Чичо Дончо се завърна предизборно на село

 
           

           1.
         1. Всеки кандидат за който гласуват достатъчно избиратели и бъде избран за депутатин, приема, че е „голяма работа“ за който трябва и за който не трябва.
         2. Всеки кандидат за който все пак има гласували и за малко не бъде избран за депутатин, приема, че е „много голяма работа“ и ще видят „те“.
         3. Всеки кандидат за който изобщо никой не е гласувал, приема, че е „Най-великият“ и по-голям от най-големите и всички да го д***т.
         (Речено от Дончо Донев на едно събиране, заемайки идеята от Ч. Буковски и А. Азимов.)
 
         2.
         - Чуй ме, глупако - тоя дето отиде и гласува за лъжец и крадец на народа, може да го направи от глупост, защото е повярвал на лъжите и му е толкова акъла, или отива защото е съвсем наясно, че подкрепя лъжеца и ако може да бъде на неговото място, за което тайничко си мечтае, ще краде по същия начин, че и още повече само да му се падне.
         - Такива хорица, да знаеш, че когато истината излезе наяве, защото никоя измама не остава за дълго скрита, все някога ще дойде часът да бъде насаме със съвестта и с продажната си душичката, осъзнала в някоя тиха нощ колко е жалка, когато вече няма да е нужен никому и ще се почувства като най долната отрепка, заради мръсотията по осраните долни гащи на лъжеца на който е повярвал и последвал без да иска или напълно съзнателно и колкото да се прави на денем на хитър непукист, знаейки, че е бил само плюнка в повърнята на измамника, издигнал се с подкрепата на такива глупаци, че да ги краде и плюска от чуждото, в такъв час ще си признае, че е сгрешил и повече няма да има доблеста да погледне в очите ни Бог, нито децата си.
         - И знай, глупако, че когато осъзнае всичко това, няма как да не се почувства като най-окрадения от всички, задето е избрал грешната страна заради някоя лъскава играчка, обилна вечеря или обещана далаверка, а ще е като оная напудрената на кръговото, същата дето я прекарваха през цялата ѝ смяна без да ѝ платят.
         (Речено от чичо Донч на един объркал се млад човек, дошъл да поиска прошка.)   

     
         3.
         Отвън се чу как някаква мощна кола се приближи, изръмва докато паркира, угаси мотора си и след минутка през широко отворилите се каубойските врата на кръчмата, влезе онзи голям човек, дето родом си е от наше село, но живееше някъде другаде, негова милост, самия Дончо Донев. Изгуби се за много време по чужбините и го позабравиха селяните, затова сега и никой не разпозна отведнъж образа му кога пристъпи в кръчмето насред площада с големия надпис над входа - „Ново време“. Прочето го преди да влезе, ама не му хареса ни цвета на буквите, ни формата им, а помнеше как го нарекоха някога при откриването с хубавото име „Демокрация“, изписани красиво върху трибагреника на надеждата.
         Малко беше кръчмето, има-няма сто и единайсетина квадрата, ама по каталозите на западняците, за да им се угоди, съвсем по търговски се срещаха лъскави снимки с украсени маси, нови покривки, подредени чаши, чинии и прочие, подписани с уверението, че кръчмето е много по-голямо отколкото изглежда и с големи мераци и претенции да е първо сред народите на съюза, че и отвъд него (това така и не се случи, ама мерака поне на приказка си остана, колкото да разсмиваме комшиите).
         Идеше от дълъг път, чичо Дончо, жаден и гладен, като всеки пътник, та огледа дали има свободна маса, че не му се сядаше с непознатите другарчета, които както винаги ще почнат да му пият от шишенцето, а няма да пропуснат и да боднат нещичко от чинията. Не че беше скръндза, ама толкоз бе давал, черпил и угощавал съселяните си в зорите на ония години, та ги знаеше добре, а искаше днес, тук, върнал се на село, сам да си изпие неговото, без да му помагат.
         Но нямаше късмет, по всички маси се бяха нацвъкали като мухи на прясна барабонка по групички разни кандидати за селски управници, че точно по време на избори се върна господин Донев и попадна на сборището на устремените към запазване на събраните кокали стари песове и обикалящи край тях и гледащите по вълчи гладни новопартиици, някои препасали вече празните засега торбички с очакване да ги напълнят – позна ги от един поглед какви са, ако и да му бяха непознати муцуните им на улични помияри.
         - Да им бера и лайката... що време ме е нямало, ама пак същите боклуци са се навъдили в кръчмето – измърмори той и се тръшна без да иска позволение до един смотаняк, дето разпозна и се припомни, че му дължеше не само пари от онова време, а и куп услуги и сега, като го видя, ще не ще, трябва да изтърпи за компания.
         Оня както бе удряман, повехнал един такъв, като неполиван от дни зеленчук, отведнъж светна. Скочи, зяпна да каже нещо, не можа, плесна с ръце, поклони се даже и чак тогава успя да поздрави с най-голямо уважение своя спасител и благодател от миналото.
         - Бай Дончо, ти ли си?! Ти си, ами, ей, все същия - канара! Не мога да повярвам, твоя милост, че пак си тук и да знаеш как се радвам да те видя! – заговори развълнуван и с разпалила се от жарта си надеждичка, дето почти бе угаснала напоследък в душичката му, че май света няма да се свърши ей така, без да успее да каже онова дето му тежеше.
         – Дойде си, а! Ей, дойде си! – тържествуваше той, незнайки да седне ли, прав ли да остане, та току присядаше и пак ставаше, раздрусвайки силната ръка в която неговата се изгуби като орехче.
         И си думаше на себе си:
         Чудо, чудо - самия Дончо Дончев се е върнал, Бог да го поживи и да му мислят душманите!
         - Ей, живи бяхме да се видим, лайка му стара, да опустее и дрянката и сливата – живи сме още, а, бай Дончо, живи!
         - Седни де, седни, недей стърча така. Живи и здрави да сме, туй ни стига, седни сега тука да се видим.
         - Де ходиш бре, човеко божи, толкоз време те нямаше?
         - Ходя аз, по света и у  нас ходя – рече чичо Дончо, разположил се на вид малко господарски, все пак си имаше своята тежест на грешната Земя и я знаеше колко са ѝ килата та се нагласяше както му е удобно. – Ама повече по света - имах дертове напоследък с адаша, там, отвъд голямата локва...
         - Е, как, знаем го! – свойски рече смотаняка и се реши най-накрая, та си седна на мястото. – Ама забърка я той една...
         - Забърка я не само една, не са и две, говоря му аз, че и други, ама не отбира от дума. Кой да чува и прочее, та малко се поскарахме оня ден и си викам – Тъй ли! Е, ха оправяй се самичък като си толкоз умен! Пък и колко пъти го мисля, че поостарях, какво да губя още дни по света, то се видя, че няма да му се закърпят дупките и все ще има пробойни и течове. Та след оня ден си казах:
         - Я да си ходя в къщи - и се грабнах, значи, хайде сполай ти чужбино, та хоп на самолета и днес се върнах на село.
         Докато говореше, чакаше да го забележат, накрая махна ядно на младежа дето не го познаваше и се правеше на разсеян, та се позабави да се яви, дето се вика, по служба и да получи нареждания от господин клиента.
         Негово величество келнера, барман и собственик, флегматично се довлачи и зачака с отегчение да чуе исканията.
         - Нов е – извинително прошепна смотаняка и още по-тихо допълни: - Внуче на един наш човек... – и срита под масата крака на изтъпанилия се в неведение момък и му се изблещи да се стегне.
         Дончо кимна, че разбира и каза какво иска да пие и да яде, нямаше как – поръча и за ближния, който пусна език да се оближе в очакване, че дремеше гладен от сутринта в кръчмето на едно голо кафенце.
         Онова заплеснатото, се поразшава, схвана тайния знак, надраска нещо на тефтерчето и отиде живнал да изпълнява поръчката. Обитаващите околните маси, увлечени в свои си приказки в натъкмяване на изборите по техен вкус и нужда, станаха свидетели на случката от появата на чичо Дончо и един по един се забутаха, сочейки къде с пръст, къде с очи към изпълнилия изведнъж с присъствие помещението непознат им човек.
         Отведнъж, като даден знак от диригента на калпавия им оркестър, неколцина старчоци го разпознаха, изхълцаха от изненада, та се вдигнаха на крака и заграчиха поздравления към негова милост, който от възпитание прие и отвърна.
         - Добре дошъл, господин Донев!
         - Родината ви чакаше, господин Донев!
         - За нас е чест! – изпяха в дует непознати му, но запазили теноровите си гласища беловласи мъжленца от старата гвардия.
         - Добре заварил, господа, благодаря ви и Господ здраве да ви дава!
         Чичо Дончо имаше опит, знаеше как да скрие негативното в мислите си с по-приветливо изображение на лицето, пък и не искаше да вини никой за това в което се е превърнал докато е отсъствал от родината.
         Младежа, дето дядото му е „наш човек“ и му даде кръчмето да го стопанисва, се ориентира светкавично в обстановката и разбра че тоз чичка не просто е някой пътник, минал да хапне, ами е Господин Някой!
         Нямаше значение кой е, а че другите знаеха видно името и положението му в местното пространство. Затова лепна едно угодническо раболепие на физиономия и почти на бегом донесе пиячката, като преди това извади от долапа от чистите чаши за госта. Смотаняка примлясна с удоволствие и наля първо на госта, колкото и смотан да беше, той не го и криеше, ама си бе научен как да действа, дето се вика, по устав.
         Чичо Дончо юнашки изпразни чашата си до дъно – вниманието на всички беше заето в очакване на реакцията му, че току що налятата пенлива течност е произвеждана в пивоварната на друг „наш човек“.
         Ех, тази благиния поне си остана непроменена и на вкус съвсем си е както някога, по нашенски горчива – помисли си Дончо Донев, прибърса пяната дето полепна по мустаките, пък изсумтя шумно от кеф, че му стана драго да си е у дома.
         Старчоците само дето не заръкопляскаха, понеже единия имаше дял в преприятието и знаеше, че мнението на човек като чичо Дончо може да бъде причина дори да се спре производството, ако стоката не бъде оценена положително. Смотаняка отпи съвсем малко, вярно, жаден беше и той, но не бързаше, тъй де, може само тази чаша да остане като почерпка и искаше неговия кеф да продължи по-дългичко, макар да се надяваше, дай Боже, да има и още след първото шишенце със запотено стъкло, поръчано от щедрия сътрапезник.
         Уставно напълни чашата на чичо Дончо отново, но без да долива на себе си - нямаше нужда да му казват какво да прави, знаеше си той всичко, много добре си го знаеше и за миг си припомни сладостта от едно време – ех, дрянке ле, дрянова! - що пиене и ядене имаше тогава, лайката си трака, де е куче да вие по тия ми ти времена, ама беше то – минало заминало, сега, в „Ново време“ нямаше изобилие, хич го нямаше, повече на пост и чакане да завали го караха в тая суша такива като него, смотаняци.
         Тия наоколо, вече си шушукаха, притеснени от появата на такава личност, поизплашиха се нещо, че нали бяха от друга семка изкласили - мошеници по рождение и призвание, дето повече обещаваха, ама малко даваха, пък ако дадяха, после си го взимаха с лихвата, та не оставаше нищо за такива ибрикчии като него. Но бяха чували какво е да си българин от старо време и нещо ги жегна там, в душичките.
         Трудни времена, бай Дончо – проплака на ум смотаняка, видял се къде и сред кои е живял - ама какво да се прави, трябваше някак да се оцелява.
         Стараеше се много, а пък получаваше колкото да не умре от глад, даже и след като им олижеше задниците, почти нищо нямаше за него, то добре, че все оставаше някоя барабонка, полепнала по пръстчетата, дето се вика, да я има за вкус и за мирис.
         Дончо Донев този път изпи само половината чаша, жаждата бе поутолена и щеше да я кара по-спокойно, а и не бързаше за никъде.
         Ех, неговата дрянка, в къщи си е най-хубаво – каза си чичо Дончо и пусна една усмивка от удоволствие, че се намира на точното място, а после щеше да се окаже, че е и дошъл в точното време.
         Смотаняка изгра някаква пантонима с помощта на лицевите си мускули и бясно въртене на очни ябълки към младежа съдържател, който се затрудни в разчитането на посланието, та отговори с подобни изображения, разгеле, награя се разбраха и загря - музика изпълни кръчмето, нашенска, не много модерна, ама подскачаща в правилния ритъм.
         - Е, как я карате, гледам много нови муцини – тукашни ли са? Да не сте заселили чужденци на село, а?
         - Ами! Няма такова нещо, бай Дончо, те чужденците бягат, то, при тия цени и глоби за щяло и нещяло, кой да дойде. Тия всичките са местни, по твое време не им се чуваше гласеца, ама после изпълзяха и взеха постове и служби, а сега се гласят за новите избори.
         - Всичките тия ли бре?
         - Тъй вярно, бай Дончо, всичките.
         - Да им бера и лайката и да им издрусам дрянката – че то за шепа народ дето остана на село... – Дончо набързо преброи околните и погледна ужасено смотаняка: - Абе, вие нормални ли сте! Те тия са повече от избирателите!
         - Повече са, прав си, твоя милост, виноват, ама, то напоследък, вече няколко години поред, то само това остана като начин за да изкараш някоя пара – партийка да направиш, депутатин да се цаниш към някоя от тях, ако ли не, ако ги подкрепяш, може на някоя службичка да те заковат и сетне ако има какво - гребеш и пълниш торбата.
         - Ах, неговата лайка! Че то може ли толкоз наглост бре! Де толкоз крадци в наше село са се навъдили – големите ръчища на Дончо се свиха. - Ей... що не взема аз да ви...
         Чичо Дончо аха да скочи и да подкара от първата маса нататък всичките, ама се удържа, но пак преброи околните и се дивеше искрено на случилото се в негово отсъствие:
         - Айде, давай подред, разказвай, че да ги опозная.
         - Ония там – посочи с поглед смотаняка най-голямата маса, че го беше страх да дигне пръст, - Това са Тиквичко и Прасчо, сега те дават порцийките от помията на другите  – очите му се стрелнаха към сателитните масички за двама или трима навлекли евтини костюмчета върху вехтите си селски дрехи хищни и мазни муцуни.
         - Тия са значи, големите, а?
         - Тъй вярно, нямаш на идея що нещо окрадаха и заграбиха, то си личи де, виж ги какви охранени чиляци са, знаят да лапат, не си поплюват. Днес те държат, кажи-речи, всичко от което може да се извади келепир - докладва Смотаняка като изброи някои отрасли, други премълча да назове направо, но понамекна, умори се, че пийна глътчица и зачака разпореждане дали да продължи.
          Чичо Дончо даде знак да кара нататък, беше ясно, че ще го ядоса, но по-добре да чуе всичко още сега.
         - Те, сам виждаш, уж са на две маси, ама си личи как са ги събрали в една. Това зализаното порче и оня дето като невестулка се изпънал да проси, са техни отрочета, но се правят на независими, ама крякат по тяхна поръчка когато трябва. А онова, гелосаното, са го цанили да вдига врява и все налита на бой, ама само така, наужким, най-вече на някой старец, щото си е шубелия инак. Напоследък, бай Данчо, чувам, че вече за нищо не стават и май ще ги прогонят от софрата. А тия, хе там, дето си бъркат в носа, и петлите, и кокошките, виж как са седнали удобно със задниците към техни величества, те са пък отронени люспички от предишни далавери, чакат някоя троха ако падне от свинската зурла да я окълват, а тия дни им дадоха някоя парица, колкото да послужат пак да разцепят повечко народа, та ако се излъже някой и им гласува, гласчетата им пак ще се броят за Кратунчо или Прасчо - будалите, още от едно време, знаеш твоя милост, на село си ги имаме в излишък, ама днес май по-лесно се подлъгват, било заради сеира или след някой подхвърлен сребърник.
         Знаеше чичо Дончо, знаеше, ама и знаеше как с тояга може да ги оправи набързо.
         - Хе там, оня, кокорестия, и до него оня, с лисичата муцуна, дето набива сланинка, той ходеше да седи в скута на Прасчо и викат смучел нещо, ама кафе ли, друго ли, кой да знае, то към тия същите имаше едно дрогирано канадче, но отиде някъде, натириха ли го, сам ли се запиля от нещастие, че глупак се е родил, остави ги и не го виждам де е, но останаха негови дружки да са плюнки в устата на големите.
         - А, виж го бе, оня там – ей оня, смачкания с нещастната физиономия, дето едва преглъща, това не е ли...?
         - Той е, същия – клоуна с вицовете, сега му викат Зулусин, дето плю и на дума и на чест, Ама завалията, нали го виждаш, взел-дал, я изкара това лято, я не, викаше че като катедрала ще остарее, но си отива като скъсан цървул, мизерника, а онова до него преди беше рошаво, сега се острига та още по жалък изглежда, той пък му е говорителя и голяма козя барабонка излезе, не че не понамирисваше и преди, ама се криеше зад гърба на палячото. Пък това дето имитира Зулусина, правейки за щяло или нещяло тая сърдитата му физиономия, не може ни виц да каже, ни да го изпее като слвейчето едно време, та той пък хем прост излезе, хем така се осра целия, завалията, че не знаеш отгоре ли му е изсипано или собственолично се оцапва по със свинска тор по сурата.
         - Ах, неговата дрянка – че то тук по-бетер от цирка сте!
         - Нищо не знаеш, твоя милост, бай Данчо, в република Банана у Африка няма такова чудо като в нашия Парламент. Тука рушвета ония големите го превърнаха като държавна такса, таковата им в дренките, недни, ама трябва да се плаща, че инак гол те събират – имат си тяхна схема и дерат до кокал.
         - Ха, де да видим как ще вземат – стисна пак юмручища чичо Данчо и светкавица блесна в очите му. - И колко партийки са викаш сега, дето са мераклии да оправят селото ни?
         - То можеш ли ги пребороиш, като въшки се навъдиха – ама нещо като до двайсет и четири на брой казват, ама от тях много са коалиции от кой знае колко договорили се помежду си мошеници, чакащи за част от многото пара дето ония, големите, се надяват да им подхвърлят.
         Чичо Дончо ги оглеждаше. Шарен свят, гладен, ама не от глад, а от алчност. Такива ги разпознаваше още от едно време – искат само да има как да бръкнат в държавната кесия и да могат да влачат непосято и неожънато от тях.
         Знаеш ги той - тия най ги бива да турят закона в джоба си, че да настъпят някой сиромах, да мачкат докат оня притине и едва задиша, ако подминат, може да се сетят, че май не трябва дори и да диша, та ще се върнат крачка назад и го досмачкват.
         Гледаше ги Дончо, гледаше и все повече му заприличваха на хлебарки, лъскави такива, шавливи, озъртат се с пипалцата да се докопат до нещо за плюскане, може и барабонки от големите да са, но сега, предизборно, позалижат се малко, колкото да се идокарат пред тоя и оня от простолюдието, ама на!, пак хлебарки си остават – от канала с мръсотията излизат, в канала си отиват.
         - Ами тоя там, дето като дървена кукла се е изтъпанил, тоз нещо фелдфебел ли е, що ли – мундирче е преправил на цивилна дреха, виж го как се е запасал и с военен колан, ще се удуши още малко от пренатягане,
         - А-а-а, бай Дончо, това е Месията, най-новият Спасител на селото – много него гледат сега, инак генералче е, преди караше самолет, после нещо кмет го игра няколко годинки, ама повечко спеше по време на службата и точно той докара онова канадчето, та да може да извлачи що може и за него, сега остави замкметицата да дреме наместо него в общината, че то и тя... ама, нейсе, малко ѝ остава. Това дървеното, викам си, що ли не изгоря докато го дялаха, а сега ходи, тропа с копита, едни несвързани ги говори, но народа, знаеш, колко му трябва, май ще му повярва и ще се подлъже и по него.  
         Мухите бръмчаха и се носеха сред нашенската музика с правилните тактове.
         - Но ти я виж под масата, виж, твоя милост, как краченцата му със златно синджирдже са хванати за Тиквичко и за Прасчо, те си му дърпат сиджимката накъде да върви, а и чувам, че тримцата май ще играят хорото, пък тия всичките завалии, люспичките от барабонки, ако искат да лапат, ще играят с тях, няма как - Прасчо даже и чичките с чибуците и броениците е хванал на тясно, а те, нали толкова им е акъла, хорото го играят отдавна, Е, сега може някоя нова стъпка да трябва да научат или да се наклонят още малко, че съвсем да им лъснат голите задници, ама те са лесни, още от наше време си бяха такива - накъдето ги поведеш, натам ще се носят след чобанина.
         - Нещо не го виждам аз като спасител, ама като няма кой, на фронта и фатмака за генерал слагаш, само че после недей чака да свърши нещо повече от един старшина от вещевия склад, най-много да замъкне каквото може у тях си.
         - Така си е, право рече, твоя милост – съгласи се с пълна уста смотаняка, че използва момента да хапне нещичко.
         - Двайсет и четири казваш – Дончо Донев поклати глава и махна на дотичалия вече с готовност юнак, заръча по още една от запотените и още за бодене там, каквото има да сложи.
         - Двайсет и четири за малкото врабчета дето с една шепа трохички можеш да ги нахраниш. Съвсем сте я подкарали накриво бре, че то при адаша, отвъд голямата локва, дето са триста милиона народ, са три-четири партии от сума години и се редуват, ами при брад‘чедите, дето са милиард и половина, и там я има пет-шест мургавелковци, я няма, пък ние на село - двайсет и четири! Бравос, бре, бравос!
         - Бай Дончо, прощавай, ама то друга работа не остана, то, ако речеш нещо да захванеш, така, сам, то, ония дебелите, хеле Тиквичко, ама и Прасчо, те не дават... не може сам... няма как – всичко обират!
         - Да ви обера аз и лайките и да ви одрусам дренките – че може ли толкова да се оставите бре! Ами ти - ти защо на подлога стана, а?!
         - Виноват, бай Дончо, що да сторя, аз за хляба, то и колко хляб, сух, мухлясъл, осран – напълниха се очите на смотаняка със сълзите на срама. - Ами теб те нямаше, твоя милост, кой да им излезе, аз ли? Че без тебе колко струвам аз – нищо не струвам! То, ние на село, дето се вика, ние, всичките, без тебе и мечка не можем да прогоним ако ни нападне – съвсем искрено доложи смотаняка за окъсаното положение на бойния дух на родното място на Дончо Донев.
         Оглеждаше масите и се чудеше дали да не посмачка някоя мутра, ей така, че като пийнеше се настървяваше и тия новите не знаеха, ама старите го помнеха какво ставаше – помнеха какво е истински българин от ония времена, безстрашен, силен, смел като лъва, дето е на знамето, ама не плющи само за кураж при силен вятър, а като се изправи и като изреве, че като стисне ония ми ти юмручища в стоманени пестници, пък като рече:
         - Елате ми бе, ваш‘та лайка, аз да ви науча как се българска земя превзема!
         И като подхване... ей, няма спиране - като придошла река калпав мост ги отнася - българин е това, оня същия дето още от едно време с ужас карал да се посират и империя на източни ромеи, и крале от не знам къде си по на запад, че не една сюрия от непобедими рицари или нашественици люти татари си оставиха кокалите по полетата да ги кълват лешоядите. Вярно, усетиха им слабото място, също като сега – разделиха ги и ги завладяха, ама сетне пак се пробуди лъва и що табори аскерлък дошли като бабаити да се изрепчат бяха изтрепани от нашенските юнаци, ама сега, сега май робството пак е надянато на врата на народа, но знаеше чичо Дончо, че трябва само да изреве:
         – Де сте бре, де! Елате ваш‘та лайка, да ви кажа аз! – и всичко ще пада както някога... всичко!
         Очите на бай Дончо се накървиха, веждите се събраха като таранен клин преди атака – смотаняка знаеше тая негова фаза и бързо си направи сметка, че ако тоя ми ти нашенец подкара цялата тая пасмина, от тях ще остане натрошени кълки и перушина, и ще го подкрепи колкото може, че да им го върне за годините унижение в чистене на задниците, дето понявгаш трябваше и да ги целува, да пукнат дано!
         Помисли го той, ама и си спомни, че днес времената са други, че лъвът сега не може да реве, нали оная змия, дето съска там, в сърцето на Европата, не разрешава и в момента даже и бай Дончо няма да може да ѝ излезе, щото такива са времената, та реши да го успокои като насочи вниманието му към ъгъла на кръчмето.
         - Не се гневи, твоя милост, знаеш как сме ние, разделят ни, че да ни владеят – пуста орисия, нали всичките сме голямата работа, все сме воеводи, макар и без чети и винаги знаем повече от другия и акъли не щем от никой - сами ще оправим света. Ама чуй, виж онези там, в дъното, ония виж, твоя милост и чуй какво ще ти кажа.
         Гнева в погледа се поуталожи, не че угасна, къде ти, Дончо Донев не можеш с цяло море да го угасиш разпали ли се веднъж, ама така, лекичко се укроти и проследи посоката дето му рече смотаняка, надигна пак чашата, напълнена отвреме и опразни.
         - Какво за тях? Я да видя – ха, нещо гледам, другите не ги долюбват. Не са ли и те под масата, а, таковани с верижка за кочината?
         - Не, бай Дончо, не са - тия май ще излязат различни. Ти да знаеш що плюене и ръфане има срещу тях, такова не си виждал и на война – това мисирките от радиоточката що врякане дигнаха срещу тях, това бирниците им запряха и задигнаха всичко, това стражарите ден през ден проверки правят, де що има като ветеринарни доктори ги наобиколиха и чакат някоя болест да им лепнат, че да ги затрият. Не знам кой не хвърлиха да ги събори – не мръднаха и крачка назад, бай Дончо, ни крачка! Така ми заприличаха на твоя милост, ще ме прощаваш, че като теб знаем, друг няма, ама тия женици там, виждаш ли ги, ей Бог ли им я даде, ама като твойта сила отде я извадиха и също като лъвици накъм овцете се изправиха, безстрашни! Да видиш как на стена се превърнаха, която юруша на помията не можа и да помръдне, бай Дончо, нито крачка назад!
         Гледаше ги Дончо, разчиташе душите им една по една и до него смотаняка продължаваше да нашепва:
         - Ами това младото, дето ги води - ей, бай Дончо, да не те знаех по лице, ще река, че за тебе чувам както едно време те описваха, той ги събра и поведе срещу тия всичките дето искат да ги разкъсат. Имаше в началото някои кадрови грешки, то няма как без такива - отведнъж не можеш да отбистриш блатото, все някоя жаба ще остане да го мъти и да кряка, ама пък да знаеш какъв свят е дигнал ей тука, наблизо - истински, от камък, от дърво, няма мукава, няма талашит, няма надписани кубици и сложено малко чакълец и ей така, с два-три пръста залято колкото да не е без хич - няма такова нещо. Камък, бай Дончо, тежък, нашенски камък, като оня, дето Царевец още държи да се издига и да ни напомня кои сме и да ни е срам сега с тия калпави къщи дето се нацвъкаха навсякъде и стените им се ронят след първия дъжд. Камък да видиш, да го пипнеш, да усетиш как е зидан от сила и желание да остане и пребъде, бай Дончо – голяма и истинска работа подхванаха, нищо че всичките от кочината се наговарят да им излязат насреща - ще ядат дренки, та ще им залюти в задниците.
         - Как им викат?
         - При тях, бай Дончо, няма Тикви, няма Прасета, няма зализани, няма кокорчовци, на тях им казват Велики – заради величието на делата им, заради това, че идват да дават, не да вземат.
         Стана Дончо Донев, родом от село, нашенец, позабравен и непознат на младите, ама кога не е било новото да бъде пометено от добре забравеното старо, та и сега ще е така.
         Избута масата, пристъпи, лепна един зад врата на Прасчо та му завря зурлата в чинията, обърса един шамар и на Тиквичко, беше одъртял и не ставаше вече и бой да яде, срита пасмината дето се опираше на тях, плю на клоуна с вицовете, дето береше душа от ядящата го съвест, а оня, фатмака с лампазите хич и не го погледна, че му беше жалък също като палячото с вицовете, който щеше да се удави от плюнката му, тия неговите го подпряха да не падне, нали вече не можеше и сам да ходи вече, та го поиздърпаха настрани, забърсали оплютото му лице и се свиха като мишки, молейки се съвсем по миши да не ги подкара и тях тая хала дето се развъртя из кръчмето.
         Чичо Дончо от мишки и хлебарки не се интересуваше, подмина ги и отиде до станалите и безстрашно очакващите го мъже и жени с феникси в сърцата.
         Гледаха се така, както трябва да се гледат силните и си казаха един на друг като някаква старозаветна клетва, на която е дошло времето да се възроди от пепелта:
         - Съединението прави силата!
         Пък си удариха ръцете в съгласие.