Стъпваше леко по пътеката и не усещаше почвата под
себе си. Чувство, като това, че пропада в пропаст, но пропастта се оказа над
нея - небето. Гледаше как ятата от облаци се разпиляваха в
безкрая му.
Дали наистина можем да виждаме, чуваме и
усещаме всичко това, което ни заобикаля – шепота на вятъра, полета в небесата,
топлотата на земята. Утринното разтваряне на цветовете, ромонът на листата стичащи
се по клоните на дърветата, вечерното затишие на залеза и полета на птиците към него.
Може би не виждаме това, което наистина
трябва да се види в живота, може би винаги се разминаваме и го пропускаме – Ясмин спря пред вратата и постави ключа в
ключалката. С приятно прищракване механизма се завъртя и вратата беше отключена
отново след толкова много години.
Прекрачвайки прага се запита дали се завърна
в дома си или току що пристигаше на ново място?
Домът ѝ бе тих, потънал в дълбокото
мълчание на върволицата от дните, прекарани в самота. Времето е поело дъх и
забравило да издиша. Подът бе забравил какво е да го настъпват, огледалото,
потънало в прах, не отразяваше нито завърналата се, нито светлината, която
нагло се прокрадна през отворената врата.
Стъпките ѝ едва се долавяха докато се
изкачваше към стаята на втория етаж. Полумрака я водеше, тишината бе като зимен
сън, но присъствието ѝ зарадва домът.
Старата къща, пуста и празна от десет, а
може би и повече години, прегърна нежно Ясмин и я обви с топлината на
сигурността на дебелите си стени.
*****
Седна на старото си легло, точно до
прозореца и огледа своята стая. Всичко бе останало така, сякаш е излязла за час-два,
но просто бе забравила да се върне. Столът пред масата леко избутан настрани,
на масата подредени тедрадки, няколко книги – едната отворена и оставена с
корици нагоре, купчина листове – изписани и празни. Свещник и наполовина
изгоряла свещ. Дървена чаша с няколко химикалки в нея, колко много думи бе
написала с тях, колко много бяха останали недописани.
Отвори прозореца, топлината на лятото нахлу
като въздишка разигравайки избелелите завеси. Ясмин се загледа навън - виждаше
реката и отсрещния бряг. Младо момиче се бе облегнало на оградата на една от
къщите и гледаше момченце, навярно по-малкият ѝ брат, което си играеше с бяло
куче - две подскачащи деца на реката под лъчите на залеза.
Момичето се смееше на лудориите на
момчето и кучето, които се въртяха в кръг, гонеха се едно друго и си
подхвърляха топката на безгрижното си щастие. Смехът им е чист и силен, Ясмин
го чуваше ясно. Някаква жена излезе, видя танца на момчето и кучето и също се
засмя. Заговори на момичето и посочи към планината. То отметна тъмните си коси
и погледна натам. Слънцето в същия миг се скри зад хребета и сенките му се
плъзнаха към тях.
След малко всички се прибраха и брегът
осиротя.
*****
Вечерта се плъзна с мекота и полека се
разстели над селото. Ясмин продължи да гледа през прозореца - нощта дойде и
звездите, нощните фенери на пътищата в небето, започнаха да греят с потрепкващата
си светлина. Наведе се и потърси да открие, както някога, формите на познатите
ѝ съзвездия.
Каква нощна галерия със звездни картини.
Очите ми сигурно са с космически блясък – помисли си тя.
Някога се
бе изправяла неведнъж под звездното небе и протягайки ръце към него искаше да
полети нагоре, но невидима сила винаги я е задържала здраво да не отлети -
оковите на земята, майката, която не пускаше своето дете да полети.
Ясмин стана
и отиде до масата, отвори кибрита до недоизгоряла свещ, която запали и пламъка
ѝ отново затрептя. Седна на стола и издърпа един лист, взе една от писалките,
която съживи с няколко щриха по листа.
Въздъхна, стисна очи, навлажнени от
две-три сълзи и започна да пише така, както някога пишеше в тихите нощи,
изливайки като дъжд мислите си под формата на думи.
„ Мисля си
за това, че отново ще те видя. Не зная на кое място – може би на някоя спирка
или просто съвсем случайна среща на червено пред някой светофар. Не зная дали
ще бъде днес, утре, след няколко години или в някой друг живот. Не зная дали ще
бъдем отново срещнали се пред свода на дъгата деца, влюбени един в друг млади или
вече остарели, но обичали се цял живот.
Може би ще сме и напълно непознати,
които се разминават всеки ден на един и същи ъгъл или пътуващи в един и същи
час с метрото. Може би ще съм продавачката на сувенири, а ти ще си онзи, който
без нужда ще си избереш един и ще ми го подариш за спомен... отново.
Не зная дали ще бъдем под формата на мъж
и жена; на водата, заобикаляща камъка по течението ѝ; на цветето и почвата,
която го поддържа или на дъжда и небето от което се излива.
Не зная какво ще сме, но знам, че ще те
видя по някакъв начин и в някой миг от времето нашите съдби ще се срещнат... отново.
Знам и мисля само за това – как ще те
видя отново и ще те нося в сърцето си през всичкото това време...”
Ясмин остави писалката и скри лицето си
в студените си ръце, сълзите изгориха дланите ѝ - няколко се спуснаха и капнаха
върху листа и накъдриха като вълни думите,
*****
По течащите
води играят светли отблясъци. Ясмин слушаше нощния концерт на реката. Един по
един прозорците на къщите угасваха и само щурците са все още будни с песните си.
Също така и тя, но съвсем скоро щеше да
заспи и да се събуди някъде, където някой я чакаше от дни, годни или векове. Отново...
Лежеше и
долавяше шумовете на старата къща - пукането от отминали времена.
Затисна ухо във възглавницата и заслуша ударите на
сърцето си. Опита се да ги брои, но скоро загуби броят им и просто се остави на
ритъма им.
Със заспиващи очи преодоляваше белотата на
вратата и си помисли за това, което става зад нея - преградата деляща нея -
тялото, чувствата и мисли ѝ - от онова, което се крие там... в другия свят, в
който бе открила любовта.
