Когато за първи път те целунах

                   
                 За Д.

              

              1.
       Точно стигна до мястото и тъмата, която го преследваше вече само на няколко крачки и определено го настигаше все по-уверено, изведнъж с един скок го изпревари,  надала победоносния вой на победител, най-накрая докопал жертвата си, и обви тялото му от всички страни.
         Ален не ѝ обърна внимание, беше свикнал с нейните победи, но плесника на студа го накара да потрепера – с него ще си има проблеми. Прекрачи и застана в кръга от едно бегло ехо на звездната светлина. Тя беше там, отгоре, всевиждаща, кимна ѝ за поздрав и я попита дали знае къде е онази, която чака? И ако може да я насочва, ако може...
         Остави вързопа, съдържащ всичко, което имаше, в краката си, озърна се пак на всички страни, седна на него и зачака.
         Едва отшумял воят на мрака, в небето някой въздъхна и махна с безразличие, решил, че му е все едно кой ще замръзне и кой не и с ръцете си започна да ръси обилно света с бели прашинки.
         Дали не закъснях? – запита се младия мъж, започнал да отупва полепващите по него снежинки. Излишно старание, защото десет ако успее да махне, стотина ще ги заменят, но така можеше да раздвижва кръвта в студените си пръсти.
         И отново се огледа – тъмнината не му позволи да види по надалече от себе си.
         Прелетяла над него сова видя малкият кръг образуван от звездата, прецени, че прилича на око със свила се в него замръзваща зеница, махна няколко пъти с криле и отлетя нататък.
         Ален духаше в шепите си, а далечни силуети очертаваха града и неговите празнични светлини. Беше вечета преди Коледа, светът тържествено притихваше в прегръдките на тихата, свята нощ. Над всички се издигаше и дървото със звездата, същата под която се разбраха да се чакат по залез. Така прецениха за най-подходящо, да се чакат в прикритието на сенките на тази част на полето. Там можеха да се съберат, защото в града е забраненото място за такива като тях, дори на този ден той не ги искаше, а предпочиташе да ги държи далече от себе си. И бе назначил достатъчно желаещи да му служат, които с готовност обикаляха денонощно по оживените улици в търсене на някой, промъкнал се изпод забраната. Уловяха ли такъв като Ален, щяха да го нахапят жестоко с удари, да го надвъчат с ритници и след това да го изплюят обратно в полето и ако оцелее, нека продължи да живее.
         Но Ален не мислеше сега за тях, нямаше желание да влиза в града и да се крие при всеки шум, той просто чакаше в тишината на побеляващата вече околност. За да се стопли, той си спомни мечтата как двамата ще избягат на юг, и също като птиците, там някъде да свият гнездото си.
         - Само да дойде... – духна пак в премръзналите си ръце.
         Но тя му обеща да дойде и той вярваше, че ще дойде, Нина – името с което назова любовта.
 
           2.
         Нина се прокрадна бавно покрай стената, водеща към изхода на къщата. Вътре, натъпкали печката с дебели дънери, близките ѝ вече празнуваха – всъщност, пиеха още от обед, някои дори от сутринта. Шумът на веселието им прикриваше страхът на колебливите ѝ стъпки по дъсчения под.
         Не беше лесно да се измъкне, жените я караха да чисти, да принася, да отнася. Нина безропотно правеше всичко, но когато навън натъмня, започна да става неспокойна. Той ѝ каза, че ще я чака по залез, а ето че вече закъсняваше. Щом усети мигът, че никой вече не я търси, тя се плъзна като сянка по този дълъг коридор и пое дългият път към вратата.
         Чу някаква неразбория, после закани за причиняване на болка - познаваше ги добре, тази нощ щяха само да обещават, никога не биха оставили празничната си маса. Нина цял живот ги виждаше как празнуват и знаеше, че вече са накървили очи, размъкнали са и разметнали дрехите си настрани, кръвта им кипеше докато все по-често удряха с юмруци по масата, проклинайки един по един онези, които приемаха за лични врагове, а няколко ножа, като отровни езици на змии, изсъскваха и току се забиват в изстрадалата ѝ снага. Бяха диви, а тя беше плаха като сърна.
         Издайническото проскърцване на входната врата бе заглушено от гласовете им, надвиквщи се с музиката, с която близките ѝ бяха накичили празничната вечер. И те почитаха Рождеството по своя си начин, дали Бог им го бе позволил или правеха както винаги всичко напук, младото момиче нямаше как да узнае. Тя просто се молеше да стигне на време до любовта си.
         При гласът на ръждата, Нина замря, сърцето ѝ припърха няколко пъти, но се успокои щом нищо не стана и това я подкани да продължи. Натроши с леко похрускване кората на току що замръзналата кал, но и това нямаше кой да го чуе. Тихо валеше, оставаха няколко крачи и щеше да излезе и от двора.
         Беше я страх, имаше и защо – те бяха нейната глутница от братя, баща и безброй братовчеди. Не че я обичаха, родена различна, те я имаха като грозният белег на рода им, но за да запазят семейната чест със своята по рождение дадена им проклетия и първобитен инат, същите те, биха я пронизали без милост с онези техни ножове, с които сега шареха заклинания по масата, само ако узнаят, че Нина просто е поискала да бъде щастлива.
         - Млъкни! – изшътка тя. – Млъкни ти казвам!
         Кучето, как можа да забрави за кучето – Барон, този побъркан страж на дома им.
         То нападаше всички, дори и тези които го хранеха – сега раздрънка веригата, с която се опитваха да ограничат лудостта му, изпъна я сякаш беше конец и започна да лае озлобено, нахвърляйки се към момичето, което всеки ден му носеше прясна вода и кофичката с храна.
         Нина се врътна, понечи да се върне обратно, страхът я подтикна да го направи, но видя малка пролука и се промуши през дупката в ръждивата мрежа, а кучето скочи след нея, веригата дзънна от напрежението да се скъса, но удържа злобата му и само за миг я изпусна. Тя вече беше отвън.
         Прегърна мрака с благодарност, която той пък с готовност прие.
         Хвърли бърз поглед назад – от дома ѝ никой не излезе. Добре е това, че нищо не можеше да ги вдигне от масата им, дори и истеричния лай на техния полудял, че я изпусна страж. Всъщност, Барон лаеше винаги така умопобъркано – било по таралеж, по съседско дете или на някой объркал пътя си плъх, кучето им просто мразеше целият свят, мразеше дори и себе си, защото често започваше да хапе краката си, само и само за да опита нечия кръв. Братята ѝ също го мразеха, защото им беше враг, но някой ги бе подучил, че ако държиш такъв близо до себе си, той ще те пази от всички, защото само той има право да те убие.
         Нина забърза, а щом стигна полето и побягна, снегът се понесе след нея като тържествен плащ, с който трябваше да покрие щрихите на бягството си. Скоро усети парене в гърдите си, едва прикрити от тънката домашна дреха – не посмя да вземе друга, щяха да я забележат и съмнението да цъфне на върха на сестринските езици и да блесне с подозрение на върха братовите ножовете. Вдишваше студения въздух с болка, но това нямаше да я спре да стигне там, където той щеше да я чака – Ален, онзи на когото вчера подари отведнъж сърцето си.
         Живееше толкова далече от нея, на другия край на града, също в полето, но съвсем близо до реката,
         - А дали вече ме чака? – запита се Нина и продължи да търси път през калта, който да я отведе към звездата.
 
         3.
         Света се бе накичил с най-ярката си украса в тази нощ – светлини, толкова много светлини грееха с разноцветните си усмивки из почти празните вече улици. Всеки се беше събрал с близките си – обичаят повеляваше, че трябва да имат поне една нощ на семейната близост, а утре пак могат да си бъдат сърдити, превръщайки се в далечните познати и във вечно забързаните хора, потънали в своите важни дела, зарити от неотложна работа и напрегнати мисли. Но не и сега, сега беше нощта на тихата божествена доброта, която трябва някой ден да победи и да обедени света, някой ден...
         Нина и Ален нямаше да имат такава вечер, не и тази години, но си имаха онази искра в сърцата, с която се намериха насред хаоса, в който живееха – случайно или не, тя се разпали насред пазарният ден, където бяха заобиколени от въртенето на съседи, роднини и непознати, търгуващи с всичко което се сетиш, защото на този свят всяко едно нещо бе обречено да бъде купено или продадено. Глъчка, сумтене, ръмжене, скимтене, подкана, цвилене, псувни, кукуригане, пищене, форсиран мотор, наздравици, тропот и стон на спирачки, шум на пари, поздрави, разливане и мек блясък на злато – пазарният ден бе вселенската суматоха, в която може да изгубиш или да намериш което си търсил.
         Точно там Ален я видя - беше с нейния вражески род на касапи, хора обичащи кръвта, виното и скандалите, а той беше на сергията с неговите, също люти към враговете си, цял род от поколения умели търговци. Никой не знаеше за какво е враждата, никой и не питаше, също така и никой не искаше да се помирява.
         Всички други от суматохата обичаха когато двата рода се карат и да погледат отстрани сиромашките им гладиаторски боеве, да ги насъскват с викове и окуражават с подкани, че е време някой най-накрая да пролее и кръв. Хората обичаха кръвта, подлудяваха при вида ѝ – може би някога всички са били хищници и това все още ги караше да я жадуват. От последния сблъсък бяха минали месеци, напоследък искрите в очите им все по-често прехвърчаха, но засега двата рода избягваха да си пресичат пътищата, поне на пазарните дни.
         Ален стоеше в страни от враждата, макар не един път да бе превързвал кървавите рани на своите близки. Понякога се укоряваше, че няма смелост и той да защитити името на своите, но после отново не откриваше смисъла на това защо всъщност трябва да се мразят.
         - Не всеки се ражда боец, на този свят му трябват и поети – каза му брадатия странник, който бе спрял за да поиска вода и чу за фамилната им война. Ален срамежливо скри тогава листа, върху който пишеше нещо, беше се свил току до чешмата. Страните му горяха докато пишеше, защото вече беше видял очите ѝ - сините неземни очи на тази, която на вчерашния пазар му прошепна името си:
         - Нина...
         Виждаха се от края на лятото, тя обвита от нейните, той като закован при неговите. Разстоянието беше не повече от двайсетина крачки, а за тях бе като да са на два отдалечени континента – докато не кипнеха, двата враждуващи океана си стояха в границите на бреговете си, но когато в гнева си прелееха, тогава ставаше грозно и страшно.
         Не знаеше как се случи, но се осъзна когато вече бе се загледал в непознато младо момиче, почти жена, помагащо и с животните, и с кантара, и с товарите на нейните близки. Очите ѝ имаха цвета непознат на всички околни, затова и тях най-първо видя, а след това за него всичко беше различно. Защото разбра, че и тя гледа в него – имаше някаква сила, която ги посочи един на друг и затова в следващите месеци всеки от двамата ѝ благодареше всяка нощ в молитвите си.
         Започна да чака пазарните дни с нетърпение и му се стори, че щом дойде и тя, неговата синеока непозната, бързаше да се увери, че и той е на мястото си. Търсеха се един друг с погледи, очакваха тези безкрайни за двамата часове на разменени и изпратени чрез очите им мисли. Ален започна да пише бликнали от сърцето му думи, тайно, много тайно от всички, че ще бъде най-непростимия срам пред съседите, ако някой разбере, че твори чрез сърцето си поезия, и без това го упрекваха за това, че дори може да пише. Криеше се за да я рисува с думи, така сякаш беше много близо до нея и все още да не ѝ даваше име, но я описваше с красотата на всичко познато, видяно за съвсем малкото му по брой изживени дни.
         Минаха седмици преди да получи освен погледа и една съвсем плаха усмивка. А после още няколко докато лекичко му помаха с ръка. Живееха тайно в този техен свят с месеци. Веднъж, някакво коте се завъртя покрай Ален, точно се гледаха пак скришом от всички, той се наведе и го погали, прошепна му нещо и котето безстрашно се запромъква за да изпълни своята мисия сред хилядите опитващи се да го смачкат крака. Стигна при нея, заумилква се и тогава и тя го погали на същото място – най-накрая успяха да се докоснат. В този ден слънце изгря в душите им и двамата си казаха, че трябва да пресекат тази разделяща ги граница, дори и след това да умрат. Бяха влюбени.
         И вече бе зима, предпразничен ден, толкова хора не се помнеха от години да са идвали да пазаруват, да продават или просто да бъдат част от всичко това, което не беше само обичайната суматоха, а и тази на още една-две съседни вселени. В общия хаос, преплел се на тежки възли, невъзможни да бъдат разплетени с часове, никой не разбра как двамата млади успяха да се оделят от своите и нарушиха вековната забрана да не се общува с член от рода на врага. Застанаха най-после един срещу друг, смутени и плахи, но това бързо отмина и всеки прошепна името си на другия, а след това вече знаеха, че повече не трябва да бъдат сами.
         И вече не мислеха, че имат съвсем малко време, скрили се все по-дълбоко в олелията, изригнала доволна от това, че двата им рода отново бяха заети да се заканват как още утре ще се избият. Останаха далече от шума и си говореха за всичко онова, което само двама млади умеят да си казват. Начертаха си план, размениха си думи на вярност и си обещаха да се срещнат в прикритието на празничната вечер, утре, знаейки, че всички ще пият, ще ядат и ще забравят дори за фамилната им омраза – да убиват можеха и след тази нощ, щом се почувстват готови да го сторят, за тях винаги я имаше арената на утрешния ден.
         - Тази вечер ми каза, нали? – в един и същи миг и двамата си го прошепнаха в дошлата вече нощ, в която трябваше да се срещнат.
          Един чакаше свит на студа, а друг бързаше да го намери, но спиран често пак от студа.
         После пак едновремено си помислиха:
         - Ами ако го е забравил?
         Тъмнината хвърли срещу им няколко шепи съмнения, които зимата вледени с дъха си. Студа също убиваше, но от яд, че не е поканен никъде, а прогонван от всички домове с игривите пламъци от камините, затова и се закани да напада безмилостен всеки безумец излязъл насреща му.
         А сега имаше двама и той беше доволен.
         - Нима е бил само мигът? – потрепера Ален, получил поредния пестник в лицето.
         - Или е поредна лъжа на вечната прелъстяваща сърцата игра? – опита да спре страстта на студа Нина и приведе глава към гърдите си.
         Съмненията имаха противен глас, затова ги прогониха пак така заедно:
         - Не и той!
         - Не и тя!
         В онези няколко минути на близост, бяха си разменили доверие и вярност, обещаха си вечна любов, която да отгледат някъде, много далеч от вечните им семейни войни, може би в една малка къщичка, събрала между разкривените си стени техните чувства. Да я имат бе лесно, такава можеха да си направят от всичко подръчно - няколко тенекиени плоскости за покрив, покрит с картон под и два-три палета за легло, застелено с някоя шарена черга.
         Те бяха като птиците - с раждането си знаеха как да си свиват гнезда под която и да е стряха, веднага щом намерят с кого.
         Нина си пожела дворче, не повече от нялко педи и кладенец с чиста вода.
         Ален поиска бамбуков кафез и сладкопойна птичка, която утрин да ги събужда.
         И двамата се съгласиха на две-три шарени котки, които да преразпределят къделята между този и другия свят, в който ще бъде домът им.
         Увлечени в тази мечта, те почти забравиха къде се намират и ръцете им неусетно поеха дългият на търсенето им на една друга – неусетно се сближиха, докоснаха се и след това бяха верни завинаги един на друг.
         Дали осъзнаваха това, което им се случи и че такава близост може би се случва на хиляда и една години от срещи и раздели?
         Не, техният начин на живот не ги бе образовал толкова много, но можеха да го осъзнаят и разберат по същият начин, по който търпеливо се бяха търсили и най-накря  познали във времето, след като са се губили и намирали и преди.
          За начало избраха да бъдат заедно в този им живот, сега, а след това ще пребродят и през всичките други.
 
         4.
         Ален правеше по няколко малки кръга, тъпчеше снега, превръщаше ги в осморки и пак заставаше в ореола, идващ от звездата - не искаше да се отдалечава, трябваше да я чака под него и без това кой знае с какви мъки ще намери пътя до тук.
         А тя все така и не идваше. Дали не са я уловили и наказали? Познаваше братята ѝ – жестоки и диви. Той ли я натика в кървавите им касапски ръце? – младото сърце започна да се укорява, че не е избрал мястото и времето, но го осъзнаваше късно. Това нетърпение да са заедно и да избягат, дали точно то няма да ги подведе?
         Студа обковаваше с ледените си гвоздеи изтръпналите му крайници и току му се хилеше като гладна хиена, обещавайки, че скоро ще го захапе, всъщност бе започнал вече да ръфа.
         Нещо се раздвижи, Ален се поприведе и погледна нататък:
         И не видя никой – просто едното крило на виелица премина и започна да кръжи около него с размах. Тази нощ снегът трябваше да покрие света, този, сегашния, в който си обещаха да бъдат началото и края на техния поход към любовта. Това беше опасност.
         - Ами ако... – една мисъл се оказа много страшна и отказа да я довъши.
         Съвсем изгубен, той се загледа в звездата, спомни си коя нощ е и просто сведе глава и започна да се моли, не за себе си, а за нея...
         Предложи на божественото в небето своя живот в замяна на този на изгубилата се по пътя си Нина. Дълго се  моли, искрено, както може да го направи едно чисто сърце. После се сви, разбрал, че да си млад не е чак толкова голяма сила, щом не умееш да  предвидиш какви стъпки трябва направиш. Беше сломен, нямаше да може да издъжи, започна да се предава, но пак се замоли за чудо, за помощ...
         Звездата започна да грее по-силно.
 
         5.
         Нина падна, отново.
         Някой я сграбчи и задърпа жаден за вскуса на плътта ѝ. Тя подскочи и се дръпна рязко, дрехата ѝ се скъса и голяма част остана в ръцете на онзи зад нея. Побягна и сякаш чу как някой я гони, приканва я да спре и да се предаде на страхът си.
         - Той ще ме чака! – извика и прескочи едва пъплещия почти заледен поток, а част от тялото ѝ остана съвсем разголено.
         Зад нея няколко клона размахаха плячката си – по-голямата част от нейната дреха.
         Бе се загубила, отново.
         И пак се връщаше и пак започваше да върви и да отнема девствеността на нападалия сняг с малките си стъпки, превръщани от нея в тънички пътечки по непознати места.
         Момичето губеше малкото сили които ѝ оставаха. Едва следваше посоката си – страната на града от която е сърцето, покрай нея вървеше за да стигне под онази звезда, която се извисяваше на върха над всичката коледна украса.
         - Той ще ме чака... – опита да викне отново, но го прошепна, а в мракът някой примлясна така както би направил само онзи, наистина гладен за живота ѝ.
         - Остави ме, трябва да стигна!
         Нина се опита да се примоли, като показа колко е силна любовта ѝ - и като играещ си с плячката хищник, той ѝ позволи да се затича, отново.
        
          6.
         Звънът на камбаните го пробуди от белият сън, който го победи, без да усеща, че както бе свит, студа вече късаше от месата му с гладна и разрярена страст.
         Ален се отърси от съня, замаха с ръце и се опита да осъзнае къде точно е и в кой час на смъртта си се намира – а миг преди да заспи прие, че Нина е просто спомен, дошъл от някой момент на забрава, но е спомена, който ще помни винаги – а винаги е съвсем кратко понятие време за него, зче вяра, давещ се с живота му, съсвем лесно ще прекърши врата на тази толкова чакана вечност.
         Камбаните биеха тържествено, а в него се стелеше самотата. Молитвите му бяха останали нечути сред тези на всички живеещи топло и щастливо, той просто бе синът на полето, някой без никакво значение за хода на времето. Но в себе си имаше достатъчно причини за да поиска да им се случи Коледно чудо – беше чувал, че ако е искрено, всяко желание все някога ни се сбъдва.
         - Спомням си за нея – каза си, - но не помня кога съм я срещна.
          Раздвижи скованото тяло, имаше множество рани от ухапвания и за да избяга, трябваше да прекоси цялата бяла поляна. Първо се обърна да погледне още веднъж звездата над него. После, питайки се дали ще може да върви или само да пълзи, тихичко въздъхна:
         - Спомням си за една хубава мечта...
         Не знаеше и къде ще отиде, вече нямаше дом, май бе поискал да отиде на юг, но не помнеше кога е било това. И осъзна, че сърцето му е останало напълно изгубено – затова прие, че домът му ще бъде целият свят и затова ще го обходи и никога няма да спира. И гледайки звездата, кой знае защо ѝ се помоли да му я върне, нея – мечтата, ако тя, звездата, в играта си да дава и взима, е позвлила да му бъде отнета.
         А Нина едва-едва пристъпваше, вече съвсем близо, изнемогваше от безсилие и изцеждаше последните си сили, но я крепеше това, че е стигнала до там, където си казаха, че звездата ще грее точно над тях.
         И го видя – силуета му описан от окото на звездата, видимо замръзнал и той като нея, паднал, предал се навярно пред студа, но я чакаше – и тя вярваше, че ще я чака, ако трябва завинаги.
         Опита да се затича, да стигне по-бързо до него, но корен я спъна, Нина залитна и преплете крака и се понесе право към онази дълбока яма, която снегът сякаш нарочно беше скрил под някакви вехтории.
         Ален улови полъха на ехото ѝ – обърна се и я видя как полита, улавяща се за снежинките в устрема на няколкото си последни крачки. Кръвта му кипна и само с един силен тласък, сърцето му я разнесе из цялото тяло и той направи един, два, три скока и я подхвана на време - завъртяха се и света заедно с тях също започна да се върти.
         Сега очите им искряха по-ярко от всички украси – те се обичаха и докато звънът на началните мигове на Коледа се оттичаше с цялата си тържественост, двамата се целунаха и се озоваха в първият си от многото подобни щастливи техни хиляда и един мига.
         След малко вече си шепнеха:
         - Мислех, че ще ме забравиш – Нина прегръщаше топлината, бликнала отвдеднъж и прогонила студа надалече.
         - Никога, щом веднъж те намерих – покриваше я с нея Ален и видя синевата отново да го покрива.
         Студа си отиде леко засегнат – не можа да приеме, че и двете му сигурни жертви избират живота.
         Дали им трябваше нещо друго за да могат да запомнят тази нощ - не, имаха всичко и бяха щастливи. А дали ще остане записана тяхната история – едва ли, но това нямаше никакво значение. Сега пишеха личната си такава, започнала в тази празнична нощ.
         Нощта, която ще запомнят с това, че е онази, както съвсем простичко я нарече Алан:
         - Нощта, когато за първи път те целунах...
 
 
 

На запад от сърцето на галактиката

             

          1.
         Нощем, когато биваха видими, двете съседни на Алтер луни се оцветяваха в пъстри цветове от движението на обвиващите ги газови облаци. На съвсем малко разстояние една от друга, толкова близо, че сякаш във всеки момент ще се докоснат, но изчисленията показваха, че няма никаква опасност от сблъсък и всички кацнали на Алтер ще могат да продължат да наблюдават шареното преливане още милиони години.
         Еди също излизаше да погледа шарените спектакли, образувани от носещи се с голяма скорост разноцветни вихри – бяха като огромни картини, които невидимата ръка на художника неуморно събираше и разпиляваше, а съзнанието му свободно ги свързваше в различни форми и образи.
         Многолик е космоса – мислеше си в такива нощи Еди, - дори тук, на тази малка луна, се усеща разнообразието му, което уж виждам само секунда-две, а всичко е част от сплитани и разплитани хиляди и хиляди години на съчетания от възможности.
         Освен рутинните си задължения по обслужването на станцията, в която оставаше понякога седмици наред съвсем сам, той нямаше много развлечения и щом играта на размяна на цветове между двете луни започваше, посядаше, вдигаше очи към небето и следеше събирането само за няколко мига фигури и тяхното изчезване, което веднага се заменяше с нова космическа картина. Гледка, която си струваше времето на третата луна на така и останалата без име планета, записана само с католожния си номер.
         На Алтер се намираше малка пътническа станция, на която Еди бе управител и технически персонал. Луната имаше атмосфера подходяща за живот, поносима гравитация, но без условия за мащабно заселване и така след откриването ѝ – а подобни светове се откриваха непрекъснато и навсякъде из Галактиката – оборудваха Алтер като място, на което може да се зареди кораб или пътуващите да останат за ден или два в малкия хотел при нужда от ремонт и да изчакат да бъде завършен, а след това да продължат кой накъдето е поел из безкрайното космическо пространство.
         Щом реши, че има нужда от оттегляне и уединение, Еди прие, че точно това място е идеално за него. Изпрати молбата си до началството – не му отказаха, след като прецениха, че така един вид продължаваше да е на служба, е, не съвсем по специалността му и доста далеч от центъра, но поне ще е на разположение при крайна необходимост. Получил нужното назначение, подписа документите и един ден се озова на Алтер като единственият постоянен обитател.
         Хареса му да живее под оцветяваното нощно небе,  да слуша безкрайните песни на вятъра и да е възможно най-далеч от световния шум. Станции като тази са пръснати из целият обитаем космос - повечето с многоброен персонал или направо колонизирани от различни компании за добиване на суровини за вечно гладната човешка цивилизация. Но на Алтер имаше необходимост само от един човек, достатъчен за поддържането на малкия реактор и като оператор на клетките за кацане.
         Реактора се използваше само за зареждане на корабите, за самата станция и хотела енергия се добиваше от мощните ветрогенератори - постоянноста на вятъра и силата му бяха повече от достатъчни. В задълженията на Еди, освен да следи за изправността на техниката, влизаше и да записва идващите и отлитащите и да подава информацията към главния транспортен регистър на Галактическата федерация, опитваща се да налага някакъв ред в разширяването ѝ към новооткрити светове – тук, в нак-западният край на Галактиката, официалната власт понякога си оставаше символична и местните управляваха най-често по свой начин, пренебрегвайки повече от общите разпоредби, което водеше до чести конфликти между тях и федерацията.
         Еди приемаше, че хората имат нужда от правила и закони, за да не бъде съвсем объркан космическия хаос, но знаеше, че в характера им е и винаги да ги нарушават под една или друга форма – доста време от живота си отдаде за да поправи това, а след като осъзна, че промяната няма да има никога, просто избра Алтер.
         Работата му на пътническата станция се изчерпваше с приемане на хранителните и различни технически доставки. Лесна служба, нищо особено, което да изисква специални умения, като ангажираността му е минимална - така дните и нощите преминаваха в едно спокойно еднообразие, раздвижвано само от неуморните алтериански въздушни течения и огласявани постояния звуков фон в ниските слоеве на атмосферата, което за себе си нарече „жуженето“.
         Първите месеци бавно се събраха в година, след това в още една, а през следващата Еди започна да приема Алтер като негов постоянен дом. Все още не можеше да го каже със сигурност, но си мислеше, че щом успя да промени живота си, толкова различен преди и остана почти три години възможно най-далеч от горещите галактически събития, към които някога бе толкова пристрастен, възможността да остане тук завинаги ставаше все по-реална.
         Луната не се намираше по основни транспортни маршрути, рядко минаваха нуждаещи се от услугите му, но все пак, малко преди да помисли, че е забравен, се появяваше някой кораб да презареди или за спешна поправка.
         Имаше нужда от такива станции при полетите в космоса, извършвани чрез преминаване в подпространството, при което корабите харчеха огромни количества енергия, това налагаше да има спирания – разстоянията в галактиката си оставаха огромни и щом навигационния компютър подадеше сигнал за изчерпване и започваше да намаля скоростта за да се върне в нормалното космично пространство, пътуващите се насочваха към най-близкото място за презареждане.
         Тези посещения успяваха да не превърнат службата му в отшелничество.
         Макар за него и това да беше приемливо.
 
         2.
         Ако трябваше да опише службата си на Алтар след тези две години, Еди лесно би го направил с няколко думи - посрещаше и изпращаше дните на зеленикавото безоблачно небе, на което, в зависимост от положението си, съседните луни понякога биваха слабо видими или изчезваха напълно, преминали от другата страна на планетата.
         Газовото кълбо, обикалящо с малката си свита около своята среден клас звезда, придържащо трите си спътника, винаги тъмнееше неприветливо и мрачно - дори светлината на местното слънце потъваше без да се отрази.
         Алтер имаше един континент, заобиколен от доста буен понякога океан. Повърхността бе покрита от край до край от скални слоеве изстинала лава. В миналото, докато луната се е формирала, както и на всички други твърди космични обекти с собствени ядра, и тук са изригвали подземни и надземни вулкани, заливали с вътрешностите си всичко около тях. След това започнали да гаснат един по един – за последния определиха, че е бил активен преди хиляди години и вече е напълно угаснал, което правеше мястото стабилно и сигурно за обитаване, но в състава на елементите на  безбройните кратери изследователите не намериха нищо ползено за добив.
         Луната получи име, а тъмната планета и други две луни само номера, обявиха я като подходяща за живот, но без да бъде заселвана.
         Подобни условия се намираха непрекъснато из космоса и отдавна никой не го приемаше като нещо изключително. Експедициите, изпращани да търсят нови и нови светове, просто регистрираха всяка достигната звезда, определяха обкръжението ѝ от планети и луни като годни или не за живот, след което продължаваха да търсят нови хоризонти за продължаващата експанзия на човечеството в космоса.
         За новодошлите въздуха имаше горчив привкус – освен с него, трябваше да приемат лекотата на местната гравитация, която бе с една десета разлика от стандартната. На онези които имаха нужда, управителя на станцията предлагаше регулиращи гравитационни колани – хората се променяха, раждани в особеностите на различни планети и луни, но все още ползваха за ориентиране земните параметри и се придържаха към тях. Според специалистите мутацията на човешкия организъм в условията на космоса се оказа доста бърз процес, улеснил пригодяването към разликите само за няколко поколения.
         Атмосферата около луната бе постоянна и непроменлива, нямаше валежи, въпреки океана, нито сезони или резки промени в температурите. Денем топлината от жълто-бялата звезда бе достатъчна за да не се превърне в ледник в нощите, които макар и студени, не убиваха онзи, решил да погледа играта на цветовете в небето.
         На места се образуваха плата от вкаменена лава, оградени от хребети, където се преливаха черносини и зеленикава скалисти повърхности. Около възвишенията, останки от коничните тела на вулканите, камъните бяха запазили обгорения си цвят, все още  покрити от падналия след изригването някога твърд слой сплъстена пепел.
         Океана заливаше и блъскаше с вълните си крайбрежието - изследователите прецениха, че състава на водите му малко по малко ще го превърне в обработваема почва, но това ще е след много, много години. Във водата живота бе под формата на микроорганизми и водорасли, развили се, както обикновено ставаше из космоса, след като бактерии са били донесени от преминала комета или паднал метеорит, преминал през кометна опашка. Но днес на повърхността нямаше нищо друго освен изстинала лава, никаква растителност, никакви животински форми – единствен вятъра обикаляше неуморно този каменен свят и силата му бликваше от нищото с ураганна мощ, а след миг се укротяваше, снижавайки се до тихия си обичаен повей.
         Еди се опитваше да опознава нрава и признаците за внезапните промени на силата му. Знаеше как да се пази когато правеше дългите си преходи, за да търси камъни с по-странна форма. Тях отнасяше в станцията и ги дообработваше, придавайки им облик по свой избор – занимание, запълващо безкрайните часове от свободно време.
         Точно това правеше и тази нощ, когато чу сигнала от приемника, че приближава кораб.
         Застана пред командния пулт – нужна бе асистенция от негова страна при кацането, така всичко ставаше по-лесно и нямаше опасност кораба да се разбие без да знае къде е подходящо място за приземяване. Включи всички нужни системи, улови го и започна да го насочва чрез лъчите от наземните антени към вече активираната клетка. Нуждата от оператор спестяваше много време, така кацащите знаеха къде могат да се приземят съсвсем безопасно. Отбеляза, че не подват информация откъде идват и накъде пътуват, нито такава за собственост, а би трябвало да излиза на екрана му – не беше толкова важно, макар по номера, който нямаше как да се скрие, той лесно можеше да открие всичко. Но за момента това не му бе нужно.
         Преминал горния слой от атмосферата, машината бавно се заспуска, водена от Еди, който все пак въведе индетификационния номер във временния регистър за пристигане на двуместен частен кораб.
         Служебно трябваше да излезе и да посрещне дошлите и да изпълни исканата от тях услуга. Наметна униформеното яке на служител от Галактическата федерация, питайки се колко ли ще останат пътниците – дали само часовете, нужни за зареждане, или може би ден-два и да поразгледат непосещаваното от тях място?
         На Алтер нямаше забележителности, най-често хората спираха просто за да се поразсеят от еднообразието на полета, продължаващ понякога със седмици. Въпреки всички симулации, които съзнанието можеше да получи по време на път, нищо не го разтоварваше така, както една обикновена разходка под открито небе.
         В една космическа песничка се казваше най-точно:
         - Слънце да те огрее, ветреца да те обвее...
         Подготви хотела, активирайки главната програма за обслужване - имаше места за стотина души, рядко заемани и наполовина по едно и също време.
         Алтер беше далече, много, много далече от оживените галактически пътища.
 
         3.
         Кораба изпусна няколко кълба пара щом стабилизаторите закрепиха корпуса към основата на клетката, всички външни светлини угаснаха, а след малко по спусналата се рампа слезе дребна фигура, следвана от малка вещева кутия.
         По това време на нощта бе студено, което накара Еди да се позагърне с якето. Вятъра бе решил да е кротък и едва се усещаше.
         Приближи се жена, покрила главата си с качулката на наметнат върху тялото плащ.
         - Здревей - аз съм Еди, управител на станция Алтер.
         В космоса няма нужда от излишни формалности, хората се срещаха в един момент някъде из неговите ширини, а в следващия се разделяха, за да не се срещнат никога повече.
         - Ана – представи се жената, също без да спомене фамилия и припряно подаде няколко жетона. – Достатъчно ли са за таксата за зареждане и престой?
         Той ги преброи – стигаха за настаняването на видимо пътуващата сама гостенка.
         - Цените са стандартните за повечето станции.
         - Ограничение в престоя?
         Говореше тихо, качулката криеше в сянката си лицето ѝ, Еди прецени, че е притеснена от присъствието на служител на Галактическата федерация, но навярно го е приела като неизбежно, също както и нуждата да кацне на Алтер.
         С лекота доловяше щом някой искаше да избегне досега с властите, макар и да е просто служител на пътническа станция, той все още имаше своите умения. Живеещи на стотици планети из галактика от векове, хората си оставаха хора където и да са – дори променени физически, поведението и нравите си бяха както преди хиляди години – винаги някой бягаше от нещо, най-често от законите на Федерацията или на собствения си свят.
         - Не, може да останеш колкото е нужно. В цената е включено максималното време.
         - Което е?
         - Всъщност няма ограничение. Тук никой не е оставал повече от няколко дни. Твой е избора за продължителността на престоя. Храна и вода има в изобилие.
         И в този миг очите им се срещнаха за първи път – не можа да разбере дали вятъра или случващото се  там, горе, го обляха с полъг, но усети нещо странно и различно.
         Гледаха се, тя поиска да вникне в него, бързаше, като да се скрие и сякаш видя в него стар познат. Напрежението в тялото ѝ изчезна – самия Еди порови в спомените си, но не откри някога да са се срещали.
         И все пак имаше нещо в този миг – нещо от миналото, от клетвата му да пази и защитава всички нуждаещи се. Преди да се изясни, жуженето покри мигът и той отмина.
         Ана едва сега погледна луните над тях, лицето ѝ се украси цветовете им – беше видимо млада жена с характерни генетични промени от месторождението си. Остана загледана към тях - сливането на газовете им винаги привличаше вниманието на посетителите на Алтер, това бе причината понякога да останат и да им се полюбуват още няколко нощи.
         - Имаш ли нужда от гравитационен колан?
         - Не, поносимо е. Ще отида да се настаня – каза тя връщайки погледа си към служителя и активира вещевата кутия да я последва.
         Преди да тръгне към хотела посочи нагоре:
         - Красиво е...
         Изчака новодошлата, която погледна още веднъж към него и нагоре, да влезе и свърза кабелите от реактора към захранването на кораба и също се прибра на топло. Преди да замине щеше да попълни регистъра, на Алтер нямаше нужда от припряност, винаги може да се изчака следващия удобен момент за каквото и да е.
         Отиде в ъгълчето, ползвано като работилница, и продължи да оформя спиралата върху зеленият къс лава, която започна по-рано днес.      
         И се замисли за непознатата.
        
         4.
         На сутринта тръгна на обиколка и рутинния преглед за изправността на клетките – общо десет на брой и в момента девет свободни. Кораба блестеше, полираното сребристо покритие отразяваше лъчите на издигащото се слънце.
         Нов модел и доста бърз, въпреки малките размери – определи го Еди.
         Видя, че е зареден и прибра захранващите кабели. Гостът можеше да отлита когато пожелае, но предположи, че ще поиска да види още една Алтерианска нощ.
         Трябваше да провери свързващите вериги на ветрогенераторите към няколкото хидропомпи - тях поривите често повреждаха, а късно снощи вятъра изведнъж подлудя и воят му обикаляше наоколо - навярно развълнуван от пристигането на непознатата, реши да покаже колко е силен. Еди не мислеше за него като атмосферно явление, а като за съседа по местообитание.
         При обиколката установи, че този път всичко е наред и може да се връща. Никога не бързаше при работа, това си наложи в първите месеци, след като разбра, че няма нужда да следи дали времето ще му е достатъчно за да изпълни дадена задача. На Алтер времето придоби други измерения - хода му стана плавен, дори муден за някой свикнал на повече динамичност в дните си. За Еди то минаваше без да има нужда минутите да препускат в надпревара със секундите за да се превърнат в часове - всички те просто се движеха бавничко, едва-едва пристъпвайки насред припева на жуженето, а той просто следваше това темпо.
         Когато се върна при станцията видя, че назовалата се като Ана е излязла и раглежда фигурите, които нареждаше на стената до входа щом ги завършеше. Над тях бе окачил три връзки с различни по размери тръбички, звучащи в различни тонове от непрекъснато влизащото и излизащото през тях течение. Съчетаваха се добре със звука от небето.
         - Хубави са  – отбеляза тя, без да се обръща. – За продаване ли са?
         Под плаща видя обичайния костюм за пътуване. Навярно се канеше да тръгва.
         - Не, правя ги за удоволствие, ако някой хареса нещо, може да го вземе със себе си.
         Жената се обърна и очите ѝ опитаха отново да проникнат в неговите, търсейки и намирайки отговори на някакви въпроси, които още при пристигането ѝ се появиха.
         - Толкова труд, а не се заплаща... – каза, но повече на себе си.
         - На Алтер скални късове има в изобилие, аз пък имам достатъчно време да направя нещо друго от тях.
         Ана взе една фигура, разгледа я, след това я върна на мястото ѝ. Повтори го с още една. А третата само докосна с върха на пръстите си.
         Погледна към небето и потърси луните.
         От тръбите звучеше лека мелодия, която се смесваше с жуженето над тях.
         - Виждат се само нощем – отгатна мислите ѝ Еди.
         Ана се обърна към синкаво-зеленикавата каменна пустош и потърси източника на странния шум.
         - А този звук?
         - Това е местната особеност - има тънък слой носещ се във височините, представляващ постоянен нанос от микрочастици, минала си снощи през него, безопасен е - за разлика от вятъра, който се движи в ниското - местоположението му е фиксирано и това което се чува са безбройните търкания на частиците. Наричам го жужене.
         - Като пчелите на старата Земя.
         - Чувала ли си ги?
         - На запис като малка, знам, че са били насекоми и са издавали подобен звук – тя послуша още малко и добави: - Частиците сякаш пеят...
         - Така е. Звукът е един и същ, но всъщност, ако се заслушаш, тоновете му са непрекъсното сменящи се.
         Двамата послушаха няколко минути. Ана долови разликите и кимна.
         - Виждам, че има пътека, ще отида да поразгледам, ако е безопасно – стига ли до някъде?
          Изглежда, че не бързаше да отлети, което го подсети, че има само номера на кораба и никаква друга информация. Прецени, че може да не поиска точно сега подробности, макар да спазваше разпоредбите да записва и изпраща данните за пътуващите. Алтерианския му ритъм на работа му позволяваше да го направи по-късно.
         - На час вървене е брега, придържай се по нея и се пази от ямите – има ги в изобилие, сложил съм предупредителни знаци пред всички, но понякога вятъра ги отнася, затова ако видиш, че синьото прелива в покрита с черна пепел скала, това със сигурност е ръба яма, някои са доста дълбоки.
         - Цялата луна ли е от скали и без никаква растителност?
         - Да, все още няма почва, затова не я заселиха. Но вече има подводни води, които след преработка са годни за употреба. Ако запасите на кораба са намалели, мога да долея – не е лоша на вкус.
         Тя отново го докосна с онзи поглед, кимна и плаща ѝ се развя при тръгването.
         - Ще внимавам за ямите.
         - Също и за вятъра – добави той, дочул едно по-силно подсвирване откъм тръбите. - Понякога от нищото се появява бурен наземен порив, в такъв случай потърси прикритие до някоя скала и изчакай да отмине – обикновено е за не повече от минута.
         Ана придърпа качулката над лицето си и тръгна по пътеката, водеща извън станцията.
         - Ще внимавам и за вятъра.
         Еди я проследи докато се скрие зад скалите, после продължи с огледа по изправността на станцията си.
         Стори му се, че гласът на невидимият му съсед е различен – кой го знае как ще реши да се представи пред госта на открито:
         Да бъде кротък и гальовен или да го изплаши със силата си.
         Де да можеше да го накара да е първото, но нямаше такава сила.
         Той е вятър – има свободата да прави винаги каквото поиска в неговият си свят.
 
         5.
         Следобеда почти отминаваше. Денонощието на Алтер е малко по-късо от стандартното, и до залеза имаше само няколко часа. Поради липсата на сезони нямаше резки промени на климата и месеците се сливаха в един и същ повтарящ се ден, на който дневната температурата не стигаше до повече от петнайсет градуса, а вечер падаше около нулата - поносимо за всеки човек, независимо къде е роден. Орбитата на Алтер около планетата не се изменяше, самата тя също обикаляше на едно и също разстояние звездата си, бавно и без да бърза.
         Еди харесваше това, че Алтер стриктно спазва режима си в почти всичко, само  въздушните течения бяха непостоянни заради наклона на оста, позволяващ да усилват или намалят силата си за кратки и непредсказуеми интервали, но вече и с него бе свикнал.
         Вятъра обичаше да напомня за себе си – Еди свикна да мисли за него като за немирен познат, с когото споделяха луната. Дали защото му се играеше или от проклетия, но понякога разместваше соларните панели, друг път накланяше антените или ги откачаше така, че да опънат кабелите до скъсване - тогава се губеше връзка и сигнал с другите светове и отваряше работа на отговорника на станцията, затова пък перките на генераторите никога не спираха да се въртят и да произвеждат енергия.
         Точно затягаше сглобките на една от антените, открил, че отново е разхлабена от немирния му съобитател, когато Ана се появи откъм хотела. Не знаеше кога се е върнала, а и не е негова работа да следи за това. Можеше да отлети без да му съобщи за решението си – а Еди така и не я попита за нужните за регистъра данни. Обичайно бе при пристигане на такива станции да се плаща предварително за всички услуги, тя вече го бе направила, така че можеше да си отиде по всяко време – все пак щеше да го потърси, за да издигне кораба до открития космос.
         Ана се приближи, не носеше плаща и бе сменила пътния си костюм с по-свободни дрехи. Определено вятъра е разпилявал косите ѝ, затова бе намерила най-практичното решение и ги бе събрала и прихванала.
         - Здравей – каза и седна на един от приемниците на антената.
         Очите им се срещнаха и поздравиха като стари познати - много добри и стари познати.
         - Как мина разходката?
         - Не знаех, че има обитаеми светове без население.
         - Алтер все още се формира, океана има достатъчно микроорганизми, позволили появата на годна атмосфера и някой ден навярно ще се доразвият в по-сложни съединения...
         Еди огледа добре околността, вече гънеща се от плъзналите сенки на спускащия се залез.
         - Де да можеше завинаги да си останат такива – сподели той с гостенката. - Скалите обаче ще се превърнат в обработваема почва, тогава ще има и колония, а желаещи да я населят винаги ще има.
         Продължи да работи:
         - Станции като тази има на десетки планети и луни, подходящи единствено да са спирки по пътя на пътуващите. – Сам бе посетил много от тях, не само на запад, а из цялата Галактика. - Но наистина, както каза, само тук има един постоянен обитател      .
         Ана го следеше. Нещо напъваше да излезе от нея, но засега с мъка го задържаше в себе си. Еди вече го улови на няколко пъти и пак се увери, че не са се срещали никога. Не и в този живот.
         - Има нещо различно в отсъствието на обичайното гъмжило от хора, от суетнята и шума - това действа някак си успокояващо. Много свободно е като усещане. От колко време живееш тук?      
         - Почти три години.
         - Не е ли прекалено самотно?
         Еди слезе от антената, събра инструментите и ги постави в кутията.
         - Не и ако точно това търся.
         Приседна на отсрещния разпределителен приемник и огледа Ана, сега без прикритието на качулката.
         Очите ѝ бяха наситено златисти, косите имаха онзи тъмен нюанс на виолета в който разпозна характерната пигметираща мутация от планетната система на звездата Нотариа, макар корабът ѝ със сигурност да не беше от там - но човек се ражда на едно място, пътува постоянно и решава да заживее на съвсем друго. Нищо необичайно, макар отново да долови как тя иска да му каже и още нещо.
         Откъм станцията се чуваха уловените в поставените от Еди тръби мелодии. Приятеля му изглеждаше доволен от присъствието ѝ – гласът му бе почти нежен.
         - Тук сякаш нищо не се променя. Камъните са толкова непоклатими. Дори вятъра е част от това, а вече го видях колко е променлив.
         - Това е и хубавото.
         - И не е на оживен път, навярно са малко преминаващите.
         - Така е. Далече е, почти цял месец никой не бе идвал.
         - Ако реша да остана – колко време ще ми разрешиш?
         Тя също го разглеждаше, все повече намираше в неговото присъствие закрила от някаква заплаха, която Еди със сигурност вече знаеше, че я преследва.
         - Вече ти казах, че няма ограничение за престой.
         И в този момент тя видя обозначението на ръката му - с леко трепване Ана издаде, че знае какво значи. И вече бе сигурна, че не е сбъркала в усещанията си за непознатия.
         Еди бе навил ръкавите на дрехата си докато работеше. Без да бърза ги разви и така скри знака, който тя разпозна. Ана се изгуби в мислите си, когато се завърна му каза:
         - Ти си войник.
         - Бях... преди. Сега съм просто отговорник на тази станция.
         - Тези осмици – Ана описа с пръст отличаващите го от другите военни части цифри, - те не са на обикновени войници. Не си ли...
         - Бях – повтори Еди с безразличие. Не я поправи, че всъщност не бяха осмици. – Излезе, че е било неправилно решение – но кой не прави такива в миналото си като по-млад.
         - Като например?
         - Като например да вярваш, че можеш да защитаваш свободата в космоса.
         Можеше ли да му се довери? А беше привлечена от необяснима сила към него, същата тази сила я отблъскваше от хората при други срещи.
         - И какво се промени?
         - Всъщност нищо, реда в космоса продължава да си е същия, всичко се върти по един и същи начин. Просто един ден разбрах, че истинска правда в делата на човечеството никога няма да има, а просто ще трябва да участвам в тази игра на гонене, залавяне и в следствие на политическата корупция освобождаване на виновните и отново започващо криене. Осъзнах, че винаги е било така и ще бъде, колкото и да се разселваме между звездите, хората носим това със себе си.
         Еди нямаше обяснение как така започна да споделя на непознатата. Но прие, че такива усещания нямат нужда от разсяснение защо се случват, човек просто ги оставя да го водят, знаейки, че са появяващи се веднъж или два пъти в живота му. Тя също имаше да му каже нещо, но видимо не знаеше как да започне.
         Непознатата жена почувства същото още при първата им среща и Еди навързал кратките импулси между тях, реши просто да я остави да му сподели за онова, от което бягаше.
         Ана събра пръстите на двете си ръце и ги стисна силно. Трябваше да извика дълбоко подтиснати спомени. Ще бъде болезнено, но кой е казал, че живота ѝ трябва да бъде лишен от болката. Страдаше от години, не бе свикнала, но се научи да я изтърпява.
         Част от тъмните ѝ коси се измъкнаха и няколко кичура покриха лицето. Тръсна леко глава и ги отхвърли настрани. Премисли някои неща, въздъхна и тихо, много тихо попита:
         - Чувал ли си за планетната система Хаос?
         Еди кимна. Добре познаваше световете на Хаос, намиращи се също в дълбокия  запад. Грохота на битките срещу местните феодали все още отшумяваха в мислите му. А разочарованието от края на операцията силно горчеше в спомените му.
         - Роб съм от девет години на Хаос Алфа...
         След като видя осмиците и прие, че може да му се довери, Ана на свой ред показа знака на китката си – жигосания символ на робския живот в рамките на иначе свободната Галактическа федерация.
         - Но си тук без господаря си. Нямаш право да напускаш света си без него.
         - Да, според законите на онзи свят съм беглец...
         Това бе ясно и на двамата.
         Корупцията в голяма част от обитаемите светове е толкова голяма, че превръщаше в закони личните интереси на имащите власт и средства, а с времето Еди научи, че за Федерацията е приемливо онзи, който плати достатъчно, да създава свои правила във владенията си – дори и робовладелието като вид работна сила и форма на управление. Системата Хаос имаше достатъчно влияние и успя да прокара общовалиден закон за робство на принадлежащите ѝ планетите, според него избягал роб може да бъде задържан навсякъде из Галактиката и върнат на собственика му. Ловците на роби имаха законно право да го преследват във всички обитаеми светове, да го заловят или убият безнаказано.
         - Аз съм само управител на станция. Нямам други правомощия. Тук идват и си отиват винаги непознати за мен хора. Не е моя работа да задържам и да връщам който и да е.
         - Но ще докладваш за идването ми?
         - Така трябва.
         - Не искам да се връщам.
         - Не е и нужно.
         Ана го погледна въпросително.
         - Казах, че трябва да докладвам, но мога и да не го направя. Не съм от най-стриктните управители на станции, често забавям докладите си. А този може и да го забравя.
         - Да го забравиш?
         - Никога не си кацала тук, така че никога не съм те и срещал.
         - Но си служител на Федерацията и ако те попитат...
         Еди я прекъсна с жест – никой нямаше да го разпитва. Не и него.
         Ана чакаше решението му и въпреки усещането за близост между тях, след като призна пред този служител на станция коя е - беглец роб, тя се притесни и запита дали не е пред нова опасност.
         Той видя това в златистите ѝ очи и реши да поясни малко повече защо така е решил.
         - Участвах в последната операция срещу режима в системата Хаос, затова и знам добре какво се случва там. И да, мисля, че ще забравя да докладвам за идването ти.
         - Планета Хаос Тита - бил си се за нея?
         - Точно щяхме да я освободим, когато ни заповядаха да се изтеглим – управниците на системата направиха нужното, платиха на когото трябва и запазиха робовладелския си строй.
         Ана го гледа дълго, после каза:
         - Помня тези дни, господарите бяха много изплашени и се събраха там за да измислят начин да ви спрат, аз придружавах моя и чух достатъчно, за да знам, че сме само на една крачка от свободата. Много надежда ни даде онова време, хиляди очаквахме освобождение, вашите кораби вече кръжаха в небето, казаха, че имало и кацнали, а после... после просто изгубихме всякаква надежда.
         Еди също помнеше онези дни. Тежките боеве в небето, трудните победи над противника на повърхността - робовладелците плащаха добре на най-добрите наемници от цялата Федерация да ги пазят, после платиха и на някой много високо в управлението на Галактиката и след споразумението им с него, Еди трябваше да изживее позорното оттегляне на неговата военна част, само на крачка – както каза и Ана, - от пълното освобождаване на системата Хаос.
         - След тази заповед от главното командване на Земята, разбрах истината – колонията Хаос не трябва да има свободни граждани, а господарите имат достатъчно пари за да си позволят да има такива като теб, било заради добива на толкова ценната  суровина за останалите светове, а може би просто защото така им харесва. Оправданието, което ми дадоха,  че няколко хиляди роби дават нужното на милиардите живеещи свободни, не ми хареса...
         В спомените му се появиха колониите с поробени мъже и жени, които едва зарадвали се на идващата свобода, отново бяха оковани към съдбата си, а и се чу как  немалко са били избити за наказание за това, че са чакали освободителите си. А те – най-добрата бойна единица на космичните сили, убедени, че се бият за правата на всички хора в Галактиката, трябваше да се изтеглят в подчинение на разпоредбите.
         - Тогава си зададох въпроса – какво е свободата? Дали наистина я имаме или навсякъде ни я налагат като някаква форма на подчинение пред закони или управляващи? За себе си реших да я намеря тук. Не е много, но ми е достатъчно.
         Ана го слушаше и също се върна към онези дни.
         - Робите нямат право да пътуват. Как изобщо успя да излетиш?
         - Убих господаря си, този кораб е негов – призна на един дъх Ана още по-тежкото си престъпление.
         И се оказа не само беглец, но и убиец. Това усложняваше нещата, не за него, а за нея.
         - Дори и не знам къде отивам. Всичко се случи толкова бързо, че нямах време да мисля. Направих максималния възможен полет, далеч от Хаос, а когато навигатора ми показа, че изчерпвам горивото, тази станция се оказа най-близката.
         Еди чакаше да продължи. Ана сведе очи, споен мина през лицето и сълза се спусна от златното ѝ око. Само една, не си позволи втора, но повече от достатъчна за да изрази болката ѝ – живота в робство се опита да вкоравил сърцето ѝ... и почти успя.
         - Имах дете... дъщеря... Той ми обеща да я направи свободна, но после реши да я продаде на свой приятел, който похвали красотата ми и увереността, че ще бъде наследена от нея. За господарите ние сме просто стока, подаряват ни или ни продават според желанието си. Беше само на две години и знаех какво я очаква, опитахме да избягаме в планините, глупаво решение, но бях толкова отчаяна и при опита да се измъкна, охранителите му убиха дъщеря ми по негова заповед – така съм щяла да бъда повече покорна, а друга винаги мога да родя. После ме заключи, упояваше ме денонощно с подтискащ всички емоции наркотик и когато прецени, че съм забравила, ме взе отново при себе си за забавление.
         - Била си негова домашна робиня, детето е било негово.
         - Робът е роб, няма значение дали е за забавление или за работа. А той така и не обяви, че е негово. Имаше си собствено семейство от благороднически род, не можеше да рискува името си заради купена за развлечение стока от пазара.
         - А кой те научи да управляваш кораб?
         - Родена съм на Лилия, втората планета от системата на Нотариа, фамилията ми имаше собствен транспорт. Пътувахме когато ни нападнаха пирати, тях избиха, а мен продадоха на Хаос. Бях на петнайсет.
         Еди бе гонил и пирати и приемаше, че те също плащаха добре където трябва, за да не бъдат все още изловени и да продължват набезите си и сега.
         - Господарят ме купи заедно с няколко други пленници, после ме избра за себе си, винаги е казвал, че съм му любимата играчка. Започна да ме води навсякъде с него, ползвахме не само този кораб, имаше още няколко, и негова прищявка бе да ме научи да ги управлявам. След като уби дъщеря ми, научих се да търпя и да се преструвам на покорна, така лека полека той отпусна режима и започнах да избягвам приема на подчиняващия волята ми наркотик. Онази нощ просто го изчаках да заспи и го удуших, след което се качих на кораба, знаех кода за достъп и излетях, заблуждавайки контролната кула, че е управляван от него.
         Еди бе срещал много подобни случаи по време на службата си за Галактическата федерация. Тогава вярваше, че върши най-правилното, следвайки разпорежданията, а сега осъзнаваше, че реда и закона не са точно онова, което е защитавал.
         - Ще те открият ако продължиш да пътуваш. Всеки полет оставя следа, дори и да си решила да минеш по далечни и обиколни пътища. До Нотариа, ако си тръгнала за там, са доста дни пътуване. Трябва да спреш още няколко пъти, а навярно вече са започнали да те търсят и ще те настигнат скоро. Може би трябва да се насочиш към...
         - Този път няма да се предам, действието на подчиняващия наркотик почти отмина... понякога усещам слабост, нищо повече, но не и онова смирение...
         Вятъра отново разлюля кичура от тъмните ѝ коси. Еди изчака малко, за може Ана да се успокои.
         - Иди да починеш, поспи. За момента си в безопасност. Утре ще измислим какво да правиш.
         - И няма да ме издадеш?
         - Няма.
         Ана стана, приближи, протегна колебливо ръка и го докосна така, както по рано днес докосна онзи камък – с върха на пръстите си, а очите ѝ вникваха дълбоко в душата му, плахо, но все по-уверено. Еди я допускаше, не искаше и да я спира.
         После му кимна леко и тръгна, а той изчака вратите на хотела да се затворят зад нея.
         Колко неправда продължава да властва из разширяващите се във всички посоки човешки светове. И всяка от тях е позволена само и единствено от самите хора. Точно заради това избра тази малка луна. Знаеше, че не може да има справедливост в космоса, но тук, на луната Алтер, имаше възможност да се подчинява единствено на собствения избор или решение за това, което приема за правилно. Това и ще направи – имаше право на собствено решение за проблемите на непознатата.
         Влизайки в станцията си, Еди размести някои мебели и отключи скрития сейф зад тях.
        
         6.
         Ана опита да поспи, не успя, потъна в мисли, после рязко стана и събра бързо нещата си, затвори капака на кутията и излезе от стаята.
         Наистина, привличането между нея и управителя на станцията беше повече от силно, но страхът, че той все пак е служител и въпреки обещанието му, че няма да я предаде, ще трябва да съобщи коя е, я подтикна да бяга. Забърза към кораба си.
         Навън вече се бе стъмнило и луните се виждаха отново.
         Спря се. Не знаеше какво да прави - да продължи към някое далечно място или да се върне на родната си планета. Ако я открият и в двата случая ще трябва да се върне под разпоредбите на Хаос, а там я чакаше показното наказание.
         Имаше ли какво повече да губи освен близките си, детето, свободата – оставаше ѝ само живота. Но защо ли изобщо бяга, живота ѝ нямаше цена за никой друг, освен за самата нея.
         Застанала пред кораба тя гледаше луните над Алтер и невероятно зрелищните сливания на многоцветните газови потоци. Като бързеи, спускащи се от планината, сливащи се в едно в голямата река, която ги понася, а след това връща отново към изворите им.
         Съчетано с вечната песен на Алтер беше хубаво, но опасността я подсети, че няма време да се любува на всичко това. Но не помръдна. Не можеше, защото дори и да се качеше на кораба, Ана не знаеше посоката си. Така и не зададе такава, просто изведе кораба и се понесе в пространството.
         Свете глава и скри лицето си, сълзите този път бликнаха от златистите ѝ очи – подтискани дълго време, сега започнаха да преливат от изобилие. Намираше се на ръба на бездна, която все по-силно я придърпваше.
         Еди я наблюдаваше още откак излезе от хотела. Знаеше какво иска да направи, но знаеше, че тя няма и къде да отиде. Щом видя потрепващите от плач рамене, остави оръжията си, които извади от сейфа и приготвяше за скорошно използване, излезе и безшумно застана до нея. Ана не усети появата му, щом ръката му я докосна извика уплашено и отстъпи, след това осъзна кой е и без да се замисля се отпусна в прегръдките му.
         - Те ще ме заловят... ще ме накажат като беглец... и заради убийството... има ли смисъл да бягам?
         - Не, няма, съдбата ти е решена още щом си го извършила.
         Виолетовите коси бяха разпуснати и отразяваха светлината от луните.
         - Остани, не е много, няма и какво толкова да ти предложи Алтер, но поне ще си свободна.
         - Възможно ли е?
         - Алтер е моя станция, не е казано, че не мога да имам с кой да съжителствам. Място има достатъчно.
         - Но закона...
         - Тук аз съм закона.
         - И ще ме приемеш просто така? Бегълка и убийца?! А и ме търсят...
         - Не е просто така.
         Вятъра направи кръг от прах около тях. Озоваха се в центъра му.
         - Ана, тогава се бих за свободата на всички като теб, господарите на Хаос са ти я отнели, а на мен отнеха възможността да ви я върна. Тук робство няма, а това, което си направила - онзи го е заслужил, имала си причина да му отмъстиш. Преди няколко години, ако не ни бяха върнали, ние щяхме да го убием, така че просто е получил малка отсрочка.
         - И мога да остана до...
         - Можеш да останеш колкото решиш, че имаш нужда да си тук.
         Ана се притисна пак до Еди, а над тях цветовете се смесваха, сплитаха и разделяха в нови и нови шарени нишки.
         За първи път от толкова много време се почувства защитена.
 
         7.
         На следващата сутрин получи сигнал за искане за кацане. Код за идентификация - боен кораб от Хадес. Не можеше да им откаже, а и не трябваше да отлага това посещение.
         Еди включи нужните уреди, след което бързо се въоръжи. Уменията му бяха позаспали, но не и изчезнали – никога нямаше и да бъдат забравени.
         Ана с ужас видя червените обозначителни знаци на кораба от Хадес. Преследвачите, пратени от господарите, наистина са били след нея и ето че я откриха. Не искаше да има наказание за служителя на станцията, все пак направи каквото можеше като ѝ предложи да остане на Алтер, затова реши, че трябва да се предаде и тръгна да излиза.
         Кой знае защо в момента не съобрази или просто забрави кой е той. Преследвачите ѝ също нямаха никаква представа за това и кацнаха безпроблемно, доволно установили, че преследвания кораб е само на няколко метра от тях. Избягалата робиня нямаше да е много по-далече от него, просто трябва да я върнат на Хаос и да я накажат най-жестоко пред всички, смъртта ѝ ще бъде поредното предупреждение какво ги очаква - избягалите роби се изтезаваха дни и нощи, причиняваше им се всевъзможна телесна и душевна болка. Другите биваха принуждавани да гледат от начало до край, да слушат писъците и молбите им за бърза смърт. Но палачите не бързаха, знаеха как да накарат заловените да страдат все повече и повече докато най-накрая ги убиваха. Осакатените тела оставаха на показ докато съвсем се разложат.
         Дошлите бяха шестима, сбирщина от всички краища на Галактиката, коравосърдечни и безмилостни мъже и жени, в момента настървени за лов, надушили плячката си. Почти не успяха да реагират при нападението на Еди, който използва предимството на изненадата да им налетя без предупреждение. За минута всичко свърши.
         Нахлу с унищожителен огън и един-два изстрела срещу него дори не забавиха устрема му - шестте тела останаха там където паднаха, някои пред кораба и няколко вътре, в опита им да се прикрият от неочакваното нападение. 
         Ана беше наблизо и едва успя да премисли колко бързо се случи всичко. Шумът от стрелбата бързо утихна и отново само жуженето се носеше над тях.
         Еди нямаше време за губене, ползвайки личния си код за достъп – код, с който влезе и въведе няколко нови команди в корабния компютър, също така и изтри информацията от последните дни. Избра далечна дестинация като посока на полета им и я зададе като начална още от напускането на системата Хаос. Започна да прибира телата на убитите. След малко трябваше да изведе кораба в орбита и да го изпрати на далечно пътуване.
         Този на Ана имаше проследяващо устройство, за това нямаше съмнение, от него също трябва да се освободи. Докато прибираше последния ловец, Ана се е приближи.
         - Как са ме намерили?
         - Лесно, макар и да ги очаквах най-рано утре. Навярно са тръгнали почти веднага след теб и са уловили сигнала от кораба ти.
         - Как така ги очакваше?
         - Щом са имали следата ти, лесно е било да летят след теб, просто са чакали да кацнеш някъде. Сега трябва да изчезнат. Кораба им ще се насочи към една звезда и там ще се разбие. А този – посочи нейният, - също трябва да изчезне.
         Тя изглеждаше объркана – помисли си, че без кораб не може да отиде никъде. А ако го запази, винаги щяха да я откриват.
         - Не казвам, че трябва да останеш – когато мине някой пътнически кораб ще те кача на него. Знам как да залича следите ти и няма да се разбере, че си била тук. Ще ти направя и нова самоличност, това е повече от лесно, но помисли за това, дали искаш тръгнеш веднага или ще останеш... нямаш много време, скоро ще изпратят друг екип ловци.
         Еди започна да събира изпопадалото оръжие и сложи купчината в един ъгъл. Посочи на Ана да отиде към станцията и подготви кораба за автоматично поемане на зададения курс. Компютрите могат да разкрият всичко случило се, но могат и да бъдат накарани да го забравят като се изтрие информацията за това. А ако след време открият, че по неизвестни причини корабът, преследвал беглец, е претърпял крушение в някоя звезда по пътя си, това няма да има връзка с неговата малка станция.
          Следите ѝ, водещи към Алтер, са заличени, а бегълката можеше да бъде на всяко едно място из обитамите светове на Галактиката. Който иска, нека я потърси.
         Ана все още се чудеше защо той пое този риск. Тя е роб, нечия собственост. Сега е избягала такава и преследвана. Нямаше права. Освен това е и престъпник, не само по законите на Хаос. А избивайки преследвачите ѝ, управителя на станцията сам се превърна в нарушител на закона и рискува живота си за нея.
         Колко обрати в живота ѝ само за няколко дни, макар те да започнаха преди години когато я отвлякоха и продадоха в робство, после когато се опита да избяга още веднъж, друг когато загина детето ѝ, следващия когато я наказаха и още един когато уби господаря си. Живота е низ от вечни събития, които дори и в обикновен робски живот са в непрекъснати промени.
         - Защо ми помагаш?
         Еди вече беше в станцията и започна да издига първият кораб. Надяваше се точно сега да не се появи някой друг и да се засекат в орбита.
         - Защото мога да ти върна свободата, на останалите не успях.
         - Но опасността за теб...
         - Имам право да взимам решения, без да ги разяснявам на който и да е. Затова избрах тази станция, в договора ми е точно това посочено – пълноправен управител на спътника Алтер. Ще рече, че закона тук съм аз, а дори и да разберат, че са идвали – това едва ли ще стане, толкова на запад няма кой да ги търси, - ще го обявя като нападание над станцията от някаква банда и действията ми за били в защита на същата, а те, отблъснати от мен, са избягали - какво се е случило с тях няма как да знам.
         Ана се взираше в бъдещето, опитвайки се да забрави миналото, макар част от него бе убита при първото ѝ бягството и никога нямаше да бъде забравена. А там, в онова, което идва и което започна да усеща на тази луна, което прие за новото своето утре дали ще може да започне различен живот? Навярно, ако остане...
         - Какво реши, няма време за губене, присъствието му е проблем и за двама ни – сякаш доловил мислите ѝ се обади Еди.
         - Ако не ме изгониш, ще остана тук... с теб.
         Той се извърна и се вгледа в златистите очи, видя онова, което търсеше. Не беше само отчаянието и безпомощността на изпаднал в нужда човек и молбата му помощ.
         Видя събралите се крайща на нещо вече отминало и идващо настояще, сочещи към едно общо за двамата бъдеще. Разбраха се без думи, макар за тях да остана неясно какво събира двама непознати по пътя на живота им – съдбата, изпитанията, опасностите или нуждата от подкрепа? И как така изведнъж, само веднъж погледнали се, вече знаят, че този срещу другия е онзи, с когото биха прекарали дните си, било дори само част от тях?
         Необяснима е тази загадка, също като много други тайни на космоса, които хората се опитват да разгадаят от хиляди години. Дали щяха да се срещнат ако тя не беше избягала от оковите на робството? Ако той не беше избягал от собствената си рамка, за която твърдяха, че е свободата?
         Не? Да? Може би?
         Всъщност, има ли значение – сега са тук, на тази малка луна, някъде на запад от сърцето на Галактиката. И имаха правото да опитат.
         Еди прие решението ѝ. В него намери и отговора на въпроса си защо е тук. Понякога се питаше дали е постъпил правилно, сега вече беше сигурен - големият свят нямаше да може да оправи, но този, нищожен спрямо размерите на вселената, за него вярваше, че има сили.
         А и винаги доверяващ се на усета и преценката си, още при първия миг на среща знаеше, че тя ще остане.
         Колко?
         Колкото прецени, че ѝ е нужно.
         На Алтер имаше свободата да решава сама какво да прави и какво не.
         Вятъра отвън започна да вие силно за да заглуши двигателите на издигащия се кораб.
 
         8.
         Няколко месеца след случилото се на третата луна, голям пътнически превозвач се появи в орбита и зачака да бъде приземен. Когато кацна и от него се изсипаха пъуващите, зажаднели за движение на открито, те бяха посрещнати от жена с униформа на Галактическата федерация, която им предложи гравитационнии колани и им разясни какво могат да получат като услуги на тази малка междинна станция, намираща се далече, много далече от основните пътища в космоса.
         Друг служител започна да свързва кораба към зареждащия с енергия реактор, след малко жената отиде да му помогне. Неколцина от пътниците отбелязаха, че двамата работят в съвършен синхрон, допълваха се толкова добре, сякаш четяха мислите.
         Навярно са семейна двойка, предположиха те, тайно завиждайки им на щастието, което са намерили за себе си на тази луна.
         Толкова добре се допълват един друг, си казаха други, съжалявайки, че нямат същата близост и побързаха да се скрият в хотела.
         Трети започнаха да разглеждат колекцията от камъни пред станцията и помахаха на мъжа за да попитат дали се продават.
         Приятно тихо жужене се носеше над всички и служителя на станцията го надвика:
         Каменните фигури се подаряваха.