вторник, 28 юли 2020 г.

Залез в косите, изгрев в очите

           

     Мириса, излъчван от пътя, винаги е различен и Алтар дори със затворени очи можеше да познае дали е на хрущящия пясък, поскърцващ при всяка крачка и неговия пустинен дъх или върви по някоя пътека, извила се като змия, пресичаща  степите и обиращия шума от стъпките мирис на смачкана трева.
         Знаеше кога е на раздробения стар път от натрошена пореста материя, останала от древните, която нагрята от слънцето миришеше противно на отровната химия, ползвана в онези далечни времена за направата на какво ли не.
         Когато минаваха през руините на някой град, тъпчейки отломките му и чувайки  вечното скърцане на металните скелети, побутвани от вятъра и напомнящи с тежкия мирис на ръжда, че тук са живеели във високите си домове хиляди и хиляди хора.
         Сега, присвил очи пред облещилото се слънце насреща му, вдишваше прахта, вдигана от кервана им по обичайния път - яздеха от седмица между дюните на поредната област, превърната в безжизнена пустиня от слънцето. Сонбахар реши да го отведе при някакъв негов учител от миналото, който знаел всичко за времето и за живота. Нарече го Пазителя.
         - Пазител на какво? – не разбра Алтар.
         - На тайните. На всички наши тайни. Също и помага на търсещите отговори, на тези, останали без собствена посока и уморени да следват онази на другите. Знай, Алтар,  че на хората им е нужно да има такива като него, те са скалите, които устояват на всички текущи житейски препятствия. Човешката непостоянност трябва да знае, че има в какво да се спре, ако реши да спре вечното търсене на различното в живота.      
         Алтар не харесваше много подобни учители, които според него се намесваха може би не на време в съдбата на човек, но не искаше да засегне спътника си и прие да се отклонят, за да посетят този мъдрец. А и като избран от Сириус да извърви Пътя знаеше, че всяка нова среща е част от изминаването му.
         - Бях млад, дори по-млад и от теб, когато го срещнах. За мен се оказа в най-правилния момент от моя живот. Тогава нямах още нищо, скитах от изгрев до залез, преодолявах хоризонтите, които обграждаха поривите ми – неопитността понякога превръща идеалите в глупави начинания, но така глупавия се учи на мъдрост.
         Прахта напомняше с аромата си на пустотата, защото в пустинята живота е знамение. Гласът ѝ трошеше кристалите на безбройни малки прашинки, замитани от вятъра към дюните или ги вдигащи на облачета в краката на вървящите.
         - Трудно е да те приема като глупак – усмихна се Алтар, отпил неведнъж от безкрайните познания на спътника си.
         - Бях млад, Алтар, а младите обичат да са неразумни и да бъдат като вятъра в  небето, вярвайки, че са пазени от милостта на Сириус, но най-често биват погубвани от отегчението му да ги спасява от неопитността им.
         Той се засмя и си спомни далечното минало, така различно от спокойния ход, който следваше толкова много години.
         - В онзи ден една пясъчна буря ме завари насред пътя и ме накара да потърся заслон в съвсем непознати места. В онези дни нямах ясна посока и пред лицето на бурята повярвах, че този път съм загубен, но точно там се оказа, че я намерих. Същото ще се случи и с теб, водни братко, уверен съм в това.
         Сонбахар говореше и гласът му следваше равномерното поклащане на хода им. Пътуваха по неуморно засипвания и почиствания от прищевките на вятъра път, който понякога само автоматичните маркери успяваха да бележат, че е там. Кервана им бе малък - десетина чифта животни, няколко товарни коли и дузина мъже и жени от свитата му. Както винаги, Сонбахар не бързаше, отдавна бе пробягал своята дистанция на нужното в живота и сега просто следваше посоката на хрумванията си. Хората му бяха свикнали на променливия вятър в решенията на своя господар.
         - Миг преди да ме погълне, зърнах някакви скали и забързах натам - беше наистина силна буря, друга такава не бях срещал - разгневена и смъртоносна стихия. Мислех, че най-накрая ще ме отнесе със себе си и ще сложи край на безумните ми преходи. Исках да се свия до скалите, да имам зад гърба си нещо, което няма да бъде пометено и да ме предпази в някоя цепнатина. Не зная как съм успял да намеря пролуката между камъните, такава е била волята на Сириус в този миг, но след кратко пълзене се озовах в оазиса на Пазителя...
         Силен крясък го прекъсна.
         Високо в небето се рееше соколът му. Пуснат да лети свободно, той правеше плавни кръгове над пътуващите, като понякога застиваше на едно място, сякаш набелязал невидима за човешкото око животинка за своя жертва и изведнъж се спускаше, но миг преди да се удари в твърдата земя рязко се издигаше нагоре, с мах на крилете и  бърз като мисъл.
         Ираеше с умението си да лети.
         - Виж го – рече Сонбахар, забравил разказваната история – тя щеше да си е винаги същата, а сега... сега соколът пълнеше душата му с възхищение. – За него полета е всичко нужно за да усеща живота си.
         Каза го и сякаш му завиждаше.
         Човек винаги е обичал да лети. Древните са намерили начина и в летописите се казваше, че са летели из целия свят, а след това поели към звездите. Днес никой не летеше, беше забравено умение и хората вървяха и пътуваха с дни, понякога с месеци, докато стигнат до където им е нужно. А вече бяха свикнали да не бързат за никъде, мнозина дори приемаха за излишно да тръгват накъдето и да е. Човек изминаваше почти цял живот един и същ път в близост до дома си. Само керваните отиваха до по-далечни места, но и те следваха вече познатите пътища.
         Единствено Пътник можеше да поеме в неясна за останалите посока, да върви без да знае накъде и кога ще стигне до края. Но той следваше посоката, коята му се даваше от Сириус.
         - Свобода... наистина е свободен в полета си – отвърна Алтар на играта на сокола. – Защо не го пуснеш?
         Знаеше историята на сокола, как е бил намерен ранен и излекуван от Сонбахар.
         - Сириус! Отдавна съм го освободил, още като зарастна крилото му го оставих да си отиде, но сам избра да ме следва вече три години.
         Сокола сякаш чу, че говорят за него и се спусна над пътниците. Кацна на подложената от Сонбахар ръка, изгледа него и Алтар с превъзходство, тръсна глава и започна да подрежда перата си.
         - Кръстих го Туран след като една нощ ни вдигна на бой и сам се би с нас срещу крадците. Пътувах с последния си голям керван през онези толкова подивели степи на север и той не позволи живота ми да скъса нишката си точно там. Добър другар е.
         Туран значеше смел на древния език. Името му подхождаше.
         Соколът го погледна, кимна в потвърждение и продължи с перата.
         - Смел е наистина...
         Алтар си каза, че някой ден ще намери свой спътник. Може би пясъчен лъв или степен тигър – почти на всички пазари имаше опитомени и с някой от тях можеше да изживее дните на идващото време. А може би пустинен вълк, който също привиква с човек, кучета вече почти не се намираха, но птица определено няма да е - ще бъде хищник със сигурност. Ще го потърси, но не сега – сега трябваше да извърви още незнайно колко път.
         Дали е много? – тайнството на Пътя не дава яснота за дълготрайността си. Избрания просто посещава храма на Сириус, вреците му връчват знака и той тръгва, без да мисли за това накъде и кога ще стигне там, където и да е.
         Знаците определяха посоката му. Просто вървеше - дълго, кратко, ден, година, две или цял живот – а цял живот можеше да бъде до първия залез, който го настигне.
         Живота е толкова крехък, винаги е държан от ръката на смъртта. Нейна воля е кога да я стисне в юмрук и да го прекърши. Родените в пустинята добре знаеха това.
         Лъч опари окото му. Денят вече гореше. След час, ако можеха да издържат още малко може би и два, ще спрат за да изчакат най-горещите часове под защитата на сенниците. Небето, разпънало синевата си от хоризонт до хоризонта, беше съвсем ясно. Преди малко навигатора съобщи, че уредите му показва, че няма опасност от пясъчни бури.
         Огнените лъчи подтикнаха и двамата да посегнат към водниците си. Вчера минаха покрай кладенец и сега имаха вода в изобилие. При кладенеца срещнаха няколко търговци и взеха още храна за тях и за животните. Сонбахар предпочиташе винаги да се запасява, дори да имаше всичко нужно, но именно някогашното изминаване на Пътя го бе научил, че една изненадваща буря може да го откъсне от света за седмица, че и повече. Както в историята, която започна да разказва.
         Загледан в птицата, Алтар си помисли как в разнообразието на живота, различни видове и пластове могат да се наместят едни с други, ако и да са несъвместими отначало, но бавно, нощ след нощ, привикват да са част от едно цяло.
         Сподели мисълта със спътника си.
         - Да... Така всички оцелели привикнахме към слънцето – и хора, и растения, и птици.
         Сонбахар отля в шепата си вода и я поднесе на сокола.
         - Всички, които успяха – допълни Алтар. – И какво за този учител?
         - Приютих се при него, оазиса му е закрит от високи скали и нито една буря не може да мине с цялата си сила през тях. Вярно, воят ѝ се чуваше, по-силен порив донасяше няколко прашни облака, но нищо повече. Останах месеци там. Бях млад, много по-млад от теб и изпитвах онази луда жажда да попия познанията и мъдростта на времето. Бях обикалял вече къде ли не, с кервани, като скитник - съвсем сам, дори и с разбойници – кой ли не е бил неразумен на младини. Но точно там намерих човека, от който приех да се науча как да вървя през дните си.
         Алтар откриваше тайните на живота сам. Затова само отбеляза:
         - За всеки е различно...
 
         2.
         Малко преди залез, час преди тъмнината да покрие пустинята, тя оживява след като слънцето прощава – отново - на всички изтърпели и оцелели – отново - и стаява огнения си гняв за краткото време до следващия изгрев.
         Пясъците се нашарват от сенките, а те започват да се движат една по една - живота изпълзява и пониква изпод тях. По дюните се гънат следи от бързащи да се нахранят животинки, тук-там отварят цветовете си растения, привикнали да спят през деня и да цъфтят нощем... и мъртвото пясъчно море изведнъж оживява:
         Смес от човешки гласове, пръхтенето на товарните животни, кикот на гладни  хиени, шум от пълзене на стотици крачка, птичи песни посрещащи залеза, виене на търсещ себеподобни хищник, толкова приятния за слуха плисък на вода, молитви към закрилника Сириус, плясък на криле, зов на самец, писъци на уловена жертва, започната след молитвите песен – всичко това замества обичайната за деня тишина.
         Пътуващите се бяха разделили на групички. Всяка бе извадила огнище и активирала заряда му. Над главите им се поклащаха светилници. Лагера се нашари с играещи по лицата трепетливи светлини, хората знаеха, че имат малко време за почивка - що поспят до четвъртия час след полунощ, после бързо събират лагера и отново поемат по пътя преди изгрева да започне новото нагряване на тази толкова изстрадала планета.
         Сонбахар и Алтар поставиха огнище пред себе си, седнаха до него и се загледаха в студените му пламъци, подгряващи храната им.
         Тъмнината разстели още по-нашироко сенките си и настъпи по-решително, две-три ярки звезди се появиха, след малко още две-три, после и още няколко.
         Тъмнината напъна по-решително и отведнъж преля иззад задържащите я стени на дюните, нощта зае мястото си.
         Оцеляващите в дните приемаха мястото ѝ в живота им като съвсем справедливо. Не може да има живот без нощта. В нейните часове умиращото се възстановяваше. Раждаше се за пореден път. Хранеше се и трупаше запаси от търпеливост. Сънуваше и се събуждаше в поредното си парещо днес.
         Гласовете заглъхнаха, певеца довърши песента си, огнищата и светилниците започнаха да гаснат, като тук-там някой пламък се измъкваше в последния миг от дюзите и смело се хвърляше нагоре в мрака.
         Алтар улови полета на един такъв пламък. Задържа го в мислите си.
         И с човешкото желание ли е така – разпалено от някоя мечта, поддало се на порива се отделя и се устремява нагоре - за да прогони мрака или за да разпали нощта...
         Но е за миг, само за миг – като всичко преживяно, неизменно потъващо в безкрая на времето.
         И все пак, сблъсъка му с тъмнината, този порив, тази жизненост, изригват в рояк искри – макар и за миг, но превърнали се в нова вселена за тях и за онзи, който ги улови и бъде увлечен от полета им... а после падаха и гаснеха.
         Като всичко друго.
         И после...
         После нищо.
         Тъмнина.
         - Утре ще стигнем, преди обед ще сме там.
         Гласът на спътника му го извади от унеса.
         - А след това?
         - След това, Алтар, няма как да знаем какво ни очаква. Може да искаме да отидем на едно място или да поемем без посока и да стигнем до нещо търсено. Това е предложението на живота – във всеки миг, можеше да загърбиш всичко и да поемеш нанякъде другаде.
         - Дори ако си поел по Пътя?
         - Пътя е предложение, ти сам избираш дали да го извървиш.
         Избора – колко често се налага да избираме.
         - Така е, усетих нуждата да го извървя. Когато получих знака, разбрах че това трябва да направя и тръгнах, оставил всичко за да го измина до края.
         Сонбахар направи знака на Сириус.
         Кръгът – началото и края събрани в едно.
         Минало и бъдеще, с които се извървява настоящето.
         Човек се събужда за живот в приет за начало миг, след това ден след ден върви към краят за да разбере, че се е появил и вървял в сън, а заспиването му ще бъде заменено със събуждане някъде другаде, вероятно под съвсем друга форма на съществуване и осъзнаване на самия процес живот.
         - Сам ще разбереш кога си стигнал до краят му. Сега трябва да вървиш. Друго не е нужно.
         Алтар знаеше, че трябва да върви и го правеше. Посока не е нужна. Събитията по пътя я определят неизменно.
         Вече знаеше, че събитията делят живота на моментите, които ще запомниш или забравиш. По тях се ориентираш в коя част на времето си – далечна, близка или очаквано несбъдната.
         С раждането си човек е като перце, грабнато от вятъра, понесено – леко, незадържано от нищо и свободно да отиде навсякъде. Сириус подреждаше дните, обрамчваше нощите със срещи, раздели и случки.
         Какво ще се случи след като извърви пътя?
         Понякога се питаше за неизвестността на бъдещето. Дали ще е свързано с нещо изживяно, дали ще бъде непознато и ново? Ще си спомни ли за утре? Ще е подминал ли най-важното вчера? Ще бъде ли непознат дори и за себе си в поредното днес?
         Знаеше от миналото, че когато се опознае живота, улавяйки истински пулса му и  имал възможност да усети реалния му вкус, човек разбира, че дребните неща в него го правят такъв незаменим – да го обичаш имено заради рутинни и наглед не много важни неща, а всъщност те са онези малки частици, които изграждат целостта на същия този изпълнен със събития живот.
         Глътка вода и къшей хляб, изяден след дълъг, уморителен ден.
         Аромата на канела – винаги усещан, приближавайки привечер някой гостоприемен оазис.
         Песента на птица, отиваща си с изгрева – ревът на пясъчен лъв, идващ със залеза.
         Да поемеш на път и да се завърнеш от него.
         Да срещнеш някой, на който привечер вятъра обича да разиграе косите и да го загубиш, просто така, след някоя къса нощ на безмълвие.
         Да гледаш дълго, много дълго някоя звезда, която накрая да се слее с изгрева в очите и все още да виждаш играта на вятъра...
        
         3.
         Скалите бяха побелели от прахта, наслоявана с години по тях. Сонбахар се мушна  през тясна пролука и другите го зачакаха. Туран кръжеше над камъните. Навигатора проверяваше уредите си, мъже даваха на животните храна и вода, а покрити с наметалата си жени разпъваха сенниците.
         Слънцето се издигаше все още, а под лъчите му се губеше мекия утринен цвят на зазоряването и въздуха вече се нажежаваше до изпепеляващо огнено дихание.
         Соколът изпищя и се спусна надолу. Подсказа, че Сонбахар идва.
         - Алтар, върви... – кимна той на водния си брат. – Иди и не бързай, ще те изчакаме.
         Алтар премина лабиринт от подаващи се от пясъка зъбери и се запромъква измежду пукнатините в скалите, стесняващи се и разширяващи се неравномерно. Остърга тялото си в последната теснина и се озова насред като подреден от самия Сириус оазис.
          Не беше голям, но достатъчен за да поддържа живота на един обитател и този на неканен гост, успял да го намери. Имаше малко езеро с чиста вода, няколко вида хранителни дървета, встрани от тях бяха извисили стройни стъбла доста палми, а в близост до езерота видя лехи с различни поникнали стръкове - домашни птици сновяха между тях с цветовете и гласовете си.
         Той седеше под навеса, прихванат за стъблата на високите палми, няколко котки дремеха между слънчевите петна, проникнали през листата им. Приближи и видя, че е стар, наистина стар, отдавна прекрачил последната третина на човешкия живот. Сонбахар му разказа, че при срещата им вече е бил старец, а това е било преди повече от две третини от живота му.
         Сириус дарява дълъг живот на онзи, който избере да бъдат гласът му.
         Очите му, силни и живи, далеч от умората на тялото, се спряха на знака върху гърдите на Алтар.
         - Пътуващ... – рече и погледа му без да срещне съпротива влезе дълбоко в душата на Алтар. Гледа известно време, кимна, съгласил се с някои свои правила и посочи на госта си мястото до себе си. – Добре дошъл, седни.
         Алтар се настани и стареца побутна към него чиния с плодове. Наля му тъмна течност в глинена чаша. Отпи от отварата на някаква билка - беше ароматна и утоляваща жаждата.
         - Сонбахар настоя да те посетя.
         - Той е добър човек. Някога бурята го довя при мен, оказа се търпелив и се научи да смирява личната стихия в мислите, а после намери посоката в живота си.
         Погледна въпросително към Алтар.
         - Сега следвам знаците на Пътя и вървя.
         - Пътя... Още си в началото, но ще разбереш, че когато вървиш по пътя на Сириус  ще откриваш смисъла на собствените си стъпки – говореше тихо, бавно, за него времето не съществуваше и никога не е бързал за каквото и да е. – И по този начин да прокарваш пътека за другите след теб.
         - Все още се питам защо бях избран. Не съм с нищо повече от който и да е.
         - Всеки е някой, но не всеки успява да покаже с какво е такъв.
         Алтар отпи. В обятията на оазиса се почувства на сигурно място. Защитен от външния свят, слънцето подминаваше с безразличие това петънце, което поддържаше живота на обитателя му.
         Колко малко е нужно за да имаш всичко – помисли си и срещна очите на една от големите котки. Зелени и без да мигат го гледаха хипнотизиращо. Знаеше, че така ловуват из пясъците - упояват с поглед жертвата си и приспиват сетивата ѝ.
         - Никога ли не си напускал оазиса си?
         - Не е било нужно.
         - Но познаваш света отвъд него?
         - Добре го познавам, същия е като тук, просто е по-голям.
         - А хората?
         - Хората сами ме намират цял живот, затова познавам и тях.
         - И помниш всичките си срещи?
         - Пазя спомена за посоките които намират... Ти също ще намериш своята.
         - Да я намеря очаквам и аз...
         И отново потъна в погледа на онази котка.
         Дълго се гледаха, тялото му се отпусна и се освободи от тежестта да обхваща света и събитията в мислите си.
         Дали не е жертва на котешката магия?
         Времето изчезна, в отсътвието му дишаше различно, леко и без тежестта на прахта на часовете, с която дробовете му се бореха всеки ден.
         В съзнанието му се отвори прозорец, открил пред погледа му онази безкрайност, започваща отвъд рамката, която просто трябваше да прекрачи.
         Котката затвори очи и задряма, а до него седеше Сириус – космична светлина и вселенска мъдрост.
         Позна го и понечи да направи знака, но той го спря, защото нямаше нужда от излишни движения.
         - Разкажи ми за онова, което толкова иска да бъде разказано.
         Гласът му не го чу, а го почувства като полъх в мислите.
         Алтар почувства увереност, че може да заговори също с мислите си и беше различно – сега можеше да каже всичко, защото думите понякога се оказват невероятно тежки и непохватно тромави, много често  недостигаха за да опише онова, което иска да сподели.
         - Какво имах в дните преди да поема по Пътя – стремежи и следването на цели, препускането в една дива надпревара с другите да успееш да ги постигнеш, вероятно защото те бяха общи цели за мнозина край мен. Когато бях избран, срещнах някой – не е било случайно, защото по пътя няма случайни срещи. Върнах го към живота, спасих го от проклятието да убие, открих любовта... а след това се разделихме.
         - Дали? – обади се гласът в мислите. – Спомена все още поддържа жив образа.   - Спомените... Чрез спомените успях да съпоставя живота си преди и сега.
         - И разбра, че любовта е единствения смисъл да изживяваме дните си?
         - Само тя.
         - Спомни си за нея – преразположи го Сириус.
         Алтар затвори очи и повика образа ѝ в мислите си за да я покаже.
         Видя я отново, там, на върха, който бяха изкачили, застанала до кръста, почти забравения символ на древните, поставен кой знае в кои времена да бележи това място, издигащо се над всичко. Вятъра улавяше косите ѝ с полъха си, в очите ѝ видя изгрева. Под тях се оказа целия свят, а тук бяха само те двамата. Гледаше я, гледаше я дълго, много дълго – не броеше миговете, но според него бяха с продължителността на цял живот.
         Сякаш времето спря да тече, запънало хода си в този момент.
         Когато погледна откри, че дневната светлина е почти изчезнала, а стареца галеше една от котките, настанила се в скута му. Навярно е запомнил всичко видяно, за да го запази дълбоко в себе си - още една тайна, която само той и Сириус щяха да знаят. Тайна, която помогна да докосналия се до сетивата му да прецени и определи посоката си – не онази която тялото ще следва, а към която ще се разлее сърцето.
         Изчака госта му да се посъвземе и му каза:
         - Пътят ти продължава. Сега вече е лесен. Просто когато тръгнеш отново, кажи на глас името, което търсиш наистина и всичко само ще си потече. Това е. Върви!
         Пътника стана, погледна към небето - поредния ден е отминал – не усети колко дълго е говорил с онзи, който го избра да носи знака му, стори му като миг, а се оказа, че един миг може да съдържа цяла вечност.
         Поклони се и напусна оазиса.
         В лагера вече бяха запалили светилниците. Отиде при Сонбахар, който четеше свитък и посегна към един от водниците. Дълго пи и с всяка глътка избистряше все повече и повече думата, която трябва да изрече малко преди изгрева.
         Тази вечер не говориха, спътника му знаеше как се чувства, нали сам някога е бил  на неговото място, макар и посоката която тогава намери за себе си е много по-различна от тази на младият му воден брат.
         Рано заспаха, звездите едва бяха наболи по небето...
        
         4.
         Изгревът вече играеше в погледа на пътника. Тъмните му очи бяха разпалили две светлинки и гледаха на изток.
         Сонбахар нареди да приготвят колата му и му даде знак с ръка, че може да тръгва.
         Не се сбогуваха – пътуващите никога не се разделяха, защото пътя им винаги можеше отново да се пресече. Просто поемаха в различни посоки и пазеха спомена за срещата си.
         Алтар застана на края на лагера, пое юздите на животното, помириса въздуха – сега леко навлажнен от целувките на нощта, обърна се към изгрева и тихо каза:
         - Азаар...
         След това тръгна бавно в онази посока, която очите му сами щяха да намерат, но само за да следват тласъка на сърцето, което все по-уверено ги водеше.
         Очите – те винаги търсят, не стоят на едно място, немирни, вечно са в движение да намерят нещо върху което да се спрат. Не са като сърцето.
         Сърцето – само то познава и обича истински онзи един единствен миг, превърнал се за него в личната му безкрайна вечност...
 


четвъртък, 23 юли 2020 г.

Игра на цветове


         В бар „Рапсодия“, онова което обгръща всеки посетител, е спокойната и тиха атмосфера, предразполагаща дори и само надникналия за малко да остане до края на вечерта.
         Поне през повечето време е така, защото във всяко едно състояние на покой и ред, дори и в огромния и на вид подреден космос отвън, понякога се случва да има вълни от леки размирици и тихи експлозии на безредие. Тук положението веднага се връщаше в обичайното си питейно състояние, докато в космоса е нужно много повече време за да утихнат събитията поради огромното пространство и липсата на онази твърда ръка, държаща на реда в „Рапсодия“.
         В този бар идваха най-често хора обичащи предимно да пият. Мястото е закътано, може да се каже дори – забутано в най-дълбокия кът на градската вселена. Това не представляваше проблем за имащите нюх да намират точни тези обвити в неизвестност места, съществуващи във всеки обитаем свят, затова те лесно намираха пътя и неизменно се причисляваха към себеподобните си видове и подвидове.
         Други появяващи се – макар и рядко – попадаха тук заради неразбрано правилно  място за среща или влезли инцидентно. Те обикновено имаха само две мнения – че точно това е мястото, което са търсили цял живот или че никога повече няма стъпят в тази смрадлива и мрачна дупка.
         Причината и за двете мнения бяха клиентите – сближаващи  или отблъскващи се  като полюси на различни или сходни полета.
         Клиентите пиеха с желание, такова имаха в изобилие, равносилно на изобилието от напитки в „Рапсодия“ и от тази щедра съвместимост, те неизменно се напиваха, съпътствани от всички последствия на този отличаващ ги от останлия свят процес.
         Някои пиеха, обхванати от дълбока печал и тъга и го докарваха винаги до бликащи от сърцето излияния и парещи сълзи; други ги избиваше на смях и цяла вечер се носеха в облаците на веселието, а имаше и такива, не много силни и опитни пиячи, видимо започнали отскоро да посещават това хубаво, тихо място, та точно те падаха в несвяст прекалено бързо, преди да заплачат или да се разсмеят, в резултат на непремереното количество погълната течност.
         Ако някой представител на закона надникнеше, напълно уверен, че в тази дупка със сигурност ще има насилие, за своя изненада щеше да открие, че тези последните никой, ама съвсем никой, не закачаше, въпреки безпомощното им състояние – той нямаше как да знае, че тук имаше правила, наложени от собственика и имащи много повече тежест и спазвани стриктно, за разлика от всички други градски закони. Затова и „новобранците“ имаха възможност, щом се посъвземат от дълбокия сън, да продължат с престоя си в „Рапсодия“ до следващото им пропадане в обятията на забравата.
         Клиентелата общо взето постоянна, редовна и упорито спазваща първия закон на бара:
         – Пий до дъно!
         А след това и втория:
         – Не пречи на никой да пие до дъно!
         Понякога, както бе споменато, идваха нови лица, а вече познати изчезваха за известно време или завинаги. В обичайната алкохолно-непринудена атмосфера често се завързваха приятелства - някъде след третата и преди петата чаша, които малко по-късно преливаха в излияния на чувства или коментари по актуални житейски теми, а редките случаи на бликване на стаен гняв към околните, което е съвсем в реда на нещата според вселенските закони, толкова бързо се потушаваше от строгата ръка на закона в бара, че оставаше почти незабелязан.

         *****
         Хари се считаше за ветеран в „Рапсодия“ - от години, доста години, които понякога наричаше „цял живот“, вечер след вечер, неизменно потъваше в тази толкова уютна прегръдка, от която сутрин все по-трудно излизаше за да изкара деня в подтискащи жаждата обществени правила.
         Засега се справяше някак с дневния ритъм, но идеята да заживее изцяло в бара го съблазняваше все повече. Ако в размътеното му съзнание може да има някаква мечта, то това ще е да заспива и да се събужда точно тук. Часовете на работния ден бавно се точеха, но най-накрая свършваше и озовал се на улицата, подушвайки аромата на идващата вечер - мило и ласкаво примамващ го да побърза към неговото малко островче на спасението, наречено „Рапсодия“, поемаше като кораб през тълпата, устремен и намерил след дълго лутане посоката си. Прекосяваше меридиантите на улици и минаваше през опитали се да го забавят вълни от непознати, за да акостира там, където се чувстваше толкова добре.
         Имаше си любимо столче на бара, осмото от вратата – в миналото за него бе водил битки, разбира се навън, в тъмнината, срещу мнозина познати и непознати съклиенти. Но от две години насам столчето си е само негово и понякога, обикновено около девет, девет и петнайсет вечерта, най-често във вторниците, му се искаше да се появи някой досадник и да се опита да му го отнеме. Просто за да си припомни старите дни, макар и вече да не е толкова уверен в бойните си умения, но пък тръпката от двубоя си оставаше.
         От известно време нещо привличаше вниманието на Хари щом пристигнеше след дългия преход от шумните улици до тишината на неговия любим пристан – като цяло, понятието време можеше да бъде времето от тази седмица до миналия месец, защото сериозни пиячи като него не си губеха мислите в броене и запаметяване кое, кога и какво се е случило, но все пак, напоследък, щом дойдеше и мислите му все още можеха да констатират промените, забелязваше най-новия клиент в „Рапсодия“.
         Както винаги, тази вечер Хари се появи в обичайния си час и с удоволетворение издиша умората от деня и поръча. Огледа се - видя няколко познати и онзи, новия, който с нещо заинтригува вниманието му през последните дни – вече личеше, че го е изпреварил поне с половин час, а предвид скоростта с която пиеше, може да се каже дори и с цял час.
         Та точно този, новия, няколко поредни вечери наблюдаваше – сядаше на своето столче, отпиваше, присвиваше очи, виждаше го на две места от него, замисляше се над нещо, пак отпиваше, наблюдаваше, искаше да му каже нещо, премисляше някоя своя мисъл, отпиваше, преглъщаше думите, с които да започне, пак се замисляше над нещо, отпиваше и накрая губеше всякакъв интерес, когато с удоволствие посрещаше онова сладко и свято безразличие към всеки и всичко... от този бар та чак до самия център на съдържащата го галактика.
         Но ето че сега, току що дошъл, мислите му бяха с градуси по-трезви и отново забеляза онзи как се налива като всеки новобранец с една припряна бързина, която скоро щеше да го повали в безсъзнание.
         Е, явно това търсеше човека – да забрави или да бъде забравен – философски и с вещина отсъди Хари.
         Грях е да броиш чашите на човек, това знаеше всеки в бар „Рапсодия“.
         Но не това, а друго го накара най-после да заговори надигащия чашка след чашка новоизлюпен пияч.
         - Слушай, приятел, теб те помня отнякъде – започна Хари, като привлече вниманието на другия с леко почукване по плота.
         Леко, защото бармана собственик беше съвсем наблизо и следеше строго за реда. Много строго, защото да си собственик на този бар не е лесно и знаеше, че малко да отпусне дисциплината и „Рапсодия“ ще се превърне в бойно поле, което не мислеше да допуска да се случи никога, поне докато има силите да налага правилата си над клиентите.
         - Да, бяхме съученици. Учехме в един клас – каза унесено другия, наляха му, вдигна чашка за поздрав и преди да отпие допълни: - Тим Крок.
         Една мека, плътна и добре прикриваща спомените завеса се отметна в съзнанието на Хари и името на някогашния му съученик грейна обвито с неонова светлина.
         Тим Крок – спортиста, гордостта на града, същия на който бе завиждал някога, че е толкова бърз, силен и издържлив, докато тренираха заедно. А след това, поне в началото на неговата популярност, се хвалеше, че са били съученици и нещо като приятели – с годините спря да се хвали, защото никой не му и вярваше, а и Хари вече не искаше да е център на внимание през вечерните събирания.
         - Да, вярно, ти си... – Една тревожна мисъл се отдели от обичайния подреден мисловен покой. - Но ти никога не си пиел, цял свят го знае, какво правиш в „Рапсодия“? Още като бяхме деца не близваше, докато ние, останалите..., знаеш какво правихме.
         Всеки има минало, което може да скрие в настоящето си, същ така и настояще, което криеше в миналото си. Само бъдещето е освободено от тайни.
         В този моментен проблясък, в обичайно замъгленото съзнание на Хари, се появи една мисъл, родена от добротата, носена и проявявана повече или по-малко във всеки човек.
         - Тим, тук не е място като за теб.
         - Не е, но вече е.
         Бармана направи плавно движение към чашката, чу се галещо слуха на всеки в „Рапсодия“ плискане. Нов поздрав. Хари също надигна своята чаша.
         Е, живота променя хората - Хари заоглежда известния си съгражданин и съученик. Личеше стегнатото му тяло под дрехите, но бързината с която го разрушаваше бе равна  на усърдието с което тренираше някога за да стане номер едно.
         Странно, някак си, винаги е мислел, че хора като него, като Тим Крок, трябва да са пример за такива като Хари – пропаднали алкохолици, ненужни и почти непотребни като цяло на този свят, но заради някаква грешка в природата, все пак съществуваха.
         Това изненадващо възмути виждането му по въпроса за еволюцията на видовете и тяхното място в човешкото общество.
         - Но защо пиеш и то с тази скорост?! Точно ти! Скоро гледах последната ти победа – съзнанието на Хари се поразбуди още малко и разкри детайли, които е видяло докато си седи в „Рапсодия“ и зяпа в пълно отсъствие на духа телевизора насреща, но съвсем без да осъзнава какво гледа. Все пак видяното е останало запаметено, просто трябваше да пожелае и да го види отново - тайнствена сила, която не знаеше, че притежава и за която почти веднага щеше да забрави, че се е появила.
         - Защото след малко ще се случи Промяната и не искам да я осъзнавам отново.
         Дотук нещата бяха почти ясни, сега обаче станаха различни и Хари се усети, че прекара достатъчно време без да пие с обичайното си темпо, затова и побърза да навакса пропуснатото. Същото правеше и Тим Крок, но за бързането му имаше друг повод, който досега не бе споделял с никой.
         - Слушай, Тим, не е моя работа, но не трябва да разбиваш кариерата си заради... каквото и да се е случило. Ти си име, легенда – а ако караш така...
         Тим Крок се огледа и прецени, че има възможност да сподели онова, което го накара да идва всяка вечер в този бар.
         - Преди девет, точно девет дни, нещо се случи. И през първите няколко го изживявах отново и отново съвсем ясно... и болезнено.
         - Какво се случи, Тим?
         - Случи се Промяната.
         Добре, има си причина човека - Хари прие това като вид начало на някоя история за раздяла с любимата, за финансова измама или укриване на данъци, за допинг скандал или за разкрит нагласен резултат.
         Тези известните винаги се забъркват в подобни каши, че после се чудят къде и как да се скрият. Този път съученика му е избрал пиенето, не е лош избор, самия той също избра това някога за да заживее в някакъв собствен свят, но все пак... Тим Крок – пияница, не звучи добре, никак добре.
         Кимна му в съгласие, че го слуша.
         - Промяна значи. И какво ще рече това? Промени много.
         - Промяна на онзи живот, който имахме до тогава. Преди девет, точно девет дни, някой взе света ни и го сложи в... – Тук Тим Крок потърси думата, с която да назове онова, което видя, че ги съдържа, но не можа да я намери. - Не знам в какво, обаче е нещо достатъчно голямо, толкова голямо, че да може побере света ни. Присвои си го и взе, кой знае защо, че го смеси с другите.
         - Смеси с какво?
         - С още няколко светове, различни от нашия. Мисля, че има права над всички тях и може да променя реалността където, когато и както си поиска, а това е ужасно болезнено ако го осъзнаваш.
         А беше едва седем и половина, далеч от обичайния час за подобни приказки в „Рапсодия“.
         - Значи реалността – позволи си все пак да реагира Хари, макар пробудилото се след дълговременния си сън съзнание, вече заспиваше към обичайната си възприемчивост на събитията около него. – Ами тук обикновено, Тим, стари приятелю,  всички се озоваваме в друга реалност след час-два престой. Да ти кажа – не е нещо ново и няма защо да ме плашиш.
         - Не такава промяна, а истинска Промяна – натърти Тим Крок. - Превръщаш се в нещо съвсем различно от човек... много по-различно!
         - Чак такава не мога да кажа, че съм преживявал или поне не мога да си спомня.
         - Не си ли забелязал?
         - Кое?
         - Всеки ден малко преди девет сутринта и девет вечерта всичко около и в нас се променя.
         - Не.
         - Никак?
         Хари имаше обичай да не помни почти нищо от вечерите си в „Рапсодия“.
         - Вечер по това време няма как да забележа каквото и да е, а дните ми като цяло са си доста неясни от години, та да ти кажа честно - съвсем никак. За мен всичко си е нормално, ако мога така да се изразя.
         - Можеш...
         Тим Крок вече не поздравяваше, а направо изливаше в гърлото си каквото му сипваше бармана. Очите му вече започваха да губят фокус, все пак това бе и целта на пиенето, но се опита да се задържи още малко с разказа за мистерията която разкриваше със следващото питане на Хари.
         - Какво толкова се случва, че да уплаши смелчага като теб?
         - Не знам дали е само с мен, не смея да питам другите... Ти си първия, но каза, че не си забелязал нищо.
         - И какво става?
         - Различно е – попадам от едно място на друго, в различна форма на съществуване. Тялото ми изчезва, макар да продължавам да мисля и усещам.
         - Не си човек ли?
         - Не. Първите два пъти се изливах се от една възможност в друга и се оказах в кристален ковчег, погребан във някакво въздушно гробище – няма небе, няма земя, само една разтегната до безкрайност от въздушно течение. И в този ковчег, това което съм, а дори не зная какво е, е разпъвано от болка от теченията – някак си осъзнах, че в тази реалност съществуването е единствено за да се опознае болката.
         Тим Крок за миг се вцепени.
         - А да те боли цяла вечност е гадно. Защото това е единственото усещане там, след Промяната. След като се завърти всичко и пак се окажа в нормално състояние, болката остава като спомен и е толкова плашеща, че ще се случи отново, което се оказа само след няколко часа.
         Въздъхна и погълна още една доза от лекарството си.
         Доста е зле положението с нашата звезда – каза си Хари, - навярно не е само пиенето, ами взима и нещо друго, а това може да го накара да вижда и усеща какво ли не. Най-малкото ще е Промяна – каквото и да значи.
         Обаче на глас каза:
         - Не е лоша тактика. И аз като се напия попадам в други светове. След малко отивам. После заспивам и се събуждам в нашия си. Обичайно ежедневие.
         - Е, но при мен се случи когато си бях трезвен, но открих, че ако успея да се натряскам до безсъзнание, мога да проспя Промяната в опиянение и не усещам и не помня нищо от случващото с нея. Намерих този бар, щом се озовах в познатия ми свят след поредната ми промяна и затова гледам да се натряскам възможно по-бързо.
         - Тим, не виждам къде е проблема. Да си пиян денонощно – това само звезда като теб може да си го позволи. Аз утре трябва да отида на работа, което не ми е много приятно, но там ни държат строго и не дават да се пие. След работа имам цялото време на света и който и да го е взел... Всъщност, как разбра, че някой го е взел?
         - Виждам го как ни гледа отгоре, особено там, като съм насред нищото и наоколо  става прозрачно.
         - Виждаш го?
         - Виждам го.
         - И какъв е?
         - Голям, всемогъщ, всесилен.
         - Бог ли с видял, бе?!
         - Не, просто някой, който ни има и си играе с нашия свят. И с няколко други.
         Хари не рече нищо, но даде знак на внимателно слушащия ги барман да долее в чашата му.
         Тоя спортяга, Тим Крок, доста надълбоко се гмурка с подобни приказки. Ще трябва да го стигне възможно най-бързо. Все пак е ветеран пияница, не може някакъв новак да го задмине с лудостта си и смигна на бармана.
         Чукна ръба на чашката – течността да се опре в него.
         Бармана в „Рапсодия“ не можеше да бъде учуден от нищо. Дори и от чутото. Наля исканото, погледна Тим Крок и без да чака наля и на него. Познаваше хората и нямаше нужда от подкана всеки път когато човек има нужда от ново питие.
         Клиентите бяха доволни от него - говореше само ако го заговорят, мълчеше си щом не го търсеха за съвет. С по-буйните се отнасяше с уважаваща ги решителна твърдост и никога при следващото им посещение не споменаваше юмручната настоятелност при извеждането им този толкова хубав бар. Редовните знаеха за техническите му умения при случайни несъгласия с общите правила на „Рапсодия“, затова си траеха и гледаха да спазват  реда.
         Тук се усещаха на сигурно място, дори и да се предаваха рано и да заспиваха по масите или опрели глави на самия бар – не всички имаха сили да издържат до безкрай, дори и ветераните, - биваха оставяни да си починат, а щом отвореха очи, този добър човек, собственик на „Рапсодия“, веднага им сипваше да се посъвземат и ако пожелаеха да си отидат, любезно им представяше сметката за вечерта, която разбира се винаги бе  плащана.
         Затова и бармана в „Рапсодия“ не може да бъде учуден от нищо чуто тук.
         - Значи, казваш, този там горе си играе с нас, така ли?
         Гласът на Хари стана тих, малко провлачен, а и темата вече не му беше интересна. Просветлението в съзнанието му и способността да свързва хора със събития започна да намаля, дори почти изчезна и не помнеше за какво си говореха с този, новия, как му беше името – познаваше го отнякъде, но нямаше представа откъде. А все по-малко и за какво си говореха.
         - Играе. След малко започва. Ще ни пренесе някъде другаде, надявам се да не помня къде.
         - Ами, наздраве тогава, за играта! – рече Хари и обърна категорично гръб на седящия през две столчета от него Тим Крок.
         Дори и не поиска да чуе какво друго може да е в друго място, в друго време. Подобни теми не му бяха интересни. Обичаше да си пие сам. Всичко тревожно го напускаше, освобождаваше се от тиранията да мисли за това кой е и какво е пропуснал да направи с живота си. Или какъв би могъл да бъде ако навремето бе продължил със спорта. Имаше един сученик, не помнеше как се казва, ама той успя – успя да се издигне, а тренираха двамата в началото.
         Сега мислите му почти спряха, докато остана само една, едва-едва пълзейки, в слабия си опит да контролира движението на ръката до чашката - Хари винаги искаше да му наливат в малки чашки, вярно, събираха по-малко, но пък бяха и много по-лесни за хващане и вдигане, най-вече след определен момент на вечерта.
         Тим Крок гледаше отражението си в насрещната огледална стена, гледаше се с едно блаженство, което само слабоумния може има по рождение – как е могъл толковагодини да не открие това състояние, в което е спасен и освободен от всички съдбовни въпроси за живота.
         В момента броя на реалностите, в които може да се озове, вече бяха без значение. Където и да е, знаеше от опит, че ще се пробуди в неговия си свят, с тежък махмурлук и на непознато място, но пък с ясно съзнание къде трябва да отиде веднага – бар „Рапсодия“.
         Спасителното островче за неговото съзнание.
         Часовника на стената премести стрелките си на девет часа.
         Отражението на Тим Крок леко потрепери, след това се разми и започна да се оттича като дъждовна вода по някой прозорец, докато плавно изчезна – столчето му беше празно. Същото се случи и с всички други, а миг след това и цялото помещение.
         Бар „Рапсодия“ се преля в друго място, в друго време, под формата на много, много различна форма на материята, която за момента пияните и полупияни съзнания можеха да осъзнаят.
         Но определено не беше бар, нито пък те хора.

         *****
         Голямото същество, наричаше се голямо спрямо доста от околни обекти, много по-дребни в сравнение с него, внимателно движеше съда, в който имаше няколко свята, уловени в три и четири измерения на своето съществуване.
         Скоро го придоби като подарък и макар да нямаше и понятие за технологията събрала световете, съществото се забавляваше да смесва формите и краищата им - след леко, плавно поклащане, границите им се сливаха и след още едно, преливаха от едно състояние в друго.
         Доближавайки съда до очите си, помръдваше леко цилиндричния съд, виждаше как един свят се озоваваше на мястото на друг, сменяйки размерите на хоризонтите и цветовете на небесата им. Поклащаше още малко и току някой океан се разливаше върху огромна пустиня, а слънцата над тях се удряха, лумваха в обръчи лъчи, политайки като  нажежена светлината към водата и кварца и се превръщаха в цветове.
         Дори не забелязваше обитателите на тези светове, толкова малки, че нямаше как да осъзнае съществуването им – това че променяха биологичните си форми в другоизмерни състояния на разум, за него нямаше значение.
         За голямото създание, обкрачило тази част на космоса, беше важно да види Промяната на цветовете.
         После оставаше съда и стореното да се утаи и успокои, като междувременно отиваше да свърши някоя друга работа, но щом се върнеше, пак залюляваше съда и  световете в него отново разливаха реалността си една към друга.
         Цветовете и играта им биваха невероятни.
         Като голямо същество, което все още растеше, поне според околната си среда, имаше нужда да се забавлява и търсеше как да минава времето – това, което правеше, наистина го забавляваше.
         Обитателите, на които объркваше реалността, и подобни дребни детайли не го интересуваха – заради размера си, само големите, видимо променящи се събития имаха значение.
         Ако някой от потърпевшите получеше възможността да попита:
         - Защо правиш всичко това?
         Съществото, което растеше постоянно и все така си оставаше огромно спрямо околните материални и физични форми на съществуване, щеше да отговори като истински всемогъщ Творец, сътворил началото и края на време, пространство и многобройни пластове измерения към тях:
         - Защо не... а и защото мога.