„Умри в любов и
заживей вечно“
Руми
1.
Вечер, щом и последната светлина на етажа
угасваше, и последния чужд глас затихваше по коридора, Неон сякаш се събуждаше
и даваше свобода на мислите си. Не ги насочваше - малко време им оставаше, нека
се реят накъдето поискат.
Леглото му бе точно до прозореца.
Погледна и видя само няколко от звездите в небето, по-ярките - все пак се намираше
в големия град и сиянието му заглушаваше останалите, но знаеше, че са много, много
повече.
След като го приковаха на това легло,
той започна да ги търси и да мисли за неща, които преди намираше за
незначителни. А сега приемаше, че космосът е като живота, пълен със събития и толкова
различен във всяко свое ъгълче.
И си повтаряше:
- Миг в космоса е равен на безброй
човешки живота...
И се опитваше на колко живота е равна
една космическа вечност.
Изви очи още малко за да улови, ако
успее, как някъде там, над него, над всички, над цялата планета, - в един и същи
момент се появяват две-три нови звезди, а в далечна галактика може би угасват
други две-три, вече изтощени от продължилото цяла безкрайност горене.
Не видя нито едното, нито другото.
И там е така, също като при хората - хиляди
се раждат в този час, други хиляди умират в този или друг свят – Неон приемаше
тази вечна размяна на начало и край като свързваща ги в обща цялост и единност
с вселената . А и нали така казваха - че всеки си има звезда и всяка една от тях
изчезва, когато и човекът ѝ угасне.
Наистина ли човек и звезда са едно? Надяваше
се да е така. Някога не би го приел като възможно, Неон нямаше време, което да
отдели и да обмисли, но сега му харесваше да знае, че има връзка със събрала
толкова много енергия в себе сила и той е неразделна част от нея.
Заслуша се в дишането си, което
всъщност се извършваше от машина. Ако имаше сили, би я изключил – има ли смисъл
да отлага неизбежното. Така и не го попитаха какво иска...
Човек може да си отиде съвсем тихо, след
като се е носил в пълна пустота като част от ятото на милиони като него. А звездата
му ще си отиде в експлозивна агония и ехото ѝ ще продължи да броди из галактики
от събития хиляди и хиляди мигове. Навярно ще се скита на стотици и хиляди светлинни
години в полета от цветове, вихри от звуци, ще оттеква сред взривове от чувства
и ще проблясва в мълявини от затъмнения на глупави решения. Поколения ще виждат
ехото от нейният край и ще го рисуват, снимат, описват и споделят.
Звезда може да угасне съвсем
незабележима, да греела едва-едва и светлината ѝ да е била заглушена от много
по-ярките в тази част на космоса. А човекът ѝ е извършил знамения и чудеса, за
които векове ще говорят или ще следват заръките му. Може да е създал от грохота
и виковете на победите най-великата империя, която да носи неговото име и бъде
господарят на живота и смъртта за милиони прекланящи се пред силата му.
Космосът е безкраен – мислеше си Неон,
обвит от болничната тишина, - но съпоставен с него живота ми все пак какво е?
Уж нищожно като количество време, но в
тази шепа от време се събират толкова много чувства, че броят им е равен на този
от нужните звезди, достатъчни за да се създаде галактика насред нищото.
Очите му сновяха по поддържащите го
уреди. Напомниха му, че всъщност неговата безкрайност е съвсем кратка и горе, в
небето, съвсем скоро ще трябва да угасне и една звезда.
Може ли да каже, че е готов или още
иска да повиси на тънката нишка, която го свързваше за живота?
Готов
да я скъса, отново се появи усещането за пропуснатото, което изпълваше от край до
край онова празно място в живота му – нямаше я плътността на любовта, липсата ѝ
остана да зее и Неон поиска да има с какво да я запълни.
Късно осъзна, че само тя би оправдала осъзнаването
на времето в рамките на един човешки живот, който е съвсем кратък в сравнение с
началото и края на всичко, но за него беше пропусната, неоткрита или неразбрана,
а да я търси вече е късно.
Някога искаше да успее в различните начинания,
давайки всичко от себе си за да го изпълни и загърби маловажните за него в тези
моменти срещи и моменти. Нямаше нищо друго значимо – посоката му бе една – да успява.
И успяваше, но всичко това сега не можеше да запълни празнината.
Закъсняло дойде разбирането, че всичко това
е отнело възможността да усети и оцени миговете в които е могъл да бъде изцяло с
любимия човек – като онзи час, привечер, когато разхождайки се, е трябвало да усети
вятъра, идващ от полето – а той погълнат от делата си, остана недокоснат и не почувства
нищо от магията на вечерта, която специално бе нашарила небето в най-невероятни
цветове преди залеза.
Живееше в слепота за всичко красиво,
сега прогледна, но нямаше кого да види.
Остана
сляп също и за онзи час, в който можеха просто да помълчат в обятията на добре пазена
и поддържана градина с дървета от целия свят и грейнали в безбройни краски цветя,
да погледат фигурите, правени от рояка цветни риби в изкуственото езерце с форма
на безкрайност – и тях пропусна, говорейки и мислейки за поредната успешна сделка
в живота си.
Образите
идваха един след друг, но много късно осъзнати, а Неон ги изживяваше отново и отново,
всеки един от тях, тези кратки мигове, които се оказаха, че са можеха да са изпълнили
вътрешния му свят с безкрайността си във времето на неговият живот.
- Времето... – уморено въздъхнаха мислите
му.
Вървим през него, а то навярно дори не забелязва
какво правим с делата си, които може да са правилни, а може да са и грешните – често
не ги осъзнаваме на момента, а едва след като извървим пътя си... или пък до края
оставаме в неведение кое е истински важното.
Той сега знаеше - прекалено късно или точно
на време, това нямаше значение:
- Пътят е любовта – само тя осмисля извървяването
му. А времето на един живот е повече от достатъчен за да я откриеш, да обичаш и
да бъдеш обичан.
Едва когато започна да отброява
оставащите му дни, осъзна че не е нужно да си велик в живота и да бъдеш значим в
него заради останалите, а само за един и това е много повече от всички аплодисменти
при връчването на излишни вече награди и грамоти. От отдавна забравените празнества,
дадени заради лустрото на величието ти в големият кръг от непознати. Повече е
от всичко спечелено и останало без никаква стойност докато лежиш в болничното
легло и чакаш краят си.
Екрани отмерваха дишането, следяха жизнеността
на органите му, заменени от безчувствени уреди, грижещи се да издържи умиращия ако
може още някой и друг час.
Неон не искаше повече да ги гледа,
извърна поглед пак към нощното небе, машина дишаше вместо него .
Това е много повече от постигнатите успехи
или отдаденото лично време да си зает цял живот да градиш и изпълняваш мечтите на
свои и чужди. И когато осъзнаеш, че само един е онзи, който ще изпълни цялата вселена
с присъствието си, приемайки безрезервно, че сте едно цяло – тогава осъзнаването
му приема съвършенността си във времето. Нищо друго. А и нищо повече не е и
нужно.
Неон затвори очи и реши с последни сили
да опита да намери с какво да запълни празнотата в която не искаше да пропада. В
мислите си видя как от прозореца му започва път, който го изведе от реалността.
А там срещу него вървеше самотна фигура...
2.
Алма си нямаше никой, съвсем никой.
Живееше сама почти цял живот. А почти е
равно на всичкото време, в което е осъзнавала, че е имала като такъв.
Дали е трудно? – биха я попитали, ако
все пак се заинтересуват от нея.
- Винаги е трудно да си сам... – би има
отговорила, но така и никой не я попита.
Когато си сам, дните в живота са като остриета
на копия – пронизват и порязват, убожданията си превръщат в рани. А раните дълго
кървят и не заздравяват... най-вече защото трябва да ги лекуваш сам.
Някога търсеше кой да обвини за положението
си, но се примири и днес знаеше, че няма виновни. Родена с болестта си, обречена
на кратко съществуване, тя продължаваше да живее заедно с болката и самотата
ден след ден.
Свикна обаче да приема живота като
враг, като зло.
Уж
е нежен в началото, но колко е хищен в последствие - ражда и после убива роденото.
Така уби и мечтите ѝ – онези, най-старите,
с които някога заспиваше и се събуждаше, за да ги очаква да се сбъднат и копнееше
как ще проходи в най-близкото възможно утре.
Някога сънуваше това, не и сега.
С всеки ден ѝ ставаше все по-трудно. Прекарваше
все по-често дните си в болницата. Губейки
връзката с реалността, губеше и котрола над тялото си. Когато обявиха, че
гласът ѝ си е отишъл, тя се научи да бъде тиха. Тогава спряха да говорят с нея,
просто полагаха нужните грижи за тялото ѝ, опитваха се да го съживят и да не
позволят плътта да загние, но Алма чуваше как си споделят, че им е все
по-трудно да го правят.
Човек не е само тяло, а има и своята душа
– тя го прави да бъде значим... или незабележим. Никой ли не я виждаше? Никой
ли не я чуваше?
В мълчанието на болничната стая ѝ се
прииска да почете за да се избави от тишината, но тук нямаше кой да ѝ предложи
книга, нито пък щеше да намери сили да го направи, но все пак...
През годините имаше възможност да прочете
много за различните светове на хората, непознати за нея взаимоотношения и
далечни места, но обичаше да ѝ бъдат разказани от някой, който е могъл да ги
види и изживее. Харесваше ѝ да чете за чувствата на другите, за преживяванията им,
за техните мечти или разочарования. Очите ѝ следяха редовете за споделеното, за
понякога неказаното на време на точния човек, а след това, когато се разминат по
течението, се оказва, че вече е късно или излишно да се каже. Алма често размишляваше
за онази сила която ограничава или налага да се разминават страстите:
Времето...
Съставено е от безбройни мигове от събития,
покълнали в цветове или с мъртви точки от срещи, раздели, думи, песни, викове, желания,
огорчения, усмивки и сълзи.
Всъщност
е навързано от всевъзможни реалности за всеки един под небето - така го
описваха в много от книгите, така приемаше и тя, че може да е.
Алма виждаше в мислите си това, което написалият
редовете умееше да се създаде като събитие или образ, а тя, като четящата,
избираше да го изживее за себе или да го подмине.
Понякога
тези събития са като кошмар, страшни, искаш да им избягаш, но си окован за тях.
И боли.
Друг
път са най-приказната реалност и си я повтаряш пак и пак, като чувството да
обичаш. И гори.
Усещането за любов...
Алма не познаваше лично любовта, но я имаше
в себе си – свита, малка точица, способна да изригне с мощта на свръхнова. Държеше
я затворена в сърцето си - затворена с доживотна присъда, макар винаги да бе искала
да я освободи и дари на някой... бил той и непознат.
С идването на лятото, може би защото слънчевите
лъчи докосваха душата ѝ често през прозореца на стаята, тайно започна да мечтае
да го срещне, него, странника – тайно, защото Съдбата я упрекваше, че е ненужно.
Алма напоследък говореше все по-често
със Съдбата. Тя беше единствената ѝ близка, с която си позволяваше да споделя.
Така я нарече когато намери свой начин да общува с нея и разбра, че тя е
причината да е тук. Никога не я упрекна за живота си, който бе приела, че е такъв,
точно защото е нейният живот. А и както онази, която управлява всички съдби по света,
ѝ каза веднъж:
- Кой би разпознала щастието, ако я нямаше
тъгата...
И в лятната вечер, когато остана сама, тя
я повика и зачака.
- Пак си мечтала – каза ѝ Съдбата, след
като дойде. Надушваше всичко. – Пак за него!
- Да и все още мечтая – усмихна се Алма.
Не можеше да скрие мислите си.
- А ти казах, че това е болка.
- Мечтите винаги ли са болка?
Съдбата помисли малко.
- Почти винаги са, дори и за тези на които
се сбъдват.
- А на тях защо – нали са получили онова,
което са искали?
- Защото след като вече го имат, живота
им става празен и няма към какво вече да се стремят.
- И тогава може ли да се живее без мечти?
- Не може – отсече Съдбата. – Точно затова
и никой не живее вечно.
Двете замълчаха. Сложно е устроен живота,
безценен, а всичко най-скъпо се пропилява най-често за нищо. И никой не дава обяснения
защо е така, най-малко онази, която определя ориста на всеки роден за да изживее
дните си набързо или да поостане малко повече от другите.
Алма
реши да не мисли за това, изпрати образи на седналата до нея - как среща непознат
странник докато върви по път, водещ отвъд реалността ѝ.
Не
знаеше къде е – в съзнанието ѝ външния свят имаше толкова широки измерения, че нямаше
как да определи къде точно се намира. Съдбата се настани до нея.
- Добре, разкажи ми – прие да я изслуша,
днес не бързаше да си отива.
- И вървяхме по този път – заразказва Алма,
- а вървяхме цял ден, но денят не бързаше да отминава, и си говорихме за спомените
и за несбъднатите събития, с които съшиваме парченцата от реалността си -
личната ни такава, моята и неговата, защото за другите нищо не знаехме. Толкова
дълго вървяхме, а не усетих умора. Странника също изглеждаше все така бодър както
в мига на срещата ни.
- И какво още? – погали душата ѝ Съдбата.
Понякога си позволяваше да бъде нежна с нея.
- Когато все пак започна да се свечерява,
а това стана късно, защото е лято, спряхме и поседнахме на каменен блок до малък
храм, някога известен, но сега забравен от всички, оказал се на пътя ни и очакащ
именно нас да споделим величието му.
В мислите си извика спомена за мястото,
показа всичко, което ѝ бе харесало – алеите, малките параклиси на всеки ъгъл, няколкото
многолетни бора, правещи сянка денем и даващи глас на вятъра нощем.
- Камъка беше топъл, а ние се загледахме
към хълмовете насреща, събрали хребетите си във формата на спящ вековен сън великан.
- Какво ли сънува? – ме попита странника.
- Какво ли ще каже, ако се събуди точно
сега? – отвърнах му аз.
Съдбата
я погали отново. Когато поискаше, тя е най-нежното докосване, което човек може да
усети. Когато поискаше.
- И какво още – подкани тя Алма да продължи.
-
После... после изпратихме заедно деня, помълчахме със залеза, а след като тъмнината
ни обви и двамата се възхитихме от голямата луна, издигнала се току над лицето на
спящия великан.
Съдбата почувства силата на онзи скрит в
съцето ѝ огън как започва да се надига. Не искаше да я убива, затова ѝ напомни коя
е и къде се намира.
Угаси искрите, обви я в мъглата на съня
и след това тихо си отиде.
Алма отпусна съзнанието си и малко преди
да заспи, видя как към нея се приближава някой...
3.
Разхождаха се в топлата лятна вечер. Улицата
бе тиха, почти нямаше движение. Когато уличните лампи бяха на по-голямо разстояние
една от друга, пътя им осветяваше ясният овал на луната над тях.
Нощта имаше аромата на току що цъфналите
липи.
- Хареса ми онази градина – докосна ръката
му Алма, когато заобиколи малка локва. – Забеляза ли как рибите плуваха във формата
на осмица.
- Знака на безкрайността – уточни Неон
и го изписа във въздуха. - Някога пак може да отидем там, винаги е приятно да бъдеш
сред толкова много зеленина и да погледаш как изписват с тяхното движение, че
всичко се съдържа в необятността.
- Може и да отидем, хареса ми...
Бяха изкарали един незабравим и за двамата
ден. Може би защото всеки успя да покаже на другия своят свят – за Алма останал
скрит за всички останали, за него изживян сякаш отново с нея.
Един ден, разтеглил минутите и часовете
си само и единствено за тях. Другата част от света остана заглушена, почти невидима.
- А ти беше права.
- За кое?
- За съня на великана – Неон кимна към невидимите
в момента хълмове, после се протегна и откъсна цвят от един по-нисък клон. – Ако
се събуди, а навярно е заспал преди хиляди години и едва ли помни което и да е лице,
щеше да ни види нас – единствените хора на света, които всъщност са осъзнали, че
го има. И навярно щеше да ни пита кои сме ние?
- Двете половини на безкрайността
- отговори Алма и прие подадения ѝ липов
цвят.
Помириса
го и вътрешният ѝ свят се изпълни с аромата му – с него щеше да запомни тази
среща.
Спря и посочи дома си.
- Живея тук.
- Всеки живее някъде.
- Да, но не всеки живее съвсем сам.
- Бях цял живот сред другите, а се оказа,
че съм бил сам... до днес.
Алма подаде ръка, Неон я пое и задържа докато
изкачиха няколкото стъпала до входната врата. Бяха само шест стъпъла и ги извървяха
сред ехото на хиляда и един споделени помежду им мига.
- Благодаря за компанията – прошепна Алма
и с нежелание пусна ръката му.
Всяко начало има край.
- А аз за разходката – поклони се леко Неон.
Всяка среща раздяла.
- Лека нощ, Алма!
Когато тя отвори вратата и се обърна, за
да го види още веднъж, той вече беше слезнал и седнал на перилата в началото на
стълбището.
- Какво правиш?
- Ще постоя малко, така ще бъда със спомена
за теб.
- Със спомена или с мечтата?
- Със спомена, мечтата да те срещна вече
се сбъдна.
Спомни си нещо, казано ѝ от някой, някога:
- След като се е сбъднала, няма ли да се
почувстваш празен?
- Напротив, празен бях докато мечтаех, от
сега нататък моят кръг ще бъде завършен.
Алма поднесе липовия цвят към носа си, вдиша
и издиша:
- Лека нощ, мой неонов безкрай...
Когато след малко надникна иззад завесата
на прозореца, той все още беше там – останал
в кръга на спомена за нея, в едно тяхно вечно и безкрайно завинаги.
4.
Алма се събуди и погледна сините цифри на
екрана – беше три след полунощ.
Едно от малкото движения, които контролираше
и все още можеше да прави, бе да извие главата си към прозореца.
Луната беше точно онази, която току що бе
сънувала. Ако беше сънувала...?
С огрени очи от нейната светлина, Алма си
спомни и всичко друго, което изживя.
Този
път Съдбата не можеше да я упрекне – усещаше ясно, че тази среща, и всичко след
нея, наистина се е случило там някъде, някога.
Пръстите на ръката ѝ все още стискаха невидимия
липов цвят.
Сърцето ѝ знаеше отговора, защото огъня
в него не можеше да я излъже - всичко е било истинско.
Алма бе срещнала странника някъде отвъд
времето, където съществува само любовта.
5.
Точно в три след полунощ, апаратурата подаде
алармиращ звуков сигнал.
В стаята бързо влетя екипа от дежурните
медици.
Засуетиха се покрй леглото - едни с пациента
и окачените по него накрайници на свързаните
с тях отчитащи прибори, други със самите данни от сложната животоподдържаща техника,
давайки нужните команди какво да влеят в опит да задържат живота му в умиращото
тяло.
Несъзнателно някой хвърли поглед към прозореца
и отбеляза, че луната е необикновено ярка и голяма тази нощ. Не трябваше да го губят
точно сега.
Колкото и да опитваха, а те направиха всичко
възможно, живота този път окончателно и решително напусна тялото на пациента. Достатъчно
време му се даде да премисли всичко изживяно и пропуснато. Дали го е направил
или не – това вече сякаш нямаше значение за отиващия си.
След
дългата борба за него, изключиха всичко, попълниха нужните документи и покриха лицето
на Неон.
Никой не видя, че то е запазило с последния
си мускулен спазъм една усмивка.
Усмивка, с която казваше:
- Истинската любов се намира отвъд времето...
