неделя, 10 ноември 2019 г.

Преливане


Вълни.
А брегът ги посрещаше и изпращаше.
Вълни, прииждащи с изгревите и залезите.
Идваха понякога неканени, довявани от умерените ветровете, съвсем нежно докосвайки сушата. Друг път сърдита буря ги изливаше с грохот и желание да залее със стихията си всичко.
Идваха често привлечени от някоя душа, която искаше да се скрие от поднебесния свят под тях, просто за да бъде за малко съвсем сама. А понякога за да остане и завинаги далеч от него.
Брегът ги посрещаше и изпращаше без чувства.
При отлива си отиваха с нежелание, само за да се завърнат пак със следващия прилив. След тях често оставаха спомени, довлечени чак от хоризонта. Спомени за всичко онова, което е докосвал океана.

*****
Идваше буря, той седна на скала, досами водата. Гледаше блъскането на вълните в камъка в опита им да го преместят и неговите напъни да устоява. Години, векове, цяла вечност.
Имаше ли разлика между тях и напъните да се прелива от ден в ден?
Безполезна и ненужна е тази игра – напред, назад, поемаш дъх и пак се втурваш да залееш времето със себе си. Дали и живота му няма да бъде просто отломка, довлечена от спомените на хоризонта – безименна, забравена, разбила се на забравени парченца в някоя скала.
Вълни.
Идваха и си отиваха. Една след друга. Уж различни, а част от безкрайната цялост на океана.
Като него – човек, познат на десетина, може би и двайсетина души, не повече, а съвсем непознат за всичките останали милиарди по света. Но също бе част от общата им цялост – на свързаните им съзнания с времето, с общата същност на вселената, като настоящето му принадлежеше и на миналото и на бъдещето.
Обърна се назад и погледна пясъчната ивица – безбой песъчинки, ако духне ще ги разпилее, но слепени една за друга се превръщаха в нещо, което вълните и поглъщаха, но и повръщаха. Кръговрата на живота – сътворение и разрушение, от което избуява ново сътворение.
Гръм разтърси небесата, потъмнели, затулили всяка светлина, и бурята започна с него. Вълните се надигаха, мощни като криле на дракон, който с рев се нахвърляше върху брега. Силата му се опита да помете безумника на скалата.
Заля го, не помръдна. И отново се нахвърли срещу му, и отново, и отново, но той устояваше.
Това разгневи още повече стихията. Насочи устрема си върху него. Нападаше, пак и пак, а той все така седеше и поемаше ударите. Скалата бе останала заобиколена от вълните – прииждаха от всички страни, завъртаха се и се стоварваха с дива ярост.
Страх...
Не, страх нямаше, защото той си бе пожелал тази буря. С нея искаше да сложи край на онзи път, по който бе вървял до сега. Нямаше вече посока, нямаше къде да отиде, нито какво да види. Затова и имаше нужда да прескочи напред с помощта на вълните. Да се прелее в друго състояние, което да му даде нов хоризонт към който да поеме.
Вятъра дойде на помощ и го заблъска. Сега вече нямаше сили да устои, но бе вече готов, щом е дошъл момента. Остави се и тялото му литна като освободена от клетката си птица – свободно, без нищо да задържа душата му в този живот. Нагоре към тъмните облаци, а след това надолу, където една паст се разтвори и го погълна.
- Дали няма да се преродя във вълна?
Това си каза, миг преди бездната да го придърпа надолу в тъмнината.