събота, 25 декември 2021 г.

Коледна искра

 

   
      1.
         Час преди началото, Принцеса оставаше сама - за съсредоточение, за преговаряне на текстовете, за прочитане отново на сценария на шоуто, което трябваше да бъде перфектно. Дължеше го на всички онези, които идваха на концертите ѝ.
         Днес ще бъде необикновено, ще бъде празнично и приказно – каза си тя, извиквайки в съзнанието си всяка следваща стъпка, всеки жест, всеки изпят тон.
         Екипа ѝ беше добър, ще се погрижи за светлините и звука, музикантите от групата чудесни професионалисти, от нея зависеше да запали искрата и да разгори празничния огън в душите на публиката. Избра този град, защото от тук някога започна пътят ѝ към небосклона на известността и искаше да му подари концерта в коледната седмица.
         Вратата на стаята се отвори и влезе асистента на Принцеса, след малко ще започнат приготвлението на звездата за появата ѝ на сцената. Без да каже нищо, знаейки какво точно трябва да направи, асистента отвори кутия и извади част от сценичните костюми и ги окачи на стойката. Прекара ръка за да се увери дали са цели и няма откачени части или някоя връзка да се е разплела. Принцеса трябваше да се преоблече четири пъти тази нощ, негова грижа е да ги подреди и провери.
         - Всичко наред ли е? – промълви Принцеса, все още със затворени очи, предвиждайки концерта.
         - Да, залата е пълна – трийсет хиляди са.
         Колко много фенове са дошли да чуят и видят:
         - Коледния концерт...
         - Коледния концерт ще бъде събитието на годината.
         Тя остана още малко с мислите си. Асистента нареждаше комплектите от дрехи и добавяше аксесоарите към тях. Принцеса не позволяваше на друг да ги пипа, имаше му доверие и знаеше, че всичко ще бъде както трябва.
         - Време е – обади се той след малко.
         Принцеса се обърна и го погледна. След малко тишината ще бъде пометена от силният ѝ глас. Вдиша, издиша, още веднъж и още веднъж. Усмихна се, беше готова.
         - Ще зарадваме толкова много хора.
         - Винаги ги радваш... винаги!
         Тя му даде знак, че могат да започнат с обличането.
         След като всички си отидат, нея ще има ли кой да я зарадва – само най-приближените ѝ знаха, колко самотна е великата Принцеса.
         Затова обичаше концертите си - имаше за два часа толкова много приятели.
 
         2.
         Искра изчака деня да се преполови, знаеше, че следобеда няма да има много движение по улицата и ще е напразно стоенето ѝ в студа, но вечер всички излизаха – беше седмицата на Коледа. Улиците бяха украсени и осветени празнично, хората се смееха, навред се носеха ароматите на всевъзможни коледни храни, предлагани на улицата от майстори сладкари. За нея цветовете се сливаха в пъстра картина, но звуците и миризмите усещаше съвсем ясно – надяваше се да е част от всичко това, макар и да бе една съвсем малка и незначителна точица в целият този празничен безкрай.
         Следобеда прекара в слушаше песните на Принцеса - толкова ги харесваше, а гласът ѝ я караше да забравя за страданията и за бедното ѝ съществуване. Любима ѝ бяха  онези, в които се пееше за сбъднатите мечти, за срещата на онзи, който си сънувал нощ след нощ, за това ще любовта побеждава раздялата – един друг свят, в който Искра се превръщаше в приказна принцеса.
         Знаеше ги всичките – да ги свири и да ги пее. Понякога, когато валеше с дни, те  пееха заедно – Принцеса и Искра. Ако я попитаха дали има мечта, навярно първо би отговорила, че иска да изпее една, само една песен с нея – с Принцеса.
         Всеки си има някаква мечта, голяма или малка, възможна или невъзможна – нейната беше да изпее само една песен с онази, която правеше живота ѝ малко по-лек.
         Напомни си да не забрави да помоли и остави да се зареди телефона в някой магазин. Ползваше го единствено за да слуша музика, нямаше на кой да позвъни, нито нея пък имаше кой да потърси. Не искаше да има и ден в който да не може да чуе любимият ѝ глас.
         Когато стана шест, навън вече бе почти тъмно, тя облече голямото мъжко яке, взе китарата и излезе от бараката. Вън беше много студено, а вътре просто студено, малкият огън се опитваше да стопли ограденият от вехтории квадрат, който наричаше свой дом, но в зимните дни нямаше много сили да го направи.
         Бавно, за да не се спъне в нещо, Искра пое към онзи ъгъл на търговската улица, където обикновено стоеше. Вечер виждаше замъглено и неясно, но успяваше да следва малките знаци, по които се ориентираше – няколко графита на стените, пилона на старинен уличен фенер, натрошените мраморни късове, редица от водещи я напред решетки на ограда, ниският клон на дървото с изоставеното гнездо, а после онази витрина с усмихнати лица от рекламните плакати – знаци, оставащи невидими за другите, но за нея бяха като онези, които ползваха шофьорите по пътя си.
         Как ли ще се оправям ако зрението ми съвсем изчезне – ще е трудно, много по-трудно...
         Излезе от лабиринта на бараките, мястото където живееха стотиците родени като нея бедняци, превърнали се в полубездомници, скитащи от град на град, гостуващи за ден, два или месец на мизерията и плъховете. Остави мрака зад себе си и тръгна към светлата част на света. Внимаваше да не удари някой с китарата, която притискаше възможно най-близо до себе си. Хората я подминаваха, увлечени в празничното настроение – беше седмицата на Коледа. Носеха новите си дрехи и не искаха да бъдат докосвани от подобни на нея, някои дори нарочно я избягваха, казвайки си, че е време да се забрани на подобни да излизат от района си, който милостиво им е оставен да обитават.
         Искра знаеше какъв празник е. Казваха, че е празник на семейството, самата нямаше усещане за това след като винаги е била сама, затова както и предни години щеше просто да пее, щеше да го прави, надявайки се да не остане гладна, на този празник имаше достатъчно хора, носещи духа на доброто, те ѝ даваха малко от това което имаха. Искра не искаше и много – колко ли може да изяде една малка птичка, която имаше единствено песните си за размяна на няколко трохи от коледната трапеза.
         Понякога размишляваше как така всички хора са родени под едно и също небе – еднакво за всеки един, а ги има тези различия – може би е по-справедливо да има поравно разпределено щастие за всеки. Или даващия не е преценил на кой колко  правилно или някои от тях взимат повече от другите. За проблема си не мислеше, когато я прегледаха и казаха, че операцията на очите ѝ ще струва толкова, колкото никога не би имала, Искра се примири с това, че скоро ще бъде съвсем сляпа. Прие го като част от различията между хората – тя навярно няма право да се радва на онова, което може да види.
         Стигна до мястото си, подпря се на камъка, образуващ ъгъл между двете витринени стени, сложи малкото картонче пред себе си, настрои китарата и запя.
         Знаеше много песни, макар най-близки да ѝ бяха тези на световната звезда Принцеса и затова често ги изпълняваше от сцената на своя ъгъл. Тази вечер щеше да пее само тях и нямаше да е съвсем сама.
         Гласът ѝ беше чист, хубав и достигащ до онези от човешкият поток, спиращи да я послушат. Понякога хвърляха някоя монета на картончето в краката ѝ, понякога само слушаха, понякога просто без да я забележат подминаваха.
         След малко щеше да изпее онази за искрата, която искаше да се превърне в огън.
 
         3.
         Публиката дълго скандира името ѝ.
         А в стаята си Принцеса все още гореше от емоцията, с която раздаде музиката си на всички в залата. Нямаше човек, който да не я усети и видно все още ги държеше. Но след като излезе три пъти, тя им пожела весели празници и се изолира тук.
         Радваше се, че успя да зарадва толкова много хора – хиляди и хиляди все още я викаха, но нямаше повече сили.
         Асистента ѝ се появи възторжен с огромен букет цветя. Отвън напираха и други, но охраната ги удържеше.
         - Беше невероятна!
         - Те го заслужаваха – прекрасна публика.
         - Града те обича - ще се помни тази нощ, дълго ще се помни!
         Той започна да масажира звездата, а тя за да се отпусне изпълни няколко упражнения от вдишвания и издишвания. Пулсът ѝ се успокои, мислите се върнаха към равномерното си течение.
         Принцеса подаде ръка и започнаха да свалят костюма.
         - Приготви колата. На въпроси ще отговарям утре, всички срещи ги отмени също за утре. Охраната да се погрижи да няма репортери, след половин час излизам.
         - А събирането? Празненството, не което ни поканиха?
         - Няма да ходя. Не и днес. Иди ти и се забавлявай, предай, че съм изтощена, но благодарна на всички.
         Асистента кимна в съгласие. Звездата е уморена и иска да почива. Нормално, след това шоу.
         Незабравим спектакъл, който скоро щеше да бъде на екран и всички онези, които не можаха да дойдат, ще усетят магията на неговата Принцеса – той я боготвореше, не само заради песните, а понеже я познаваше навярно най-добре от всички и знаеше какъв необикновен човек е. Страдаше заради самотата ѝ – защото звездата гореше сама, макар и заобиколена от толкова други съзвездия, но за него и милиони други само тя оставаше единствената:
         Принцеса...
        
         4.
         Искра потрепери. Зимата я целуваше с ледени устни. Как ѝ се искаше да се прибере, да запали малката печка – така наричаше металната кутия, в която хвърляше всичко намерено и можещо да гори, - да се постопли колкото може и да заспи под купчината от събрани завивки.
         Но гладна какво би сънувала – тялото искаше своето, а пред себе си имаше само няколко дребни монети. Обикновено оживената улица сега беше почти празна. Трябваше да опита да накара пръстите си да свирят поне още час, макар вече да се движеха все по-трудно. В такива моменти имаше своя трик – докосваше струните само колкото да подпрат гласът ѝ, а оставаше той да бъде водещ, като запълваше с тихи вокали липсващите места на мелодията от инструмента.
         Не знаеше, че всички са отишли на концерта на любимата ѝ изпълнителка. Не знаеше, че тя е тук днес и тъй като не виждаше много надалеч, Искра нямаше как да разбере има ли някой или не, затова продължи да пее, надявайки се да му хареса и да пусне нещо пред нея.
         Защо ли песните не можеха да хранят и тялото, така, както правеха с душата ѝ...
 
         5.
         - Просто карай, не искам да се прибирам все още – нареди тя на шофьора си. – Обиколи града, бавно го обиколи – улиците са толкова празнично украсени и искам да ги видя.
         Той подкара голямата кола. До него беше още един мъжага. От години бяха личната ѝ охрана и я следваха от град на град, където наемаха допълнително сили, за да я пазят от страстта на почитателите, също и от неодобряващи изкуството ѝ – винаги има и такива, но Принцеса приемаше, че светлината не може да заблести и да изпъкне, ако го нямаше и мрака. Все пак се опитваше да достигне до всеки, но дали всички искаха да бъдат докоснати – вероятно не.
         В хотела щеше да бъде сама и затова поиска да вкуси от нощта. Да почувства усещането от празника. Песните ѝ бяха в сърцата на милиони, а в нейното нямаше никой. Познаваха я по целият свят, а тя вече не познаваше почти никой.
         Невъднъж си бе мислила, че това е цаната на успеха и славата – да остане сама, без истински близък до себе си. Асистента и двамата мъже в колата бяха винаги до нея, но по-скоро бяха като едно цяло, в което се движеха заедно, но без да се познават истински.
         Човек има нужда от само един до себе си, с когото да сподели всички мигове в живота си – това мислеше Принцеса, която нямаше никой. Израстна от нищото сама, успя да изгрее и покори цял един свят. В миналото се подлъга и повярва на не един и двама, че са истински приятели, че са истинската любов, но скоро узна, че са с нея заради облагите на известността и най-вече заради парите. След тези горчиви опити започна да се пази и не допускаше никой.
         Отвори прозореца и подуши аромата на коледната нощ – някъде правеха коледни сладкиши и реши, че може да си вземе от тях.
         Улицата бе украсена с разноцветни мигащи и преливащи светлини. Някои от магазините вече затваряха. Съвсем малко хора имаше и предположи, че са били на концерта ѝ и все още са около залата.
         Колата бавно се движеше.
         - Спри!
         Чу глас и позната мелодия. Нейна песен, но нещо в гласа я примами. Потърси кой я изпълнява и видя едно свито от студа момиче, едва държащо очукана китара, подпряло се на ъгъла и оставило малко картонче до краката си на което имаше само няколко монети.
         Просеше с песните ѝ... – стана ѝ тъжно.
         Принцеса веднага прецени, че гласът на момичето е необикновен.
         Също и това, че никой не го забелязва.
         Тя потупа едрото рамо на мъжа пред нея и обяви, че ще излиза – той слезе, огледа полупразната улица и отвори вратата на колата. Другия също оглеждаше района, докато говореше по телефона, давайки указания къде се намират.
         Принцеса застана на крачка от пеещата. Разбра проблема с очите на момичето, също и се досети откъде е дошла. Но в нея видя израстнал от мрака стрък светлина, който изпълнява песента ѝ - разбрала е истински посланието на думите в нея, изливаща ги като река на живота към пресъхналите и жадни полета.
         И никой не я чуваше – а пееше по-хубаво от нея самата.
         Онази песен за искрата...
         Принцеса застана до момичето и запя с нея.
         Нощта трепна и всичко беше различно.
         След малко спряха две коли с още охрана и се наредиха пред тях.    
         Хората спираха, чудеха се защо стоят там тези мъже, вглеждаха се и разпознаваха добре познатият им образ, после развълнувани звъняха на познати. След още една песен, стотици камери снимаха и безборй телефони предаваха на живо.
         Градът получи втори концерт тази нощ, който след време казаха, че е бил по-силният.
        
         6.
         Искра усети различното още щом непозната застана до нея и запя. Само за миг позна гласът и се вгледа през мъглата и осъзна коя е. Понечи да спре, но Принцеса ѝ даде знак да продължават. Помисли, че е заспала и сънува, но зимата я убеди, че не е сън.
         Изпяха една песен, после звездата взе китарата и засвири. После друга, след това трета. Пяха повече от половин час – пред тях вече имаше голяма тълпа от фенове, сега приветстващи не само Принцеса, но и непознатата ѝ подражателка.
         С благодарност и пожелания за весели празници, Принцеса я хвана през кръста и я поведе. Искра се подчини и я последва, би я последвала където и да е – беше нейната любима Принцеса. Охранителите им правеха път и двете скоро бяха в колата на звездата. Китарата сложиха настрана, картончето с вече доста монети също го донесоха, но Искра не мислеше сега за парите.
         Беше до тази, която усещаше толкова близо до себе си, сега разбра, че не е само заради песните, а имаше някаква топлина, която идваше от Принцеса – за първи път усети какво е щастие, дори си позволи да го сподели:
         - Щастието е най-истинско когато може да го споделиш – благодаря ти!
         - Аз на теб – прошепна ѝ Принцеса, държаща я за ледените ръце.
         Огледала я и без да пита нищо, тя знаеше всичко за тежкият ѝ живот – живот, който щеше да промени, защото съдбата им ги свърза точно сега, точно тук.
         - Как се казваш?
         - Искра.
         - Твоето желание се сбъдна, Искра – трудното за теб вече свърши...
         Колоната внимателно си проправи път през обградилата ги тълпа от възторжени фенове и след малко поеха към хотела, където вече ги очакваха.
         Група почитатели на Принцеса изпратиха с ръкомахания колите. Един от тях каза:
         - В седмицата Коледа чудесата се сбъдват и една искра може да се превърне в Коледния огън...
 
         Час преди началото, Принцеса оставаше сама - за съсредоточение, за преговаряне на текстовете, за прочитане отново на сценария на шоуто, което трябваше да бъде перфектно. Дължеше го на всички онези, които идваха на концертите ѝ.
         Днес ще бъде необикновено, ще бъде празнично и приказно – каза си тя, извиквайки в съзнанието си всяка следваща стъпка, всеки жест, всеки изпят тон.
         Екипа ѝ беше добър, ще се погрижи за светлините и звука, музикантите от групата чудесни професионалисти, от нея зависеше да запали искрата и да разгори празничния огън в душите на публиката. Избра този град, защото от тук някога започна пътят ѝ към небосклона на известността и искаше да му подари концерта в коледната седмица.
         Вратата на стаята се отвори и влезе асистента на Принцеса, след малко ще започнат приготвлението на звездата за появата ѝ на сцената. Без да каже нищо, знаейки какво точно трябва да направи, асистента отвори кутия и извади част от сценичните костюми и ги окачи на стойката. Прекара ръка за да се увери дали са цели и няма откачени части или някоя връзка да се е разплела. Принцеса трябваше да се преоблече четири пъти тази нощ, негова грижа е да ги подреди и провери.
         - Всичко наред ли е? – промълви Принцеса, все още със затворени очи, предвиждайки концерта.
         - Да, залата е пълна – трийсет хиляди са.
         Колко много фенове са дошли да чуят и видят:
         - Коледния концерт...
         - Коледния концерт ще бъде събитието на годината.
         Тя остана още малко с мислите си. Асистента нареждаше комплектите от дрехи и добавяше аксесоарите към тях. Принцеса не позволяваше на друг да ги пипа, имаше му доверие и знаеше, че всичко ще бъде както трябва.
         - Време е – обади се той след малко.
         Принцеса се обърна и го погледна. След малко тишината ще бъде пометена от силният ѝ глас. Вдиша, издиша, още веднъж и още веднъж. Усмихна се, беше готова.
         - Ще зарадваме толкова много хора.
         - Винаги ги радваш... винаги!
         Тя му даде знак, че могат да започнат с обличането.
         След като всички си отидат, нея ще има ли кой да я зарадва – само най-приближените ѝ знаха, колко самотна е великата Принцеса.
         Затова обичаше концертите си - имаше за два часа толкова много приятели.
 
         2.
         Искра изчака деня да се преполови, знаеше, че следобеда няма да има много движение по улицата и ще е напразно стоенето ѝ в студа, но вечер всички излизаха – беше седмицата на Коледа. Улиците бяха украсени и осветени празнично, хората се смееха, навред се носеха ароматите на всевъзможни коледни храни, предлагани на улицата от майстори сладкари. За нея цветовете се сливаха в пъстра картина, но звуците и миризмите усещаше съвсем ясно – надяваше се да е част от всичко това, макар и да бе една съвсем малка и незначителна точица в целият този празничен безкрай.
         Следобеда прекара в слушаше песните на Принцеса - толкова ги харесваше, а гласът ѝ я караше да забравя за страданията и за бедното ѝ съществуване. Любима ѝ бяха  онези, в които се пееше за сбъднатите мечти, за срещата на онзи, който си сънувал нощ след нощ, за това ще любовта побеждава раздялата – един друг свят, в който Искра се превръщаше в приказна принцеса.
         Знаеше ги всичките – да ги свири и да ги пее. Понякога, когато валеше с дни, те  пееха заедно – Принцеса и Искра. Ако я попитаха дали има мечта, навярно първо би отговорила, че иска да изпее една, само една песен с нея – с Принцеса.
         Всеки си има някаква мечта, голяма или малка, възможна или невъзможна – нейната беше да изпее само една песен с онази, която правеше живота ѝ малко по-лек.
         Напомни си да не забрави да помоли и остави да се зареди телефона в някой магазин. Ползваше го единствено за да слуша музика, нямаше на кой да позвъни, нито нея пък имаше кой да потърси. Не искаше да има и ден в който да не може да чуе любимият ѝ глас.
         Когато стана шест, навън вече бе почти тъмно, тя облече голямото мъжко яке, взе китарата и излезе от бараката. Вън беше много студено, а вътре просто студено, малкият огън се опитваше да стопли ограденият от вехтории квадрат, който наричаше свой дом, но в зимните дни нямаше много сили да го направи.
         Бавно, за да не се спъне в нещо, Искра пое към онзи ъгъл на търговската улица, където обикновено стоеше. Вечер виждаше замъглено и неясно, но успяваше да следва малките знаци, по които се ориентираше – няколко графита на стените, пилона на старинен уличен фенер, натрошените мраморни късове, редица от водещи я напред решетки на ограда, ниският клон на дървото с изоставеното гнездо, а после онази витрина с усмихнати лица от рекламните плакати – знаци, оставащи невидими за другите, но за нея бяха като онези, които ползваха шофьорите по пътя си.
         Как ли ще се оправям ако зрението ми съвсем изчезне – ще е трудно, много по-трудно...
         Излезе от лабиринта на бараките, мястото където живееха стотиците родени като нея бедняци, превърнали се в полубездомници, скитащи от град на град, гостуващи за ден, два или месец на мизерията и плъховете. Остави мрака зад себе си и тръгна към светлата част на света. Внимаваше да не удари някой с китарата, която притискаше възможно най-близо до себе си. Хората я подминаваха, увлечени в празничното настроение – беше седмицата на Коледа. Носеха новите си дрехи и не искаха да бъдат докосвани от подобни на нея, някои дори нарочно я избягваха, казвайки си, че е време да се забрани на подобни да излизат от района си, който милостиво им е оставен да обитават.
         Искра знаеше какъв празник е. Казваха, че е празник на семейството, самата нямаше усещане за това след като винаги е била сама, затова както и предни години щеше просто да пее, щеше да го прави, надявайки се да не остане гладна, на този празник имаше достатъчно хора, носещи духа на доброто, те ѝ даваха малко от това което имаха. Искра не искаше и много – колко ли може да изяде една малка птичка, която имаше единствено песните си за размяна на няколко трохи от коледната трапеза.
         Понякога размишляваше как така всички хора са родени под едно и също небе – еднакво за всеки един, а ги има тези различия – може би е по-справедливо да има поравно разпределено щастие за всеки. Или даващия не е преценил на кой колко  правилно или някои от тях взимат повече от другите. За проблема си не мислеше, когато я прегледаха и казаха, че операцията на очите ѝ ще струва толкова, колкото никога не би имала, Искра се примири с това, че скоро ще бъде съвсем сляпа. Прие го като част от различията между хората – тя навярно няма право да се радва на онова, което може да види.
         Стигна до мястото си, подпря се на камъка, образуващ ъгъл между двете витринени стени, сложи малкото картонче пред себе си, настрои китарата и запя.
         Знаеше много песни, макар най-близки да ѝ бяха тези на световната звезда Принцеса и затова често ги изпълняваше от сцената на своя ъгъл. Тази вечер щеше да пее само тях и нямаше да е съвсем сама.
         Гласът ѝ беше чист, хубав и достигащ до онези от човешкият поток, спиращи да я послушат. Понякога хвърляха някоя монета на картончето в краката ѝ, понякога само слушаха, понякога просто без да я забележат подминаваха.
         След малко щеше да изпее онази за искрата, която искаше да се превърне в огън.
 
         3.
         Публиката дълго скандира името ѝ.
         А в стаята си Принцеса все още гореше от емоцията, с която раздаде музиката си на всички в залата. Нямаше човек, който да не я усети и видно все още ги държеше. Но след като излезе три пъти, тя им пожела весели празници и се изолира тук.
         Радваше се, че успя да зарадва толкова много хора – хиляди и хиляди все още я викаха, но нямаше повече сили.
         Асистента ѝ се появи възторжен с огромен букет цветя. Отвън напираха и други, но охраната ги удържеше.
         - Беше невероятна!
         - Те го заслужаваха – прекрасна публика.
         - Града те обича - ще се помни тази нощ, дълго ще се помни!
         Той започна да масажира звездата, а тя за да се отпусне изпълни няколко упражнения от вдишвания и издишвания. Пулсът ѝ се успокои, мислите се върнаха към равномерното си течение.
         Принцеса подаде ръка и започнаха да свалят костюма.
         - Приготви колата. На въпроси ще отговарям утре, всички срещи ги отмени също за утре. Охраната да се погрижи да няма репортери, след половин час излизам.
         - А събирането? Празненството, не което ни поканиха?
         - Няма да ходя. Не и днес. Иди ти и се забавлявай, предай, че съм изтощена, но благодарна на всички.
         Асистента кимна в съгласие. Звездата е уморена и иска да почива. Нормално, след това шоу.
         Незабравим спектакъл, който скоро щеше да бъде на екран и всички онези, които не можаха да дойдат, ще усетят магията на неговата Принцеса – той я боготвореше, не само заради песните, а понеже я познаваше навярно най-добре от всички и знаеше какъв необикновен човек е. Страдаше заради самотата ѝ – защото звездата гореше сама, макар и заобиколена от толкова други съзвездия, но за него и милиони други само тя оставаше единствената:
         Принцеса...
        
         4.
         Искра потрепери. Зимата я целуваше с ледени устни. Как ѝ се искаше да се прибере, да запали малката печка – така наричаше металната кутия, в която хвърляше всичко намерено и можещо да гори, - да се постопли колкото може и да заспи под купчината от събрани завивки.
         Но гладна какво би сънувала – тялото искаше своето, а пред себе си имаше само няколко дребни монети. Обикновено оживената улица сега беше почти празна. Трябваше да опита да накара пръстите си да свирят поне още час, макар вече да се движеха все по-трудно. В такива моменти имаше своя трик – докосваше струните само колкото да подпрат гласът ѝ, а оставаше той да бъде водещ, като запълваше с тихи вокали липсващите места на мелодията от инструмента.
         Не знаеше, че всички са отишли на концерта на любимата ѝ изпълнителка. Не знаеше, че тя е тук днес и тъй като не виждаше много надалеч, Искра нямаше как да разбере има ли някой или не, затова продължи да пее, надявайки се да му хареса и да пусне нещо пред нея.
         Защо ли песните не можеха да хранят и тялото, така, както правеха с душата ѝ...
 
         5.
         - Просто карай, не искам да се прибирам все още – нареди тя на шофьора си. – Обиколи града, бавно го обиколи – улиците са толкова празнично украсени и искам да ги видя.
         Той подкара голямата кола. До него беше още един мъжага. От години бяха личната ѝ охрана и я следваха от град на град, където наемаха допълнително сили, за да я пазят от страстта на почитателите, също и от неодобряващи изкуството ѝ – винаги има и такива, но Принцеса приемаше, че светлината не може да заблести и да изпъкне, ако го нямаше и мрака. Все пак се опитваше да достигне до всеки, но дали всички искаха да бъдат докоснати – вероятно не.
         В хотела щеше да бъде сама и затова поиска да вкуси от нощта. Да почувства усещането от празника. Песните ѝ бяха в сърцата на милиони, а в нейното нямаше никой. Познаваха я по целият свят, а тя вече не познаваше почти никой.
         Невъднъж си бе мислила, че това е цаната на успеха и славата – да остане сама, без истински близък до себе си. Асистента и двамата мъже в колата бяха винаги до нея, но по-скоро бяха като едно цяло, в което се движеха заедно, но без да се познават истински.
         Човек има нужда от само един до себе си, с когото да сподели всички мигове в живота си – това мислеше Принцеса, която нямаше никой. Израстна от нищото сама, успя да изгрее и покори цял един свят. В миналото се подлъга и повярва на не един и двама, че са истински приятели, че са истинската любов, но скоро узна, че са с нея заради облагите на известността и най-вече заради парите. След тези горчиви опити започна да се пази и не допускаше никой.
         Отвори прозореца и подуши аромата на коледната нощ – някъде правеха коледни сладкиши и реши, че може да си вземе от тях.
         Улицата бе украсена с разноцветни мигащи и преливащи светлини. Някои от магазините вече затваряха. Съвсем малко хора имаше и предположи, че са били на концерта ѝ и все още са около залата.
         Колата бавно се движеше.
         - Спри!
         Чу глас и позната мелодия. Нейна песен, но нещо в гласа я примами. Потърси кой я изпълнява и видя едно свито от студа момиче, едва държащо очукана китара, подпряло се на ъгъла и оставило малко картонче до краката си на което имаше само няколко монети.
         Просеше с песните ѝ... – стана ѝ тъжно.
         Принцеса веднага прецени, че гласът на момичето е необикновен.
         Също и това, че никой не го забелязва.
         Тя потупа едрото рамо на мъжа пред нея и обяви, че ще излиза – той слезе, огледа полупразната улица и отвори вратата на колата. Другия също оглеждаше района, докато говореше по телефона, давайки указания къде се намират.
         Принцеса застана на крачка от пеещата. Разбра проблема с очите на момичето, също и се досети откъде е дошла. Но в нея видя израстнал от мрака стрък светлина, който изпълнява песента ѝ - разбрала е истински посланието на думите в нея, изливаща ги като река на живота към пресъхналите и жадни полета.
         И никой не я чуваше – а пееше по-хубаво от нея самата.
         Онази песен за искрата...
         Принцеса застана до момичето и запя с нея.
         Нощта трепна и всичко беше различно.
         След малко спряха две коли с още охрана и се наредиха пред тях.    
         Хората спираха, чудеха се защо стоят там тези мъже, вглеждаха се и разпознаваха добре познатият им образ, после развълнувани звъняха на познати. След още една песен, стотици камери снимаха и безборй телефони предаваха на живо.
         Градът получи втори концерт тази нощ, който след време казаха, че е бил по-силният.
        
         6.
         Искра усети различното още щом непозната застана до нея и запя. Само за миг позна гласът и се вгледа през мъглата и осъзна коя е. Понечи да спре, но Принцеса ѝ даде знак да продължават. Помисли, че е заспала и сънува, но зимата я убеди, че не е сън.
         Изпяха една песен, после звездата взе китарата и засвири. После друга, след това трета. Пяха повече от половин час – пред тях вече имаше голяма тълпа от фенове, сега приветстващи не само Принцеса, но и непознатата ѝ подражателка.
         С благодарност и пожелания за весели празници, Принцеса я хвана през кръста и я поведе. Искра се подчини и я последва, би я последвала където и да е – беше нейната любима Принцеса. Охранителите им правеха път и двете скоро бяха в колата на звездата. Китарата сложиха настрана, картончето с вече доста монети също го донесоха, но Искра не мислеше сега за парите.
         Беше до тази, която усещаше толкова близо до себе си, сега разбра, че не е само заради песните, а имаше някаква топлина, която идваше от Принцеса – за първи път усети какво е щастие, дори си позволи да го сподели:
         - Щастието е най-истинско когато може да го споделиш – благодаря ти!
         - Аз на теб – прошепна ѝ Принцеса, държаща я за ледените ръце.
         Огледала я и без да пита нищо, тя знаеше всичко за тежкият ѝ живот – живот, който щеше да промени, защото съдбата им ги свърза точно сега, точно тук.
         - Как се казваш?
         - Искра.
         - Твоето желание се сбъдна, Искра – трудното за теб вече свърши...
         Колоната внимателно си проправи път през обградилата ги тълпа от възторжени фенове и след малко поеха към хотела, където вече ги очакваха.
         Група почитатели на Принцеса изпратиха с ръкомахания колите. Един от тях каза:
         - В седмицата Коледа чудесата се сбъдват и една искра може да се превърне в Коледния огън...


 

неделя, 21 ноември 2021 г.

Полъх от есента, щрих от нощта

 
       


           1.
         Младата жена не обръщаше внимание на хладните длани на есента. Потънала в мислите си, остави тялото си на тъмнината, която все още не знаеше какво да прави с него. Мрака беше свикнал да се страхуват от него, а не да го пренебрегват с безразличие, това го спираше да се протегне и избра засега да я наблюдава от сенките.
         А тя бе окачила живота си на големи везни – от първият си спомен, та чак до тази съвсем обикновена ноемврийска нощ. Опитваше се да върне всичко изживяно, да претегли и отсее от тежестта му нужното, да забрави излишното.
         Нямаше представа какво стана, но както много други неща и това просто се случи без предизвестие. Вечерта започна с обичайния си ход – покана за среща, музика, гласове, тълпа от познати и непознати лица, светлини и онези купища от безсмилени думи, с които всички опитваха да надвикват шумната стихия край тях. Изведнъж много ясно усети в себе си, че просто повече не трябва да е там, да е част от този хаос.
         Понякога живота се променя така, за миг, като щракване с пръсти и от нищото се появява ключа в ръката ти, с който отваряш една непозната врата, надникваш, преминаваш и всичко е вече различно.
         Тя почувства промяната след като няколко пъти си повтори думите, които чу в припева на някаква песен:
         - Нищо красиво не трябва да бъде вечно...
         Думите я събудиха, изведоха я от този свят, приемайки, че са казани точно за нея. Тъжно ѝ стана от тях - защото е красива, все още много красива, и приемаше, че вечно ще е така. Всички виждаха и се прекланяха пред красотата ѝ, но проникнали в съзнанието ѝ, сега думите прозвучаха като проклятие и без да каже дума на който и да е просто изчезна от веселбата в полунощ, останала без очарованието на магията си. Повървя безцелно, тъсейки къде да остане наистина сама, стигна до някаква малка уличка в покрайнините на нищото, възможно най-далече от олелията и седна пред една мълчалива, извисила се като нощен страж на мощните си колони пететажна сграда и...
         И започна да търси себе си в изживяното, казаното, чутото, мечтаното и останало несбъднато. Слагаше от една страна купчини от думи, най-често тежащи с вярност само за ден, после прибавяше и случилото се заради тях. Изравяше някое обещание, неизпълнено, но дадено с уверение, че ще бъде. Заминавания, завръщания – обмислени или просто защото е била отдадена на порива. Дни, нощи, цяла вечност от лекомислие.
         Дори на тази възраст бе успяла да натрупа спомени, в които можеше да се изгуби.
         От другата страна на везните беше празнотата. Везните току се накланяха в една или друга посока, понякога оставаха почти балансирани, но накрая всичко, което е изживяла се предаде на нейната тежест – на празнотата.
         Осъзна, че живееше от красотата си, преходна и временна, а всичко спечелено навярно ще бъде загубено някой ден. Можеше ли да упрекне младостта си за това, че не е умеела да разпознае кое е правилното решение и да разбере кога е грешала или е пропуснала истински важния за нея миг? Сега – да, а преди час – никога...
         Въздъхна, почувства колко е нетрайно всичко с което е живяла до днес и се завърна в обвитото от студената есенна прегръдка тяло. Мрака все така я дебнеше, но така и не посмя да се приближи. Красотата ѝ все още я пазеше.
         Огледа се и се ослуша.
         Нощта беше много тиха час, час и нещо след полунощ. Луната криеше лице зад самотен облак. Котките стъпваха още по-безшумно по покривите. Звездите трептяха безвучно в равномерния си космичен такт. Сънищата на хилядите спящи все още не са започнали, но вече разплитаха нишките си и скоро щяха да започнат да се сбъдват. Есента бродеше между малките островчета светлина, с която уличните стълбове оразмеряваха тъмнината - един, два, три... - стигаше до последния и се връщаше с безвучно ехо.
         Промъкнал се повей се заигра с хартиен къс, заподмята го насам-натам, вдигна го  нагоре, повъртя го наоколо, после му омръзна и го остави пред младата жена - листа я докосна и тя сведе поглед, вдигна го и прочете бегло ред-два и разбра, че е част от нечий дневник.
         Кой пише днес на хартия? – учуди се на изписаните на ръка думи. - Всеки има нещо електронно в джоба на якето, в чантата, в дома си. А и съвсем скоро целият свят ще бъде цифрово кодиран и проектиран в умовете ни.
         А чувствата – те как ще бъдат описани?
         С единици и нули?
         С поредица от символи?
         С глупави емотикони?
         Така ли ще се влюбваме и разлюбваме?
         Ще има ли изобщо любов или някой ще свързва даден код с друг и това ще е достатъчно за продължи съществуването на една или повече проекции, вярващи, че са живи същества?
         Любовта – нея така и не можа да я открие преди малко, за да я сложи сред всичко друго преживяно, може би с нея щеше да победи празнотата. Може би...
         Наклони страничката към идващата отнейде светлина и зачете:
         „... и моят свят, обвил с дните си живота ми, е такъв, какъвто сам го създам – може да бъде сънят на една и съща приказка, която няма нужда да бъде заменяна. Може да бъде и онзи, от който все пак се събуждаме и следва някое различно Сътворение - поредното или първото, но всяко започващо и завършващо с мен или теб, личността, която е начало на всичко онова, на което сме участващия наблюдател – радост, щастие, любов, тъга, носталгия, мечти, впечетления, разочарования, срещи и раздели – има ги само и единствено защото и теб те има...“
         Пак „любов“ – думата беше останала в мислите ѝ. Искаше ѝ се да я познава, а не знаеше нищо за нея – а дали не я беше срещнала, но гледайки в нечия друга посока, просто не я забелязала и са се разминали? Мнозина я бяха убеждавали, че я обичат и тя им бе отвръщала със същото лекомислие, траещо само от залез до изгрев.
         И пак се запита:
         Дали може да запълни мястото на празнотата?
         Трябва ли да я очаква и да почувства какво е да живее с мисли за някой, който приема, че е истинската ѝ любов, онази която е достатъчно обяснение на въпроса:
         - Защо живеем?
         И ако не я намери, трябва да приеме, че заради емоциите от ежедневието и безразличието, с което участва във всичко случващо се, просто ще трябва да изживее дните си като част от вдигащата обичайната си врява тълпа и накрая все пак да избере да бъде с някой, с когото ще е още по-самотна и от останала без мечти душа?
         Последното едва ли ще може да го понеса – потрепери от погнуса тя.
         Ако реши да го направи сега, все още окрилена от красотата си, ще бъде лесно, много лесно – знаеше колко много ще бъдат щастливи ако избере някой от тях, но не и тя.
         Пое от студения въздух на есента и тихо прошепна:
         - Нищо красиво не трябва да бъде вечно...
         Изпита съжаление към себе си, към онази, която само допреди малко мислеше за живота толкова различно – излизаше всяка вечер, винаги с най-веселата компания, оставяше душата си на светлините и на илюзията за щастие, подлагаше на изтощение тялото и обичаше някой без да влага никакви чувства, а после се оттичаше като дъждовна вода в някой мръсен канал, от който на сутринта се измъкваше и поемаше по дневното си течение, без да осъзнае, че не е запазила никакъв спомен от нощта.
         Пак зачете:
         „Света наоколо шуми с ежедневните си тонове, минаваш през познати места, по които си минавал десетки, стотици пъти, разминаваш се с хиляда и едно лица, някои вече си виждал, други са съвсем непознати и изведнъж усещаш, че четеш мислите им и онова което е в душите им няма никакъв цвят. Проглеждаш и осъзнаваш, че никой не те познава...“
         Някой е описал онова, което се случи с нея тази вечер докато беше там, с тях, с другите и както винаги виеха като безумци към луната, чрез опиатите почувствали дивата и първична свобода, после се въртяха в кръга на врявата си, която вдигаха и си обещаваха мимолетно щастие, лъжейки се един друг с увереност, а някои дори отиваха още по-далеч и рисуваха в нищото на времето щрихите на някакво невъзможно утре – глутница поетични лъжци, живеещи само за мига на сега, който все така не идваше истински.
         Прогледнала и разбрала, че никой не я познава, нито пък тя познаваше който и да е от тях, осъзна, че няма и желание да ѝ се представят кои са.
         Разбрала, че е сама, просто избяга.
 
         2.
         Залиташе, опитваше се да намери посока, често я изгубваше и току се подпираше на някоя стена, съсредоточаваше се за минута-две, намираше я в мъглата и поемаше клатушкайки се напред.
         Беше пияница, един от многото като него по света – понякога сравнително чист, друг път прекалено мръсен от търкалянето при честите падания. Понякога имаше някоя синина, дори и рана от сблъсъка му с поредния айсберг на пътя, но с лекота подтискаше болката щом успееше да получи нужното му за нощта опиянение.
         Пиеше винаги до забрава и собствено умопомрачение. Така предпочиташе, не казваше на никой защо - имаше право на лично пространство и потъваше там, където дори и удавник не би го последвал.
         В бара, който посещаваше напоследък, го търпяха защото си плащаше, когато идваше беше винаги спретнат, а и не пречеше с нищо на останалите посетители. Сядаше още отрано в някой ъгъл и поръчваше често две или три наведнъж, бързайки да запълни онази празнота в себе си, която се отваряше и го караше да пие за да пропадне в мрака и да забрави всичко останало.
         Понякога просто слушаше музиката, понякога си говореше с бармана, понякога записваше нещо в оръфан бележник, който винаги носеше, после започваше да се налива и задрямваше и вече не чуваше нищо, но щом го бутнеха и му казваха, че затварят, учтиво пожелаваше лека нощ на всички и къде с помощ, къде сам, уцелваше изхода и си отиваше.
         Никой не знаеше къде спи, предполагаха, че се завира в някоя дупка по улиците като другите пияници като него. Приличаше им на канален плъх, но кой знае как и защо с добро възпитание.
         Малко по-рано тази вечер, собственика, който му позволи да идва и нареди на персонала да не го закачат, го пита защо пие тук, така му излиза много по-скъпо, пияниците като него не влизаха в баровете, а се наливаха сред мизерията в компанията на себеподобните.
         - Не съм като тях, много са сиви, а тук е различно, има светлина и почти цветни хора. Може да съм просто никой, но да съм никой между тях ми е по-добре, а там, със сивите, ще бъда съвсем сам, също безцветен, и от това ме е страх най-много...
         - Сивотата... – разбра го собственика, усещал студената ѝ прегръдка.  Вярно, макар и да не бяха толкова различни, хората тук му изглеждаха с нещо по-близки, навярно по-приветливи с шаренията си. – Наистина, тя е най-страшната компания в живота. Какво да ти сипя?
         Пияницата посочи какво и започна да пие, също така дълго записваше нещо, но и пиеше, пишеше, пиеше, пишеше и пиеше... Накрая скъса листа, остави го да падне на пода, а течението го грабна и изхвърли навън. Сега вече побърза затъмнението да покрие съзнанието му и да забрави за написаното.
         Когато го подканиха да си тръгва, едва се изправи, но промълви, че му е било приятно да бъде тук и собственика го придружи лично до вратата, там вече го остави да поеме накъдето и да е. Погледа как се отдалечава и се опита да разгадае миналото му – имаше си теория, че от миналото на човек, можеш да разбереш състоянието му в настоящето. Според него пияницата е имал велико минало, защото само с такова днес можеше да бъде жалкото нищожество, което искаше да забрави величието си.
         Отначало залиташе в линейността на няколко измерения. Току стъпваше в едното с една ангелска лекота, но гравитацията на ада го дръпваше с тежестта си в другото.
         Дали наистина има горен и долен свят и според делата приживе попадаш в един от двата? Може ли да го провери? Ръцете му се опитваха да го накарат да полети към горния, краката му обаче газеха в лепкавата кал на този, тук, долу, където около него се въртяха сиви нощни пеперуди и по тялото му пълзяха приели цвета на нощта хлебарки.
         Опитваше да избяга, да се извиси, а нямаше достатъчно сили и винаги падаше. Напъваше се да се изправи, но нямаше за какво да се улови и да се надигне.
         Накрая се предаде и остана тук.
         Студения въздух жулеше лицето. Щом усетеше безсилие, прегръщаше стълбовете на уличните лампи с фамилиарността към негови стари другари от множеството си скитания. Стараеше се да не губи очертаната от тях пътека, често обаче кривваше към тъмнината. А там нощни очи пробляскваха заплашително, хора и зверове ръмжаха и му изсъскваха да се маха, дори те не го приемаха като равен на тях.
         Продължаваше и не обръщаше внимание на заплахите, знаеше, че всичко е сън от който ще се събуди – утре, след век или хиляда и една вечности.
         Почувства гладната нощ как иска да захапе от неговият сън – лакомията ѝ е ненаситна и не подбира с какво ще се храни, опитва и от кошмарите, и от мечтите, всичко харесва, проклетията, и все се тъпче, няма наяждане гладът ѝ.
         Всъщност, досети се той, не беше нощта, а живота...
         Подпрян на метален пилон, останал без знаме, есента пак го плесна със студената си ръка – надигна яката на старото си яке, извади бележника си, отвори наслуки и се опита да разбере защо е тази лакомия на живота, някога беше писал за нея и прочете, че той е онзи, който се храни с енергията на това което мислим и правим, а в същото време ние сме тези, които го създаваме.  
         „Живота – беше написал, - е като змията захапала опашката си - кръгът, в който началото и края са изяждащите самите себе си...“
         Котка, съвсем черна, без никакъв друг цвят, го наблюдаваше, и той сподели с нея мислите си:
         - Ражда ни за да ни изяде, раждаме се за да го наядем. Сами се преяждаме със събитията в него - за да сме сити и за да има какво да се яде от нас.
         Засмя се, пусна пилона и продължи по пътя си, като махна с ръка на гледаща го вече с презрение котка:
         - Кръговрата – майсторски балансираната хранилка от великия творец.
         Котката му отвърна:
         - Този свят го създаде ти...
        
         3.
         Видя как се задава от нищото. Не изпита страх, знаеше как да се справи с един нагъл пияница. Той все още не я беше забелязал, движеше се като гънка на тъмнината, сянка с омачкани и покрити с мръсни петна дрехи. Понякога спираше, залиташе, аха да падне, но се закрепяше и бавно, свел глава, тръгваше и тихичко си говореше среднощни заклинания.
         Когато застана на две-три крачки от нея, пак залитна, но успя да се подпре на гранитната колона и там зачака да отмине затъмнението.
         Жената видя, че държи в ръката си бележник, увиснал разтворен на първата си страница. Погледна и разпозна почерка, с който бе написано с удебелени букви:  
         „Моята душа“
         Пияницата вече бе видял, че и тя е тук. Очите им прекосиха бездната, която ги е деляла и изведнъж си бяха повече от близки. Той изтрезня, а тя не беше вече сама.
         Дали не бяха двете сродни души, събирани и разделяни в безброй прераждания, които сега, тук, насред нищото, което можеха да нарекат „някъде“, и сега се откриха отново, защото така е било винаги, макар да бъде само за тази единствена среща час, час и половина след полунощ?
         Кой ли е бил някога? А тя самата коя е днес?
         За миг през тях премина наниз от спомени:
         Как се срещат за първи път на брега при изгрева, как се разделят до следващия живот със залеза, как се хранят с живот, как гладуват със смъртта, как се обичат, как се мразят, как се радват на много деца, как тъгуват за отнетото единствено, как са само приятели, как са изправили се един срещу друг врагове, как рисуват по скалите, как самите те са две нарисувани души, как се греят на огъня като непознати, как мръзнат прегърнати и още много възможности на нещо вече случило се или което някога щеше да им се случи.
         - Тихо е... – скъса бореницата със спомени пияницата.
         Погледна към редицата от тъмни прозорци над тях. 
         - Всички ли вече спят?
         Имаше топъл, мек глас, различен от вида му и накара жената да си помисли, че често външността няма нищо общо с облика, който е вътре в човека, но не винаги се вижда и хората се доверяват предимно на очите си. А дали онова което виждат е истината?
         - Не всички...
         - Не всички... – като ехо повтори пияницата.
         Над двамата космоса бе опънал крайщата на безкрайността си като обсипано с милиони звезди небе.
         Младата жена все още разглеждаше този насреща с образите от видяното.
         Съзнанието ѝ прогледна отново - видя под пластта на мизерията и падението му  човек, прекалено рано отказал се от борбата да се изкачва нагоре по пътеката на живота.
         Погледна още по-навътре и видя, че всъщност вече е стигнал върха, не е открил нужното и затова е поел по стръмното надолу към бездната.
         Кое го е накарало? Какво не намерил?
         Навлезе още малко в неговия свят.
         И видя защо е останал е сам. Същото което липсваше и на нея, мислеща, че е започнала своето изкачване, в което се препъна заради липсата му.
         В това ли трябва да се превърне ако не го открие? Това ли е цената на тази промяна, с която ще замени красотата си – отблъскващ всеки с вида си пияница?
         - Защо си хвърлил това? – подаде му листа, уверена, че е от неговия дневник.
         Той поклати глава и отказа да го вземе.
         - Не съм, изпратих го...
         Сложи листа до себе си, съласна, че е бил получен от който трябва. Той седна срещу нея, опрял гръб в колоната.
         - Тази нощ разбрах, че сън може да се сбъдва цяла вечност, а друг, макар приеман като вечен, току що да е отминал за да не се завърне.
         Потърси думите, с които да продължи, пияницата знаеше, че има какво още да му каже и не бързаше, остави я да ги намери.
         - Малко преди да дойдеш, надникнах в няколко ъгълчета – ето там – тя посочи един от прозорците, - някой е потънал в съзерцание на личната си вселена, сплитайки и разплитайки галактики от мисли, които приема и отрича, че са възможни. Друг, ето там, вече спи и току що е открил щастието си в друго време, което ще приеме за своя единствена реалност.
         Пияницата си спомни за черната котка, която може би сънуваше в момента и него, и нея, и всичко случващо се под звездното небе.
         - Осъзнах, че живота се прокрадва в нас чрез приказни шепоти, щедри обещания, с обвити в лъскави опаковки дарове, толкова богат на възможности, а ние можем да изберем една от тях и да я изживеем, но всъщност ни заблуждава, защото нищо не е истинско.
         Той посочи листа.
         - Прочети от другата страна.
         Тя го взе и обърна. Прочете:
         „В тишината ще намериш всички звуци. В самотата ще откриеш нужния другар. В съня ще намериш отговорите на живота. В реалността ще се запиташ – дали не спим във нечий сън?“
         Младата жена го прочете още веднъж.
         - Един ден може да съдържа всичко най-истинско за теб, а за времето на един дълъг живот може да нямаш и един смислен ден.
         - Там – посочи тя към дневника, все още висящ отгърнат на първата си страница, - за всичко ли има написано?
         - За всичко.
         - Дори и още нещо за мен?
         - Има още и за теб.
         - И за... нея?
         - И за твоята душа.
         - Да – съгласи се тя, - в това се уверих...
         Пияницата вдигна бележника, разлисти без да бърза няколко страници, намери нужното, попита я с поглед дали иска да го чуе, тя кимна и той зачете:
         - Живота на всеки е вързан с нишката на съдбата му в един кръг. Такъв един, невидим, но достатъчно безкраен, че да може да побере всички преживявания, мечти и разочарованията от несбъдванията им. Пътят започва и завършва от нищото и ние цял живот вървим, следвайки нишката му, по-бавно или по-бързо към онова началото, което е и краят на кръгът. Не осъзнаваме, че щом тръгнем, вече сме се завърнали.
         - Малко самотно изглежда.
         - Не е, все някъде, някой се докосва до нечия друга душа в единното им пътуване.
         - Това ли е онзи, който запомняш, че си изминал пътя си с  него и за който после съжеляваш, че си изгубил докато вървиш към краят?
         - Да... Понякога остават заедно, понякога докосването е мимолетно.
         - Тъжно ще е да знаеш, че го има, но само за миг.
         - Понякога, точно преди да се оплетеш с нечия съдба, която усещаш, че е точната, полъха на времето вземе, че те замотае с друга. И тогава се питаш – кой е бил правилния избор, истинският, онзи с който бихте вървяли заедно до там, където завършва пътя – отговора ще се открие едва накрая.
         - Мисля, че каквото и да е, вързани за него, продължаваме да вървим, както каза - едни бавно, други по-бързо. Защо ли винаги вървим, все вървим, а не може ли просто да постоим на едно място?
         - Част сме от вечното движение.
         - Част сме от вечното движение... – потвърди и тя.
         И оставиха тишината да намести казаното.
         - Какво мислиш за красотата?
         Знаеше отговора, но искаше да чуе защо е така от него.
         Пияницата пое глътка въздух, красивата млада жена нямаше предвид само себе си, вдигна очи към небето – звездите също чакаха отговора му.
         - Нищо красиво не трябва да бъде вечно.
         - Защо?
         Той прекосяваше космоса, цялата му безкрайност, която ги съдържаше, пък била и само в дрямката на един котешки сън. Прокара пръсти през лицето си, чистейки останките от паяжината, с която се е покривал години наред. После премина през всички животи които е имал или щеше да има, за да открие отговора:
         - За да може отново да го създадем отново красив.
         - Как може да бъде сътворен отново, след като не е вечен?
         - Чрез любовта, винаги чрез любовта...
         Замълчаха и мълчаха дълго. В мъланието всеки избра посоката, в която да продължи по пътя си. Той в една, тя в друга - двамата се погледнаха и  видяха как вървят заедно нанякъде. Не сега, не тук, а в някой друг живот, минал или все още нероден.
         А в този вече се срещнаха и беше време да се разделят.
         Пияницата стана, пъхна бележника под якето, погледна я за последно, щеше да я запомни така, как го гледа с очите на есента и тръгна с равна походка на изток, там с изгрева щеше да започне и неговият нов ден.
         Тя сгъна писмото му, прибра го в чантичката си, изправи се и пое към другата страна на улицата, знаейки, че е време да открие смисъла на това защо трябва да живее.
         След тях мина една котка и разпиля няколкото шепи прах, останали и събрани от всичко случило се тази нощ.