събота, 25 декември 2021 г.

Коледна искра

 

   
      1.
         Час преди началото, Принцеса оставаше сама - за съсредоточение, за преговаряне на текстовете, за прочитане отново на сценария на шоуто, което трябваше да бъде перфектно. Дължеше го на всички онези, които идваха на концертите ѝ.
         Днес ще бъде необикновено, ще бъде празнично и приказно – каза си тя, извиквайки в съзнанието си всяка следваща стъпка, всеки жест, всеки изпят тон.
         Екипа ѝ беше добър, ще се погрижи за светлините и звука, музикантите от групата чудесни професионалисти, от нея зависеше да запали искрата и да разгори празничния огън в душите на публиката. Избра този град, защото от тук някога започна пътят ѝ към небосклона на известността и искаше да му подари концерта в коледната седмица.
         Вратата на стаята се отвори и влезе асистента на Принцеса, след малко ще започнат приготвлението на звездата за появата ѝ на сцената. Без да каже нищо, знаейки какво точно трябва да направи, асистента отвори кутия и извади част от сценичните костюми и ги окачи на стойката. Прекара ръка за да се увери дали са цели и няма откачени части или някоя връзка да се е разплела. Принцеса трябваше да се преоблече четири пъти тази нощ, негова грижа е да ги подреди и провери.
         - Всичко наред ли е? – промълви Принцеса, все още със затворени очи, предвиждайки концерта.
         - Да, залата е пълна – трийсет хиляди са.
         Колко много фенове са дошли да чуят и видят:
         - Коледния концерт...
         - Коледния концерт ще бъде събитието на годината.
         Тя остана още малко с мислите си. Асистента нареждаше комплектите от дрехи и добавяше аксесоарите към тях. Принцеса не позволяваше на друг да ги пипа, имаше му доверие и знаеше, че всичко ще бъде както трябва.
         - Време е – обади се той след малко.
         Принцеса се обърна и го погледна. След малко тишината ще бъде пометена от силният ѝ глас. Вдиша, издиша, още веднъж и още веднъж. Усмихна се, беше готова.
         - Ще зарадваме толкова много хора.
         - Винаги ги радваш... винаги!
         Тя му даде знак, че могат да започнат с обличането.
         След като всички си отидат, нея ще има ли кой да я зарадва – само най-приближените ѝ знаха, колко самотна е великата Принцеса.
         Затова обичаше концертите си - имаше за два часа толкова много приятели.
 
         2.
         Искра изчака деня да се преполови, знаеше, че следобеда няма да има много движение по улицата и ще е напразно стоенето ѝ в студа, но вечер всички излизаха – беше седмицата на Коледа. Улиците бяха украсени и осветени празнично, хората се смееха, навред се носеха ароматите на всевъзможни коледни храни, предлагани на улицата от майстори сладкари. За нея цветовете се сливаха в пъстра картина, но звуците и миризмите усещаше съвсем ясно – надяваше се да е част от всичко това, макар и да бе една съвсем малка и незначителна точица в целият този празничен безкрай.
         Следобеда прекара в слушаше песните на Принцеса - толкова ги харесваше, а гласът ѝ я караше да забравя за страданията и за бедното ѝ съществуване. Любима ѝ бяха  онези, в които се пееше за сбъднатите мечти, за срещата на онзи, който си сънувал нощ след нощ, за това ще любовта побеждава раздялата – един друг свят, в който Искра се превръщаше в приказна принцеса.
         Знаеше ги всичките – да ги свири и да ги пее. Понякога, когато валеше с дни, те  пееха заедно – Принцеса и Искра. Ако я попитаха дали има мечта, навярно първо би отговорила, че иска да изпее една, само една песен с нея – с Принцеса.
         Всеки си има някаква мечта, голяма или малка, възможна или невъзможна – нейната беше да изпее само една песен с онази, която правеше живота ѝ малко по-лек.
         Напомни си да не забрави да помоли и остави да се зареди телефона в някой магазин. Ползваше го единствено за да слуша музика, нямаше на кой да позвъни, нито нея пък имаше кой да потърси. Не искаше да има и ден в който да не може да чуе любимият ѝ глас.
         Когато стана шест, навън вече бе почти тъмно, тя облече голямото мъжко яке, взе китарата и излезе от бараката. Вън беше много студено, а вътре просто студено, малкият огън се опитваше да стопли ограденият от вехтории квадрат, който наричаше свой дом, но в зимните дни нямаше много сили да го направи.
         Бавно, за да не се спъне в нещо, Искра пое към онзи ъгъл на търговската улица, където обикновено стоеше. Вечер виждаше замъглено и неясно, но успяваше да следва малките знаци, по които се ориентираше – няколко графита на стените, пилона на старинен уличен фенер, натрошените мраморни късове, редица от водещи я напред решетки на ограда, ниският клон на дървото с изоставеното гнездо, а после онази витрина с усмихнати лица от рекламните плакати – знаци, оставащи невидими за другите, но за нея бяха като онези, които ползваха шофьорите по пътя си.
         Как ли ще се оправям ако зрението ми съвсем изчезне – ще е трудно, много по-трудно...
         Излезе от лабиринта на бараките, мястото където живееха стотиците родени като нея бедняци, превърнали се в полубездомници, скитащи от град на град, гостуващи за ден, два или месец на мизерията и плъховете. Остави мрака зад себе си и тръгна към светлата част на света. Внимаваше да не удари някой с китарата, която притискаше възможно най-близо до себе си. Хората я подминаваха, увлечени в празничното настроение – беше седмицата на Коледа. Носеха новите си дрехи и не искаха да бъдат докосвани от подобни на нея, някои дори нарочно я избягваха, казвайки си, че е време да се забрани на подобни да излизат от района си, който милостиво им е оставен да обитават.
         Искра знаеше какъв празник е. Казваха, че е празник на семейството, самата нямаше усещане за това след като винаги е била сама, затова както и предни години щеше просто да пее, щеше да го прави, надявайки се да не остане гладна, на този празник имаше достатъчно хора, носещи духа на доброто, те ѝ даваха малко от това което имаха. Искра не искаше и много – колко ли може да изяде една малка птичка, която имаше единствено песните си за размяна на няколко трохи от коледната трапеза.
         Понякога размишляваше как така всички хора са родени под едно и също небе – еднакво за всеки един, а ги има тези различия – може би е по-справедливо да има поравно разпределено щастие за всеки. Или даващия не е преценил на кой колко  правилно или някои от тях взимат повече от другите. За проблема си не мислеше, когато я прегледаха и казаха, че операцията на очите ѝ ще струва толкова, колкото никога не би имала, Искра се примири с това, че скоро ще бъде съвсем сляпа. Прие го като част от различията между хората – тя навярно няма право да се радва на онова, което може да види.
         Стигна до мястото си, подпря се на камъка, образуващ ъгъл между двете витринени стени, сложи малкото картонче пред себе си, настрои китарата и запя.
         Знаеше много песни, макар най-близки да ѝ бяха тези на световната звезда Принцеса и затова често ги изпълняваше от сцената на своя ъгъл. Тази вечер щеше да пее само тях и нямаше да е съвсем сама.
         Гласът ѝ беше чист, хубав и достигащ до онези от човешкият поток, спиращи да я послушат. Понякога хвърляха някоя монета на картончето в краката ѝ, понякога само слушаха, понякога просто без да я забележат подминаваха.
         След малко щеше да изпее онази за искрата, която искаше да се превърне в огън.
 
         3.
         Публиката дълго скандира името ѝ.
         А в стаята си Принцеса все още гореше от емоцията, с която раздаде музиката си на всички в залата. Нямаше човек, който да не я усети и видно все още ги държеше. Но след като излезе три пъти, тя им пожела весели празници и се изолира тук.
         Радваше се, че успя да зарадва толкова много хора – хиляди и хиляди все още я викаха, но нямаше повече сили.
         Асистента ѝ се появи възторжен с огромен букет цветя. Отвън напираха и други, но охраната ги удържеше.
         - Беше невероятна!
         - Те го заслужаваха – прекрасна публика.
         - Града те обича - ще се помни тази нощ, дълго ще се помни!
         Той започна да масажира звездата, а тя за да се отпусне изпълни няколко упражнения от вдишвания и издишвания. Пулсът ѝ се успокои, мислите се върнаха към равномерното си течение.
         Принцеса подаде ръка и започнаха да свалят костюма.
         - Приготви колата. На въпроси ще отговарям утре, всички срещи ги отмени също за утре. Охраната да се погрижи да няма репортери, след половин час излизам.
         - А събирането? Празненството, не което ни поканиха?
         - Няма да ходя. Не и днес. Иди ти и се забавлявай, предай, че съм изтощена, но благодарна на всички.
         Асистента кимна в съгласие. Звездата е уморена и иска да почива. Нормално, след това шоу.
         Незабравим спектакъл, който скоро щеше да бъде на екран и всички онези, които не можаха да дойдат, ще усетят магията на неговата Принцеса – той я боготвореше, не само заради песните, а понеже я познаваше навярно най-добре от всички и знаеше какъв необикновен човек е. Страдаше заради самотата ѝ – защото звездата гореше сама, макар и заобиколена от толкова други съзвездия, но за него и милиони други само тя оставаше единствената:
         Принцеса...
        
         4.
         Искра потрепери. Зимата я целуваше с ледени устни. Как ѝ се искаше да се прибере, да запали малката печка – така наричаше металната кутия, в която хвърляше всичко намерено и можещо да гори, - да се постопли колкото може и да заспи под купчината от събрани завивки.
         Но гладна какво би сънувала – тялото искаше своето, а пред себе си имаше само няколко дребни монети. Обикновено оживената улица сега беше почти празна. Трябваше да опита да накара пръстите си да свирят поне още час, макар вече да се движеха все по-трудно. В такива моменти имаше своя трик – докосваше струните само колкото да подпрат гласът ѝ, а оставаше той да бъде водещ, като запълваше с тихи вокали липсващите места на мелодията от инструмента.
         Не знаеше, че всички са отишли на концерта на любимата ѝ изпълнителка. Не знаеше, че тя е тук днес и тъй като не виждаше много надалеч, Искра нямаше как да разбере има ли някой или не, затова продължи да пее, надявайки се да му хареса и да пусне нещо пред нея.
         Защо ли песните не можеха да хранят и тялото, така, както правеха с душата ѝ...
 
         5.
         - Просто карай, не искам да се прибирам все още – нареди тя на шофьора си. – Обиколи града, бавно го обиколи – улиците са толкова празнично украсени и искам да ги видя.
         Той подкара голямата кола. До него беше още един мъжага. От години бяха личната ѝ охрана и я следваха от град на град, където наемаха допълнително сили, за да я пазят от страстта на почитателите, също и от неодобряващи изкуството ѝ – винаги има и такива, но Принцеса приемаше, че светлината не може да заблести и да изпъкне, ако го нямаше и мрака. Все пак се опитваше да достигне до всеки, но дали всички искаха да бъдат докоснати – вероятно не.
         В хотела щеше да бъде сама и затова поиска да вкуси от нощта. Да почувства усещането от празника. Песните ѝ бяха в сърцата на милиони, а в нейното нямаше никой. Познаваха я по целият свят, а тя вече не познаваше почти никой.
         Невъднъж си бе мислила, че това е цаната на успеха и славата – да остане сама, без истински близък до себе си. Асистента и двамата мъже в колата бяха винаги до нея, но по-скоро бяха като едно цяло, в което се движеха заедно, но без да се познават истински.
         Човек има нужда от само един до себе си, с когото да сподели всички мигове в живота си – това мислеше Принцеса, която нямаше никой. Израстна от нищото сама, успя да изгрее и покори цял един свят. В миналото се подлъга и повярва на не един и двама, че са истински приятели, че са истинската любов, но скоро узна, че са с нея заради облагите на известността и най-вече заради парите. След тези горчиви опити започна да се пази и не допускаше никой.
         Отвори прозореца и подуши аромата на коледната нощ – някъде правеха коледни сладкиши и реши, че може да си вземе от тях.
         Улицата бе украсена с разноцветни мигащи и преливащи светлини. Някои от магазините вече затваряха. Съвсем малко хора имаше и предположи, че са били на концерта ѝ и все още са около залата.
         Колата бавно се движеше.
         - Спри!
         Чу глас и позната мелодия. Нейна песен, но нещо в гласа я примами. Потърси кой я изпълнява и видя едно свито от студа момиче, едва държащо очукана китара, подпряло се на ъгъла и оставило малко картонче до краката си на което имаше само няколко монети.
         Просеше с песните ѝ... – стана ѝ тъжно.
         Принцеса веднага прецени, че гласът на момичето е необикновен.
         Също и това, че никой не го забелязва.
         Тя потупа едрото рамо на мъжа пред нея и обяви, че ще излиза – той слезе, огледа полупразната улица и отвори вратата на колата. Другия също оглеждаше района, докато говореше по телефона, давайки указания къде се намират.
         Принцеса застана на крачка от пеещата. Разбра проблема с очите на момичето, също и се досети откъде е дошла. Но в нея видя израстнал от мрака стрък светлина, който изпълнява песента ѝ - разбрала е истински посланието на думите в нея, изливаща ги като река на живота към пресъхналите и жадни полета.
         И никой не я чуваше – а пееше по-хубаво от нея самата.
         Онази песен за искрата...
         Принцеса застана до момичето и запя с нея.
         Нощта трепна и всичко беше различно.
         След малко спряха две коли с още охрана и се наредиха пред тях.    
         Хората спираха, чудеха се защо стоят там тези мъже, вглеждаха се и разпознаваха добре познатият им образ, после развълнувани звъняха на познати. След още една песен, стотици камери снимаха и безборй телефони предаваха на живо.
         Градът получи втори концерт тази нощ, който след време казаха, че е бил по-силният.
        
         6.
         Искра усети различното още щом непозната застана до нея и запя. Само за миг позна гласът и се вгледа през мъглата и осъзна коя е. Понечи да спре, но Принцеса ѝ даде знак да продължават. Помисли, че е заспала и сънува, но зимата я убеди, че не е сън.
         Изпяха една песен, после звездата взе китарата и засвири. После друга, след това трета. Пяха повече от половин час – пред тях вече имаше голяма тълпа от фенове, сега приветстващи не само Принцеса, но и непознатата ѝ подражателка.
         С благодарност и пожелания за весели празници, Принцеса я хвана през кръста и я поведе. Искра се подчини и я последва, би я последвала където и да е – беше нейната любима Принцеса. Охранителите им правеха път и двете скоро бяха в колата на звездата. Китарата сложиха настрана, картончето с вече доста монети също го донесоха, но Искра не мислеше сега за парите.
         Беше до тази, която усещаше толкова близо до себе си, сега разбра, че не е само заради песните, а имаше някаква топлина, която идваше от Принцеса – за първи път усети какво е щастие, дори си позволи да го сподели:
         - Щастието е най-истинско когато може да го споделиш – благодаря ти!
         - Аз на теб – прошепна ѝ Принцеса, държаща я за ледените ръце.
         Огледала я и без да пита нищо, тя знаеше всичко за тежкият ѝ живот – живот, който щеше да промени, защото съдбата им ги свърза точно сега, точно тук.
         - Как се казваш?
         - Искра.
         - Твоето желание се сбъдна, Искра – трудното за теб вече свърши...
         Колоната внимателно си проправи път през обградилата ги тълпа от възторжени фенове и след малко поеха към хотела, където вече ги очакваха.
         Група почитатели на Принцеса изпратиха с ръкомахания колите. Един от тях каза:
         - В седмицата Коледа чудесата се сбъдват и една искра може да се превърне в Коледния огън...
 
         Час преди началото, Принцеса оставаше сама - за съсредоточение, за преговаряне на текстовете, за прочитане отново на сценария на шоуто, което трябваше да бъде перфектно. Дължеше го на всички онези, които идваха на концертите ѝ.
         Днес ще бъде необикновено, ще бъде празнично и приказно – каза си тя, извиквайки в съзнанието си всяка следваща стъпка, всеки жест, всеки изпят тон.
         Екипа ѝ беше добър, ще се погрижи за светлините и звука, музикантите от групата чудесни професионалисти, от нея зависеше да запали искрата и да разгори празничния огън в душите на публиката. Избра този град, защото от тук някога започна пътят ѝ към небосклона на известността и искаше да му подари концерта в коледната седмица.
         Вратата на стаята се отвори и влезе асистента на Принцеса, след малко ще започнат приготвлението на звездата за появата ѝ на сцената. Без да каже нищо, знаейки какво точно трябва да направи, асистента отвори кутия и извади част от сценичните костюми и ги окачи на стойката. Прекара ръка за да се увери дали са цели и няма откачени части или някоя връзка да се е разплела. Принцеса трябваше да се преоблече четири пъти тази нощ, негова грижа е да ги подреди и провери.
         - Всичко наред ли е? – промълви Принцеса, все още със затворени очи, предвиждайки концерта.
         - Да, залата е пълна – трийсет хиляди са.
         Колко много фенове са дошли да чуят и видят:
         - Коледния концерт...
         - Коледния концерт ще бъде събитието на годината.
         Тя остана още малко с мислите си. Асистента нареждаше комплектите от дрехи и добавяше аксесоарите към тях. Принцеса не позволяваше на друг да ги пипа, имаше му доверие и знаеше, че всичко ще бъде както трябва.
         - Време е – обади се той след малко.
         Принцеса се обърна и го погледна. След малко тишината ще бъде пометена от силният ѝ глас. Вдиша, издиша, още веднъж и още веднъж. Усмихна се, беше готова.
         - Ще зарадваме толкова много хора.
         - Винаги ги радваш... винаги!
         Тя му даде знак, че могат да започнат с обличането.
         След като всички си отидат, нея ще има ли кой да я зарадва – само най-приближените ѝ знаха, колко самотна е великата Принцеса.
         Затова обичаше концертите си - имаше за два часа толкова много приятели.
 
         2.
         Искра изчака деня да се преполови, знаеше, че следобеда няма да има много движение по улицата и ще е напразно стоенето ѝ в студа, но вечер всички излизаха – беше седмицата на Коледа. Улиците бяха украсени и осветени празнично, хората се смееха, навред се носеха ароматите на всевъзможни коледни храни, предлагани на улицата от майстори сладкари. За нея цветовете се сливаха в пъстра картина, но звуците и миризмите усещаше съвсем ясно – надяваше се да е част от всичко това, макар и да бе една съвсем малка и незначителна точица в целият този празничен безкрай.
         Следобеда прекара в слушаше песните на Принцеса - толкова ги харесваше, а гласът ѝ я караше да забравя за страданията и за бедното ѝ съществуване. Любима ѝ бяха  онези, в които се пееше за сбъднатите мечти, за срещата на онзи, който си сънувал нощ след нощ, за това ще любовта побеждава раздялата – един друг свят, в който Искра се превръщаше в приказна принцеса.
         Знаеше ги всичките – да ги свири и да ги пее. Понякога, когато валеше с дни, те  пееха заедно – Принцеса и Искра. Ако я попитаха дали има мечта, навярно първо би отговорила, че иска да изпее една, само една песен с нея – с Принцеса.
         Всеки си има някаква мечта, голяма или малка, възможна или невъзможна – нейната беше да изпее само една песен с онази, която правеше живота ѝ малко по-лек.
         Напомни си да не забрави да помоли и остави да се зареди телефона в някой магазин. Ползваше го единствено за да слуша музика, нямаше на кой да позвъни, нито нея пък имаше кой да потърси. Не искаше да има и ден в който да не може да чуе любимият ѝ глас.
         Когато стана шест, навън вече бе почти тъмно, тя облече голямото мъжко яке, взе китарата и излезе от бараката. Вън беше много студено, а вътре просто студено, малкият огън се опитваше да стопли ограденият от вехтории квадрат, който наричаше свой дом, но в зимните дни нямаше много сили да го направи.
         Бавно, за да не се спъне в нещо, Искра пое към онзи ъгъл на търговската улица, където обикновено стоеше. Вечер виждаше замъглено и неясно, но успяваше да следва малките знаци, по които се ориентираше – няколко графита на стените, пилона на старинен уличен фенер, натрошените мраморни късове, редица от водещи я напред решетки на ограда, ниският клон на дървото с изоставеното гнездо, а после онази витрина с усмихнати лица от рекламните плакати – знаци, оставащи невидими за другите, но за нея бяха като онези, които ползваха шофьорите по пътя си.
         Как ли ще се оправям ако зрението ми съвсем изчезне – ще е трудно, много по-трудно...
         Излезе от лабиринта на бараките, мястото където живееха стотиците родени като нея бедняци, превърнали се в полубездомници, скитащи от град на град, гостуващи за ден, два или месец на мизерията и плъховете. Остави мрака зад себе си и тръгна към светлата част на света. Внимаваше да не удари някой с китарата, която притискаше възможно най-близо до себе си. Хората я подминаваха, увлечени в празничното настроение – беше седмицата на Коледа. Носеха новите си дрехи и не искаха да бъдат докосвани от подобни на нея, някои дори нарочно я избягваха, казвайки си, че е време да се забрани на подобни да излизат от района си, който милостиво им е оставен да обитават.
         Искра знаеше какъв празник е. Казваха, че е празник на семейството, самата нямаше усещане за това след като винаги е била сама, затова както и предни години щеше просто да пее, щеше да го прави, надявайки се да не остане гладна, на този празник имаше достатъчно хора, носещи духа на доброто, те ѝ даваха малко от това което имаха. Искра не искаше и много – колко ли може да изяде една малка птичка, която имаше единствено песните си за размяна на няколко трохи от коледната трапеза.
         Понякога размишляваше как така всички хора са родени под едно и също небе – еднакво за всеки един, а ги има тези различия – може би е по-справедливо да има поравно разпределено щастие за всеки. Или даващия не е преценил на кой колко  правилно или някои от тях взимат повече от другите. За проблема си не мислеше, когато я прегледаха и казаха, че операцията на очите ѝ ще струва толкова, колкото никога не би имала, Искра се примири с това, че скоро ще бъде съвсем сляпа. Прие го като част от различията между хората – тя навярно няма право да се радва на онова, което може да види.
         Стигна до мястото си, подпря се на камъка, образуващ ъгъл между двете витринени стени, сложи малкото картонче пред себе си, настрои китарата и запя.
         Знаеше много песни, макар най-близки да ѝ бяха тези на световната звезда Принцеса и затова често ги изпълняваше от сцената на своя ъгъл. Тази вечер щеше да пее само тях и нямаше да е съвсем сама.
         Гласът ѝ беше чист, хубав и достигащ до онези от човешкият поток, спиращи да я послушат. Понякога хвърляха някоя монета на картончето в краката ѝ, понякога само слушаха, понякога просто без да я забележат подминаваха.
         След малко щеше да изпее онази за искрата, която искаше да се превърне в огън.
 
         3.
         Публиката дълго скандира името ѝ.
         А в стаята си Принцеса все още гореше от емоцията, с която раздаде музиката си на всички в залата. Нямаше човек, който да не я усети и видно все още ги държеше. Но след като излезе три пъти, тя им пожела весели празници и се изолира тук.
         Радваше се, че успя да зарадва толкова много хора – хиляди и хиляди все още я викаха, но нямаше повече сили.
         Асистента ѝ се появи възторжен с огромен букет цветя. Отвън напираха и други, но охраната ги удържеше.
         - Беше невероятна!
         - Те го заслужаваха – прекрасна публика.
         - Града те обича - ще се помни тази нощ, дълго ще се помни!
         Той започна да масажира звездата, а тя за да се отпусне изпълни няколко упражнения от вдишвания и издишвания. Пулсът ѝ се успокои, мислите се върнаха към равномерното си течение.
         Принцеса подаде ръка и започнаха да свалят костюма.
         - Приготви колата. На въпроси ще отговарям утре, всички срещи ги отмени също за утре. Охраната да се погрижи да няма репортери, след половин час излизам.
         - А събирането? Празненството, не което ни поканиха?
         - Няма да ходя. Не и днес. Иди ти и се забавлявай, предай, че съм изтощена, но благодарна на всички.
         Асистента кимна в съгласие. Звездата е уморена и иска да почива. Нормално, след това шоу.
         Незабравим спектакъл, който скоро щеше да бъде на екран и всички онези, които не можаха да дойдат, ще усетят магията на неговата Принцеса – той я боготвореше, не само заради песните, а понеже я познаваше навярно най-добре от всички и знаеше какъв необикновен човек е. Страдаше заради самотата ѝ – защото звездата гореше сама, макар и заобиколена от толкова други съзвездия, но за него и милиони други само тя оставаше единствената:
         Принцеса...
        
         4.
         Искра потрепери. Зимата я целуваше с ледени устни. Как ѝ се искаше да се прибере, да запали малката печка – така наричаше металната кутия, в която хвърляше всичко намерено и можещо да гори, - да се постопли колкото може и да заспи под купчината от събрани завивки.
         Но гладна какво би сънувала – тялото искаше своето, а пред себе си имаше само няколко дребни монети. Обикновено оживената улица сега беше почти празна. Трябваше да опита да накара пръстите си да свирят поне още час, макар вече да се движеха все по-трудно. В такива моменти имаше своя трик – докосваше струните само колкото да подпрат гласът ѝ, а оставаше той да бъде водещ, като запълваше с тихи вокали липсващите места на мелодията от инструмента.
         Не знаеше, че всички са отишли на концерта на любимата ѝ изпълнителка. Не знаеше, че тя е тук днес и тъй като не виждаше много надалеч, Искра нямаше как да разбере има ли някой или не, затова продължи да пее, надявайки се да му хареса и да пусне нещо пред нея.
         Защо ли песните не можеха да хранят и тялото, така, както правеха с душата ѝ...
 
         5.
         - Просто карай, не искам да се прибирам все още – нареди тя на шофьора си. – Обиколи града, бавно го обиколи – улиците са толкова празнично украсени и искам да ги видя.
         Той подкара голямата кола. До него беше още един мъжага. От години бяха личната ѝ охрана и я следваха от град на град, където наемаха допълнително сили, за да я пазят от страстта на почитателите, също и от неодобряващи изкуството ѝ – винаги има и такива, но Принцеса приемаше, че светлината не може да заблести и да изпъкне, ако го нямаше и мрака. Все пак се опитваше да достигне до всеки, но дали всички искаха да бъдат докоснати – вероятно не.
         В хотела щеше да бъде сама и затова поиска да вкуси от нощта. Да почувства усещането от празника. Песните ѝ бяха в сърцата на милиони, а в нейното нямаше никой. Познаваха я по целият свят, а тя вече не познаваше почти никой.
         Невъднъж си бе мислила, че това е цаната на успеха и славата – да остане сама, без истински близък до себе си. Асистента и двамата мъже в колата бяха винаги до нея, но по-скоро бяха като едно цяло, в което се движеха заедно, но без да се познават истински.
         Човек има нужда от само един до себе си, с когото да сподели всички мигове в живота си – това мислеше Принцеса, която нямаше никой. Израстна от нищото сама, успя да изгрее и покори цял един свят. В миналото се подлъга и повярва на не един и двама, че са истински приятели, че са истинската любов, но скоро узна, че са с нея заради облагите на известността и най-вече заради парите. След тези горчиви опити започна да се пази и не допускаше никой.
         Отвори прозореца и подуши аромата на коледната нощ – някъде правеха коледни сладкиши и реши, че може да си вземе от тях.
         Улицата бе украсена с разноцветни мигащи и преливащи светлини. Някои от магазините вече затваряха. Съвсем малко хора имаше и предположи, че са били на концерта ѝ и все още са около залата.
         Колата бавно се движеше.
         - Спри!
         Чу глас и позната мелодия. Нейна песен, но нещо в гласа я примами. Потърси кой я изпълнява и видя едно свито от студа момиче, едва държащо очукана китара, подпряло се на ъгъла и оставило малко картонче до краката си на което имаше само няколко монети.
         Просеше с песните ѝ... – стана ѝ тъжно.
         Принцеса веднага прецени, че гласът на момичето е необикновен.
         Също и това, че никой не го забелязва.
         Тя потупа едрото рамо на мъжа пред нея и обяви, че ще излиза – той слезе, огледа полупразната улица и отвори вратата на колата. Другия също оглеждаше района, докато говореше по телефона, давайки указания къде се намират.
         Принцеса застана на крачка от пеещата. Разбра проблема с очите на момичето, също и се досети откъде е дошла. Но в нея видя израстнал от мрака стрък светлина, който изпълнява песента ѝ - разбрала е истински посланието на думите в нея, изливаща ги като река на живота към пресъхналите и жадни полета.
         И никой не я чуваше – а пееше по-хубаво от нея самата.
         Онази песен за искрата...
         Принцеса застана до момичето и запя с нея.
         Нощта трепна и всичко беше различно.
         След малко спряха две коли с още охрана и се наредиха пред тях.    
         Хората спираха, чудеха се защо стоят там тези мъже, вглеждаха се и разпознаваха добре познатият им образ, после развълнувани звъняха на познати. След още една песен, стотици камери снимаха и безборй телефони предаваха на живо.
         Градът получи втори концерт тази нощ, който след време казаха, че е бил по-силният.
        
         6.
         Искра усети различното още щом непозната застана до нея и запя. Само за миг позна гласът и се вгледа през мъглата и осъзна коя е. Понечи да спре, но Принцеса ѝ даде знак да продължават. Помисли, че е заспала и сънува, но зимата я убеди, че не е сън.
         Изпяха една песен, после звездата взе китарата и засвири. После друга, след това трета. Пяха повече от половин час – пред тях вече имаше голяма тълпа от фенове, сега приветстващи не само Принцеса, но и непознатата ѝ подражателка.
         С благодарност и пожелания за весели празници, Принцеса я хвана през кръста и я поведе. Искра се подчини и я последва, би я последвала където и да е – беше нейната любима Принцеса. Охранителите им правеха път и двете скоро бяха в колата на звездата. Китарата сложиха настрана, картончето с вече доста монети също го донесоха, но Искра не мислеше сега за парите.
         Беше до тази, която усещаше толкова близо до себе си, сега разбра, че не е само заради песните, а имаше някаква топлина, която идваше от Принцеса – за първи път усети какво е щастие, дори си позволи да го сподели:
         - Щастието е най-истинско когато може да го споделиш – благодаря ти!
         - Аз на теб – прошепна ѝ Принцеса, държаща я за ледените ръце.
         Огледала я и без да пита нищо, тя знаеше всичко за тежкият ѝ живот – живот, който щеше да промени, защото съдбата им ги свърза точно сега, точно тук.
         - Как се казваш?
         - Искра.
         - Твоето желание се сбъдна, Искра – трудното за теб вече свърши...
         Колоната внимателно си проправи път през обградилата ги тълпа от възторжени фенове и след малко поеха към хотела, където вече ги очакваха.
         Група почитатели на Принцеса изпратиха с ръкомахания колите. Един от тях каза:
         - В седмицата Коледа чудесата се сбъдват и една искра може да се превърне в Коледния огън...


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар