обрасъл с
какво ли не за времето дето е бил изоставен, - това трябва малко по-малко да го
вкарам в порядък. Но за гости винаги ще намеря време.
- Ей, ама заплес! Аз забравих да ви
запозная – бай Дончо, това е Кънчо Енчев, живее в съседното село, но като чу за
завръщането ти и ми се примоли ако мога, така да се каже, да ти го представя,
че е много хубав човек, знам го аз от няколко години. Той е от ония дето едно
време харесваше да си правиш приказката с тях, беше учител в града, но сега се
води безработен, че го изгониха заради несходство с мненията на „ония“,
Брюкселките либерали, но дава частни уроци на няколко по-будни дечица, та
свързва двата края.
- Е, ха си добре дошъл – друснаха ръце
двамата, Кънчо Енчев аха и да залитне, но се удържа. Дончо Донев го прецени
бързо, знаеше и умееше как - честен човек излезе, така че имаше право да е
гостенин в неговата къща. – Сядайте!
Кучетата
легнаха там където бяха, едното гледаше към вратата и оградата, а другото към
хората.
- Какво ви води насам?
- Ами какво, ние, твоя милост, искахме
за изборите да поговорим – тъжно рече смотания. – Какво ще кажеш? Видя ли какво
стана? А какво очаквахме...
- Какво да кажа, той бай ти Алеко си го
е казал още преди много време, сега само се повтарят нещата, нищо, че героите
са с други имена, няма Ганя, няма Дочоолу, няма го Данко Харсъзина, ама само по
име, инак по образ и подобие са точ в точ, както се казва, да им издрусам
дрянката и ненаяла се пасмина.
- Ама понеже избраха... – обади се Енчо
за първи път.
- Избраха! Избраха пак да са
най-бедните в Европата, да са най-болните от всички народи, най-умиращи и да са
най-изчезващите като население, да им обера и лайката и нация!
Смръщи се чичо Дончо, та сякаш облак
затули светлината.
- И след сто години да се върна, пак няма
промяна, Енчо, бачовата, никаква я няма. Нашенеца все за келепир мисли, дай му
на него да е в далаверата, нищо, че точно него крадат, важното да е в играта.
Така е било, така и ще бъде. Избира пак да го мачкат, ама си вика, че ще
изтърпи, нали е свикнал, пък другия път може той да е отгоре. Е-е-ех!
- Аз така вярвах, бай Дончо, че тия с
птицата Феникс ще им отворят очите... и душите.
- Ние от векове все вярваме и се
надяваме, ама Фениксите не горят по нашите земи, така да го знаеш, от мен да го
чуеш, но и друго има - тия дето останаха тука, на село, те не искат работа, а нечисти
сделки, там са царе, че ако може да прекарат другия, тогава са щастливи.
- А хубаво говореха, фениксите, умно,
показаха какво са направили, какво може да се направи – намести се на стола си
и смотания, дето яде и пи и си спомни старите времена на изобилие.
- Те хубаво говориха, чух ги, ама какво
предлагат – работа, честна работа, а децата на прасетата и тиквите искат да си
я карат както трябва, по старому, да се краде от където може, да се дава пак
само на наши хора, а другите да мълчат, пък за всяко подписче или ще трябва да
снесеш нещичко или ще чакаш докато ти свърши чакането. И който не чака, бяга и
не се връща. Такава ще и занапред, да ме прощавате, ама май няма да сгреша.
Загледа се чичо Дончо към градината и я
посочи на двамата.
- Една нива с жито когато бъде задушена
от плевели и бурени как се спасява – събираш колкото можеш читави зърна и я
удавяш с огън. Сам Бог, дето е най-горе от всички, колкото и тия тука с
продажните си мозъчета да са забравили това, че има кой да им иска сметка за
всичко сторено, та сам Бог как е очистил някога света когато е прекалило
човешката алчност, пратил е потопа, а сетне наново е насял нивата и май като
гледам, то и сега работата върви пак натам, че градовете се превърнаха в Содома
и Гомора, ще трябва огън да играе.
Учителя на беше набожен, но смотаняка
ходеше редовно на черквата и се молеше за прошка, че много грехове имаше и
тежаха.
- А може този, нали в него повярвха, в
генерала - той дали няма да пооправи малко кривата бразда?
- За можене, може, но да знаеш, че
генерал не е станал той защото е водил хората както трябва в битките, а е
слушал онези които трябва и е изпълнявал послушно. Фатмака, Кънчо, бачовата, да
знаеш, че колкото и звезди да му сложиш, той си чака заповеди да получи – от адаша
ли отвъд локвата ще е, змията от горните земи ли ще му спусне нещо, а може и
бат‘ Владко да се обади, ама си знае, че ще изпълнява – служба, знаеш, няма
как.
Поклати глава чичо Дончо, нямаше много
вяра на генерала, но знаеше, че до няколко месеца ще си проличи.
- То ще се види – продума смотания. – Има
толкоз бакии наскоро забъркани и ако е за добро дошъл, първо тях ще подхване,
знаем, с един подпис колко неща може да оправи.
- За можене, може – пак каза чичо Дончо.
– Само да не влезе той в утъпканата пътека на ония дето преди него са я
прокарали – онова смуглото Костовче ли не мина по нея, цар ли не мина, дето не знаеше
да краде, ама се научи, после пък онова пожарникачето съвсем я омачка, а тия
след него, всъщност дето генералчето ги сложи, те уж за малко, а пък забравиха
да си отидат и – да им завра кол в дрянката! – за тях гледам що народ са
избрали пак да ги дерат и те – ей, това нашенеце, тръгне ли по тая пътека...
Въздъхна Дончо Дончев, въздъхна и тегли
още една дрянка на всичките.
-
Та този, летеца, гледам на хорото дето се е повело след него, като черва са се
навързали все от тия дето са тъпкали, припкайки след по-тежките като тиквите и
прасетата, затова ми мяса, че накриво ще ги води и той, ама да даде Бог живот и
здраве, ще го видим.
- Мен ми е жал за онова момче, това със
крепостите, дето толкова се стара да ги построи и дето толкова се раздаде, къде
ли не отиде, летя, дето се вика, а
накрая излезе, че е било за нищо...
- Не е за нищо, Кънчо, не е! Видях го
аз, чух го, знае си той народа, чел е достатъчно, но е очакавал да събуди
капитана във всеки и да осъзнае слепеца, че се намира на тоя потъващ кораб, а
от такъв кораб, казват, че бягат само умните и плъховете, не мишките, те
мишките и хлебарките си седят и си потъват, че накрая се издавят.
Смотания видя искрата в очите на Дончо
Донев как блесна и да речеше, подпалваше още сега нивата.
- Мислиш ли, че едно време не са го
знаели какви са от народа и Чакъра, и Хитова, и Големия Петко, и Ангела преди
него, ами Вълчана, а Ботева, а Бенковски и Караджата и всички ония български
лъвове дето толкоз нощи са мръзнели в балканите, гонени от потери, жадни,
гладни, ранени и неведнъж предавани точно от своите, тия дето са навели главица
с робската верица, че сабя не я сече и чакат господаря да ги пожали наместо да
хванат и те ножа. Знаели са го, Кънчо, но пак са търпели и стискали зъби до изкарат
до следващия ден, та ако могат да спасят на някой сиромах главата от сабята,
някоя мома от отвличане или ако могат да събудят лъва в младо сърце и да се
съберат в едно и да се бият до смърт заради тази вяра в тоя същия народ заради
който и са умирали – април месец сме, аз го помня този месец и други го помнят,
нищо че не им се чуват гласовете.
Събра се пак голямата Донева ръка в
юмрука, който с един удар можеше да пребие горска мечка ако сглупи да го
нападне и казваха, че някога и това се е случвало:
- Не са ли го знаели оня Васила, кога е
рекъл – Сам съм, други няма! – предаден от хора с неговата кръв и вяра, пък
неговата е изтичала, горена от огъня дето и го уби или другия Васил, дето остана
завинаги като Левски, нима не го е знаел когато е навързвал страхливото и продажно
племе в своите комитети, искайки от стиснатите чорбаджии да дават, а те са се
опъвали, че им се е свидело златото и не им се е харечело за свобода.
Април сияеше и напомняше за виковете:
- Свобода или смърт!
А чичо Дончо изглеждаше така, че ще
скочи да гребне някоя от пушките си.
- Знаел го е, Кънчо, знаел го и е увиснал
там, сам, на бесилото, вярвайки, че ще дойде утрин в която всички ще поискат да
са свободни и да бъдат равни и честно ще заживеят едни с други. И са го знаели
онези, дето точно в тия дни на тоя месец, безумно вярващите в свободата и
правдата, са ли гръмнали с черешовото си топче, дето е било като плюнка срещу
прииждащата армия, ама страх е нямало в тях, Кънчо, нямало го е и са умрели за
да могат поне децата им, наследниците им, ние да се родим в различно време и се
родихме, но все още чакаме да чуем топа да изгърме.
Учителя Кънчо Енчев, на тридесет и три
години, прибърса очите си, че няколко сълзи ги бяха замъглили. Знаеше и си
спомни как го нямаше и в него този страх, когато се изправи миналото лято срещу
„ония отгоре“, слугите на змията Брюкселска и не го изплаши нито глада, дошъл
след уволнението и беше благодарен на съдбата, че го прати да бди над тези
няколко деца, поддържащи огъня на любимата му надежда.
- Такава е нашата земя – ражда герои,
но ражда и предатели. Героите ще ги помним винаги, Кънчо, ако и да сме
заобиколени от предателите във всяко време, но тях никой няма да ги запомни,
така да знаеш. Защото Тиквата и Прасето ще си отидат, а преди това ще изчезнат
и ония мазни муцинки и подлоги дето смучеха кавото трябва да смучат и само след
някоя година няма и да се сещат за тях, ното за помията дето са дрискали, да им
одера аз лайките до кокъл! А тоя човек с камъка, поставен с толкова желание да
се превърне в стена - също и църквата, чух и за нея, че скоро са направили, - за
такива ще бъдат спомените ни и имената на тези, които са ги изградили.
Протегна ръка чичо Дончо, сложи я на
даскалското рамо и рече:
- Ти също градиш, в душите със слово
градиш и с това че предаваш познанията си на децата, а те са, както е рекъл
Господ, семената дето попаднат ли на добра почва, ще изкласят и ще грейне
нивата ни без бурени и плевели.
Стана той, станаха и гостите. Здрависа
се пак чичо Дончо с двама и рече:
- Мен сега работа ме чака, но ти,
Кънчо, минавай когато искаш, тук съм и има с теб за какво да говорим – и се
усмихна добродушно, а сетне изгледа смотаняка малко по-строго: - А ти избирай
кой път ще следваш, стига се лута като несвястен!
Двамата бяха изпратени от станалите на
крака големите кучета, които ги подушиха и запомниха мириса им:
Знаеха, че скоро пак ще ги навястят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар