Пътувам към края от начало

      1.

      Потрепване.

      Дишане – издишане...

      Следва дълбока бездна от покой.

      Тих стон, покрит с тишина.

      Спомени.

      Идват, отиват си и гаснат наедно с букет мечти.

      Усмивки – една, две, три...

      Поръсени с преминал като дъжд рояк сълзи.

      Вода.

      Много вода.

      Потъване и изплуване. Отново и отново.

      Спускане към мек и очакващ тялото непознат бряг.

      Пясъка е топъл. Гостоприемен.

      Изгрев пое дъх и напълни гърдите на деня с лъчи.

      Азаар отвори очи и мисълта ѝ оживя.

      Роди се след смъртта си.

      2.

      Да се озовеш от другия край на живота е като да поемеш непозната книга в ръце. Докосваш кориците, усещаш тежестта ѝ, вдъхваш аромата на листовете, но не знаеш нищичко за онова, което ще разкрият думите в нея.

      И книгата, като живота, остава в неведение живеещия го до самият му край. Дори след като се отлисти последната страница смисъла, идеята и значението остават неясни – затова са нужни и много книги да се прочетат, както и много животи да се изживеят, за да може да има някаква яснота.

      Азаар изплува от реката, през която съзнанието ѝ премина – водите на смъртта бяха удобни като утроба, в която съществуваш извън люлката на времето. Може да е бил само миг носенето във водите ѝ, а може би е траело цяла вечност – понятито за време изчезва, когато чакаш реда си за прераждане. Но рано или късно идва часът в който течението те поема и повлича към брега на живота.

      Носиш се, потъваш, изплуваш, а след това поемаш въздух и си вече там – в някоя нова пукнатина в стената на времето, което трябва да се изживее в поредното тяло.

      Докато лежеше се усети лека като перо – сякаш нямаше твърд под себе си. Обзе я усещане, че пропада в пропаст, но се оказа, че пропастта е над нея и не виждаше края на бездната.

      Дали наистина можем да виждаме, чуваме и усещаме всичко това, което ни заобикаля, а всъщност не виждаме истински това, което трябва да се види? Като това, че посоките може и да обърнати – небето да е в краката ти, брегът над теб.

      Докато премигваше в опознаване на новото място, спомените ѝ от смъртната прегръдка избледняваха. Докато чакаше реда си толкова много знаеше и толкова много помнеше – черпеше от мъдростта и грешките на миналите си животи; повтаряше си казаното и преживяното през тях; имаше възможността да разгадае всички неразбрани послания и загадки - а сега познанията бързо изтляваха като пламъка на кибритена клечка, духната от вятъра, който се скиташе на границата между водата и брега.

      Азаар осъзна, че ще трябва да се учи на всичко отново. Надяваше се поне малко от опита на предишните ѝ прераждания да се запази.

      Или всеки нов живот е повторение на предишния – реши тя и се изправи.

      Пясъка се надигна във формата на ръка и ѝ помогна. Подкрепяше я докато свикваше с пазенето на равновесие на тялото. Отново има тяло, значи пак ще бъде човек. А се надяваше да е просто птица – така искаше да лети като жерав към хоризонта. Да гони залеза, да примамва с полета си изгрева. Или пък да разцъфне като цвят на някоя клонка – да приеме рояк пчели, да разлее шепа аромат и след това да се превърне в някой плод.

      Мислите ѝ вече се бяха подредили, сетива заработиха и погледа ѝ намери пътека, която водеше към издигнат от обрулен от слънцето каменен свод.

      Навярно е началото на пътя – Азаар пусна пясъчната ръка и внимателно направи първата си крачка. Не беше лесно – пясъка се движеше, въздуха се движеше, мислите ѝ се движеха.

      Живота е движение – усмихна се тя, - всички сме част от хода му.

      Прехапа устни и закрачи все по-уверено.

      Малко преди свода поспря и погледна нагоре – ярка звезда пресичаше средата на каменния овал. Проникна в нея и Азаар отново прогледна, този път в себе си чрез огледалното отражение на вътрешният си свят. Вън и отвън – ще живее и в двата свята едновременно.

         - Господарка на единия и слугиня в другия – подсказа ѝ звездата.

      Как ясно чу гласът и усети силата ѝ – водеща мислите накъм безкрайността.

      - Сириус... – прошепна спомен и бързо отшумя.

      В този живот сме подчинени на времето, тук то има своята тежест, своята цена.

      Кръгът на времето – ориол от светлина събираше и разделяше небето в три посоки. Ориолът съдържащ всеки трепет от измеренията, от пространството, от материята. Събрал върховете на трите отправни точки – минало, настояще и бъдеще.

      Сириус – господаря на пътищата – светлината събра краищата си в кръг.

      Азаар повтори с ръка овала и продължи. Пясъка се сля с плочници с позаличени шарки. Загледа се в тях докато вървеше, но не разгада какво значат значите им.

         Наедно с вятъра, запя хор от шепнещи гласове.

         Вдигна глава и видя отстрани на свода дърво със змийски клони. Всеки бе жив и се извиваше или лениво се поклащаше, завършвайки с глава на която блестяха сапфирени немигащи очи – имаха цвета на звездата, но бяха кристално студени. Раздвоени езици се стрелкаха между усмихващите се усти. На телата им потреперваха вместо листа чифт пеперудени криле, уловили сиянието на Сириус в цветовете си.

         Можеше да подмине, можеше и да поспре. Пътя беше само на няколко крачки. Не бързаше, едва бе дошла и тепърва щеше да премята зърната от собствената си броеница на живота.

      - Дълъг път ли ме чака? – попита Азаар, чудейки се какво ли я очаква след като премине арката.

      Клоните се раздвижиха, един се плъзна към нея, чифт кристални ками се забиха в очите ѝ тихичко засъска:

      - Само той знае...

      - Кой? – Азаар си помисли за звездата.

      - Този, който е стигал най-далече от всички други – каза змията и размаха криле с аромата на канела.

      Пясъка се отля назад и оголи ивица островърхи камънаци – колко са различни от изписаните плочници – бодливи и трудни за преминаване.

      - Ще имаш дни, в които пътят ти ще бъде лек, ще имаш и такива, в които болката ще се забива в сърцето ти. Върви! – рече змията и се върна при сестрите си.

      - Пътища.. Явно винаги има път, който да се върви, дори и в живота след смъртта – отбеляза Азаар и внимателно запристъпва по озъбената пътека.

      Хорът на змиите я следваше.

    Песента им заглушаваше тихите стонове при настъпването на някой остър ръб.

      Азаар най-накрая застана пред свода. Отвъд него нямаше светлина, а на талази прииждаха вълни тъма.

      Лъхна я хлад като дихание на смърт. Помнеше го – колко странно, него помнеше, а толкова други неща забрави. Не се уплаши, нямаше от какво. Вече знаеше, че не за първи път умира.

      Всъщност, пак ли ще умирам?! – учуди се тя. Нали току що се родих. Или може би току що умрях... отново?

      - Върви, душа, върви... – подкани я повея на змийските криле.

      - Ела, душа, ела... – привика я мрака.

      Влезе и се изгуби в непрогледност. Стоеше неподвижно, не искаше да сгреши и затова реши да чака. Не бързаше, което трябва да се случи щеше да се случи – навреме или с малко закъснение.

      Тъмнината изтъня и лекия прилив на зора се появи фигура, която нарастна и се превърна в огромно око, извисило се насред изгрева.

      Долетял спомен отново подсказа услужливо:

      - Това е онзи, който е видял и вижда всичко.

     

      3.

      Азаар беше пред пътя - търсеше завръщане или начало.

      Окото лумна, вля се мислите, обви сърцето и заповяда:

      - Приеми ме!

      Тя сведе мисли в смирение. Беше човек, знаеше, че трябва да скланя глва пред по-силните, защото в живота винаги някой е по-слаб, а друг използва страха му за да го подчини.

      - Нужна ли е прошка, само защото си се родил?

      - Това е част от самото сътворение - не можеш да обхванеш смисъла от малкото си тяло.

      - Затова ли е създаден човек?

      - Човек е само пътника по пътя - с посока или без такава, той се движи и мисли, че следва своята посока, а всъщност е пометен от движението.

      Азаар беше прашинка във всемогъщото око.

      - От спомените се уморява – промълви тя и намери няколко картини от огледалните си образи.

      - Понякога – съгласи се окото.

      - Родих се с тях...

      - Или все още не си.

      Азаар бе коленичила в кръгът от светлина, но с вдигната глава.

      - Може би си просто пеперуда, родила се за опознае само един единствен ден.

      - Колко би било красиво – усмихна се и запърха с криле. – Така днешния ми ден никога няма да умре.

      Окото отново бе съгласно.

      - Смъртта не е край, нито пък живота е начало.

      - Живота... Понякога тежи.

      Окото поднесе сребърна везна, на която крепяха крехко равновесие човешка душа и едва забележимо перце. Всеки дъх накланяше везната в една или друга полза. Душата потъмняваше или заискряваше, а перото натежаваше от различните ѝ тонове.

      - Нима смъртта е по-лека?

      - Смъртта е нов живот.

      Прав беше, нали самата идваше от там.

      - Тогава какво следва?

      - Нищо, просто върви до следващия залез – всевиждащото око изчезна и пред нея разпиля прахта си безкраен път.

      Тя се изправи и пое по него.

     

      4.

      Азаар имаше посока и вървеше към хоризонта на външния си свят – засега беше далечен, но тя не се отказа да го достигне.

      Хоризонта в огледалният ѝ свят губеше границите си - там отвъд всеки хълм имаше ново начало.

      И в двата ѝ свята Сириус грееше в небето, заобиколен от свитата си – мигове, дни, години.

      - Подчинени сме на времето, но и то съществува само заради нас – говореше си тя и не броеше нито дните, нито годините.

      Азаар се изкачваше и спускаше, заобикаляше блата, преплуваше езера, мръзнеше в зимни бури и я горяха слънчевите лъчи на пустинята. А когато поспираше да поеме дъх правеше кръгът – знаеше, че е част от него, затова се включваше в него.

      На тръгване бе откъснала един от клоните на змийското дърво и шарена змия се бе увила около снагата ѝ и беше сляла цветовете си с Азаареното тяло.

      Положила глава на рамото, честичко ѝ нашепваше:
      - Вървим, вървим, вървим - за да открием безкрайността.