
Биеше слънцето с лъчите си полето.
Стенеше земята, горяха стърнищата,
клюмваха цветя и треви и вехнеха цветовете им обезцветени. Огън слезе и се
разпиля подлудял навред – длан ли го разпръсна така щедро, дракон ли го
разнесе, разлютен да подпали цялата долина.
Орач един, самотен, пристъпваше след
ралото и коня си. Сламена шапка, от ония – широкополите, но с времето огънала
се вече уморена, криеше очите му от тези палещи лъчи, дето в тоя ден караха
всичко живото да се крие ако намери къде. А той напук ореше.
Да каже, че му е нужно точно в този ден
да работи, не беше. Но нямаше страх от огъня, а и приказките на другите, на
старите, че в такъв ден огнен дракон прелита над долината и търси кой да вземе
със себе си, го накараха да иде и да го види как така лети.
От дете все за тях слушаше, за
драконите. Отколе искаше да срещне един, не за бой с него, къде ще се бият
човек и дракон, но просто искаше - така очите му ще бъдат доволни, че са видели
онова, за което толкова пеят и песните, разказват и легендите.
Орача натискаше ралото, та току
оглеждаше пустото небе. Ни птица в него, ни облак. Пустота.
Де
го дракона в палещия въздух – ей на, дори и него го нямаше в синевата. Лъжат
старите, а и другите, че идвал в този ден. Вярват на приказки от старо време.
Натискаше
ралото и размишляваше за това и онова. Бавно вървяха, без да бърза, че коня,
колкото и да бе силен, вече омаляваше от жегата, бавно вървяха и следваше
браздата, но очите му – нащрек. Чакаше дракона. Да го види.
Очите най-често бяха разума на човека –
с тях той опипваше света около себе си, с тях научаваше що е добро, що е
грешка. Не види ли – не вярва на нищо в живота.
А
той – живота, шарен, шарен, като сватбарска дреха. Нагизден с нишките на дните,
на нощите, на времето.
Като
платно на рисувач, веднъж бе идвал един и цял ден му гледа таланта - щрих за
едно постави, погледне с присвити очи, че току на нещо друго добави цвят. Като
шарения отпърво се вижда, а накрая картината оживее и покаже какво пък са
видели очите на рисувача, само дето той каза, че гледал със сърцето си света.
Орача много пъти бе се чудил – може ли
сърце да прогледне?
Коня спря, опита да продължи, потрепера,
та се срина на неизораната земя. Толкова можа, толкова работи. А беше луд кон и
той като стопанина си, но не издържа и май предаде душата си на неговите си
небеса.
Орача откачи водника от ралото и обля
запенената муцуна на животното. Изми се пяната, но сила не му дойде да се
изправи.
Е, толкова му е било писано – ходиха
дълго заедно, пътищата им ще се разделят на тази нива. Орача нямаше милост към
себе си, още по-малко към другаря си. Все пак му наля още малко вода в
отворените уста. За себе си не мислеше, можеше и без вода да изкара.
Приседна до ралото и зачака. Какво ли –
или коня да се изправи, или слънцето да ги изгори. За дракона като че ли
забрави.
Нажежен въздуха не помръдваше. Тихо,
толкова тихо никога не е било. Навярно всичко наоколо е измряло, няма и кой да
изохка дори.
Луд човек, луд кон – лика-прилика бяха,
но до този час. Черното от нищото се спусна по очите на орача, сърцето му
заблъска силно в слепите му очи и смъртта го побутна дружески, да му подскаже,
че вече е дошла. За него.
Песента дойде също от нищото. Песен,
тънка отначало, едва чута, но идваща по-близо и по-близо, та гласът накрая зазвуча
съвсем до него.
Очите се напънаха и прогледнаха през
тъмната пелена, нали така бяха свикнали – да виждат онова, което се чува.
Там,
на няколко крачки, десетина най-много, се бе поспряла сияйна мома и пееше на
орача. А пееше и грееше.
Странна песен – извиваше високо, високо,
без думи, стигаше небето, връщаше се като ехо назад и сега продължаваше вече с
думи да описава как светът ще е покрит от светлина, дето после оставя като прах
в шепите на мрака и тъмата. Светлината, с която разпалваха звездите в нощта.
Звездите и луната.
-
И луната... – извисяваше се гласът и пак запяваше без думи към небето.
Девойката
се приближи, но не стъпваше по черната пръст, а се плъзгаше на стъпка-две над
нея. Усмихваше се на орача докато се преобрази в най-яркото нещо, което очите
му бяха виждали някога.
И
орача се усмихваше, вече знаеше коя е тя – огъня на този ден, слязла от небето
да се налудува и да забере със себе си някой като него, решил да я изчака.
Дракона посегна и го прегърна.
С края на песента пламнаха в едно и
отлетяха.
Биеше слънцето с лъчите си полето, а то
вече не стенеше, просто мълчеше.