събота, 23 септември 2017 г.

Някъде във времето




         - Ало? - каза тя.

         - Ало! – каза той.

         - Кого търсите?

         - Вас.

         Кратка пауза, в която се долови недоумението ѝ, а с него и това, че все още се намира в обятията на съня, от който я бе извадил с позвъняването си.

         - А кой се обажда?

         - Аз съм - тихо отвърна той, знаейки че всъщност е никой в нощта.

         - И кой сте вие? Мисля, че не ви познавам.

         - Никой – призна си откровено, - просто набрах този номер...

         - В един след полунощ!? – попита тя, но въпреки късния час не личеше да е ядосана, а и определено вече бе събудена.

         - Ами, знам, че е един, но не ми се чакаше до два.

         - Аха – засмя се тя със закачлива лекота, - значи два за вас ще е много късно?

         - Да. А дали сега или след час, все щях да се обадя. Нали е по-добре, че сега позвъних?

         - Не знам. И тогава, както и сега, щях да спя.

         Помълчаха, не бързаха за никъде. Нито той, нито тя.

         След малко тя каза:

         - А не знаехте ли, че ще ме събудите?

         - Знам, нормално е в един човек да спи, нали?

         - Точно така. И мисля, че е време пак да заспя.

         - Чакайте! – умолително я спря.

         - Да?

         - Само за това ли се обадих - за да ви пожелая “Лека нощ!”? А има толкова много неща, които можем да си кажем... – продъжли, но вече с гласът на нощта

         Отново помълчаха. Сега в тишината се долавяше колебание – като това дали да отвърнеш на въпрос или да го подминеш.

         - А и ми хареса да си говоря с вас – побърза да добави той.

         - Да, но можеше и да стене и през деня – в гласът ѝ имаше съгласие, че могат да си поговорят, но все още не беше сигурна дали да е точно в този час.

         - Не, тогава е друго, не е като през нощта.

         Тъмнината присви криле и обви скитника.

         - Може би заради тишината? – дочу шепота ѝ едва доловим, като преминал край него лек полъх на есенния вятър.

         - Може би е заради тишината – съгласи се той.

         - И заради тъмнината, която я съпътства.,,

         - Може би и заради миговете, които само след полунощ придобива истинският си вкус - този на безкрайността на цялото нощно небе.

         Тя не отвърна. След малко чу:

         - Изчакайте така, моля!

         - Тук ще съм – обеща ѝ той.

         Огледа се и потърси някоя светлинка, която да го стопли в хладната нощ. Бе на съвсем непознато място - многоетажни блокове със затъмнени прозорци, пусти квартални градинки с редици  от оголили клони дървета, дълбоко заспали колони от коли и една уютна автобусна спирка, която го приюти в крехките си стъклените обятия. След часове на обикаляне я видя и просто знаеше, че трябва да спре точно тук, а и със сигурност нямаше да мине автобус да го прибере след като за момента нямаше накъде да отиде.

         - Ало? – топъл, мек глас го повика от мислите му.

         - Да – каза бодро, - тук съм.

         - Преместих се на по-удобно място. Моля да ме извините за чакането – долови , че вече не се сърдеше за събуждането.

         - Няма нищо, за мен си струваше да ви изчакам. Гласът ви е така вълшебен - сподели това, което го плени още отначало.

         - Благодаря, но чак пък вълшебен!

         - Така е - подвърди и се облегна на стъклото на спирката. Имаше нещо написано с маркер, но не обърна внимание на думите.

         - И какво правите в един след полунощ?

         - Разхождах се по улиците на един непознат град. Обичам да ги обхождам когато са вече пусти и няма автомобили, които нагло да пречат с шума си.

         - И как се озовахте там? Казахте „непознат”, значи не сте от там.

         - Дойдох малко преди залеза. А вече отдавна не съм от никъде. – Беше скитник, затова и отговори на незададеният ѝ следващ въпрос: – Просто скитам във времето, което наричаме живот. Въвря по пътя, но не броя крачките – просто вървя.

         Помълчаха. Дори когато мълчаха беше приятно.

         И двамата си мислеха за живота, за пътищата му, за наклоните, за подхлъзванията, за изкачванията, за устремите, за паденията и за всичко онова, което може да се случи във времето на един човешки живот. Много или малко – докато вървиш не го усещаш, спреш ли може да се прецени колко си изминал, колко си изживял... и дали си е заслужавало.

         - Вие с какво се занимавате? - попита предпазливо.

         - Рисувам. Рисувам различното, което ни заобикаля.

         - И кое е то за вас?

         - Нещо останало скрито за другите  - прикрито като забравена тайна, разголена пред всички, но оставаща все така невидима за очите им. Неща, които всеки чувства, но не винаги вижда в цвят. Рисувам цветовете на живота, така както вие скитате из дните му.
         Той се замисли. Понякога ги виждаше като цветове, понякога ги чуваше като ритъм. Но се съгласи, че дори и тишината си има своят цвят. Така както имаха цветове мечтите, имаше ги и тъгата, знаеше, е и самотата понякога се покрива със собствен цвят.

         Всичко по пътя имаше цветове - а тя умееше да ги рисува.

         - Смехът на дъщерята на пекаря, излязла на вратата в пролетните дни за да ѝ се пордава. Също и потропването на самотния ваксаджия на ъгъла в студените есенни утрини – предложи няколко щриха, които изникнаха в спомените му.

         - И шепота на вятъра, въртящ в танц окапалите вече листа покрай олющеният от годините му сандък  - продължи тя мислите му. - И тихото звънене на сребърната камбанка, окачена на малкото прозорче на последния етаж от изоставената къща на улицата, точно срещу пекарната, която пролетния вятър закача игриво.

         - А отминаващите дни - онези осиротяващи мигове, които се опитваме да задържим, но те неумолимо, изплъзвайки се от ръцете ни, изтичат в онзи безкраен океан наречен минало... Тях също, нали?

         - И тях, и времето, отпечатващо в спомените отлитащите моменти. Малко е тъжно да ги рисуваш, защото са напоени с безброй сбъднати разочарования – въздъхна тя. - Вие също виждате нещата с цвят?

         - Понякога... Някои са потъмнели и превърнали се в пустош с груби израстъци. Понякога има толкова тъга наоколо и е толкова истинска, че заглушава сиянието на кратките проблясъци от щастие, които идват като прелитащо ято, но винаги си отиват след краткото лято.

         - Да, така е.

         И си разказаха как съжаляват за несбъднатите мечти на метачката, която сутрин си говореше тихо при всяко замитане по пустата улица – ако не беше онази болест в миналото ѝ, дали нямаше да бъде нещо повече от това, което ѝ бе отредил живота.

         И за стария ветеран от вече забравена война, който бе оставил своите мечти с двата си крака на някое чуждо поле, неразбрал дори защо е бил там и ден след ден излизаше пред своя дом, мълчаливо посрещаше и изпращаше всички преминаващи, а инвалидния му стол, очукан и поръждясал, издаваше стоновете от болката.

         И за онази самотна майка в парка, гледаща играта на своето дете с пълни от сълзи очи, незнайки как ще продължи напред през дните – останала съвсем сама, без подкрепа, забравена от всички и без нито една подадена ѝ за помощ ръка.

         - Сякаш живота наказва несправедливо толкова много от нас и като че ли това е по-истинско от мимолетното щастие – като това да се влюбиш, само за да разбереш, че никой не е способен да те обича вечно и завинаги.

         - Трудно е да не го видим, въпреки че повечето остават слепи, по-скоро заслепени от собствените си стремежи - съгласи се тя. – А ;юбовта... Хората са създадени да живеят заедно, заедно да се смеят, заедно да плачат, би трябвало и да си помагат, но рядко се случва да е споделено в обятията на любовта.

         Тя замълча, навярно докосната от някой свой спомен.

         - Понякога е толкова тежко да продължавам да вървя и да имам срещи, които после  излизат сред цветовете – каза след малко..

         - А ако си го и преживял - боли!

         - И не отминава с времето...

         Отново замълчаха.

         Мислите за миг се изгърбиха от тази тежест и завлачиха крака в прахоляка на трънливата пустош. Напънаха се да прескочат тази ивица от мръсотия, за да не ги повлече и успяха, нямаше защо да си спомнят разочарованията от иначе ярки като светкавици краткотрайни срещи във времето.

         - Сънят отиде ли си? – попита той, нарушавайки тишината.

         - Надалеч.

         - И сега?

         - Сега съм с вас. Говорим и ви слушам - много отдавна не съм споделяла истински неща с някой друг.

         - Да оставим тъгата и да открием нещо друго.

         - Нещо за вас може би – предложи тя. - Как ме намерихте?

         - Просто написах поредица от числа. После се досетих, че са номер и когато дойде нужния час ви набрах.

         - В един след полунощ – подсети го тя.

         - Което нещо трябва да се случи – то ще се случи – така са ми казали, че действа съдбата.

         Тя се съгласи и попита:

         - А преди да се обадите?

         - Както казах, обикалях безцелно и събирах спомени. Нищо друго - само това.

         - И много ли имате? Спомени?

         - Безкрайно много са, но не всички са за спомняне. Има и хубави, срещат се и лоши. Те са като дните - всеки е различен за себе си. Опитваме се да гадаем за тях, какви ще бъдат преди да се случат, но кой може да кажа какво ще е времето, което още не е дошло?

         - Така е. Имаме такива спомени, които греят като слънце, но и други призрачни като гъста мъгла.

         - Какво е това, което чувам?  

         Тиха музика се долавяше като фон на хубавият ѝ глас.

         - Пуснах нещо, което обичам да слушам в нощта. Да го спра ли?

         - Не – той спомена името на композитор: - Той е, нали?

         - Познавате ли го?

         - Него да. Има мелодии, които се изказват по точно и от думите. Като цветовете са, но допълнени със звуци.

         Заслушаха пиесата. Връзката беше добра и пиесата се носеше в нощта, ромолеше, разливаше се и от време на време докосваше някоя скала.

         Почувства как е при нея, в полумрака и двамата се оказаха стаени и притихнали пред нещо по-значимо от дребните прищявки на ежедневието. Слушаха една мелодия, която е преминала епохи на величие и падения, но оставаща все така заредена с красотата си.

         - Хубаво е, нали? - попита тя след последния акорд.

         - Завладяващо е – като планински поток, преливащ между падащата върху му лунна светлина - вълшебно и приказно.

         А в мислите си бе видял и още нещо.

         - Сякаш бях с вас пред него.

         - И аз усетих странно присъствие.  

          Той си помисли дали не се уплашила от мига.

         - Обичате музиката, нали?

         - Много. Тя говори толкова ясно, винаги съм мислел, че бихме могли да се разбираме само с нея. Вместо да говорим да се изразяваме с мелодии, не с дълги песни, а без думи, просто с тонове.

         Отново оставиха тишината да събере мислите им.

         -  Откъде се обаждате, къде сте сега?

         - Не знам точно. В една спирка, на една дълбоко заспала улица. Да видя ли името на улицата?

         - Недейте, и така сме добре. Не е толкова важно. Просто попитах. Хареса ли ви града?

         - Не видях много през светлата му част, повечето време прекарах в един парк в гледане на залеза през клоните на есенно дърво – нашариха го целия. После дълго се разхождах. И сякаш предчувствах, че тази нощ ще срещна някой, който ще ме кара да вярвам, че не съм сам на света.

         - Да не ме сваляте нещо? – престорено строго попита тя.

         - Казвам каквото чувствам.  Просто е хубаво да ви слушам... Така истинска, реална, а в същото време е като магията на това да потъваш в сън, а все още и да усещаш реалността – и се питаш кое състояние е реалността и кое съня. За пиесата за пиано, нали не се сваляхте на композитора, като казахте, че ви харесва?

         Тя се засмя меко като падащ летен здрач над роден дом. Той помнеше този смях от далечното минало.

         - Прав сте, така е. Може би наистина трябва да споделяме когато чувстваме красивото в другия.

         - Истинските неща трябва да се казват.

         - И това е така. Е, тогава - благодаря за хубавите думи. И какво друго чувате?

         - В гласа ви?

         - Да...

         - Много неща.

         Той затвори очи и изчака вълните да се влеят в съзнанието му.

         - Например ранните утрини, в които сте станала посрещайки зората, загледана замечтано през прозореца и изпращайки звездните искри на нощта. И после как бавно се разхождате по все още празните улици, отивайки до близкият парк в търсене на цветовете и звуците за вашите картини – защото не само тъгата е тази, която рисувате.

         Потърси още образи и продължи:

         - А след това до близката пекарната за топли закуски, срещайки душите на онези хора, станали също рано за да отидат на своята работа – едни с ведри лица, други угрижени, трети крачещи между тънката ивица между реалността и съня. Усмихнати, безгрижни или налегнати от притеснение – безброй лица и безброй очи.

         - Всеки носи свой собствен свят в погледа си – вметна тихо тя.

         - И след това се прибирате и изправяте пред празнотата на платното и нанасяте върху нея с цветове всичко видяно и почувствано. Светове от цветове.

         - Бих могла да кажа, че живеете с мен – чу след дълга пауза. - Сякаш се познаваме от години. Как видяхте тези неща?

         - Просто в гласа има много образи, а мислите ги видяха. Нали ви казах за вълшебството на тази среща след полунощ - оказа се, че го има, въпреки че прилича на сън.

         - Ще повярвам, защото току що го доказахте. А вие какво правите в подобни утрини?

         - Понякога съм на път и гледам отминаващите места как едно по едно се оттъркулват като зърна и изчезват някъде зад мен. Понякога слизам да потърся някое от тях в някой град - нов или вече познат. Обикалям тихите му улици, напоследък си мисля за съдбата, отредила да вървя сякаш до безкрай по пътя на живота. Тъжно е да си съвсем сам на света, дори и сред хиляди познати и милиони непознати – все така оставаш като остров, заобиколен от океан от неразбиране.

         - И звъните по телефона напосоки? - каза тя с леко нотка на разочарование.

         - Това не е така. Правя го за първи път. Нали ви казах, че написах редица числа и така набрах вашият номер. Това е странно чувство, което ме обзе при залеза на слънцето и не го разбрах веднага. След това вече знаех, че трябва да се обадя. А цифрите дойдоха сами с поклащането на есенните клони, рисувайки по своя си начин щрихи в небето. Никога преди не съм го правил, нито ще го направя пак. Магията е само за един път.

         - Наистина има магия. И с какво живеете докато се скитате?

         - Понякога работя, когато реша, че това е добра работа, тогава и оставам на някое място за повече време. Днес пътувах за другаде, но нещо ми каза да спра и спрях.

         Замълчаха, вкусващи от срещата им в студената есенна нощ. Никой не бе очаквал, че ще намери някой с когото ще разговаря за всичко онова, което е в него и че този непознат не само го разбира, но и чувства същото, макар и по свой си начин. Отдавна бяха приели, че света ще си остане завинаги безразличен откъм разбиране.

         - Имате ли име? – попита, знаеше, че такава нощ може да има свое име.

         - Ясмин – каза тя и го обля с аромат на източния цвят. - А вашето ще остане скрито в нощта, нали? – предложи тя сред падащите цветове на жасмин.

         - Може и така, но не е задължително – съгласи се той, след което ѝ каза името си.  

         А тя му каза откъде е – с това почти не останаха тайни между тях. Вече имаха номерата на телефоните си – навярно те щяха да ги свързват докато се носеха разделени между бреговете на живота.

         Ясмин бе разбала, че с идването на деня той ще изчезне. Пътят му все още се развиваше напред и надалеч, не се знаеше кога ще спре и къде ще е това. Може би някъде във времето, но не и сега.

         И двамата помислиха в един и сищи миг за времето – ако тя е огънят, който го разгаря, то той би ли бил пламъкът, който го раздвижва?

         Ставаше все по-хладно, нощта го изостави съвсем сам срещу студа.

         - Там, навън, не ви ли е студено? - доловила потреперването му попита Ясмин.

         - Малко - засмя се той, - но есента - късната есен, - ми е любима, затова и трябва да приема прегръдката ѝ, а и има толкова неща в нея. А вие, Ясмин, как я виждате?

         - Есента...

         Сякаш подслушала разговора им есентта се раздвижи и понесе рояк листа по улицата. Разпиляваше ги, събираше ги, понасяше ги напред, но само за да ги завърти наобратно и отново да ги разпилее.

         - Когато клоните се оголват, душите на дърветата заспиват, а няколко мига преди идващата буря играещите цял ден ята от листа утихват в очакване. Обичам да седна и да погледам това затишие и хладните ръце на вятъра да ме докосват. А когато бурята е вече отминала, въздухът е толкова чист и напоен с аромата на дъжда. Слънцето е останало без сила в такива дни, сякаш се е изчерпало през лятото и се приготвя да заспи дълбоко за през зимата. Запечатвам в мислите си тези усещания, които предавам в есенните си картини – оттичащите се с дъждовните реки листа и самотата на дърветата, отцеждаща се от голите им клони.

         Мълчаха дълго, есенно.

         Той си каза:  - Нима е това пристана, в който трябва да се завърна някога, след като обиколя света?

         Тя си каза: - Дали това е онзи, който все някога трябва да се завърне?

         Фаровете на минаваща кола осветиха спирката. Затвори очи, в момента не искаше светлина. Утрото ще дойде и след този лъч ще има още много светлини, а с тях и обичайните шумове на пробуждащия се град. Почувстава как мигът на срещата им отминава, дошъл от нищото и прогонил нощната магия отново там.

         - Стана късно – каза уморено, - за другите всъщност сега започва. Вече не съм сам на улицата. Може би трябва да ви оставя да поспите?

         - Не, няма да заспя. Но ще си мисля за доста неща.

         Да, това щеше да прави и той самият.

         - За хубави неща - допълни тя.

         - За телефонната магия, която се случи така, че ни събра в една есенна нощ.

         - Която дали няма да остане само в спомените?

         - Не, Ясмин, такава среща няма да остане само като сянка, която ще избяга при първите лъчи на деня. Но сега е още е рано да се спра. Време е да тръгвам, макар и все така незнайно накъде. Нали може да се обадя отново?

         - Ще чакам - тихо каза тя.  

         Тъмнината въздъхна, може би заради това очакване, а може би заради това, че пътят ѝ го зовеше.

         - Ще чакам - повтори и затвори, обещала да го приеме когато реши да излезе от лабиринта на живота.

         Той знаеше, че вече имаше къде да се завърне.

         Постоя още малко загледан през стъклото и надписа който така и не прочете, след това тръгна към изгрева, който идваше както винаги от правилната посока на пътя му.