Чичо Дончо за Феникса, Прасето и Тиквата

 

         Поседна чичо Дончо, че беше почнал от рано да обръща една част на двора и реши да си направи една малка почивка, колкото да си поеме дъх и да накваси ожаднялата си душа – отиде до масичката, награби каната и наля в писаната глинена чаша, подпря се на лопатата, погледна към небето, затулено от облаци, и проследи полета на правещите осморки лястовици, вдиша дълбоко от хубавия чист нашенски въздух, дето още миришеше на пролетната роса, полепнала като дар на нощта по листа и треви като искрящи бисерни нанизи, удари една яка глътка, че изръмжа с нескрито удоволствие:
         - Ех, че хубост е живота, майка му стара!
         И отлисти чак сега на новия ден от календара:
         Първи май, празник – ден на труда! Този същия го празнуваха и някога, в народното време, дето викаха, че било лошо за селото, ама пък с големите манифестации и прочие се отбелязваше, не като сега, когато се празнува по демократично капиталистичеки само като неработен ден и толкоз.
         Но излиза, размишляваше чичо Дончо, че и едните и другите все са били загрижени за работещите, но тогава се работеше, а днес желанието да се трудят на нашите съселяни намаля от година на година. Днес, да ги издрусам аз и мързелите, всичките предпочитат да са кошерните търтеи и все повече се говореше, че ще вкарват някъде отвън два-три легиона планински мургавки пчелички с надеждата барем те да свършат онова, което селските ни тарикати не искаха ни да помирисват, нито да подхващат.
         Изучи се народа, ей, ама дяволи! Мързела им стана навик, пък навика води до зависимост и по книга както пише, зависимостта уж няма лечение – и Дончо Донев сравни търтеите с летящите над него птици, които ако сами не си намерят храна, нямаше кой да им я даде - за тях нямаше ни празник, ни почивка, ами неуморно търсене.
         - Бачкане му е майката! – рече на глас и стисна по-здраво сапа в другата си ръка. – Да ги подкарам аз с тая тояга, ще видим дали няма лечение за търтеите, да им обера лайките аз на тях!
         Познатото колебливо потропване, което позна, се включи като ехо на последните му думи.
         - Кънчо бре, точно тебе споменавах – хайде, влизай и добре си дошъл! – отвори и посрещна безработния учител Кънчо Енчев, който по навик от безопаснот бе застанал на две-три крачки от вратата.
         - Добър ден, бай Дончо – жив да си! – влезе и поздрави въртящите се наоколо кучета, намигайки му като на свой. - Да помогна с нещо ли имаш предвид?
         - Не бре, ама се сетих за тия младите, дето се правят на безработни и чакат наготово да им поднесат храната и не се хващат на работа, понеже са или много изучени или много велики.
         - Виноват, бай Дончо, ама, ще прощаваш, мене ме изгониха, не че не искам...
         - Знам, знам, твоята е друга, но аз така, общо казано – нали се говори как сума места стоят незаети, уж поради липса на интерес и прочие извинения. А ти да кажеш, обаждам се и утре си назначен някъде, но знам, че няма да искаш по тоя начин.
         - Не, твоя милост, аз по реда, както трябва, вече подадох в няколко училища документи, дано ме вземат в някое – скромно рече Кънчо и огледа взелия да придобива приличен вид голям двор.
         Седнаха под навесчето, чичо Дончо подпря лопатата настрани, че да не го изкушава да подбере с нея и управниците и мързеливците на село. Наля в чашата си още от рубиненото с аромат на плодове, после напълни и другата за госта.
         - Добре подреждаш двора – отбеляза Енчев.
         - Ей тази, виждаш ли я? – смигна към лопатата чичо Дончо. – С нея всичко може да се вкара у правия път, само здрава ръка да я държи и да знае къде да я забие. Същото е и с хората, знаеш ли къде ги посееш, но и да окопаваш навреме, че да няма плевели, после само събирай от плода дето ще се народи и раздавай.
         - Право казваш, твоя милост, ама точно това и аз гледам, че няма кой да я подхване – ей на, тоя, „новата надежда“, ама не по Лукасовия филм, ами от фантазиите на хората, и той ще излезе да е дим и пушилка, че то вече се подушва накъде ще я покара народната каруца.
         - А бре, Кънчо, а бре, даскале – засмя се гръмко чичо Дончо, - че нали виждаш как цялата сюрия дето я събрал, са все от чакал и вълк нагоре, да ги таковам и глутницата и прочие. Ей, ама как се надушават през девет планини и се намират кога ще е за да удавят я някое сърне, я някой по-прост народец.
         Чичо Дончо бутна чашата към учителя и продължи:
         - Къде ти дървения фатмак ще разбира от кадри, нали го видя какви ги пращаше през годините да оправят страната, че я оправиха, ама отзаде я оправиха, а сега се чува как му говорят там в ухото "отгоре" и той слуша, какво да прави, стара служба, знае как да изпълнява без да пита много. А нали и парици трябваха за начало, та ще не ще, продаде се за да е по-лесно, пустото му дърво, и сега ще има да връща с лихви чрез постове и услуги на тоя и на оня, също като предишните. А тия, даскале, около него са гладни по вълчи, братко мой, влака си разтракват от настървение, ще има да колят и бесят, че да докопат и измъкнат кокала от старите муцуни,
         - Така е, бай Дончо, ама то колко мръвка ще да е останало след толкова години дране?
         - Ти само гледай сеира, бачовата, ще има големи намествания на сухо в задниците и на ония предните, и на който е оцелял от сечта, и голямо бъркане в гърненцето ще има, ама медеца е кът, я е останало на дъното нещичко колкото да се полепи по пръстите, я не – пък новите гладници искат да плюскат, да им дера и дренките ненаядени!
         Кънчо Енчев наблюдаваше от дни как започват малко по малко да вият с новите си гласове избраниците на народа за това или онова, а пък народа все още се прави на глух като пън, мълчи и чака манна да се изсипе от небето в зейналите им устища и очища, дар от неговия пореден спасител.
         - Аз и оня ден рекоха, та пак ще кажа, фениксите какво предложиха – стига хайдутлук, дайте да работим и както е по закон речено да се прави всичко – тук чичо Дончо разпери ръце и ги тръсна, като да се освободил от тежък товар – не се прие, че търтея не е по бачкането.
         - Изплашиха се мързеливите – допълни учителя.
         - Изплаши ги я - и какво стана – нашенеца все така си иска маскари да го управляват, затова пак си избра прасенца, тикви, порове, кокрочета и айде за капак летец начело на всичката парламентарна пасмина.
         - Тъй е, бай Дончо, прав си, твоя милост, още не мога да го проумея как така стана – като го спомена и се присещам - дойде Феникса, излезе честен, не можаха да го купят, бори се с всички, говори и изкара наяве кое как се прави под масата, също как се прегръщат всичките партии като мастии в тъмното, че как се наглася всичко между тях за да барнат повече от външната пара дето идва, показа и на вътрешния фронт как давят и дерат до голо всеки и всичко дето не иска да е в кочината и ето на! - в наше село пак избраха на кьорави и глухи да се правят.
         Чичо Дончо взе голямата чаша и я подаде на Кънчо, който май нарочно се правеше, че не я забелязва. Награби и своята и разпореди:
         - Пий сега, ние да сме живи и здрави, другите да им таковам аз дренките в задниците! До дъно пий, даскале, до дъно!
         Кънчо не беше по пиенето, ама понеже се бе развълнувал от кривото лице на либерално-демократично ежедневие което го задушаваше, та надигна чашата и на няколко малки учителски глътки, успя да я изпразни.
         Чичо Дончо го изчака, дигна своята и я изля в гърлото си – все пак е Дончо Донев, показвал е неведнъж как до кило и нещо може да погълне на един път.
         - Юнак! – похвали той учителя, като обърса с ръкав уста и наля отново, но го остави да почине, знаеше, че след малко жаждата само ще го накара да потърси утолението ѝ.
         - Чуй сега, даскале, аз да ти река нещо – тия всичките, дето ги знаем от първия ден на банановата демокрация та до днес, всички са едно и също – житейска тор, дето ще я отмие дъжда на времето, но ще смърди докато я газим, няма как.
         Чичо Дончо вдигна ръка и започна да свива пръстите си:
         - Вземи първо на бай Тошо слугинажа, почнаха да рушат и раздават нещо дето нито са сяли, нито са пасли. После ченгене Костова, да му бера и лайката продажна, още повече разгради двора и пусна хайдуците в него, а тоя дето го гътна, оня гущер мадридски Царю, който все мигаше като посран и лъжеше като пакистански емигрант - "Вервайте ми" - завлече що можа и изчезна да си доизиграе бащините ордени по казината на Европата, ама на изпроводяк ни натресе башибозука на Тиквата, който дойде на бял кон с простия си акъл да ни учи и води напряко през просото, той пък окраде и крадците и сиромасите, а после с Прасето сковаха, пардон, „реализираха“, кочината, та и то да почне да плюска и да се угоява, ама видимо си остана една обикновена свиня, вярно, хитра, ама свиня.
         Чичо Дончо се накваси пак с ароматната течност, която се услади и на учителя Кънчо Енчев, та без да го подканят изпи пак юнашки чашата си до дъно.
         - А тия дето бяха под тях и толкоз време им целуваха там каквото трябва да целуват, хич даже и не ги мисля, ама ще ги спомена наедно с тоя сега, дървеняка  Месия-Генерал-Президент и там каквото още е - всички те, даскале, бродеха и ще бродят из село с голямата си апашка кошница за да я пълнят с каквото могат, ама утре, защото винаги го има и утре, всички ще си отидат без нея - той Бог ще ни прибере и грешни и праведни един ден – и след тях нищо няма да остане, нищичко, защото нищо и не са направили, освен да лапат и да осират полето.
         И голямата ръка се бе свила в юмрук – чувал бе Кънчо Енчев как веднъж някакъв пощръклял добитък се развъртял из село - вол ли било, селския бик ли било, абе нещо голямо било - като го измахал чичо ти Дончо в средата между рогите и паднал, та не помръднал повече.
         Ама е било някога, в старите мъжки времена дето сега джендърите няма как да ги проумеят, тяхната дрянка извратена! – изръмжа в учителя някакъв глас.
         - И ще ти река още, даскале - Феникса ще го помнят, дори и след сто години ще го помнят, защото което е направил ще стои след всичките ония на които и имената няма да се помнят, нищо, че днес са героите на деня, да ги таковам и велосипедните педали!
         - Защо така е устроен света бе, бай Дончо, все добрия човек да го мачкат и да остават делата му невидени и сякаш нарочно нещо спъва опитващия се да научи народа да лети...
         - Такава орисията на всеки виждаш по далеч от носа и търбуха си – затова и се появява понякога като Феникс някой дето да строи неуморно, а диваците все да го изгарят, но той пак да се възражда от пепелта и да надживява всичките окаляни в торта си прасета и тикви.
         - Мен ми е тъжно, че хората излиза да са малко гламави като вярват на обещанията - давайте на хорото с нас и всички ще са богати като шейховете.
         - Кънчо, хората искат лесното, винаги избират равния път, лъскавия, гладкия и постлан с шекерени приказки и сладки мераци. Виждаш сам, бягат от стръмнината към истината, трудна е за разбиране и достигане, но планината, бачовата, не се искачва с един скок, а крачка по крачка, бавно, бавно, та нагоре, през трънищата се минава, по ръбестите камънаци се стъпва, падаш, удряш се, нещо се забие в плътта, че да си платиш цената да стигнеш горе, на върха, и да погледнеш света така, както и Бог ни гледа навярно над всички.
         - Затова се продават и подлъгват към по лесните пътечки – допълни учителя Енчев.
         - А така, виж как разбираш, затова не тъпчи като добитък под хълма, да преживяш измамното щастие, ами го изкачи догоре, да познаеш какво е и умора, и студ, че и някоя болежка, но, дай Боже, стигнеш ли, ще си очистил душа, защото само тя продължава нататък, а не натъпканото по джобовете на тия ненаситните гладници дето днес уверяват, че ни и ще ни управляват толкова добре.
         - Миналия ден, видя ли що народ се събра там, в парка на фениксите?
       - Видях, ама много са дето дори и не разбраха, но малко по малко ще се съберат още повече, то след всяко опиянение, даскале, иде и отрезвяването, ама с него и главоболието – пък тогава търсиш и лечител да го прогони. И сега ще е така, искаха нов цар, е, дойде, па нека да поцарува, пък да видим колко ще бъде. Понякога е късничко да търсиш лек, но знае ли се, може и навреме да се намери – ха сега, удари още една от тая пущина и да сме живи и здрави, че да доживеем каквото има да става!
         Кънчо Енчев изля още една чаша жар в разгорялата се учителска кръв и изрева към небето.
         - Ей така те искам! – тупна го Дончо Донев и бръкна под масата, че извади старовремско стерео, голямо като сандък, обърна извъртялата се касета, прасна бутона за пускане и в двора гръмна яка, силна музика - от оная дето подлудяваше главите и накървяваше очите да гледат на бунт и да дирят мириса на барут и целувки за клетви по ножове и студените дула на верни оръжия.
         - Сипи още, бай Дончо-о-о! – извика се Кънчо и тропна изписаната с красиви шарки чаша по масата: - Днес е деня на труда, а ние сме работници и ще го полеем както трябва напук на прасета, тикви и все настървени да ни оръфат месата политически чакали!
         Пак изрева и додаде по човешки:
         - Ние сме феникси и няма да им се дадем лесно!
         - Ей това да се чува, даскале, днес си ти, утре и други ще се пробудят! Хайде, до дъно, мамка му и прасета!
         - Ами за луната, нали щеше да ми разказваш за шмекериите на ония там, космонавтите? – сети се Кънчо Енчев, че както се беше нагорещил и окрилен, да му кажат – Давай! - и политаше нагоре.
         - За луната другия път – дай сега да пием, Кънчо, за живота да пием и за това, че няма да се прададем на никого, тяхната дрянка продажна!
         И се почна една вечер, първомайска, дето навярно щеше да остане в историята.