„Вълшебство“

       

     Вървеше Матео по пътя с такава лекота, та му идеше да литне и се усмихваше на извисилите се над него от едната му страна, скоро разлистили се дървета, също и на онези, от другата, вечнозелените, а цялата гора пееше с множеството си гласове, прихванала от ведростта, с която минаваше младия човек през нея.
         Клоните ѝ му махаха приветливо, като хиляди поздравяващи го ръце.
      Носеше във всяка от своите по нещо – в едната букет от виолетови горски цветя, дето набра преди малко, току преди да се забие пътя между стъблата на леса, като видя как са разпилени по цялата поляна и улови аромата им, а в другата стискаше подаръка за любимата си – малка, красиво украсена хартиена кесийка с трите сладки от покрит с шоколад карамел.
        Такива посика любимата му, такива ѝ носеше.
        Ирене си спомни за тях, когато вчера привечер, поседнали след работа с други млади ратаи край фонтана на площада на селото, някой заговори за големия пазар, започнал тази седмица - годишната ферия на занаятчии и търговци в града, където можеше да се намери всичко за всеки. Въздъхна, че пак няма да може да отиде, а така искала и тихичко му сподели, че е най-вече заради тази сладост, която преди много време е вкусила и още се топяла в спомените ѝ.
         Матео не знаеше за този ѝ спомен, но знаеше, че в тяхното забутано толкова настрани от всичко малко селце, никога няма да дойде изкусен майстор сладкар за да изложи подобни редки изделия, но – каза Ирене с лека тъга, - идвала ли пролетта, все се сещала за онзи свой единствен път, когато е била на ферията и си мечтаела как ще може да сбъдне желанието си и да опита поне още веднъж от тях – толкова необикновени били, че понякога си спомняла за тях като сладък сън.
         Матео не чакаше подканване, сам бе ходил няколко пъти, но по работа, с господаря си, и повече за инструменти, сечива и нужни такъми по животните гледаха, чак до уличката на която се предлагаше храна не бяха стигали, нямаха нужда да си купуват, понеже си носеха винаги нещо от дома, но усещаше смесеният аромат на печеното месо, на топлите хлябове и захарен памук да се стеле навред - лесно щеше да я намери, нямаше как да я подмине.
         До града е почти ден ходене, но това не го спря, след като видя как грейнаха очите на Ирене, щом ѝ обеща да ѝ донесе от толкова желаните сладки.
         За да не стане грешка я разпита подробно какви са, от какво са направени, как изглеждат, как да ги познае:
         - Кръгли като орехи, малко по-големи, пълни с карамел, а в средата, като сърце, имат лешник, и са покрити с шоколадена обвивка – описа му ги тя с притворени от наслада очи и той си го записа в ума.
         - Отивам утре, на следващата сутрин ме чакай – рече и скочи, Ирене само ахна от радост, и хукна да поиска от господаря си разрешение, което получи – като добър работник. отдавна бе спечлил доверието и уважението му, а и кипящата в очите му любовна треска заразяваше всички, спомнили си как някога и те така са били готови на всичко, само за да зарадват любимата.
         Тръгна още по тъмно, нарами торбата си, завървя бързо, понякога се затичваше, като задминаваше много пътуващи, които къде пеш, къде на теглени от коне двуколки, се чудеха закъде се разбързал момъка - ферията щеше да е цяла седмица, нямаше да му избяга.
         Стигна точно когато големия часовник на църквата удари пладне, хората отдавна пълнеха площата и уличките около нея и шумяха с гласовете си, с песните, с музиката.
         Живота пулсираше и се движеше в тълпата от различни лица и цветове - феерия.
         Матео, без да се заглежда в друго – а тук имаше невиждани неща, нали всяка година нещо ново се появяваше и търговците бързаха да го покажат на чудещия се народ дали не е магия или наистина е дело на човешката сръчност и изобретателност, - но той сляп за всичко, пъргаво се набута в лабиринта от покрити с шарени завеси сергии, малки работилнички, украсени с висящи светилници, промушвайки се между струпалите се около тях посетители, търсещи и те нещо свое си. След кратко обикаляне, следвайки вкусните миризми, носещи се сред тълпата, се намери пред редицата от масите на сладкарите, а там погледа му се изгуби сред разнообразието което предлагаха.
         Ами сега!?
         Какво ли нямаше – наредени изобилие от пасти, сладкиши, купчини бонбони във всички цветове и форми, медени питки, ядливи фигурки с лъскава глазура, многоетажни торти, други като кралски корони с цветни брилянти или очертани като сърца, наредени една до друга стъкленици пълни с щръкнали трицветни пръчици и пирамиди от всевъзможни захаросани плодове и ядки - как да разпознае това, което Ирене очакваше да ѝ донесе?
         - Кажи, момче, какво да бъде? – любезно го попита стар майстор, видял колебанието, с което оглеждаше купчинките от сладки изкушения на неговата маса.
         Описа какво търси и притеснен попита дали имат, извинявайки се, че сам не може да се досети кои ли от всички сладости са тези, за които дойде.
         - А, търсиш „Вълшебство“ - разбира се, че имам - това са най-хубавите и най-редките ни бонбони, ето ги...
         И посочи съд от опушен кристал, навярно бяха скъпи, много скъпи, помисли си Матео и извади колкото пари имаше – на тръгване бръкна в долапа дето ги държеше и взе всичките, то беден ратай като него, колко можеше да е спестил, но сега ги показа на майстора, който ги преброи на дланта му и се оказа, че стигнаха за три тъмни, лъскави шоколадени топчета, който с вкуса си бяха завладели неговата Ирене. А това, че стояха настрани, личеше, че не са за всеки - майстора отвори похлупака и посегна с малки щипки да му ги отброи.
         - С карамел ли са?
         - Пълни са отвътре – увери го майстора, вдигна един и го поднесе към Матео.
         - И с лешник?
         - Опитай, такива няма другаде да намериш – предложи сладкаря. – Вкусът им се задържа дълго, много дълго.
         - Не, те са за моята любима – отказа Матео и сложи решително монетите пред него.
         Той с разбиране кимна, извади още два и внимателно ги пъхна в хубава златиста кесия, украсена със сребърни шивици, завърза я с червена лентичка и я поднесе на развълнувания купувач.
         Матео внимателно пое малкото вързопче с което щеше докаже още веднъж любовта си към Ирене и на лицето му грейна усмивка, пресече с нея целия пазар, все така, без да се заглежда в нищо друго, но народа му даваше път, шепнейки си:
         - Колко е влюбен...
         И сами се радваха на половинките си и щедро им позволяваха и те да си изберат нещичко за спомен от този ден.
         Пое наобратно, но вече без да бяга, за да не нарани подаръка. Все пак вървеше бързо, че искаше да бъде пред дома на Ирене преди да се събуди и да я зарадва.
         Трябваше да пренощува някъде по пътя, но това не го притесняваше. Беше свикнал да спи на открито - малко ли нощи го заварваха в полето, когато до късно жънеха и трябваше да се продължи още по изгрев, и лягаше направо между житата и под звездите или извел на паша стадото, за което също се случваше да се грижи, често отиваха толкова надалече, че замръкваше насред нищото, късно да се връща, та и той бдеше с кучетата под пълната луна, в очакване дали виещите към нея вълци няма да ги навестят.
         Млад беше, страх нямаше от нищо. А и беше влюбен - с тази сила не само мрака би преборил, ами дори и дракон от приказките с които отрасна и обичаше да си ги представя как летят като огнените дири, виждал толкова пъти в нощното небе през лятото.
         В близост до града се разминаваше с идващи пътници, поздравяваше ги и те лесно познаваха какво гори в сърцето на младия човек – не заради скритите в кесията скъпи сладкиши, а заради светлината, бликаща от лицето му и по цветята, които бе набрал в малък букет – знаеше, че Ирене ги харесва и заради цвета, и заради аромата им.
         Крачеше Матео, но деня също вървеше редом с него и скоро го задмина и започна да се смрачава. Преди съвсем да се стъмни, реши да спре и да си почине за част от нощта, а по някое време пак да тръгне. Намираше се насред гората, но небето беше неговата карата и знаеше коя звезда да следва за да не изгуби посоката към селцето им.
         Където пътя се разделяше на няколко разклонения, всяко водещо в ралична посока, видя чешма с неголямо корито под нея, в което, от подалия се чучур, падаше тънка струя и леко накъдряше водата с приятно ромолене.
         Ето, тук е добре да спра, и вода има, и място да полегна – каза си и се зачуди, че колко пъти е отивал до града, а не я е виждал.
         Сигурно от бързане сме я подминавали – реши Матео, докато сръчно насъбра нападали клони, натроши достатъчно да има подръка, огради с няколко ръбести камъка място за огнище, сложи купчинка по-тънки вейки в него и снопче суха трева, удари веджнъж-дваж с огнивото и разпали огън, който да го топли в плъзналия наоколо вечерен хлад. Приготви си постелка от меки борови клони, които взе от съседните дървета, седна на нея. Кесоята сложи по-настрани, зад един издаден къс скала, че топлината можеше да разтопи шоколада, а букета вече бе натопил в края на коритото, за да се запази свеж до сутринта.
         Понечил да отвори торбата си, чу хорска реч и скоро неколцина окъснели като него пътници се появиха от призрачния вече край на пътя. И те се връщаха от ферията, нарамили едно друго, звънтящо и потракващо по тях, оживено говорещи за видяното и планирайки догодина какво ще си купят. Като го забелязаха и видяха как се е настанил да лагерува, гласовете им заглъхнаха, забавиха крачка, сближиха глави, зашушукаха нещо помежду си и най-възрастния пристъпи, но не много, сякаш пазейки се да не приближи до чешмата и му рече загрижено:
         - Момче, тук не трябва да оставаш.
         - Защо? – Матео се огледа да няма някъде надпис, че е забранено стануването и да се намира в нечия земя. – Не е ли водата за всички?
         - Друго е - тази чешма е прокълната, има черни сили дето я обитават, от нея никой не пие, даже и животните...
         - Ние сме от съседното село и всички знаем, че има магия – обади се друг от спътниците. – Страшна магия, хранеща се с живот!
         - Водата е чистота, каква магия ще има – не повярва Матео, чудейки се дали не се шегуват с него или добре са се почерпили в някоя от пивниците на ферията.
         - Слушай, от дете зная това преедание - тук някога е имало извор, водите на който затворили в нея, но извора е бил дом на дракон и силата му останала уловена под камъка, а който пиел и замръкнел, него повече не са виждали – разказа възрастния човек, а другия пак се обади:
         - Нощем излиза и го убива дракона или кой знае какво се случва, но няма живи останали да разкажат. Бягай, докато не се е стъмнило, че дойде ли тъмата...
         - Иди другаде, по-надалеч, там пренощувай. Ела с нас, ако искаш, ние ще повървим, може също да спрем, а може дори направо в село да си отидем, не е далече, ще ни бъдеш гост – подкани го човека.
         - От такива приказки не се страхувам, тук си ми е добре, а и моята път продължава натам – посочи той своята посока на кръстопътя. Я виж – показа и теменужките, - ако имаше нещо, досега да са увехнали - цветя са, усещат повече от хората кога има опасност.
         Стария човек поклати глава.
         - Е, ние ти казахме, пък ти както решиш.
         И продължиха нататък, изгубвайки се в сенките, говорейки, че още един млад живот ще отиде в устата на дракона.
         Матео махна с ръка и забрави за думите им, в мислите му беше Ирене и това как ще я зарадва само след няколко часа. Пресегна се и докосна хартията, лентичката и опипа трите скъпоценни овала, скрити в нея.
         - „Вълшебство“ – рече и пак се усмихна.
         Радваше се на това, че може да ѝ дари щастие с нещо толкова малко – е, нищо, че струваше колкото седмичната му плата, но това не го броеше. Работа ще има във всичките месеци и дни, а ферията е само веднъж в годината. Извади от торбата си каквото беше взел за ядене, малко хляб, малко домашно, добре узряло, твърдо сирене, наля си вода - от прокълнатата - пи и я намери за много вкусна, после полегна, нагласи торбата под главата си и се загледа в играта на искрите, все така с приятни мисли за любимата си.
         Нощта обикаляше наоколо, протягаше тъмни ръце, но се отдръпваше и стоеше настрана като напъдена от пламъците. Матео беше заспал и меки отблясъци се движеха по младото му лице с онзи жив ритъм, който гореше и в сърцето му.
         Пробуди се от усещането, че някой го гледа. Надигна се и потърси кой може да е. Пътя беше пуст от всичките си краища, огънят гореше все още буен, дебелите краища на дърветата, които сложи преди да заспи, едва бяха подхванати, значи не е спал дълго.
         Пак се огледа и току до чешмата, видя главата на змия с големи немигащи кехлибарени очи, втренчили се в него и блестяха, отразили светлината срещу тях.
         Може топлината да я е привлякла или пък е понечила да пие вода, но се е изплашила от пламъците – каза си Матео, разсънил се и готов да скочи ако го нападне, но тя само го гледаше.
         Не го беше страх, змия, какво толкова, макар такава голяма да не беше срещал и пак си помисли, че нали е животинка, и е прижадняла, дошла да пие, а не можеше да стигне до коритото заради него.
         - Сега, сега... – продума и взе един от приготвените клони, посъбра онзи край от огнището, дето беше към нея, поукроти силата на огъня, задуши пламъците му и ги натроши в късчета жар, която побутна настрани.
         Змията не трепна докато разчистваше, но разбра, че ѝ прави път и след малко се плъзна леко и плавно, изви едрото си тяло по коритото, подуши цветята, отпи, после още веднъж, и се плъзна отново, но откъм другата страна на огнището. Езика ѝ се стрелна няколко пъти, душейки наоколо.
         - Е, ха добра среща! – каза Матео с дружелюбен глас. – Види се, че прав излезе онзи човек. Само че не си дракон – говореше на пълзящата твар и все така бавно, за да не я изплаши, посъбра още от жарта по земята, че да има място и за нея, та ако иска, нека да се стопли, знаеше, че обичат да се припичат на слънце, а нощем огъня заменяше лъчите му.
         Змията се загледа към камъка и кесията зад него, изпъна глава и пак стрелна езика си. Досети се човека какво е подушила:
         - Гладна си, но това е за моята Ирене. Да беше дошла по-рано, хляб имах, щях да ти дам, а сега с какво да те нагостя – нищо не остана – и тупна празната си торба.
         Тя изви глава към гласът му и очите ѝ проговориха, усети как се разшаваха в мислите му и ясно чу в погледа ѝ молба – точно тези бонбони са ѝ били любимите.
         Беше странно - от дете знаеше, че змиите са студени, безмълвни и безчувствени, а с хората бяха отколешни врагове. Когато се срещнеха все се убиваха - човек с тояга, змията с отрова. Но за себе си знаеше, че ако не я закачаш, змията си минава и заминава, няма защо да се бият за нищо.
         А тази го гледаше и молеше с такова желание.
         Матео въздъхна:
         - Ще ми се да ти дам, но са наречни за друга. Чак до града отидох, за Ирене са...
         Змията лекичко шавна и се приближи още малко и му показа ясно, че е уловила аромата на сладките. А мислите ѝ навяха:
         - Три имаш, един искам...
         И не нападаше, нито посягаше към чуждото, но молбата ѝ беше ясна.
         Матео въздъхна, жал му стана, както преди малко, че ѝ е попречил да стигне водата, после, сам не знаеше как се поддаде на това, без да откъсва поглед от нейния, протегна ръка зад камъка и рече:
         - Ех, нали и ти си жива душа...
         Дръпна края на червената връзка, бръкна в кесията с два пръста, извади едно от шоколадените топчета и го търкулна към нея. Тя го захапа и се отля назад безшумно, скривайки се в тъмното зад чешмата.
         Ирене ще се зарадва и на две, а и няма да се сърди, че съм дал на тази...
         Докато го мислеше, пред него се появи младо момиче, толкова красиво, че дори пламъците замряха за миг заслепени от хубостта ѝ.
         Имаше дълги, поемащи цвета на огъня коси, спускащи се по люспестата, почти прозрачна дреха без ръкави. Устните ѝ лекичко се извиваха в усмивка, очите ѝ бяха кехлибарени.
         Ако го попитаха, Матео би оприличил красотата ѝ като тази на най-ярката в нощта звезда - ослепителна.
         - Толкова си добър – проговори и вдигна бялата си ръка с изпъната длан, в която беше дареното ѝ от него.
         И пристъпи по-близо.
         - Ти ли беше змията? – невярващ продума Матео, изправил се от изненада, чудейки се дали не сънува, защото ако тази приказка се случваше, то би се случила само в един сън.
         За чудеса само беше чувал, но никога преживявал, а сега...
         - Аз – денем съм змия, нощем съм девойка – усмихна му се чаровно и откри чифт тънки и остри зъби под горните си устни, но не бяха отровни, макар ако се забиеха в шията му, Матео щеше да усети нещо друго... онова, което усещаше от близостта ѝ... можеше да го нарече само с една дума – омая.
         - Казвам се Белинда, а ти кой си?
         - Матео...
         - Матео... – повтори много нежно и се приближи още една стъпка.
         Завъртя лице към огъня и примижа от удоволствие.
         - Обичам топлината, винаги ми е студено, а слънцето грее само денем – косите ѝ  падаха по гърдите ѝ, покриваха ги, стигаха до бедрата ѝ, но се движеха и гънеха на вълни - току се изправяха и пак се нагъваха, като да бяха живи и игриво скриваха и откриваха онова под тях.
         Дрехата ѝ беше прилепнала по тялото, изтъкана от ефирни люспести нишки, оформяйки съблазнителните му извивки, очите ѝ го примамваха и той да се приближи към нея.
         Матео с усилие се застави да не помръдне, с много усилие.
         - А тези цветя - за мен ли са? – с мил шепот попита тя.
         - Не, набрах ги за моята любима – Ирене. – Опита се да прозвучи отблъскващо на прииждащите похотливи вълни, но сам прецени, че не успя и замайването бързо сломяваше съпротивата му. - Също за нея беше и това, което ти дадох, но...
         - Да, но го даде на мен, аз съм тук, а тя е далече... – погали го отново гласът на Белинда, неусетно как, вече съвсем близо до него.
         Бяха един срещу друг, очите ѝ не трепваха, а го гледаха с подкана - вдигна ръка и отхапа - по устните ѝ се разля карамела, който езика ѝ сладострастно облиза.
         - Искаш ли? – тихо предложи и му поднесе останалата половинка.
         А Матео сякаш чу:
         - Искаш ли ме?
         Отблизо магията ѝ беше непобедима, почувства влечение, силно и притегателно, но успя да си каже, че момичето-змия е грехът, от който трябва да се опази – обичаше друга и нямаше да я предаде... ако можеше!
         Не трябваше, но как да устои на изкушението?
         Нощта подло му нешепна, че тайната им ще бъде скрита в тъмата ѝ – няма да е първата, няма да е и последната – хората винаги криеха всичко греховно в мрака ѝ.
         - Не... То е за нея... За теб... За нея... – обърка се Матео, искайки да отстъпи, но и да я прегърне, а дългите ѝ живи коси вече го докосваха и галеха приятно.
         Белинда поднесе ръка над огъня и остави шоколада да се разтече по пръстите, а каремела оцвети върховете им, които поднесе към устните му - Матео вкуси и усети и сладост, и силно желание към нея, когато пак прошепна, този път съвсем ясно:
         - Искаш ли ме?
         Беше трудно да откаже на гласът ѝ, на очите ѝ, на тялото, готово да бъде негово ако го прегърне и на обещанието:
         - Твоя съм, нощта е наша...
         Повтори си няколко пъти, че тя е само илюзия и събра сили, отри с ръкав полепналата сладост и понечи да отстъпи назад, но косите на Белинда го държаха плътно до тялото ѝ.
         - Дал съм думата си на Ирене...
         Тялото ѝ се уви около неговото безплътно, също като дим се завъртя с аромата си на сластно прелъстяване и се опита да се слее с неговото.
         - Не мога! – промълви с усилие Матео.
         След миг очите ѝ горяха срещу неговите.
         - Не съм ли хубава?
         Отметна част от горната част на покриващите я люспи и разкри раменете и гърдите си, притисна се още повече към Матео, който затаи дъх, а сърцето му учести подскоците си, но в него лек бодеж му напомни на кого е обещал любовта си.
         - По-хубава не съм и виждал... – издиша, устоявайки на страстта си да я сграбчи. - Като звезда си... Но... Те са много и всички са красиви... а само една може да бъде моето слънце... Ирене!
         - Аз ще бъда твоето слънце... Аз... Тя е далече, спи и дори не те сънува...
         И произнесе като заклинание:
         - Забрави я!
         Дланта ѝ се опря в гърдите му:     
         - Чувам сърцето ти как ме желае... Студено ми е, а само ти можеш да ме стоплиш. Прегърни ме...
         И го обви с ръце, устните ѝ търсеха неговите за първата им целувка, езика ѝ се стрелваше между тях също като преди малко, когато все още беше змия...
         - Не! – тръсна глава за да проясни мислите си, стисна зъби, улови и свали ръцете ѝ от себе си и пак повтори:
         - Не!
         Косите ѝ спряха да го милват. Матео пое дъх и уверено каза:
         - Сърце, дето се е нахарчило заради лъста на окото, после няма да е никакво сърце!
         Искра проблясна в кехлибара.
         - Остави ме да бъда верен на любовта си, а не на изкушението от този миг - моля те!
         Змията момиче отстъпи, след което се свлече като освободена от невидима сила, държала я само допреди миг в оковите си:
         - Благодаря ти!
         Омаята в главата на Матео изчезна, също както мъглата се вдига изведнъж и наоколо започва да се прояснява.
         Белинда беше все така красива, но различна, укротена и без онзи мамещ поглед. И вече му приличаше на обикновено момиче, макар и с необикновени очи. Приседнала до огъня, тя му посочи да се настани на мястото си, което Матео направи, усетил силното изтощение от борбата си да запази чиста обичта си към Ирене.
         Дишаше свободна и без излишни предисловия му разказа:
         - Родена съм в древни времена, дъщеря на дракони от далечните земи на изток, където е нашето кралство. В надпревара за любовта на един от принцовете ни, се изправих срещу съперница, много по-силна от мен, която губейки интереса му, успя да ми стовари това тежко проклятие – заточи ме тук, далеч от дома ми, където да бъда змия и жена, която прелъстява пътниците с магия, да ги карам да забравят клетви към жени и годеници, като се отдават на греха с който ги отравях. Докато губех вида си, ми каза, че наказанието ми е за да си спомням как съм искала да ѝ отнема онзи, който си е харесала, а той я отблъсна заради мен.
         В едно от очите ѝ се появи сълза, която се спусна и когато падна в шепата ѝ се превърна в искрящ бисер.
         - Много години минаха, Матео, много животи изпих за да утоля черната сила в мен докато чаках онзи, който няма да се поддаде и ще ме освободи от тази тежка орис чрез верността към любимата си. И през всички тях се питам - дали моят любим ще ме чака? Успяла ли е да го убеди да ме забрави, след като си бяхме обещали, че ще сме заедно завинаги...
         - Ако те е обичал, колкото и време да е минало, как би могъл да те забрави – утеши я Матео, почувствал тъгата ѝ.
         - Дано, за нас, драконите, времето не е от значение, но тази, която ме прокле, знае как да проникне в нечие сърце – нали ме научи как да влизам в чуждите...
         - Истинската любов не се забравя – каза Матео и изпрати мислите си към неговата, която точно сега сънуваше поляна, обсипана с виолетови цветове и как той я вика да бъдат сред тях.
         Белинда се изправи и протегна шепата си и изсипа в неговата малкото бисерче:
         - Ето, това е от мен, подари го на любимата си - сълза от дракон ще ви донесе закрила, щастие и късмет, а любовта вече я имате.
         Далече на изток започна да просветлява. Матео погледна натам и се каза, че трябва да побърза, а когато потърси Белинда, пред него стоеше дракон, който разкършваше отдавна неизползваните си криле, принуден да пълзи с векове без тях.
         - Сега мога да отлетя от това място, където живеех в тъмната дупка, била някога извор с най-чистата вода в гората. Надявам се той да ме чака, но преди това ще те отведа навреме при твоята Ирене.
         Пое на един дъх огъня между тях и разпали угасналите си въглени - по тялото ѝ се раздвижиха тънички нажежени нишки между едрите рогови люспи, които го покриваха – силите ѝ се възвърнаха, след още няколко силни маха, беше готова да полети към изгрева.
         Матео погледна в дланта си, отвори кесията, сложи бисера в нея, завърза я отново, взе цветята - от стъблата им покапаха рояци капчици, които полъха на крилете разпиляха над изпитото огнище. Улови се за Белинда и се понесоха:  
         И двамата бързащи да стигнат до своите любими...
 
        
        

Седмият ден след седмия ден...

Те се обичаха точно една единствена седмица
Която започнаха като всяко начало със плам
И се разгоряха в страстта на всичките познати им пози
А думите им бяха ароматно постлани със пепел от рози
Времето им стигаше да го правят по няколко пъти
После вечер заспиваха, забравили дори да се хранят
Защото на сутринта отново ще могат да се любуват
На това, че са (все още) създадени да живеят един за друг...
 
Но седмицата между стоновете им бързо отмина
И също като двойката разгонени на покрива сиви котаци
Започнаха да си мислят за чакащия на ъгъла знак за раздяла
На който обявено е: - Че всяко начало е с посока за край!
Използваха, когато дъжда започна по обед на седмият ден
Всеки се извини на другия, че уж има да гони някакви неотложни задачи
И поеха на различни страни – дори леко и се позатичаха
Така както се бяга от протегнатата ръка на прокажен...
 
Дъжда ги изпрати замислен дали не е причината за тази разлъка
И продължи със тъгата си дни и нощи да се излива
Но спря точно когато навърши се още една чорлава седмица
От вече отиващия си като другите месец
А те двамата дори и не помнеха
Че само преди седем дни – вече далечни им като няколко века
Някъде се запознаха и сърцата им като едно затуптяха
И макар само за 168 часа, безумно и истински да се обичат успяха...
 

Късните зимни следобеди...

                  

                  В един от онези късни следобеди
         Когато дори гълбите са уморени да правят любов
                   Превъртяха се подгонени от скуката спомени
         За това какво е да се докопваш към живота
                   Обречен да търкаляш нагоре по склона
         На личната си трънлива Голгота
                   Камъка, натежал от това, че все още се молиш
         Да си вземеш от него всичко отнето и крадено
                   И чакаш, като милостиня, ако може да ти бъде върнато
         Във ръката, дето май за всичко е вече затворена
                   Изкривена от получените като награда лъскави измами:
         - Че младостта ще е вечна, а душата си остарява отровена
                   След есенното преброяване на годините
         Отлъчени завинаги от календарите на стената -
                   Покрити от вкиснал се мухъл и тънкия слой от новата плесен -
         Прегърбени отиват си дните като заглъхваща със залеза песен
                   И щом часовете на тези късни следобеди най-после завършват
         Уморени невроните обръщат гърба си на всичките спомени
                   Потъват в забрава и дори не искат да правят любов
         И те като гълбите – със забрава ще се напият и пак ще заспят...
 

Безсъници...

 

     
        Не спя                          
         И ти не спиш      
         Навярно...
                 
                  Но ето ме, решена
                  Да те потърся
                  Като просяка
                  Mолещ милостиня
                  Протегнала ръка
                  Да намирам себе си
                  Отново и отново
                  В онези твои, споделени мисли
                  Задушили самотата
                  И трънливите ми житейски страхове...
 
         Щом не спиш
         Започвам да ти пиша
         На платна
         Изтъкани с много нишки редове -
         Цялата флотилия
         Затворена в бутилка
         Със залеза ти я изпращам
         Всичките ѝ думи
         Натоварени на кораби
         Разлюляли посоките на стъкленото ми море...
 
                  И в този ни живот ни има
                  Заклета в изгрева, уверена
                  От молитвеното бдение
                  В тълпата да успея да те намеря
                  И след още две и нещо хиляди години
                  Ще потвърдя, като Исус към Магдалина:
                  - Обичам те сега, повече от вчера!
                  С любовта, дори от времето останала непроменена
                  Акостирала в пристанища по телата на личните ни брегове...

         Не спиш, нали?
         Тогава:
         И аз без теб не ще заспя...
 

Сънувай ни, титане...

 

           

           1.
         Стигайки до водопада, Хермес спираше да си подсвирква, преброяваше отново водениете от него, за да види дали не се загубил някой и да литне да го потърси де се е запилял, след което започваше да пропуска напусналите вече живота през изливащите се черни и бучащи порои. Душите преминаваха онемели пред рева на водопада, блъскащ с ярост издадените каменни израстъци, разбивайки водите си под тях с грохота на срутваща се канара в пихтиестищя облак – прохода ги поглъщаше един по един.
         Озовали се на входа към отвъдното, започващ след като преминеха през водната завеса, невидим и незнаен къде се намира за онези - живите, душите окончателно разбираха, че изживяното е вече зад тях и не са в прегръдките на обвилият съзнанията им кошмарен любовник, решил да ги поизплаши със студената целувка на кишавия полъх на смъртта. И мислите им току прошепваха:
         - Не е сън...
         А портала беше лишен от излишните декорации, като онези с които хората обичаха да украсяват стените на домовете и светилищата – никакви надписи или релефни изкривявания, които да уточняват накъде точно отиват. Просто обикновен каменен свод от цял къс, изглаждан с години от водата камък, леко извит над покритите с тъмен мъх колони и това бе цялата пищност при посрещането на новодошлите, които Душеводеца събраше откъдето мине, понеже нямаше навика да го прави по местообитание или по реда им на умиране. Знаеше, че ги има навсякъде където имаше и хора. Прелиташе и забираше двама-трима от някое селце, минаваше от другаде и подкарваше още неоколцина послушно чакащи около телата си, а пътем намираше поредния объркан скиталец - както наричаше онази душа, изоставила тялото си и тръгнала да следва някой шегобиец ветробог, обвял я с идеята да върви подир него и лековерно последвала го, а сетне изоставена насред нищото, започнала да се рее безпътна, разплакана и объркана накъде да поеме.
          Веднъж преминали се озоваваха в мрачен тунел – озовали се в него, повечето от безплътните изпитваха още по-неистов страх и ужас от онова за което уж трябваше да бъдат подготвени, но и винаги са се надявали да им се размине:
         - Човек обича докато е жив да мечтае и да се уверява, че все с нещо е различен от другите...  
         Душеводеца често с присмех им го напомняше, надникнал с дарбата си да вижда изживяното на всеки доведен от него и разбереше как е очаквал да бъде помилван от законите на боговете, господарите на живота му:
         - Какво, драги, май златото не е стигнало, че да избегнете тази разходка, a?! – взимаше на подбив приживе богатите търговци, позапрели се в тунела, осъзнали как подаръците, дето горните искаха и са давали с някаква надежда, че може би ще се откупят с парите си от неизбежния си край, няма да бъдат зачетени.
         - Ами малко сте давали на храмовете, види се, малко сте давали – смееше се бога, уловил тайните им помисли и ги побутваше с жезъла си: - Хайде сега, вървете и вие след другите...
         Виждаше той наивността с която най-имащите са правили щедри дарения на божествата с повод и без с повод за да се отличат, че да ги запомнят и дано да ги оставят там, сред другите, да бъдат за малко повече годинки все така имащи и властващи:
         - А защо не - молеха се най-нахалните, - ако може, дори и докато свят светува!
         Хора всякакви, лековерни, доверчиви или лукави в намеренията си.
         Летеше навред Вестоносеца от Олимп и срещаше често такива, дето пък забиваха нокти отрано в битието си, решили да не го напускат и обзети от идеята за Вечността, започваха да обитават храмовете, редовно изълнявайки пред олтарите множеството обреди, усърдно помагащи при ежедневни ритуали и жертвоприношения за да покажат колко са нужни и горещо обещавайки да се прекланят и, ако им позволят, нека да е вечно, защото, нали всички го виждат, че са най-вярващите.
         На което боговете отдавна и категорично бяха отговорили:
         - Няма незаменими служители...
         И щом им дойдеше времето заради болест, напреднала възраст или пък удушени от някой завистник, току долиташе Чернокрилия, замахваше с меча си и освобождаваше душите от телата им, оставащ както винаги глух за молбите за пощада – знаеше Хермес, че нямаше любимци сред живите, били те царе или прочути герои, богати търговци или замогнали се от грабежи разбойници, трупали неистово богатства, които предлагаха за да се откупят – нали бяха свикнали с това, че всичко си има цена и могат да платят за който и да е техен каприз.
         - Наивници! – думаше им и ги повеждаше натък из тъмния тунел към долния свят, мернал житието на поредния, надяващ се до сетния си час, да бъде подминат и клатеше глава с укор към напразните му надежди.
         Може да се каже, че всъщност ги подлъгваха самите богове - вечно искащи дарове за едно или друго, но без да разкриват, че не богатството е онова което им е нужно, нито кръвта на някоя твар, пренесена в жертва, а онази невидима и неуловима за човешките сетива енергия от която небесните черпеха живителни сили и затова им позволиха да се народят толкова много след последната война.
         Виждал бе умиращи да чакат Чернокрилия с вече приготвени торби със злато или сребро, уверени, че ще го подкупят, така както са правили цял живот - ако беше придворен чиновник, прост слуга или двулик дворцов предател, нямаше да устои на ласкавия блясък и тежестта на метала, но него не го съблазняваше нищо и безстрастно прерязваше нишката, свързваща ги с живота:
         И толкоз!
         Понякога се засичаха край тяло, току що освободило душата си, и онзи винаги му прошепваше с ледения си глас:  
         - Никой няма да бъде подминат... – звучеше като закана дори и към безсмъртните и размахал меча си, вече бързаше към следващия.  
         Хермес улавяше душата, усещаше как в този последен миг осъзнава, че няма как да се отмени тази присъда над млади, стари, болни, здрави, красиви, грозновати, просяци, богаташи, вярващи и безверници, които с последния си дъх оценяха сладостта на един поглед към светлината, проникваща през облаците, скрили небесата в есенен ден или вдишания, толкова сладък морския бриз, който затваряше очите им през летните нощи.
         Докато живеца им се топеше, топлината се оттегляше, след което започваха бързо да изстиват и да се вкоравяват като забравена изпрана дреха на двора в най-студеният ден на зимата. Помнеха, че е редно да останат край тялото, чакащи да ги поведат на последното пътуване и повечето го правеха, а щом преминеха под свода, осъзнаваха тежестта на думите от песента, чували неведнъж изпята за някой друг:
         - И няма връщане назад...
         След това излизаха от тунела пак така, един по един, и вече бяха в света на Хадес.
         - Хайде, отивайте при другите и не приближавайте реката, пазете се от нея ако искате да се изправите пред Съдниците – винаги бързащия бог им махваше да слизат при стотиците чакащи около каменния пристан и виещите се около него като дебели, добре угоени змии, черни води.
          Царството на мрака - тук светлина не влизаше, липсваше небе и слънчевата колесница не можеше да огрее подземния свят. След краткото объркване и привикване с тъмнината, душите, запазили частично сетивата и разума си, определяха, че не може да се нарече плътна като нощ, макар постоянния сумрак да напомняше на нея и ако някой надигнеше глава, защото в началото повечето не смееха дори да се огледат, колкото и да се взираше, погледа му стигаше само до кълбестия подвижен покров от неизвестност. Ако пък извикаше по-силно, чуваше ехото на собствената си тъга, отразена многократно между силуетите на покритите с гнилата и мътна слуз чукари, които ги обграждаха, събрали множеството в обширното място пред реката:
         А тя беше люта като гладна стръвница, разбудена през зимата. Зъбеше се, ръмжеше и плюеше ледени пръски накъм чакащите. Водите ѝ, по които трябваше да поемат, бяха живи и страшни, лепкави като дъното на тинест кладенец, в който щом стъпиш и потъваш.
         Гънеха се с отровна злоба и току се плъзгаха катранени пипала и съскаха към току що появилите се, опитващи да докопат някой недочул предупреждението на Душеводеца да се пазят от тях – докопваха ли такъв, той изчезваше в дълбините ѝ.
         Поискалият да види къде е попаднал и направил няколко крачки в несвяст, наплют от реката, бързо се набутваше в скупчилата се призрачна тълпа пред пристана и каменните му стъпала, предпочитайки отново да сведе мислите си и да си припомни някоя забравена молитва, изчаквайки реда си да бъде преведен през зловещите живи води.
         Оставени от Хермес на този бряг, който редовно ги наплашваше докато ги водеше насам, понеже обичаше да се шегува с всичко и всеки, душите вече бяха в подчинение на лодкаря Харон – божествен исполин, видимо раздразнен от воя на тълпата, но изпълняващ даденото му от боговете задължение да ги превозва към другия бряг, където Съдниците щяха да разпределят къде са заслужили да отидат.
         Кога ще ги качи - след час, след ден, след месец - това нямаха как да го преценят, защото веднъж преминали портала, повече не можеха да отмерват и осъзнават Времето - мъртвите нямаха нужда от него и просто чакаха да ги повикат, все по-често въздишаха, плачеха и надаваха тъжните си стонове.
         Самият Харон отмерваше интервалите от службата си с общоприетите имена от горния свят - дни, месеци и години, но без да вижда кога точно е ден или нощ, нали тук нито посрещаше изгрев, нито изпращаше залеза. Все пак усещаше с онази присъща на божествените сетивност кога вече е поела слънчевата колесницата към заник, също и кога впряга ѝ излиза с тропот откъм зората.
         Не броеше годините лодкаря, оставяше ги да се трупат като листата през есента, но понякога, щом потъваше в спомените от безсмъртието си, се улавяше, че май е объркал реда им заради рутината на сегашната му служба и питаше Хермес кое столетие току що е отминало. Съгласил се, че живота му ще бъде един безкраен и повтарящ се момент, нашарван с тези еднолики за него безплътни лица с които се срещаше непрекъснато и рядко имаше с какво да запомни, лодкаря се превърна в непоклатимо в решенията и разбиранията си божество, което не бързаше за никъде. Отдал се изцяло на работата си, без да обръща внимание на горещите молби, хапливите забележки или капризните исканията на качващите се на лодката му, сам си наложи все по-рядко да си позволява емоции, освен тази, украсила навъсеното му изражение, и поне видимо се отнасяше еднакво с всички тях и отпращаше категорично онзи, който трябваше да остане на брега.
         Чуваше как призрачните гласове често си шепнеха, щом посочваше към някой да се маха от пристана:
         - Безчувствен като гранит е титана!
         Титан...
         Така го наричаха, а дали все още можеше да се нарече титан?
         Беше роден като такъв, но новите богове отнеха части от ръста и силите му, също и от свободата му:
         Титан...
         Беше някога титан.
         Сега приемаше, че е обикновен, малко по-строго гледащ от височината си гребец, служител на подземния свят, макар и с божествена кръв, който вече безброй пъти пресичаше тези гъсти, лепнещи води на подземните реки, упреквайки понякога безтелесните, че са прекалено шумни в оплакванията си на които той нямаше отговор. Правеше се на безчувствен защото разбра, че така е по-лесно в работата му с тях.
         За разлика от него Хермес, един от новите богове, се появяваше винаги енергичен, весел и кипящ от жизненост, водейки група от десетина, понякога двайсет свити душици, съвсем изгубили цветовете си от страх, подсвирквайки си мелодия, описвайки им някоя от ямите, задявайки ги заради уплаха им, а те го следваха покорно като овчици, знаещи, че отиват да бъдат набучени на шиш.
         Кой знае какво им е наговорил за долния свят докато са идвали насам – мислеше Харон, щом му ги оставяше пред пристана често разплакани или изпаднали в дълбок ужас, смигаше дружески на лодкаря, провиквайки се гръмко, че отива към южните земи да вземе още техни събратя и пак подкарваше мелодията, изчезвайки към изхода.
         За Харон нямаше значение откъде ги води, стараеше да спазва реда им на идване, макар понякога да се получаваше такова разбъркване межу започналите панически да сноват насам-натам в обрамчения от скали залив души - новодишлите се бутаха и преливаха едни през други, изпокарваха се кой е на ред и кой трябва да чака, омешвайки се също като облак мушици над някоя локва - нямаше как да запомни лодкаря, кои са от предния ден и кои се спуснаха току що от входа.
         Тогава се сърдеше, разтриваше ръце, вземаше греблото и започваше да ги разрежда, защото страхът ги сближаваше и те се скупчваха навиквайки се да отстъпят. В такива моменти, винаги се намираха и такива, дето се опитваха да изкачат хлъзгавите скали за да се доберат до изхода с викове за прошка, осъзнали, че все пак ще трябва да отговарят за всичко сторено приживе, много добре знаейки какво ги чака като разплата - беглеца се подхлъзваше и малко оставаше да попадне в капана на реката, ако той навреме не се протягаш с веслото да го спаси.
         - Сега се сетили... – мърмореше, докато в същото време спираше онези високомерни души на герои, току що загинали във велика битка – че за тях всяка беше такава, неизпитващи страх от нищо и обратно на другите, напиращи да се качат първи, разбутвайки най-нагло останалите, изтъквайки дори, че имат родствена връзка с някой от боговете и живота им е бил изпълнен от геройски дела, осигуряващи им достъпа до Елисея, че дори и до самия Олимп:
         Самоуверени, недоволстваха - защо трябва да чакат с онези, дето е ясно, че ще се скитат като обикновени сенки в долините на Асфодел или почваха крамоли между тях кой е бил по-прочут и кой има право най-първи да се качи – юнашките им виковете заглушаваха дори оплакващите съдбата си.
         Харон не харесваше тези препирни и нарочно оставяше нахалниците да чакат още ден-два, нищо, че не го отчитаха като време, но беше достатъчно, че да им се поохладят страстите от мразовития полъх – колкото повече бяха от тази страна на брега, толкова повече ги налягаха усещанията като отчаяние и тъга, плъзващи с пипалата си по безплътните, накъсващи геройските подвизи и смачквайки увереността им. Изчакваше да се поукротят, след което им махваше да се качват вече смирени и ги отвеждаше на другия бряг, а там вече всеки ще отиде според отсъденото:
         Дали ще се ветреят безцелно из Асфодела или ще горят в някоя от ямите на Тартара, а може и наистина да блаженстват в Елисея – присъдите им за него бяха без значение.
         Всеки сам си е проправял пътя до тук, Съдниците ще го оценят – мислеше си хиляди и хиляди пъти Харон, защото безсмъртието му позволяваше да си казва едно и също нещо безброй пъти.
         Чуваше многократно как някой винеше друг за съдбата си, а тя си е била предначертана в тленният им свят – раждане, кратко пребиваване в него, а след това тук, на брега, при него:
         Кой как е запълнил празните места между тези етапи не го интересуваше. Просто не искаше я има врявата с която пъплеха наоколо не само героите, но и онези с нескончаемите вайкания за онова от което са вече прокудени. Мнозина не спираха да вият още с появата си, Хермес ги натиряше по склона, че и той не искаше да ги слуша. Други не се уморяваха да зоват някой останал горе да им помогне, трети пък проклинаха причинителя на ранният им край, защото често човек отнемаше живота на друг човек и с това си прокарваше за по-нататък сигурен път към някоя от ямите.
         Харон опитваше да се сдържа, но щом викове, крамоли и плач започваха да кънтят оглушително дразнещо между скалите, той се изправяше и пускаше божествения си глас да ги надвика и упрекне, че са по-шумни от стадо нападнато от лъвове – блеещи, обречени да бъдат храна точно защото сами викат хищниците с врещенето си.
         Извисяваше снагата си над безплътните, удряше с греблото в гъргорещите Стиксови води, каменните кухини на околните пещери усилваха гласът му, завъртайки го над безтелесните като крилото на свирепа и разгневена хала и с това усмиряваше поне за малко тълпата.
         Не искаше да ги плаши, както правеше Хермес, понеже разбираше причината за страховете им, за тъгуването и за болката, може би защото и на него някога бе отнет истинският му живот, но имаше дни когато врявата им идваше в повече и нарушаваше каменното му спокойствие.
         Някога...
         Много отдавна, в началото на службата си, съвсем нов в този подземен свят,  изпитваше съчувствие към тях, на които Олимпийските богове разпоредиха да слизат тук разделени от всичко познато им приживе. Помнеше как започнаха да пристигат първите, онези, най-старите от тях, имащи право да живеят заедно с живите, а сега заселвани в отвъдното – още тогава започнаха оплакванията им от това, че са родени да бъдат смъртни и са ги създали само за да страдат заради малкото време, което им даваха и му се молеха за още малко, което той нямаше силата да им даде, а и не вярваше това „малко“ дали щеше да промени нещо.  
         Тогава си каза за първи път:
         - Защо смъртните не се замисляха, че всичко на което се радват е трайно и ще им бъде отнето, а чак когато вече ги повеждаха насам, осъзнаваха, че няма връщане назад към сладостта на живота? Ако го разбираха, може би биха живели различно, биха оценяли наистина ценните си мигове по-смислено...
         И се започна една:
         Качваха се, той гребеше, те виеха или мълчаха, сваляше ги на другия бряг и се връщаше за да вземе следващите, а той, лодкаря, се опитваше да ги поуспокои докато ги  подреждаше в лодката си, упреквайки Стикса да не бъде толкова подъл с теченията си, нарочно целейки да я разклати, че дано падне някой за да го погълне - защото имаше тази власт да ги завлече на дъното и там щяха да са смилани бавно до превръщането им в утаената мътилка от която нямаше да бъдат нито чути, нито осъдени, нито запомнени във Времето.
         Времето...
         Като всеки безсмъртен, Харон не се страхуваше от него като човеците, приемаше длъжността си и я изпълняваше колкото и да е продължителна – например цяла Вечност.
         Същото правеше и Душеводеца, а и всички останали божествени създания - служеха на вселенския ред и не обсъждаха това, че може да се повтаря до брезкрай онова, с което се занимаваха. Умовете им обхващаха Времето по различен начин и ако трябваше да прекосява една река хиляди години, значи щеше да я преминава, без да брои колко пъти вече е потапял веслото в живите ѝ води.
         Последвалата дружба с Хермес, отвори мислите му и започна да обхваща малко по малко всичко изживяно от раждането му до днес по един различен начин – макар и без да напуска от столетия пътеката си между двата бряга, Харон проходи из пространството и Времето, а мислите му все по-често потъваха в необятността им и се губеха в дълбините им:
         Умът му вече можеше да премине всяка преграда, да опита да прогледне и в най-тъмните места на живота, да разбере и избистри много от мъглявините на добре затулените тайнствени загадки – бавно, стъпка по стъпка, но все по-уверено и осъзнато.
         Двамата първоначално си разменяха само поздрави, после и някой друг коментар за най-пищящите край тях. Веднъж младият бог слезе и седна на един от пилоните на пристана, завъртя жезъла си, свали крилатата си шапка, прибърса запотеното си чело и поиска глътка нектар – горе, рече, било ужасно горещо лято, страшна суша моряла живите, а земята се цепела от безводие и хората мрели като мухи, едва смогвал да ги докарва.
         - А тук е толкова хубаво, сенчесто, прохладно... – дружески се усмихна Хермес, но и допълни: - Ако е за малко!
         След това, щом имаше възможност, в ненатоварените си дни, посядаше да си поеме дъх, намирайки няколкото мига, както сподели, за да се спре в сновенето от Върха към вълните, от морето към полетата или в търсенето на загубил се пътник из горите, призовал го в отчаянието си да му помогне, но най-вече от това вечно кръстосване между двата свята за което лично отговаряше.
         Сам Харон, откак пое тази работа, не общуваше нито с новите, нито със старите божества – родените след войната не го познаваха, не слизаха тук долу, а повечето от миналото бяха затворени в Тартара. Ненаказаните бяха разпределени и те като него да служат някъде на новия ред и знаеха, че е по-добре да не поддържат връзка, ако не искат да бъдат обвинени в заговор срещу винаги подозриелния към тях Зевс.
         Хермес беше от новите господари на света, но различен, нямаше я онази надменност с която богове властваха и винаги следяха титаните дали не замислят бунт, защото както всички господари, най ги беше страх да изгубят властта си.
         Отначало Харон внимаваше, но малко по малко се отпусна и започна да говори свободно с Душеводеца, наричан още и Вестоносеца от Олимп. В тези кратки почивки и с приказки за общи неща, постепенно навлязоха в измеренията на разнообразни теми и всеки намери у другия достатъчно за да се превърнат изначалните им служебни отношения в приятелство, което по-късно водите на Стикс скрепиха в нерушимата дружба на побратимяването и сега, винаги щом можеха да си го позволят, оставяха множеството да чака и гледа огромните им фигури как си говорят, седнали или на борда на лодката, или на някоя от подпорите на пристана, макар и да не ги разбираха, защото божествените си имаха своя непонятен за хората език.
         Хермес с удоволствие пиеше и похапваше от запасите му от нектар и амброзия, които според него узряваха различно от онези на Олипм и Харон щедро ги делеше с приятеля си. Неведнъж, олюлявани и побутвани от плътните вълни, споделяше, че харесва и човешката храна и изреждаше няколко от поднасяните в храмовете ястия, които лодкаря не познаваше, но бога хвалеше като много вкусни. Харон беше опитвал само диворасли плодове, но толкова отдавна, че не помнеше вкуса им, а месо не ядеше, приемайки, че е непримливо да се храни с плътта на нещо живо – било някога живо.
         И двамата не биха докоснали от онова, което душите често носеха като дар – също вече безцветно като тях, лишено от сладостта която е имало там, горе. Наричаха я мъртва храна, която само реката поглъщаше с готовност, дори когато започваше да гние, понеже лодкаря ги караше да я оставят или хвърлят във водите ѝ.
         Хермес си беше приказлив, винаги пълен с истории и случки от горния свят, Харон по-рядко говореше, но обичаше да слуша – така започна да опознава света, новия, нали не се качваше там и чрез разказите на побратима си се разхождаше и разглеждаше другата страна на съществуването им – онази, огрята от светлината и украсяващите я цветове.
         Понякога прекъсваше разходката им с въпрос за нещо, което младия бог само беше загатнал - винаги искаше да узнае как се е появила причината за преживяното и кое е наложило да се случи на онзи, за когото му разказваше Вестоносеца, който харесваше тази негова дълбочина на мислите, показваща, че го слуша внимателно и отбеляза, че помнеше всичко дето чуваше от него.
         След като се побратимиха и можеха да си споделят дълбоко скрити в мислите им тайни, като тази на Хермес, че имаше дарбата да вижда случилото се в близкото минало, не много далеч, само колкото един човешки живот, а също и скритите мисли в настоящето на живите, но само на крачка-две от идващото, криещо изненадите си от него. До забраненото за споменаване от Зевс далечно минало нямаше достъп и си позволи да го разпитва – съвсем тихичко, почти шепнешком, защото макар душите да не ги разбираха, все пак в подземния свят пак имаше достатъчно служители можещи да дочуят разговора им и да доложат където трябва. Понеже обичаше предизвикателствата, искаше да узнае детайли от ония времена, преди да се появи новият им свят и титаните са управлявали небесата, моретата и земите под тях.
         Тогава лодкаря, също шепнешком, ровеше в спомените си и разказваше за една или друга порядка, които днес бяха забранени, за някои умения, които младите богове не притежаваха, а на по-старите вече са им отнети.
         Сина на най-главният от новите богове и сина на една от първите божествени сили се разбираха добре, забравили, че бащите им са враждували помежду си през последната война. Имаха си все повече доверие и си говореха открито за всичко, което мислеха и Харон смесваше спомените си с онова, което чуваше от Вестоносеца и така започна да съшива неясните му преди късчета и да ги обвива с прозрение, понякога гадаейки дали са правилно събрани или създалият света им е сгрешил някъде в подредбата им.
         Един ден, след хиляди прекосяване на реката, Харон осъзна, че всъщност няма голямо значение дали чакащите ще бъдат превозени веднага или не - те не знаеха дали са минали ден, два или три и реши, че може да се договори с Хермес за нещо, което му хрумна:
         Предложи да му ги довежда след като слънцето започне да огрява горния свят, а малко преди залез да ги оставя там, където са:
         - Знаем, че за нощ, дори две, няма да им стане нищо, така и така са умрели вече, къде ще отидат?
         - Е, понякога тръгват като слепци в полето, скиталци им викам аз – тези дето току се завъртят и се изгубят, а може да мине някой и да ги излъже да го следват, после ги зареже нейде в нищото, че като ревнат могат да събудят и най-глухата звезда...
         Но се замисли над предложението. Харон не се натоварваше от работата си - като божествен, силите му бяха неизчерпаеми, но се уморяваше да слуша едно и също от душите. Прецени, че така можеше да си почине от глъчката на пристана, от подсмърчаният в лодката си или от надутите призиви на великите герои да побърза, че ги чакат още по-велики дела.
         - Съдниците и те са затрупани с работа, нали трябва да ги видят лично един по един, да ги изслушат за да преценят справедливо, а си ми казвал, че едва смогват при този наплив.
         Лодкаря поднесе току що напълнената стомна с добре охладен нектар, горе пак беше горещо лято, а Хермес, след като изпи почти цялата стомна, премисли и одобри идеята и лесно я въведе в горния свят и ако някой жив се чудеше, това е причината да няма нощни погребения, а само бдения над изстиващото тяло, над което отделилата се от него душа обикновено оставаше да кръжи като птица без гнездо. Ако от отчаяние, след като го погребат, тръгнеше нанякъде, лесно я намираше, че както казваше неведнъж, плачът ѝ се чуваше отдалече.
         Известен с прозорливостта си, той призна, че сам е трябвало да го измисли още преди време. Хермес също предпочиташе да използва нощите за да се поразсее от множеството задачи с които се занимаваше денем:
         След залез беше много по-удобно да направи посещение на някоя призовала го чрез страстна молитва принцеса или чакаща го в тъмните обятия на гората речна нимфа, на която скоро бе завъртял главата със сладките си приказки. Похотлив си беше, а за мнозина и доста пакостлив – всички знаеха, че е покровителя на крадците и точно в най-тъмните часове можеше да помага в делата им да проникват в добре пазени хранилища и да отмъкват скритите от други там съкровища. Те нямаха стойност за него, а беше просто развлечение, само защото го приемаше като предизвикателство, че някой опитваше да му попречи да проникне в тях – и в хранилищата, и в женските сърца.
         Хермес беше бог, имаше право да се позабавлява.
 
         2.
         Лодкаря не познаваше умората, нектара и амброзията му даваха сили, не можеше да каже, че му тежи еднообразието на личната му Вечност, живите води на реките в които гребеше, винаги криеха изненади и предизвикателства - нещо като игра между тях и него. Но от хленченето, от молбите, от търсените съвети или от упреците, отправяни директно към него - от всички тях имаше нужда да се поотърси в уединението, което намираше в часовете според уговорката им с Душеводеца. Макар често, дори останал сам, пак да мислеше за хората.
         Не можеше да им помогне да се върнат, нито да им отговори на това какво ги чака – нямаше прозорливостта на Хермес, нито преценката на Съдниците. Понякога си казваше, че и за него, божествения лодкар, ако се погледне през очите на човешките разбирания, ще приеме, че са му отнети и забранени много права след като боговете сразиха титаните. Но не се оплакваше и приемаше реда такъв какъвто е създаден от дядо му Хаос насам за всички обитаващи Времето и пространството – богове и титани се подчиняваха съзнателно или не на порядъка, който ги събираше в една цялост, без значение кой го определя в този момент, защото в рамките на завършеното творение, което наричаха с общото име „живот“, водещите се сменяха, също като ветровете през сезоните – веднъж топли, друг път ледени.
         Душите го гледаха с лишените от цвета си очи и с онази останалата у тях човешка завист и току се намираше някой, току що дал обола си и преценил, че с него е платил и правото да изкаже и мнението си, който ще започне да го укорява щом им изшъткаваше за кой ли път да замълчат, че нали е безсмъртен, защото е роден божествен, пък макар и прост лодкар, и няма как да разбере болката им:
         - Всички сме оставили толкова много там, отвъд, а ти тук си нямаш нищо освен тази лодка и това гребло...
         И веднага още някой ще се понадигне да подкрепи реченото или просто да изплаче, че Харон е свикнал с това мрачно място и не знае какво е да ти липсват веселието, светлината в багрите и песните на горния свят, от който те, видиш ли, идвали непоканени.
         - Непоканени ли! – махваше лодкаря на обадилия се да сяда, а някое пипало от реката услужливо се надигаше и плясваше нахалника, забивайки стотици малки зъбки и опитваше да го придърпа към дълбините ѝ. 
         Харон удряше пипалото - не му харесваше когато реката хапеше пътниците му и то се връщаше назад обидено, че е искало само да накаже наглеца, дето е взел да го укорява за добрата му служба.
         Лодкаря бухваше пак водите - нямаше нужда от помощ и прощаваше за казаните думи на онзи, дето сега страдаше от все по-болезнените малки язви, проникващи с отровата си в него.      
         Чрез тялото душата усеща физическата болката леко притъпена, а раната зарастваше без да влиза много навърте в нея, но сега, лишена от защитата на плътта, болката биваше толкова силна и сравнима само с онази, която понякога са изпитвали ако бъдат наранени чувствата им:
         И нямаше лек, който да я потуши.
         Знаейки това, Харон съжаляваше онези, дето ще изпратят в ямите - те щяха да узнаят какво е да страдат вечно.
         - Наивници сте хората – думаше им понякога, след поредния упрек, подкарал отново лодката и нарушил обичайното си мълчание: - И приживе, че и сега - тук.
         И за кой ли път се чудеше как така за краткия си живот, хората си позволяват да си пожелаят толкова много, наистина толкова много - позволяваха си да си мечтаят за безкрайно лично щастие, нещо, което и боговете нямаха смелостта да поискат от Времето.
         Сякаш не осъзнават, че всичко е нетрайно и крайно:  
         - Плода ще узрее, ще се налее с вкус, ще има цвят, но после ще изгние, а сладкото ще се вкисне и ще стане горчиво, дори отровно, също както и най-бистрата вода ще се заблати като престои събрана в шепите на един живот – говореше им той, а повечето не го разбираха.
         Все пак кой им е дал този размах на мислите – непостижим, но толкова свободен, че титана можеше да им завиди просторите към които се носеха – дали бяха онези негови събратя, които някога изваяха телата им от пръстта и я съживиха с дъха си или нещо друго се е вляло в тях от незнайни му жизнени извори?
         Определено не идваше от тези на Върха, дето сега определяха съдбите им и макар обикновен титан, днес лодкар в подземния свят, усещаше как тази искра в тях можеше да се разгори отвъд мащабите на крехкостта на телата и хоризонта на мислите им, отивайки много, много надалеч – навярно затова и боговете ги подтискаха с какви ли не правила и не искаха да осъзнават силата си и това, че могат да издигнат много по-високо от самия Олимп.
         Харон беше част от Вечността – онова, с което всички божествени наричаха рамката на съществуването си, приемайки че са безсмъртни в нея:
         А дали наистина са?  
         Над това вече бе мислил много пъти след някои от разговорите си с Хермес и бе стигнал до извода, че всъщност нищо не е вечно, макар да изглежда такова само защото е продължително, но колкото и да е продължително, все пак си има своят неизбежен край както за боговете, така и за предците им.
         Роден доста след като Вечността е започнала да се излива по течението на намерило посоката си Време, Харон ясно помнеше какво е било преди появата на хората и сегашните богове, останките от съставната част от един друг ред на едно друго начало, които не успяха да се запазят и се промениха, така както и сегашните рано или късно ще трябва да бъдат заменени от следващото, което вече идваше.
         - Живота, всяка негова форма и състояние, Хароне, е метаморфоза – каза му веднъж Хермес, доверявайки му тази истина като много добре пазена тайна. – Дори и да се вкопчим в миналото си и силно да желаем да го запазим, тежестта му ни повлича и без да осъзнаем го променяме в това, което ще започнем да изживяваме с нови форми.
         Титана се замисли.
         - Като ехото ли – звук на който чуваме отгласа дълго, след като прозвучал?
         - Може и така да се нарече... Делата ни днес ще бъдат ехото в утрешния ден.
         Ехо – спомен, който искаше да забрави, но се срещаха по няколко пъти на ден, чувайки как кънти между скалите и техните пещери и сега отново го догонваше с гласовете на превозените миналият път, докато новите надигнаха своя вой за да го заглушат. Тях можеше да ги укротява, но не и да прогони спомена.
         Усмирил лакомите води и изплашените си пътници, мислите му го върнаха пак там, назад във Времето, когато родения в мрак титан щом израсна, можа да опознае и светлината, но предпочете за себе си тъмнината. Заживя в подземията на една или друга планина, откривайки в дълбините им извори, запазили първичните искри, останали от мига на Сътворението, които умееше да вмъква на тънки нишки в редки кристали и изпращаше на живеещите отвън божествени да украсяват с тях нощите си.
         Улисан в работата си, пропусна много промени и допълнения в горния свят – като това, когато няколко негови събратя създадоха по техен образ и подобие от животворна кал хората, вляха от техния си живец във все още незасъхналите им гърди и позволиха на първите да изплачат.
         Когато ги срещна за първи път, при едно от редките си излизания на повърхността, телата им вече бяха от плът и тепърва оформящи се сили, които ги движеха - дребни и крехки същества, лесна плячка за хищниците, но учещи се как да се пазят ако са задружни. Харон спря, огледа ги и подмина – прие, че са още един от многото ходещи, пълзящи или летящи видове под небето. Носеше товар от изработеното и докато го разтоварваше разпита за новите – казаха му, че създателите им са ги оставили да заживеят сред общата цялост на първичното Сътворение като нужна за единността ѝ частица.
         - Енергията им е някак си различна – рече той, още тогава усетил особеното в тях.
         Ако знаеше, че ще дойде време, когато трябва да отвежда на съд имено тази странност, която творците нарекоха душа.
         Душа...
         Всяка твар имаше такава - по-безлична и едноизмерна, пееща докато диша, настървена и винаги гладна или едва загатната като цветовете на пеперуда, току що родена от поредната промяна на формите си. С времето се оказа, че човешката сякаш е събрала всички щрихи от първичното, животинското и божественото, които като приливи и отливи се появяваха в делата им.
         - Трябва да ги оставим да се развиват сами - разпореждане отгоре – отговориха му и разтовариха донесенето, а той се върна в сумрачните галерии, избягал от силната светлина навън.
         Харон странеше от по-висшите цели на титаните лидери, дето заставаха начело пред останалите, още след като Хаосът избълва Сътворението и първоначалните си стихии, после една от тях избра да се наложи като водач и задължи всички да ѝ се починяват. Тогава не е бил роден, но помнеше когато друг го замени, а след това и когато него смениха – всички те бяха част от промяната и движението на Времето.
         Не участва в нито една война, приел, че това навярно ще се повтаря – лидерите се сменяха, а тези под тях им оставаха нужни за да усещат онези величието си.
         Същото му го подсказа неведнъж и побратима Душеводец, обсъждайки защо я има нуждата от жертвоприношенията – боговете черпеха енергията им, научиха хората да им я даряват чрез молитви или с всичко онова, което отглеждаха и го наричаха на горните, като в това влагаха достатъчно от нея.
         Тогава прие появата на човеците като потребност и необходимост - и други същества бяха създавани от онази кал, не беше негова работа да пита управниците в онази епоха, защо обаче са ги изваяли така сходни на тях, титаните, също както не беше попитал когато множество видове заживяха пълзейки или скачайки навред из полето, полетяха с песните си в небесата и заплуваха в реките и морето, а после пуснаха хищници навсякъде да ги ловуват - този кръговрат имаше някакво оправдание, оставащо в тайна за него, която Хермес може би някога ще разясни:
         Беше мъдър младия бог, лесно избистряше и най-мътната неяснота за лодкаря. Затова и харесваше когато започнеха да обсъждат някоя от тези мистрии на живота и след това имаше дълго време за какво да размишлява.
         Харон прекара умело лодката под ръбест свод, но този път не успя да избегне стичаща се от него пяна, идваща от пукнатината на някоя от ямите. Покапала по безтелесните, те нададоха уплашени викове, помислили, че се започват мъките – на идване, приятеля му шегобиец, както винаги им предричаше само болка и страдание.
         Понечи да ги успокои, но се отказа, за днес вече беше говорил достатъчно. Направи се на нечуващ писъците им, загреба настрани от пукнатината и пак се завърна в спомените си началото на човешкия вид:
         Тогава смъртните имаха право да живеят дълго, много дълго и според него, много по-разумно от сега – не се мразеха, все още не познаваха войната и нямаха обичая да се избиват за да придобият земята на съседа си, само за да кажат, че вече е тяхна. Навярно тогава са разбирали, че като смъртни нищо надживяващо ги не може да бъде притежавано и няма защо да го обявяват като завладяно за вечни времена.
         Титаните и те не спореха за властта над някоя стихия, която си имаше надзорник и му се подчиняваше. Целият поднебесен свят беше общо място, пространство имаше колкото искаш и властването на Кронос, днес забранено дори да се споменава, за него беше времето на сравнително уравновесено спокойствие по света.
         Кронос управляваше строго, подреди ветровете и теченията да следват своята посока, също както и реките и изворите да минават откъдето е нужно, че да образуват голямо езеро. Той, подкрепен от повечето от братята и сестрите си, бяха възстанали срещу наложилия изначалния доста по-суров и жесток ред техен отец Уран. Неприели начина му на управление, децата му започнали онази битка, която след тежки огнени сблъсъци все пак спечелили и настанала онази епоха, която Харон вече познаваше. Но тишината бързо отмина и скоро бе прогонена от още по-грохотната война, отново между новото и приетото вече за старо в небесата – потънал в утробата на планината, зает с работата си, не разбра, че има сътресения над нея. Победителите, на които сега бяха принудени да се кланят и безсмъртни, и всички смъртни, още в началото ограничиха броя на дните живот за последните, така както принудиха титаните да смалят размерите на телата си, навярно за да не гледат отгоре завоевателите на световете.
         И понеже всеки нов ред изискваше и нови порядки, отнеха правата на предците си, някои приети като безобидни назначиха на тежки служби, а представляващите заплаха веднага натириха в дълбините на Тартар, като задължиха душите на хората след последния си дъх да слизат тук:
         - Непоканени... – повтори Харон, клатейки укорително глава към душата, хлипаща и трепереща в синхрон с неговите загребвания заради треската от допира на реката.
         Никой от тях няма нужда от покана за да дойде тук, защото от раждането си хората вървят по пътя за насам – кой по-бавно, кой по-бързо. Един крачейки разумно и премислящ къде да мине, друг ходейки навред с шума на постъпките си от глупостта, с която се е накичил.
         Трябваше да го знаят, защо се правеха на изненадани когато дойдеше времето да се качат при него?
         - Живота е несигурен, смъртта е сигурна! – спомняше си често думите на Хермес, казани веднъж, говорейки си за тях, хората, като опит да уравновесят малко страстите човешки и че всеки трябва да има едно на ум като рече да стори нещо, заради което после ще го осъдят да къде да отиде.
         Ако е в ада:
         - Там по-добре да не се отива – пожелаваше им на божествения език Харон и минаваше между щръкналите като остри зъби скали от речната паст, зад които беше другия бряг.
         Понеже щеше да живее относително вечно и работата му тук не предлагаше голямо разнообразие с тази предначертана продължителност, Харон понякога мислеше за едно и също по стотици, дори по хиляди и хиляди пъти. Малко значими събития беше изживял, нищо, че сума векове живот се натрупаха зад гърба му, нали все в подземията седеше, но чрез разговорите с побратима му, опознаваше световете и току се впускаше в дълбоки размисли.
         Умът му с дни удряше стените за да прокара малко яснота в тях, защото имаше сложни кривнини, дето нямаха изправяне и се случваше понякога, ненамиращ отговор, да изпразва главата си от всичко и предпочиташе да чува само ръмженето на водите.
         Тогава мълчеше също като жриците на Хадес, които го чакаха да им доведе душите и се заричаше да не мисли повече за хората. Но връщайки се, неусетно се улавяше, че отново размишлява за това което са били и което са сега.
         Почти винаги ги разглеждаше, търсейки да улови с какво толкова са различни, а всъщност съвсем еднакви в призрачните си форми:
         Кой ли не е бил на лодката  му – най-великите царе, окъсани просяци, надарени с талант поети и изкусни ваятели, греховно пропаднали жени и коравосърдечни разбойници-убийци, светици-девици и най-прочути мъдреци, най-смелите и най-страхливите от всяка битка, много начетени и съвсем неграмотни, млади красавици и бълващи прокоби старици, уродливи мъже и такива с тела на богове, най-гласовите певци или онемелите, неизплакали дори при раждането си – каквито и да са били там горе, сега бяха тук за да ги преведе през тази или онази река, за да ги остави в ръцете на покритите с мрак служителки на отвъдното.
         Сравняваше душите с ехото, което неизмено го догонваше, винаги с различен глас:
         Имаше съвсем кротки и смирени, дълбоко натъжени заради раздялта им с любимите, все още живи, дето ще ги последват скоро, но няма да се познаят заради забравата, от която ще трябва да отпият - наред с другите неща, Хадес и Зевс, решиха да им отнемат спомените и да ги оставят просто така, непомнещи кои са били и с кой са живели.
         Имаше и такива дето неутешимо плачеха и току надаваха стонове, понякога виеха от мъка, че за тях живота е бил незаменимо удоволствие от което повече няма да вкусят – това Харон не можеше да знае дали е така, защото удовлствието за едни е нагарчащо противно за други.
         Имаше ги и онези, наперените, уверени, че рая ги чака и си позволяваха да правят забележки колко бавно се движат и защо трябва да бъдат заедно с тази самосъжаляваща се паплач.
         Това, че гледат така на събратята си, понякога го дразнеше и затова решаваше да да ги оставя да послушат ръмженето на Стикса, което да ги поукротяваше, ако пък ги качваше веднага, току що дошли от някой кървав сблъсък, още в началото ги посръгваше с остена и им се сопваше да не се обаждат излишно, сочейки тъмните катранени води:
         - Мълчете, не дразнете с гласовете си реката - има право да ви погълне още тук и сега, а от нея никой не изплувал – дори и героите!
         И реката с готовност отваряше уста от непрогледни дълбочини и от там ги лъхваше гнила плът и леден полъх, героите се умълчаваха, усетили че можеше да им се размине възнасянето към Олимпа ако успее да ги налапа тази стихия.
         Сега натискаше греблото, сечейки мощно теченията, доволен от мълчанието им и приемаше, че човека най-много страда от това:  
         Все има какво да каже за другия, все има от нещо да е недоволен и дори тук, в отвъдното, много често вярва, че може да намери начин да се отърве и дори да не се извиси до Върха, поне ще се върне пак към онова, от което идва, защото ще намери точните думи с които да уговори Съдниците.
         Е, досега не беше превозил никой по обратния път, а какво ли не е чувал и видял на отиване – подготвени молби, заплахи, обещания, дарове. Преди да се качат мнозина търсеха възможността да избягат назад.
         Нека опитат - лодкаря не ги задържаше, никой не бе успял да мине покрай триглавият звяр на изхода, а от разкъсаните им души често не оставаше нищо за пренасяне.
         Господарят на този свят, страшния и могъщ Аид, беше разпоредил останките от такива да ги хвърля в реката, незаслужаващи друга участ – което лодкаря все още не беше направил, въпреки много пъти да е имал жеаланието, заради писъците на изпохапаните.
         - Давайте парата и си затваряйте устата след като я изпразните – нареждаше Харон и слагаше най-мрънкащите в дъното на лодката, че да не им чува хленчовете им по пътя.
         Това със заплахите, молбите и даровете върши работа приживе, но не и тук:
         - Не на мен, а там, пред Съдниците ще имате възможност да оправдавате постъпките си, пък те ще решат за сетне...
         И ги караше да оставят донесеното или направо да го хвърлят в Стикса, поглъщащ всичко с ненаситния си глад. Случеха ли се да са особено шумни, допълваше понякога онова, дето чуваше да им казва Хермес за да ги сплаши:
         - Сядайте и мълчете, че не знаете какво ви чака!
         Щом се напълнеше лодката му, а събираше голямо множество от безстелесни, той загребваше в плътните води, дето я блъскаха отвред със зловонния си и отблъскващ шепот: 
         Искаха ги за себе си – и с това още повече ужасяваше най-боязливите.
         Знаеше Харон какво следва – при един завой на реката ще усетят повея на болката, след него ще преминат като полъх спомените им от целият им живот, а като заобиколят гигантската фигура на Везните и навлязат в последния приток, ще ги обвее от дълбините най-смъртният хлад и повечето хорово ще заплачат, защото тук част от спомените им си отиваха самички, а те започваха да протягат безплътни ръце да ги задържат.
         Това му остава на човек от всичко дето е имал някога щом умре – спомените.
         Но и тях ще ги носи до време – знаеше Харон, движейки сръчно греблото и ги оглеждаше за кой ли път:
         Боговете ги оставяха след смъртта си да запазват чертите на образите си и все още умееха да кривят според чувствата си призрачните си лица, очите им бяха угаснали още с напускането на телата, но понякога, на пристана, като свещици, чиито фитили са отрязани, тук-там искрици премигваха с последния си трепет, преди да съвсем да се затъмни.
         Ако съм смъртен, как бих изживял краткостта на живота си - дали ще има с какво да го запълня или ще го оставя до последния си ден да е празен като онзи кожен мях, дето Времето ще захвърли и зарови вече ненужен никому? – питаше се Харон, напредвайки през лабиринта от току никнещи измежду подмолните течения и криещи се в тях ръбести камъни, през които само той можеше да премине.
         И така ден след ден в работа, в мисли за едно и също, отново и отново прекосяваше реката от бряг на бряг.
         Случваше се да забравя за хората и потъваше в други размисли, като спомена за Времето, оставило му онези белези, нанесени като резки още в личното му начало, тогава, когато се осъзна в онова, което го съдържаше и заживя.
         Вече като лодкар, Харон прие, че под каквата и да е форма, живота е точно това – излъчвана и приемана енергия от събитията на обитаващите го – така му го обясни и Душеводеца.
         Без значение дали им харесва или не, къде, как и защо ще бъде използвана, и те също както всяка частица, си заемаха мястото според нуждата на мащабния план за всеки от тях – също като него, когато настъпиха промените и титаните предадоха властта на боговете, силата му бе пренасочена в друга посока, може като наказание, а може би не.
         Аид, обявен за господар на подземния свят, малко след като отшумяха тътените на войната, изпрати да го доведат пред него и му нареди да превозва душите, което в началото не мислеше, че ще е толкова натоварено. Но младите богове доста бързо пренаселиха горните земи и племената започнаха да се събират в народи, народите се оградиха в градове, зад стените на които все повече и повече се множаха.
         Боговете имаха нужда от тях:
         Олимпийците обичаха да ги почитат и да ги възхваляват колко са велики, силни и мъдри, това ги зареждаше - поискаха да им издигнат множество светилища, храмове и олтари, започнаха да дават нареждания и напътствия чрез свои доверени жреци, станали гласовете на волята им да налагат или ограничават чрез правила как да постъпват смъртните, но също ги подтикваха в сънищата им или чрез внушения да нарушават законите, само за да могат да бъдат наказвани - харесваше им да даряват и да бичуват за едно и също, а с това съвсем объркваха покорно изпълнящите желанията или изтърпяващи наказанията от горните.
         Дали е просто игра или някакво тяхно разбиране за равновесие, това лодкаря не знаеше, но научаваше от превозваните и от разказите на Хермес, че на Върха се радваха на вниманието, коието принасяха редовно в храмовете, издигани в чест на този или онзи покровител на градовете им – чрез плътта на животно, изгорено благовоние или сплетени на венец клонки и цветя, но най-вече на горещите молитви.
         Случваше Душеводеца понякога да въвежда новодошлите натоварени като роби-носачи, особено тези дето бяха от по-заможните приживе, разпоредили на близките им да ги заравяват с колкото може повече съкровища, че дано могат да се откупят и да заплатят за още малко живот. Не осъзнаваха, че не носят истинските дарове, а само сенките им и често му бутаха в ръцете гърне с отражението на блясъка на златото или тежък наниз от сребърни слитъци, според тях запазили блясъка си, като съзаклятнически му смигаха и уговаряха да ги изведе обратно – изхода се виждаше от пристана и ги примамваше, но там беше онзи, дето ги подуши още с появата им:
         - Можеш да залъжеш триглавия за миг и да се изнижем навън. Златото и среброто е за теб – сочеха колко много са донесли, обещаваха да изпратят и още по някой слуга, само ако...
         Но Харон искаше монетата, определена и наречена като такса от Хадес, единствена запазила сиянието си и се мръщеше при вида на предлаганото, което караше да оставят при другите вещи и богатства, трупащи се на купчини по брега. Понякога ги караше да ги хвърлят направо в реката, а на душите им се свидеше - не знаеха, че скоро и без това всичко донесено изтляваше, а някой полъх вдигаше праха и го полепваше по скалите, защото нищо внесено от горе не задържаше дълго целостта на формата си.
         Боговете бяха различни от титаните и лесно научиха хората да бъдат като тях - продажни, да се подкупват един друг с обещания, да се кълнат с лъжлива увереност и да сменят с лекота доверието с измама заради повечко почести и власт. Научиха ги да разрушават вече построеното, уж за да могат да издигнат нещо ново, без да видят, че старото си е било съвсем на мястото.
         Хермес споделяше как сегашния човешки свят наподобява на онзи горе, там, на Олимп, където Харон никога не е стъпвал, но Вестоносеца редовно и подробно му разказваше за безкрайните сплетни и интриги между обитателите му с които запълваха времето си. И правеше разлика с онази епоха в която се появи – малко след бунта срещу Уран, когато щом грохота от сблъсъците утихнаха, всичко се намести на мястото и в посоката си и нямаше нужда от промени, щом я следваха без да нарушават реда или да пресичат пътя на другия.
         Титаните обичаха постоянството, не пристъпваха дадена дума, всеки сам осъзнаваше с какво ще е полезен и си вършеше работата съвестно. По-късно, когато вече ги имаше и първите човеци, те не искаха нищо от тях и ги оставиха да си живеят без да са длъжни на създалите ги по-висши тях сили. Навярно са били признателни, но не носеха на божествените онова, което те сами си набавяха при нужда:
         Помнеше тази епоха Харон, останала в миналото, онова понятие с което дори боговете деляха Времето от сега и някога.
         А днес имаха все повече работа, защото хората се раждаха без контрол - самите боговете ги приканваха да правят любов също като тях - с когото могат да приласкаят - и се размножаваха не само със законните си спътници, но и с съсвем непознати гости по време на пировете, опиянени до безпаметност при празненствата в чест на някой олимпиец винолюбец.
         Крилатият му побратим описваше как господарите най-безразборно се сдобивали с челяд от робини и пленници, а и те самите, главни и по-маловажни богове, бяха започнали все по-често да си позволяват да имат синове и дъщери от смъртните.
         Знаеше ги кои са лодкаря - онези, наперените герои, дето вярваха, че ще отидат при отците си на Олимпа.
         Героите...
         Земята все им отесняваше и само от една дума пламваше искра и започваха войни за да си покажат уменията, в които загиваха толкова много, че Душеводеца едва смогваше да ги събира и довежда, а Харон се наливаше с нектар и се тъпчеше с амброзия за да има сили да извози колкото може повече за един ден.
         Защо онези от Върха им внушиха, че могат и трябва да се трепят за всичко и да решават кавгите си предимно чрез кръвопролитни крамоли, най-често след някой пиянски спор или подтикнати от самите богове, търсещи някакво развлечение в летните месеци.
         Не можеха ли да седнат, да поговорят, да се намери решение и да не се налага да се вадят мечове и да се отнемат животи – чудеше се миролюбивия Харон. Не одобряваше войната, нито между тях, нито между хората, но знаеше, че и двата вида я обичаха и харесваха звъна на желязо, бойните викове и последния вик на умиращите.
         - Дядо мой, Велики Хаос, защо си ни забравил? – зовеше понякога с въздишка праотеца си, мислейки, ако все още съдържаше всичко лишено или не от материя, дали нарочно така е наредил да се развиват делата им.
         А може би се е оттеглил в божествен размисъл и нямаше как да чуе Харон, на когото понякога му дотягаше службата в такъв несправедлив според него ред, но възпитан в други времена, спазваше с търпение правилата в които е принуден да живее и работеше, длъжен да изпълнява новите разпоредби.
         Поне успя да договори онова отклонение с подкрепата на Хермес, който носеше в себе си един различен дух, имащ неизчерпамо желание за веселие и закачливост към всичко, обичаше да поема риска да наруши законите на баща си, който засега му прощаваше всичко.
         Понеже нямаше кой да ги следи пряко какво правят, макар над пристана често да прелитаха силуетите на Хадесовите служители, самият Аид имаше пълно доверие във Вестоносеца, направил така, че да имат за себе си тези часове през нощта в горния свят.
         - Щом можем да си откраднем няколко песъчинки от Времето, ще го направим – позасмя се Вестоносеца тогава и така, след тежестта от дните, Харон можеше да си позволи да полегне в усамотение за няколко часа.
         Цербер пазеше изхода и затова къде смирени, къде нетърпеливи, всички около пристана ще го чакат. Няма как да узнаят колко дълго са там - нали вече бяха чужди за Времето и щом Харон видеше уговорения между тях знак – свалянето на крилатата шапка, оставена да направи кръг около него, знаеше, че качва последна група за днес:
         Навикваше ги да побързат и събираше таксата, която жриците прибираха редовно – управляващите и горе, и долу, гледаха от всичко да извлекат полза, ето, дори и от умрелите от които и приживе пак искаха било за да се изпълни желание, било за да се заплати прегрешение. Тук, с тази монета, сякаш взимаха и последният им проблясък.
         Преминал през лабиринта от препятствия, Харон най-накрая спираше до каменната площадка и казваше на душите да слизат - там ги поемаха съпровождащите ги към вътрешността на подземното царство Аидови служителки в черните си покровни одежди, същите щяха да им дадат по-късно, след като бъдат изслушани от Съдниците, онази глътка на забравата.
         Безмълвни бяха жриците, не говореха, стройни, скрили под тъмно було лицата си, подреждаха с жестове разтоварените в колона и ги подкарваха, а някоя идваше за торбата със сребро и му подаваше с белите си като сняг ръце друга, празна, заедно със стомна нектар или гърне с божествената храна и тръгваше след другите.  
         Харон отиваше в една малка пещера наблизо, издълбана в големите скали, запъваше лодката си и лягаше. Понякога заспиваше, понякога не и размишляваше:
         Вечността е дълга, много дълга - дали може да се нарече изморителна или само отегчителна?
         Така е наредено за такива като мен – да греба докато не превозя и последната човешка душа, но знам, че има други, още по-тежки служби:  
         Братовчед му Атлас крепеше небето и нямаше възможност дори и за тези кратки мигове на отдих, нито пък правото да се пораздвижи, че ако го направи, ще изпопадат звездите и ще подпалят небесата.
         За съдбата на Прометей, боговете се погрижиха да узнаят всички помилвани титани – за да им напомнят, че те са силните на деня и не пожалиха дори онзи, който им помогна толкова много за победата.
         След войната, Харон, като син на непреклонил и бил се срещу Гръмовержеца, очакваше изпращане в ямите и разчленяване за бъде лишен божествеността си, но заради майка му, която пък от своя страна подкрепи победителя, не го затвориха с другите от рода му в Тартара, а го назначиха на тази „милостива“ длъжност и той прие.
         А дали можех да откажа?
         Имах ли избор?
         Навярно – казваше си за кой ли път, - винаги има избор - моят бе да съм с победените или да съм тук, задължен да отдавам почит на победителите и да им служа.
         А ако имам нещо против и реша да го обявя – в Тартар винаги има място за още един титан.
         И от тези му мисли идваше присъдата, че великият праотец Хаос определено е оставил децата си да се оправят сами:  
         Дал им някога Сътворението и началото на Времето, щедро отворил просторите на пространството в които да се заселят божествените, а после и многообразието от смъртни твари, сред тях и човеците, но може би със закъснение прозрял какви ще бъдат и едните и другите, разочарован в самото началото, той е прокълнал рода на първородните още тогава, щом един от тях взе властта и подчини останалите насила и заради това после негов син го свали, сетне пък негово дете да го победи след онази разтресла земята и небето война, накъсвайки го на безброй късчета, захвърлени да горят във вечните пламъци на пъкъла, създаден като част от всичко останало.
         Харон не можеше да отсъди дали е справедливо или не това проклятие – праотеца им може да е имал друг план, оказал се неосъществим заради природата на първородните стихии и наследниците им титани, както и сменилите ги нови боговете.
         Скоро чу душата на много силна гадателка как вещаеше пророчеството, че не са далече дните в които човешки син на върховен бог ще промени отново подредбата на силите като обещае на хората, че те самите ще са равни на богове, а после ще умре заради тях, разпнат за да изпита и понесе болката на всички от която ще възкръсне за да ги издигне и да царуват наравно с него – това, каза гадателката на всички дето я слушаха, ще свали онези от Олимп, ще бъдат прогонени и забравени.
         Харон запомни думите ѝ – нали приемаше, че все някога отново ще има промяна и си помисли:
         Дано тези, които изгонят олимпийците, измислят нещо за душите и го освободят от това безкрайно сновене из подземните реки. Така ще мога пак да се върна в планината и да търся в сърцето ѝ онези извори както някога.
         Това си каза и сега докато заспиваше за по-дълго или се отпускаше за кратка дрямка, в която никога не сънуваше.
         Хипнос и синовете му нямаха достъп в подземния свят, защото нито умрелите имаха нужда от сънища, нито обитаващите го божествени служители на Хадес.
        
         3.
         Като се събуди, а този път поспа добре, Харон се протегна, поразкърши снага в една и друга посока, пъхна ръка под студената струя, проникваща през малка пролука в единия край на пещерата, прекара длан през лицето си да се освежи, внимавайки да не я опита, че водите в отвъдното носеха неприятни настроения на вкус, поразчеса косите си, позаглади ги назад, както обичаше да ги носи, приглади и брадата си с мокри пръсти и пак се протегна. Сетне отпи от стомната с хладен нектар, вливайки сила в жилите му. Не беше гладен, по-късно можеше да бръкне и в гърнето с амброзия. Зае мястото си на кърмата и отблъсна от камъните лодката, а когато потопи греблото в тъмните води, изрече с театрално отронена, възтежка като отчаяние въздишка:
         - Хайде, пак на работа... – и пое наобратно към входа на този свят.
         Едва загребал няколко пъти, вече съвсем разсънен, неусетно бе обладан от желанието да види между чакащите онази, която се появи вчера рано сутринта и запомни образа ѝ само щом я зърна, после цял ден се присещаше и спирайки до пристана, току я търсеше с поглед да я намери.
         Това го накара дори да побърза, нарушавайки обичайния си ритъм и скоро стигна до брегът, както винаги пълен с надаващи отчаяни вопли, други просто свили се досами колоните, тихичко изреждащи места и имена. От няколко дни имаше доста наперено обикалящи в бойните си одежди души, току вадещи и прибиращи монетата от устите си и такива дето просеха да им дадат и на тях, понеже Чернокрилия ги е посякъл далеч от близки, а командирите им бяха скъперници и са ги забравили.
         Хермес щом ги довеждаше, намигаше дружески и литваше за следващите. Позволи си два-три пъти да спре за малко, колкото да се оплаче от наплива.
         - Тези безумци – кимна към новодошлите, - кой знае защо, но все по-често изоставят телата си и почват да се скитат, нямам друга работа, че и да ги търся...  
         И недоволстваше, че се налага да обикаля и събира като пастир стадото си след буря. После пляскаше с ръце, скачаше и изведнъж изчезваше, знаейки, че и лодкаря е натоварен:
         Това им е работата - единия да ги довежда, другия да ги отвежда накъм вътрешността.
         Харон се стараеше да усмири тълпата къде със сърди гримаси, къде с жестове или някоя по-строга дума. Подреждаше ги на седалките, караше им се да не клатят лодката за да не паднат в подаващите се водни израстъци, току присягащи се отвъд бордовете като хищни пръсти, готови да стиснат някоя от тях:
         Стиксовите води бяха събрали в себе си дълголетна злоба и омраза към душите, лодкаря не знаеше защо, но ако ги докопваха, душите с писъци потъваха в тях, а екота им се блъскаше дълго из околните пещери.
         Понякога му идеше да им подхвърли онези дето до последно се пазаряха или им се свидеше да му дадат монетата - богаташите и сребролюбците си оставаха такива и след като смъртоносната сила им резнеше живеца, пак стискаха парата зад зъбите, под езика, или между свитите си в юмрук пръсти с чудото на онази благословия-проклятие от боговете да могат да я донасят във вида си от горе.
         Онези дето нямаха, защото ръцете им никога не бяха докосвали сребро, родени и умрели бедни, жално гледаха с някаква мъртвешка тиха завист щом им посочваше да отиват назад, подчиняваха се и ставаха част от скалистите отломки на стръмнината до залива, чакащи да бъдат отвяни от Забравата.
         И защото вече ги познаваше, Харон нарочно се държеше като вечно недоволен от нещо божествен - добре знаеше, че само малко да омекне и безтелесните веднага ще започнат да го засипват с молби, въпроси и най-вече упреци, сякаш той ги е довел тук и на него са правили цял живот поклони, че да ги мисли сега къде ще ги пратят Съдниците.
         Без да осъзнават, че дните отминават, след първоначалното объркване и смъртния уплах дето ги обладаваше в мига на смъртта им, душите се събираха на групички - по мълчаливите и покорните стояха настрани от вайкащите и горчиво оплакващите съдбата си. Не бяха малко и готовите да се качат - освен героите, имаше ги и уморените от дългото си ходене старци, прегърбени от тежестта на ориста си роби, непознаващи друго освен лишенията и страданията бедняци, също и изяжданите от тежки болести, молещи се смъртта да ги отърве и щом най-накрая ги чуеше, същите с радост го напускаха, него – живота.
         Винаги имаше и неколцина решили да опитат да се върнат, намираха се в множеството, наговаряха се и давайки си кураж един на друг, плюеха и на лодкаря, на реката и на самия Хадес, заявявайки, че няма да се оставят да бъдат отдведени при Съдниците и почваха да драпат по стръмното към изхода. Насипа беше хлъзгав и ронлив, едва-едва напредваха, често падаха и току се свличаха почти до лепкавите води, бързо улавящи някой крайник на беглеца и го дръпваха - тогава за него всичко свършваше. Ако все пак успяваха да се изкачат, само след миг безплътните им тела се понасяха надолу с пронизителен вой, узнали какво е да изпиташ истинска болка в отвъдното – неумолимият страж Цербер пропускаше всички доведени, но никой нямаше право да излиза от подземния свят.
         Чудовището хапеше или поглъщаше нахалниците, също като реката имаше това право, и за такива подземният им път свършваше в някоя от трите му усти. Нахапаните се смъкваха с откъсната част от душата им, която нямаше да бъде възстановена и оставаше да зее така наръфана и Харон трябваше да слуша врясъците им чак докато ги стовари от другата страна.
         Виделите глада на Стикс и Цербер, колебаещи се дали да не опитат и те като тях, зашумяваха от страх:
         - По-добре при Съдниците... – и се скупчваха около пристана, чакайки лодкаря да ги повика и с готовност се качваха.
         Пристигайки, Харон дори не погледна чакащите, а прерови с поглед по склона над брега онези петна досами скалите, където се настаняваха тези, които връщаше -  нямащите кой да ги погребе и изпрати както подобава. Такива сновяха неприемани от нито една група и пропъдени се заселваха по стръмния насип, потънали в дълбока скръб, осъзнавайки как няма да има къде да отидат. Ако съберяха кураж, биха скочили в Стикса или направо в някоя от устите на звяра, но предпочитаха да продължат да съществуват още малко, с което само отлагаха неизбежното – Харон знаеше как душите им съвсем изтъняваха, ставаха почти невидими и се превръщаха в призраците на полумрака и после се изгубваха между сенките на камънака, докато накрая, обикновено наедно когато телата им вече изгниеха в горния свят, те просто изчезваха от спомените на самото Време.
         Някога, в началото, когато подкара тази лодка, утешаваше страдащите и най-изплашените, но на тези, дето не допускаше заради правилата, какво можеше да им каже?
         На отвежданите искаше да вдъхне някакво спокойствие, че ще ги има, вярно под друга форма в подземния свят, но все пак ще бъдат частица от Вечността и няма да имат участта на онези на склона.
         Това беше преди стотици години, после, след хилядите обвинения, че той е виновен за участта им да умрат точно днес, съвсем не навреме, когато най-сетне са били постигнали нещо, Харон си наложи като маска облика на мрачен и сприхав лодкар, дето не търпи мрънкането на душите и с добре престорен гняв ги навикваше да мълчат ако не искат да останат завинаги на брега и сочеше обречените да изчезнат в забвение:
         - Там горе има място за всички, няма дълго да се заседите с вайканията си, даже и спомен няма да остане от вас...
         Някои го разбираха и се умълчаваха, други не - така както не бяха разбрали много други знаци през живота си, а той продължаваше да качва само платилите му:  
         Така беше разпоредено и трябваше да изпълнява.
         Щом опря носа на лодката в пристана, неоткрил търсената от него, даде знак да се качват един по един, следейки дали пускат монетата в торбата до краката му. Неколцина нахалници рабутаха другите и понечиха прекрачат през борда, но успя да ги спре с размахване на остена:
         - Е, де - има си ред тук! Първо тези, които си пазеха местата.  
         Чу някакви претенции от нахалниците:
         - Да, знам кои сте, всичките сте велики герои, но на мен няма какво да ми се обеснявате, там, от другата страна ще ви излушат и ще решат кой колко е струвал приживе.
         Огледа добре познати му по вид души на господари само допреди ден, сега носещи куп излишни неща със себе си:
         - Парите какво ги стискате между зъбите, скъперници, плюйте среброто в торбата, че ще ви оставя тук! И това всичко дето сте помъкнали, не проумяхте ли, че насетне нищо няма да ви е нужно, туй не е товарна лодка – качвате се само вие!
         И те вадеха от устата си монетите, а други разтваряха юмруци и ги хвърляха в торбата. Някой подметна, че е алчен за пари лодкаря:
         Пари на него не му трябваха, но така нареди владетеля на долния свят - Харон да събира и предава всеки ден таксата за превозването им.
         - Имам хубаво вино – предложи му някаква душица, една такава смалена, уж сенчеста и невзрачна, но подканващо му се усмихваше и подаваше олющена сива стомна от която лъхна на киселява напитка.
         - Не пия! – Харон го ръгна с остена, дето винаги беше до него и му посочи да се маха назад.
         - Ама нали казваха, че е на цената на кило вино, а тука има и повече... – опита да се пазари онзи и понечи пак да прекрачи борда. Лодкаря замахна и с едно движение измъкна стомната и я запрати в тъмните води, дето примляснаха щом налапаха люспите от спомена на глината и изсмукаха безцветното ѝ вино.
         Закани му се - а е отворил пак уста, а го е пернал през нея и го е метнал след стомната и му посочи склона. Остена му можеше да причинява болка, от онази, истинската болка, и нека само посмеят безтелесните още да му досаждат и някой ще я изпита – само ги плашеше лодкаря, не би им я причинил, макар понякога бодваше двама-трима колкото да се отместят. Чувал бе неведнъж от нахапани от звяра на входа или едва успели да избягат от опита на реката да ги завлече, че болката тук е съвсем различна от онази, която са усещали някога и болежката не е както някога само в тялото, много по-ужасно е и страданието не отминава, прониква навътре и жили ли жили все по-дълбоко с отровата си, докарвайки мислите им до непозната полуда.
         Този е от най-сиромасите – помисли си Харон, все пак съжалил го, въпреки строгото си държане, че ще трябва да остане на брега. Навярно е син на роб или от онези, родени, живели и умрели сред най-бедните слоеве.
         - Имам вкусна питка, носех две, звяра на входа изяде едната и много я хареса – любезно му се поклони друг и му поднесе изгубил аромата и цвета си хляб, нищо, че скоро е бил изпекан, навярно е бил намазан с див мед и поръсен с подправки и положен до тялото, но тук вкуса им не се усещаше, което за Цербера нямаше никакво значение и поглъщаше всичко. – Тази мога да ти дам, ако...
         - Не съм и гладен! – изпрати и питката след стомната, посочи и на него да иде с другия при накацалите като обезперушени птици между влажните скали и мръсотията.
         С Хермес си бяха говорили за тях, за това как няма да усещат нищо друго освен самота и навярно затова и не се събираха никога един с друг, изтляваха си така, в уединение. Докато ги отвееше течението, можеха да ги крепят единствено спомените, но и без да пият водата на забравата, скоро започваха да забравят кои са - след няколко дни, месец, дори година, които не усещаха как отминават, от паметта им изчезваха образите на всичко преживяно. От това ослепяваха и в отчаяние, с безтелесните си ръце, започваха да опипват край тях да уловят и оставят нещо изживяно във все по-опразващите им се души:
         Нали само това имаха – спомена за живота, който лесно ги забравяше, а след като ослепееха, следваше поглъщането им от вездесъщото забвение на Нищото, състоянието в което никога не са се раждали за да умрат.
         Виждаше лодкаря как завиждаха на качващите се, защото делата ще бъдат претеглени на везните на справедливостта за бъдат наказани заради сторена злина или грях, но и за да получат позволение да се заселят в Асфоделовите полета. Той знаеше, че тук, сред скалите над брега, ги очакваше студената пустота и полепналата по скалите наутешимост.
         - Ама и правила създадоха тия новите – измърмори на божествения език Харон, пропусквайки другите и сочейки им къде да седнат, внимавайки Стикс да не грабне някой по-завеян, че водите му както винаги дебнеха гладни.
         Когато лодката беше почти пълна, Харон отново плъзна погледа над тълпата и потърси да намери образа, който искаше да види и не му излизаше от мислите докато гребеше за насам – не беше привикнал на такива усещания, не беше запомнял който и да е безчетните души превозени от него. Преди малко, докато спеше, макар и лишен от сънища, осъзна, че има образа ѝ като усещане, различно и необяснимо, но осезаемо, също като сън от който все още не се събуждаше.
         Този път я откри до една скала – същата онази полугола душа, безтелесна като всички тук, която уж не трябваше да има нищо запазено живо и плътско, но очите ѝ все още имаха нюансите на два близки цвята:
         Заради тях ли я отличи от тълпата?
         Те ли го уловиха и затова ли бързаше да се върне, че да ги види отново?
         Образа и прокара с нокът огнена бразда в сърцето му:
         Не е само заради цветовете – въпреки, че накараха Харон да си спомни отдавна забравени усещания, които дори и божествените можеха да изпитват, а той едва бе опитал някога, много, много отдавна.
         Огледа я отново - за него мрака не беше непрогледен и улавяше ясно всеки детайл на силуета ѝ – обикновена душа, сивкава на вид като останалите, почти прозрачна, но я виждаше в тъмнина като лъча светлина, успял да проникне тук за пръв път отвън.
         - Достатъчно! – вдигна ръка и спря напиращите да се качват, откъснал с нежеалание поглед от образа ѝ. Даде както винаги нужните разпореждания на онези по брега: – След малко се връщам, не приближавайте реката, не вдигайте излишна врява, това я вбесява. Ако ви олеква – поплачете си, ако ви идва да виете като побеснели кучета, идете по-настрани и ревете колкото можете. Пригответе монетата и чакайте, ей така, както сте си наредени - който е без парата, няма защо да идва, направо да отива хе там, при ония горе, нека не се бута тука за нищо.
         Използва думите си за да погледе пак непознатата, която дори не беше опитала да се качи, а още с появата си остана сред нямащите обола.
         - Това всичко дето го носите – добави щом отблъсна лодката от пристана, - още сега хвърляйте в реката!
         И за кой ли път им рече:
         - От нищичко нямате нужда – колкото и да сте имали, тук няма да ви трябва.
         Няколко гласа викнаха нещо, което чу въпреки глъчката и разстоянието.
         - Да – отвърна им Харон – дори и златото няма цена, така че и него също в реката.
         Лодката се понесе бързо, душите помислиха, че е за да ги отведе по-далече от изхода зад който вече бяха всичките им изживени мигове. Само той си знаеше, че е защото искаше да се върне, дори и не чуваше какво му говореха пътниците:
         А те се чудеха както винаги, дали ще се мъчат заради миналото си и ще бъдат наказани веднага с огъня?
         И какво е там, накъдето ги отвежда - ще имат ли нови тела, ако им бъде простено и не бъдат изгорени?
         А дали ще имат усещането за удоволствие?
         И тази тежест, която ги теглеше, ще ги остави ли на мира?
         Титана мълчеше, скоро ще разберат, малко остана, само да заобиколи онази фигура на Хадес, годподарят на подземния свят, знаеше, че след нея всички ще потънат в дълбоки размисли и ще спрат с питанията си.
         Стигна до капаните на подводните камъни - знаеше как да премине, тук реките се разменяха в теченията си чрез рева и сблъсъка на притоците си. Бученето им заглуши гласовете - страшно място за всички прекосяващи го за първи... всъщност и за последен път. Щом огромния силует на Хадес остана зад тях, гласовете в лодката замлъкнаха.
         След малко спря където чакаха негови жрици. Те докосваха с нежните си белоснежни пръсти една по една всяка душа, отнемаха остатъците от вълнението и уплаха в тях, даряваха им спокойствие и ги повеждаха към съдилището.
         Лодкаря не им казваше нито дума, те и без това не говореха, но подлагаха на пълно подчинение всички, дори най-наперените и гръмогласни герои, току що загинали в някоя от славна битка, отведнъж притихваха и се укротяваха.
         Щом и последната душа слезе, Харон подаде на една от тях пълната кесия, взе друга празна и я остави до него, обърна лодката и пое обратния път. Щеше да се върне със следващите и така ще бъде докато не се свършат човеците по земята, а те, също като скакалците, намерили най-плодородните и тучни поляни под небето, все повече и повече се множаха в горния свят, навярно само за да могат да населят с душите си после и този тук.
         И Харон приемаше, че така ще бъде завинаги:
         До вчера...

 
         4.
         - Ама че време... – оплака се Хермес, оставил новодошлите да се оправят сами и най-после слязъл при лодкаря на раздумка, решил, че днес може да си го позволи.
         Двамата седнаха на една от подпорните стените на пристана - двама гиганти, почти с един ръст над всички безплътни сенки край тях.
         Вестоносеца на Олимп харесваше тези кратки мигове на отдих и компанията на Харон, службата им ги сближи и си допаднаха, после станаха и побратими. Единствено пред него бога се отпускаше да споделя много от вижданията си за това или онова събитие от горния свят, разкриваше му олимпийски случки, често пикатни и заплетени с неизбежните вече забежки на главните или не толкова значими божества, знаейки че титана не би издал нищо от довереното.
         Доверието трудно се намира в и под небето - често двуличието се опитва да се маскира като такова, но прозорливостта на Вестоносеца помагаше да я отличава лесно и освен на лодкаря, нямаше вяра на никой друг сред себеподобните.
         Разбираха се добре, понякога можеха само да поседят, да помълчат, да пийнат отлежал нектар. Друг път да си кажат онова над което единия е размишлявал гребейки, а Хермес да сподели какви ги е вършил докато се е забавлявал като един обичащ веселието бог.
         Идвайки от външния свят на ярка светлина и разнообразие, намираше сумрака край пристана за място където може да си поеме дъх от множеството задачи, които имаше да изпълнява. Винаги в добро настроение и бликащ от енергия, цветущо описваше всичко що е чул или е видял, защото често самият той участваше в големите събития. Титана обикновено беше по-пестелив на думи, изслушваше с интерес безкрайните му истории и ако все пак дадеше мнение, винаги беше като допълнение на разбиранията на по-младият му побратим. Винаги странял от случващото се над подземията в които се намираше работилницата му, скато съшиваше живота чрез късчета от спомените си и всичко онова, на което някога не обръщаше внимание, но сега вече разбираше.
         Другите олимпийци не слизаха тук, също и безбройните им вече божествени синове и дъщери - не признаваха, че е от страх, а се оправдаваха с лепнещия мрак и студените подземни течения, притъпяващи сетивата им с тежката си миризма.
         - Кое време е горе – слънце ли напича, проливни дъждове ли валят или вече е студената зима? – Харон откакто пое греблото, свикна с тази липса на сезоните.
         - Пролет е, мека, топла, но пак има война - от дни ти водя загиналите в нея, не забеляза ли? – посочи Душеводеца сред множеството онези във воински одежди, уверени, че отиват в на най-доостойното за тях място и нетърпеливо крачеха в очакване лодкаря да ги отведе право там.
         - И за какво се бият този път?
         Хермес зачовърка водата с жезъла си - тя както винаги тихичко си ръмжеше.
         – Не е някоя значима война, просто обичайните караници за дреболии между местни управници в един район, всеки повел достатъчно мъже, че да се разберат - лошото е, че са прекалено старателни и изобретателни в начините да се избиват, а и с такава настървеност го правят...
         Е, така ги научиха олимпийците – помисли си Харон, но го премълча за да не засегне приятеля си, нищо, че не беше той, който определяше съдбите човешки.
         Хермес можеше да чува мислите на всички смъртни, но не и на божествените.
         - Някога в бой падаха десетина, най-много дузина, а сега стотина, че и повече само при една битка – Хермес свали крилатата си шапка, искаше малко да му се проветри главата от мислене за едно и друго. – Нали виждаш колко са само тия от днес?
         - Не ги броя – с безразличие рече лодкаря.
         Хермес нямаше нужда да надникне в мислите му за да знае, че не е от поддържниците на новия ред, но го уважаваеше, точно защото го спазваше покорно. Познаваше вече добре побратима си, харесваше го заради трудолюбието и смиреността му, приел промените, които го заточиха тук и досега и дума не беше казал срещу това назначение.
         Зевс му беше казвал неведнъж, че не трябва да харесват начина му на управление, важното е да му се подчиняват и да не се опитват да го променят, тогава всичко си е на мястото. И самият Аид му сподели  някога, че е избрал Харон точно заради честността и отговорността му към онова с което се заеме, защото новите богове имаха нужда от такива служители и ето че до днес нямаше никакви забележки към лодкаря в отвъдното.
         - Но броиш среброто – подкачи го, видял купчината в лодката на Харон.
         - Е, що да сторя, Хадес сам определи, че имат да дават – те са за него, на мен пари за какво са ми и знаеш, че отчитам всяка монета.
         - Знам, знам...
         Той рязко плясна водите, колкото да ги подразни и те с готовност засъскаха заплашително, дори плъзнаха нагоре с две-три струи по камъка, но Хермес ги удари по-силно да се връщат - беше бог, а не някаква наплашена и смачкана душа:
         Да се прибират, че лесно ще им покаже какво може да им стори – колко му е да ги отбие и пресуши широкото корито, тогава собствената тиня ще се самопогълне в собствената жлъч на яростта си.
         Стикс разбра и върна изпълзелите, макар и сумтейки недоволно, а бога продължи да ръчка за да покаже, че може да прави каквото си поиска.
         Обичаше да се закача и най-вече да дразни всички онези, мислещи се за непобедими.
         Като му омръзна тази игра, той се присегна и докопа стомната с нектара за който казваше, че има друг вкус и навярно заради тъмнината и дълбочината узрява различно. Към амброзията, отлежала в отвъдното, също имаше предпочитание, макар сега да нямаше време да я опита, но можеше би щеше да си вземе за из път и да подслади по-късната си среща с една чакаща го речна хубавица.
         Обърса устни, млясна одобрително и рече:
         - А тия – пръчката обходи неколцина от безплътните войници - повечето ще си останат така. Далеч от дома са, техните загубиха повечето битки и няма кой да ги погребе и оплаче. Черни птици вече кълват телата им, ти ще ги гледаш как обикалят наоколо, няма как, пречкат ти се, знам, но от Олимп не искат да се скитат в горния свят. Оставя ли ги за повече от ден, вземат че се запилеят нанякъде, та после обикалям да ги търся и събирам из полетата, сякаш нямам и друга работа.
         Пак пи от нектара и въздъхна:
         - Ех, тази наша служба, братко, за удоволствия почти не ми остава време.
         Харон не можеше да каже нищо, Хермес беше онзи дето летеше навред, а той гребеше тук от един до друг бряг и толкоз.
         - Понякога ти завиждам, Хароне, че твоята май е по-лесна, макар и еднообразна...
         Може би изглежда така, навярно и той на негово място би искал тази рутинност наместо множеството неотложни задачи дето имаше да изплънява и да бъде къде ли не в едно и също време.
         Оплакваше се Хермес, но умееше да се справя - по-бърз от него нямаше между боговете и как смогваше с всичко, лодкаря се дивеше на скоростта, с която летеше от едно място на друго, окрилен от божествените си дарби. Това го подсети за друга от тях.
         Потърси обзелата мислите му в последните дни - беше на обичайното си място, настрани от всички, в една извивка на покрит с черен мъх каменен блок, разглеждаща околността все така без никакъв страх, че е от обречените да изчезнат.
         Едва докоснал я с поглед, на който тя отвърщаше, усети отново горещата вълна надигнала се в него, осъзнавайки как все по-силно го привлича.
         - Тази там – лодкаря посочи, - знаеш ли коя е? Помниш ли откъде я доведе?
         Бога се учуди на интереса му, познаваха се от векове, беше му докарал всички живели през тези години и не го питал за никой, винаги му е било все едно дали качва прочут герой или обикновен слуга, известна с красотата си принцеса или забравена от всички грохнала старица, камо ли за някой от онези, обречени да изтлеят там, сред скалите.
         - Никой ли си няма, толкова е млада, а са я изоставили... – говореше унесено Харон, загледан в непознатата, позабравил в този момент за всичко друго.
         Хермес улови в погледа на лодкаря чувствата му, прозря всичко на момента и лекичко се усмихна, след което се вгледа в посочената, този път с дарбата си да вижда всичко от миналото, узнавайки личната история на всеки доведен – беше лесно, само трябваше да спре лудешкото препускане на ума си.
         Пусна мислите си да се поровят из Времето и разгледа живота ѝ.
         - А, да – рече, след като я разпозна. – Тя е онази...
         Доведе я преди седмица и долови различното още тогава, но нали бързаше както винаги и не можа да ѝ отдели повече от миг внимание. Но сега видя целият ѝ живот.
         - Хетера е...
         - Хетера?
         - Има такива, жена за забавление – обясни, като побърза да уточни: - Не като онези за които съм ти разказвал, че понякога посещавам и обитават бордеите покрай пристанищата и тържищата - хетерите са различни, не са достъпни за простолюдието, а само за най-отбраните, образовани и богати клиенти.
         Усетил пак странното ѝ излъчване, понеже се съсредоточи в нея, поиска да го изясни, затова почна внимателно да разглежда коя всъщност е непознатата:
         - Името ѝ е Анаид, чужденка, родом от планината Скомброс, пленница, доведена в Тива като дете и продадена в богат дом. Господарката ѝ се случила добра жена, нямаща свои деца и се привързала много към нея, започнала да ѝ предава различни умения и да я обучава в изкуства, към които детето било предразположено.
         В ума му се сменяха картини с голяма скорост, която само той можеше да контролира и току отделяше някоя за да я проучи с повече внимание.
         - Напреднала толкова много в изучаването на почти всички науки и намерила начина да се освободи от робството, след като господарката ѝ е трябвало да се качи на лодката ти. Избира да бъде хетера и бързо се превръща в най-търсената компания за мъжете. Виждам, че е нямало по известна от нея в занаята, което не е нещо особено, но виж, знанията ѝ са наистина големи - ума ѝ с такава лекота ги е възприемал и сама е достигнала до следващите етапи от проумяването им, че при спорове е засенчвала не един и двама мъдреци по време на пиршествата.
         Хермес се взираше в невидимото за лодкар, налагаше се да ползва бавния ритъм на думите за да опише живота на непознатата, протичащ в този момент през божествените му сетива, скоростно разлиствщи изписани с дела листове и четеше редовете им чрез изникващи образи от всички случили се на хетерата събития.
         - Бих казал, че е дъщеря на някой от нас, а е обикновена простосмъртна. Как не сме я забелязали по-рано – богът се дивеше на редящите се видения. – Ако бяхме...
         Замълча, когато свързан с енергията ѝ, получи неочаквано силен тласък, който му позволи да проникне там, където никога не бе успявал – в бъдещето и в далечното минало - едновремено. Изненадата беше толкова голяма, че за малко да се катурне в Стиксовите обятия, но се овладя и задържа, без Харон да забележи, че се е случило нещо необикновено с него.
         Видя съвсем малко в това трептене, продължило само един дъх, но му беше достатъчно за да разбере, че имено от нея получи разпалилата нови способности искра, отвела прозрението му към места и събития, оставащи досега забулени за сетивата му.
         Това го смая, но вече успокоил възприятията си, реши по-късно да размисли над връзката им и да прецени дали може да я използва. Имаше закони и ограничения с който дори той трябваше да се съобразява.
         Титана търпеливо го чакаше да продължи:
         - Обрали са я по пътя, нали ти рекох, че пак е време на война, макар и не там, където е живеела. Нападнали са я подли страхливци, избягали от частта си, заклали са я заради парите дето е носела и са зарязали тялото ѝ в едни шубраци - затова никой не знае къде лежи и няма кой да я погребе. Убийците ѝ са се надявали дивите животни бързо да накъсат останките ѝ преди да ги открият, но... – още една загадка, - те не го доближават – не мога да повярвам, че не е дъщеря на някой божествен! – повтори Хермес, спомнил си, че когато пое ръката на душата ѝ за да я поведе към подземния свят, усети нещо, но само си помисли, че не би трябвало да завърши земния си път по този начин и я нареди сред останалите.
         Душеводеца нямаше време да се заглежда във всеки. Просто я хареса и поиска да я бе открил като жива - мимолетно усещане, което в същия миг и забрави:  
         Харесваше толкова много жени и беше известен като съблазнител и обаятел на смъртни или безсмъртни красавици. Бог, който се възползваше от леконравието на хубавиците и често ги посещаваше било в омаята на горския здрач или сред прелъстяващата тъмнина на пристанищния бордей, където преобразен на смъртен, понякога оставаше до зори, покоряващ не със злато продващите телата си жрици.
         Докоснал се съзнателно до тази безтленна душа, запазила магията си и тук, в отвъдното, осъзна, че точно на нея би могъл да ѝ посегне, нито пък тя би му се отдала заради силата ѝ, която богът улови, че е пряко свързана с него и заради това, че нямаше да успее да я подлъже с обичайните си сладки приказки.
         Каза си, че трябва да намери време да остане край нея и да види докъде могат да отидат. И друго си каза - че мястото ѝ е там, в живота, а не тук, долу, от тази страна на реката и това трябва някак си да се уреди.
         - Значи няма кой да я намери – обади се Харон, също гледащ силуета, но усещайки съвсем друго от побратима си.
         - Почитатели е имала много, дори и такива, обичащи я истински - хора с положение и много богати, но нали не знаят какво ѝ се е случило, нямало е как да ѝ дадат сребристата прашинка с която да ти плати превоза си до другия бряг. Не е моя работа да ги търся и известявам щом отида за душата ѝ - има или няма ритуал, трябва да я доведа тук възможно най-скоро, дори ако е за да изчезне в Забравата.
         И рече с някаква тъга в гласа:
         - Не е моя работа....
         - Нито моя – съгласи се Харон, но се поправи: – Поне досега не е била.
         Двамата я гледаха, всеки виждаше и усещаще нещо дълбоко в себе към облегналата се на скалата, покрила ефирното си тяло с дългите си коси смъртна.
         - Умът ѝ е извор на такива размисли, че мога да греба от тях цяла вечност. И колко необичайно за такива като нея – продължи да я описва все така повече на себе си Хермес, - избрала е да се запази непокварена от обичаите в работата си и е отказала да стига до пълното си отдаване на онези, които са плащали за компанията ѝ.
         - Какво искаш да кажеш?
         - Девица е - никой не е успял да я изкуши нито със злато, нито с красноречието си, нито с красотата си. Нали знаеш, че има жени, избрали да служат в храм на някоя богиня, като тях е, но при нея изборът ѝ е заради нещо друго.
         Това хареса на лодкаря, а Вестоносеца поразгледа още и продължи:
         - В спомените ѝ виждам как е побеждавала известни знаещи и философи в дискусии по време на симпозиумите, където са я канели нарочно, само и само за да се учат от нея и понеже времената са такива, че една жена не може да изложи идеите си публично, те са крадели думите ѝ и са ги изказвали като свои виждания, с което са получавали незаслужени овации.
         Душеводеца порови още малко:
         - Владеела е и поезията.
         Харон го погледна с недоумение, защото много неща все още не знаеше за човешкия свят.
          - Това е таланта да се събират думи в стиховете, вид изказ на усета ѝ към околния, всъщност и към невидимия свят, и е карала известните поети да замълчават в захлас пред думите ѝ - тях не са посмели да крадат, защото са знаели, че трудно ще могат да ги допълнят ако им поръчат да продължат поемата.
         Страшната река, слушайки разговора, замърка наместо обичайното ръмжене, докосната с нещо от разказа за душата, която беше съвсем близо над нея.
         - Хароне, а видя ли очите ѝ – различните им оттенъци са я правили още по желана и всички, казвам ти, че всички са се надпреварвали помежду си кой да бъде онзи на когото ще се отдаде за първи път.
         Между другото отбеляза за себе си, че в отвъдното сенките не трябваше да запазват цветовете от живота, а тя някак си е внесела двата сходни нюанса около зениците си.
         - Убита от крадци, казваш...
         Коя наредба в съдбата на хората позволява да има такива, имащи право да посегнат просто така и да отнемат нечий живот заради шепа монети или товар стоки, които биха могли да вземат и без убиват. Нямаше как да знае лодкаря, че отнемайки живот, насилниците се чувстваха надарени с мимолетната божествена сила и ставаха равни на онези от Върха, дето уж знаеха всяка мисъл, всяко деяние и често говореха за справедливост, но така и не я раздаваха честно и по равно.
         Ако всичко случващо се е с тяхно позволение - вече беше мислил много пъти над това: – Някаква пролука в законите на Олимпа даваше разрешение да убият и ограбят на такива, които живееха без никакъв страх за насетне. Сякаш нямаше да дойдат тук и да ги превози за да застанат пред истинския съд и всяко прегрешение ще бъде наказано, дори да е било поощрено от боговете.
         Обличайки се с власт, лесно забравят, че са смъртни – Харон знаеше някои от слабостите на живите.
         - Подли са станали смъртните, Хермесе, това го виждам, в сърцата им сякаш няма милост към ближните - сам неведнъж си ми го казвал. Затова и ямите в Тартара все повече се пълнят с тях.
         Душеводеца можеше да се спуска дори и там, където другите богове никога не биха слезли. Правеше го от любопитство или по заръка на някой от по-висшите над него, влизаше и излизаше от ада, а после разказваше на Харон какво е видял, за титаните мълчеше, не искаше да го натъжава с участта на близките му, но за хората и техните мъки не спестяваше нищо от това как пламъците ги ядяха малко по малко, отново и отново, ден след ден, всъщност в ада няма дни, имаше само една безкрайна и пълна със страдания нощ.
         - Навярно са отмъкнали доста, казвал си ми, че продаващите тялото си печелят добре, а на тия им се досвидяло да ѝ оставя проклетата пара...
         - Казах ти, че не е го е продавала и все още е девица, но въпреки това е печелила повече от всички други и не само защото е хубавица, плащали са заради другите ѝ умения, сред които красотата не е от значение.
          Че е хубава и сам виждам, но е прав - не е външността ѝ е това което ме привлича... – помисли си лодкаря и повтори името ѝ за да не го забрави:
         - Анаид...
         И се позарадва, че няма да се качи при него, защото тогава щеше да я види само веднъж и чернодрешките ще я отведат, а сега можеше да я гледа при всяко свое идване:           Душата ѝ пазеше формата с вида си приживе, макар и безтелесен, а очите ѝ го подмамваха като гладен сокол да кръжи с погледа си и да откъсва от образа ѝ късчета:           Титана, който не познаваше алчността, все повече искаше да я има само за себе си и в мислите си се оприличи на онези, дето я бяха ограбили, но не можеше да се спре да краде от усещането.
         - Е, гледай я, друже, гледай я, но скоро ще изчезне, знаеш как е – ще я изсмуче Забравата и за нея няма да остане дори и спомен  – напомни му Хермес, отрезвявайки опиянението им.
         За първи път успял чрез връзката с нея да прогледне и в бъдещето, Вестоносеца още осмисляше усещането и докато правеше планове как да го продължи, рече тихичко, станал изведнъж сериозен както никога преди:
         - Правилата... Законите за смъртните и еднопосочността на живота им... Защо ли така строго ги прилагаме... А точно тя не ги заслужава... И може би ще направим изклюение... – но не се доизказа за онова, което може би вече видя, че ще се случи в идващото. Защото разбра, че бъдещето не е така сигурно като миналото, може да се променя и зрението му успя да различи няколко възможности, но му трябваше повече опит за да се научи да открива коя е тази, която ще надделее.
         А защо сърцето на приятелят му е пленник на хетерата беше повече от ясно:
         Каква хубава двойка ще са ако и двамата живееха като божествени. Но тя е тук, имаше няколко месеца и Хадес е определил какво я чака, а побратима му лодкар щеше да страда щом остане сам, но вече опитал от вкуса на срещата им.
         - Жалко за нея, наистина е необикновена като за човек и ми напомня с мъдростта си на нашите велики богини - въпреки младостта си, има техния размах в делата, който едва е могла да начене съвсем наскоро като първа стъпка на една от мечтите си.
         Лодкаря го погледна за миг с неизказан въпрос – Какво?
         - Толкова е искала всички да могат да получат знания и е давала парите си за да се учат бедните, но будни деца в нейният град, при най-добрите учители, наедно със синовете на големците. Знаейки какво е да си роден сред простолюдието и да не те зачитат имащите властта над тях и до последния си час е търсила съмишленици да ѝ помагат в това дело – мнозина от клиентите ѝ са могли да го направят, но определяли като ненужно и излишно за обикновените жители да се изучават, уверени, че съдбата им е да си живеят в кръга на бедността, работейки за да бъдат богатите още по-богати и без да разбират нищо от кръговрата на това около тях.
         Харон, сразен от напомненото му, че е от онези, дето ще бъдат погълнати и заличени от спомените на горния и долния свят, изведнъж се сепна и излезе от унеса, плесна с ръце към оклюмалите души наоколо, останали глухи за разговора им и сега позволи да чуят гласа му:
         - Хайде, какво се ослушвате, мързеливци, плащайте и се качвайте и не искам никакви подаръци! Ставайте, че Съдниците ви чакат!
         И клетниците се раздвижиха, плюеха среброто или го отронваха като люспи от шепите си, монетите звънко падаха в отворената кесия, а той ги подреждаше в лодката си малко по-нервно от обичайното. Душите сядаха където им посочваше, тези на воините пееха някакви бойни песни, другите свели глави, продължаваха да нареждат молитви или да оплакват участта си.
         - Хермес, братко, извинявай, ама виж ги колко са се насъбрали, сам рече, че още чакат да ги доведеш - днес ще трябва да греба по-бързичко, може дори да поработя и до по-късно...
         - Отивам, отивам – нахлузи крилатата си шапка Хермес и също стана. - Оставих едни да ги почетат близките им, други още вчера погребаха, а не са малко и дето ги кълват гарваните на бойното поле, за тях е ясно какво ги чака, ама нали трябва да ги доведа.
         И докато говореше се издигна:
         - Обикалят край тялото си като вярно куче около любимия си господар, не искат да го изоставят и така жално вият, че не искам да ги слушам, но забавя ли се, ще трябва да ги търся из полето, че някой ветрец можеше да отвее. Правим каквото можем, а тия от Върха не пращат помощ - то и нашето ако е работа, Хароне!
         И се понесе като вихър, разбутвайки със струята си безтелесните, като спря да погали пътем триглавия пазач дето пак ядеше с всяка уста по нещо – не го забравят и му дават идващите по нещичко, надявайки се да го умилостивят и дано ги пусне да върнат.
         Но Цербер не знаеше що е милост, нямаше да се подлъже заради някоя безвкусна питка или изсъхнала в отвъдното агнешка плешка и да забрави защо са го сложили на изхода.
         - Стига толкоз, другите после! – викна Харон след като се напълни лодката и падна последната монета.
         Посегна с остена към някакъв, дето или не го чу или побутван от другите, понечи да се качи, но усетил върха да го докосва, изпищя и бързо се върна назад, замрънкал нещо извинително, после отиде при ония дето ревяха най-много за това, че вече не са част от живота и вече отвори колкото може призрачната си уста.
         Скришом погледна към Анаид, която просто не излизаше от мислите му, докато лодката се отдели от пристана и пое към мътната непрогледност насреща.
         Реката отново ръмжеше.
 
         5.
         Пролетта беше любимия сезон на Анаид, макар във всеки да намираше красота, но сега се наслаждаваше, виждайки как върху оголените от зимата клони се появяваха шарките от покълващи листа, а сред тях и пукващите се цветове. Тук-там вече имаше гнезда от които надничаха главите на женски птици, ухажвани и хранени от своите мъжки, току долитащи с храна в човките или двойките все още виеха бъдещите си домове. Под тях, раннопролетни цветя нашарваха поляните, по които ходеше и я докосваха тревите им с младите стръкове, току що събудени от свежестта с която пролетта ги подтикваше, че е време да поникнат навсякъде. Водите на потока вече не бяха онези ледени и настървено хапещи наедно с ветровете, а малко по малко омекваха и ставаха приятни като погалване на южняка, идващ забързан откъм голямото море.
         Всичката тази жизненост се изливаше в душата ѝ наедно с небесната, вече по-топла светлина, изпълнила хоризонтите от край до край със синева.
         Поспираше до някоя овошка, накланяше клонче нароено от пъпките, събирали сили в съня си, напъващи скоро да разкъсат обвивката си и да се покажат на слънцето, а лъчите му да започват веднага да ги пълнят с нектара, който ще бъде храната на ятата от летящи и пълзящи по и сред дърветата твари, а после ще се превърнат в някой плод, откъснат за да услади живота и на хората.
         Анаид усещаше пролетта като съня от който излизаш и го запълваш с многообразие, за да могат всички да се хранят от него.
         И сега пътуваше в обятията на сезона, обвита от аромата ѝ - кочияша караше бавно впряга, знаеше, че обича да се наслаждава на всичко, което я заобикаляше. Искаше ѝ се този ден да не свършва.
         Беше гостувала на благородник от Делфи, но имащ имение наблизо и вече се връщаше към Тива и щеше да пътува цял ден. Домакините ѝ предложиха ѝ да остане и да изчака някой да тръгне с нея в същата посока – два малки полиса бяха започнали поредната търговска война помежду си и казваха, че пътя не е много сигурен, но хетерата искаше да се прибере у дома. Времето за което ѝ бе платено е отминало и пренебрегна опасността, защото мъжете по време на война губеха разсъдъка си не по малко от опиянението на нощите в които канеха не само такива като нея, но и обикновените жрици на любовта, даващи ласките и насладата за телата на мъжете в най-късните часове.
         Самоуверено прие, че едва ли увлечените в конфликта си ще нападнат жена - нали се биеха с друга цел и им е нужна друг вид победа. Разчиташе и на това, че името ѝ е известно и всички големци я познаваха, те бяха онези, дето разпалваха войните, затова не мислеше, че ще има проблеми при евентуална среща с бойна част, а след като поразпита, прецени, че битките не са по пътя по който минаваше. Повечето местни военачалници ги знаеше, но не и обикновените войници, че те нямаха как да си позволят компанията на скъпата хетера, но нямаха и нужда от дълбочината на размислите ѝ в разговорите ѝ с онези, заемащи положение много над тяхното. Командирите плащаха със злато за времето ѝ – само за него - тялото си Анаид не продаваше, това беше всеизвестно, но предлаганата компания на ума, излъчването и далечните висоти към които ги водеше, се оказваше повече от което биха получили само от тялото ѝ. Признаваха, че са изживели една необикновена нощ с образована жена, която ако бе склонила да ги придружи и в спалнятам им, на сутринта все пак щеше да се окаже просто поредната спяща до тях красавица, продала се за още няколко монети в повече.
         Загадката от това, че сега могат само да гадаят какво не са получили след официалната част от вечерта и нейното оттегляне, караше мъжете все по-жадно да наддават при кой да гостува по време на тържествата, които следваха едно след друго и Анаид използваше това - приемаше най-високата цена, само и само за да се приближи все по-близо до превръщащата се в реалност нейна мечта.
         Анаид беше притворила клепачи, лъчите ги топлеха лицето ѝ с милувки, поклащането от пътя лекичко я унасяше, но не заспиваше, макар да пътуваха от сутринта - слънцето вече стигна най-високата си точка и скоро щеше да започне да се спуска към все още далечната линия на хълмовете, зад които се намираше и домът ѝ.
         Търсеше и подреждаше думите за съставяната нова поема, когато в мислите ѝ нахлу шумът от виковете на нападащите ги – всичко последвало се случи прекалено бързо за да го осъзнае напълно като връхлетяла я опасност.  
         Група мъже бяха преградили пътя им и един от тях, белязан с дълбок белег през лицето и много, много зли очи, на мига прониза с копието си кочияша ѝ, позволил си да им подвикне да го освободят.
         Анаид усети студеното свиване на страха в стомаха си, досетила се веднага, че тези неколцина войници са дезертирали от бойната им част - свалили отличителните си знаци, видимо бързаха да изчезнат от този район, но също както глутница хищници не можеха да подминат беззащитната жертва, която според тях боговете им изпратиха.
         Силни ръце грубо я задърпаха, сваляйки от нея няколко прости украшения - другите гиздила, с които обичайно бе накичена при посещанията си при знатните ѝ клиенти, понеже очите им това искаха да виждат и тя им го предлагаше - пръстени, огърлици, гривни и брошки, сега бяха в малката кутия, където беше и кесията ѝ с току що заработеното. Нападателите доволни извикаха щом ги намериха.
         - Ще вземем колесницата – разпореди белязания, подаде копието си на най-близкия до него, като все така не обръщаше никакво внимание на пленничката и прегледа съдържанието на кутията.
         Тялото ѝ не го интересуваше, което в подобно нападение също би било атрактивно като плячка за разбойниците.
         - После ще я зарежем някъде, разпонаваема е, но конете са добри, можем да ги използваме или да продадем.
         Двамина от хората му претърсиха и убития, намериха няколко монети, свалиха хубавия му хитон, макар и с кърваво петно, също и скъпия колан с окачения на него кинжал, подарък от Анаид за верността му.
         Онзи с белега взе парите и украшенията, сложи ги в носена през рамо торба, захвърли кутията, огледа още веднъж жената, даде ѝ знак да сваля пеплоса, който обличаше когато пътуваше и беше от скъп източен плат, което не убегна от злите очи на дезертьора.
         Дали да им каже коя е – Анаид търсеше начин как да избегне онова дето я очакваше, - но надали щяха да я знаят. Ако разбереше от кой град са, навярно щеше да познава командира им, само че те бягаха точно от него и това също нямаше да ѝ помогне.
         Трябва да измисли нещо...
         Преди да понечи да каже нещо, когато нападателя нетърпеливо изръмжа:
         - Побързай, красавице, нямаме много време – посегна и дръпна лентата с която беше прихванала на кръста дрехата си.
         Меча, който вече беше в десницата му, нервно потрепна и това я уплаши.
         Анаид с няколко движения се освободи и я подаде, останала само по долни препаски, очаквайки следващото, което предположи, че ще ѝ се случи и което така ѝ не продаде за каквато и да е предложена ѝ цена.
         Сега щяха да го вземат насила и без пари неколцина мръсни непознати, оградили я като лешояди, чакащи да започнат да я разкъсват.
         Точно това и подхвърли някой от спътниците на белязания, че могат да се позабавляват с нея:
         - Знатна жена е - каза, хващайки я с грубите си ръце, мислейки, че е някоя благородничка, каквато обикновени хората като тях никога не биха могли да докоснат през живота си, а сега...
         - Нямаме време – повтори водача им и тръсна с досада глава, изсумтя припряно да я оставят:  
         Бягаха и не искаше да се бавят, интересуваше го само онова, което имаше някаква цена, а тялото на една жена не струваше нищо за него, също и живота ѝ.
         Получил скъпата дреха невредима, без да продума, рязко замахна и я прониза дълбоко в стомаха, Анаид се свлече едва успяла да извика, безпомощна да устои пред силната болка. Онзи знаеше, че удара му е смъртоносен - не си правеше труда да брои животите дето е отнел, но бяха много - и дори не я погледна, а просто прекрачи с безразличие вече свилата се в краката му полугола жена.
         - Хврълете я някъде, да е по-далеч от пътя, и този също! – заповяда и махна на останалите да тръгват, като поведоха конете и колата, а двамина, същите дето ограбиха кочияша ѝ, уловиха за ръцете обилно кървящата Анаид и я повлякоха все по-трудно дишащата през шубраците.
         Влачеха я като току що заклано добиче през никнещите стръкове - вече не я намираха за привлекателна, мерака им изчезна при вида на разпраната ѝ утроба от меча на онзи на който се подчиняваха, без да посмеят и да се възпротивят – знаеха го добре, нямаше никаква милост нито към свои, нито към чужди, подчини ги с животинската си сила и бяха принудени от него да участват във войната като прикритие, за да могат да правят набези като този. Но се разчу и едва успяха да избягат преди да ги осъдят заради грабежите.
         Анаид дишаше все по-трудно, стотици стърнища деряха тялото ѝ, устните ѝ се покриха с кървава пяна и не предизвикваха като преди малко мъжете да се облизват от желанието им да ги целуват.
         Стигнаха някъв обрасъл с тръни ров и я метнаха там да издъхне. Върнаха се, грабнаха и спътника ѝ и го търкулнаха в подобно място от другия край на пътя, после се затичаха да настигнат другите. Върху прахта, тъпкана с години от преминаващите, останаха две кървави петна, които земята вече жадно попиваше.
         Всяко вдишване, това съвсем просто и вродено движение на гърдите ѝ, ставаше все по-болезнено и непосилно за започналата някога живота си с поета глътка въздух, който сега я прогаряше и в същото време изпитваше мразовитостта на раздялата с него при издиханието му. Младата хетера умираше:
         Кръвта ѝ изтичаше обилно от раната, силите я напускаха, очите ѝ губеха взора си и хоризонта се размаза и вече не беше син, а притъмнял. Всичко онова, което само допреди малко я опияняваше, че е част от него – жизнеността на природата, ароматите на цветовете по дърветата, тези от земята и в небесата – започна да бледнее и сетивата ѝ едно по едно отказаха да ги усещат.
         След още едно раздрало с жар вътрешностите ѝ вдишване и ледено издишване, тялото на Анаид се отпусна бездиханно.
        
         6.
         Родена в далечните земи на север от Тива, в малко планинско село, нямащо нищо общо с величието на могъщите полиси, налагащи все повече и повече волята си в четирите посоки на света и чрез сила подчиняваха всички по-слаби на тях. Съселяните ѝ знаеха, че идват насам, защото все по-често минаваха бегълци от долината, прегазена от войските на чужденците, започнали да се качват и към планините. Там обаче беше трудно за тях, скалите и планинците не се даваха лесно и все още успяваха да ги отблъскват, но след всеки набег нашествениците отвличаха от местните за роби, което се случи и с малката Анаид, помнеща и сега, след толкова години, че там, в онези височини, хората почитаха други богове и имаха други обичаи, различни от онези, с които трябваше да привикне.
         Продадена и заживяла в Тива, Анаид с лекота опозна нрава и вярата на господарите, но не я възприе като своя, въпреки че привидно участваше в отдаването на почит към един или друг бог от многото в пантеона на който се прекланяха. По-късно, понеже беше честа тема за разговор, Анаид отдели време да изучи всичко от религията на хората с които живееше, също и на онова, което казваха, че следва след живота - как душата на всеки отива в подземния свят, а там ще трябва да се изправи пред Съдници и те да преценят какво заслужава – вечни мъки за грешниците или лишено от радост според нея, скитане из долините на Асфодел за всички останали. Елисейските полета бяха отредени за героите, такава каквато дори една известна за времето си хетера, нямаше как да бъде. Боговете от родния си край не опозна, но си спомняше малко и от онова, което говореха възрастните вечер край огъня.
         Много пъти бе разсъждавала защо трябва да почитат богове, които в най-добрия случай ще ги заселят някъде, където душите им ще бъдат просто бродещи сенки в безкрайността. А че ще получат наказание за стореното приживе не можеше да повярва, че очакват да ги сполети, защото хората живееха така, сякаш никога няма да получат възмездие за делата си – особено онези, които се наричаха силните на деня и често им гостуваше, слушайки как се наговарват да налагат волята си над останалите чрез коварство, заплахи и непочтенност.
         Но и разбра, че вярата е нужната спойка между живота и смъртта, а дали имаше наистина богове над тях, сега ѝ предстоеше да разбере кои поверия са истината - на онези, където се роди или на тези, сред които порасна и умря:
         Анаид долови полъх, който нямаше как да сбърка – докоснаха я крилете на смъртта и с перо резнаха нишката, крепяща душата ѝ към живота и отлетяха към следващия.  
         Отдели се от тялото си с неочаквана лекота и осъзна, че да е умираща, пронизана от студеното острие, е много болезнено, но веднага щом претелият освободи душата ѝ от свързващата я от раждането до сега тъкан,  почувства как се освободи от тежестта на плътта и се издигна над него като изпарение под яркото слънце.
         Болката изчезна, но дойде усещането от ужаса за това какво следва сега – неизменното чувство у всеки току що умрял, защото едно е да очакваш краят си, друго е да си задължен да поемеш по неизвестността след него, особено ако не си готов за това.
         А тя изобщо не беше готова да тръгне по този път – съвсем млада жена, която точно беше намерила своя си начин да заживее самостоятелно и независима, имаща възможност да чете все повече и сама да твори, като вече можеше да си позволи да общува с отбрани хора от които събираше знания, защото искаше да стане учителка, навярно първата, защото такива все още нямаше. Но Анаид се надяваше, че ще намери силни съмишленици и защитници сред клиентите си и щом събере досататъчно средства, под закрилата им, все някак си ще успее да го постигне:
         Ако бяха я попитали защо ѝ е нужно - би отговорила, че знанието дадено на детето е като семето, посято в градината от земеделеца и от това как го гледаш и се грижиш за него, зависи как ще израсне и какъв плод ще даде. Това беше грижата и на учителя - почвата в душите на хората, приели семето на познанието, да бъде плодородна.
         - Знанията са снагата – могат да бъдат криви и чупливи от неразбиране или стройни и силни, стига корените им да получат нужната основа, в която да се впият – бе споделила наскоро с имащ голямо влияние в света им клиент, който може би щеше да е един от онези, на който се надяваше за помощ в начинанието ѝ.
         Знаеше, че заради произхода си и професията ѝ нямаше да е лесно, но вече започна да помага на обикновени деца да се изучават в най-добрите школа на Тива, които приемаха с готовност златото ѝ без излишни въпроси и морални прегради как го е получила. Отбеляза го като първа стъпка в тази посока.
         Делата ѝ заемаха дните и нощите, като на тази възраст нямаше защо да мисли за смъртта, която очакваше да дойде след много, много години, но сега, заради изненадващия край на тленноста, душата ѝ почувства тъга и скръб, макар да бе наясно, че жизненият път на човек е кратък и според правилата на боговете, трябва да продължи в отвъдното по различен начин от този, с който лесно се свикваше приживе.
         Дали е единственият, който изживяваме – това ли я изплаши, неизвестността ако няма връщане назад?
         Носеща се над разсъблеченото си тяло, Анаид опита да разгадае откъде идва тази печал – дали защото е толкова млада? Навярно и заради всичко останало незавършено, което дълго и старателно планираше и точно бе започнала да навързва на малки възелчета по опънатото въже на живота, а сега с разочарование трябваше да забрави?
         А може би защото човек привиква с всичките дребни, неосъзнавани колко мащабни са като събития и усещания изживявания, в които повече нямаше да участва?
         Страхът ѝ постепенно изчезна, а това, което усещаше наместо него, Анаид определи като празнота - в нея се почувства като нищожна частица, най-малката прашинка от пустинна буря и нямаше никаква представа накъде може да продължи, макар вече да отказа на преминал ветрец да го последва.
         Прекара остатъка от деня и цялата нощ около трупа си – невидими сили не ѝ позволяваха да го напусне:
         Навярно такъв е реда – душата да остане там, докато с идването на зората, от нищото се появи вечно забързания Хермес, забирайки я като улови ефирната ѝ вече длан. Последва го на мига с покорство и готовност, а тялото ѝ остана там, неподвижно сред храсталаците, но неговият огледален образ се понесе с Душеводеца.
         Не водеше само нея, бяха цяла върволица, сред която разпозна кочияша си – той също я видя и тутакси започна да упреква господарката си, че го е накарала да минат по тези опасни места и ето, че сега са в колоната от безплътни сенки.
         И той и тя бяха полуголи, така както ги изоставиха убийците им, другите обаче имаха дрехи, повечето в нови и специално подбрани, макар обезцветени, че умирайки всички души посивяваха, също и носените дарове, храни и напитки. Боговете им разрешаваха да вземат каквото пожелаят, ако е наречено за отвъдното, но също биваше лишено от плътност, което те явно не осъзнаваха. Хетерата ги огледа и прецени, че нищо от всичко внесено няма им е от полза, но хората така бяха привикнали – да даряват приживе и горните го приемаха като допустимо, щом Душеводеца ги отвеждаше към отвъдното.
         Анаид така и не разбра смисъла на това да носиш подаръци когато си поканен някъде, нито пък да ги получаваш на изпроводяк. Често я даряваха, но приемаше единствено заплащането за което се договаряше, нищо друго. Беше приела за себе си, ако има нужда от каквото и да е, сама да си го набавя, нали затова имаше цена за времето на компанията ѝ в домовете на можещите да си я позволят. Ако приемеше и подаръците, мислеше, че ще ги ограби несправедливо, което правеха другите като нея.
         Стигнаха до река, над която изливаше водите си мощен водопад, криещ големият портал между двата свята. Безтелесните минаха през мократа завеса, след това и през свързващия ги тунел, в края на който бога спираше всеки за да позволи на огромен и ужасяващ новодошлите триглав звяр да го подуши и запомни, че вече не е от света на живите. Една от главите душеше, а другите две страшно се зъбеха, като току изчаткваха с желание да захапят някой.
         Неколцина започнаха да му дават от мъртвата храна, която някоя глава лакомо започваше да яде, макар очите ѝ да гледаха все така кървясали от злоба, показвайки, че приемат даденото, но им е все тая за ръката която я дава и нямаше да допуснат никой да премине обратно.
         Отвъдното се оказа тъмен, просторен залив, обхванат от високи, покрити със слузеста влага скали. Тъмата му напомняше с нещо на преддъждовен здрач на късна есен, когато мрака е само на крачка да покрие всичко - можеш да виждаш и различаваш очертанията на околността, но не много надалеч и не съвсем ясно чии са силуетите насреща. И също като през есента подухваше хлад с неприятен, гнил мирис, идващ от катранено гъсти и мразещи всички новодошли води.
         Анаид за първи път чу как водата може да ръмжи от злоба.
         Водещия ги заряза с махване да слизат при другите доведени преди тях, извика нещо на непознат език към току що пристигналия лодкар и изчезна на мига. Неколцина се опитаха да го последват и бяха разкъсани от звяра, погълнал ги наедно с храната, която все още дъвчеше, може би дадена му от някой от тях. Тригласието му диво изрева към другите, побързали да се спуснат към брега с големия пристан, където се смесиха с множеството около него.
         Беше доста шумно заради гласовити, оплакващи се една на друга души или такива, самотно хлипащи, но все още подвластни на първоначалната мъка, която и тя усети преди... вече не помнеше кога.
         Осъзна, че не усещаше времето – кога душата ѝ се отдели от тялото, кога я доведоха тук – не можа да си спомни и определи дали е преди ден или седмица или година.
         Но помнеше порядките – оказали се верни според местните вярвания, - че без да плати, няма да я вземат на огромната лодка, която се пълнеше, но видя как неколцина бяха върнати от исполина лодкар, проговорил им на човешки, че ако нямат парата, не могат да се качат. Затова и остана назад, сред скалите.
         Успя да обхване, доколкото можа, покриващата ги отгоре ниска плътност от подвижна кълбеста субстанция и плъзна очи по страшната само с вида си река, неуморно гънеща формата си и току опитваща се да оплете някой застанал по-близо до нея.
         Самият бряг бе съставен от останките на каменисти трошляци, били някога също скали, и се разстилаше от двете им страни, огънали и завили крайщата си към подножието на високите масиви, само тук-там имаше петна от гнила почва и разпиляни сухи клонаци с грозни висящи по тях, ненужни никому, раздрани ивици от неизвестност. Навред бе осеяно и с плесенясващи купчинки от донесеното, разлагащи наедно с вонята откъм реката.
         Божественият гребец не позволяваше да взимат нищо с тях и щом лодката се запълнеше, подкарваше уверено по смолистите води към тъмнилото насреща – то ги поглъщаше, от което се връщаше сам след... не можа прецени на какви интервали изчезваше и се появяваше, нали вече беше чужда за Времето.
         Анаид се учуди на това, че не може да го усеща, както усещаше студа, миризмите, чуваше гласовете, също и добре осъзнаваше къде се намира.
         Спомняше си и за ритуала, че мъртвите трябва да бъдат изпращани с наречена пара, с която да заплатят превоза си до другия бряг. Повечето от безплътните души вадеха запазилата тежестта и лъскавината си монета от устите си, където я бяха поставили изпратилите ги, че да не я загубят, а някои я стискаха между призрачните си пръсти.
         И само среброто блестеше сред полумрака, за разлика от всичко друго, останало без цветовете.
         Това, че няма право да се качи я натъжи, но не заплака като другите върнати от лодкаря, нито пък се завайка, че не е готова да премине, защото вече знаеше, че няма и да премине. Мисълта ѝ все още можеше да възприеме каквата и да е промяна така, както прие и неочакваната си смърт, въпреки последвалите неприятни приливи, които все пак преодоля.
         Нямаше защо да се бута с другите и останала на склона, потърси място и не след дълго поседна, облягайки се в една гънка на голям каменен къс, дочувайки около нея как си шептят неколцина ужасени, че който не плати на лодкаря, остава тук, докато просто не изчезне завинаги:  
         Това ще е промяна за която трябва да се подготви – да я погълне следващото състояние, необяснимо за богобоязливите и оставили се на милостта на отвъдните закони, страхуващи се толкова много заради следващата неизвестност, която наричаха Забравата и си шепнеха как щяла да ги погълне.
         Помнеше всичко от живота си, завъртя го в мислите си и успя да намери спомен от родните места:  
         Една вечер близките ѝ си говореха, че душите им са безсмъртни и ставали спътници на боговете за да продължат да живеят като равни на тях и това им даваше увереност, че след земния си път, ще продължат по небесния.  
         Сега можеше да приеме, че може би някога и да е било така или по-скоро, понеже неведнъж бе усещала как миналото и бъдещето могат да са с разменени посоки спрямо осъзнаването им от хората, може би някога ще бъде - но при други богове, в други времена.
         В Тива, където заживя след като я отвлякоха при нападението над селцето им и я изкараха за продан на тържището за роби, властваха онези богове, отнели равноправието между бог и човека и наложили властта си над смъртните, приучени да им се подчиняват. И понеже беше в техните земи, силите им я накараха да последва Душеводеца и отнеха вроденото усещане за Време. Олипмпйските богове бяха разпоредили ясно на лодкаря кой може преминава и Анаид често чуваше как се кара на онези от безтелесните, опитващи да го подкупят с онези останки, които са могли да заделят близките.
         Не са справедливи боговете – помисли си тя, гледайки как падат монетите и чуваше звъна им, между който долавяше въздишки на онези край нея. Самата сума бе незначителна, но непосилна за мнозина поради бедността им или, като на нея, нямащи кой да им я даде:
         Анаид, хетерата от Тива, заделила достатъчно злато, което ако го превърнеше в малките парички, хвърляни в торбата, можеше да заплати пътя на всички останали над брега, но златото беше вече далеч, а торбата ей там, в краката на лодкаря.
         Пресметна, че с обола можеше да се купи храна, не много, или кило вино от пазара, при това не от ония скъпите, които опитваше при гостуванията си, а съвсем обикновено, кисело и горчиво, дето го пиеха най-вече простолюдието и войниците преди и след битка.
         Онзи, който я прободе и отне живота ѝ, е пил точно такова – позна мириса му Анаид и осъзна, че колкото и да има човек, приемайки да вярва, че е богат чрез титли или съкровища, се оказва как сам се залъгва и няма нищо повече от една излишна тежест, след като цената за да продължи душата му щом е тук, се свежда всичко на всичко до онази посребрена трохичка, която неведнъж бе давала като милостиня на просяците пред храмовете или на най-бедните деца по пазарите.
         Анаид гледаше сивите силуети на качващите и се питаше:
         Нима събраните пред пристана души, ако бъдат поставени на везни, можеха да натежат пред късчето метал или наистина вече нямаха никаква стойност?
         Ами ако е само моята?
         Ако попита божественият служител, открояващ се с покрилата тялото му плътност, дали ще има отговор?
         Душите се качваха, отплаваха с него, след това се появяваше от тъмата сам и пълнеше лодката си със следващите, докато не им викнеше, че са достатъчно и отново разбърваше гневните води с мощните тласъци на греблото си, като Анаид улови, че погледа му търси да я види - нея, а не някой от другите.
         Огледа се няколко пъти, всички бяха еднакви в сивотата си – как ли я различава? Защо нея? Нима са се срещали някога, някъде и сега той я разпозна? Не е ли и тя същата безплътна душа – ръцете ѝ бяха, също краката и тялото, доколкото можеше да го види?
         Тези долу се качваха проклинащи, мълчаливи, самотни, но долепили безтелесието си един до друг, колкото да си дадат кураж. Някои се пазаряха, а по-безстрашните протестираха, че имат предимство и се започваше разправия кой да бъде първи - тогава лодкаря размахваше желязо да ги посплаши и лесно ги надвикваше с гръмовен глас. Понякога пък се правеше, че изобщо не чува нищо и само даваше знак, че иска да чуе звъна, после ги насочваше къде да сядат със същото желязо.
         Беше студено под скалата - колко ли време е вече тук?
         Дали е минала само една нощ или дните са се навързали в цял месец?
         Не знаеше кога ще я погълне Забравата - тези като нея я чакаха да се появи непоканена, шушукаха си, че е по-страшна и от смъртта.
         Анаид събра вярата от родните места и тази на онези сред които живя, намери и в двете по някоя истина за пътя, по който ще продължи душата ѝ, но само загатнали онова, което оставаше скрито от все още възприемащите ѝ сетива.
         Понеже нямаше къде да ходи, тя размишляваше над това как е била човек, а сега трябва да приеме, че това е нещо отминало и след него ще има и следващо – може би...
         Бликащия от жизненост крилат бог, който я доведе и добре знаеше имената му – Хермес, Душеводеца Вестоносец, току се появяваше с поредната група, оставяше ги и политаше назад покрай онзи огромен звяр, който го поздравяваше с тригласен рев, каращ новодошлите панически да бягат надолу. Лодкаря винаги връщаше някой от тях, заръчвайки му да не му се пречка тук и му сочеше да се изкачи по насипа при другите.          Казаното беше повод да я намира и остави за миг-два очите си да докоснат нейните.
         Анаид неусетно също започна да го изпраща и посреща безброй пъти в очакване да почувства пак допира му – опита се да брои интервалите на появата му като слагаше малки камъчета при всяко отплаване, но невидим полъх винаги ги помиташе и объркваше сметките ѝ.
         Затова и просто чакаше, също като изчезването от което се бояха другите. Понякога все още усещаше тъга, друг път я обземаше равнодушие или душата ѝ неочаквано се свиваше от болка – не като онази от пронизването на меча, а от това, че всичко към което се е стремяла е било за нищо. Оприличи се на онези с богатствата, със званията и силата да управляват живота на другите – натоварена и в момента с тях, все пак е останала ограбена, защото е повярвала, че имат стойност, също и толкова незначителна, че се губеше в тъмната мъгла след две-три загребвания към нея на развелия къдриците си лодкар.
         Първоначално имаше желание да се храни, да пие, знаеше, че това са спомени от навика и реши, че можеше да мисли и без да тях, беше права, неусетно отшумя повика на който робуваше преди чрез тялото си:  
         Че му е нужна храната, която да превърне в енергия за да живее, а сега, тук, над брега, призива за закуска или вечеря бяха просто отвявани от течението, идващо откъм реката. Прие за нормално да няма нужда от тях, защото вече не живееше чрез плътта, затова пък лъхащия зловонен мраз ухажваше душата ѝ с напористите си пориви.
         Студът му имаше неприятен допир - приживе носеше косите си както подобаваше за Тива, сплетени в сложни фигури в зависимост от това къде отива и при кого, но сега ги разпусна и се загърна с дължината им като връхна дреха над голотата си. Не можеше да спре нахалника, но му показа, че не иска да го усеща.
         Улови се, че гледа все по-често онзи там, божеството, надвикващо се с душите – ако не броеше мигновената среща с бога на смъртта и довелият я Хермес, който продължаваше да идва и отлита на неопределно за нея време, за първи път виждаше съвсем отблизо някой от онези, за които приживе всички говореха – боговете:  
         Или по-правилно беше, че той е само божествен, няма ранга на бог и е техен служител, макар дарен с безсмъртие и надживял всички родовете на тълпата пред пристана си.
         Огледа го неведнъж - имаше човешко тяло, по-едро и по-високо от ръста на душите, силно и подчертано мускулесто, притежаващо нормален телесен цвят, на видима възраст от тридесетина години:
          А навярно е живял над хиляда – помисли си Анаид, - божествените нямаха ограниченията с които живееха смъртните и навярно остаряваха само с ден на столетие, може би дори и на две, а не като тях, овехтяващи ден след ден и едва прекрачвайки годините до половината от века умираха, а такива като нея и много по-рано заради неизкоренимата жажда за кръв на хората.
         Очите му имаха сив метален цвят и проблясваха и освен тях не откри нищо друго по-ярко в сумрачната околност. Студения дъх на реката видно не го притесняваше и имаше само една препаска през рамото, удобно прихваната на кръста с дебело въже, за да не му пречи да гребе.
         След като безброй пъти дойде и отплава, започна да усеща как се е прикрил под грубостта и сприхавото си държане - нарочно кривеше лице от досада пред отчаяните си пасажери или пускаше гръмовния си глас да блъска в околните скали. Но Анаид улови как съчувстваше на пътниците си и видя появата на онази жал с която честния гледа към ограбения, но не можеше да му помогне, защото и той самият е лишен от всичко от същите крадци.
         Вида му е съвсем като на смъртен мъж – прецени много пъти тя, - и дори да е на хиляда години, никак не му личеше - особено като размахаше голямото гребло.
         Боговете навярно можеха да избират кога да спрат да остаряват или пиейки от стомната, която видя да надига понякога, умееха да се подмладяваха с течността в нея.
         Имаше разпуснати коси, покриващи раменете, които щом започнеше да гребе, се развяваха в божествени къдрици, същите както ги извайваха каменоделците по храмовете. Зрението му умееше да прониква отвъд мрака и виждаше невидимото за всички останали – посоката към която поемаха натоварените на лодката му:  
         Хетерата го оприличи на огромен безсмъртен котарак, принуден да посреща и изпраща пъплещите откъм входа и към тъмнината безчетни пълчища от миши душици.
         Анаид въпреки отнетото ѝ чувство, започна да дели безвремието с неговите появи. Началото беше винаги спирането на лодката на пристана, а след това идваше края, щом отплаваше - тя просто чакаше завръщане, но така ѝ не можа да запазва в мислите си броят им и лодкаря изчезваше едва отброила първия път, който биваше веднага изтриван от мислите чрез силите на отвъдното.  
         Докато душите се качваха, той я търсеше сред мотаещите се наоколо, Анаид излизаше от укритието си и си разменяха онзи поглед, с който си обещаваха да се чакат до следващия път.
         Първоначално прие, че божествения просто ей така оглеждаше кой му е довел крилатия посредник между двата свята, с когото понякога си говореха на техния си език, но веднъж, току що спрял на пристана, разбута с металните си очи всички безплътни и решително я намери в тази открито първа им среща, погледите им се задържаха един в друг и решително отказаха да се разделят – макар да беше само за един трепет на сърцето, Времето или какво и да е усещане за живот. След това знаеха, че ще се намират винаги щом биваха един срещу друг.
         Анаид не предполагаше, че очите ѝ са запазили цветовете си, същите които неговите не се насищаха да опознават и щом все пак подкарваше лодката, след още няколко все по-уверени допира помежду им, Харон се извръщаше понякога още веднъж и още веднъж, за да се увери, че блясъка в тях е насочен към него.
         Приживе беше хетера и познаваше мъжете, най-вече вътрешният им свят, много по-богат от простотата на плътската външност, понякога окичила се със символите на властта и богатството, с които прикриваха някоя скрита от другите слабост, лесно уловена от умението ѝ да достига до този техен свят и да го озарява с думите си. Лодкаря, макар божествен, също имаше мъжко сърце и Анаид започна да долавя как безсмъртните му туптежи се учестяваха при тези безмълвни засега, техни срещи.
         Имаща множеството обожатели, искрено увлечени по нея и канена в най-богатите домове с тайната надежда на домакините или някой от гостите им, че ще успеят да я приласкаят къде с положението си, къде с познанията си, все така оставаше недостъпната, присъствала на не едно и две грандиозни симпозиумни угощения, които след изпитото вино, в по-късните часове на нощта, винаги се превръщаха в най-обикновени развратни оргии с по-низшите от нейната класа жени.
         Преди да настъпят тези часове, тя вече се беше оттеглила, упорито запазила непорочността и душата си чиста от мръсотията на тъмнината и лъхащите на вино и на невярност обещания. Беше труден пътят ѝ до тук, но го намери и извървя почти сама:
         Жените в нейния град нямаха голям избор – можеха да се омъжат рано, нещо от което господарката ѝ я предпази, след като я помоли да не я дава на дошлите да я искат не една и две фамилии. Беше година преди да си отиде и да я остави сама, но успя да наложи волята си и я освободи.
         Като свободна, но неомъжена, можеше да бъде с другите искащи малко независимост и продаваха телата си в домовете на някое пристанище или по тесните улички на пазарите. Печелеха добре, но това също не беше за нея – избралите го, прекалено бързо пропадаха в личните си бездни.
         Обмисли дали да не отиде да служи в някой храм и да бъде жрица на Атина или Хестия, но нямаше нужната вяра в тях, нужна за да се изпълняват строгите им порядки, а в Дионисиова обител не искаше и да стъпи – по-добре в някой от домовете, там греховете по-лесно измиваха с вода, а не с виното на бога лозаролюбец.
         Тогава разбра и за хетерите, които не бяха много, но пък се радваха на добри доходи, независимост и бяха презирани като утайка за забавления – търгуващите с телата си не можеха да бъдат хетери, нямаха нужните познания, които клиентите търсеха за да угодят на душите си, въпреки че повечето накрая продаваха и телата си, но не беше задължително – от това се възползва и съвсем младата Анаид, която избра да поеме в тази посока, след като се увери, че и закона разрешаваше на робините да бъдат компания на господарите.
         В началото на кариерата си вярваше, че ще дойде ден, когато ще може да подари доверието си на някой много специален и да остане с него завинаги, но след многото ѝ срещи и натрупан професионален опит, само успя да се увери, че точно този „някой“ определено няма да го срещне в този си живот...
         И се оказа права:
         Анаид, душата на мъртвата хетера от Тива, се влюби в Харон, лодкаря от отвъдното.
 
         7.
         Харон стана още по-мълчалив и работеше видимо замислен над нещо - в мислите му бушуваха странни идеи, които и горе, и тук, долу, боговете биха определили като ерес, заради бунтовното в тях. Въпреки че винаги е странял от конфликтите и е спазвал порядките на победителите, сега обмисляше да престъпи реда и закона, защото все повече го обземаше увереността, че ще го направи заради онова чувство, което го изпълваше щом зърнеше Анаид:
         Искаше да не бъде погълната от Забравата, дори искаше още повече – живота и свободата ѝ.
         Вида ѝ така го окуражаваше и подтикваше, че на мига му идваше да захвърли и греблото, и да прекрачи всички Хадесовите закони и Олимпийските разпоредби.
         Това лесно би направил:
         Може да я качи без да му плати, да помили жриците да го разберат и да не я отведат при Съдниците – къде може да я остави и ако откажат, тогава какво ли ще ѝ сторят?
         Може би ще я оставят реката да я погълне, което е равно на Забравата.
         Ами ако я грабне и мине през стража, дори и да го нападне беше достатъчно силен за да се справи с него.
         А после? Същото неведение за това:
         Къде да я отведе? Как се връща душа в тялото? Как да го открие и ако него вече го няма?
         И могат ли да се скрият такива бегълци – син на титан и душата на дъщеря на смъртни?
         Боговете ще бъдат разгневени и ще ги върнат тук за тежко наказание.
         Трябва да се посъветва с Хермес, единствения му другар, но можеше да му има доверие?
         Приемаше, че са истински побратими - споделяха си много, не само разказваните от бога пикантни истории от случващото по белият свят или на самия Олимп, където признаваше, че боговете понякога надминаваха хората в интригите и сплетните си.
         Доверяваше му тайни за най-близкото обкръжение на Зевс, които едва ли друго от второстепенните божества знаеше, шегуваше се открито с постъпките на този или онзи тях - Хермес бе любимеца на Гръмовержеца и затова си позволяваше да прави каквото си поиска, да казва каквото мисли, обичаше да се задява с всички, но няма ли да доложи за мислите му на Хадес и той, а не Зевс да го изпрати веднага в Тартар при други осъдени синове на титани?
         Не го плашеха огнения ад и вечното страдание на което ще го подложат, а това, че ще го разделят от душата на Анаид, която искаше да спаси.
         Превозваше другите, съвсем оглушал към гласовете им, заобикаляйки по навик острите краища на каменните зъби от отваряща и затваряща се накъм тях с отровно дихание паст на реките.
         Днес реши, че трябва да отиде и да я заговори – не знаеше тя какво иска за себе си и може би прибързано и излишно правеше своите планове.
         Щом опря борда в пристана, слезе и мина сред чакащите, които се отдръпваха бързо и му даваха път, загърби ги без да им продума, бавно се изкачи по насипа и приближи до скалата ѝ.
         Разбрала, че титана идва към нея, Анаид стана и посрещна гиганта с все така прикриващи голотата на душата ѝ дълги коси.
         Двамата затърсиха първите думи които да си кажат.
         Отблизо очите ѝ сякаш грейнаха - едното стана леко по-наситено от другото и му се усмихнаха, нещо толкова необичайно за това място на тъгата.
         Хетерата, имаща приживе дара на словото, омайващо мъжете и оставящо ги в безмълвие пред нея, сега забрави всичките думи от богатството на речевия си извор и гледаше в мълчание нагоре към божетсвения исполин.
         Харон, който беше хокал най-великите хора живели някога в горния свят, оставал с векове безразличен към дъщерите на себеподобни и смъртни, също мълчеше и я гледаше като опиянен от височината на ръста си.
         Но очите им – неговите с отенъка на метала, нейните с двата различни нюанса на синьо-зеленото, вече си бяха говорили през всички срещи от разстояние и близостта им помогна да отворят най-накрая и уста:
         - Искам...
         - Искам...
         Казаха и двамата в един глас, сетне всеки кимна на другия да продължи, но Харон настоя с жест все пак тя да е първа.
         - Искам да те попитам колко време вече съм тук?
         - Достатъчно дълго, за да ти кажа, че съм решил и искам да намеря начин да те спася.
         - Спасиш?
         - Да, ще измисля някак си да заплатиш проклетата такса и да те отведа от тази ничия земя. Не знаеш ли, че си обречена да те завлече течението на Забравата, ако останеш на брега?
         - Така чух да казват, защото са го чули там – безтелесната ѝ ръка посочи към изхода и огромния силует на никога незаспиващия триглав страж до него. – Все пак горе се казваха толкова много неща, които по-често се оказваха неистини, затова и сама не зная дали да вярвам на всичко.
         Харон можеше да се съгласи с нея, но за съдбата ѝ нямаше съмнение.
         - Това е истина – душата ти ще изчезне за всяка форма на съществуването.
         Косите ѝ стигаха до под камъка, оформен като квадратно блокче, на който се беше качила и пак едва стигаше до гърдите му, но помежду им нямаше никакво измерение на размер и величина, което да ги разделя – бяха равни, усещането и на двамата бе, че въпреки произхода си, винаги са били част от някаква обща единност, която можеше да бъде усетена още по-ясно като такава сега, когато се намираха един до друг.
         - Разбрах, че са те убили и обрали.
         - Така е, но ти вече превози моите нападатели и убиеца ми. Бяха войници мародери, избягали от частта си, чух като се оплакваха, че все пак са били намерени и наказани, но едва ли заради моята смърт - кой знае какви други прегрешения са имали и дано великите Съдници заслужено отредят за тях...
         - В това не се съмнявай, те са справедливи – душите им вече горят в ада, а там ще узнаят що е страдание.
         Харон несъзнателно я докосна, сякаш да я успокои, че душата ѝ ще бъде отмъстена. Усети я с допира си – хареса му това сливане на божествената материя с безплътната душа – смъртта ги обезсмърти с тази рядко случваща се диада между две противоположности.
         Анаид за първи път откакто беше тук, почувства топлина насред веещия към нея отвъден хлад, който отстъпи и отиде да плаши чакащите пред пристана.
         Как се получи това взаимно привличане между обитател на подземния свят, син на титан, и една душа, дошла от горния свят заедно с много други, родена като смъртна жена – Харон не можеше да си отговори, беше необичайно, поне за него.
         Дали Хермес, знаещия за всичко между двата обитаеми свята, щеше да има някаво обяснение?
         Под тях се надигна обичайната врява, чакащите пак за нещо се караха.
         Харон с нежелание погледна надолу.
         - Отивам да отдведа част от онези и ще се върна скоро.
         - Ще те чакам – рече Анаид и от сянката ѝ го погледнаха цветовете с обещание, проникнали през безсмъртната му плът и събудили още един вулкан сред множеството вече горящи в сърцето му откакто тя се появи на пристана му.
         Преди да се спусне и да въдвори ред, Харон се сети нещо – част от онова което обмисляше. Приведе се към нея и прошепна:
         - Не яж нищо, съвсем нищо, душата ти няма нужда от храна, но опиташ ли нещо от подземния свят...
         - Знам, ще остана завинаги.
         Харон кимна, как му се искаше да постои още с нея, но олелията от плачещи, вайкащи се, каращи се недоволни и разгневени души, го принуди да слезе преди някой да падне в гладните и хищно протягащи се към тях Стиксовите води, а да го вади от лепкавостта им нямаше желание - беше опитвал и успя да измъкне само останки, които така силно пищяха, че ако не беше милостта му към страдащите, би ги запратил обратно реката и ще се наложи да ги слуша докато не ги предаде на Аидовите жрици.
         - Какво се бутате, ума ли сте си загубили, че сами се тикате в реката! – извиси се над безтелесната тълпа, която все пак изпитваше уважение към лодкаря. – Я марш назад!
         Крачеше между тях и нареждаше:
         - Разбързали се - кой е казал, че има за къде да бързате, а?! Едва ли сте били праведни, особено вие там – чревоугодието не е от награждаваните пороци, но ще има да постите...
         Настани се на мястото си и ги подкани:
         - Хайде, първите, идвайте и давайте обола, а после се настанявайте удобно. Казах ви и преди – всички нанизи, стомни и тепсии в реката – всичките! На лодката ми се качват само душите!
         Подкара по обичайния път, като надскочи множеството останало по брега и височините над него и видя изпращащата го Анаид – живял е хиляда години, а не знаеше, че може да има такова приятно усещане, което нарече удоволствието да те посреща и изпровожда някой и това да бъде всичко нужно:
         Само като го погледнеше и с лекота се затулваха всички останали усещания.
         Вадеше и спускаше греблото, премисляйки как може да помогне на Анаид, но отдалечавайки се от брега, откри не едно слабо място - ако Хермес изпълни молбата му и тя заплати да бъде откарана при Съдниците, тогава ще трябва да живее без да я вижда:
         Не можеше да я посещава, тъй като нямаше достъп до нито едно трите места където заселваха душите – само в Тартара можеше да отиде веднага, това беше лесно, трябва да ядоса някой от двамата братя господари на световете и наказанието му е сигурно, но божествените горяха в друга част на ада, което е равно на раздяла.
         И друго се присети – тя ще е отпила от чашата на забравата и няма да го помни.
         Тогава какво можеше да направи?
         Нищо де – каза си Харон, - дори да го е забравила, поне щеше да съществува някъде, а тук можеше да ѝ се порадва още малко, обричайки я да изчезне в пълния смисъл на липсата ѝ в каквото и да е състояние. Дори той нямаше да я открие в спомените си.
         Хермес ще ми даде съвет - загребваше мощно Харон и разбиваше тъмните води, отдръпващи се изплашени от изблика на силата му и лодката се носеше с лекота напред.
         Бързаше да се върне.
         Анаид също го мислеше, откривайки все повече и повече кой е той за нея и коя е тя за него:
         Щом я докосна и почувства топлината от допира му, различна от мухлясалата студена влага с която отказа да привикне. И не само това – при контакта между тях, сякаш живота му се преля и се превърна в част от нейният, улови мислите му през всичките години прекарани тук:
         Усети вековната му самота и примирението със съдбата си да служи като един от победените. Разбра и защо се бе обвил с привидната си строгост като защита срещу ненавистта на всички превозвани и мразещи го грешници заради това, че е онзи, който ги отвежда към очакваното и заслуженото, нали знаеха, че заради греховете си приживе ще бъдат наказани. Останалите го недолюбваха защото не има казваше какво е да бъдат в долината на сенките и че вече са част от сивотата, обричаща ги на безпаметно скитане из нея. Никой не приемаше, че реда не го е създал лодкаря и сам е от онези, които са принудени да му се подчиняват, също като тях.
         Живота на човек, ако се случи да е труден, пълен с тревоги и изпитания, все пак е краен и идва мига в който всичко свършва, сетне няма да я има онези тежест и мъка от миналото в тях, докато Харон ще снове от бряг на бряг вечно – не беше ли страдание в безсмъртието му и наистина ли никой не го разбираше?
         Изпита познатото чувство да си сам – и той е чакал да срещне онази, която да нерече своя половинка, но – макар и бегло да зърна нечий силует, ето че вековете го подминаваха с безразличие и до днес не бяха го срещнали... с нея, хетерата от Тива, която вече знаеше, че двамата ще бъдат заедно толкова дълго, колкото им е отредено.
         И Анаид търпеливо очакваше да види появата на лодката от полумрака, но вече без да се опитва да брои колко пъти идва и си отива.
         Какво ли е да си обречен да служиш на безкрайността с това еднообразие на дните ти, осъзнавайки ги, за разлика от нея, но без да има възможност да ги промениш?
         Да можеш да ги пресмяташ и събираш в години, докато Времето си тече наедно с давещата се от гняв река, а годините една по една се превръщаха във векове, те пък в хилядолетия и все така си тук, едно забравено гребло на вечната лодка – как ли го понасяше?
         Кое е по-жестокото решение на Сътворението – да живееш само веднъж като човек, кратко, но с всевъзможни мечти към които да се стремиш или да си тук цяла вечност, като ти е открадната възможността дори да сънуваш нещо различно?
         Душата ѝ вече знаеше, че в подземиния свят никой не сънува.
         Заплашил превозваните, вдигащи пак силна врява, че ще ги изхвърли всичките от лодката си в реката по която точно минаваха и ги лъхна с неприятния си вкус, Харон успя да ги накара да поутихнат. Така можеше да върне мислите си при останалата на брега и се питаше навярно за хиляда и първи път:
         - Защо нея?
         С какво е по-различна от всички дъщери на божествени, които беше срещал някога в небесата, в реките, в горите и дори в подземния свят?
         Сравняваше я и с безбройните души качвали се на лодката му – Хермес не пропускаше да похвали красотата им или връзката си с някоя от тях докато е била с мека, затоплена от кръвта ѝ  плът. За него всички оставаха безлични, отвеждаше ги при чернодрешките, а докато се върне за следващите, дори не помнеше кои са били.
         Все пак, някога бе усетил привличане... някога:
         Много отдавна, още преди войната, бе харесал млада нимфа, Ехо - една от  стотиците обитаващи горите и езерата на неговата планина. Опита се да се сближат и  опознаят, но тя беше непостоянна като вятъра, игрива, гонеща само онова, което очите ѝ можеха да харесат, търсеща нещо различно от дълбаещ недрата на планината титан и така и не му позволи да докосне сърцето ѝ - тогава Харон слезе още по-дълбоко и опита да я забрави чрез работата си, което не стана толкова бързо:
         Чувствата трудно изстиват, щом са били истински, все пак Времето се смили и успя да ги приспи и позабрави, макар всеки ден да я чуваше с хилядите гласове на душите, но знаеше, че не вика него и никога не ѝ отговори.
         Между многото други новини от горния свят, Хермес му разказа и за Ехо, сега страдаща чрез гласа си по своята несподелена любов и Харон веднага направи разликата между този спомен и Анаид:
         Ехо не отвори такива проливи в него, каращи го да усеща, че е разделен на две ако не е близо до нея и да го боли само от мисълта, че я обича все повече и повече, така както само един титан би могъл да бъде увлечен.
         Прекосявайки притоците, ехото от плисъка на живите води в скалите се надигна в мислите му и прошепна отговора, тъй като само бе намерила отговора:
         - Защото това може да се случи само веднъж...
         И беше права, но веднъж за него значеше много, а за нея?  
         Ехо го попита, не за да му стори зло, а за да го накара да изтрезнее за малко от опиянението си:
         Дали смъртната познаваше значението на това усещане към някой в едно толкова огромно място като живота, продължил не повече от един трепет в сравнение с неговият, и в който е вървяла прекалено кратко?
         Знаеше от Хермес, че хората лесно се заобичваха и още по-лесно се разлюбваха по много пъти в мимолетността на съществуването си – като си признаваше, че те бяха също като боговете, преследваха се от празник на празник, криейки се под булото на тъмнината, вричайки се във вярност само за една нощ, която отминаваше и с утрото забравяха всяка дадена клетва.
         Но той не беше бог.
         - Само веднъж... - повтори ехото откъм скалите, с лека завист, че тези чувства биха могли да бъдат и към нея, нали самата тя ги бе имала към някой... някога.
         - Само веднъж – обви го още веднъж, за да чуе отговора му, че това е много повече за един титанов наследник отколкото за смъртен или някой от господарите им на Олимп, които не спазваха целостта на старатта си и прегрешаваха непрекъснато помежду си или със смъртните.
         Харон приемаше любовта все още с разбиранията от епохата на зората на титаните.
         Ако я беше срещнал тогава, в онези техни времена, когато живота беше различен и за него, и за хората, или пък още по отдавна:
         И с мисли за Анаид се опита да разгадае какво е било преди Хаос да позволи да се появи всичко и къде все пак се е намерил изворът от който се е промъкнало поточето между ръцете му, превърнало се в океана на Вечността, разпилял се после и като пространството в този свят, след онази първа въздишка, наченала Времето.
         Имало ли ги е и там чакащи да се отворят накъм него в два сходни по цвят очи, които да намерят крайната точка в която да се спрат или всичко е било обхванато от плътният мрак на състоянието преди Нищото?
         Ръцете му завъртяха лодката в нужната посока, заобикаляйки поредната от гигантските фигури с които Хадес беше украсил подземните си владения. Душите мълчаха, тишината дълбаеше също и в Харон, потъващ по-надълбоко в размислите си, воден от чакащата го на брега:
         А къде ли ще изтече все някога, това обхванало ни Време, защото колкото и обемна да бъде една необятност, щом има свое течение, по което се носим, нейде вече е започнал и краят ѝ.
         Навярно ще се излее в някоя следваща Празнота, а може и да е обратно в извора, същия от който дядо Хаос ни е извлякъл и после зарязал да се оправяме както можем, само защото на него му се искало винаги да бъде началото и краят на онова, което да съдържа всички и всичко.
         Само Хаоса можеше, пропадайки света им през ръба на вселенския водопад, чийто мащаб дори един титан нямаше как да обхване с ума си – само той имаше силата след него, от устрема на тежестта на събраното да изтече в тази безкрайност, да започне да сплита някоя друга Вечност и да я разтяга в следващата абсолютната пустота, оголена до този миг от липсата и на прашинка от трайност и материя, но поддаваща се на запълване и разширяване така, както някога е започнало и тяхното съществуване при издулата се от нищото пришка, която ще се пукне някой ден заради все повече и повече насъбраната гной в нея:
         Виждал бе мехурите, които понякога се образуваха от горещите издишания на дълбините под реките по които плаваше – оприличи нажеженият им дъх с този на Хаоса, когато се е спукал някога и е дал възможност на отприщеното Времето да е потече и той, Харон, опитен лодкар в отвъдното, се е носил по него само за да намери опитващата се да преброи колко пъти по хиляда и един мига ще са му нужни за да се завърне.
         Толкова далеч не можеше да повярва, че можеше да стигне - мисълта за Анаид, връхлетяла като буря в живота му, го накара да обхване чрез нея цялата необятност на съществуването и да се запита дали това не е лесния отговора за реалността им:
         Да е осъзнавана от ума на някой от тях – неговият, на дядо му Хаос, на някоя превозвана току що душа, на приятеля му Вестоносец или на пленилата го безтелесна осанка със запазени нюанси на морето и небето в зениците си.
         Това ли е истината – божествена или човешката - започнала е с мисъл, събрала всички тях, наедно с делата и мечтите им, но завършваща щом спре да я възприема и тогава идва краят на целостта, същата, дето едва сме започнали да приемаме като начало?
         Докато чакаше да слязат душите и забулените жрици да ги отведат, Харон въздъхна:
         - Тайнства - с толкова много бодове от тайнства се съшиваха парченцата от живота, повечето без отговори, но с нейна помощ, започнали да напират да опита да ги разшие или да пробие нови входове и изходи.
         Гледайки отвежданите, Харон пак си напомни, че ако отиде все пак при Съдниците, Анаид ще трябва да отпие от чашата с водата на Лета, онази която им поднасяха жриците, след като прегледаха делата им, и ще забрави всичко – миналото си, срещата им, онова в което се почувстваха като завършен кръг на единността.
         Това го обърка съвсем – вече не искаше да предаде Анаид нито на тези тук, нито на забравата, нито на онази, абсолютната пустота.
         Трябва да намери начина да промени реалността им.
         Боговете го умееха, преди тях и титаните са я променяли неведнъж, дори самият Хаос го е направил за да ги създаде сред Нищото:  
         Значи и той можеше.

 
         8.
         Хермес го изслуша, уловил, че нещо тежи на приятеля му, но чакаше сам да го сподели, което току що и направи.
         Потърси силата на Анаид и узна всичко случващо се в сърцето му - чувствата му са истински, а не някое мимолетно увлечение на божествен към смъртна хубавица. Такива самият той не бе имал никога, нито някой от братята и сестрите му, вярно, често се отдаваха в страстно, макар повърхностно привличане или споделено с вълнение удоволствие, траещи една нощ, седмица или най-много месец, но никога с подобна дълбочина.
         Присъствието ѝ му помагаше и даде възможност да напъне взора си и да го тласне в бъдещето, което инак е невидимо за него, а винаги го е привличало – и узна, че връзката между лодкаря и хетерата е много по-различна от всичко срещано досега.
         Необикновеността ѝ усети още когато я забра, чакаща над тялото си, но тогава, забързан както винаги, не можа да си го обясни трептенето, докато онзи ден побратима му поиска да узнае коя е и разгледа живота ѝ - тогава бога съвсем ясно разбра, че чрез нея дарбата му може да премине онези граница, спиращи и ограничаващи го само до настоящето и близкото минало на смъртните, а сега за съзнанието му вече нямаше прегради, можеше да надзърне във времената преди Олипм и онези, след него, защото Хермес и без Анаидовата помощ беше наясно, че властта им е трайна и няма как да е вечна, ако и баща му да твърдеше обратното.
         Беше мъдър бог, неуморно черпещ опит от всички крайща на световете им и въпреки безгрижния си вид, разбираше много добре преходността и цикличността на промените край тях. Анаид беше нужната му ръка, която го превеждаше през лабиринта им и пак се остави да отиде напред във времето.
         Когато се завърна, погледна чакащия помощта му, после и душата до скалата:
         Харон не е от неговото поколение, родените по време на войната срещу тях, титаните, и е пряк потомък на най-първите божествени. Имаше различни възприятия от сегашните управници.
         Анаид хареса, осъзнал, че не би се опитал да я прилъже като най-опитен любовник, което би направил с която и да е друга – дори и побратима да не му я посочи, пак не би си позволи да ѝ посегне.
         Уж смъртна, а извисена над него.
         След като Харон му разкри чувствата си, събра в съзнанието си животите им, виждайки, че трябва да бъдат заедно и решително избра да им помогне – знаейки, че ще трябва да понаруши няколко висши закона, но сливането им също беше над тях.
         Лодкаря го помоли да отиде до тялото на хетерата, да каже някоя молитва, да го погребе и сложи толкова важната монета под езика ѝ - така Анаид ще може да се качи на лодката му и да се изправи пред Съдниците, пък те каквото отсъдят:
         - Няма да отиде в градините на рая, прекалено млада е за да е заслужила това, въпреки добрините, които сам каза, че е правила. В огъня също няма да я пратят, едва ли ще намерят за какво, остава долината на скиталците, отегчително е, но поне ще съществува и няма да изечезне – редеше възможностите лодкаря.
         - Не става, приятелю – трябва да я въведа с нея. Затова и даровете се получават горе, преди да ги забера за насам. Така е направено, че щом телесното се превръща в безтелесно, всичко дето е дадено може преминава ако е наречено за подземния му път чрез специална молитва, макар да знаем, че е безполезно и ги караш да го захвърлят.
         Направи пауза и си призна:
         - Да вкарам живо в мъртвото нямам възможност...
         Харон поглади брадата си.
         Дали да му предложи другата идея, онази дето можеше да го хвърли в ада само защото я бе помислил и все още премисляше дали да се довери на Хермес напълно, вярваше, че дружбата им е искрена, но си знаеше и мястото - един от победените, макар да не бе участвал в голямата война.
         А Хермес го чу, но замълча, изчаквайки думите сами да намерят пътя си и пак оцени смиреността на лодкаря пред волята на Гръмовержеца, който в гнева си след победата, реши, че онези с неутралитета са могли да го подкрепят, но нарочно са изчакали да видят дали пък няма да загуби войната и спора с баща си.
         Мнозина отидоха направо в Тартара за вечни времена, осъдени без вина, други получиха подобни задължения - да сноват между бреговете или да крепят небето.
         - Слушай, Хермес, а дали няма как да я върнем?
         Харон, го каза уж ей така, колкото да продължи темата за съдбата на хетерата. Търсеше помощ от най-верния и любим син от множеството деца на Гръмовержеца, защото го бе отличил като различен от другите млади богове.
         Душеводеца очакваше това предложение - в близост до Анаид можеше да узнае всяка мисъл още в зародиша ѝ, вече дори и на себеподобните, но не се издаде, само я погледна с благодарност.
         Върна се в онзи час, преди няколко дни, когато безшумно долетя и застана до нея, докато чакаше завръщането на лодкаря, потърси полето на енргията ѝ, позволила умът му да обхване една голяма част от продължителността на Времето за това, което и Харон съвсем скоро се беше опитал да разгадае.
         Но той можа да отиде много по-надалеч:
         Носеше се много по-бързо от когато и да е, стигна до самият му край и попадна в абсолютен мрак, премина и се появи като първата нова искра на еона, озарил тъмнината в друго измерение, след което продължи още по-напред с милион маха на крилете от множество епохи – летя в сияние, докато не се потопи в последвалата поредна крайност от тъма и отново намери изхода – пътешествие продължило не повече от миг-два за физическия свят около него, но мисълта му обходи от край до край свъзващата крайщата си в онзи знак, с който някога ще бъде обозначена безкрайността. 
         Щом се завърна, вече знаеше, че всеки ред е преходен, и ще бъде сменен – така както се редуват мрака и светлината на деня и нощта в този свят. И започна да разбира и оценява по свой си начин околните – след видяното си позволи да се шегува още повече с боговете, знаейки, че няма да са вечни – не му се сърдеха, защото им напомняше с право, че понякога се самозабравят и се смееха с него. А да се забавлява с хорските съдби, обичаше от край време - понякога ги понаказваше с някоя по-жестока шега, че и те като олимпийците доста често забравяха кои са.
         Подслушал мислите на сновящия из няколкото реки в подземните владения на Хадес, установи, че някак си е успял да прозре много от оставащото като мъглива мистерия дори и за най-просветените от боговете. Разбра, че и той имаше съдействието на Анаид, макар да се движеше по различен начин и вижданото приемаше през филтъра на личните си разбирания за живота и неговото разнообразие.
         Вестоносец вече не се чудеше защо изпитва удоволствие от кратките си почивки тук, побратима му също е необикновен и ето че благодарение на една и съща душа, и той, и лодкаря, обхванаха божественото си съществуване, видели го от различни височини.
         Харон чакаше съвета му – не знаеше, че богът ровеше в душата му, намирайки утаената лека болежка от едно време, че винаги е живял в усамотение в недрата на някоя планина и е чакал появата на незнайната си спътница – сега вече имаща име.
         Работеше и тогава, и сега, без да влиза в пререкания с никого - и при стария ред, и при новия. Прие службата си без да каже и дума, а можеше да възрази, че тя е по-скоро наказание, но не го е направи, а просто изпълни нареждането както подобава на подчинен от могъщия Хадес. Несъзнателно е искал промяната, заради очакването на Анаид, което беше позабравил сред купищата от изминали дни.
         Аз дали бих приел да превозвам тези вайкащи се души за толкова дълго време? – запитваше се често Хермес, след срещите им тук:
         - Скучно е и със сигурност бих избрал друго.
         Но той беше син на Върховния бог, а не обикновен титан и докато галеше изродените глави на Цербер, малко преди да отиде да събере следващите безтелесни, гледаше как гребе отдалечаващия се Харон и търпи укорите на душите – спомена бе от онзи ден, когато се съгласи с онази идея да си откратват няколко часа за почивка.
         Хареса му, понеже обичаше тръпката да прескочи някоя разпоредба и му се стори доста смислена и практична, освен че осигуряваше цялата нощ да се забавлява.
         Тогава го направи без да се замисля, но можеше ли да стори чак толкова безумна пакост, като тази да върне някой в живота?  
         Това можеше да ядоса господарите на двата свята, което си беше истинско предизвикателство за неговата смелост.
         - Трябва само да мине през Цербер – тихичко му подсказа Харон, знаейки, че звяра нямаше да пусне никой да излезе и само Хермес можеше да я го укроти и да я изведе, защото триглавия ще му се подчини и ще я остави цяла.
         Чак толкова много не съм си позволявал – повтори си Душеводеца:  
         Но пък може ли някой да го спре, ако рече да го стори – и усети тръпката от опасността и хареса дързостта ѝ.
         Двамата мълчаха дълго, водите обикновено шумящи и нахвърлялящи се ядно на околните скали, сълзящи от всички полепнали по тях стонове и плачове, сега запазиха тишина и се оставиха да се стичат безшумно в мръсни, кални вади.
         - Колко ѝ остава?
         - Знаеш, че скоро ще започне да забравя откъде е и коя е, а после...
         Харон не успя да преглътне мисълта, че щом Анаид изчезне, ще трябва да продължи сам – а без нея имаше ли защо да съществува?!
         - Можеш ли да ми помогнеш? – попита директно побратима си.
         Ако я изгуби, сигурен бе, че нямаше да продължи да бъде лодкар на душите и в прецени, че в Тартара ще му е най-добре, пред това да се прости със спомена за това, че я е срещнал някога.
         Мисълта на Хермес бе по-бърза и от светлината, премигна отново напред във Времето - намери почти веднага едно възможно решение, което прие и като още една провокация за самия себе си - нали бе крадец от рождението си, сега трябва да открадне Анаидовата душа и почувства сладостта от риска, че могат да го заловят и доста строго накажат:
         Най-обичаше да рискува, защото винаги и печелеше.
         Наклони се към титана и заговори още по-тихо, за да не го чуе реката:
         - Тук не можете да бъдете заедно, но ако се откажеш от безсмъртието си, мога да ви преведа и двамата. Хадес никога няма да разреши, нито пък Зевс, да излезеш отвън такъв какъвто си, защото винаги си оставаш заплаха за тях - помниш Прометей и опита му да вразуми хората, а и знаеш какво мислят за титаните, дори и тези, на които толкова години вече им служите. Но ако напуснеш като обикновен смъртен, лишен от божествените си сили и най-вече от спомените си, тогава няма да има значение - ще си просто още един човек.
         Харон гледаше Анаид и беше готов на всичко. Вестоносеца продължи:
         - Тялото ѝ ще го възкреся с животворен балсам, това е лесно – всъщност, заради теб, онзи ден минах край него, хищниците все още не са го разкъсали, но поръсих и прашец дето да ги отблъсква, защото очаквах молбата ти – тук лодкаря се усмихна, знаеше, че бога е досетлив и още когато го попита коя е тя, вече е знаел какви чувства са се породили в сърцето му. - Душата ѝ ще го познае, това ще ѝ позволи да се върне към живота - ние го наричаме възкресение, най-редкият дар, който боговете правят на смъртните. Не се дава много често, но не е и рядкост – знаеш, имаме си любимци, особено онези герои дето умират в някоя битка, а ни се иска още да погледаме как въртят меча.
         Значи имаше някаква надежда – каза си титана, - Хермес им дарява не само живот, но и възможността да бъдат заедно, но сякаш не чу основното – ще трябва да стане смъртен.
         - Но с теб ще е различно, приятелю...
         - Какво, няма да я помня ли?
         - Не е това, за това ще се погрижа лично, вярно, ще забравиш всичко друго, това е неизбежно, но не и нея – успокои го Душеводеца.
         Харон се усмихваше към Анаид, която му отвърна с лек жест, че го вижда.
         - Все пак помисли - няма да си вече един от нас. Край на безсмъртието ти. Ще усещаш всички тегоби на човека, а нямаш представа колко е тежък живота им - пълен е с ограничения, защото телата им са слаби и болнави. Нямат достъп до нектара и амброзията – ще изпиташ що е глад зиме и жажда през лятото. И най-важното - ще живееш само веднъж докато умреш, а това може да бъде във всеки един момент, Хароне, поради каква ли не причина и тогава ще те доведа тук като един от тях – и посочи сновящите навред безтелесни. – А какво ще решат Съдниците, дори аз няма как да знам.
         Стикс, мълчал прекалено дълго, сега гръмко изрева и смрази душите на всички по брега, позабравили за него, понеже не можеха да преценят колко време е продължило притайването му в опит да чуе какво си шушукат двамата.
         - Но ще изживея живота си с нея – отговори на всички чути заплахи Харон.
         Приближил се до изхода на подземния свят, той се сети за споменатата сложност по пътя му:
         - Аид какво ще каже? Ами баща ти?
         - Не бери грижа, ще ги придумам, един титан по-малко, за Зевс ще е някоя отстраненан възможна заплаха - сигурно си се досетил, че тази служба тук е и за да те държи под око, макар да знам, че никога не би се надигнал срещу него, по-смирен и изпълнителен от теб не съм срещал, защото дори Атлас понякога си позволява да се поразкърши и тогава да видиш как се накъсват от звездните дири небесата.
         Харон не знаеше, нямаше как да види отвън какво се случва.
         - Той си е все така изпълнен с недоверие към всички от миналото.
         - Не го мисли.
         Хермес потупа дружески силните ръце на гребеца, показвайки му, че винаги е вярвал в неговата честност и братството им е истинско и заради клетвата с която го скрепиха, ще му помогне да бъде със стоящата насреща им Анаид.
         - Мисля, че на чичо ми, ще му допадне идеята - досега всички са искали да станат богове, но за първи път божествен син ще избере да стане простосмъртен, но няма да му казвам защо и ще трябва да измисля нещо друго – каза повече на себе си Хермес, вече планирайки стъпките си към по-висшите от тях.
         Чуваща как си говорят, макар да не разбираше езика им, Анаид се досети, че е нещо свързано с нея заради честите погледи които ѝ отправяха, също и заради съзаклятническото шепнене между тях.
         Дали след като си отиде Душеводеца, Харон ще дойде да ѝ разкрие какво са замислили или ще бърза да направи поредия си курс до другата страна?
         При всяко негово връщане, слизаше към пристана, без да се смесва с тълпата, за да го посрещне, а той разбутваше непознатит, идваше и я докосваше сякаш за да се зареди с нови сили. Казваха си по някоя дума и отново поемаше към тъмната мъгливост.
         Не можеше да определи кога точно, но понякога Харон завързваше лодката и отиваха при скалата ѝ за да бъдат заедно повече време, което все така я подминаваше с неотчетимостта си.
         - Един живот, Харон, само един живот мога да ти предложа – напомни отново Хермес, извърнал се, вгледал се в душата ѝ за кой ли път, пленила и него, но не чрез любовта, а по друг начин, който го опиваше не по малко.
         Какво би направил ако трябваше да избира това, което предлагаше на побратима си и прие, че предпочита да си остане бог – един живот за него беше обхванат в прекалено ограничаваща размаха на мислите му рамка.
         Много човешки дъщери и него са го подлудявали с красотата си, но привлекателността им беше преходна и бързо овехтяваха и губеха младостта си:
         Хермес долавяше този процес на телата им, как ден след ден се превръщаха в старици и скоро дори не искаше да ги погледне, въпреки горещите обещания под задушевното покривало на нощта само преди седмица - много по-лесно е да намери някоя друга, току що появила се и сияйна като зората на утрините на горните земи.
         Отвърна поглед от Анаид и побутна лодкаря, който също я гледаше:
         - И ще трябва да отпиеш от водата на забравата - не само смъртен, но и лишен от спомените си от миналото, а не забравяй колко дълго си живял и всичко онова за което сме говорили ще изчезне, дори няма да го разбереш, ако река да ти го припомня. Живял си повече от мен, Хароне, повече дори и от баща ми и помниш света ни почти от самата му поява...
         Харон вече беше мислил за това и го прекъсна:
         - Знаеш ли, братко, живея наистина от толкова епохи и преминах през промените им - не само тези последните, а и онези преди тях. Тук съм вече толкова години, че съм спрял да ги броя и дори спрях да усещам Времето заради еднообразието им, но сега, срещайки тази душа, се оказа, че сякаш нищо значимо не се е случило преди да я видя – като че съм бил в долината на сенките, сновейки в пустотата между двата ѝ бряга.
         Богът поклати в съгласие глава, нали беше видял усещането му за Анаид.
         - Появата ѝ запълни голямата празнота, като онази, за която си говорихме неведнъж, че се е отворила още с появата на всичко около нас и всячески се опитваме да я запълним чрез работа, наказания, забавления и всичко друго, но при мен не се получи с нито едно от тях и зееше все така отворена, докато не се появи тя и я запълни с един мах на увереността му - затова съм готов да остана с нея, наместо да продължа да греба дори до самият край на Вечността, която ще бъде още по-празна след като ми бъде отнета.
         Крилатия вестоносец на боговете, само за да бъде сигурен, прогледна пак набързо в  бъдещето за двамата влюбени и видял достатъчно, удари силно ръце:
         - Добре тогава, щом това искаш и това усещаш в себе си, ще го имаш – остави ми няколко дни да уредя всичко, а и трябва да намеря кой да те замести.
         - Няма ли да си навредиш?
         - Никак, ще ги придумам някак си, кога ли не съм успявал – засмя се отново Хермес и стана, крилатата му шапка вече напираше за полет, а жезъла нетърпеливо потропваше.
         - Благодаря ти!
         Хермес го тупна по рамото и кимна към Анаид:
         - Хайде, иди при своята хетера, знам ги аз как омайват мъжете по техните събирания, но не очаквах, че е възможно и с нас да го направят – пошегува се и размаха крилете си накъм нея за да я обвее с надежда, очарован от излъчването на душата ѝ.
         После изчезна, напомняки си, че трябва да поговори и с нея за някои подробности от започналия да се изпълнява негов план.
         Харон отиде при Анаид, ръцете им сами се намериха и сляха божественото с безтелесното, макар и само за малко, че множеството долу както винаги създаваше поредната си суматоха и реката побесняваше от нея, жлъчно заплашвайки да прелее и да ги погълне всичките.
         Скоро ще се избавя от тях – кази си Харон и обзет мисълта за скорошната промяна на реалността, която сам пожела, слезе на пристана.
         Не нахока никой - поиска таксата за качване, нареди ги горе-долу да позапълнят лодката и пое в мъгливата тъма, изпратен от силуета с разпуснатите доземи коси.
        
         9.
         Душеводеца идваше с нова колона и отлиташе за други, чакащи го навред по света. Не казваше нищо и Харон се чудеше дали не е забравил за разговора им или вече са го смъмрили, че си позволява прекалено много волности.
         Не искаше да му досажда с излишни въпроси какво се е случило – знаеше, че има толкова много задължения и сам ще му каже какво е сторил за тях, примайки ги като едно общо цяло, разделено на титанско тяло и безплътна душа.
         Той също не изостави работата си, въпреки че гледаше да отиде при Анаид колкото може по-често. Онези часове, в които обикновено спеше, сега прекарваха заедно - говореха си, разменяха спомени и нищо, че едва е опознала живота, душата ѝ имаше толкова много да споделя – какво е харесвала, къде е била като малка и вече пораснала, кой вкус е намирала за сладък, кой за горчив и бързаше да предаде на безсмъртния познанията си, преди да изчезнат, защото и това скоро щеше да започне да се случва ако поостане още на брега.
         Понякога, по нейна молба, той също описваше неговото минало. Анаид познаваше сегашния начин на живот, но искаше да узнае какво е било някога, преди, когато титаните са владеели земята по която днес бяха издигнали храмове на един или друг Олипмиец и дали и тогава е било така?
         - Никога не сме искали хората да ни отдават почести, нямаше нужда от такива.
         - Не слизахте ли сред тях?
         - Повечето обитаваха облачните си домове, но мнозина живееха сред тях. Често се срещахме, но се разминавахме - ние знаехме, че сме по-силни и знаещи, те приемаха, че са по-слаби и неуки. Внимаваха да не ни се пречкат, а ние гледахме да не ги стъпчим. Тогава имахме размери, които Зевс още в началото на господството си нареди да ги смалим, за да сме еднакви по ръст с неговите братя и сестри, останали много по-дребни, докато растели в ограниченията на тясното сърце на Кронос.
         Той разравяше миналото, тлеещо като жарава и докоснато, с готовност се разпалваше:
         - От хората нямаше какво да искаме, така и не разбрах защо ги създадоха – не питахме за причините и щом някой намираше за полезно своето дело, той го просто завършваше. Добивахме сами всичко нужно ни, а първите хора живееха по техни правила и да ти кажа, бяха почти незабележими с делата си. Много по-скромни и без този размах, създал сега градовете от които и ти дойде.
         - И вярно ли е, че живота им е бил много по-дълъг?
         Анаид беше чела древен текст, в който се споменаваше за дълголетието на тогавашните обитатели на света.
         - Вярно е, живееха дните на повече от три ваши живота. Не боледуваха, не се избиваха, още я нямаше омразата и родовете им се разбираха - всичко това дойде след голямата война и новите разпоредби от Олимп.
         Анаид си представи свят населен от великани и дребни като мравки хорица и почти невъзможното за възприемане, че всички са били миролюбиви, живеещи в разбирателство и без да търсят поводи за вечните кавги на съвремието ѝ.
         - А слънцето пак ли беше такова - силно и ярко?
         - Избягвал съм го винаги, предпочитам тъмнината по рождение, затова щом излизах, предимно нощем, от моята планина, повече се любувах на луната.
         Анаид чу олелията и си припомни къде се намират сега.
         - А откога не си излизал?
         - Откакто твоят свят се появи и започнах работа на тази лодка – усмихна се той, но я успокои, че не го посочва като вина: - Но не и нещо, което ми липсва - и преди не ходех много навън, намирах си работа в някое затулено място, бях сръчен и майсторях украси от кристали за огромните и обвити от облаците домове.
         Харесваше някогашните дворци, където титаните се наслаждаваха на непроменливото постоянство на техния ред и небесната сговорност с която го поддържаха.
         - Имахме жилища и по земята, и в небето. Моето беше под една планина, дори и не разбрах кога беше започнала войната, а не беше първата която пропуснах.
         - Много войни ли е имало?
         - Още една преди тази с боговете, в най-стари времена, когато е властвал Уран, може и да чувала за него – Анаид поклати отрицателно глава, а косите ѝ леки като въздишка пак се разлюляха. - Бил е ужасен тиранин, но после Кронос го свали с подкрепата на почти всички от титаните, малко след това се появиха и първите от вас и последваха най-добрите години на ред и сговор между видовете. Когато научих, че на Олипм са се укрепили поредните бунтовници, войната почти приключваше. Зевс вече беше освободил Сторъките и намерил начин да овладее силата на мълнията с която разгроми противниците си. След това младите богове, както избраха да се наричат за да се отделят от титановия си произход, поделиха всичко над и под земята, а мен изпратиха тук.
         Говореше и не се насищаше да пие от близостта на Анаид – тя беше нектара който утоляваше жаждата му, изпитвана във вековете от самота. Слушаше го, приседнала съвсем близо до него, оставила косите си да се разпиляват по скалата, като, макар и безплътни, току някой порив ги раздвижваше и се полепяха по големите ръце на лодкаря.
         - Преди душите на хората обикаляха горе наедно с все още живите. Не бяха толкова много и не пречеха на никой, след това изведнъж се умножиха. Новият ред ви задължи да идвате в подземния свят, даден за владение на господаря Хадес, което от една страна е добре, защото справедливостта на Съдниците може да възпира от прегрешения човек докато е жив, но...
         - Но почти никой не мисли за след това – довърши Анаид.
         Харон отдавна беше отбелязъл това и затова не разбираше защо толкова се вайкат пътниците му, след като добре са могли да си направят сметка за делата си приживе и са предупредени от жреците, че ги очаква възмездие. Но човешката природа беше упорита с наглостта си, държаща се така, сякаш човек щеше да живее вечно.
         - А ти защо избра твоята професия, дори аз знам, че си била нещо като платените жени за плътско удоволствие – Хермес често ми разказва за човешките обичаи, които, да си призная, не познавам добре.
         - Горния свят е подчинен на това – Анаид посочи купчина сребро в лодката, която се виждаше ясно в сумрака. – Парите. И порядките са такива, че жените не могат да работят за друг, освен за своя мъж, за което, ако искат пари, трябва и да го имат. Дори ако са в наследство и е неомъжена, пак ще ѝ бъдат отнети от някой роднина. Да се издържа сама жена е трудно, почти невъзможно, особено ако е и робиня-чужденка. Намерих този начин да стана донякъде независима, продавайки компанията си и знанията си. Не е същото като онези, които отдават и телата си за да задоволят нагона на мъжете. Тях боговете са дарили с много красота, но с по-малко разум. Една хетера обратно, може и да не е изписана, но чрез умението да мисли, може да пропусне да се продава телом, макар заради пари накрая на срещите, повечето и това правят след като изпият повечко вино, което според мен ги приравнява до другите. Аз реших да бъда само на един единствен в този...  
         Махна с ръка, сякаш да изтрие последните си думи и се поправи:
         - В онзи, вече отминал мой живот.
         Хермес неведнъж изтъкваше тази странност и твърдост на характера ѝ, учудил се на това въздържание, повече подходящо на отдала живота си в служба в храма на някоя богиня, закрилница на градовете.
         - А ти – притеснено попита душата, защото вече бе доловила онзи далечен образ, който Харон несъзнателно пазеше - знаеше, че е нещо минало, но поиска да разбере повече: - Никога ли не си имал... някоя?
         Титана визуализира в мислите си Везните и постави нея и онази за която трябваше да си спомни - Анаид веднага и уверено натежа.
         - Много отдавна, още преди войната на боговете, харесах една обитателка на планината в която живеех и случайно срещнах при едно от редките ми излизания.
         - И?
         - И нищо - очите лесно се подлъгват, подхлъзгват се на блясъка, който може да излъчват насреща и да им се приска да се сближат. Минаха векове и мога да кажа, че само сърцето може да разпознае любовта, а тогава мълчеше и нямаше какво да ѝ каже.
         - А тя?
         - Дори не пожела да опита да му проговори, когато я срещнах беше млада ореада, търсеше някой и това не бях аз. Хермес ми разказа, че господарката Хера я е наказала да повтаря само последните думи, които чуе и също, че онзи когото е заобичала един ден истински, дори не я забелязал - него отдавна съм го превозил до другия бряг и кой знае къде се ветрее сега, а тя все така го зове.
         - Ехото - харесал си нимфата Ехо ли?
         - Да, нея – и отново поясни: - Беше преди доста време. Винаги е наоколо, но без да съм я викал, а и не е заради мен тук - чувам как плаче понякога с гласовете на душите, как въздиша многократно с тъгата на някой, защото и тя все още тъгува - любовта ѝ е като залеза и изгрева в горния свят, нощем утихва, но с утрото се разпалва отново.
         - Не поиска ли да ѝ помогнеш?
         - Нямаше с какво, това което изпитах към нея отдавна е угаснало, а и както казах, не идваше от сърцето, въпреки, че я харесах заради това, че беше различна с нещо от стотиците си сестри, но така и не ми позволи да я опозная и да разбера какво е било - много вода изтече от онези дни, сега дори да я видя, едва ли бих я разпознал.
         Анаид прие, че го разбира – нали също бе обичана от мнозина и чуваше палещи със страстта си думи, предложения и обещания, някои съвсем искрени, но никога не трепна ни една струна в чувствата ѝ от молбите към нея, отправени от онези, поискали да бъдат обичани от хетерата.
         А сега – когато нямаше сърце, но имаше мисълта си и гореше в близост до титана, като всичките струни на лирата в душата ѝ звъняха.
         Почивката му свърши, трябваше да направи няколко курса между бреговете – Анаид нямаше усещане за времето, но той го спазваше и се налагаше да поработи.
         Точно се изправи когато влетя Хермес, сам, без да води обичайната колона от души. Настани се в лодката и му даде знак да се приближи.
         - Готово – с широка усмивка му съобщи, намери стомната и отпи голяма глътка от подземния нектар.
         - Кое е готово?
         - Всичко, приятелю – първо говорих с баща ми, улових го в добро настроение и разреши, но постави условие - ако и Хадес се съгласи. Не иска се бърка в подземните дела на брат си. Тогава се спуснах и отидох направо към двореца му - както и очаквах, винаги мрачния и сърдит в могъществото си Аид се опъна и не искаше и да чуе за друг на твоето място. Говорих му дълго за това, че не може насила да те задържи ако си решил дори на тази цена да напуснеш. Накрая се съгласи, че е така, но изтъкна колко години си бил безупречен в работата си, а сега го карам да се довери на нов лодкар.
         Хермес пак надигна стомната.
         - Начумери се като буреносен облак, не го знаеш какъв е като се заинати, сърдит и гневен ли е, по-добре да не си наблизо, но изчаках да се поуспокои и да прочисти главата си от мрачното настроение. После само трябваше да му прошушна как някога му помогнах да има своята царица до себе си и ми е задължен, а прекрасната Персефона за мой късмет беше там и чула за какво говорим и кимна в съгласие с мен.
         Лодкаря не познаваше лично господарката на подземния свят, но бе докосвал плодовете ѝ през пролетта.
         - Само тя може да го разколебае и в най-непоклатимото му решение, възползвах се и му посочих заместника ти – одобри го, но настоя да го обучиш лично и едва тогава да си отидеш.
         Хермес се беше се позабавлявал в това сновене между върховните управници и убеждаването им, че трябва да уважат волята на Харон да заживее като обикновен човек – все пак е първият от божествените, който се решаваше на това. Те бяха толкова учудени от желанието му, а беглото обяснение, че е уморен от безсмъртието се оказа достатъчно.
         Усмихна се на лодкаря:
         - Имаш приятели, нищо, че си заточен тук, мнозина те помнят с добро - един от братята ти е самият бог на смъртта, безмилостния Танатос, дето е най-близо до господаря Хадес и също се застъпи за теб.
         С рода си Харон не се беше срещал отпреди войната, а и в онези времена титаните не поддържаха много близки връзки както сегашните богове. А споменатия всички гледаха да избягват, навярно от страхът, че срещата им с него може и да бъде последна, ако и да са божествени създания.
         - След малко заместника ти отива да се закълне в нерушима клетва за вярност и след като му предадеш уменията си да пресича тези диви реки, Аид ще те освободи.
         - Не е чак толкова сложно, ще го науча – кой е той?
         - Един от синовете на титаните, също като теб неучаствал на никоя страна, Литос, здравеняк каменар от Островите - знаеш ли го?
         Харон поклати глава, можеше ли да познава всичките нароени през хилядите години на съществуване божества и полубожества – кой знае защо се присети за тях и това как умираха почти като хората, убити чрез разкъсване и хвърлени някъде да тлеят на малки късчета. Едно вечно страдание, от което нямаше спасение.
         - Обитвал е един от тях и защото при войната са ползвали камъните му за да замерят нашите, е бил осъден, а тогава, сам знаеш колко бе разгневен Зевс и с каква лекота изпращаше в Тартар без много да се замисля. Сега, след толкова време, е уверен във властта си и може да опрощава на прегрешилите, ако му се закълат да служат подобаващо.
         Пи от нектара, много го харесваше и колчем идваше, пресушаваше стомната и често искаше да вземе и със себе си, оправдавайки се с жаждата, която го налягаше в отвъдното.
         - Добре, че се сетих за този каменоделец, чувал бях за него и проучих, че е честен и работлив. Намерих го да гори в една от ямите, разказах му как мога да го извадя от страданията и веднага прие предложението да стане новият лодкар в подземнотото царство.
         Харон се изпълни с благодарност към Хермес, но улови, че нещо липсва в думите му:
         - Ами тя?
         - За нея не съм говорил с никой, няма причина да я пуснат, затова просто ще я открадна – рече Хермес, но толкова тихо, че Стиксовите дихания не можаха да доловят шепота му, а бяха току под тях. – Понеже е обречена на Забравата, Съдниците няма да узнаят за нея и ще мога да я изведа и възкреся, а богът на смъртта ще си затвори очите заради теб – и това е уговорено, но само той ще знае коя е тя, от него няма как да се скрием.
         Реши да спести на побратима си онова, което изпитваше към нея и че имаше нужда от силата ѝ за новото си увлечение да скита из Времето, макар да рискуваше да ядоса по-висшите богове, защото все пак рано или късно щяха да разберат какво е направил:
         - Основното е твоето желание да бъдеш освободен от служба и да се превърнеш в смъртен - не мисли, че мина толкова лесно, но ги убедих, че щом умът ти се е размътил от умората или от престоя в тъмнината, най-добре е да те оставят да си отиваш и да си изживееш един живот – приеха го като по-жестоко наказание и от това да те пратят в Тартар.
         - Кой не иска да живее вечно?! – обади се Харон.
         - Точно така. Великият Зевс го разбра и удари печата си, Хадес също, така че, повярвай ми, по-добре е да не я намесваме – тук вече може да се заинатят. Възкресението не е дар за всеки, най-малко за някаква хетера от Тива. Моя грижа е да я изведа, това не го мисли – шепнеше и изведнъж гръмко похвали сам себе си: - Къде ли не съм се промъквал и какво ли не съм измъквал!
         Стикс се сепна и надигна любопитно ухо, но неразбрал за какво иде реч, пак отиде да се плиска накъм тълпата на брега, опитвайки да докопа някой приближил се до него. 
         Богът се усмихна пред предизвикателството:
         - Само не и от тук – допълни, щом пак снижи глас. - И чуй, докато не ви изведа, не се доближавай повече до нея, Хадес може да прати наблюдатели и ако заподозрат нещо свързано с душата ѝ...
         Харон кимна, че го разбира, не знаеше как ще се отблагодари за всичко, което прави за да бъдат заедно, но му обеща да направи каквото поиска от него.
         Бързият като мисълта бог вече толкова беше задвижил изпълнението на плана си, че сам чакаше с нетърпение да види дали ще успее да го доведе до успешен край или все пак ще го уловят – бъдещето му предлагаше няколко възможности, които все още не можеше да определя съвсем сигурно във виденията си коя е надделяваща. Надяваше се на късмет, но можеше и да има и провал. Тогава ще има доста да спори с всемогъщите си родственици, че побратима му е имал право да бъде с любовта си под каквата и да е форма. Навярно ще има заплахи за наказания, възможно бе и да ги изпълнят - не го беше страх от никой, винаги търсеше приключения и често си ги създаваше сам, също като сега.
         - Значи, съвсем скоро?
         - Трябва да покажеш на заместника си особеностите на пътя и да му обясниш всички подробности, но това си е твоя работа, Литос е схватлив и работлив, знам, че е добър избор. След което има едно-две ритуалчета за да ти се отнеме божествеността, могъществото и спомените, после вече ще си готов да станеш обикновен човек и да заживееш като такъв там, където ще ви изпратя.
         - Къде?
         - На ново място и за двамата, едно ново начало на процес, който знай, че е започнал още преди тази ваша среща тук и не мога да позволя да бъде незавършен заради законите, напиращи да ви разделят – Хермес съвсем леко открехна завесата на видяното в кръга, свързал жизнеността им в обятията си.
         Харон стисна ръката на бога, пак му обеща винаги да остане негов приятел.
         - Няма да помниш нищо, забрави ли? – напомни му Хермес, но той пък щеше да го наглежда от време на време, заради дружбата им, и заради нуждата да бъде от време на време близо до Анаид. – Хайде, отивам към Тартара, Литос трябва да излиза вече, Сторъките трудно ще схванат нареждането, че някой може да го напусне и най-добре да съм там и да им покажа Аидовия печат. Направи само още няколко пътувания и скоро ще бъдете в горния свят.
         Преди да отлети, погледна безтелесната, сетне титана, а винаги ведрото му настроение се замени със сериозно изражение когато го попита отново:
         - Хароне, вярваш ли ѝ? Наистина ли си сигурен, че се отказваш от безсмъртието заради една използвана за забавление на богатите жена?
         Искаше и за себе си да избистри съмненията за тази вече случваща се размяна на безсмъртието му за ограничената възможност да живее само веднъж, макар след това щеше да продължат пътя си в друга форма, която сега нямаше право да издава.
         Лодкаря я повика, тя отговори с двуцветието на очите си и това му бе достатъчно за да отговори:
         - Сам си видял, братко, че за мен да сме заедно е всичко нужно, а за това което е вършила си мислех онзи ден – всъщност, дали тя не използвала всички тях за да си проправя път в тълпата около нея?
         - Видях, и да, прав си, няма друга като нея – Хермес можеше да предположи, че ще бъде приета сред богините щом ѝ дойде времето да застане пред Съдниците, но това беше една от няколкото възможности, които я очакваха.
         Анаид сега дойде неоценена, но следващия път със сигурност няма да бъде пренебрегната.
         Тупна пак дружески лодкаря и литна накъм Тартар, където трябваше да срещне най-ужасните същества под земята, които от векове го охраняваха.
         Харон, преди да се качи на лодката си, набързо даде някои обяснения и наставления на Анаид, очите ѝ грейнаха, но ѝ заръча бързо да скрие светлинта им, което тя побърза да направи, осъзнала колко е опасно всичко правено за нея от двамата божествени.
         Лодкаря слезе и успя да прекара само няколко групи и вестителя от Олимп се завърна, водейки освободения Литос – здравеняк като Харон, но доста поизгорял от столетията, в които е бит най-жестоко от пламъците на пъкъла. Амброзията вече възстановяваше изстрадалото тяло, а хладното дихание от реката му дойде като лечебен балсам.
         Веднага поиска и получи греблото, слушаше внимателно наставленията, с които Харон започна да му посочва кой може да се качи и кой трябва да остане на брега. После оставиха пристана зад себе си и го насочи откъде да минава като най-безопасно.
         Беше схватлив и бързо се учеше, Харон отбелязваше местата където трябваше да се пази от подводните скали или да забавя лодката заради някое по-нервно течение и по кой приток да поема при смяна на посоката по реките, опасващи в спиралата на отвъдното. Накрая и къде може да спре, за да слязат душите и да ги поемат чернодрешните жрици, който с нищо не изразиха учудването си когато видяха двама, наместо един гребец и както винаги мълчаливо подкараха доведените.
         - С тях не можеш да говориш, не е забранено, но те с никого не говорят – поне с мен не пожелаха за толкова години.
         Литос беше от онези титани, които едно време също живееха без да се бъркат в делата на управляващите. Харон реши да не му споделя тайната им с Хермес, че докато в горния свят е нощ, си оставят няколко часа за почивка - остави Душеводеца сам му каже, но предполагаше, че заместника му ще иска да се движи и да прави нещо след дъгия си престой в затвора.
         - Доста са шумни – отбеляза Литос след няколко курса от бряг до бряг.
         - Ще им свикнеш, само не им позволявай да ти разказват мъките си - и да искаме, не можем да им помогнем с нищо, колкото и да ни е жал за тях. Ти си онзи който ги превозва и нищо повече. За разлика от жриците, тези не млъкват никога и ще ти се налага да ги укротяваш, аз използвам това – посочи му остена.
         - А ти, така и не разбрах, защо си поискал... това?
         Харон си спомни съвета на Хермес да не споменава за Анаид пред никого.
         - Уморих се от вечността, не от работата ми. Ние с теб сме от друга епоха, която щом осъзнах, че окончателно е отминала, почувствах страшно изтощение и от този нов ред, и от тежестта на спомените си. Предпочитам да забравя всичко и да изкарам само един живот, после ще бъда някой от твоите пътници, а Съдниците където ме изпратят.
         Литос се замисли над решението на Харон като възможност да бъде освободен от онова, което само Тартар може да опита да отнеме под формата на страдание и въпреки векове прекарани в ада, реши, че за него безмсъртието все още е за предпочитане, а и търпението му показа, че всяко наказание си има своят край. Нямаше да се трогне от плача и хленчовете на чакащите да ги пренесе между двата бряга, беше се наслушал на такива там, откъдето го измъкна Душеводеца.
         Харон не отиде нито веднъж при Анаид, трябваше да я опази от строгите правила, които не разрешаваха на никой от доведените тук да напуска това място. Понякога си разменяха скришом погледи с които си обещаваха как скоро ще се имат в кратък живот спрямо Вечността, но ще могат да го изживеят заедно.
         След няколко дни, Хермес долетя този път откъм вътрешността, носейки на ръце една от жриците, внимателно крепяща две чаши в ръцете си. Той ѝ говореше тихичко нещо и така я омайваше, че дори тази безстрастна служителка бе започнала да се поддава на сладкодумието му с което е сразявал не едно и две сърца на дивни музи, лековерни нисши богини, загадъчни горски нимфи, безчет океаниди и смъртни красавици.
         А нея досега не бяха я носели на ръце, нито пък ѝ бяха казвали колко ѝ отива черния воал под който криеше лицето си и богът току посягаше да отметне, но само като шега между тях.
         - Ще ти донеса нектар и амброзия от самата трапеза на Олимп, не си опитвала по-вкусни, а те не са за всеки и повярвай ми това не съм го правил за никоя друга, но ти си толкова различна... – нежно ѝ шепнеше изкустния съблазнител, който дори щом внимателно стъпиха на каменният бряг, все така продължи да притиска към себе си тънкото ѝ тяло.
         После, сякаш имаше да върши нещо досадно, преди пак да ѝ отдаде вниманието си, каза с меден глас:
         - Извини ме за момент... – а после строго се провикна към двамата лодкари: - Хей, вие дето ще се разменяте, време е – този, решил да става смъртен, да идва, че да го водя горе, а другия да продължава да си върши работата! Толкова задачи имам за днес, няма да ви развеждам само отвътре навън – и намигна на жрицата: - Ама намерили се и мераклии да скитосват между световете!
         Харон се приближи.
         - Навъдиха се какви ли не – говореше закачливо на чернодрешката, а тя едва сподави кикота си, за малко да пренебрегне обета си за мълчание, но се почувствала наистина специална за толкова жизнения бог, единственият който идваше тук от Олимп и горещо я убеждаваше, че вече ще слиза все по-често заради нея, скрилата красотата си в сенките на тъмата.
         Вече мислеше как по-късно ще трябва да му напише името си, така ѝ се искаше да го чуе произнесено от него...
         Знаеше Хермес как да предразполага всички жени – божествени или смъртни, само с покорилата сърцето на Харон знаеше, че никога няма да има успех – душата ѝ беше такава, че дори неговите умения в прелъстяването бяха непосилни и е едно от нещата заради които я хареса толкова много, че се нае да им помогне да бъдат заедно.  
         Подобна връзка между двамина рядко се случва и нямаше да позволи да я остави разделена, защото изпита желание и той да намери допълващата личния му кръг половинка, не сега – някой ден.
         Чернодрешката даде на Харон да отпие поред от две чаши – едната отне безсмъртието му, а другата щеше да го накара да забрави кой е бил в него.
         Без да се колебае погълна двете отвари и тутакси усети как хилядолетните му спомени от живота му на титан започнаха да бледнеят, а онази мощ, с която бе преминавал през епохите, започна да се губи, от което го обзе ленива сънливост.
         - Да, така ще е – скоро ще забравиш всичко – увери го Хермес, сетне сякаш му стана безразличен го бутна настрани, нали сега е просто един от ония всички, и насочи уважението и вниманието си отново към служителката отвъдното. – Ти, благородна, можеш да се връщаш, този новия ще те отведе, виж, точно потегля, аз само да изведа безумника и ще се върна да те потърся. Върви сега и ме чакай пак там.
         Тя кимна, че ще го чака, лесно повярвала на изкушителните му обещания и пое с Литос на пълната лодка към брега отвъд реките, където ги очакваха сестрите ѝ.
         - Е, отървахме се – избърса чело Хермес, сега оставаше по-сложното, трябваше да изведе двама, а не един и никой да не разбере.
         Приятелят му все повече губеше спомените си, крилатия бръкна в пазвата си и извади малък съд, поднесе го и му каза:
         - След малко ще заспиш и ще се събудиш вече като смъртен. Изпий това бързо, тук има само една капчица, откраднах я за теб и в нея се съдържа спомена за Анаид - достатъчна е за да можеш да помниш заради коя си се отказал от нас, но нищо повече.
         Беше доволен и дълго нямаше да го забрави това предизвикателство, което създаде и вярваше, че ще доведе както винаги до успешен край.
         - Доста правила наруших заради теб, Хароне, но точно такива пакости правят живота ми да е винаги интересен  - пий!
         Харон изпи и тази капка, след което започна съвсем да губи яснота кой е и къде се намира, съзнанието му почти се отпусна да заспи, но беше уловен за ръката от Хермес, дал знак на Анаид да се присъедени към тях и ги поведе към изхода. Постави я между големите им тела докато минаваха край Цербер, като го погали и по трите глави и ги похвали, че са най-добрите пазачи и му заръча да бди все така неуморно, а след още една крачка вече бяха извън подземното царство на чичо му Хадес, който все пак знаеше какво се случва:
         В неговия свят нищо не потрепваше без да разбере, но го позволи защото любимата му жена го помоли да не стъпкват чрез раздялата обичащите си, които им показваха, че любовта има много форми и ако се прояви в някоя необичайна, нека ги оставят да я изживеят така, както само родените един за друг могат.
         Харон, непривикнал на светлина, беше заслепен и веднага изгуби съзнание, но побратима му го хавана преди да се свлече. Анаид също прикри безуспешно очите си с безплътната си длан – не знаеше колко време е прекарала долу, но й беше трудно да прогледне отново след полумрака.
         Хермес вдигна приятеля си, наедно с душата на Анаид, и литна към мястото където беше тялото ѝ – там помаза мъртвата тъкан с ароматен балсам, започнала да се възстановява и съживява на мига, но трябваше да поизчакат докато процеса завърши.
         Харон спеше, може би дори и сънуваше нещо за първи път от стотици години насам.
         Останали само двамата, богът даде указания и съвети на все още безтелесната Анаид, разкривайки ѝ, че е видял всичките ѝ мисли и мечти, за които обеща да помогне да се сбъднат. Тя с благодарност се поклони пред щедростта му.
         - Делата ти ще бъдат запомнени и значими – хвана я за прозрачната на дневна светлина ръка, като ѝ позволи за миг да надникне в собственото си бъдеще, а сетне я побутна към тялото и душата ѝ с неочаквано удобство се завърна в него.
         Отвори очи и пое дъх като че за първи път и страните ѝ започнаха да възвръщат цвета си. След малко беше напълно съживена, но отпаднала от необяснима умора. Богът я положи до Харон и рече:
         - Грижи се за него и не го изоставяй!
         И Анаид също заспа.
         Хермес ги вдигна отново и отнесе към мястото, което им беше приготвил да заживеят. Настани двамата в леглото, Харон губеше божествеността си и вече значително се бе смалил, щеше да е малко по-едър от другите смъртни, но много под ръста на някогашния титан.
         Погледа спящите и ги остави да се събудят в новият им дом.
         После, както винаги, се понесе като вихър да изпълни някоя от другите си задачи:  
         Имаше чакащи го души, също и куп съобщения да бъдат предадени между небето и земята. За тази нощ се беше уговорил да помогне на едни крадци, но преди това трябваше да участва в атлетическа надпревара в късния следобед с няколко младши богове, предизвикали го на последния Олимпийски пир, а не трябваше да забравя да посети Хадесовата жрица – колкото и да криеше лицето си под черното було, успя да види, че е красавица, като за него ще е поредно предизвикателство да я накара да наруши обета си да мълчи и да му продума, щом съвсем обладае ума и тялото ѝ.
         Беше бог, имаше право да се позабавлява.
        

         10.
         Когато стана обед, Анаид разпусна децата и те се пръснаха с весели писъци из околните улички. Събра помагалата за смятане, после подреди пясъчните сандъчета за писане, сложи до тях и кутията с десетките клечки, с които невръстните оформяха буквите в думи. Радваше се, че усвояваха добре тези начални познания и се надяваше след още година или две да започнат беседи по теми, неподходящи за възрастта им и сега едва ли биха ги разбрали, но точно това искаше - да ги подготви.
         Училището ѝ отначало бе слабопосещаемо - учител жена по тези места още не бяха виждали, но след като стана ясно, че е съвсем безплатно и пришълката с лекота печелеше сърцата на синовете и дъщерите на най-бедните граждани, все повече от тях ги записваха, осъзнали, че им се дава онази възможност, която едва ли биха получили в другите Атински школа, в които нямаха нито средства, нито социално положение да изпратят.
         Децата вече бяха толкова много, скоро ще се наложи да ги раздели на две групи, а това я подсети, че е време да си потърси помощник при някоя от следващите литературни срещи, в които редовно участваше вече като равна с ветераните на града.
         Самото помещение беше в предната част на дома им и от прозорците му можеше да види работещия Харон, извайващ поредната си лодка. Работилницата беше досами реката, която по надолу се вливаше в морето и съвсем близо до пристанището на великата Атина, където в едно от предградията ѝ заживяха преди година и половина.
         Там се събудиха - тя знаеше как са се озовали тук, но не и Харон, на когото каза онова, за което я беше подготвил Хермес, техния личен бог закрилник.
         Местните не обичаха пришълци, но още след първата нощ, когато се нанесоха, нещо в съня им ги предразположи към новодомците и на сутринта ги приеха с необичайно за тях гостоприемство. Мнението им се потвърди не само заради училището и грижите на Анаид към децата им, който я обичаха все повече и идваха с желание, но и от славата на все по-търсения майстор-лодкар, станал техен съсед.
          Успехите на двамата ги правеше съпричастни и бедното, доскоро, предградие на великия полис, ставаше все по-прочуто, благодарение на това, за жалост, бездетно, но добро семейство - притежаващата богатство от познания жена и мълчаливият ѝ, но винаги услужлив и невероятно сръчен мъж, които въпреки статута си на поредните атински съжители, бяха приети като съвсем като равни от околните.
         В началото на първата зима, с позволението на местната власт, Анаид получи исканото помещение в близост до дома им и започна да го превръща в библиотека, първоначално започнала да я запълва с лични архиви, започнала да събира още като дойдоха в Атина и заплащаше със собствени средства, но малко по малко запристигаха все повече свитъци, наедно с дарения от по-знатните граждани, изведнъж прозрели и оценили идеята ѝ да запълни тази празнина във великият им град – храм на познанията.
         Чрез щедростта им, обогатяваше библиотеката с все повече и повече документи. Всички първенци сякаш бяха обзети от тази страст да помагат на учудващо добре усвоилата много науки чужденка, която приеха в различните школи и събирания на най-прочутите учители по тези места.
         Анаид прекарваше следобедите си преглеждайки и подреждайки текстовете – радваше се на увеличаващото се хранилище със записи, идващи от всички краища на света. Все по-често си позволяваше да записва собствените си размисли или поеми, но още не смееше да ги предлага пред широката публика, въпреки настояването на Хермес, че няма от какво да се притеснява. Не бързаше, щом преценеше, че е готова, ще ги извади на бял свят.
         Когато жените привечер присядаха да изчакат мъжете си да се приберат от работа, тя понякога се присъединяваше към тях, а те любопитни я питаха как така има пари за всичко което отведнъж подхвана с такъв размах - умовете им пресмятаха, че Харон колкото и да беше работлив и лодките да му да бяха обявени за най-добрите, все пак няма как да заделят достатъчно средства и за училището, а сега и за тази библиоетка – това не можеха да проумеят и ги караше да се чудят.
         - Нашите мъдри архонти ми помагат, също и много атински богаташи се включиха с щедростта си към вашите деца. Тези хора не мислят като нас – обесняваше търпеливо Анаид, - за тях да отделят кесия със злато е както да дарим на непознат пътник късче от хляба си. Даренията са трохите с които успявам да смогвам за всичко, а повечето неща ми ги пращат без дори да искат заплащане. Търговци ни са донесли по нещо от местата дето са посещавали и сетне пъхнали в някой долап да ги гризат мишките, а щом видяха, че са полезни, започнаха да ми ги подаряват.
         Поглеждаше към захождащото слънце, сега изравнило цветовете на очите ѝ и с усмивка добавяше:
         - Боговете дават разум на хората и те им се отблагодаряват с добрината и щедростта си, която ще бъде наградена щом си отидем от този свят.
         Съседките се чудеха първоначално на тези думи и си казваха, че ако на тях им подхвърлят златни трохи, едва ли биха ги похарчили за написаното от някой чуждоземец. В първите дни се питаха също и как така атинската еклесия позволи на чуждоземците, макар и добри хора, да открият училището в дома си, после и предоставянето на цяла сграда като хранилище на знания – както я нарече Анаид. Но това ги тормозеше само докато лек повей мина през люпобитните им сметкаджийски умове и отведнъж приеха, че навярно така е правилно, щом самите богове и градските управници са одобрили делата на другоземката, вече обявена като почетна съжителка на атиняните.
         Анаид се преоблече в лека домашна туника и отиде да приготви нещо, майстора сега ще дойде гладен – всъщност, спомни си, че ще има доста работа и я помоли ако може да му донесе храната направо там, което тя с удоволствие щеше да направи:
         Харесваше ѝ да поседи, да го погледа как работи с размах и познаваща занаята вещина. Обичаше да усети мириса на току що отлюспени слоеве дървесина, да види отдадеността на Харон да изпипа всичко до най-дребния детайл.
         Понякога трябваше да вика два пъти името му, за да я чуе и поспре да почине.
         Радваха се на тази кратка обедна пауза, кратка, но част от неразрушимата цялост на връзката им – похапваха, споделяха си нещо, гледаха чоплещите покрай брега птици и неведнъж мислеха в синхрон за нещо и току на глас го казваха, уверени, че щом са двамата, нямат нужда от нищо друго.
         Тя само веднъж го попита дали не усеща липса от това, че нямат техни деца – понеже заради трансформацията им, утробата ѝ не можеше да ражда.
         - Не искам да те деля с никого – отговори Харон, макар и да знаеше, че ако боговете им бяха позволили, нямаше да е никаква делба обичта му към нея и техен наследник.
         След като се нахранваха, тя сядаше в обятията му и го прегръщаше с всичката сила, която можеше да събере в ръцете си, а майстора не се уморяваше да се убеждава, че тя е смисъла на живота за него, от който не помнеше нищо друго, освен това, че я обича толкова много.
         Скоро Хермес се беше отбил точно по обед, приел образа на бързоходец-вестоносец -  като такъв го знаеха съседите им и се представи за стар другар на Харон, често наминаващ през дома им да ги навести, докато обикаляше по работа между градовете. Видя количеството храна, което някогашната хетера нареждаше на масата, потърка ръце, настани се удобно и рече:
         - Силата му е голяма, това му остана от някога – отчупи късче хляб, топна го и опита гозбата.
          Както винаги я оцени като много вкусна, покрай посещенията си, започна да харесваха приготвената от Анаид храна и не пропускаше случай да изяде повечето от нея.
         - Също и това, че никак не обича да се заговаря с хората, въпреки, че ходи у всеки повикал го съсед да му помогне с ремонт я на покрива, я на порутена ограда, но предпочита да мълчи, дори и като приема поръчките им. С половин уста пита само каквото е нужно, а после иска да го оставят на мира – разказа Анаид, като сложи една голяма паница и пред госта си. – Аз трябва да ходя да им казвам, че като творец, душата му има нужда от покой, че инак започват да говорят...
         - Не ги мисли, нали минавам често и подслушвам мислите им, ако намеря някоя която ще ви навреди, бързичко я прогонвам и я заменям с доброжелателна – с хората е лесно, де да беше така и с нас, боговете. А при нужда от пари, не искам да се притесняваш и ми казвай - започнала си велико дело, Анаид, в което знаеш, че ще ти помагам – рече Вестоносеца, напомняйки ѝ как убеди с лекота местните управници да започнат да ѝ съдействат, внушавайки им, че така стават част от божествения план да се обогати културата на града, носещ името на великата богиня.
         Всеки полис имаше претенцията да бъде най-великия и те искаха да я затвърдят.
         - Това го усетих не един път, Хермес, а и за всичко друго съм ти толкова благодарна, най-вече, че намери начина да ни подариш този хубав живот – за кой ли път му благодари стопанката на дома с дълбок поклон. – Ето го, идва си моя лодкар...
         Харон влезе, както винаги първо прегърна и целуна жена си, а след това силно раздруса ръката на Бързоходеца, за който макар да нямаше никакъв ясен спомен, чувстваше, че е вторият му най-близък и любим човек на света и го обичаше братски.
         Когато се озоваха тук, Анаид, подучена от Вестоносеца, каза на Харон и на всички останали, че е прекарал много тежка болест и е оцелял само с помощта и милостта на боговете, но е загубил спомените си, всичките. Но не и уменията си.
         В това лодкаря се убеди неведнъж, опитвайки,  напъвайки се да извика нещо от миналото си, но без никакъв успех, затова пък правеше такива красиви орнаменти на лодките си, че старите майстори, доброжелателно му завиждаха за таланта.
         Единствено образа на Анаид и чувствата му към нея запълваха огромното пространство, в което другите хора имаха преживяното от раждането си, та чак до днешния си ден.
         За него, всичко бе само и единствено тя – и сега, и преди, като намираше, че е повече от достатъчно за да бъде жив и нямаше нужда от друго, Анаид помнеше всичко, така че трябваше само да я попита. Имаше я и привързаността към Бързоходеца, за който разбра, че са дружили от деца и като млади са били добри атлети, но после всеки е поел по пътя си. Харон не помнеше нищо, но се радваше на посещенията му и с лекота говореше с него по цяла нощ, нещо, което освен с жена си, не можеше да прави с никой друг.
         В дома си имаха малък олтар на бог Хермес и отдаваха почит всяка сутрин, също и преди лягане – с това започваше и завършваше денят им. Анаид го правеше с искрена благодарност - на Харон каза, че имено този бог го е избавил от онази тежка болест и също откри чувство на признателност, което ясно усещаше, че има тежестта на дадена клетва за вярност.
         След като обядваха и поотпочинаха, всеки продължи работата си - той с лодката, която правеше, а тя отиде да види какво ново ѝ бяха донесли за библиотеката онзи ден.
         Улисана в размисли над прочетеното, Анаид не усети как мина времето и се прибра едновремено с Харон.
         Винаги привършваха делата си поне два часа преди залез, така можеха да поседят пред къщата или да се поразходят, отивайки до морето, а понякога изпробваха някоя от лодките по реката.
         Той толкова умело гребеше, че местните лодкари също с уважение го признаха за най-добрият от тях. Анаид им разказа, че е бил много добър гребец преди болестта си, а онзи веселяк вестоносец, дето ги навестяваше, толкова убедително го потвърди, че всички го приеха и си казваха, че наистина майстора е един много талантлив човек, надарен от боговете.
         - Какво си се умислил? – сложи ръце в неговите Анаид, озарена от меката светлина на потъващото вече в морето слънце.
         - Днес, работейки, си мислех за Времето – бяха седнали да изпратят залеза.
         Домашната им котка се появи, погледна ги с различните си по цвят очи, настани се в краката им и задряма.
         Много съседи бяха и те навън, говореха си за техни неща, децата им играеха наоколо, но знаеха, че в такива моменти не трябва да ги заговарят – майстора предпочиташе компанията на жена си и щом не е в работилницата си, нямаше защо да му досаждат. Приемаха тази негова странност, а жените им го сочеха за пример и искаха същото внимание и отдаденост и към тях.
         - Какво за него?
         - Понякога го усещам като идващи от морето талази от вече видяно и изживяно, също като това, когато преди седмица завърших една лодка и я пуснахме със собственика ѝ по вода – отлива им ме отнася много надалеч, по-скоро, много назад в него, видял как ни е обхванало с необятността му. Мога да осъзная, че ни съдържа и дните ни са песъчинките, с които го отмерваме за да ни дава старта и финала, и сякаш съм бил там някъде, някога, като друг човек...
         - Слушал си какво ти чета – Анаид стисна дланите му за му даде увереност, че са тук и сега, а не изгубени в безпределието, което май го е поизплашило. – Скоро ти говорих за това, че пътя ни може да бъде вечен и душата ни може да се носи чрез множество прераждания по посоката на търсене на идеалната ни същност, там едва ли ще е нужно То за да я отмерва, щом веднъж я намерим.
         - Вечността – да, за нея ми разказваше, сега си спомням, описа я като морето, затова и усетих тези приливи и отливи. Но ако има такава, живота ни не е ли прекалено кратък за да я осъзнаем?
         - Кратък е, но е достатъчен за да я обхванем като разбиране – тя се опита да прегърне едрото му тяло, но както винаги не можа. - Ние двамата ще бъдем винаги единна част от нея, за другите не знам.
         Харон я придърпа и я взе в скута си, обичаше да я усеща така близо и когато се сливаха, осъзнаваше как е все по-влюбен в нея.
         - Видях, че пристигнаха нови дарения – каза след като малко позасити ненаситността си да я има.
         - Преводи на пътеписи от изтока – щом ги прочета, ще ти разкажа. В онези места също имат различни разбирания за началото на живота и за преражданията ни след всеки негов край. Хората ни пращат все повече неща, сякаш са приели, че при нас ще бъдат на сигурно място.
         - А децата?
         - Учат се с желание и стават все повече, трябва да намеря помощник.
         - Правиш възможно най-доброто за тях, Анаид – това няма да спра да ти го казвам - и я притисна пак към себе си, а тя се сгуши в обятията му.
         Нощта идваше, най-нетърпеливите звезди се показаха и трепнаха игриво над тях.
         Знаеше, че обича когато мрака плъзне по покривите и затъмни уличките между домовете, често ѝ казваше, че очите му имат нужда да си почиват от дневната светлина с която все още трудно привикваше.
         Съседите им скоро се прибраха, но те останаха чак докато трептящите точици не нашариха целият небосклон, а луната изви тънкият си сърп между тях – след още една нощ ще е новолуние.
         - Виж, Атлас май е помръднал плещите си – посочи ѝ Харон падаща звезда. – Пожелай си нещо, може боговете да го сбъднат.
         - Небето тежи – Анаид проследи с поглед дирята в небето, но не си пожела нищо – всичко от което имаше нужда сега я бе прегърнал и топлеше както някога, там, в студените дълбини на подземния свят в който се намериха.
         - Като го гледам, все си мисля дали някой ден няма да има такава лодка, с която да се пътува из него – въздушна лодка, космическа.
         - Ако боговете позволят, може и да я направиш – усмихна се Анаид, уверена, че и това ще се случи някога.
         По-късно се прибраха, легнаха в постелята си за да споделят онези мигове от нощта на обичащите се истински и сливайки се забравиха за Времето - сетне Харон заспа първи, а тя остана за още малко будна:
         Заслуша се в равномерното му дишане и разглеждаше едва осветено му лице и си го спомни когато го видя за първи път - сега беше загоряло от слънцето, но все пак заради дрезгавината на тъмнината и лунната светлина му напомни за онзи божествен, дал толкова много за да  бъде с нея като обикновен смъртен.
         Какво ли сънуваше?
         Може би сънят му е срещата им в огледална реалност, където тя е богиня, а той скитника пастир, подарил ѝ най-рядко сращаното цвете в полето, с което се вричаше на безконечна любов.
         А може и да бяха в нейният сън или в този на бога, който им позволи да са заедно, защото без него нищо не би могло да се сбъдне.
         - А ти, би ли се отказала от безсмъртието си заради него? – попита я Хермес веднъж, когато пак беше дошъл да опустуши трапезата им, докато Харон отиде да наточи вино в избата.
         Той искрено се радваше на щастието което споделяха и градяха като стена около себе си, обичаше я като сестра, но още повече бдеше над някогашния си побратим и току я подлагаше на проверка като поглеждаше в личното им бъдеще:
         Там двамата продължаваха да бъдат все така заедно!
         - Да, на мига! – отвърна му Анаид, уверена, че би го направила – връзката им беше много по-силна от обичайния плътски съюз между хората.
         Когато преди малко ѝ спомена за усещането си за Времето, Анаид си помисли точно това:
         Тяхната любов е отвъд Времето и дори телата им да бъдат разделени поради някаква причина, душите им ще се намират отново и отново във Вечността, която знаеше, че ще пребродят заедно до самият ѝ край, който можеше и никога да не достигнат, защото пак започваха да се обичат миг преди да го преминат и отваряха поредното ѝ начало – отново, и отново, и отново...
         Хермес така и не ѝ сподели защо позволи на душата ѝ да се завърне със спомена за всичко видяно там, в отвъдното, и не я накара да отпие от чашата на забравата – но понеже вече го познаваше добре, знаеше, че е имал своята причина да я изведе такава каквато и влезе.
         Той никога не правеше нищо просто така, видял е нещо и просто го е оставил да се случи, оценил неделимостта им като родена още с първия дъх на Сътворението.
         Тримата ставаха все по-близки, макар такава дружба да беше необичайна и за боговете, и за хората. Понеже тази мисъл я занимаваше често, си позволи да го попита дали защото не е решено да ги разделелят прекалено рано, позволили им кратката радост да бъдат заедно и Харон просто не трябва да си спомня за нея, ако тя все пак първа слезе пак там – в долния свят.
         Вестоносеца на боговете я успокои:
         - Не пускай тъмните облаци на подобни мисли да минават през главата ти – само ще ти кажа, че това между вас не се случва често и дори брата на Харон, Танатос, от когото и самия Гръмовержец се страхува, като разбра за силата на връзката ви, ми обеща, че щом дойде време да пререже нишките ви - а това няма да е скоро, ще го направи едновремено, за да нямате нито миг в който да сте един без друг. А това от негова страна е щедър дар!
         После, повече на себе си, додаде:
         - А и вярвам в това, че Съдниците ще отсъдят справедливо за делата ви и дори те няма да ви разделят, дори и те...
         Бога намираше в него все така добър, верен другар, а в нея виждаше една ставаща все по-мъдра жена, на която помогна да започне промените в света им и щеше да продължи да ѝ помага.
         Пазеше ги от околните, пазеше ги и от небесните, а вече ги беше спасил от подземните сили. Никой друг бог не очакваше да намери истинското приятелство в дома на двама простосмъртни - учителка на бедни деца в Атинско предградие и честен майстор лодкар, той го откри и нямаше да ги изостави.
         Умората вече натежа върху мислите ѝ, погали лицето и целуна спящия до нея и му прошепна:
         - Сънувай ни, титане мой...