неделя, 21 ноември 2021 г.

Полъх от есента, щрих от нощта

 
       


           1.
         Младата жена не обръщаше внимание на хладните длани на есента. Потънала в мислите си, остави тялото си на тъмнината, която все още не знаеше какво да прави с него. Мрака беше свикнал да се страхуват от него, а не да го пренебрегват с безразличие, това го спираше да се протегне и избра засега да я наблюдава от сенките.
         А тя бе окачила живота си на големи везни – от първият си спомен, та чак до тази съвсем обикновена ноемврийска нощ. Опитваше се да върне всичко изживяно, да претегли и отсее от тежестта му нужното, да забрави излишното.
         Нямаше представа какво стана, но както много други неща и това просто се случи без предизвестие. Вечерта започна с обичайния си ход – покана за среща, музика, гласове, тълпа от познати и непознати лица, светлини и онези купища от безсмилени думи, с които всички опитваха да надвикват шумната стихия край тях. Изведнъж много ясно усети в себе си, че просто повече не трябва да е там, да е част от този хаос.
         Понякога живота се променя така, за миг, като щракване с пръсти и от нищото се появява ключа в ръката ти, с който отваряш една непозната врата, надникваш, преминаваш и всичко е вече различно.
         Тя почувства промяната след като няколко пъти си повтори думите, които чу в припева на някаква песен:
         - Нищо красиво не трябва да бъде вечно...
         Думите я събудиха, изведоха я от този свят, приемайки, че са казани точно за нея. Тъжно ѝ стана от тях - защото е красива, все още много красива, и приемаше, че вечно ще е така. Всички виждаха и се прекланяха пред красотата ѝ, но проникнали в съзнанието ѝ, сега думите прозвучаха като проклятие и без да каже дума на който и да е просто изчезна от веселбата в полунощ, останала без очарованието на магията си. Повървя безцелно, тъсейки къде да остане наистина сама, стигна до някаква малка уличка в покрайнините на нищото, възможно най-далече от олелията и седна пред една мълчалива, извисила се като нощен страж на мощните си колони пететажна сграда и...
         И започна да търси себе си в изживяното, казаното, чутото, мечтаното и останало несбъднато. Слагаше от една страна купчини от думи, най-често тежащи с вярност само за ден, после прибавяше и случилото се заради тях. Изравяше някое обещание, неизпълнено, но дадено с уверение, че ще бъде. Заминавания, завръщания – обмислени или просто защото е била отдадена на порива. Дни, нощи, цяла вечност от лекомислие.
         Дори на тази възраст бе успяла да натрупа спомени, в които можеше да се изгуби.
         От другата страна на везните беше празнотата. Везните току се накланяха в една или друга посока, понякога оставаха почти балансирани, но накрая всичко, което е изживяла се предаде на нейната тежест – на празнотата.
         Осъзна, че живееше от красотата си, преходна и временна, а всичко спечелено навярно ще бъде загубено някой ден. Можеше ли да упрекне младостта си за това, че не е умеела да разпознае кое е правилното решение и да разбере кога е грешала или е пропуснала истински важния за нея миг? Сега – да, а преди час – никога...
         Въздъхна, почувства колко е нетрайно всичко с което е живяла до днес и се завърна в обвитото от студената есенна прегръдка тяло. Мрака все така я дебнеше, но така и не посмя да се приближи. Красотата ѝ все още я пазеше.
         Огледа се и се ослуша.
         Нощта беше много тиха час, час и нещо след полунощ. Луната криеше лице зад самотен облак. Котките стъпваха още по-безшумно по покривите. Звездите трептяха безвучно в равномерния си космичен такт. Сънищата на хилядите спящи все още не са започнали, но вече разплитаха нишките си и скоро щяха да започнат да се сбъдват. Есента бродеше между малките островчета светлина, с която уличните стълбове оразмеряваха тъмнината - един, два, три... - стигаше до последния и се връщаше с безвучно ехо.
         Промъкнал се повей се заигра с хартиен къс, заподмята го насам-натам, вдигна го  нагоре, повъртя го наоколо, после му омръзна и го остави пред младата жена - листа я докосна и тя сведе поглед, вдигна го и прочете бегло ред-два и разбра, че е част от нечий дневник.
         Кой пише днес на хартия? – учуди се на изписаните на ръка думи. - Всеки има нещо електронно в джоба на якето, в чантата, в дома си. А и съвсем скоро целият свят ще бъде цифрово кодиран и проектиран в умовете ни.
         А чувствата – те как ще бъдат описани?
         С единици и нули?
         С поредица от символи?
         С глупави емотикони?
         Така ли ще се влюбваме и разлюбваме?
         Ще има ли изобщо любов или някой ще свързва даден код с друг и това ще е достатъчно за продължи съществуването на една или повече проекции, вярващи, че са живи същества?
         Любовта – нея така и не можа да я открие преди малко, за да я сложи сред всичко друго преживяно, може би с нея щеше да победи празнотата. Може би...
         Наклони страничката към идващата отнейде светлина и зачете:
         „... и моят свят, обвил с дните си живота ми, е такъв, какъвто сам го създам – може да бъде сънят на една и съща приказка, която няма нужда да бъде заменяна. Може да бъде и онзи, от който все пак се събуждаме и следва някое различно Сътворение - поредното или първото, но всяко започващо и завършващо с мен или теб, личността, която е начало на всичко онова, на което сме участващия наблюдател – радост, щастие, любов, тъга, носталгия, мечти, впечетления, разочарования, срещи и раздели – има ги само и единствено защото и теб те има...“
         Пак „любов“ – думата беше останала в мислите ѝ. Искаше ѝ се да я познава, а не знаеше нищо за нея – а дали не я беше срещнала, но гледайки в нечия друга посока, просто не я забелязала и са се разминали? Мнозина я бяха убеждавали, че я обичат и тя им бе отвръщала със същото лекомислие, траещо само от залез до изгрев.
         И пак се запита:
         Дали може да запълни мястото на празнотата?
         Трябва ли да я очаква и да почувства какво е да живее с мисли за някой, който приема, че е истинската ѝ любов, онази която е достатъчно обяснение на въпроса:
         - Защо живеем?
         И ако не я намери, трябва да приеме, че заради емоциите от ежедневието и безразличието, с което участва във всичко случващо се, просто ще трябва да изживее дните си като част от вдигащата обичайната си врява тълпа и накрая все пак да избере да бъде с някой, с когото ще е още по-самотна и от останала без мечти душа?
         Последното едва ли ще може да го понеса – потрепери от погнуса тя.
         Ако реши да го направи сега, все още окрилена от красотата си, ще бъде лесно, много лесно – знаеше колко много ще бъдат щастливи ако избере някой от тях, но не и тя.
         Пое от студения въздух на есента и тихо прошепна:
         - Нищо красиво не трябва да бъде вечно...
         Изпита съжаление към себе си, към онази, която само допреди малко мислеше за живота толкова различно – излизаше всяка вечер, винаги с най-веселата компания, оставяше душата си на светлините и на илюзията за щастие, подлагаше на изтощение тялото и обичаше някой без да влага никакви чувства, а после се оттичаше като дъждовна вода в някой мръсен канал, от който на сутринта се измъкваше и поемаше по дневното си течение, без да осъзнае, че не е запазила никакъв спомен от нощта.
         Пак зачете:
         „Света наоколо шуми с ежедневните си тонове, минаваш през познати места, по които си минавал десетки, стотици пъти, разминаваш се с хиляда и едно лица, някои вече си виждал, други са съвсем непознати и изведнъж усещаш, че четеш мислите им и онова което е в душите им няма никакъв цвят. Проглеждаш и осъзнаваш, че никой не те познава...“
         Някой е описал онова, което се случи с нея тази вечер докато беше там, с тях, с другите и както винаги виеха като безумци към луната, чрез опиатите почувствали дивата и първична свобода, после се въртяха в кръга на врявата си, която вдигаха и си обещаваха мимолетно щастие, лъжейки се един друг с увереност, а някои дори отиваха още по-далеч и рисуваха в нищото на времето щрихите на някакво невъзможно утре – глутница поетични лъжци, живеещи само за мига на сега, който все така не идваше истински.
         Прогледнала и разбрала, че никой не я познава, нито пък тя познаваше който и да е от тях, осъзна, че няма и желание да ѝ се представят кои са.
         Разбрала, че е сама, просто избяга.
 
         2.
         Залиташе, опитваше се да намери посока, често я изгубваше и току се подпираше на някоя стена, съсредоточаваше се за минута-две, намираше я в мъглата и поемаше клатушкайки се напред.
         Беше пияница, един от многото като него по света – понякога сравнително чист, друг път прекалено мръсен от търкалянето при честите падания. Понякога имаше някоя синина, дори и рана от сблъсъка му с поредния айсберг на пътя, но с лекота подтискаше болката щом успееше да получи нужното му за нощта опиянение.
         Пиеше винаги до забрава и собствено умопомрачение. Така предпочиташе, не казваше на никой защо - имаше право на лично пространство и потъваше там, където дори и удавник не би го последвал.
         В бара, който посещаваше напоследък, го търпяха защото си плащаше, когато идваше беше винаги спретнат, а и не пречеше с нищо на останалите посетители. Сядаше още отрано в някой ъгъл и поръчваше често две или три наведнъж, бързайки да запълни онази празнота в себе си, която се отваряше и го караше да пие за да пропадне в мрака и да забрави всичко останало.
         Понякога просто слушаше музиката, понякога си говореше с бармана, понякога записваше нещо в оръфан бележник, който винаги носеше, после започваше да се налива и задрямваше и вече не чуваше нищо, но щом го бутнеха и му казваха, че затварят, учтиво пожелаваше лека нощ на всички и къде с помощ, къде сам, уцелваше изхода и си отиваше.
         Никой не знаеше къде спи, предполагаха, че се завира в някоя дупка по улиците като другите пияници като него. Приличаше им на канален плъх, но кой знае как и защо с добро възпитание.
         Малко по-рано тази вечер, собственика, който му позволи да идва и нареди на персонала да не го закачат, го пита защо пие тук, така му излиза много по-скъпо, пияниците като него не влизаха в баровете, а се наливаха сред мизерията в компанията на себеподобните.
         - Не съм като тях, много са сиви, а тук е различно, има светлина и почти цветни хора. Може да съм просто никой, но да съм никой между тях ми е по-добре, а там, със сивите, ще бъда съвсем сам, също безцветен, и от това ме е страх най-много...
         - Сивотата... – разбра го собственика, усещал студената ѝ прегръдка.  Вярно, макар и да не бяха толкова различни, хората тук му изглеждаха с нещо по-близки, навярно по-приветливи с шаренията си. – Наистина, тя е най-страшната компания в живота. Какво да ти сипя?
         Пияницата посочи какво и започна да пие, също така дълго записваше нещо, но и пиеше, пишеше, пиеше, пишеше и пиеше... Накрая скъса листа, остави го да падне на пода, а течението го грабна и изхвърли навън. Сега вече побърза затъмнението да покрие съзнанието му и да забрави за написаното.
         Когато го подканиха да си тръгва, едва се изправи, но промълви, че му е било приятно да бъде тук и собственика го придружи лично до вратата, там вече го остави да поеме накъдето и да е. Погледа как се отдалечава и се опита да разгадае миналото му – имаше си теория, че от миналото на човек, можеш да разбереш състоянието му в настоящето. Според него пияницата е имал велико минало, защото само с такова днес можеше да бъде жалкото нищожество, което искаше да забрави величието си.
         Отначало залиташе в линейността на няколко измерения. Току стъпваше в едното с една ангелска лекота, но гравитацията на ада го дръпваше с тежестта си в другото.
         Дали наистина има горен и долен свят и според делата приживе попадаш в един от двата? Може ли да го провери? Ръцете му се опитваха да го накарат да полети към горния, краката му обаче газеха в лепкавата кал на този, тук, долу, където около него се въртяха сиви нощни пеперуди и по тялото му пълзяха приели цвета на нощта хлебарки.
         Опитваше да избяга, да се извиси, а нямаше достатъчно сили и винаги падаше. Напъваше се да се изправи, но нямаше за какво да се улови и да се надигне.
         Накрая се предаде и остана тук.
         Студения въздух жулеше лицето. Щом усетеше безсилие, прегръщаше стълбовете на уличните лампи с фамилиарността към негови стари другари от множеството си скитания. Стараеше се да не губи очертаната от тях пътека, често обаче кривваше към тъмнината. А там нощни очи пробляскваха заплашително, хора и зверове ръмжаха и му изсъскваха да се маха, дори те не го приемаха като равен на тях.
         Продължаваше и не обръщаше внимание на заплахите, знаеше, че всичко е сън от който ще се събуди – утре, след век или хиляда и една вечности.
         Почувства гладната нощ как иска да захапе от неговият сън – лакомията ѝ е ненаситна и не подбира с какво ще се храни, опитва и от кошмарите, и от мечтите, всичко харесва, проклетията, и все се тъпче, няма наяждане гладът ѝ.
         Всъщност, досети се той, не беше нощта, а живота...
         Подпрян на метален пилон, останал без знаме, есента пак го плесна със студената си ръка – надигна яката на старото си яке, извади бележника си, отвори наслуки и се опита да разбере защо е тази лакомия на живота, някога беше писал за нея и прочете, че той е онзи, който се храни с енергията на това което мислим и правим, а в същото време ние сме тези, които го създаваме.  
         „Живота – беше написал, - е като змията захапала опашката си - кръгът, в който началото и края са изяждащите самите себе си...“
         Котка, съвсем черна, без никакъв друг цвят, го наблюдаваше, и той сподели с нея мислите си:
         - Ражда ни за да ни изяде, раждаме се за да го наядем. Сами се преяждаме със събитията в него - за да сме сити и за да има какво да се яде от нас.
         Засмя се, пусна пилона и продължи по пътя си, като махна с ръка на гледаща го вече с презрение котка:
         - Кръговрата – майсторски балансираната хранилка от великия творец.
         Котката му отвърна:
         - Този свят го създаде ти...
        
         3.
         Видя как се задава от нищото. Не изпита страх, знаеше как да се справи с един нагъл пияница. Той все още не я беше забелязал, движеше се като гънка на тъмнината, сянка с омачкани и покрити с мръсни петна дрехи. Понякога спираше, залиташе, аха да падне, но се закрепяше и бавно, свел глава, тръгваше и тихичко си говореше среднощни заклинания.
         Когато застана на две-три крачки от нея, пак залитна, но успя да се подпре на гранитната колона и там зачака да отмине затъмнението.
         Жената видя, че държи в ръката си бележник, увиснал разтворен на първата си страница. Погледна и разпозна почерка, с който бе написано с удебелени букви:  
         „Моята душа“
         Пияницата вече бе видял, че и тя е тук. Очите им прекосиха бездната, която ги е деляла и изведнъж си бяха повече от близки. Той изтрезня, а тя не беше вече сама.
         Дали не бяха двете сродни души, събирани и разделяни в безброй прераждания, които сега, тук, насред нищото, което можеха да нарекат „някъде“, и сега се откриха отново, защото така е било винаги, макар да бъде само за тази единствена среща час, час и половина след полунощ?
         Кой ли е бил някога? А тя самата коя е днес?
         За миг през тях премина наниз от спомени:
         Как се срещат за първи път на брега при изгрева, как се разделят до следващия живот със залеза, как се хранят с живот, как гладуват със смъртта, как се обичат, как се мразят, как се радват на много деца, как тъгуват за отнетото единствено, как са само приятели, как са изправили се един срещу друг врагове, как рисуват по скалите, как самите те са две нарисувани души, как се греят на огъня като непознати, как мръзнат прегърнати и още много възможности на нещо вече случило се или което някога щеше да им се случи.
         - Тихо е... – скъса бореницата със спомени пияницата.
         Погледна към редицата от тъмни прозорци над тях. 
         - Всички ли вече спят?
         Имаше топъл, мек глас, различен от вида му и накара жената да си помисли, че често външността няма нищо общо с облика, който е вътре в човека, но не винаги се вижда и хората се доверяват предимно на очите си. А дали онова което виждат е истината?
         - Не всички...
         - Не всички... – като ехо повтори пияницата.
         Над двамата космоса бе опънал крайщата на безкрайността си като обсипано с милиони звезди небе.
         Младата жена все още разглеждаше този насреща с образите от видяното.
         Съзнанието ѝ прогледна отново - видя под пластта на мизерията и падението му  човек, прекалено рано отказал се от борбата да се изкачва нагоре по пътеката на живота.
         Погледна още по-навътре и видя, че всъщност вече е стигнал върха, не е открил нужното и затова е поел по стръмното надолу към бездната.
         Кое го е накарало? Какво не намерил?
         Навлезе още малко в неговия свят.
         И видя защо е останал е сам. Същото което липсваше и на нея, мислеща, че е започнала своето изкачване, в което се препъна заради липсата му.
         В това ли трябва да се превърне ако не го открие? Това ли е цената на тази промяна, с която ще замени красотата си – отблъскващ всеки с вида си пияница?
         - Защо си хвърлил това? – подаде му листа, уверена, че е от неговия дневник.
         Той поклати глава и отказа да го вземе.
         - Не съм, изпратих го...
         Сложи листа до себе си, съласна, че е бил получен от който трябва. Той седна срещу нея, опрял гръб в колоната.
         - Тази нощ разбрах, че сън може да се сбъдва цяла вечност, а друг, макар приеман като вечен, току що да е отминал за да не се завърне.
         Потърси думите, с които да продължи, пияницата знаеше, че има какво още да му каже и не бързаше, остави я да ги намери.
         - Малко преди да дойдеш, надникнах в няколко ъгълчета – ето там – тя посочи един от прозорците, - някой е потънал в съзерцание на личната си вселена, сплитайки и разплитайки галактики от мисли, които приема и отрича, че са възможни. Друг, ето там, вече спи и току що е открил щастието си в друго време, което ще приеме за своя единствена реалност.
         Пияницата си спомни за черната котка, която може би сънуваше в момента и него, и нея, и всичко случващо се под звездното небе.
         - Осъзнах, че живота се прокрадва в нас чрез приказни шепоти, щедри обещания, с обвити в лъскави опаковки дарове, толкова богат на възможности, а ние можем да изберем една от тях и да я изживеем, но всъщност ни заблуждава, защото нищо не е истинско.
         Той посочи листа.
         - Прочети от другата страна.
         Тя го взе и обърна. Прочете:
         „В тишината ще намериш всички звуци. В самотата ще откриеш нужния другар. В съня ще намериш отговорите на живота. В реалността ще се запиташ – дали не спим във нечий сън?“
         Младата жена го прочете още веднъж.
         - Един ден може да съдържа всичко най-истинско за теб, а за времето на един дълъг живот може да нямаш и един смислен ден.
         - Там – посочи тя към дневника, все още висящ отгърнат на първата си страница, - за всичко ли има написано?
         - За всичко.
         - Дори и още нещо за мен?
         - Има още и за теб.
         - И за... нея?
         - И за твоята душа.
         - Да – съгласи се тя, - в това се уверих...
         Пияницата вдигна бележника, разлисти без да бърза няколко страници, намери нужното, попита я с поглед дали иска да го чуе, тя кимна и той зачете:
         - Живота на всеки е вързан с нишката на съдбата му в един кръг. Такъв един, невидим, но достатъчно безкраен, че да може да побере всички преживявания, мечти и разочарованията от несбъдванията им. Пътят започва и завършва от нищото и ние цял живот вървим, следвайки нишката му, по-бавно или по-бързо към онова началото, което е и краят на кръгът. Не осъзнаваме, че щом тръгнем, вече сме се завърнали.
         - Малко самотно изглежда.
         - Не е, все някъде, някой се докосва до нечия друга душа в единното им пътуване.
         - Това ли е онзи, който запомняш, че си изминал пътя си с  него и за който после съжеляваш, че си изгубил докато вървиш към краят?
         - Да... Понякога остават заедно, понякога докосването е мимолетно.
         - Тъжно ще е да знаеш, че го има, но само за миг.
         - Понякога, точно преди да се оплетеш с нечия съдба, която усещаш, че е точната, полъха на времето вземе, че те замотае с друга. И тогава се питаш – кой е бил правилния избор, истинският, онзи с който бихте вървяли заедно до там, където завършва пътя – отговора ще се открие едва накрая.
         - Мисля, че каквото и да е, вързани за него, продължаваме да вървим, както каза - едни бавно, други по-бързо. Защо ли винаги вървим, все вървим, а не може ли просто да постоим на едно място?
         - Част сме от вечното движение.
         - Част сме от вечното движение... – потвърди и тя.
         И оставиха тишината да намести казаното.
         - Какво мислиш за красотата?
         Знаеше отговора, но искаше да чуе защо е така от него.
         Пияницата пое глътка въздух, красивата млада жена нямаше предвид само себе си, вдигна очи към небето – звездите също чакаха отговора му.
         - Нищо красиво не трябва да бъде вечно.
         - Защо?
         Той прекосяваше космоса, цялата му безкрайност, която ги съдържаше, пък била и само в дрямката на един котешки сън. Прокара пръсти през лицето си, чистейки останките от паяжината, с която се е покривал години наред. После премина през всички животи които е имал или щеше да има, за да открие отговора:
         - За да може отново да го създадем отново красив.
         - Как може да бъде сътворен отново, след като не е вечен?
         - Чрез любовта, винаги чрез любовта...
         Замълчаха и мълчаха дълго. В мъланието всеки избра посоката, в която да продължи по пътя си. Той в една, тя в друга - двамата се погледнаха и  видяха как вървят заедно нанякъде. Не сега, не тук, а в някой друг живот, минал или все още нероден.
         А в този вече се срещнаха и беше време да се разделят.
         Пияницата стана, пъхна бележника под якето, погледна я за последно, щеше да я запомни така, как го гледа с очите на есента и тръгна с равна походка на изток, там с изгрева щеше да започне и неговият нов ден.
         Тя сгъна писмото му, прибра го в чантичката си, изправи се и пое към другата страна на улицата, знаейки, че е време да открие смисъла на това защо трябва да живее.
         След тях мина една котка и разпиля няколкото шепи прах, останали и събрани от всичко случило се тази нощ.