Блудницата и Звяра

            

            1.
         Преди години, в онези далечни, отминали времена, хората били жестоки и груби, също като чуждия войнишки ботуш, тъпчещ градини с цветя в завладените земи. Понякога били толкова безмилостни, че дори Бог се отвращаваше от желанието с което човек убивал човека за едното нищо, ако и да живеели привидно задружно в бели градове и китни села, но там, зад стените на лицата им и дълбоко в мрака на душите си, всеки носел и отглеждал по една змия в пазвата си, готова да ухапе ближния при първия удобен случай и дебнели в засада, събирайки дълго отровата, която най-после да излеят в кръвта му.
         Защо е било така - дори Създателя не можел да каже, след като вече бе изкоренявал градината си от всичките плевели, но види се, че семето се запазвало и отново пониквали, че да задушат всяко опитало се украси света им цвете.
 
         2.
         Тътенските дни бяха еднообразни за обитателите му, заети предимно със земеделие и животновъдство – малко село, но единствено в голямата долина с плодородни полета, дето лятото се вълнуваха като морето от натежалите си класове, а зиме се вкоравяваха от студа и дълбоко заспиваха под преспите сняг за два, три, че и повече месеци.
         Лицето на селото гледаше към пътя по който стигаха до прохода, водещ към широкия свят, а гърба на Тътен го бранеше гората, пресичана от голямата река, извираща от сърцето на планината над нея. Водите ѝ се спускаха отвисоко и се изливаха в дълбока падина, после се извиваха с прорезите на коритото, минаващо и през гората, и през селото.
         Често, есенно време, придошла от обилните дъждове, водата падаше от скалите с тежък грохот, удрайки се яростно в лъскавите каменни плочи под водопада, а тетена им огласяше с планинското ехо цялата долина  – на този кънтеж, нарекли и селото си първите заселници по тези земи.
         Живееха тътенчани малко в страни от другия свят, сами те не обичаха да излизат много извън неговите граници, но се намираха неколцина търговци да ходеха навън, понякога идваха и чужди такива, че донасяха едно-друго от започналите да се появяват новости, които местните наричаха „чудесии“ и си купуваха заради любопитството и ги въвеждаха предпазливо в бита на ежедневието си.
         Беше пролет, денем слънцето грееше, а нощите все още бяха студени, но днес много бяха наизлезли да работят по градините си и да пораздвижат скованата през зимата стока, пусната свободно и доволно пасяща току що поникналите свежи треви из полето, когато се чу за поредната война между два от съседните народи, че се бяха нароили след като се скъса броеницата, която ги обединяваше до скоро.
         - Война! – викаше като глашатай току що завърнал се от обиколка на външните пазарите местен търговец, изтрополил с товарната си кола по пътя и спрял пред кръчмата. – Избиват се за два разкрача земя, която е спорна още едно време, и заради нея грабят и опожаряват селата си, без да жалят ни деца, нито жени - страшна война!
         Като чуха, неколцина се изправиха или спряха както вървяха нанякъде, поклатиха неодобрително глави и разпитаха за подробностите, но другите или продължиха да работят прегънати над още студената и влажна земя или го подминаха с безразличие:
         Тук война нямаше и не ги беше грижа за проблемите на непознати им люде – щом са решили да се трепят за едното нищо, тяхна си работа.
         Тътен се намираше далече от оживените пътища и другоселци рядко преспиваха под неговите покриви. В пазарен ден все пак идваха, вадеха каквото предлагаха, но много преди залез бързаха да си отидат, усетили, че в това село няма да бъдат настанени като добре дошли. Макар и никой да не ги бе гонил нарочно, разказваха за характера на тътенчани – как са затворени и гледат малко от високо на чужденците. Не че били направили нещо лошо на някой, не, но се усещало как наоколо обикаляло стискащо зъбите си прикрито зло, чакащо сгоден момент да зейне и захапе непознатия – така описваха скритото между планинските върхове село и препоръчваха да не се замръква там, ако и да им вървеше търговията с тътенчани.
         И тези послания хващаха вяра, та никой не се и престраши да отиде, ей така, без работа, в това забутано в нищото село.
         След седмица и нещо, дойде и друга вест от същия търговец:
         - Бежанци! – извика, след като спря колата си насред тържището в центъра на селото, току пред кръчмата, която обичайно беше пълна – обичаха да пият селяните, дали от скука, дали от нещо друго тежащо им, те обръщаха чашите с някаква настървеност и се опиваха до пълна безпаметност.
         И разказа как подгонени от страха си, преминали наскоро границта, много хора плъзнали по селата да търсят убежище при тукашните жители и някои, разказваше търговеца, ги приемали от съжаление, другаде ги пропъждали като да били чумави.
         Пиещите от рано тътенчани се спогледаха и запитаха:
         - А ние какво ще решим?
         Отговорът трябваше да го дадат само след ден, когато се появиха и пред Тътен трийсетина и повече бежанци, преминали през прохода - проскубани от ужаса, дето ги е прогонил в търсене на място, което да ги приюти за малко или повече време.
         Тътенските мъже скочиха бързо и грабнаха кой каквото оръжие имаше. Отидоха да посрещнат чужденците, но като ги видяха, свалиха дулата, понеже бяха помислили, че ония идват да плячкосват, знаеха, че ги има и такива разбойнически орди от дезертирали войници, дето го удряха на грабеж, услаждащ се след всяко плячкосано село.
         Но на пътя пред Тътен видяха окъсани и окаляни жени, млади и стари, с доста деца уловени за полите им, водени от няколко старци и двама-трима видимо негодни за бой, недъгави по рождение мъже, успели да избегнат смъртта.
         Накараха ги да чакат там, насред пътя. Не искаха болести и въшки да налазят чистите им домове. Бежанците се скупчиха и зачакаха присъдата под погледа на неколцина останали да пазят да не се пръснат, въоръжени тътенчани.
         Селските първенци се събраха, говореха си час, мислеха друг, а попа, както винаги пиян, но си спомни редове от светата книга и като да изтрезня щом нещо го накара да припомни на останалите, че са християни и като такива трябва да помогнат на ближните си в тежкото им страдание.
         Спогледаха се първенците и се учудиха на думите му, обичайно беше отчето да анатемосва в пиянските си брътвежи как всички са грешни на тая земя и ще горят в ада и не се делеше, та сам плюеше на божиите заповеди и прекрачваше и с пиене, а и с други нещица заръчаното отгоре като тежки грехове.
         Дали заради неговите думи или поради другите изказвания на неколцина първенци, накрая решиха:
         Ще ги прегледат и ако са здрави, могат да заживеят в запустялата махала, дето беше малко извън селото и останала обезлюдена от дълго време - така и така ги имаше празните къщи с изкривени, огънали се вече стари покриви с плочници над олющени от времето стени и извисили се до човешки ръст буреняци, покрили дворовете им.
         Бежанците благодариха и след като минаха един по един пред неколцина вещи в лечителството тътенчани, получиха по парче хляб и ги отведоха до няколко опустели къщи, където налягаха както си бяха мръсни и покрити с прах – важното е, че бяха вече под покрив и умората ги погреба в дълбокия сън на всичко преживяното по дългият път, който изминаха - толкова озъбен със студени си нощи, безмилостно и настървено хапещи ги със зъбите на отказващата се все още да си отиде зима.
         На другия ден се разшаваха, комините се закашляха, защото отдавна в огнищата им не бе горял огън, но след още няколко напъна, отведнъж се отпушиха и весело задимяха - а има ли огнище, домът се стопля, край него телата се отпускат приятно.
         Глухата от дълго време махала се оживи - децата, които лесно забравяха за страшното, започнаха да се гонят из треволяка и да надават звънки викове, подплашили плъхове и съсели, живеещи блажено и необезпокоявани от поколения тук.
         Тътенчани донесоха храна, също така и стари, ненужни вече дрехи и постелки. Бежанците понечиха да я платят, но им рекоха, че този път всичко е даром и повториха думите на попа – нали са християни и техен дълг е да си помагат.
         Някои се заприказваха с чужденците и излушаха за преживените ужаси, които наистина бяха неприятни страдания, но все пак чужди и освен няколко окуражителни думи, казани колкото да не е без нищо, някак си не ги докосна съдбата на бежанците, които нахраниха и облякоха, така да се каже, малко насила, защото всеки знаеше, че е гледан от другите дали ще го направи и за да не бъде одумван после през съседските огради и в селската кръчма, изрови каквото имаше като ненужно и показно го дари на новодошлите.
         Говореха един език с тях, вярно, с разлики в изричането на  някои думите, но се разбираха добре. Дадоха им съвет да побързат да засеят каквото могат, защото храна на готово не трябваше да очакват, а която от жените искаше, можеше да потърси и работа – било на полето, било да помага в някоя къща, а за децата ще видят по нататък какво да ги правят.
         В Тътен всички работеха и от подаяния никой не живееше.
        
         3.
         Мина седмица и запустялата махала се промени – жените изчистиха дворовете, събраха пари и потърси някой да ги изоре, а мъжете дошли с тях, колкото и да бяха увредени, започнаха да стягат най-неотложното от порутените къщи, на които повечето вратите висяха изтърбушени на една страна, та не можеха да се затварят. Децата повече се въртяха из махалата, защото тътенските хлапета вече им бяха показали, че няма да им позволят да обикалят свободно – като малки змийчета ги нападнаха и ухапаха болезнено заради това, че бяха различни, а и защото слушаха какво говорят за бежанците родителите им у дома.
         Ясмина беше минала осемнайсет и останала съвсем сама заради войната. Когато родното ѝ село беше нападнато и почти всички в него избити, поради някаква прищявка на съдбата имаше късмет и оцеля сред огъня, замахналите де пронижат ножовете и свистящите навред куршуми.
         Побягна с другите в гората, но скоро се изгубиха из пожарите и пепелищата оставащи след тях. Изгуби се и остана съвсем сама, като пресече неведнъж покритите с гниещи тела бойни полета, дори веднъж се навря под няколко трупа, че минаха конници, стрелящи се един друг. Преди да полудее, срещна тези също като нея събрали се отвсякъде хора с подобни съдби и тръгна с тях да пресекат границата и да потърсят закрила в чужди земи.
         Преди да стигнат до Тътен, помагаше на няколкото ранени жени, наглеждаше и децата, които някаква сила ги караше да стоят мирни и кротки пред нея, а така получаваше по няколко залъка в отплата от малкото, което имаха останалите.
         Когато се разпределяха кой къде да се настани в запустелите домове, понеже не беше близка на никой, я настаниха в малка пристройка, залепена за по-голяма къща, в която заживяха майка с три деца и единия от страците, който им беше дядо и взаимно избраха да бъде старейшина на бежанците, че да преговаря с тътенските първенци когато имат нужда от нещо.
         Идвайки тук, те нямаха никаква  покъщина, но пари, златни или сребърни накити бяха успели да вземат и с тяхна помощ подкупваха спиращите ги стражари по пътищата, а сега можеха и да заплатят за първоначалните си нужди и храната, която тътенските търговци, поради изобилите, продаваха доста по-евтино от другаде.
         Когато се появи за първи път на площада в пазарен ден, тътенчани, както оживено обсъждаха всичко което се случваше отвъд подреденият им свят, отведнъж онемяха и затаиха дъх при вида на младата жена:
         Ясмина знаеше, че е хубава, много добре го знаеше, затова и докато бягаха се остави мръсотията да покрие красотата ѝ. Но сега беше измита, пременена в чисти дрехи, вървяща с едно от децата и неговата майка, дошли да вземат по нещо от пазараджиите и виждайки я толкова красива, всички си помислиха, че светъл лъч е разсякъл тъмнината.
         Чернокоса, с дълги, прави и неприхванати коси, със силни, много сини очи, греещи като звезди на бялото ѝ лице - Ясмина гледаше пред себе си, усещайки десетките погледи забити в стройната ѝ фигура, толкова различна от тези на тътенчанките.
         Държеше ръката на детето, но като отведнъж се получи, че сякаш то я водеше, а не тя него - зарече се повече да не идва тук и да я гледат като странно добиче, извадено на показ пред целия свят.
         Тишината продължи през цялото време докато бяха на пазара. Майката взе едно-друго, сложи ги в голяма плетена кошница, плати и благодари, след което си тръгнаха към далечната махала, която сега наричаха „бежанската“.
         Магията отмина и мъжете примляснаха и поляха отведнъж ожаднелите си души, а жените изсъскаха като пепелянки – в мъжете се разпалиха клади от плътски желания, а техните съпруги, сестри и съселянки почувстваха ясно мераците им и отприщиха бликнала омраза към тази чужденка.
         Из Тътен запълзяха отровни змии.
 
         4.
         Ясмина предпочиташе да не минава през селото, но се налагаше - нуждата я принуди да потърси работа, позволиха ѝ да се грижи за една старица, вдовица, наследница на доста имот, който ѝ носеше все още добри доходи. Имала някакви близки, но се бяха изгубили преди много години нанякъде, тогава мъжът и още играеше на големство и се говореше, че точно това ги е прогонило, за да може приживе да заграби и тяхната земя и не се знаеше нищо за тях, нито пък те се бяха обадили къде са.
         И остана съвсем сама.
         Нравът ѝ беше проклет и в Тътен никой не я обичаше, както и тя не обичаше никого, но я търпяха защото всичкото което имаше, един ден щеше да бъде разделено между тях. А сега, имаща възможноста да излива сприхавостта си върху някой невинен, знаейки, че е в голяма нищета и ще я търпи, вдовицата не пропускаше възможност да навиква бежанката за всичко, само и единствено да си направи удоволствието пак да се почувства господарка, както някога.
         Ясмина мълчеше, никога не отговаряше и се страеше да поправя грешките си, макар такива да нямаше. Но това в къщата да вдовицата беше нищо в сравнение с дебнещите я по ъглите все още невенчани младежи и много от женените вече мъже.
         Знаеха добре кога ще мине и я чакаха и облизваха долните си джуки, предвусвайки сладостта която можеха да изсмучат от нейните устни.
         Някои мълчаха, но очите им говореха ясно за какво мислят.
         Други вече си позволяваха да подхвърлят някоя дума, уж на шега, но бе все едно гладен звяр да се шегува с жертвата си малко преди да я изяде.
         Когато излизаше от богатата къща и поемаше към малката пристройка, бързаше колкото може и така искаше, ако е възможно, да прелети над селото и да стигне до дупката, която я криеше от хорските погледи.
         Тътенчани не идваха в тяхната махала - не от приличие, а по-скоро от погнуса, но вечер, когато се напиеха порядъчно, в няколко глави се завъртеше идеята да я похитят точно там, надявайки се на страхливостта в бежанците, които едва ли ще се дигнат да я защитят. А веднъж отвлекат ли я, това го знаеха поради неписаните закони на задомяването на набелязаните моми, нямаше кой да я потърси, особено щом пияния тътенски поп ги обяви за семейство пред бога и хората.
         Такива бяха правила в онези диви времена и се приемаха за нормални.
        
         5.
         В планината зад Тътен, живееш млад мъж на не повече от двайсет и няколко години, когото всички наричаха Мечо.
         Никой не знаеше дали майка му е дала някакво друго име, защото бог я прибра само няколко дни след раждането, а детето го отгледа онзи стар знахар, живеещ от десетилетия в планината, събирайки билки, намествайки счупено, а при нужда баеше срещу магии и други езически уроки, все още дебнещи на кого да се лепнат като циреи.
         Имаха го за малко луд, но го търсеха когато заболееха, че болестите навестяваха всички домове и ако селските лечители нямаха лекове, тръгваха нагоре да го молят за помощ.
         В село детето го опознаха отрано и го нарекоха Мечо – едно защото беше голямо и облечено в рошави кожи, но и заради това, че бе диво, силно и изпълнено с някаква първична злоба, която още с прохождането си плашеше всички деца на неговите години, а щом поотрасна, стана още по голямо, все така покрито от саморъчно направени дрехи от кожи, та приличаше на двукрака мечка. Всички се научиха да странят от него и да не го закачат каквото и да правеше когато се появяваше в Тътен, а той, кой знае защо, понякога слизаше и показваше силата и проклетията на нрава си.
         Той живееше високо в планината, но имаше и колиба за зимата долу в гората, където слизаше със стадото на което всички гледаха с възхищение – охранени животни, пазени от няколко големи и страшни кучета, разкъсали немалко вълци и обичащи да излочат кръвта на жертвите си.
         Понякога влизаше в кръчмата, сядаше тежко и се започваше Мечовата вечер, както я наричаха всички - изяждаше и изпиваше колкото може, а ядеше и пиеше колкото цяла дружина, преди да захлупи главата на масата на която сам се гощаваше – другите не смееха да шукнат и преди да заспи, и след това от страх. Мнозина вече бяха опитали тежестта на юмруците му – било защото в миналото се бяха опитали да го пребият, а после заради това, че неволно са му пресекли пътя или, без да осъзнаят какво правят самите те пияни, са повикали на момчето дето носеше поръчките, първо на тях да донесе.
         В такива случаи звяра подивяваше и налагаше нахалниците с някаква наслада, че може да смаже този под него и се опияняваше щом видеше и кръвта му, също като кръволоците дето ходеха с него и стадото му.
         А инак плащаше за всичко поръчано и потрошено, дори даваше отгоре, сякаш парите за него са без никакво значение – предполагаха, че има много, нали стоката му се продаваше най-скъпо, а и той за нищо не харчеше. Навярно, гадаеха тътенчани, е събрал достатъчно, че като отваряше кесията и бъркаше безгрижно в нея, се виждаше как може да купи и кръчмата, че и кръчмаря наедно.
         Имаше такива, които шушукаха на другите, че е намерил златно съкровище, кой знае от кого заровено и ходи, та си загребва по някоя шепа преди да слезе в селото. Ядеше ги тази мисъл, но никой не смееше да отвори и дума за това пред него, защото когато Мечо сядаше и заръчваше да му се изсвири тази или онази песен, не се говореше от страх да не нарушат гласът на певеца или ритъма на музиката – в такива случаи, този планинец подивяваше, залостваше вратата и пердашеше всички наред. Научиха се да изтрайват, защото щом в душата му се разпалеше удоволствието от чутото, тогава пиеха всички за негова сметка цяла нощ, докато изпопадат в несвяст кой където е.
         Това се случваше, кажи-речи на всеки месец и нещо, най-много два, а зимата и по-често, нали тогава Тътенската кръчма му беше само на две крачки от гората и си позволяваше да оставя на верните пазачи да бдят над стадото, а той се запиваше отрано и си отиваше чак призори.
         Виждали са го зиме, покрит от сняг, да спи насред пътя, паднал, както се е прибирал към колибата си. Не замръзна и никога не се разболя – чудеха се дали онзи знахарин, споминал се преди пет-шест години, не му е предал от уменията си и да знае как да се пази от болестите.
         Тътен беше пълен със сприхави мъже, обичащи да си дават вид на люти и безстрашни кавгаджии, но пред Мечо ставаха като гальовни котенца, изпитваха истински страх от тази мечка, можеща да отнеме живота им само с един удар:
         А след това, дори нямаше да се обърне да погледне пихтията в която се е превърнал убития от него – беше се случвало и цялото село видя безразличието му към онези трима умопобъркани, наговорили се и понечили да го промушат и взаимно преборят.
         Някой тогава каза:
         - Не можеш да победиш стихия с голи ръце, няма как – хората са слаби срещу такава сила.
 
         6.
         Ясмина започна да ходи из гората след като забеляза, че в единият ѝ край, точно срещу бежанската махала, никога никой не отиваше – може да е защото е по-далече от Тътен, а може да е и заради някое местно предание за обитаващи района духове.
         В такива тя не вярваше, не и след преживяното в родния ѝ дом. А след като отиде и се върна няколко пъти без срещне никой, прие че там ще може да се разхожда, нали е млада и имаше нужда от пространство за мислите си, а и да бъде сама – излезе, че не беше.
         Откри голямо дърво насред малка полянка и видя на дънера изпъкнал голям кръст в самата кора, покрита в различен цвят и прие, че е белязано от самия бог.
         Коленичи и започна да се моли, почувствала силата му да блика от това дърво.
         За какво го молеше ли – най-често за душите на своите родители и да бъде оставена на мира от нахлниците, защото виждаше как малко по малко скъсяват разстоянието помежду им и нямаше да се забавят да ѝ посегнат.
         А на кого можеше да се оплаче – в Тътен нямаше закони, които да я пазят, още повече една сиротна чужденка. Такива бяха времената - хората следваха някакъв ред, въведен от самите тях и в него беше нормално мома да бъде отвлечена и да заживее в нечий дом, а беше дочула как вечно пияния селски поп, срещу някоя и друга пара, веднага ще обяви брака им за угоден и благоприличен, твърдейки, че не може да ходи като някоя самодива и да омайва умовете на мъжете.
         Когато за първи път усети, че някой я наблядава, се изплаши и упрекна в глупостта си да повярва, че тук никой не идва – навярно ще е от ония, най-наглите младежи, дето всеки ден я задяваха по улиците. Но гледащия не помръдваше, просто стоеше насреща – огромен мъж с плътна, черна брада, наметнал се с тежък ямурлук дори през лятото и подпрял се на дебела овчарска тояга. На колана си имаше запасани два големи ножа и се виждаше дръжката на изтъркания баранбанлия с който лягаше и ставаше.
         До него бе застанало огромно овчарско куче и също гледаше непознатата.
         След малко той ѝ кимна като за поздрав или за сбогуване, обърна се и потъна в храстите съвсем безшумно както и се беше появил заедно с другаря си.
         Ясмина си помисли, че е било привидение, но се чу шумът от изтеглящото се стадо и подвикванията към него и разбра, че стопанинът им е бил този с когото се видяха току що.
         Забърза към махалата и се заръча повече да не излиза в гората, но на другия ден, след като премина през обичайното задяване след излизане от къщата на старата вдовица, нещо я подтикна да отиде пак до свещеното дърво, падна както и преди на колене пред кръста. Започна да се моли, но този път само за хората – нека бъдат по-добри, вдовицата да не я навиква и мислещите ѝ зло да я оставят на мира.
         И изведнъж мъжът пак беше там. Появи се на същото място, без да разклати и една клонка – както го нямаше и вече я гледаше. Този път беше сам, а след малко изчезна, но се чу как изсвири и няколко гласа излаяха в отговор.
         Ясмина запази искрата, която видя в черните очи и докато заспиваше, спомняйки си я, тя, без да знае защо, се усмихна.
         На следващия ден и на този след него всичко това се повтори и потрети.
         Тя го чакаше до дървото, той идваше и мълчаливо се гледаха един друг.
         Какво я караше да отива там, съвсем сама, в близост до този странен и малко страшен на вид непознат, Ясмина не можа да си обясни, но невидима сила я привличаше и усещаше сигурност в присъствието му, излъчващо някаква защита срещу всичкото зло, което може да изригне на този свят.
         В този ден, щом излезе от дома на вдовицата, пое направо към поляната и дървото, останала глуха за всички думи с които я замериха мераклиите за вниманието ѝ.
         По пътя сплете венец и го остави окачен на дрянова клонка на мястото, където се появяваше непознатия, а на другия ден, когато го видя, веднага забеляза бе как е закичил едно от цветчетата на ухото си.
         Стана ѝ хубаво.
 
         7.
         Тътенските жени търпяха седмица, търпяха две, че дори и три, накрая не издържаха започнаха да викат по мъжете си, че умовете им са се изгубили по тази повлекана, разменяйки си една друга лъжите, че лягала с тях срещу пари като най-долната продажница.
         Ходеха и ги търсеха къде се криеха в тъмни кътчета в очакване да мине чужденката и кресливи кавги разбуждаха позадрямалото в следобедната лятна прегръдка село. Мъжете се нахвърляха срещу тях и ги подкарваха към къщи, раздразнени, че днес няма да видят хубавицата с която нощем мислите им заспиваха. А неженените търкаха доволни ръце, защото конкуренцията намаляше, но ето че и те опитаха от горчивите ухапвания на тътенските моми, обединили се пред общия враг – Ясмина, заради която никой вече не ги поглеждаше:
         И започнаха да се наговарят да я премахнат от пътя си.
         Тази яд, която събираха през всичкото това време, най-сетне избухна в следващия пазарен ден, точно когато Ясмина отиваше към дома на старата вдовица за която работеше. А в него ден сякаш цялото село бе излязло да я чака и започнало да пие от зори.
         Вървеше както винаги без да вижда никой, искаше само да пресече и да ги загърби.
         - Спри се, проклетнице! – извика ѝ злобен женски глас, но тя продължи сякаш не се отнасяше до нея.
         Някаква ръка се протегна и я задърпа.
         - Тази е кучката която ходи по чужди мъже!
         - Блудница!
         - Пуснахме я да живее тук, а тя излезе развратница!
         Ясмина се опита да се отскубне, но още ръце се протегнаха и се вкопчиха с криви пръсти в меката ѝ плът.
         - Вещица! – извика една, убеждавайки как са я видели да прави магии с умрели котки.
         - Прелюбодейка!
         Късаха дрехите ѝ и пак изпищяха от ненавист:
         - Блудница продажна!
         Наобиколиха я десетки жени с изкривени от ярост лица, заплюващи жертвата между тях.
         - Всеки ден крадеше от дома ми!
         Тук беше и старата, която също плю по Ясмина.
         - Неблагодарница!
         - Да я прогоним!
         - Кучка!
         - Да я убием! – отсече някой присъдата и щом я изрече, стана ясно, че това и ще направят.
         Закона на времената им го позволяваше щом прелюбодейства.
         И мъжете, които я желаеха, женени или не, наскачаха, почувствали облекчение, защото ако причината за това желание изчене, ще престанат и мъките от копнежа да бъдат победители в тази тяхна надпревара.
         - Да я убием! – изрекоха на глас и мъжете, вече мразещи я като прокълнатата, дошла да всее раздор в мирното им село.
          И я заудряха от всички страни, някой поиска да донесат камъни с които да я пребият така, както са се наказвали кучките още от едно време.
         Ясмина се беше свлякла на земята от ударите – мълчеше, но се питаше защо ли бог я спаси в онзи ден, а днес я предава толкова лесно на смъртта, напълно невинна пред тежките обвинения?
         Бог мълчеше.
         А когато чу за камъните, прие, че това е краят ѝ.
         Не се изплаши, вече бе изживяла това изпитание да очаква куршуми и ножове да я пронижат.
         Очите ѝ бяха замъглени от шурналата кръв, но успя да види между движещите се тела, докато я ритаха и налагаха, как се изсипа купчина едри камъни и ръце с готовност се протегнаха да си вземат по един.
         Очакваше вече първия удар и се молеше да бъде онзи който я убие - така нямаше да усеща следващите и зачака:
         Но се чу как някой извряка и тяло се свлече до нея, след това още някой изквича и друго тяло се строполи, този път последвано от изплашени писъци, а след третия повален, кръгът около Ясмина се разтури.
         Мечо удряше само по веднъж, нямаше нужда от втори път – мъртвите умират само един път, а този път удряше за да убие.
         Тълпата се разбяга, останаха само падналите от юмрука му, безжизнени до свилата се и очакваща смъртта си чужденка.
         Той беше станал още по голям, настръхнал като звяр срещу цялото село.
         Бавно огледа наоколо за да бъде разбран ясно.
         Нямаше нужда от думи.
         После разрита телата и нежно подхвана Ясмина.
         Тя повдигна глава и видя познатите ѝ черни очи и онази искра в тях, разпалена само и единствено заради нея.
         Разбрала, че е спасена, едва сега си позволи да се предаде и да заплаче, потъвайки в прегръдката му с благодарност.
         В младите ѝ гърди сърцето ѝ прошепна, че това е лицето на любовта, същата, която изпита още при онази тяхна първа среща, но просто не я беше разпознала защото човек първо вижда с очите си, а след това и със сърцето.
         Какво накара Мечо да дойде в този ден тук – нямаше обяснение, но и не търсеше.          Беше звяр и се подчиняваше на поривите на природата.
         Чакаше горе в планината да дойде времето и да слезе до онази полянка за да види своя ангел – защото на такава оприличи непознатата още при първата им среща, когато минавайки я видя коленичила и дочу гласът на молитвите ѝ.
         Беше див по рождение и не знаеше, че може да обича, а когато осъзна, че се влюби, разбра как всички други стихии, които можеше да предизвика, са нищо в сравнение с тази развъртяла се като хала в сърцето му вихрушка – преди това не знаеше дори, че има и сърце, а нали всички така и го наричаха – безсърдечен и жесток звяр.
         Селяните се бяха изпокрили, но гледаха през тайни пролуците какво става и невярващи на очите си видяха как страшилището прегърна набедената без вина, избърса кръвта по лицето ѝ с чисто бяла кърпа, извърна се пак наляво и дясно за да го видят всички, и я поведе със себе си, а тя покорно, дори някак с желание, последва планинския крал, държаща се ръката му.
         Труповете, останали на пазарището, подсказаха съвсем ясно на тътенчани:
         Планината вече си имаше и кралица.