сряда, 12 октомври 2016 г.

Все още


      1.

      Езерото поклащаше водите си от милувките на вятъра.

      Листата падаха с шепота на есента.

      Утрото се сбогуваше с нощта.

      Последната звезда тъжно се усмихна на отражението си в езерното огледало и бавничко угасна.


      2.

      Може ли времето да се раздели и да има отделни части, от които да подредиш дните на един миг, който съдържа спомена за „цял живот”?

      Да бродиш из тях като скитащ се из океана кораб, изгубил посоката си, но неуморно гонещ миражите на севера, топящ се във всеки следващ хоризонт.

      Често с мисли да разбъркваш поредния коктейл от спомени, мечти, забрава и да отпиваш от горчивото и сладкото на времето.

      И да искаш просто да признаеш, че все още е сега.

                   

      3.

      Азаар стоеше под свода на триизмерния портал.

      Улавяше дъха на есента от настоящето.

      Вятъра разпиляваше косите ѝ с порива на миналото.

      Изгрева разпалваше лъчите си в очите ѝ с искрите на все още несбъднатия ден.

      - Колко е трудно да избереш къде да си – погледа ѝ летеше над езерото.

      - Колко е лесно ако знаеш къде си – мислите ѝ се гонеха с есента.

      - И колко ще е хубаво ако все още си там, където мигът никога не завършва – портала трепна с появата на първата звезда.

      Азаар затвори очи и събра ръце като за молитва.

      - Все още... – каза тихо, много тихо и се остави на времето да я отнесе.


вторник, 23 февруари 2016 г.

Пътувам към края от начало


      1.
      Потрепване.
      Дишане – издишане...
      Следва дълбока бездна от покой.
      Тих стон, покрит с тишина.
      Спомени.
      Идват, отиват си и гаснат наедно с букет мечти.
      Усмивки – една, две, три...
      Поръсени с преминал като дъжд рояк сълзи.
      Вода.
      Много вода.
      Потъване и изплуване. Отново и отново.
      Спускане към мек и очакващ тялото непознат бряг.
      Пясъка е топъл. Гостоприемен.
      Изгрев пое дъх и напълни гърдите на деня с лъчи.
      Азаар отвори очи и мисълта ѝ оживя.
      Роди се след смъртта си.
      2.
      Да се озовеш от другия край на живота е като да поемеш непозната книга в ръце. Докосваш кориците, усещаш тежестта ѝ, вдъхваш аромата на листовете, но не знаеш нищичко за онова, което ще разкрият думите в нея.
      И книгата, като живота, остава в неведение живеещия го до самият му край. Дори след като се отлисти последната страница смисъла, идеята и значението остават неясни – затова са нужни и много книги да се прочетат, както и много животи да се изживеят, за да може да има някаква яснота.
      Азаар изплува от реката, през която съзнанието ѝ премина – водите на смъртта бяха удобни като утроба, в която съществуваш извън люлката на времето. Може да е бил само миг носенето във водите ѝ, а може би е траело цяла вечност – понятито за време изчезва, когато чакаш реда си за прераждане. Но рано или късно идва часът в който течението те поема и повлича към брега на живота.
      Носиш се, потъваш, изплуваш, а след това поемаш въздух и си вече там – в някоя нова пукнатина в стената на времето, което трябва да се изживее в поредното тяло.
      Докато лежеше се усети лека като перо – сякаш нямаше твърд под себе си. Обзе я усещане, че пропада в пропаст, но се оказа, че пропастта е над нея и не виждаше края на бездната.
      Дали наистина можем да виждаме, чуваме и усещаме всичко това, което ни заобикаля, а всъщност не виждаме истински това, което трябва да се види? Като това, че посоките може и да обърнати – небето да е в краката ти, брегът над теб.
      Докато премигваше в опознаване на новото място, спомените ѝ от смъртната прегръдка избледняваха. Докато чакаше реда си толкова много знаеше и толкова много помнеше – черпеше от мъдростта и грешките на миналите си животи; повтаряше си казаното и преживяното през тях; имаше възможността да разгадае всички неразбрани послания и загадки - а сега познанията бързо изтляваха като пламъка на кибритена клечка, духната от вятъра, който се скиташе на границата между водата и брега.
      Азаар осъзна, че ще трябва да се учи на всичко отново. Надяваше се поне малко от опита на предишните ѝ прераждания да се запази.
      Или всеки нов живот е повторение на предишния – реши тя и се изправи.
      Пясъка се надигна във формата на ръка и ѝ помогна. Подкрепяше я докато свикваше с пазенето на равновесие на тялото. Отново има тяло, значи пак ще бъде човек. А се надяваше да е просто птица – така искаше да лети като жерав към хоризонта. Да гони залеза, да примамва с полета си изгрева. Или пък да разцъфне като цвят на някоя клонка – да приеме рояк пчели, да разлее шепа аромат и след това да се превърне в някой плод.
      Мислите ѝ вече се бяха подредили, сетива заработиха и погледа ѝ намери пътека, която водеше към издигнат от обрулен от слънцето каменен свод.
      Навярно е началото на пътя – Азаар пусна пясъчната ръка и внимателно направи първата си крачка. Не беше лесно – пясъка се движеше, въздуха се движеше, мислите ѝ се движеха.
      Живота е движение – усмихна се тя, - всички сме част от хода му.
      Прехапа устни и закрачи все по-уверено.
      Малко преди свода поспря и погледна нагоре – ярка звезда пресичаше средата на каменния овал. Проникна в нея и Азаар отново прогледна, този път в себе си чрез огледалното отражение на вътрешният си свят. Вън и отвън – ще живее и в двата свята едновременно.
         - Господарка на единия и слугиня в другия – подсказа ѝ звездата.
      Как ясно чу гласът и усети силата ѝ – водеща мислите накъм безкрайността.
      - Сириус... – прошепна спомен и бързо отшумя.
      В този живот сме подчинени на времето, тук то има своята тежест, своята цена.
      Кръгът на времето – ориол от светлина събираше и разделяше небето в три посоки. Ориолът съдържащ всеки трепет от измеренията, от пространството, от материята. Събрал върховете на трите отправни точки – минало, настояще и бъдеще.
      Сириус – господаря на пътищата – светлината събра краищата си в кръг.
      Азаар повтори с ръка овала и продължи. Пясъка се сля с плочници с позаличени шарки. Загледа се в тях докато вървеше, но не разгада какво значат значите им.
         Наедно с вятъра, запя хор от шепнещи гласове.
         Вдигна глава и видя отстрани на свода дърво със змийски клони. Всеки бе жив и се извиваше или лениво се поклащаше, завършвайки с глава на която блестяха сапфирени немигащи очи – имаха цвета на звездата, но бяха кристално студени. Раздвоени езици се стрелкаха между усмихващите се усти. На телата им потреперваха вместо листа чифт пеперудени криле, уловили сиянието на Сириус в цветовете си.
         Можеше да подмине, можеше и да поспре. Пътя беше само на няколко крачки. Не бързаше, едва бе дошла и тепърва щеше да премята зърната от собствената си броеница на живота.
      - Дълъг път ли ме чака? – попита Азаар, чудейки се какво ли я очаква след като премине арката.
      Клоните се раздвижиха, един се плъзна към нея, чифт кристални ками се забиха в очите ѝ тихичко засъска:
      - Само той знае...
      - Кой? – Азаар си помисли за звездата.
      - Този, който е стигал най-далече от всички други – каза змията и размаха криле с аромата на канела.
      Пясъка се отля назад и оголи ивица островърхи камънаци – колко са различни от изписаните плочници – бодливи и трудни за преминаване.
      - Ще имаш дни, в които пътят ти ще бъде лек, ще имаш и такива, в които болката ще се забива в сърцето ти. Върви! – рече змията и се върна при сестрите си.
      - Пътища.. Явно винаги има път, който да се върви, дори и в живота след смъртта – отбеляза Азаар и внимателно запристъпва по озъбената пътека.
      Хорът на змиите я следваше.
    Песента им заглушаваше тихите стонове при настъпването на някой остър ръб.
      Азаар най-накрая застана пред свода. Отвъд него нямаше светлина, а на талази прииждаха вълни тъма.
      Лъхна я хлад като дихание на смърт. Помнеше го – колко странно, него помнеше, а толкова други неща забрави. Не се уплаши, нямаше от какво. Вече знаеше, че не за първи път умира.
      Всъщност, пак ли ще умирам?! – учуди се тя. Нали току що се родих. Или може би току що умрях... отново?
      - Върви, душа, върви... – подкани я повея на змийските криле.
      - Ела, душа, ела... – привика я мрака.
      Влезе и се изгуби в непрогледност. Стоеше неподвижно, не искаше да сгреши и затова реши да чака. Не бързаше, което трябва да се случи щеше да се случи – навреме или с малко закъснение.
      Тъмнината изтъня и лекия прилив на зора се появи фигура, която нарастна и се превърна в огромно око, извисило се насред изгрева.
      Долетял спомен отново подсказа услужливо:
      - Това е онзи, който е видял и вижда всичко.
     
      3.
      Азаар беше пред пътя - търсеше завръщане или начало.
      Окото лумна, вля се мислите, обви сърцето и заповяда:
      - Приеми ме!
      Тя сведе мисли в смирение. Беше човек, знаеше, че трябва да скланя глва пред по-силните, защото в живота винаги някой е по-слаб, а друг използва страха му за да го подчини.
      - Нужна ли е прошка, само защото си се родил?
      - Това е част от самото сътворение - не можеш да обхванеш смисъла от малкото си тяло.
      - Затова ли е създаден човек?
      - Човек е само пътника по пътя - с посока или без такава, той се движи и мисли, че следва своята посока, а всъщност е пометен от движението.
      Азаар беше прашинка във всемогъщото око.
      - От спомените се уморява – промълви тя и намери няколко картини от огледалните си образи.
      - Понякога – съгласи се окото.
      - Родих се с тях...
      - Или все още не си.
      Азаар бе коленичила в кръгът от светлина, но с вдигната глава.
      - Може би си просто пеперуда, родила се за опознае само един единствен ден.
      - Колко би било красиво – усмихна се и запърха с криле. – Така днешния ми ден никога няма да умре.
      Окото отново бе съгласно.
      - Смъртта не е край, нито пък живота е начало.
      - Живота... Понякога тежи.
      Окото поднесе сребърна везна, на която крепяха крехко равновесие човешка душа и едва забележимо перце. Всеки дъх накланяше везната в една или друга полза. Душата потъмняваше или заискряваше, а перото натежаваше от различните ѝ тонове.
      - Нима смъртта е по-лека?
      - Смъртта е нов живот.
      Прав беше, нали самата идваше от там.
      - Тогава какво следва?
      - Нищо, просто върви до следващия залез – всевиждащото око изчезна и пред нея разпиля прахта си безкраен път.
      Тя се изправи и пое по него.
     
      4.
      Азаар имаше посока и вървеше към хоризонта на външния си свят – засега беше далечен, но тя не се отказа да го достигне.
      Хоризонта в огледалният ѝ свят губеше границите си - там отвъд всеки хълм имаше ново начало.
      И в двата ѝ свята Сириус грееше в небето, заобиколен от свитата си – мигове, дни, години.
      - Подчинени сме на времето, но и то съществува само заради нас – говореше си тя и не броеше нито дните, нито годините.
      Азаар се изкачваше и спускаше, заобикаляше блата, преплуваше езера, мръзнеше в зимни бури и я горяха слънчевите лъчи на пустинята. А когато поспираше да поеме дъх правеше кръгът – знаеше, че е част от него, затова се включваше в него.
      На тръгване бе откъснала един от клоните на змийското дърво и шарена змия се бе увила около снагата ѝ и беше сляла цветовете си с Азаареното тяло.
      Положила глава на рамото, честичко ѝ нашепваше:
      - Вървим, вървим, вървим - за да открием безкрайността.
       

петък, 29 януари 2016 г.

Тишината на една любов


   
     1.
        Движение.
      Мислите са движението, с което създаваме, променяме, виждаме, пътуваме, летим.
      Те са сътворението – съществуват без да има нужда на ума да се разяснява защо и как – умът е родител на мисълта, с него се натрупват познанията за живота.
      Мисълта е онази, която съдържа очакванията и мечтите, пропуснатите и забравените дела.
      Подрежда звездите, покрива галактики с тъмни облаци. Добавя светлината след изгрева, запълва нощта с тъма.
      Тя е силата, с която се ражда вселената и с угасне ли изчезва без следа.
      Движение в тишина – лех полъх на духа. Няма нужда от глас, нито от съпътстващи я звуци – движейки се тя съдържа всичко нужно. Всеки отделен трепет е отражение на нейното вдишване и издишване.
      Пустинника докосваше понякога движението на живота и с очи – ширналото се от край до край небето, безшумния сокол реещ се в него, далечната ивица на хоризонта, близките гърбици на дюните, следите от пълзелите по пясъка твари, безмълвността на уморените и брулени с векове от вятъра камъни.
      Улавяше всичко това, следеше го няколко мига, но щом затвореше очи – всичко обримчено в рамка изчезваше. Погледа си има граници и затвори ли се към света си, той изчезва, но в мислите му мигът разтягаше измеримостта си, вътрешния всемир излизаше от рамките си и движението се разпиляваше в безкрайна вечност. Вселената ставаше досегаема и близка. Разстоянията губеха неизминаемостта, а измеренията и възможностите на делата да се сбъднат или не, се нарояваха и с лекота се прекосяваха.
      Отвъд небето започваше звездно поле, соколът подгонваше хоризонта с полета си,  дюните, скъсваха наниза, който ги бе събрал и разпиляваха песъчинки в помитаща времето космическа лавина.
      Движение. Тишина. Безкрайност.
      Пустинника се носеше в тихите простори в пълна липса на време.
      Всеки миг, всяка мисъл, всеки дъх са частица от вечната метаморфност на живота.
      Смъртта е начало на всеки живот. Животът е плодът на искрата от нейното движение. Може би е кратка, може би е безкрайна – мигът ражда и умира за всеки различно.
      Понякога, докато се движише в което и да е измерение, съзнанието има време да се роди будна, да открие мъдрост, да се събере в безумие. Да намери любовта или да я загуби.
      А може просто да сънува как ще заспи отново. Всеки сън е ново начало, всеки нов миг е очаквания край.
      Мисълта докосна спомена за любовта – спомен или беше просто очакването ѝ да се появи. Бе ли я имало, някога, или мечтае за краткото усещане на нетрайно обещание.
      Потъна в дълбочината ѝ, току що разгоряла се обичта между двама.
      Възможно да е преходна или просто ограничена от рамките на избрано време. Значи ако има любов, то и времето съществува.
      Поспря се и потърси знаците на времето.
      Ако то съществува, какво ли е след краят му?
      Нов мах на криле и ново движение – любовта незабавно отмина.
      Понякога живота е с ново лице, понякога се изминава по същия път, а понякога всчико премислено е просто въздишка в тишината.
      2.
      Платната бяха от камъни – отлюспени късове от някоя скала и умело превърнати в правоъгълни листове. Подредени едно до друго, закрепени на стоманени нишки и поклащани от ветреца, те превръщаха улицата в импровизирана галерия.
         Азаар отстъпи крачка назад и започна да се вглежда в картините. Всяка една разказваше по нещо, всяка една е създадена от различен художник, но всичките образуваха общо цяло, което бе изписано над тях - Живот.
         Беше тихо, по-подобаващо за гробница – древна и забравена от всички близки. А и каменните платна допринасяха – камъка е печатът, под който заглъхва всеки смях или стон. Уличката дремеше пуста. Азаар се оказа единствения посетител, който разглеждаше картините в момента. Тя реши да се наслади на тишината.
      От едното платно надничаше изгрева, а в следващото се разгаряше залез.
      В едно виждаше дърво да ражда пролет, в друго зимата убиваше листа.
      Продължи бавно край редицата от палитрата на живота. Замисли се за себе си – нали сама скиташе от дълги години, раздвоена от този и другия свят, в който често се губеха мислите ѝ. Сама не знаеше дали търси нещо ново или се опитва да намери нещо вече изгубено и отминало. Понякога приемаше като сън реалността, а реалността размиваше събитията си като оплетен сън.
      Видя още от лицата на живота - деня и нощта, радостта и скръбта. Срещата и раздялата. Намиране и загубата.  Пробуждане и заспиване. Сънища и мечти. Страхове и угризения. Любовта и омразата.
      Любовта...
      Усети присъствие – познато, забравено, далечно. Огледа се, но беше съвсем сама. За миг се запита дали е все още в собствения си свят или отново е преминала в онзи другия, който я плашеше с лишените от граници небеса и липсата на твърд под краката.
      Неведнъж си бе мислила, че сънува сънищата на някой друг.
      Спря, огледа се и затаи дъх.
      Бе спряла пред картината на изливащо се като лава разполовено сърце.
      Спомни си думите:
      - Единствено любовта оправдава съществуването на мисълта...
      Приседна, затвори очи и се покри със спомена за онзи, който го бе казал.
  
      3.
      Да си част от тишината не е лесно.
      Трябва да си лек като вятъра.
      Да си по-тих и от залеза.
      Да дишаш с шепота на утринта.
         Когато допълзя до тази скала и с мъка се изкачи на върха ѝ, тялото му все още шумеше, стоновете дращеха наедно с ноктите, а хриповете му накъсваха тишината.
         Пустинята търпеливо го изчака да се научи – и света не е бил създаден само за един ден. Изпита волята, тялото и смирението му и след като прие да е част от тишината ѝ, започна да го учи и заживяха в някаква относителна хармония – човек и пустиня.
         Дали той се натрапи на скалата или просто тя се бе изпречила на пътя му – това нямаше нужда да се пита, срещите са неизменна част от живота. Но разбра, че неговия път свършва тук, а насетне остава само полета на мисълта.
         Пустинята научи съзнанието му да се носи в празнота, безкрайна и всесъдържаща. Хареса му усещането, че сякаш лети – бързо пожела да се научи да се издига нагоре и надолу, защото разбра, че има пространство и под него, което мислите му започнаха да опознават.
         Заживял в пустинята се нарече пустинник. Не броеше изгревите и залезите, лесно спря да брои дните и не се интересуваше дали са минали месеци или години. Просто се радваше на свободата, която откри мисълта му. Съзнанието се опияняваше от дълбочината на размислите, на способността да прекрачва хоризонта и да се рее из пространството.
         Пътници, случайно преминали покрай скалата, разказваха за пустинника, който почти винаги медитира сред пясъците. Разчу се и скоро се появиха неколцина, които бяха решили да последват примера – за едни това беше проверка, чрез която да изтезават и подложат на изпитание телата си; за други начин да избягат от последствията на делата си; имаше такива, които просто да изпитват духа и волята да устоят на лишенията. Навярно някой бе създал и покорил собствена вселена, но това си беше неговото лично сътворение.
         Идваха и просто да видят пустинника. Да поседнат за малко край него, минута, час или ден – понякога питаха, често мълчаха и се усмихваха, а намерилите своя си отговор плачеха.
         Той оставаше очите си да ги посрещат и изпращат.
         Хората или разбираха, или не приемаха, че един поглед казва повече и от хиляда думи.
         Някои мълчаха с разбиране, някои стенеха просещи отговор от пустинника.
         Не помнеше лицата им, виждаше цветовете и нюансите на душите им – когато сменяха тъмата със светлина или криеха в сенките.
         Никога не говореше с тях и бе запечатал гласа си с мълчание. Онези, които оставаха в подножието на скалата, също се учеха да бъдат тихи – така както повелява пустинята.
         В тишината е отговора на всеки повик.
         Затвори отново очи и потъна в тишината.
         4.
         - Ела...
         Гласът на продавачката примами Азаар да се приближи към навеса, под който имаше какви ли не стоки, на които не обърна внимание.
         Денят отминаваше, тук-там се бяха заплили светлници. Улицата оживя от тихи гласове край платната.
         Каменните картини свършваха току до разпънала сергията си мургава жена. Беше на възраст, в която годините лесно прокарваха щрихи по лицето. Очите ѝ обаче горяха – живи и чужди за старостта на тялото. Те бяха сиянието на душата ѝ – неуморима и силна.
         Азаар позна лесно, че е от рода на скиталците – прогонени да нямат дом, да са винаги на път, но надарени да разчитат тайните и загадките на живота. Двете се гледаха няколко мига.
 А може би не са прогонени – каза си Азаар, те сами вървят и следват вятъра, изгрева, промените.
         - Изгубена си от дълго време, нали?     
         - Личи ли?
         Старицата не отвърна, просто довърши онова, което бе започнала да прави -  отметна покривалото на неголям куб от тъмно дърво, който събираше страните си в овални ъгли. Щом Азаар се вгледа в лицето му видя, че е и огледало, но е и прозорец, който можеше да се отвори.
         - Понякога се чудиш защо чувстваш, че си на две места едновремено – продължи жената.
         - Така е. Лесно ме разгада – усмихна се тя. Скиталците надничат с лекота в чуждите съдби – било чрез хвърлени карти или в утайката на изпито кафе.
         - Понякога един поглед разказва повече и от хиляда думи.
         Азаар не отвърна, двете си поговориха още няколко мига с очи.
         - Отдалече идваш – констатира продавачката, оглеждайки прахта полепнала по плаща на Азаар. Протегна се плавно и улови ръката на Азаар. Погледна дланта и  премина с корав пръст по линиите пресичащи съдбата.
         - Търсиш гласът на тишината. И си на края на пътя си. Губиш се между този и друг свят защото си изгубила нещо, а в другия не си го намерила. Когато намериш изгубеното ще се върнеш към своя покой.
         Жената я пусна и посочи куба.
         - Виж сама.
      Азаар видя отражението си и видя как зад него има още едно отражение. И след него още едно. И след това още едно.
      Беше отразена на това място, но видя себе си и в едно друго, а после и в още едно. И още едно. Почувства, че ако се обърне рязко ще види и зад гърба си още една върволица от отражения.
      Колко са много – помисли си и се отдръпна. И във всичките съществувам съвсем различно от тук и сега.
      - Обема и пространството са само за очите, скитнице, а за мисълта няма граници. Това го знаеш, а който го умее - може да пребивава в няколко места едновремено.
      Мургава ръка отвори огледалния прозорец и отвътре зейна бездна като гладна паст.
      - Хайде – подкани я тя – влизай и открий онова, което търсиш.
      Тъмните ѝ очи я погледнаха и стотиците бръчки по лицето ѝ се усмихнаха.
      - И което си загубила. Нареди се и го срещни.
      - Но как ще се вмъкна... – но си спомни думите, че очите лесно залъгват ума с това, което виждат.
      Азаар се вгледа в отвора, съвсем малък за да се промуши; затвори очи, прочисти мислите си и се опита да промени формите му, лишавайки ги от ограничаващите ги очертания. Знаеше какво е да преминава от този в друг свят, но за първи път го правеше съзнателно и пред някой друг. Усети как ръката на продавачката да я побутва.
      Бавно, като разпилявани от вятъра облаци, страните на куба започнаха да се разтягат и някой отвори прозореца, станал достатъчно широк за да премине, и тя го прекрачи.
      5.
      Не чу идването, но усети присъствието. Познаваше го, сякаш бе частица от него.
      Отвори очи – млад мъж току що се изправи и си тръгна. Непознат, оттеглил се със светла лекота. Размина се с приближаващата увита в напрашен защитен плащ фигура. Идваше от чакащите насред пустинята. Дори не погледна неколцината учещи се на тишина в подножието на скалата. Пъргаво се заизкачва и скалата сякаш сама ѝ подлагаше издатини, правейки катеренето по-леко.
      Пустинника хареса движението – беше тихо. Умееше да се пази от шума.
      И си спомни как някой бе дошъл и шумно откъртил няколко къса от скалата.
      Не помнеше името му, въпреки че се представи, но си спомни думите:
      - От тях ще направя картини. Стоейки до камъка видях как да нарисувам различието, което прави лицето на живота. Ще помоля и другите да ми помогнат.
      Навярно вече е създал онова, което бе потърсил в тишината.
      Не знаеше дали тези, които идваха, седяха няколко мига или няколко дни, а след това си отиваха – са намерили вдъхновение, отговори или неразбрали тишината, обещаваха, че пак да дойдат.
      Току преминал спомена и фигурата застана пред него.
      Отметна качулката и той я разпозна - Азаар.
      Не трепна, тялото му отдвана бе загубило подвижността си и единствено очите подсказаха как всичко мъртво оживя... отново.
      Тя също го позна и необяснимо как осъзна, че точно него е очаквала да срещне.
      И също така осъзна, че не е наясно в кой свят го намира. Беше тук и сега, но не знаеше къде и кога – времето се отразяваше в мислите ѝ с неясен образ, но не то беше важното при тази среща.
      Чу за пустинника, който в мълчание даваше отговор на всеки. Дали ще може да отговори и на нея. Нареди се и смирено зачака да дойде реда ѝ. Докато приближаваше гледаше в краката си, успокояваше сърцето и мислите си, а сега, щом го видя, ахна и се свлече на колене.
      Последователите доловиха промяната – тишината на учителя им бе нарушена за първи път. Промяната бе дълбокото вдишване при появата на непознатата. Те се изправиха и се загледаха към тях. Неколцина разгадаха трепването – беше любовта, познаха я защото и те я бяха намирали, очакваха я или бяха я губели.
      Повтаряме отново грешката да се обичаме – казаха очите на пустинника.
      Любовта оправдава грешките и дарява мислите със съвършенство – отвърна с мислите си Азаар.
      Той кимна и си спомни, наедно с нея за отминалото - за пламъка, някога горял, но вече изтлял и изпратен в спомените като забрава.
      Искаше да чуе гласът му, той да чуе нейния, но пустинята не им позволи.
      Колко е трудно да овладееш изкуството на помълчиш – помисли си Азаар. Това значи си търсил и открил?
      Живота няма нужда от груби гласове за да се описва смисъла и красотата му. Достатъчно е мислите да шепнат, възможно най-тихо.
      Когато се разделиха някога, преди милион вече заличени от времето мигове, те живееха в крещящия свят. Толкова шумен, че дори не успяха да си кажат „Сбогом”. Бяха като всички други - пленници на ежедневието. Виеха с него, надвикваха го, с грохот се блъскаха в стените му.
      И веднъж разделени тя скоро се изгуби между това и съседно измерение, което останалите наричаха лудост, но се оказа, че сътворена от него реалност. Едно дълго лутане в непонятност, което събираше крайщата си и за двамата на тази скала.
      Пътя им, макар и раздвоен, завършваше на едно и също място – в една и съща вселена, в един и същи отрязък от времето, дори и да не съществува.
      Гледаха се, сърцата им едва потрепваха, мислите им се сливаха в една.
      Дали трябваше да се разделят или да продължат да са заедно?
      Дали всичко нужно бе казано или не остана нещо за споделяне?
      Дали раздялата им не е била само и само пак да се съберат - сега, тук, с тежестта на един поглед, имаха своята среща без думи.   
      Думите... – пустинника ги приемаше като тежки и тромави. – Колко по-искрено е да говориш с мисълта.
      Скитницата се усмихна. Намерила краят на пътя си, тя знаеше, че няма да може да го продължи и ще трябва да се завърне. Пътищата се разбиват на хиляди пътечки, но са част от общата посока.
      Пустинника кимна. В някоя друга вселена щяха да се отново едно.
      И все още пазещи вкуса на любовта си, двамата отпиха отново.
      Докоснаха я за последен път.
         6.
      Прозореца се затвори и огледалото затрептя от играта на няколко пламъка.
      Старата жена вдигна ръка и успокои играта им. Само един остана да трепти в очите на скитницата. Поглед останал за миг в другото място, но бавно завръщащ се на това. Бяха минали само няколо минути, а чувстваше, че е прекарала дни в куба.
      - Намери ли нужното?
      Азаар дълго се вглеждаше в светилника.
      - Намерих и позна, че ще трябва да се връщам отново назад. Няма нужда да вървя, просто не съм разбрала, че моят път е бил извървян отдавна.
      - Но някъде другаде тепърва ще започваш да вървиш.
      - Едва ли.
      Азаар върна мисли към мястото откъдето току що бе дошла.
      Миналото... Всъщност, поправи се тя, това е бъдещето на нещо отминало. На онова, което все още не е дошло, но вече се е сбъднало някъде, някога.
      Или се сбъдва сега, в този момент – усмиха се тя и докосна устните си.
      Все още усещаше по тях тишината на една любов.
      7.
      Тишината беше различна.
      По-сладка и с мек като заспиване допир. Имаше една нишка, която нарече милувката на истинската любов, онази която караше слънцето да гори, звездите да греят, космосът да се завърти.
      Пустинята я нямаше, нито ветровете ѝ – съзерцаваше нишката от дълбочината на своите мисли.
      Съдържаше се в мига на което предстои да се случи, но и в онзи, за който си спомняше като нещо вече отминало.
      Началото и края – свързани във всеки свой нероден и вече сбъднал се миг.
      Помнеше или мечтаеше за любов? Оказа ли се тя най-могъщата сила във всяка лична вселена? Предаде ли се пред нея или успя да я победи? Запази ли я или я загуби завинаги?
      Спомена или мисълта му роди последните думи:
         - Целуни ме – помоли Азаар. – Така както никога...
         Устните им бяха пресъхнали, но се докоснаха.
      - И сега – забрави ме – защото няма да има повече срещи...
      Пустинята безшумно се вля и се завърна с обичайната си тишина.