Mайор Иларио Санчо Даниел, командващ войскова част в
малка вътрешна провинция, станала напоследък нещо като космодрум за
неоторизирани посещения на планетата Земя, чоплеше обяда си с отегчение, вглъбен
в мисли за неприятната ситуация, възникнала в подопченото му поделение, точно
заради поредните извънземни, решили, че могат да идват и да си отиват както и
когато си поискат без никакво разрешение. Отгоре на това бяха и от неизвестна
цивилизация, което будеше съмнение за почтеността на визитата им, засилено и от
категоричния, поне засега, отказ да се представят.
От щаба на Армията, отговаряща за
района, като доложи за тях, ясно му заръчаха да разбере кои са и с каква цел са
тук. Заповед, значи, няма как да я пренебрегне, а И.С. Даниел беше изпълнителен
офицер.
Капитан Мирко и тримата лейтенанти,
дето скоро ги преразпределиха при тях, седнали на офицерската маса да се
подкрепят, уморени от часовете на разпити, го изгледаха с респект и си
изшушукаха:
- Ще мисли... – та станаха и дружно
отдадоха чест със заслужено уважение, разбирайки цялата тежест на отговорността,
легнала върху началника им.
Те също бяха заети с тази задача, от вчера
следобеда и днес цялата сутрин, на смени се опитваха да измъкнат информация от
задържаните, а неуспеха им принуди майора да остави всичко друго и сам да се
заеме с кратунестите гости на малката им планета, които съвсем пренебрежително
за поста, чина и ранга му в Диктатурата, защото майор Даниел се представи
съвсем любезно, упорито мълчаха, облещили се в нищото пред тях, навярно
правейки се на неми, а всъщност са телепати, общувайки помежду си подигравателно
като подчертаване на изостаналостта в комуникациите на земния вид.
Да, земните не приемаха мисли, поне не
и нормалните, нито и предаваха, поне не и нормалните. Тук все още си говореха
чрез издаване на звуци, образуващи думи, а с тях и значението на мислите си, може
и да е първобитно според галактическите стандарти, но земляните изискваха
същото от всички космически многознайковци нарушители на небесната граница като
форма на уважение към домакините.
И. С. Даниел потропваше нервно с
лъжицата по дъното на чинията с гъстата и навярно много вкусна войнишка яхния и
се чудеше как да им отвори устите, защото имаха такива и беше сигурен, че могат
да ги използват.
Ама че и инати се оказаха! – затропа в
опит да се успокои някакъв боен марш, като на нужното място отчетливо удряше такта
в ръба на металната чиния като представяше, че чука по голите темета на ония
тримата.
Как му се искаше вече да е написал доклада
си, че случая е решен и ако го викнат в щаба, да тропне с ония ми ти подковани
обуща пред полковници и генерали, а заслужените отличия на гърдите му да лъщят
от гордост, пък да им отдаде отсечено чест с такъв замах, който да отсече
крилете на обикалящата точно около него муха и да докладва подробно кои са,
откъде идват и защо са тук.
Но те мълчаха, ей го на, вече втори ден
мълчаха, тяхната верица извънземна – бутна чинията майора, възмутен от наглото
поведение на инопланетяните.
Даже не показват разбират ли какво ги
питаха на няколко от основните земни езика, че и два-три галактически диалекта,
които бяха понаучили служебно.
Може и да не разбират, все пак идват
отдалече – отначало майора се опита да посмекчи вината им, когато вчера по обед
му съобщиха за тяхната поява. Имаше си друга работа и остави капитан Мирко да
се оправя, все пак нищо необичайно не видя в появата им, дори предположи, че
може да са загубили се космически туристи, нали и такива е имало няколко пъти. Като
се посъвземат, ще си кажат сами какви са и разпореди да работят и да го търсят
само при нужда.
И ето че днес, рано сутринта, щом се
появи в поделението, го посрещнаха с молба да помогне в разследването, което
закъсало не помръдваше. Майора се учуди на твърдоглавието на задържаните и тогава
вече се запозна с подробностите.
Туристи ли – усъмни се той, докато
четеше и подреждаше фактите в главата си. - Навярно са добре подготвени шпиони-диверсанти
от друг свят, дошли с някоя коварна цел.
Кацнали без поискано предварително
разрешение насред овесената нива на някакъв фермер в село номер 112, намиращо
се в близост до поделението, и започнали да извършват престъпление след
престъпление – първо намачкали като диваци готовите за жътва посеви с кораба си
– видя го на снимка, квадратен, сребрист и с плоско дъно, без никакви подпори,
а направо спуснат върху овеса в диаметър точно десет на десет. Излезли, значи,
разкършили схванатите от полета снаги и взели още да тъпчат наоколо с крачищата
си, като че да им е бащиния овесената нива на фермера. дотичал и страхливо
надзърнал иззад класовете и лично видял как откъсват околните стръкове и ги
прибират в кораба, а така, на око, преценил, че имало поне кило и нещо овесец
по тях и го позаболяло от загубата, че при тия цени на външните пазари... ама
не посмял да се обади, видял ги като доста страшни същества. Затова селяка
притичал обратно към дома си, снишен доколкото можел между класовете, грабнал
телефона и веднага докладвал в поделението като почтен жител на Диктатурата,
станал свидетел на престъпление, сетне се скрил под кревата и зачакал да му се
размине.
Отделението дето ги е задържало, за
късмет патрулирали наблизо и бързо дошли, обградили нарушителите, проследили
фермера и вече проникнали в района на къщата и продължили с вандалщината.
Заловили ги точно като консумирали част от обезперена малка биологична единица
от зачислените за отглеждане на селянина няколко вида домашни животни – тоест,
изпекли по някакъв си техен начин една кокошка и похапвали с удоволствие. Види
се били изгладнели от пътя и земната храна определено им понасяла, само дето я
поръсили с някаква си тяхна подправка, та смърдяло, но изненадани или от
непохватност, не оказали съпротива и били скоростно оковани с по два чифта
белезници за няколко секунди. Отнесли и хубав лобут от патрула, окуражавани от
фермера, показал се на прозореца, крещейки, че баш най-тлъстата кокошка са му
изяли, е, в рапорта, както е обичайно при такива срещи с нераглементирани
посещения на Земята, боя не се коментираше, така че командира на групата,
сержант първи клас Томаш Габор, отличен и верен боец, служил доскоро на Стената,
не споменал и дума за приложена сила, но посочил опита им за заразяване на
личния състав с билогичен материал и високата степен на опасност която създали
сред смелите военослужещи.
Майора знаеше подробностите лично от
сержанта - как един извънземен, като му забили приклад в стомаха, или поне
където се предполагало, че може да има такъв, така се е задавил, нали още
предъвквал когато ги натръшкали, та яко се закашлял и взел та оплюл налагащите го
войници с омазаните с извънземната подправка остатъци в устата си. Възмутен от
свинщината, майор И. С. Даниел, реши да допълни в първоначалните обвинения, че освен
нарушение на границата, кражбата на важна за изхранването реколта и убийството
на зачислен по ведомост жив земен организъм, е имало пряко умишлено нападение с
токсична биомаса над войниците при изпълнение на служебните им задължения, като
пострадалите, след почистването им, са били поставени под карантина и поне за
месец извадени от строя.
Вече намирисваше на добре обучени терористи.
- Да си е държал затворена устата,
гадината! – изръмжа майора и удари печата под днешното сведение за
произшествието в района му и го изпрати където трябва.
Корабът им бе все още там, на нивата,
грижливо покрит с изолиращ предпазен слой, заобиколен от цяло отделение. От
него не се отчиташе опасна радиация, нито пък някакви химични течове. Това беше
добре, но отказа на тримата извънземни да сътрудничат и не продумват нито дума
след като първо учтиво, а сетне и по-грубо ги попитаха кои са и защо са дошли,
гледайки като препарирани в една точка, ето това щеше да бъде пречка да напише
следващото сведение по случая, а беше важно да се узнае.
Все пак реда се крепи на точни
сведения, не на предположения.
Майор Даниел остави лъжицата до чинията
и стана, ясно бе че апетита няма да се появи с тези грижи в главата му. Изпъна
понасъбралата се формена риза, поооправи двата реда знаци на гърдите си,
показващи годините служба на Диктатурата, наложи фуражката, изсумтя и отиде да
провери дали има промяна в ситуацията.
Пленниците бяха изолирани в прозрачна
килия. Няколко войника стояха на пост края нея и си бъбреха скучаещи край
клетката, но като видяха майора, всеки бързичко отиде на мястото си и зачакаха
заповеди – много им се искаше да ги накара да поомачкат задържаните с цел
издавене на поне един стон. Знаеха вече, че предната смяна бяха опитвали
принудителен контакт с тия кратунести нахалници, но безуспешно. Може пък те да са
по способни от другарите си и да бъдат убедителни – войниците винаги изпитваха
удоволствие от ръгането в привидно коравите неземни тела при разпитите и
знаеха, че боя винаги помага, не при тези, а с другите заловени като тях
диверсанти дето кацаха надмено наперени и с голямото си вселенско самочувствие
се намърдваха на най-хубавите места по ресторантите, а сетне, като ги
подкарваха както трябва, същите най-често пищяха като госпожички или крякаха
като патки на странните си езици, като накрая си казваха всичко на земен език –
всички знаеха някой такъв, гадовете учеха лесно езиците и нарочно се правеха
отначало, че не разбират, само и само да се подиграват с местните.
Майора им махна да застанат свободно и
привика ефрейтора, който беше останал като отговорник по охраната. Беше обедна
почивка и наоколо нямаше по-старши в момента.
Ефрейтора се изпъна готов да служи.
- Ядоха ли?
- Съвсем не, отказват, ето, храната им
стои непипната.
- Нищо ли не са казали?
- Нищичко, все така мълчат – отговори
войника и кимна към записващите устройства, свързани с микрофоните в килията.
И. С. Даниел се приближи към
прозрачната стена и огледа за кой ли път трите фигури – както винаги и тези приличаха
на хората, вече се предполагаше, че поне в нашата галактика, размните форми са
човекоподобни, също като тези тримцата – имаха по две ръце с големи длани, по два
крака обути в ботуши с размер над петдесети номер, главите им бяха по-големи от
тези на хората, което може да е по рождение, но може и да са отекли в следствие
на тупаниците. А такива досега не бяха идвали, това още вчера провери в каталога
с различните видове, посетили Земята.
И седят по техния странен начин, на сърдити
се правят от грубото посрещане, уж най-обикновени любопитни туристи, невинни
като канибали, значи, а пък са от ония наглеци, решили, че Земята като е
забутана в покрайнините на галактиката, и могат да крадат, че и да убиват
каквото си поискат – мислеше си майора.
Като повечето извънземни, тези също нямаха
коса, само едно израстъче като рогче на челото лекичко стърчеше над големте очи
без клепачи - едноцветни, тъмни, почти черни очища, то и те малко подути, ама
нищо опасно, ще им мине, все пак момчетата знаеха как да налагат, не им беше за
първи път я.
Ама добре са ги посрещнали моите –
доволно огледа майора щетите по телата. – Ще им държи дълго, надали пак ще се
довлекат насам, ако и да са само пътешественици.
- Бе какво стана изведнъж – сподели
майора наскоро с капитан Мирко, - тия извънземните какво пощуряха да ни
посещават, мине не мине, и кацне някой нахалник да си прави излети из нашите
земи, снимат се където не трябва, влизат без да питат в частни домове.
- И винаги настояват да е безплатно и
яденето, и пиенето, че и нощувките – напомни му капитана за това, че
галактическите икономики били против използването на пари като остарял и
нехуманен метод на прогреса и тези дето кацаха с поискано разрешение, първоначално
отказваха всякаво заплащане.
- На който не му харесва, да не идва! –
рекоха земните, всичките така рекоха, и от еднта страна на Стената, и от
другата. Нали винаги имаше непредвидени разходи и дупки за запълване в
бюджетите, така че някоя галактическа пара нямаше да е излишна.
- А който си плаща, добре ни е дошъл – допълниха
и се видя, че по-умните се научиха да носят кога чувалче злато, кога кутия с
диаманти, а напоследък и по някой слитък от техните метали, дето се оказа, че намират
приложение в много области. Видя се, че има с какво да си плащат престоя.
Майора продължи с огледа на
мълчаливците - телата им бяха с гладка и светла кожа, но пък някак си ъгловати
и кокалести, мръвката по тях беше малко, а кръвта им беше синичка, е, това се
виждаше от петната по остатъците от дрехите от златиста материя. На ръцете
имаха четири пръста и бяха височки, малко над два метра, сега, дори седнали, си
личеше, че са дългучи, колкото и да се свиваха след като смелите му бойци им
посмачкаха надменността, та не шаваха много и се правеха на онемели статуи.
Наговорили са се да мълчат, на ум си
говорят, телепати, знам ги аз, мислят, че не им разбираме номерата – убеден в
предположението си каза майор Даниел.
Какво ли не пробваха - земни езици, общи
думи и звуци на няколко галактически диалекта, първо дори масичка им сложиха, с
хубаво вино, прясна вода, чиния пилешко, сладки, друго ядене, че да ги
предразположат като за добре дошли и като извинение за недоразумението при
задържането и малко неудобната нощ, но нищо не ги раздвижи.
Когато повикаха майора, той опита също
с добро, но обидното им мълчание го раздразни, е, добре тогава, драги, може и
иначе – махна да приберат масата и обърнаха другия край, по-дебелия и чепат,
като за начало започнаха да нагряват въздуха в килията, че да като писнат за
вода да си развържат езиците, но не подейства. После малко с ток ги раздрусаха,
пак нищо, клечат и само се блещят като пукали.
Викна и доктора, боцна ги с два-три
препарата, от ония, дето знаеха, че карат умовете и на земни, и на извънземни
да се побъркват, че да бъдат по-разговорливи, но и това не им подейства.
Подготвени са, диверсанти, на корави ми
се правят – потропваше по специалната повърхност на стената майора. - Нямам
какво да изпратя в доклада в края на деня, а утре навярно ще дойдат да ги
вземат и отведат при някой по-способен - а точно това не искаше да се случва.
Нали ще рекат - остарял е вече майор Иларио
Санчо Даниел, време е за пенсия, а навярно някой ще подхвърли, че е негоден за
активна служба като е толкова некадърен, че с трима глупаци не може да се
оправи и ще забравят за бързите самопризнания дето направиха последните
нахалници само преди четири месеца.
И те така дойдоха от нищото, пак такива
бяха, кратунести, но по-дребнички, по-заобленки и много по-сговорчиви от тия. Е,
то и те пробваха да се правят на безгласни, като се избъзикаха със земните като
смешно отваряха и затваряха рибешките си устенца, но само след два-три шамара
си казаха всичко - аграрни шпиони били и оглеждали подходящи светове където да
засеят някаква тяхна зърнена култура, която обикновено унищожавала всички други,
ама обещаха и се подписаха, че ще забравят за Земята и след още два-три шамара
на изпроводяк си отидоха осополени от рев, видно ракайващи се заради
прегрешението си. Мекичка и кекава им излезе цивилизацията, та ще има едно на
ум здравета ръка на Диктатурата.
Тогава му се обади лично генерал Ставри
Оливери, онзи същия голям балканец, дето често седеше отдясно на Диктатора по
телевизията, и го похвали:
- Браво, майоре! – гръмна в слушалката познатия
генералския бас. - Спасихте Земята от терористите, от опасност с най-висока
степен, а Диктатурата - вика, - се гордее със служители като вас, дето пазите
живота на всички – вика, - хора на нашата родна планета!
Майора само дето не полетя след
извънземните от тия силни думи, а служебно получи писмена похвала в досието си
и ново орденче, та цял месец беше повече от щастлив, че служи на Диктатурата,
но сега тия тримата му вгорчиха и похвалата и всичко.
Обърна гръб и се върна в кабинета си.
Обяда така и остана недояден. В стомаха му къркореха притеснителни киселини, че
скорошното му отличие ще бъде заменено с мъмрене по некадърност и неефективност
в службата.
Влючи екрана, който му даваше
изображение от залата с прозрачната килия и се надяваше да му помогне в
мисленето.
Какво да прави като са такива инати - да
ги убие е най-лесно, все пак са нарушители на границата, а вече знаеха, че в
галактиката всяка по-развита цивилизация приемаше, че световете имат
неприкосновени погранични права, макар по-развитите да не ги спазваха спрямо
по-изостаналите. Е, те приемат Земята като такава, но пък хората знаеха също и
че извънземните умираха от същите неща
както и земните, но тогава нямаше да се знае целта на посещението им, а
заповедта беше да се извлича всяка полезна информация от космическите пришълци,
особено от тези, които за първи които път ги залавяха – такива са
най-подозрителни и практиката показваше, че е точно така.
Майора да погледна портрета и строго
следящите го очи на Диктатора – упрек ли улови или призив да бъде
по-настоятелен в действията си?
Преглътна и се почувства като една
малка гадинка, посмяла да изпълзи от дупката си и да не изпълнява заръчаното ѝ от
голямото слънце над нея.
Нима можеше да не изпълни
разпореждането му – сръга се сам И. С. Даниел и в душата му се самонадигна
упрек към личността му на служител на Диктатурата.
Да не изпълни дадена от него заповед!
На Диктатора!
Онзи, който ги освободи!
А
той е...
Той е...
Той е – Великия Учител!
И гледаше Будителя, Непобедимия,
Освободителя, човекът който успя да изведе затъналите в хаоса и беззаконието на
Мечото блато народи от стария свят до сегашното свободно, подредено, изрядно и
дисциплинирано знаещо мястото си общество на Диктатурата – същата, която в
началото потъващите жаби и мисирките осмиваха, подигравателно крякайки думата и
точно заради последвалите го я избраха за свой символ, всички онези, отзовали
се на призива този обикновен човек от народа, обикновен даскал в разпадащо се
структурно и морално училище в малко градче в най-затънтената провинция, твърде
дълго търпял и преглъщал мечешките изхождания върху всичко за което е мечтал, откраднато,
смачкано, продавано и разграбвано като пазарска сергия.
А мечтите му, както и на толкова много
други, в ония времена бяха задушавани, разголвани, драни до кокал, после оковани
в робски вериги на действащи наредби и закони, така тежащи, че главата все да бъде
сведена, че да не може робът да я изправи и погледне пак небето, точно за да не
си позволява да мечтае, а да квака с другите в угодния за Мечката крепостен хор.
Но дошъл денят в който изригнал,
захвърлил тебешира, грабнал показалката и изгонил разхайтената тълпа от час, глутницата
дето наричали ученици, забавляваща се като го замеряла с каквото нарочно са си
донесли или сега намерили под ръка, подвиквайки обидните прякори с които
подигравали всичките си учители и случайно срещнати по-възрастни по улицата. Понеже
били люспи от поредното поколение обозначено с някаква буква, та имали право да
пикаят на всичко и да осират навсякъде по тяхна си прищявка.
Разпалил веднъж вулкана в сърцето си, лавата
му преляла и решил че няма връщане назад, щом сритал където трябва директора,
зализан и възмутен притичал да му иска сметка за това своеволие спрямо
добричките му дечица, плюл на всичко и се изкачил на житейското торище, побил
знамето на стаения си гняв срещу безпорядъка на съвремието и обявил, че е време
да се запретнат ръкави и да се извадят правилните удавници от блатото и заедно
да се освободят от мечешката прегръдка.
И недоволните, мълчащи, навели глави
под мечия ботуш, пазещи се да не споделят възмущението си от шаренията на новия
световен ред, внезапно се пробудиха от призива - също като стръкове на семена,
чакащи онзи правилен и праведен слънчев лъч да ги огрее, да им налее сили, че
да изкласят изпод калта.
Събраха се около него неколцина смели
съратници, после други изпълзяха и се отърсиха от кошмарният сън, а сетне и още,
и още, и още... и станаха толкова много, че числеността им уплаши онези дето
бутаха народа в батака на давещите се и хвърлиха срещу тях стражите си, които
угояваха добре за да ги пази, но без да предположат, че и сред тях имало
достатъчно истински хора. На крачка преди първата им битка, мнозина от преторианците
на Мечката, вече открили истините в думите на Учителя – името с което го знаеха
допреди сами по-късно да му дадат най-високата титла Диктатор - минаха на негова
страната с все оръжия и техника, и се превърнаха в острието на помитаща с мощта
си стихия всички изпратени срещу нея части. А събуждащите се отърсваха кошмара
от плещите си един по един и се присъединяваха към тази армия.
Даниел в ония години беше още дете, но
и децата последваха призива на Учителя и започнаха прочистване на улиците от
ситните като тях плевелчета, пуснали гнойните си коренчета в земите на техните
бащи и деди.
А войната тепърва предстоеше - война на
светлината срещу мрака.
И го победиха.
Какви епични времена – помнеше майора
онези дни, когато Учителя постигаше великите триумфи и прогонваха заедно
налазилите ги в лакомията си да мачкат чрез безумните си закони и да крадат
бъдещето на обикновените хора мечешки чиновници и парламентаристи.
Похода за освобождението от тях промени
целият свят.
Света...
Иларио Санчо Даниел погледна на другата
страна, там висеше окачена голямата световна карта и я сравни с онази от
детството си – старата Европа я нямаше, контурите на границите днес бяха други
и държавите в различни цветове - Диктатурата грееше в бяла чистота, а над нея
беше сиво-черното на всичко отвъд Стената, преградата с която се отделиха щом
Диктатора прецени, че свързвайки трите полуострова е достатъчно, а от там нататък
нямат нужда от помощта му и изтласка всичката ненужна паплач зад нея в обятията
на тамошните управници. Така в Диктатурата заживяха само мъже и жени, а който
искаше да е различен, отвъд Стената го очакваха мераклии с отворени обятия.
Майор Даниел знаеше от редовните сводки
на разузнаването какво се случва отвъд прага ѝ – на големият остров пак се водеше
гражданска война между двата управляващи го клана, скарали се на някаква сватба
и се почнало отново разправията кой е по-стар народ на острова, та гюрултията
стигнала до парламента, там пък половината били родственици на едната страна,
другата половина на другата, и се заджафкали в доказване на това кои от тях
по-първи били дошли да чистят тоалетните на някогашното туземно червендалесто
население, сега вече асимилирано и пребоядисано в по-приятни тъмни тонове. Някой
ударил плесник на зеещия насреща, а друг наплюл и сритал новоназначен по
роднинска линия лорд от другата страна и като се започнало голямото депутатско
меле, както винаги завършило с вдигане на армейските части, обслужващи
интересите на всеки от клановете.
Не беше нещо ново, след месец-два, като
се уморяха, ще сключат пореден мир за вечни времена с едноседмични тържества от
песни и танци по техните си традиции. Подобни размирици се случваха почти всяка
година, започнали било на сватба, било на рожден ден, че нали бяха започнали да
се женят помежду си следвайки призива на старейшините им към обединяване в
единна нация.
Майора гледа записа от причината за
последната кавга – със скрита камера бяха заснели как се млатеха със столове и
пръти младоженци, кумове и сватове, обслужващ персонал, дошли да гледат сеир и
скочили в мелето случайни минувачи, а накрая и безчетната сюрия от малки
сополивковци, дето първо не знаеха чия страна да вземат, че нали по някаква
линия всичките им бяха чичовци, лели, братовчеди, баби, дядовци, комшии, абе,
все някаква рода, но за да не изостанат от суматоха и те се почнаха, по
роднински и по детски, къде с камъни, къде с пръчки от бамбуковата украса на
сватбената зала.
Голям смях падна в щаба докато изгледат
видеото.
А пък в средната и северна Европа все
така си вилнееха централноафриканските пълчища в безкрайната си битка за храна
и вода със северноафриканските орди, като и едните и дргите непрекъснато
сменяха владенията си, кога настаняващи се, кога гонени да се крият из пепелищата
в което превърнаха някогашените плодородните земи, че нали и едните и другите бяха
наследници на диви народи, та палеха и изгаряха всичко по пътя си – ония от
близкоизточните заселници и малкото русоляви туземци бяха почти изтрепени до
крак още в началото на прекрояването на стария свят. Малкото оцелели изпратиха
и затвориха в оградени с минни полета лагери и няколко резервати където преживяваха
като таласъми горчивите си дни и нощи.
Всички бяха получили предупреждение да
не приближават до някоя от Стените на Диктатурата, там най-добрите части на армията
пазеха зорко и стреляха точно и без предупреждение.
Погледа на майора се спусна към Африка –
е, тя си остана Африка, морето се превърна в забранена за преминаване граница и
Флота на Диктатурата патрулираше неуморно потапяйки всяка подала се глава над
повърхността.
Майора свърна на изток, прехвърли
тамошната Стена, на протока, подмина тъмните петна след него и се изкачи до онази
другата светла страна, управлявана от верния другар на Диктатора в борбата им
срещу остатъците от злото – Императора, ръководещ със същата твърда ръка братския
народ на Китайската империя. Двамата се бяха обвъзали в добре стегнати военни и
икономически възли, помагайки в трудности. Диктатурата беше гръбнака на Императора
докато опитоми изтока, подреди го и двата народа заживяха в нормалността на
днешния ден.
По нататък, отвъд океана, бяха някогашните
щатски територии, дето нео-тръмпчетата бяха накъсали на сектантски републики,
монархии, княжества, малки градове-държави, зони на демокрации, на
консерватори, на либерали и прочие извращения, останали от някогашната голяма
страна. За тях майора мислеше, че така им е по-добре – те и без това никога не бяха
гледали всичките в една посока, а сега всеки управляваше както си иска. И там
често се спречкваха за едно или друго.
По-надолу по картата майора не слезе,
нямаше какво да гледа, затова се върна върху чистотата на земите, обхванали
Диктатурата – тук се живееше без вътрешни сътресения, без конфликти, народа
благоденстваше работейки, нахранен, облечен, пазен и лекуван от най-добрите
специалисти на планетата – някои извънземни знания бяха полезни и се използваха
с успех най-вече в здравеопазването.
Тук всичко е толкова различно!
И както много пъти, изпълнен с
възхищение от светлия лик насреща – според новите изказвания на учените, пак бяха
удължили живота му с още няколко десетилетия - който неизмено висеше на стени,
екрани, плакати, трансперанти и къде ли не из Диктатурата, майор Даниел стана, застана
мирно и отдаде чест и изръмжа:
- Ще се справя заради вас, Учителю!
Надъхан с нужната доза злоба, реши да
слези и да смачка ония наглеци, но погледнал екрана видя нещо странно, случило
се само за миг, но в тренираните му очи беше ясен сигнал за промяна – по лицата
на задържаните пробягна нещо като гримаса от болка. Само че не разбра
причината.
Рязко посегна и увеличи звука. Чуха се
гласовете на стражите, невидели как ония се спогледаха и пак изцъклиха
трепналите си преди малко очища.
Ефрейтора говореше приглушено по телефона
си с някой.
Говедо, ще го разжалвам – на такова
място се идва без връзка с външния свят – ядоса се майора, но друга мисъл
надделя и натисна клавиша за връщане на записа с минута назад.
Войниците пак си говорят, скучаещи,
двама по двама, а телефона на ефрейтора, скрит в джоба, започна да звъни с
някаква мелодия в която разпозна ритмите от балканските провинции. Войника
бързо бръкна и я прекъсна, после зашепна нещо.
Балканите – вярно - сети се той, че
говедото е от там, - също като генерал Ставри Оливери, е, ясно е, че не всички
са велики личности като него, а този тук май ще го прати да пасе кози в
планините и да си спомня кога е служил в секретна база и е нарушавал
правилника.
Пустите му балканци, инак смели и
непобедими войни са, ама все на песни го обръщат – раздразнено си каза майора,
но забрави заканите щом видя как при първите тонове, извънземните изкривиха
лица в усещане на болка, която остана трептяща дори след като музиката спря.
Умът на майора се раздвижи. Ръцете
също. Върна записа, увеличи до край звука, изгледа внимателно три пъти всичко и
една доволна усмивка се появи на лицето му, прогонвайки отведнъж всички грижи и
притеснения дето го бяха налазили допреди малко, защото си спомни нещо четено
много, много отдавна, когато още Диктатурата не беше обединила провинциите на
някогашната южна част от Европа. Да е бил на тринайсет, четиринайсет години, но
вече члеунуваше в нелегалната тогава детска организация в подкрепа на Учителя.
Някой от братята му препоръча книга в
която успешно се осмивало глупостта на живота, вселената и всичко останало. Той я прочете за една нощ, а после намери и
продълженията.
И сега, тридесет години по-късно, вече
майор от Армията на Дикататурата, си спомни онази част в която едни мили като палачи
същества, при прегрешението да им се качиш на кораба на стоп съвсем незаконно, образно
казано любезно предлагали да чуеш стиховете им или просто да застрелят -
интересното бе, подсказаха му спомените, че повечето нарушители предпочитали
разстрела.
Влетя в залата с клетката. Войската
дори не можа да реагира и да се върне на местата си, ами замръзнаха сякаш ги
бяха хванали с разкопчани дюкяни насред пикаене до бойното знаме – ни да го
прибереш, ни да си довършиш като хората работата.
- Минчев! – изрева майора.
- Аз! – стреснато се изпъна като струна
ефрейтора, усетил, че ще има ядове заради обаждането.
- Дай телефона – протегна длан
началника и войника го извади с натреперваща ръка.
- Аз, такова, дядо ми е зле... в
болница... бере душа... ветеран от пехотата – опита да събуди някакво съчувствие,
знаейки, че във войската се уважават ветераните, но майора май не го чу.
Той гледаше апаратчето като нещо
скъпоценно. Беше новичко, сигурно го е получил скоро от близките, горди, че
служи в Армията и вече се изкачва по стръмната ѝ стълба.
- Я, сине мой, тази песничка, дето
преди малко я спря, пусни да я чуя, ама цялата – много тихо и почти гальовно
помоли майора, като подложи дланта си с апаратчето в нея, но то сега виновно
мълчеше.
Ефрейтора докосна екрана с палец, той
светна, порови в менюто, избра снимката на нещо изрусено и налято със силикон
във все джуки, цици и задник и натисна върху нея, е, какво да се прави, такава
е била модата едно време.
Прозвучаха вече познатите ритми, този
път след входящите акорди се изви и гласчето на онова изрусеното, а той
приближи ръката си към клетката и гледаше с нарастващо удоволствие как онова
дето предположи, че е възможно решение, се оказа правилно.
Музиката въздействаше върху пленниците,
нямаше съмнение – очите им първо се ококориха още повече та заприличаха на
огромни О-та, после се присвиха, та чак сълзи потекоха, и те синички, че видно
от вътрешен зор кръвта им изби, а вързаните ръчища искаха да скъсат белезниците
и да запушат ушите си, но не можеха, че бяха от най-качествена извънземна
стомана.
Лицата им се гърчеха и от немите до
този миг гърла се чу силно грухтене, примесено с жално стенене и гарнитура от охкания.
Погледна въодушевлено ефрейтора:
- Какво е това квичене, дете мое?
Всичко ми кажи и не бързай, ясно и точно, ефрейтор Минчев.
- Тъй вярно, ясно и точно – много стар
хит от мойте земи, любим на дядо ми, дето...
- Дето бере душа – довърши майора.
Усмихна се като вълк, който вече е посегнал да захапе плячката си. - Носталгия
по миналото – закова го той, а ефрейтора се ококори също като извънземните зад
тях.
- Съвсем не, аз, такова, аз, понеже
заради стареца, тоест, аз...
- Ти де, ти – окуражи го майора.
- Тъй вярно, аз - да си спомням за наше
село, за дядо, затова я слушам, но имам и от най-съвремените хитове...
- Остави ги тях. Имаш ли още такива
песнички, от тия, вашите, от едно време?
- Тъй вярно! – не посмя да излъже
боеца.
- Браво! Велико Балканско чедо, знам
аз, че всички сте такива, ето и ти не посрами земите си – големите победи в
миналото нямаше да бъдат така лесни без вашата буйна кръв! Много добре, сержант
Минчев, много добре!
- Служа на Диктатурата! – уставно извика
новопроизведения сержант, незнаещ причината за повишението, но след малко
разбра.
Майора даде нужните рапореждания и
войниците хукнаха да изпълняват.
Докато прибираха всички нарочно
изложени уреди и способия за измъчване, две мощни тонколони бяха намъкнати в
килията на тримата втрещени извънземни, облизващи вече притеснени със зелените
си езици тъничките като изрисувани на лицата им устни. На единия долната
натреперваше.
Майора се усмихна пак по вълчи, намигна
им тарикатски, колкото да ги предразположи какво ги чака, и даде знак - от
високоговорителите прозвучаха гърмящите ритми.
Още преди да свърши първата песен от приготвената
листа от десетина ретрохита, тримата, дошли кой знае от кое кътче на
галактиката, зареваха умоляващо на най-чист и общ за цялата Диктатура език:
- Ще говорииим!
Майора доволно потри ръце, а на
дотичалите току що капитан и лейтенанти вдигна ръка с палец нагоре:
- Така си и знаех, объркали пътя
туристи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар