събота, 10 февруари 2024 г.
Седмият ден след седмия ден...
Късните зимни следобеди...
В един от онези късни следобеди
Когато дори
гълбите са уморени да правят любов
Превъртяха
се подгонени от скуката спомени
За това какво
е да се докопваш към живота
Обречен
да търкаляш нагоре по склона
На личната си
трънлива Голгота
Камъка,
натежал от това, че все още се молиш
Да си вземеш
от него всичко отнето и крадено
И
чакаш, като милостиня, ако може да ти бъде върнато
Във ръката,
дето май за всичко е вече затворена
Изкривена
от получените като награда лъскави измами:
- Че младостта
ще е вечна, а душата си остарява отровена
След
есенното преброяване на годините
Отлъчени завинаги
от календарите на стената -
Покрити
от вкиснал се мухъл и тънкия слой от новата плесен -
Прегърбени
отиват си дните като заглъхваща със залеза песен
И
щом часовете на тези късни следобеди най-после завършват
Уморени
невроните обръщат гърба си на всичките спомени
Потъват
в забрава и дори не искат да правят любов
И те като гълбите
– със забрава ще се напият и пак ще заспят...
Безсъници...
Не спя
И ти не спиш
Навярно...
Но ето ме, решена
Да
те потърся
Като
просяка
Mолещ милостиня
Протегнала
ръка
Да
намирам себе си
Отново и отново
В
онези твои, споделени мисли
Задушили
самотата
И
трънливите ми житейски страхове...
Щом не спиш
Започвам да ти пиша
На платна
Изтъкани с много нишки редове -
Цялата флотилия
Затворена в бутилка
Със залеза ти я изпращам
Всичките ѝ думи
Натоварени на кораби
Разлюляли посоките на стъкленото ми
море...
И
в този ни живот ни има
Заклета
в изгрева, уверена
От
молитвеното бдение
В
тълпата да успея да те намеря
И
след още две и нещо хиляди години
Ще
потвърдя, като Исус към Магдалина:
-
Обичам те сега, повече от вчера!
С
любовта, дори от времето останала непроменена
Акостирала
в пристанища по телата на личните ни брегове...
Не спиш, нали?
Тогава:
И аз без теб не ще заспя...
Абонамент за:
Публикации (Atom)