вторник, 22 декември 2020 г.

Тиха нощ, свята нощ

 

     


  Снежинки започнаха да падат от нощното небе отначало колебливо, една по една, спускащи се от небесната безкрайност, самотни и подмятани от вятъра. След това, малко по-смело, се появяваха на групи, прилепнали кристалните си тела едно до друго. Накрая,  някой там горе, отвърза гърлото на торбата, в която ги държеше, и започнаха да се изсипват в изобилието на снежинкови орди над града.
         Момче гледаше появата им и първом ги броеше – една, десет, сто... След това вече нямаше как – безброй и безброй, повече дори и от звездите, които бе гледало предната нощ докато вървеше по същата улица, по същото време.
         Изведнъж забеляза, че се спускаха и те – не знаеше как да ги нарече, щом видя, че са различни от ледените кристалчета от сбор на молекули, макар подобни на тях, но улови с поглед как минаваха с телата си между кристалите и дори не ги докосваха.
         Бяха по-леки, много, много по-леки от каквото и да е наоколо.
         Не повече от тежестта на една душа – си каза детето, водено от ръката на майка си, видяло тези танцуващи тела в небето.
         Оприличи ги на човешки души, защото според него, ако душата има форма, би изглеждала точно така – ефирно безтелесни, но все пак осезаеми в снежното си дихание същества.
         Опита да ги преброи и тях, но те току сливаха телата си в едно, а след това се разделяха на няколко и отново се спускаха в полета на лекотата си.
         Момчето усети студа как влиза през оголеното място под брадичката му щом  задържа глава вдигната нагоре. Дрехите му бяха подходящи за есента, а не за зимата, но нямаше други. Нямаше почти нищо, освен сетивата си, а тях бедността му не можеше да отнеме... поне засега.
         Бедността не избира сезоните, а се настанява удобно в онези, които избере и започва да живее с тях. И те заживяват с нея, смирени и приели суровите ѝ наставления как да оцеляват.
         То придърпа яката на тънкото си якенце, поне да не усеща толкова силно хладния допир по тялото и продължи да гледа снежното небе.
         - Виж! – забави ход, опита да спре и посочи вече ясно различимите същества на майка си: - Виж ги... ангелите!
         Но тя нямаше време да спира и не чу какво ѝ каза - бързаше да се приберат, умората от деня изцеждаше и последните ѝ сили. Работата ѝ беше тежка, нископлатена, предимно на открито и всяка вечер се чувстваше все по-смазана от глада и студа. Малкото, което припечелваше, едва им стигаше за да оцеляват, особена сега, през зимата. Крачеше бързо по вече побеляващия тротоар, свила се и потреперваща в неподходящите за сезона дрехи и просто искаше да се приберат в тяхната стая с олющени стени и да се опита да се постопли... ако успее. А след това да поспи доколкото може, преди утрешния ден да повтори страданието ѝ отначало.
         Живота ѝ бе обречен на ежедневните сблъсъци с трудността да го продължи, макар и само за още един ден. Дори не погледна сочещата ръка на детето, заради което мръзнеше, гладуваше и страдаше заедно с нея.
         - Хайде, не се бави, късно е вече...
         - Но това са ангели – снежни ангели, падащи от небето – прошепна момчето осъзнало кои са спускащите се между снежинките.
         - Много хубаво, сине, снегът е обилен и ще ни навали, затова върви по-бързо, моля те...
         Очите ѝ бяха затворени да виждат друго освен нейното трудно и обрамчено от лишения ежедневие, което винаги я държеше само на крачка да остане на улицата, затова мислите и волята ѝ бяха вкопчени в това да успее да не я направи и да запази малкото, което има – не за самата нея, а заради догонващото, отново намерило нещо на което да се възхищава, дете.
         Онзи, който раздава щедро блага по света и на хората, отдавна е забравил за тяхното съществуване. В бедността си наричаше живота си просто оцеляване. Само толкова. Да мине този ден, да успее да се събуди в следващия. За повече никога не смееше да помисли или да мечтае за нещо различно...
         Отдавна бе загубила способността си да мечтае.
         За разлика от сина си, който е толкова различен – удивяваше я понякога с посоката на мислите си, с мащаба на мечтите и далечината на хоризонтите си. Понякога му завиждаше и се радваше, че има тази смелост в себе си, въпреки всичките лишения и трудности, които изживяваха.
         Понякога се питаше дали на неговата възраст и тя е имала същата сила или цял живот е била смазана от тъмнината? Не помнеше - вече нищо не помнеше, само това, че трябва да устоява ден след ден на всичко. А ето че този ден вече отминаваше.
         Момчето продължи да върви с нея, прибърсвайки очи от падащия сняг с гола ръка - бяха толкова красиви и гледаше с нарастващо възхищение изящни тела и улавящи с крилете си снежния въздух, завихраяйки го в кръгове и спирали. Как така няма с кой да сподели тази красота. Нима тълпата вървеше лишена от зрение?
         - Никога не ме слушаш – каза, повлечено от волята ѝ да върви по нейния път. – Никога не виждаш красивото – никога!
         - Какво каза?
         Тя вдигна уморения си поглед и го изгледа в опит да разбере казаното. Около тях улицата грееше от празничните светлини. Всички се готвеха за празниците от седмици, но не и те.
         - Нищо...
         Жената сведе глава и продължи към малката стаичка, която ще трябва да затопли за не повече от час или два, преди да заспят прегърнати в отпор на зимната нощ. За нея върволицата от усмихнати и носещи ярки цветове хора не съществуваха.
         Ангелите се спускаха все по-ниско и по-ниско. Няколко вече кръжаха току над тях, протегнеха ли ръце един към друг, можеха да се достигнат.
         Десетки са, навярно стотици – прецени детето, но не можеше да ги преброи – все едно да успее да преброи и падащите снежинки, сменящи се една с друга и в непрекъснато движение.
         Поиска да докосне поне един от тях, онзи, който отличи от другите. Изглеждаше му толков чист, лишен от всичко тъмно и горчиво, което бе опитало за краткия си живот.
         Със сигурност знае вселенските тайни – беше убедено в това, няма как да идват от звездите и да не знаят какво има между тях. Тайната да са свободни и неподвластни на тежестта с която живееха всички затворени души в телата от неговия свят.
         Момчето отскоро си спомняше странни случки, които си спомняше, че сякаш е изживяло някога, някъде – в друг живот... в много други животи.
         Започна да си задава въпроси – предимно на себе си, защото вече знаеше, че няма кой да му отговори и освен присмех и неразбирателство, друго не получаваше насреща.
         Спомените му го връщаха в едно различно време, което можеше да бъде на едно променливо минало или на някое несбъднато бъдеще.
         Вървейки по побеляващата улица, то се запита:
         А дали не мога да се превърна в ангел? Да бъда искрящо летящо съзнание, неподвластно на време и пространство?
         Усещаше, че неговата душа също има такава лекота – ангелска.
         За своите девет години, почти десет, виждаше и усещаше живота различно от връстниците си, дори и от възрастните. А ето че и мислите му започнах да го отвеждат в странни за другите измерения и приемаше, че времето му да живее не точно сега и тук, а в много други времена едновремено..
         Започна да осъзнава времето различно – отпърво прие миналото като нишката чрез която усещаше живота си в този момент на сега, който се движи към единственото свое възможно бъдеще. Но разбра, че всичко това – разделението на времето - е един и същи миг, който изживява и съдържа всяко извършено в който и да е момент събитие от живота му.
         Осъзна, че съществува във всеки един и няма как да бъде разделен на начало, среда и край – все още трудно за разбиране, но започна да си спомня, че може да бъде във всяка една негова крайност:
         Да си спомня за утре, да заспива в някое вчера и да забравя раждането на поредното днес.
         - Кога времето е започнало да тече и кой е отчел посоката му като правилна – напред, сега или назад?
         Само на девет, почти десет, зададе въпроса, заради който връстниците му го подиграваха, че не говори и играе като тях и го заклеймиха, че е различен, прогонвайки го от техния свят.
         Но то не спря да пита:
         - Какъв ли ще е най-стария спомен, ако всъщност вече е достигнал до където може да стигне чрез най-далечната си възможна мечта?
         Учителите го поглеждаха неразбиращо и упрекваха, че е още съвсем малък за да знае отговорите на подобни въпроси – искаха от него да научи само онова, което те описваха като реалността. Не един или двама му определиха трудно бъдеще, поклащайки съжалително глави, знаейки какво трудно е и настоящето му.
         Момчето продължи да мисли по своя си начин и дори бедността не можеше да го подчини. Прие да бъде различен.
         От ятото летящи се снижи онзи, който гледаше от преди малко. Застана пред тях и щом детето сля погледа си с този на ангела, осъзна, че всичко наоколо замря насред хода си.
         Майка му, колите по улиците, разминаващите се хора с шарени пакети в ръце, трептенето от светлините на празничните украси, котката, която оставяше малки стъпки по тънката покривка от падащия сняг... дори и снежинките останаха неподвижни в този обхванат от незнайна сила миг.
         Чрез очите си проговориха. Ангела попита дали го вижда.
         - Виждам те – каза то безстрашно.
         - Само мен ли? – с усмивка го попита трепкащото в меко сияние тяло, извисило се над момчето.
         - И теб, и другите.
         Снежния въздух вече имаше неговата форма. Не знаеше дали е мъж или жена, беше просто ангел.
         - Защо идвате?
         - В тази нощ винаги слизаме за да докоснем онези, които ни повикат. Не знаеш ли каква е тя? За всички е празнична тиха нощ, свята нощ.
         - Знам, но не и за мен – просто една зимна нощ.
         То се огледа отново, всичко и всеки бе замръзнал, но не от студа.
         - А тя защо не ви вижда? Чувал съм я много пъти да се моли за помощ от небето.
         - Идваме при всеки един когато е дете и душата му е все още чиста, но след това всеки сам избира да помни или забрави тази среща за живота си.
         Момчето погледна майка си, затворена в този миг на безвремие. В очите ѝ нямаше спомени от срещата ѝ с ангелите.
         - Никак не е лесно да се запази онова, което можем да дадем, затова и повечето предпочитат да ни забравят.
         - Вие сте желания – досети се то.
         - Ние сме сбъднатите и несбъднатите пожелания.
         Момчето не помнеше да си е пожелавало каквото и да е, най-малко ангел.
         Крилатия чу мисълта му и каза:
         - Не си, но чувам всичките ти мисли и многото въпроси на които искаш да намериш отговори. Най-силно извика, че не искаш да си сам срещу всички. Помниш ли?
         Помнеше, как да не помнеше – само преди няколко дни, трима съученици го набиха, отново, защото е различен. Случваше се често, те не искаха да имат около себе си такъв, който вижда реалността различно от тях. Затова и налагаха своята със силата на собствената си увереност в нея.
         Мнозинството подтискаше различните, навярно не само за да забравят мислите си, но и да замълчат и да не бъдат чути от някой друг. Не иска да им разваля вярата, че живеят най-хубавия светъл и перфектен за тях живот, макар да мачкаха милиони себеподобни, останали без мечти и без сили в тъмнината на сенките от тяхното щастие.
         Просто се правеха, че не ги виждат – слабите винаги са били храна за силните.
         Момчето, свило се след побоя, си пожела да преобрази света – всичкото зло да изчезне така, както студа се стопява пред топлината на пролетните ветрове. Знаеше, че няма да успее – гласовете на легионите им бучаха заглушаващи неговото желание.
         Пребито, останало на улицата като наметната с дрехи купчина от плът, която всички подминаваха с безразличие, се почувства изправен срещу цял един голям и неприветлив към него свят.
         Тогава си помисли, че ако не е сам...
         - Помня – каза то. – Но това е невъзможно – света не може да бъде променен само от един.
         Ангела махна с криле и ги прибра. Приведе се и го погледна с усмивката на цялата вселенска доброта, която носеше в тази нощ – а то я усети като звезда, която се усмихна с безкрайността на топлината си само на него.
         - Няма да си сам – точно тази нощ идваме за да съберем такива като теб и да продължите да носите светлината ни във времето. Затова и мрака никога няма да покрие светлината, защото винаги ще я има чрез теб, чрез всички други като теб.
         - Не знаех, че има и други като мен...
         Мислеше, че вълните на объркания и негостоприемен живот, точно такива като него ще блъскат към режещите ръбове на скалистото ежедневие за да прережат свързващите я към него връзки и да ги погълне безната на безличието.
         - Винаги е имало двойки, свързани от самия миг на сътворението - понякога разделени за живот или два, но им помагаме да се намерят отново, така, както са се намирали във всеки миг на времето под каквата и да е форма.
         Момчето не успя да осъзнае чутото, но го усети, че е част от нещо много по-мащабно и от най-смелите си размишления.
         Ангела пристъпи и протегна ръце.
         - Хайде, ела...
         Момчето ги пое, бяха топли, въпреки студения въздух, крилете се разтвориха отново и го обвиха с онова, за което по-късно разбра, че наричат прозрение за истинноста на живота – видя светлина да грейва насред мрака, който го бе заградил със стените си, прие я и стана пак част от неделимата цялост на вечността.
         Едва поел дъх, осъзна, че снегът продължи да пада върху малкото му тяло. Светлините по околните сгради отново трептяха. Тълпата се движеше и шумеше. Котката бе изчезнала, само следите ѝ останаха за минута-две непокрити.
         - Къде се забля пак! – стигна до него гласът на майка си, усетила, че го няма. – Цял ден на крак, а сега и още да студувам по тъмното... Хайде, върви, няма да те моля непрекъснато!
         Хвана ръката му, стисна я в яда си - и от умората, и от безсилието си, - и пак го повлече. Ангелите летяха наоколо, но не и над тях.
         Не каза нищо - в душата му грееха хиляда и едно слънца. Виждаше всичко толкова различно, а онези спомени, които улавяше напоследък, започнаха да се проясняват и да стават все по-разбираеми.
         Вървяха без да продумват, всеки обзет от усещанията и от мислите си.
         Доловило движение, момчето погледна настрани и видя как ангел прегръща дете, как разпалва още хиляда и едно слънца и след това отлита.
         Светлината го привлече.
         То се отскубна от ръката и затича.
         Беше момиче на неговата възраст, облечено с дебели зимни дрехи, увита с пъстър шал, а напред вървеше нейната майка към отворилия вратата на голямата семейна кола шофьор - също загубила способността си да вижда ангелите, но заради изобилието и щастието, което вярваше, че е нужното ѝ за да има всичко в живота.
         Двете деца застанаха едно срещу друго – той тъмнолик и тъмнокос, тя светлоока и белолика. Не обърнаха внимание, че той е едно бедно момче, а тя дъщеря на най-богатите родители в града.
         Гледаха се и бяха само на един напън да си спомнят кой кой е - лъчите им вече бяха слели светлината си.
         - Аз съм Ина – подсказа момичета и протегна вдигната нагоре длан.
         - Аз съм Ян – отвърна момчето и докосна дланта ѝ със своята.
         Докосвайки се, те се познаха и щастието им пламна от това, че се срещат отново, макар и след частицата безвремие, изживяно в самота, опитала да им наложи забравата.
         И вече не бяха две деца, а онези две безсмъртни души, които от самото сътворение са били винаги едно цяло.
         Спомниха си и се видяха се във всеки миг на времето, в който отново и отново са били заедно:
         Пламък и Огън...
         Изида и Озирис...
         Алтар и Азаар...
         Пустинята и кладенеца...
         Ехо и Дракона...
         Материята и Духа...
         Пурпурния и Ваниления цвят...
         Шива и Парвати...  
         Валери Алис и Фалко...
         Живота и Смъртта...
         Котешкото око и Нощта...  
         Исус и Магдалина...
         Хаоса и Вселената...
         Образите от целостта им се сменяха и сливаха с бързината на мисъл, покорявайки хоризонтите на безкрайността, която създаваха щом са заедно.
         - Един-Е-Ние – казаха си те клетвата, видели отново и отново как се носят във вечността.
         Те бяха началото и края на първият и последния миг във времето.
         - Знаех, че ще те намеря отново.
         - И ще бъдем заедно - винаги и завинаги.
         Две жени ги търсеха, ядосани, че децата им са се запилели, всяка извика своето, но нямаше какво да ги раздели - не само днес, а и във всеки минал и бъдещ живот, за който знаеха, че за тях ще бъде винаги и завинаги едно безкрайно и неделимо за душите им „сега“.
 
         *****
         От прозореца на близкия блок, обрамчен от празнични светлини, възрастна жена, живяла повече от всички други наоколо - деветдесет и девет, почти сто години, - гледаше падащите със снега ангели.
         Същите, които някога я бяха прегърнали и нея, дарили я с нейната способност да сбъдва в тази нощ едно свое желание.
         При срещата на обвилите се от светлина безсмъртни души, сега в телата на две деца, на лицето ѝ, насечено от годините, се изви онази усмивка, с която цял живот бе дарявала искрици от добротата си на другите.
         Понякога разбрана, друг път не, защото не всеки разпознаваше доброто и не всеки се разделяше с лесното си съществуване чрез злото, но никога не бе спирала да използва дара си и да си пожелава едно или друго.
         Беше нощта преди Коледа – нейната нощ да се сбъдне желание.
         Както всяка година, знаеше, че и тази ангелите ще ѝ помогнат. Отдавна прие, че не може да покрие с желанието си целия свят - толкова голям и толкова различен, но един, двама или неколцина винаги имаше сили да достигне чрез него.
         Погледа още малко как ангелите намират който са търсели и след това се издигат към небето, после остави отметнатата настрани завеса да закрие прозореца и без да бърза, защото на деветдесет и девет, почти сто години нямаше за къде да бърза, отиде до стената над газовата камина.
         Прокара пръсти по думата на листа от деня на календара, вече отминаващ в тихата и свята за нея нощ, където на бялото поле бе написала своето коледно желание с големи, равни букви:
     
   "Любов"
 
 

сряда, 12 август 2020 г.

Хоризонти

 

      Хоризонта – винаги е пред очите на човек, но не всеки има желание да го види.
         Ако очите му са отворени и спускащи се като ято птици в неуморно търсене на пространство за полета си, те летят винаги към него. Смело или плахо преодоляващи пространството, което неизменно поглъща копнежа на взора им наедно с времето.
         Безкрайната му граница ги увлича със загадката – какво ли има след него – и погледа размахва криле с дни, години и векове за да открие, че хоризонта няма крайна стена, спираща размерите на свободата му. И с това магията на полета става още по-силна.
         Когато се изкачи на поредния връх и под нея се разкри обширната долина, която разбиваше вълните на морето от все още зреещите класове в следващото каменно възвишение под лятното небе, Алма издиша с облекчение, че вече е тук и разпери ръце, оставяйки се на вятъра да я облива с топлите си пориви.
         Изкачването бе дълго, много дълго, трудно и уморително, но стигнала веднъж върха, забрави за безбройните си падания и отчаяното пълзене по камъните по пътя си нагоре. Сега усещаше само величието на онази свобода, с която приветстваше всяко новооткрито предизвикателство, че пред нея безкрайността все още продължава.
         Тя вдишваше и издишваше с онази наслада, която само изкачилия планината познава.
         Колкото и да е малък света ни за мащабите на космоса, един живот няма да е достатъчен за да го обходиш и да опознаеш големите му видими за всички страни, а още по-малко тайните му, пълни със спомени кътчета, оставащи като загадка в сенките и най-често невидими за хората.
         Хората... те предпочитаха да се губят в хаоса на политика, религия, коментари, срещи, раздели, сблъсъци, кръвополития, финанси, банкрути, забогатяване, обещания, изневери, сънища, мечти или деловата будна кома на душите.
         Избираха го сами, въвличаха по собствено желание съдбите си в този хаос, превръщаха се в писъците и крясъците с които се въртеше около собствената си орбита, превърнала се в бездна за всичко онова, в което бяха повярвали.
         Алма отмяташе дните си в страни от хаоса, един по един, продължавайки сама  напред и само напред и онова, което можеше да направи, бе да ги изпълни със съдържание чрез решението за себе си – да върви към хоризонта.
         Легендата, чута преди месец в низините и довела я до тук, разказваше, че на този връх живеел дракон и понякога се появява пред успелият да го изкачи. А да го изкачат успяваха малцина. Затова и нямаше кой да попита дали е вярно, просто се довери на легендата.
         Защо ли – защото все още не беше срещала дракон.
         Понякога, веднъж на хиляда и един посетители, може и да се появява, но едва ли ще е днес – си каза тя, притворила очи и наслаждаваща се усещането от височината и допира до самото небе и появилите ниски облаци.
         Навярно е било преди хиляди епохи, когато хората не са били толкова нахални и шумни в желанието си да го посетят и видят като вид атракция, откъснала ги за миг от забързания график на ежедневието им.
         Алма се огледа, върха можеше да се обходи със стотина крачки, няколкото остри скали по крайщата му едва ли могат да бъдат дома на... дракон.
         - Кой е казал, че трябва да живея между камъните?
         Някой бе подслушал мислите ѝ и въздухът пред нея придоби очертанията на огромни криле – махът им бе онзи вятър обгръщащ тялото ѝ щом застана над долината.
         - Ти ли си вятъра?!
         - Не целия, но част от него.
         - Очаквах да видя броня, огнено дихание, зъби, нокти.
         - Отдавна разбрах, че крилете ми не могат да издигнат тялото до онази височина, която исках да достигна някога, затова се отказах от него и запазих само крилете си. А огъня е скрит в сърцето - там може да се разпалва без да нарани околните.
         Той се завъртя и превърна на тънки нишки крайщата на най-близките облаци.
         - Следях изкачването ти, по-силна си от другите, не се отказа, дори и след като падна за стотен път сред камъните.
         - Когато тръгна нанякъде, винаги стигам до там.
         Долината беше толкова далечна в ниското под тях.
         - Но не си летяла.
         - Не съм.
         - Винаги си гледала напред – отбеляза дракона, знаеше всичките ѝ мисли, но това не я уплаши, защото нямаше тайни, които да крие.      
         - Винаги – потвърди Алма. – Когато почувствах, че душата ми не може да бъде затворена заедно с тялото в един град, в бетонен дом и обрамчен от света на другите, просто поех към най-близкия хоризонт, който видях с изгрева.
         - И се оказа, че той има своето ново продължение ден след ден.
         - В това открих свободата, която ми е нужна за не бъда погълната от хаоса.
         Дракона я приближи, обхвана я с невидими ръце, повдигна я високо с няколко маха, после внимателно я спусна на мястото ѝ. За миг Алма почувства какво е да лети. Усещането я направи още по-свободна.
         - Освен напред, може да погледнеш и нагоре – там вече смисъла на безкрайност придобива истинското си значение.
         - Прекалено дръзко е да го помисля дори. Силите ми стигат само да вървя, не и да летя. Човек е прикован за земята, не е като теб – крилат.
         - Помня как преди много време имаше хора, които се освободиха от тежестта и успяха да отлетят. Беше толкова отдавна. След тях други не са го правили.                 
         - Ти ли им помогна?
         Алма се досети как са се научили да летят.
         - Аз – отвърна дракона.       
         Обвя я игриво с нов порив и отлетя нанякъде. Не се замисли дали ще се върне или не, но легендата се оказа истина – дракона се появяваше... може би на хиляда и една година по веднъж.
         Алма реши да си направи лагер и да прекара нощта тук. Утре я чакаше също така опасното слизане, този път за да пресече полюшващата класовете си долина. След нея щеше да изкачи следващия връх, който макар и да бъде без дракон, отвръщаше на погледа ѝ с предизвикателството на непокорен хоризонт в далечината.
         Усети приближаването му. Завъртя се около нея, след това утихна.
         - Избра ли накъде да продължиш?
         - Да, утре ще сляза в долината и след това напред.
         - Няма да срещнеш други дракони по пътя си.
         Алма знаеше това.
         - Един е достатъчен.
         - Ако някой ден пожелаеш да се научиш да летиш, върни се тук.
         - Когато се уморя да вървя, а това все някога ще се случи, със сигурност ще те помоля да ме научиш.
         Звездите вече бяха изгрели, всичките, хиляди, милиони, безбройни. Тази нощ луната нямаше да се появи, небето беше изцяло звездно. Светлинките им позволиха на Алма да види искренето на дракона до нея. Той се раздвижи и я покри с искрите си. Усети ги като стотици изгаряния, но не от болка. Ако остане, дали ще ѝ позволи да почувства и огънят на сърцето му?
         - Имаш същата сила и в себе си, когато поискаш можеш да я освободиш.
         - Знам, но никога не съм си позволявала да я оставя да излезе. Не вярвам, че има човек, който би я заслужил.
         - Кой е казал, че трябва да е човек...
         Дракона се вля в нея, парещата му целувка я изгори, след което се издигна със силен размах на искрящите си криле и се понесе към звездното небе. Алма остана загледана в дирята, останала след него и притисна с пръсти устните си.
         С изгрева пое надолу. Тук-там не стъпваше по каменистата пътека, а прелиташе над нея. Дарът, който получи, беше скромен, но достатъчен за да ѝ помага в покоряването на всеки следващ хоризонт.
 

вторник, 28 юли 2020 г.

Залез в косите, изгрев в очите

           

     Мириса, излъчван от пътя, винаги е различен и Алтар дори със затворени очи можеше да познае дали е на хрущящия пясък, поскърцващ при всяка крачка и неговия пустинен дъх или върви по някоя пътека, извила се като змия, пресичаща  степите и обиращия шума от стъпките мирис на смачкана трева.
         Знаеше кога е на раздробения стар път от натрошена пореста материя, останала от древните, която нагрята от слънцето миришеше противно на отровната химия, ползвана в онези далечни времена за направата на какво ли не.
         Когато минаваха през руините на някой град, тъпчейки отломките му и чувайки  вечното скърцане на металните скелети, побутвани от вятъра и напомнящи с тежкия мирис на ръжда, че тук са живеели във високите си домове хиляди и хиляди хора.
         Сега, присвил очи пред облещилото се слънце насреща му, вдишваше прахта, вдигана от кервана им по обичайния път - яздеха от седмица между дюните на поредната област, превърната в безжизнена пустиня от слънцето. Сонбахар реши да го отведе при някакъв негов учител от миналото, който знаел всичко за времето и за живота. Нарече го Пазителя.
         - Пазител на какво? – не разбра Алтар.
         - На тайните. На всички наши тайни. Също и помага на търсещите отговори, на тези, останали без собствена посока и уморени да следват онази на другите. Знай, Алтар,  че на хората им е нужно да има такива като него, те са скалите, които устояват на всички текущи житейски препятствия. Човешката непостоянност трябва да знае, че има в какво да се спре, ако реши да спре вечното търсене на различното в живота.      
         Алтар не харесваше много подобни учители, които според него се намесваха може би не на време в съдбата на човек, но не искаше да засегне спътника си и прие да се отклонят, за да посетят този мъдрец. А и като избран от Сириус да извърви Пътя знаеше, че всяка нова среща е част от изминаването му.
         - Бях млад, дори по-млад и от теб, когато го срещнах. За мен се оказа в най-правилния момент от моя живот. Тогава нямах още нищо, скитах от изгрев до залез, преодолявах хоризонтите, които обграждаха поривите ми – неопитността понякога превръща идеалите в глупави начинания, но така глупавия се учи на мъдрост.
         Прахта напомняше с аромата си на пустотата, защото в пустинята живота е знамение. Гласът ѝ трошеше кристалите на безбройни малки прашинки, замитани от вятъра към дюните или ги вдигащи на облачета в краката на вървящите.
         - Трудно е да те приема като глупак – усмихна се Алтар, отпил неведнъж от безкрайните познания на спътника си.
         - Бях млад, Алтар, а младите обичат да са неразумни и да бъдат като вятъра в  небето, вярвайки, че са пазени от милостта на Сириус, но най-често биват погубвани от отегчението му да ги спасява от неопитността им.
         Той се засмя и си спомни далечното минало, така различно от спокойния ход, който следваше толкова много години.
         - В онзи ден една пясъчна буря ме завари насред пътя и ме накара да потърся заслон в съвсем непознати места. В онези дни нямах ясна посока и пред лицето на бурята повярвах, че този път съм загубен, но точно там се оказа, че я намерих. Същото ще се случи и с теб, водни братко, уверен съм в това.
         Сонбахар говореше и гласът му следваше равномерното поклащане на хода им. Пътуваха по неуморно засипвания и почиствания от прищевките на вятъра път, който понякога само автоматичните маркери успяваха да бележат, че е там. Кервана им бе малък - десетина чифта животни, няколко товарни коли и дузина мъже и жени от свитата му. Както винаги, Сонбахар не бързаше, отдавна бе пробягал своята дистанция на нужното в живота и сега просто следваше посоката на хрумванията си. Хората му бяха свикнали на променливия вятър в решенията на своя господар.
         - Миг преди да ме погълне, зърнах някакви скали и забързах натам - беше наистина силна буря, друга такава не бях срещал - разгневена и смъртоносна стихия. Мислех, че най-накрая ще ме отнесе със себе си и ще сложи край на безумните ми преходи. Исках да се свия до скалите, да имам зад гърба си нещо, което няма да бъде пометено и да ме предпази в някоя цепнатина. Не зная как съм успял да намеря пролуката между камъните, такава е била волята на Сириус в този миг, но след кратко пълзене се озовах в оазиса на Пазителя...
         Силен крясък го прекъсна.
         Високо в небето се рееше соколът му. Пуснат да лети свободно, той правеше плавни кръгове над пътуващите, като понякога застиваше на едно място, сякаш набелязал невидима за човешкото око животинка за своя жертва и изведнъж се спускаше, но миг преди да се удари в твърдата земя рязко се издигаше нагоре, с мах на крилете и  бърз като мисъл.
         Ираеше с умението си да лети.
         - Виж го – рече Сонбахар, забравил разказваната история – тя щеше да си е винаги същата, а сега... сега соколът пълнеше душата му с възхищение. – За него полета е всичко нужно за да усеща живота си.
         Каза го и сякаш му завиждаше.
         Човек винаги е обичал да лети. Древните са намерили начина и в летописите се казваше, че са летели из целия свят, а след това поели към звездите. Днес никой не летеше, беше забравено умение и хората вървяха и пътуваха с дни, понякога с месеци, докато стигнат до където им е нужно. А вече бяха свикнали да не бързат за никъде, мнозина дори приемаха за излишно да тръгват накъдето и да е. Човек изминаваше почти цял живот един и същ път в близост до дома си. Само керваните отиваха до по-далечни места, но и те следваха вече познатите пътища.
         Единствено Пътник можеше да поеме в неясна за останалите посока, да върви без да знае накъде и кога ще стигне до края. Но той следваше посоката, коята му се даваше от Сириус.
         - Свобода... наистина е свободен в полета си – отвърна Алтар на играта на сокола. – Защо не го пуснеш?
         Знаеше историята на сокола, как е бил намерен ранен и излекуван от Сонбахар.
         - Сириус! Отдавна съм го освободил, още като зарастна крилото му го оставих да си отиде, но сам избра да ме следва вече три години.
         Сокола сякаш чу, че говорят за него и се спусна над пътниците. Кацна на подложената от Сонбахар ръка, изгледа него и Алтар с превъзходство, тръсна глава и започна да подрежда перата си.
         - Кръстих го Туран след като една нощ ни вдигна на бой и сам се би с нас срещу крадците. Пътувах с последния си голям керван през онези толкова подивели степи на север и той не позволи живота ми да скъса нишката си точно там. Добър другар е.
         Туран значеше смел на древния език. Името му подхождаше.
         Соколът го погледна, кимна в потвърждение и продължи с перата.
         - Смел е наистина...
         Алтар си каза, че някой ден ще намери свой спътник. Може би пясъчен лъв или степен тигър – почти на всички пазари имаше опитомени и с някой от тях можеше да изживее дните на идващото време. А може би пустинен вълк, който също привиква с човек, кучета вече почти не се намираха, но птица определено няма да е - ще бъде хищник със сигурност. Ще го потърси, но не сега – сега трябваше да извърви още незнайно колко път.
         Дали е много? – тайнството на Пътя не дава яснота за дълготрайността си. Избрания просто посещава храма на Сириус, вреците му връчват знака и той тръгва, без да мисли за това накъде и кога ще стигне там, където и да е.
         Знаците определяха посоката му. Просто вървеше - дълго, кратко, ден, година, две или цял живот – а цял живот можеше да бъде до първия залез, който го настигне.
         Живота е толкова крехък, винаги е държан от ръката на смъртта. Нейна воля е кога да я стисне в юмрук и да го прекърши. Родените в пустинята добре знаеха това.
         Лъч опари окото му. Денят вече гореше. След час, ако можеха да издържат още малко може би и два, ще спрат за да изчакат най-горещите часове под защитата на сенниците. Небето, разпънало синевата си от хоризонт до хоризонта, беше съвсем ясно. Преди малко навигатора съобщи, че уредите му показва, че няма опасност от пясъчни бури.
         Огнените лъчи подтикнаха и двамата да посегнат към водниците си. Вчера минаха покрай кладенец и сега имаха вода в изобилие. При кладенеца срещнаха няколко търговци и взеха още храна за тях и за животните. Сонбахар предпочиташе винаги да се запасява, дори да имаше всичко нужно, но именно някогашното изминаване на Пътя го бе научил, че една изненадваща буря може да го откъсне от света за седмица, че и повече. Както в историята, която започна да разказва.
         Загледан в птицата, Алтар си помисли как в разнообразието на живота, различни видове и пластове могат да се наместят едни с други, ако и да са несъвместими отначало, но бавно, нощ след нощ, привикват да са част от едно цяло.
         Сподели мисълта със спътника си.
         - Да... Така всички оцелели привикнахме към слънцето – и хора, и растения, и птици.
         Сонбахар отля в шепата си вода и я поднесе на сокола.
         - Всички, които успяха – допълни Алтар. – И какво за този учител?
         - Приютих се при него, оазиса му е закрит от високи скали и нито една буря не може да мине с цялата си сила през тях. Вярно, воят ѝ се чуваше, по-силен порив донасяше няколко прашни облака, но нищо повече. Останах месеци там. Бях млад, много по-млад от теб и изпитвах онази луда жажда да попия познанията и мъдростта на времето. Бях обикалял вече къде ли не, с кервани, като скитник - съвсем сам, дори и с разбойници – кой ли не е бил неразумен на младини. Но точно там намерих човека, от който приех да се науча как да вървя през дните си.
         Алтар откриваше тайните на живота сам. Затова само отбеляза:
         - За всеки е различно...
 
         2.
         Малко преди залез, час преди тъмнината да покрие пустинята, тя оживява след като слънцето прощава – отново - на всички изтърпели и оцелели – отново - и стаява огнения си гняв за краткото време до следващия изгрев.
         Пясъците се нашарват от сенките, а те започват да се движат една по една - живота изпълзява и пониква изпод тях. По дюните се гънат следи от бързащи да се нахранят животинки, тук-там отварят цветовете си растения, привикнали да спят през деня и да цъфтят нощем... и мъртвото пясъчно море изведнъж оживява:
         Смес от човешки гласове, пръхтенето на товарните животни, кикот на гладни  хиени, шум от пълзене на стотици крачка, птичи песни посрещащи залеза, виене на търсещ себеподобни хищник, толкова приятния за слуха плисък на вода, молитви към закрилника Сириус, плясък на криле, зов на самец, писъци на уловена жертва, започната след молитвите песен – всичко това замества обичайната за деня тишина.
         Пътуващите се бяха разделили на групички. Всяка бе извадила огнище и активирала заряда му. Над главите им се поклащаха светилници. Лагера се нашари с играещи по лицата трепетливи светлини, хората знаеха, че имат малко време за почивка - що поспят до четвъртия час след полунощ, после бързо събират лагера и отново поемат по пътя преди изгрева да започне новото нагряване на тази толкова изстрадала планета.
         Сонбахар и Алтар поставиха огнище пред себе си, седнаха до него и се загледаха в студените му пламъци, подгряващи храната им.
         Тъмнината разстели още по-нашироко сенките си и настъпи по-решително, две-три ярки звезди се появиха, след малко още две-три, после и още няколко.
         Тъмнината напъна по-решително и отведнъж преля иззад задържащите я стени на дюните, нощта зае мястото си.
         Оцеляващите в дните приемаха мястото ѝ в живота им като съвсем справедливо. Не може да има живот без нощта. В нейните часове умиращото се възстановяваше. Раждаше се за пореден път. Хранеше се и трупаше запаси от търпеливост. Сънуваше и се събуждаше в поредното си парещо днес.
         Гласовете заглъхнаха, певеца довърши песента си, огнищата и светилниците започнаха да гаснат, като тук-там някой пламък се измъкваше в последния миг от дюзите и смело се хвърляше нагоре в мрака.
         Алтар улови полета на един такъв пламък. Задържа го в мислите си.
         И с човешкото желание ли е така – разпалено от някоя мечта, поддало се на порива се отделя и се устремява нагоре - за да прогони мрака или за да разпали нощта...
         Но е за миг, само за миг – като всичко преживяно, неизменно потъващо в безкрая на времето.
         И все пак, сблъсъка му с тъмнината, този порив, тази жизненост, изригват в рояк искри – макар и за миг, но превърнали се в нова вселена за тях и за онзи, който ги улови и бъде увлечен от полета им... а после падаха и гаснеха.
         Като всичко друго.
         И после...
         После нищо.
         Тъмнина.
         - Утре ще стигнем, преди обед ще сме там.
         Гласът на спътника му го извади от унеса.
         - А след това?
         - След това, Алтар, няма как да знаем какво ни очаква. Може да искаме да отидем на едно място или да поемем без посока и да стигнем до нещо търсено. Това е предложението на живота – във всеки миг, можеше да загърбиш всичко и да поемеш нанякъде другаде.
         - Дори ако си поел по Пътя?
         - Пътя е предложение, ти сам избираш дали да го извървиш.
         Избора – колко често се налага да избираме.
         - Така е, усетих нуждата да го извървя. Когато получих знака, разбрах че това трябва да направя и тръгнах, оставил всичко за да го измина до края.
         Сонбахар направи знака на Сириус.
         Кръгът – началото и края събрани в едно.
         Минало и бъдеще, с които се извървява настоящето.
         Човек се събужда за живот в приет за начало миг, след това ден след ден върви към краят за да разбере, че се е появил и вървял в сън, а заспиването му ще бъде заменено със събуждане някъде другаде, вероятно под съвсем друга форма на съществуване и осъзнаване на самия процес живот.
         - Сам ще разбереш кога си стигнал до краят му. Сега трябва да вървиш. Друго не е нужно.
         Алтар знаеше, че трябва да върви и го правеше. Посока не е нужна. Събитията по пътя я определят неизменно.
         Вече знаеше, че събитията делят живота на моментите, които ще запомниш или забравиш. По тях се ориентираш в коя част на времето си – далечна, близка или очаквано несбъдната.
         С раждането си човек е като перце, грабнато от вятъра, понесено – леко, незадържано от нищо и свободно да отиде навсякъде. Сириус подреждаше дните, обрамчваше нощите със срещи, раздели и случки.
         Какво ще се случи след като извърви пътя?
         Понякога се питаше за неизвестността на бъдещето. Дали ще е свързано с нещо изживяно, дали ще бъде непознато и ново? Ще си спомни ли за утре? Ще е подминал ли най-важното вчера? Ще бъде ли непознат дори и за себе си в поредното днес?
         Знаеше от миналото, че когато се опознае живота, улавяйки истински пулса му и  имал възможност да усети реалния му вкус, човек разбира, че дребните неща в него го правят такъв незаменим – да го обичаш имено заради рутинни и наглед не много важни неща, а всъщност те са онези малки частици, които изграждат целостта на същия този изпълнен със събития живот.
         Глътка вода и къшей хляб, изяден след дълъг, уморителен ден.
         Аромата на канела – винаги усещан, приближавайки привечер някой гостоприемен оазис.
         Песента на птица, отиваща си с изгрева – ревът на пясъчен лъв, идващ със залеза.
         Да поемеш на път и да се завърнеш от него.
         Да срещнеш някой, на който привечер вятъра обича да разиграе косите и да го загубиш, просто така, след някоя къса нощ на безмълвие.
         Да гледаш дълго, много дълго някоя звезда, която накрая да се слее с изгрева в очите и все още да виждаш играта на вятъра...
        
         3.
         Скалите бяха побелели от прахта, наслоявана с години по тях. Сонбахар се мушна  през тясна пролука и другите го зачакаха. Туран кръжеше над камъните. Навигатора проверяваше уредите си, мъже даваха на животните храна и вода, а покрити с наметалата си жени разпъваха сенниците.
         Слънцето се издигаше все още, а под лъчите му се губеше мекия утринен цвят на зазоряването и въздуха вече се нажежаваше до изпепеляващо огнено дихание.
         Соколът изпищя и се спусна надолу. Подсказа, че Сонбахар идва.
         - Алтар, върви... – кимна той на водния си брат. – Иди и не бързай, ще те изчакаме.
         Алтар премина лабиринт от подаващи се от пясъка зъбери и се запромъква измежду пукнатините в скалите, стесняващи се и разширяващи се неравномерно. Остърга тялото си в последната теснина и се озова насред като подреден от самия Сириус оазис.
          Не беше голям, но достатъчен за да поддържа живота на един обитател и този на неканен гост, успял да го намери. Имаше малко езеро с чиста вода, няколко вида хранителни дървета, встрани от тях бяха извисили стройни стъбла доста палми, а в близост до езерота видя лехи с различни поникнали стръкове - домашни птици сновяха между тях с цветовете и гласовете си.
         Той седеше под навеса, прихванат за стъблата на високите палми, няколко котки дремеха между слънчевите петна, проникнали през листата им. Приближи и видя, че е стар, наистина стар, отдавна прекрачил последната третина на човешкия живот. Сонбахар му разказа, че при срещата им вече е бил старец, а това е било преди повече от две третини от живота му.
         Сириус дарява дълъг живот на онзи, който избере да бъдат гласът му.
         Очите му, силни и живи, далеч от умората на тялото, се спряха на знака върху гърдите на Алтар.
         - Пътуващ... – рече и погледа му без да срещне съпротива влезе дълбоко в душата на Алтар. Гледа известно време, кимна, съгласил се с някои свои правила и посочи на госта си мястото до себе си. – Добре дошъл, седни.
         Алтар се настани и стареца побутна към него чиния с плодове. Наля му тъмна течност в глинена чаша. Отпи от отварата на някаква билка - беше ароматна и утоляваща жаждата.
         - Сонбахар настоя да те посетя.
         - Той е добър човек. Някога бурята го довя при мен, оказа се търпелив и се научи да смирява личната стихия в мислите, а после намери посоката в живота си.
         Погледна въпросително към Алтар.
         - Сега следвам знаците на Пътя и вървя.
         - Пътя... Още си в началото, но ще разбереш, че когато вървиш по пътя на Сириус  ще откриваш смисъла на собствените си стъпки – говореше тихо, бавно, за него времето не съществуваше и никога не е бързал за каквото и да е. – И по този начин да прокарваш пътека за другите след теб.
         - Все още се питам защо бях избран. Не съм с нищо повече от който и да е.
         - Всеки е някой, но не всеки успява да покаже с какво е такъв.
         Алтар отпи. В обятията на оазиса се почувства на сигурно място. Защитен от външния свят, слънцето подминаваше с безразличие това петънце, което поддържаше живота на обитателя му.
         Колко малко е нужно за да имаш всичко – помисли си и срещна очите на една от големите котки. Зелени и без да мигат го гледаха хипнотизиращо. Знаеше, че така ловуват из пясъците - упояват с поглед жертвата си и приспиват сетивата ѝ.
         - Никога ли не си напускал оазиса си?
         - Не е било нужно.
         - Но познаваш света отвъд него?
         - Добре го познавам, същия е като тук, просто е по-голям.
         - А хората?
         - Хората сами ме намират цял живот, затова познавам и тях.
         - И помниш всичките си срещи?
         - Пазя спомена за посоките които намират... Ти също ще намериш своята.
         - Да я намеря очаквам и аз...
         И отново потъна в погледа на онази котка.
         Дълго се гледаха, тялото му се отпусна и се освободи от тежестта да обхваща света и събитията в мислите си.
         Дали не е жертва на котешката магия?
         Времето изчезна, в отсътвието му дишаше различно, леко и без тежестта на прахта на часовете, с която дробовете му се бореха всеки ден.
         В съзнанието му се отвори прозорец, открил пред погледа му онази безкрайност, започваща отвъд рамката, която просто трябваше да прекрачи.
         Котката затвори очи и задряма, а до него седеше Сириус – космична светлина и вселенска мъдрост.
         Позна го и понечи да направи знака, но той го спря, защото нямаше нужда от излишни движения.
         - Разкажи ми за онова, което толкова иска да бъде разказано.
         Гласът му не го чу, а го почувства като полъх в мислите.
         Алтар почувства увереност, че може да заговори също с мислите си и беше различно – сега можеше да каже всичко, защото думите понякога се оказват невероятно тежки и непохватно тромави, много често  недостигаха за да опише онова, което иска да сподели.
         - Какво имах в дните преди да поема по Пътя – стремежи и следването на цели, препускането в една дива надпревара с другите да успееш да ги постигнеш, вероятно защото те бяха общи цели за мнозина край мен. Когато бях избран, срещнах някой – не е било случайно, защото по пътя няма случайни срещи. Върнах го към живота, спасих го от проклятието да убие, открих любовта... а след това се разделихме.
         - Дали? – обади се гласът в мислите. – Спомена все още поддържа жив образа.   - Спомените... Чрез спомените успях да съпоставя живота си преди и сега.
         - И разбра, че любовта е единствения смисъл да изживяваме дните си?
         - Само тя.
         - Спомни си за нея – преразположи го Сириус.
         Алтар затвори очи и повика образа ѝ в мислите си за да я покаже.
         Видя я отново, там, на върха, който бяха изкачили, застанала до кръста, почти забравения символ на древните, поставен кой знае в кои времена да бележи това място, издигащо се над всичко. Вятъра улавяше косите ѝ с полъха си, в очите ѝ видя изгрева. Под тях се оказа целия свят, а тук бяха само те двамата. Гледаше я, гледаше я дълго, много дълго – не броеше миговете, но според него бяха с продължителността на цял живот.
         Сякаш времето спря да тече, запънало хода си в този момент.
         Когато погледна откри, че дневната светлина е почти изчезнала, а стареца галеше една от котките, настанила се в скута му. Навярно е запомнил всичко видяно, за да го запази дълбоко в себе си - още една тайна, която само той и Сириус щяха да знаят. Тайна, която помогна да докосналия се до сетивата му да прецени и определи посоката си – не онази която тялото ще следва, а към която ще се разлее сърцето.
         Изчака госта му да се посъвземе и му каза:
         - Пътят ти продължава. Сега вече е лесен. Просто когато тръгнеш отново, кажи на глас името, което търсиш наистина и всичко само ще си потече. Това е. Върви!
         Пътника стана, погледна към небето - поредния ден е отминал – не усети колко дълго е говорил с онзи, който го избра да носи знака му, стори му като миг, а се оказа, че един миг може да съдържа цяла вечност.
         Поклони се и напусна оазиса.
         В лагера вече бяха запалили светилниците. Отиде при Сонбахар, който четеше свитък и посегна към един от водниците. Дълго пи и с всяка глътка избистряше все повече и повече думата, която трябва да изрече малко преди изгрева.
         Тази вечер не говориха, спътника му знаеше как се чувства, нали сам някога е бил  на неговото място, макар и посоката която тогава намери за себе си е много по-различна от тази на младият му воден брат.
         Рано заспаха, звездите едва бяха наболи по небето...
        
         4.
         Изгревът вече играеше в погледа на пътника. Тъмните му очи бяха разпалили две светлинки и гледаха на изток.
         Сонбахар нареди да приготвят колата му и му даде знак с ръка, че може да тръгва.
         Не се сбогуваха – пътуващите никога не се разделяха, защото пътя им винаги можеше отново да се пресече. Просто поемаха в различни посоки и пазеха спомена за срещата си.
         Алтар застана на края на лагера, пое юздите на животното, помириса въздуха – сега леко навлажнен от целувките на нощта, обърна се към изгрева и тихо каза:
         - Азаар...
         След това тръгна бавно в онази посока, която очите му сами щяха да намерат, но само за да следват тласъка на сърцето, което все по-уверено ги водеше.
         Очите – те винаги търсят, не стоят на едно място, немирни, вечно са в движение да намерят нещо върху което да се спрат. Не са като сърцето.
         Сърцето – само то познава и обича истински онзи един единствен миг, превърнал се за него в личната му безкрайна вечност...