вторник, 26 юли 2022 г.

Ехото от живота, болката и всичко друго на света

 
                 

        И той като всички, започна живота с вик.
       После този вик кънтеше дълго, болезнено и разтърсващо в току що формиращото се съзнание. И той се опитваше да го надвика, година, две, три и това притесни всички.
         Прегледаха го и казаха, че за повечето деца болката утихва и изчезва в най-ранните години, но при някои остава за цял живот. И трябва да живее с това ехо в главата си. Незрял и с младежка самоувереност опита да го земени с шумът на гръм и грохот, наивно пое в посоката на марша им и само усили болката си, защото разбра прекалено рано много от истините за всичко което се случва... и се е случвало винаги – живота е силен вик за помощ, ехтящ от всички страни, безброй гласове умоляващи да им се протегне ръка.
         А можеше ли да помогне:
         На един? На двама? На всички?
         Опита на един, на двама, но не успя на всички.
         И се отказа да се бори с воят, умножил се с ехото на всичко преживяно. Но откри за себе си как все пак може да го заглуши. Разбра, че ако пие достатъчно, виковете в главата изчезваха. И започна да се старае никога да не ги чува – заживя на улицата като  пияница, в нейните сенки, криейки се в нейната най-дълбока бездна, която му даваше тишина и покой на сетивата.
         А ехото обикаляше винаги наблизо и напомняше за себе си чрез събитията, продължили да бъдат движещи света – бяха като вълни, прииждащи една заменяща друга във вечна надпревара, коя да бъде първа.
         И той трябваше да бяга... и бягаше денонощно от виковете на гласовете.
 
         *****
         Най-често спеше из полуразрушени или полуизградени необитавани сгради, останали като спомен от войната. Бетонно ехо, стържещо с металните си зъби, щръкнали от отломките. Тези зони бяха забравени, спомените напъждаха хората от тях.
         В тихите следобеди съзрцаваше как нещо дълго и грижливо изграждано е изоставено, така както само любящ може да изостави любим. Останките бяха грозни, самотни и тъжни. Отломките от спомени се търкаляха по-пияни и по-безпътни и от него.
         В тихите нощи съзерцаваше под лунната светлина как нещо дълго и грижливо планирано да бъде домът на мечтите е забравено, така както само едно обещание може да бъде забравено от обещалият да го изпълни. Незавършените страни бяха лицето, останало без собствен образ. Малкото изградено се рушеше по-бързо и от разрухата на собственото му тяло.
         Понякога, ако се случеше да завали за седмица, две или три, делеше някое мазе или зала с други, като него и те пропаднали в собственото си бягство от миналото или настоящето. Но предпочиташе да е съвсем сам, потъвайки в опиянението на мислите си.
         Пияниците бяха самотници, макар често да ги виждаха скупчени един до друг, подаващи си някоя бутилка, те почти никога не си говореха - всеки се затваряше в собствената си вселена, без никакво желание да кани външни посетители в нея.
         След като започна да заглушава ехото, така и не завърза приятелство с другите живеещи из руините, имаше доста ветерани като него, а отбеляза, че ставаха все повече и повече след всяко лято.
         Кой знае защо с отминаването на лятото, хората не намираха повече смисъл от това да живеят в домовете и бягаха от тях или просто други ги гонеха от там, решили, че трябва да ги напуснат. Той не питаше никой за съдбата му, нито разказваше своята. Пияни или дрогирани, те живееха ден за ден из руините, на по десет или сто крачки един от друг, а всъщност загубилите посоката си мъже и жени, бяха здраво уловили се за ръце, дружно потъвайки към дълбините където ги чакаше обещаващата им утешение смърт.
         Понякога имаше някое куче, което го следваше година-две, но винаги си тръгваше заради глада. Кучетата имаха нужда от храна, а той не.
         - Ти си просто един пияница – му казваха понякога онези отвъд оградата, която ги отделяше от нормалните хора, неприемащи начина му на живот.
         И го пропъждаха обратно, а кучетата го напускаха с лай:
         - Проклет бездомник!
         Не беше съгласен с тях:
         Имаше си дом – целият свят.
        
         *****
         След една страховита виелица, зимата дойде и от всички места на града заприиждаха бегълци. Знаеха, че ако останат сами в дупките си, няма да оцелеят, а ако се съберат някъде и опитат да си помогнат, може би нямаше да оцелеят – това може би им даваше някаква краткотрайна сплотеност.
         В живота им нищо не бе сигурно, бяха свикнали да не правят планове за утрешният ден, който често никога не идваше за избранниците на чакащата ги на дъното.
         Една вечер се бяха събрали десетина-петнайсет около огъня, горящ в опушен котел. Дрипави, мръсни, увили главите си късове плат за да спасят малкото си оцелели мисли от студа. Понякога някой домъкваше нещо за горене и го хвърляше в огъня. Надяваха се да има с какво да го подхранват и да изкарат до сутринта. Той също беше там, току що дошъл сред кръга на другите, протягаше ръце и оставяше пламъците да облизват пръстите му – дълго ги държеше, преди да усети паренето, бяха почти безчувствени от премръзване.
         Зимните нощи са безмилостни. Когато заспиваха, по изключение забравили личните си правила за неприязън към себеподобните и притискайки телата си едно към друго за да се стоплят, не всички се събуждаха. Зимната нощ винаги си вземаше някой със себе си.
         - А казват, че само хората могат да са толкова гладни – каза някой от групата и наруши тишината между подаванията на обичайната бутилка, вливаща топлина в телата им.
         - Живота е неговата храната... Нужна му е – отвърна глас изпод дебел, прокъсан шал.
         - На кой?
         - На самият живот – той е канибал, изхранва се сам със своята плът, с нас, хората -  затова и ни отглежда, чака месото ни да узрее, да се налее достатъчно, да напращи с живот и щом е готово – яде... тъпчи се... ненаситен...
         И всички пак замълчаха, нямащи какво да добавят.
         А ехото започна да кънти в мислите...
         И всички знаеха, че телата им са лесна плячка.
         Той побърза да го заглуши...
         И всички също пиха заради тази присъда, да са част от менюто на вечно гладния живот.
 
         *****
         Въпреки студа, предпочиташе да спи някъде настрани. Свиваше се, загръщаше се с каквото имаше, потъваше в мисли и чакаше – чакаше да заспи и да не се събуди или да заспи и да продължи да сънува този кошмарен свой ден, продължаващ толкова дълго.
         Ако го попитаха защо не напусне доброволно това мъчително съществуване, би отговорил:
         - Живота е даден не само да бъде лесен, но и за да се изстрада до край...
         Но тази зима беше различна, смъртоносна и безмилостна.
         Оцелявал бе толкова зими, ще може ли да премине и тази?
         Знаеше, че тялото му вече не е така силно както някога, улицата изпиваше силите, но ако нощта не му позволи да се събуди, значи е стигнал до края на този път, който сам избра, Знаеше, че краят е неизбежен за всичко и всички, били те хора или звезди – раждат се, греят, горят, после угасват.
         До онзи ден живееше в някаква лятна къща, но дойде собственика да я нагледа и го откри в бараката за инструменти. Не се разсърди, опита се да го разбере. Поседя малко с него, дори донесе нещо за пиене от къщата. Хареса му, че не е пипнал нищо от пълната с различни вещи барака, нито пък е правил опит да влезе в дома.
         - Защо убиваш живота си по този начин? И нямаш нищо за да го живееш?
         - А ти като имаш всичко, някъде другаде ли ще отидеш? – отвърна и се приведе за да изрови малко от пръстта върху която стояха. Подържа я в ръка, помачка я и я остави да се изсипе обратно.
         Ръката му остана кална, но празна.
         - Калта ще изсъхне, ще се превърне на прах, който ще изтупам и изчезне завинаги.
         Онзи разбра. Но не прие да бъде просто прах.
         - Все пак живота ми е смислен, защото го имам само веднъж и трябва да го изживея пълноценно. Имам семейство, работя, давам работа на другите и с това съм го запълнил срещу пустотата, която ти обитаваш. А ти какво правиш?
         - Пия, не правя нищо друго.
         - И?
         - И това е...
         - Без желание за нищо друго.
         - Без желание за нищо друго – за мен също е смислен и пълноценен, защото правя онова, което съм избрал да правя.
         Човекът не се съгласи с него, но приемаше, че всеки има право да живее по начина, който сам е избрал, а нали всичко се свежда до това - до избора и свободата да го направиш.
         А той си помисли:
         Макар и свободата на човек да бъде само сън в сънят на някой...
         ... затворил те в илюзията, че си свободен в цифровия свят, за да бъдеш роб на числата му, а самият той превърнат в частица от заблудата, че ехото може бъде заглушено с помощта на измамното усещане за тишина.
         Кимна на човека – и двамата бяха затворници на един и същи живот, но от различни страни на решетката.
         Допиха каквото имаше и собственика поиска да си тръгва.
         Тогава отиде при другите в изоставената фабрика. Реши там да изкара зимата.
         Но не знаеше дали зимата отново ще му позволи да я изпрати...
 
         *****
         Тя дойде на сутринта. Не беше пияна като всички останали, а опиянена от тази среща с тези различни за нея човешки същества – отвъд оградата знаят за тях, но с времето отвикнаха да ги виждат и минаваха без да ги различат от купчините на боклука, несъбиран с години.
         Обиколи групичките от бездомници. Говореше с тях, а те мълчаха, опитващи да раздвижат скованите си тела след жестоката нощ. Дори огънят едва им помагаше напоследък. Тази зима, каза някой онзи ден, е най-студената от хиляда години насам.
         Колко живота се събират в хиляда години – с един повече или с един по малко ако зимата е толкова жестока? Трима бяха останали завинаги в ледената ѝ прегръдка – апетитът ѝ растеше с падането на температурите. Живота се хранеше...
         Тя вървеше смело, самоуверена, подчинила всички с появата си - студа не я плашеше, нито тези непознати за нея мъже и жени, предизвикващи отвращение в норамалните хора. Оглеждаше лицата им, буташе някой позадрямал или просто изтощен да се надигне, вглеждаше се в него, понякога питаше нещо някой, след това и друг, после махаше с ръка, че са ѝ непотребни и продължаваше към следващия окаяник. Беше като слънчев лъч, решил се да поскита из мрака.
          Със замах се настани сред тях и не търпеше възражения, докато ги разтърсваше. И личеше, че търси някой. Така стигна и до него, седнал настрани и чакащ слънцето да успее да обикне поне малко зимния ден. Засега денят си оставаше безчувствено леден и слънцето безразлично.
         - Имаш ли храна?
         Той се беше привел в опит да запази топлината в себе си. Ехото вече бе започнало да го пробожда. Погледна я бегло и поклати глава.
         - Никой няма. А искам да ям.
         - Предимно пием, не мислим за ядене. Не ни е нужно – надигна глава за да види с кой говори. – Нова ли си?
         - Да кажем, че съм...
         Очите им се намериха, нейните пламнаха, най-накрая открили онзи, който са търсили толкова дълго, а неговите, за първи път от както пое към дъното, пропуснаха някой да проникне в света му.
         И разбра, че е разпитвала точно за него. Не пита защо, след като погледите им се срещнаха и само за един миг си казаха нужното на други да се изговори за години - той вече нямаше нужда от отговора.
         Защото я позна... но не си спомни коя е. Спомените му се криеха в ъглите на забравата. И все пак...
         Била ли е част от него?
         Порови в чантата с всичко, което притежаваше.
         Или някога ще бъде?
         Извади малка бутилка и я подаде. Беше най-скъпото, което имаше.
         Не знаеше... или просто не помнеше?
         - Това ще те сгрее, ще убие и глада, пазех го за през нощта, но може би имаш повече нужда...
         Тя опита, после още веднъж. Не ѝ хареса, нямаше и желание да го пие. Просто искаше да вкуси неговият начин на живот.
         - До вечерта ще намерим нещо – каза той и отново потърси спомен за нея.
         - Ще намерим.
         Седна до него, телата им се опряха едно в друго и без да е пил, усети, че ехото позатихна. Но от страх, че може да се завърне още по-гръмко, решило днес да го удари още по-силно, побърза да отпие и да го прогони отвреме. А тя го гледаше с по-топли и  най-яркото слънце очи.
         Денят изведнъж също стана по-топъл и светъл.
         После заживяха заедно. Там, под моста, с десетките избрали свободата да са слаби ветерани и отчаяни бегълци, а всъщност, борейки се с това да продължават да живеят в падението си, те бяха по-силни от всички живеещи в подреденото си и пълно с цветове ежедневие в тази битка да оцеляват ден след ден, нощ след нощ.
         Не я притесняваше нито мизерията, нито лишенията. Това да е с него ѝ бе достатъчно. Минаващите отвъд оградата виждаха как между сенките броди ангел и се чудеха какво може да я кара да заживее с тях.
         - Защо дойде тук? – попита я само веднъж, скоро след като се появи.
         Прие да са заедно, но разбираше, че не е като тях, никак дори – тя имаше не само сила, имаше усмивката си, имаше и пари, с които помагаше и на него, и на другите пияници. Понякога идваха непознати, чакаха я на оградата, изчезваше за цял ден с тях, връщаше се преди залез и носеше храна за всички, а на него нужното му за да спре болката.
         Тя каза, че е за да умрат заедно, той не вярваше – знаеше, че ще я изпревари, Скоро, съвсем скоро...
         Смъртта идваше за душата му, макар някога да му беше обещала да го забрави за дълго време. А вече усещаше я как се приближава. Каза ѝ го.
         Но тя се усмихна и докосна студеното му лице с винаги топлите си пръсти.         
         - Смъртта ще трябва да почака...  
        
         *****
         Зимата отмина и оцеляха, не всички, но достатъчно за да се пръснат на всички страни при полъха на вече започналата да напира да разцъфти пролет.
         Те двамата отидоха на брега на океана. Той искаше да я научи как да слуша песните му – беше ѝ разказал за онези, тъжните песни, които вълните пееха - за потънали кораби, изгубили севера си и за моряци, които любимите им винаги щяха да чакат на пристаните.
         И все така нямаше обяснение защо тя го следваше навсякъде, толкова щастлива да бъде с него. А тя опитваше хапка по хапка от историята на живота му, която той с мъка споделяше, след като дълго бе подтискана да бъде забравена.
         Търпеливо събираше зрънцата, подреждаше ги, навързваше ги едно с друго. Искаше да го разбере какво е правил през всичкото това време от както се е превърнал в това, което е, а все още не успяваше. За себе си не говореше, не бързаше, но искаше да му разкаже и за своя живот. Какво се е случило някога, някъде...
         - Защо избра този начин да живееш?
         Никога не бе признавал на света защо, не заслужаваше и не мислеше, че е нужно, но от нея не можеше да има тайни, това го разбра само няколко минути след като очите им се разпознаха насред отломките на онази фабрика и винаги отговаряше на въпросите ѝ. Дори и безпаметно пиян, приемаше, че е за единственият човек на света, на който можеше да каже всичко – всичко, което си спомняше, защото дълго време си беше налагал да забравя.
         - Заради ехото...
         - Ехото?
         Бяха на скалите, обливани от векове от гнева и ласките на вълните.
         - В главата ми винаги кънти болката... – отпи голяма глътка.
         - Коя болка, болен ли си? От кое те боли?
         - Живота... От правилата му...
         Тя взе бутилката от ръката му и я остави настрани. Искаше да го чуе.
         - Разкажи ми за живота, какво усещаш в него? Изкушения? Заплаха? Страхове?
         Той мисли дълго, а тя преброи до хиляда и един мига от вечността, преди да започне да говори:
         - Мислиш ли, че това е изкушение? – попита я и посочи с пръст почти празната бутилка.
         - Не е ли? Зависимост, която...
         - За мен е просто лек – отровата, която ме лекува. Всеки доктор предписва лекарство против болката, от която страда човек в момента. Нямам нужда от доктор, с тази отрова моята изчезва, макар и за малко.
         - Но така превръщаш в руина тялото си.
         Не искаше да го променя, никак, той трябва да е такъв какъвто е, но си спомни нещо:
         - Тялото е храмът на душата ни, трябва да го поддържаме чист – така казват. А ти отвън макар да си покрит с тъмнина, в себе си изграждаш толкова много светлина, помниш ли?
         - Всеки навярно в себе си е някакъв Творец – най-малкото си има безброй собствени творения от мечтите и от очакването им да се сбъднат.
         - Имаш повече!
         - Имах, но не искам другите да го разберат.
         - Аз го разбирам.
         - Да, ти го разбираш...
         - Какво си спомняш – тя сложи ръката си върху неговата, за да не посяга пак лекарството си, - имаш ли минало?
         Той усещаше погледа ѝ в себе си. Знаеше, че го изпитва, не знаеше все още защо и потърси отговор на въпроса ѝ за живота, какво усещаше за него... какво е усещал някога.
         - Не пазя спомените, те отминават и не се връщат, но от изживяното остава с разбирането за всичко това тук и навън - живота е пълен с изкушения и всичко в него е изпитание, а човек се принуждава да ги преодолява ден след ден, нощ след нощ.
         Тя гледаше в душата му. Бе намерила пътя към нея. Кимна му да продължи.
         - Освен от ехото, от какво друго избяга? Не е било само от него, нали?
         - Не... не е само от него, а и от това да се борим с всичките зависимости...
         - Кои?
         - Тази да оцелеем, когато ни се умира...
         Океана се разлюля и разби една вълна до тях.
         - Онази да се събудим, когато предпочитаме да заспим, да сбъднем мечти, когато са неосъществими. Да се напием, да останем трезви – изборът да усещаш или да забравиш...
         Вълната се пръсна и му напомни на взрива от точно попадение.
         - Избягах от това да ни принуждават да откажем едно, да харесваме друго и да сме подчинени на чужда воля и решение когато започнем нещо или да завършим друго – всичко обримчено в рамките на житейската клетка...
         Скалите бяха мокри, блестяха.
         - Да се раждаме с наложеното правило да делим всичко на живот, на смърт, на мъже, на жени, на добри, на лоши, дори и земята да разделяме с небето чрез хоризонта – а всичко винаги е било едно цяло, неделимо...
         Океана беше безкраен – хоризонта бе част от безкрайността му.
         - Избягах от това, че растейки се учим как да се усмихваме когато ни се плаче. Как се подчиняваме когато искаме да възразим. Как да лъжем все повече и повече, че сме съгласни, а ни идва да изкрещим, че това не може да е така.
         Няколко морски птици закръжиха и плавно се спуснаха върху вълните. Започнаха да се поклащат в ритъма на вълните.
         - Избягах от решетките, които затварят съзнанието на всеки потърсил единството...
         Тя слушаше, не искаше да го прекъсва, може би никога повече нямаше да каже онова, което мислеше, а може би едва започваше да го споделя.
         - Избягах от това да сме подчинени на зависимости от всичко – от стремеж за пари, от жажда за власт, от търсене на сласт и че за да живеем свободно, ни налагат закони, които следят да се изпълняват и ни бият с обещания, че точно това е нашето щастие, Не приех да товарят труда ни с данъци, които хората не осъзнават, че ще изплащат цял живот, който винаги ще е облажен с нуждата да се подчиняват на всички чужди правила, само и само за да го запазим него, живота, който никога не е наш...
         Погледна навътре в океана, който също сякаш го слушаше със стотици чакащи да се разбият в скалите вълни. Тя проследи погледа му и се запита дали той вижда отвъд хоризонта в отказа си да бъде отвъд „нормалното“? Кое е по-трудното – да избягаш от затвора на реалността или да живееш в него? Да си подчинен на всички ограничения, който душата ти не приема или да опиташ си свободен, лишен от душа... но поне да опиташ?
         Той ѝ отговори:
         - Нуждата подчинява всеки да живее с изкушенията...
 
         *****
         Пролетта ги прегръщаше там, край океана. Спяха от месец в изоставена каравана, зиме обитавана от два-три взвода котки, които им я предостъпиха щом дойде време да поемат своя поход по света.
         И дойде лятото. Тя започна да чува песните. Запомни ги и започна да ги пее когато седяха на брега с изгревите и изпращаха рибарите, а понякога и вечер, когато се катереха на скалите и със залезите оплакваха погълнатите от дълбините.
         А после...
         После той вече умираше. Бавно, без да бърза:
         - За да докоснеш смъртта, не трябва да пристъпваш нетърпеливо към нея, всеки си има ред и няма да бъде пропуснат... или забравен – каза, подпирайки се на невидими стени мислейки си, че:
         Когато обявят как някой е умрял внезапно, грешат – смъртта не идва внезапно, тя си е посочила кой е избрала и приближавала бавно, без да бърза, за да го прибере, просто умиращия не го е разбрал на време.
         А знаеше, че идва за него. И я очакваше. Но щом му се представи триумфиращо с бликналата от недрата на вътрешната му вселена кръв, той изобщо не се впечетли от красотата ѝ. Повръщаше я заедно с изобилието на лятото.
         Смъртта хвана едната му ръка и го повлече със себе си. Все пак като добра негова  стара позната, реши да му остави му една-две минути за да се сбогува с ехото на живота, с болката от него и с всичко друго на света.
         Тя не искаше да го пусне.
         - Трябваше да умрем заедно...
         - Късно е да се връщам. Вече стигнах края.
         Поклати глава в отказ да го приеме, решително хвана друга му ръка и силно я стисна.
         - Ще се боря с нея.
         - Няма да успееш...
         - Ще видим.
         И тогава отхвърли покривалото, скривало облика ѝ и грейна насреща на дърпащата другата му ръка.
         Смъртта неочаквано пусна умиращия, не очакваше да ѝ се противопоставят и зачака кротка като любима котка какво ще се случи нататък.
         Тя изчезна за няколко часа. Върна се с много непознати – всъщност, за него всички хора на света бяха непознати, и го отведе в болница при няколко известни специалисти. Те го прегледаха, направиха доста изследвания и важни заключения.
         - Късно е – каза един.
         - Необратимо е – рече друг.
         - Може би ще оживее... – кимна трети с обещание, че не всичко е загубено.
         Това ѝ бе достатъчно, даде разпореждане да опитат да го спасят.
         Те се заеха да изпълнят исканото. На нея нямаше как да откажат.
         Всеки човек си има собствена вселена, а тя притежаваше вселените на всички хора...
 
         *****
         Той усещаше цяла безкрайност от време кънтящото пронизване от ехото.
         Викът. Болката. Раждането. Остриетата, които бяха живота.
         Избра да повика смъртта няколко пъти на помощ, но тя не се отзова и все така стоеше смирена и чакаше.
         Изпитание ли е да се бори за живота си с това отново и отново, за да чува онзи вик с всичките му изкушения?
         Ненужния, безсмислен и пропаднал негов живот...
         Нима няма да е избавление, ако тя го спаси от страданието точно сега?
         Усещаше я наблизо, съвсем наблизо и без да го докосва усещаше студа по ръката си. Навярно е наказание това, че го остави да се мъчи в собствената му борба да се спаси от нея.
         После всичко утихна. Нямаше ехо, нямаше никакъв шум.
         Отвори очи, тя беше както винаги до него през всичките тези седмици. Влизаха и излизаха различни хора, носеха по нещо, отнасяха друго, суетяха се около тялото му, а  тя бе там, от другата страна на смъртта.
         Гледа я дълго, а тя него – радваше се, че си го е върнала.
         Мислите му бяха ясни, всъщност, дори и в най-пияното си състояние е имал винаги съвсем трезви мисли, просто не ги споделяше с другите, а сега, когато осъзна, че май ще продължи пътя си, я попита:
         - Струва ли си?
         - Кое?
         - Да ме връщаш.
         - За мен да.
         - Така и не ми каза защо – защо аз?
         - Защото беше онзи, който някога измъкна мен от смъртта ми. И те търсих толкова години за да ти благодаря. А открила те, не мога да позволя да те отнеме.
         Той все така не помнеше, ямата, в която заравяше всичко отминало бе гъста и лепкава, трудно изпускаше нещо да се измъкне навън. И тя му разказа:
         За времето на войната, разяждала преди години света им и за онзи млад войник, участващ в опустошаваща страната стихия, който я намери ранена, млада, умираща насред скоро ударената от снаряд къща. И реши да я спаси като даде кръвта си – и блатото се проясни и той си спомни, че беше някой друг в онзи, предишният живот. В онази война...
         За едно дете, умиращо насред отломките, сам пълзеше, криейки се от прелитащите като гневни стършели куршуми, вражески и свои, в онзи ден всички бяха полудели и стреляха обезумели напосоки – спомни си очите ѝ, почти угаснали от раните, ръката на смъртта щеше да ги затвори безшумно само след миг, но видя и молбата и жаждата им за живот.
         И той реши да ѝ помогне, спря кървенето, всъщност кръвта ѝ вече се отцеждаше с последните си капки, но затвори раните, окачи на отломките нужните разтвори, имаше всичко нужно в раницата си и започна да прелива кръвта си в умиращото ѝ тяло, защото имаше онази подходяща за всички група, имаше и достатъчно умения да го направи чрез импровизирана сложна системе за вливане. Но онова, което имаше най-много бе свободата на избора – ако трябва, то нека даде живота си за това непознато му дете.
         Онази нощ, там, под обстрела и взривовете беше единственият път когато се помоли – на небето, на боговете, на враговете – да му помогнат и позволят да я спаси. Хиляди умираха от раните си в тази битка, на тях не можеше да им помогне, но сега, тук, може би е онзи миг, заради който се е родил – за да върне живота на това с нищо незаслужаващо смъртта си дете.
         На отблясъците от битката гледаше как кръвта му се влива в крехкото тяло. Капчиците прехвърлен живот отразяваха взривовете. Очите им се гледаха цялата нощ – вплели се и впити като любовна страст, неразделни във времето. Тези на детето едва потрепваха, но му благодаряха, че дори и за миг е спрял хода на смъртта ѝ.
         И детето оцеля, а смъртта малко обидена си отиде, като прокле ядно да я чакат дълго.
         - Живота е горчив, ще пиеш до насита от него – каза, не разбраха на кого говореше, бяха изтощени и слаби, но за момента щастливи, че са живи. И замина да събира душите на всички паднали през нощта, които нямаха своите спасители.
         После дойдоха войници и ги разделиха, него отнесоха, твърде слаб да върви сам заради прелятата кръв, и някой спомена, че не очаква да оцелее след като е дал почти всичката на ранената, но все пак той оцеля – тогава повярва, че проклятието важи за него. А детето, въпреки всичко което опита, навярно ще загине.
         - Какво беше войната за теб?
         Този спомен беше като белег сред мнозина от пияниците, с които обитаваше сенките, ветерани, бягащи от раните на миналото.
         - Урок, изпит, мястото където поумняваш или оставаш завинаги глупак – също и повода да започна да чувам ехото като непоносим звън с всичките си онези истини, за които ти разказах.
         Ослуша се и се поправи:
         - Чувах...
 
         *****
         Смъртта се наложи втори път си отиде, сега още по-обидена. Но им обеща – обеща да се върне и за двамата, този път без отсрочка за никой.
         Тя се усмихна – това искаше. Старата ѝ клетва я пазеше – щеше да живее дълго, макар и да опознаваше все повече вкуса на изживяното в дните, но вече нямаше да е сама.
         Можеха да напуснат болницата. И го попита:
         - Къде искаш да отидеш и какъв искаш да бъдеш?
         Вече нямаше нужда да премълчава коя е – болницата, града, хората, всичко бе под нейната власт. А той скоро бе премислил какво му трябва за да заживее.
         - До теб... това заменя всяка друга нужда.
         И тя се усмихна за втори път.
         Имаше своя империя, но бе готова да я замени, за да сподели пътя на този бездомен пияница, който обикна някога истински така, както човек може да обича само веднъж.
         - Защо? – попита я той, бавно прохождайки без чужда помощ.
         - Защото само умрелият знае, колко ценен е живота и ако някой даде своят за твоят, той ти става най-близкият човек в целият свят и разбираш, че нищо друго не ти е нужно и е без значение какво си постигнал и докъде си се изкачил, важно е само това - да сте заедно. В онази нощ ние бяхме събрани от съдбата или случайността, за да бъдем завинаги едно цяло и нито един ден докато те търсих, нищо издигнало ме от нищото до тук, не можа да го промени.
         Той се огледа, не беше пил от седмици – дълго се бореха за живота му. Не изпитваше и нужда.
         Ехото вече го нямаше, значи няма причина и да го заглушава. Прие, че така и трябва да продължи и се съгласи с нея - не знаеше дали е защото една и съща кръв тече в двамата или просто са били винаги заедно през всичките хиляда и един животи, отредени им да изживеят някога, днес или в далечното бъдеще, но знаеше, че да я намира отново и отново е повече от достатъчно като причина и обяснени защо е нужно да се преражда отново и отново.
         Спомни си за онзи човек, в чиято барака посрещна зимата, и си каза, че току що се събужда от своята житейска кома и вече има своята посока.
         Тя хвана ръката му и го поведе. Така и не каза къде.
         Бяха бездомници – небето над целият свят бе техния покрив.
 
 

неделя, 6 февруари 2022 г.

Любовта е забранена по време на война

 


           1.
         Небето, бавно и без да бърза, потъмня, докато войниците обхождаха града. През целият ден ги провождаше мириса на горчивият черен дим, издигащ се лениво от много места за да се смеси с облаците. Не се виждаха хора по улиците, но имаше криещи се и чакащи ги да им попаднат на мушката, и работа им бе да ги намират преди да са свалили някой.
         Хеликоптери минаваха понякога над ятото дронове, съпровождащо колоната, операторите им се опитваха да предвидят изненадите - понякога успяваха, понякога закъсняваха с предупреждението, че ги очакват в засада и войниците разчитаха повече на усета си за опасност, който развиха по време на войната.
         Групата, в която бе и Хуан, следваше както винаги бронираните машини по широка улица, която трябваше да проверят. Някой зад него прошепна, че е бил най-красивият град, който е виждал някога - идвал често преди войната по работа, онази, другата работа, която всеки е имал преди.
         Преди... Близкото минало се усещаше толкова далечно – каза си за кой ли път Хуан.
         Докато водеха сражения, започнаха да възприемат времето по различен начин – след всеки отминал ден и оцеляването през нощта, чувстваха как се отдалечават все повече от спомена за мирното си минало и в себе си страшно бързо остаряваха.
         Младите тела носеха души на уморени от преживяното старци.
         - Дори на столицата липсва блясъка и атмосферата му – говореше онзи на вървящите редом с него.
         Не всички го слушаха, обхождаха с поглед района заедно с операторите - колкото повече очи и камери гледаха, толкова по-навреме могат да видят някоя засада. Барикади имаше почти навсякъде. Имаха вече няколко сблъсъци и знаеха, че дори и да изглеждат на изоставени, може да ги посрещнат с огън.
         - Кралското семейство има дворец тук – е, не е като в приказките, но е красива сграда и добре помня големите зелени паркове около него – разказваше войника, върнал се в спомените си.
         Неколцина се поогледаха, чудейки се дали някъде изобщо се е запазила зеленина след всичко което изстреляха - навярно са изгорили дърветата и храстите на всички градини.
         Републиката разора градините на Кралството.
         - Сигурно вече го няма... - завърши войника, сам преценил, че едва ли ще могат да видят двореца - най-гъстите и черни стълбове дим идваха точно от онази посока.
         Докато минаваха от улица на улица виждаха, че градът не е красив, а погрознял от раните, получени при обсадата, въздушните набези и оръдейни обстрели през последните дни. Белезите така бяха нашарили лицето му с щрихите на унищожението, че навярно никога повече нямаше да бъде наречен красив с тези разрушени квартали и нарешетени от стотици попадения улици.
         Нищо красиво не е останало, съвсем нищо – помисли си Хуан.
         Дроновете опипваха пътя и насочваха към барикадите войниците и машините – обединените плът и метал, които довършваха остатъците от съпротивата, успяла да задържи навлизането. Но все по-рядко имаше отчаяни защитници приели буквално призива на Краля да се бият до смърт - и те се биеха, а на смъртта ѝ оставаше само да ги прибира, както винаги милостива към страдащите от ужасна болка, както винаги безмилостна към оценящите живота в последните си мигове.
         Градът тихо стенеше от раните си, а само преди седмица ги посрещна така войнствено настръхнал, но ето че бе остарял и грохнал в руините си за дни. По обед пулсът му притихна съвсем, едва-едва долавящ се от самотна и немощна стрелба, на която победителите отговаряха с обичайния призив да се предадат, а след това следваше масиран огън от въздух. После преброяваха убитите, ако имаше живи ги откарваха и продължаваха напред.
         Задачата на групата, в която служеше Хуан, бе да прочиства пътя пред другите наземни части -  влизаха първи в района и проверяваха за жива сила наядените от попадения блокове, слизаха в мазетата на полуразрушени сгради или претърсваха отломките на някоя къща за криещи се стрелци. Войниците от тези групи умираха често.
         И да питаш защо се трепем един друг с такова старание – си мислеше Хуан, заобикаляйки натрошени късчета бетон, щръкнали арматури и тухли, - няма кой да отговори.
         Всички бяха приели оправданието пред себе си:
         - Заповед!
         Не смееха да я нарушат – човек лесно се подчинява на заповеди, отведнъж  превърнали хиляди хора в механизмите на тази безумна машина за смърт, каквато е войната. Някак си, щом биваха облечени в униформа, хората спираха да мислят и просто изпълняваха... дълга си – ако се приеме, че той е да водят започналата не по тяхно съгласие война.
         Капитана, който ги водеше, беше различен, кой знае защо предпочиташе да придумва онези по барикадите да се предадат и понякога успяваше - не бе от лудите и кръвожадни командири и искаше да запази не само техния живот, но и на онези, които се опитваха често да го отнемат. Според Хуан, желанието му да пленява, а не да убива, навярно е някаква лична спогодба с бог за всеки спасен от него живот. Може би затова никога не е бил раняван досега, въпреки опасните задачи, които изпълняваше с хората си. В групата им имаха войнишко поверие, че който е най-близо до него ще бъде неуязвим за опасностите. Беше добър водач, разумен в повечето случаи, но го беше чувал, докато се опитваха да измъкнат прострелян другар, как крещи гневно в яда си на ония отсреща, че не чуват призивите му. Тогава, безпомощен срещу упоритостта им, забравяше за увещанията, за сделката си с бог и той с всичките му хора стреляха... и стреляха... и стреляха...
         Хуан спря, онзи зад него също, и вдигна оръжието си за да погледне през оптиката – нещо се раздвижи в един прозорец насреща, може да е просто побутната от вятъра ивица от завеса на останал без стъкла прозорец, но може да бъде и всичко друго. Посочи мълчаливо на един оператор прозореца - вървяха в тази посока и със сигурност ще трябва да проверят самата сграда. Дрон се насочи натам, приближи се, нямаше никой, оператора му обаче го задържа на място за всеки случай докато войниците се приближаваха.
         Продължи без да изпита страх от неизвестното, което можеше да се крие под провисналия парцал. Свикна да бъде мишена - с всичко бе свикнал вече. И със страха, и с мисълта, че всяка мисъл може да е и последна.
         Войната, казваха старите хора, когато тя започна, е страшно нещо.
         В началото е така, след това просто се привиква с всичко видяно и преживяно - със загубата на другари и с убиването на непознати, най-вече с това, че смъртта може да те прибере без предупреждение. Съзнанието приема, че във всеки момент може да спре да мисли, чувства и усеща, превъплащавайки се безброй пъти на ден да бъде или ловец или жертва. Тялото започва да действа с онези вродени рефлекси на самосъхранение, същите, с които древните са ловували, но са били и жертва на по-силните хищниците из степи и гори. При нужда няма време да се слуша ума, няма време да чака разума да му подскаже какво да прави. Първичните инстинкти караха войника да се движи бързо като ловец или да умре още по-бързо като жертва.
         Учудващо е колко лесно се привиква с това - да бъдеш едното или другото.
         И в двата случая, в края на деня, Хуан знаеше, че ще попадне в онази много старателно водена статистика – живи и мъртви. Броят им е важен за записващите убитите, ранените, също пленените или просто изчезналите при всяка атака. Ако повечето от жертвите са от противниковата страна, командващите наричаха операцията успешна, ако бяха от тяхна, оправдаващо се ги определяха като непредвидена загуба на жива сила. А за да повдигнат духа на подчинените си, те, генералите, уверено съобщаваха, че нито едното или другото ще спре похода към победата – напоследък определно бяха уверени в победата и всичко от случващото се приемаха предимно като успех, рядко споменаваха за непредвидените загуби, убийците и убиваните по улиците за тях оставаха просто числа от статистиката.
         Хуан мислеше без злоба за враговете им - доскорошни добри съседи, сега с всички сили стараещи се да отблъснат нахлулите в отговор на тяхната инвазия в земите им. И той не разбра как след преднината, която имаха, неочаквано всичко се обърна против тях и  сега просто се стремят да оцелеят. Бяха упорити, това не може да им се отрече. Когато оставиха заетите в началото предни фронтови линии и отстъпиха пред контраатаката, започнаха да се бият за всяко село и град, по улиците издигаха барикади от които стреляха с всичко, което можеше да убива. Отвръщаха им със същото и статистиката за жертви и оцелели трябваше да се попълва и актуализира непрекъснато.
         Дано всичко скоро свърши. На това се надяваха почти всички. Тази сутрин, още по тъмно, авиацията и артилерията с масирана натиск унищожи последната организирана съпротива и през целия ден разчистваха пътищата на описания като най-красивият до скоро град. Трябваше да се обезопаси и утре вече можеха да пристигат господа началствата да се снимат като победители и да произнесат своите речи пред уморените да ги слушат войници.
         Загиналите в този ден ще са просто поредната загуба на жива сила, нищо повече.          Водача даде знак да спрат.
         Бяха пред две големи кооперации на по три етажа, едната в руини, другата, онази с веещата се завеса, като по чудо запазена - тук можеха да се крият и да ги чакат да приближат още малко.
         Огледаха отново с помощта на камерите, не откриха опасност, но трябваше да се прегледа и отвътре. Капитана посочи с очи Хуан и още двама, кимна им към сградата и те бързо се придвижиха снижени към входа, докато другите ги прикриваха. Всеки трябваше да провери по етаж - без излишни думи се разбраха кой къде ще се качи и едновременно нахлуха през главния вход. При среща с враг другите също щяха да влязат, сега изчакваха зад прикритието на бронираните коли.
         Дъжда идваше с глухи тътени. Нощта ще е гадна и отвратителна ако се наложи да я прекарат на открито -  каза си Хуан, на когото се падна третия етаж.
         Бавно и с внимание се заизкачва по стълбището, дулото на автомата се движеше заедно с очите му в полумрака. След него идваше неговия другар, който щеше да провери втория, а другия вече обхождаше първия.
         Движеха се възможно най-тихо, на площадката спряха и след потупване по рамото Хуан продължи сам нагоре. Отвън се чу далечен грохот на гръмотевица, също и на стрелба - надяваше се това да заглушава стъпките му, макар същия звук да прикрива дишането на дебнещия и чакащ го да се приближи.
         Дали вече е усетил присъствието му?
         С какво ще го посрещне – с куршум или острие?
         Кое от двете би могъл да отрази или ще бъде убит, без да успее да реагира?
         Стигна до етажа и се огледа - видя зеещи входни врати водещи към два срещуположни апартамента.
         Трябва да избере – ежедневието на човек е съшито от парченца избори – и в мирно и във военно време - те съставят образа на живота. Във всеки момент, в който се намираш, може да бъдеш лице в лице с хоризонта, но само завъртайки се на другата страна и вече гледаш нова посока с нови възможности и избираш накъде да поемеш.
         Хуан преди войната живееше само с един хоризонт пред себе си, нямаше нужда да търси или открива други, а сега – сега едно обръщане към залеза или изгрева променяше съдби.
         Избра левия и бързо се увери, че няма нищо и никой из просторните му стаи. Съвсем нищо. Мебелите, вратите на стаите и всичко останало са послужили за барикадата, която подминаха преди малко в началото на улицата.  
         Отиде към другия, тук входната врата също липсваше, но бяха останали повечето домашни уреди и множество вещи, прекатурени обемисти мебели и купища дрехи разпилени по пода. Сега вече трябва да внимава за някой решил, че може да се крие в този безпорядък.
         Започна стъпка по стъпка да обхожда стаите – отново бе и ловеца и жертвата.
         Прекрачваше столове, кухненски съдове, извадени от пантите си врати, електроуреди, части от мебели и какво ли не нахвърляно по пода. Имаше придърпани към изхода тежки легла, до тях матраците и усукани завивките. Видно са тръгнали да ги изнасят след като са опразнили съседното жилище, но се е наложило да бягат и са ги зарязали. Направи му впечетление, че обитателите са били заможни хора - огромни апартаменти, скъпа покъщнина и много просторни стаи.
         Последно влезе в стаята в дъното на коридора, която прецени, че е била спалня. Прозорците бяха полузатъмнени от завеси, лъчът на фенера под цевта започна да опипва:
         Масивен гардероб, обърнат по гръб със затворени полирани врати, лежеше в средата на спалнята, около него бяха разхвърляни или събрани на купчинки много дрехи, обувки, пътни чанти и завивки. От тавана висеше на жиците си осветително тяло. Завесите помръдваха от лекото течение, промъкнало се до тук откъм коридора.
         В слушалката си чу рапортите, че първи и втори етаж са чисти. Тръгна да излиза и точно щеше да каже същото и за неговия, когато тих шум светкавично го извърна с насочено дуло към обърнатия гардероб. За секунда се изкуши да стреля над него и след това да провери, но реши да не вдига паника за нищо. Можеше да е котка, мишка или някоя птица скрили се от ужаса навън. Случваше се често - ако е така щяха да го подиграват с дни, че се е уплашил от тях.
         Приближи, понаведе се, ослуша се, не чу нищо и чукна с автомата по двойната врата, гледаща към тавана. Чукна още веднъж, отстъпи с пръст на спусъка и зачака.
         Отвътре се долови раздвижване, Хуан се ритна с крак силно и настоятелно дървената стена, като дръпна нарочно с късо движение затвора на автомата, колкото да изтрака заплашително.
         Каквото и да се криеше там, ако е разбрало звука, по-добре е да излиза веднага докато все още е живо, че един откос ще приключи играта му на криеница.
         Вратата започна бавно да се понадигна, а Хуан рязко я отметна, насочвайки дулото към тъмните обятия на вътрешността откъдето го погледна прибледняла от страх млада жена, видимо на неговата вързраст, свила се между дебелите палта. Стискаше носа си, а кихането ѝ я бе издало и макар да е вече късно да се крие, опита да сподави нова кихавица и очите ѝ се насълзиха от напрежението, тя ги прибърса с длан.
         Хуан беше готов за защита при атака, жената се раздвижи в укритието си, надявайки се да не я застрелят, надигна глава над лъча и очите им се срещнаха...
         И се познаха след дългата раздяла от загубили броя си мигове.
         Околният свят изчезна, войната също, не бяха вече част от нея, а се намираха в едно друго измерение в което си спомниха онова, което бяха забравили в този живот.
         Познаха се така, както всеки би разпознал някой с когото е бил едно цяло - преди много, много време, - а след това са били отнети един от друг, захвърлени и потънали в кръговрата на някаква ежедневна забрава, наричана реалност.
         А реалността им се оказа различна – съзнанията им започнаха да възприемат и да си спомнят различни събития, случващи се или случили се на хиляди и хиляди дни разстояние от този момент. Останаха в обятията на мига и         осъзнаха, че спомена може да бъде не само от вече преживяно, но и от това, което все още очакваше да бъде изживяно.
         Затова и всеки търсеше отговора на въпроса кой стои срещу него – някой от миналото или някой от бъдещето?
         Тя пое дъх и въпреки слабостта си се усмихна - сякаш войната я нямаше и да се срещнат в тази мрачна вечер, при тези обстоятелства, е онова, което е трябвало да се случи точно сега и тук. Усмивката ѝ излъчи цялата вселенска доброта към войника и преградата между тях се пречупи - напрежението изчезна, усещането за заплаха също.
         Този импулс, преминал през тях по-бърз и от мисъл, необясним с появата си, но осезаемо докоснал и двамата, ги накара да почувстват как чрез очите свързаха и съзнанията си.
         Чуха мислите си по-ясно и от казани на глас думи:
         Големите тъмни зеници чакаха присъдата му, като го увериха, че са готови да посрещнат смъртта, но могат и да обичат с вечността на хиляда и един живота.
         Неговите, присвити заради напрегнатостта на рутината от заплахата да бъде нападнат, видяха, че да запазиш живот е много по-трудно отколкото да го отнемеш, защото трябва да го опазиш от всички онези навън, искащи да го отнемат.
         Войника забрави за натрапената му война и това как го извадиха от дома му и го изпратиха да стреля срещу непознати. Забрави за опасностите с които свикна да живее при всяко едно подобно претърсване. Поиска да може да я гледа дълго, толкова дълго, че би определил желанието си с понятието „безкрайно“ и навярно би останал така в това обвило ги безвремие, ако не го бяха попитали дали е готов с етажа си.
         Отново се озова в този свят – войната прошумоля отвъд стаята.
         - Трети етаж е чист – докладва опомнилия се къде се намира Хуан и сложи пръст на устните си.
         - Оставаме да нощуваме тук – чу в слушалката.
         - Разбрано.
         А съзнанието му разпореди:
         Трябва да я спасиш!
         И вече знаеше какво трябва да направи.
         Жената запуши отново устата си, този път заради кашлицата и пролича, че е болна - настинка, грип или нещо по-сериозно, кой може да ѝ даде диагноза точно сега, но видимо бе много зле. Тресеше се цялата, опитвайки да заглуши пристъпа.
         Хуан я съжали - заприлича му на малка птичка, хваната в капана на случващото се и нямаща сили да размаха криле и да отлети някъде надалече от него.
         - Стой тук и не мърдай. Не вдигай шум, ако ще кашляш, пъхни някой ръкав в устата си... и изобщо бъди възможно най-тиха! – прошепна ѝ Хуан, натика я обратно между палтата, затвори вратата, хвърли отгоре дрехи, някакво килимче, метна и два-три стола. Дано зачестилите гръмотевици успеят да заглушат звуците от вътрешността на гардероба. Отиде и придърпа по-плътно завесите, дроновете все още обикаляха отвън и можеха да засекат движение през пролуката.
         Добре е, че нямат топлинни сензори, а само камери за наблюдение – си каза, докато издърпваше предвидливо всичките матраци от апартамента на площадката до стълбището и слезе при другите. Групата му бе заела първия етаж, имаха постове отвън на улицата. Разбра, че ще продължат сутринта и заради дъжда спират по-рано, като за късмет ще могат да нощуват тук, а не в машините. Каза на командира си, че на третия етаж има матраци, които са били приготвени да ги изнесат за барикадата и с още няколко войника се качиха да ги свалят. Малко удобство щеше да им дойде добре след седмиците спане на открито.
         Говореше нарочно на висок глас някакви войнишки простотии, карайки ги да му отговарят с подобни, на който се смееше гръмогласно. Гледаше да вдига възможно повече шум – не искаше някое прокашляне или кихавица да издаде криещата се непозната. Накара ги да се качат сега, не искаше по-късно някой да се сети да го направи от скука.
         Хуан им каза, че това са всичките и ги помъкнаха надолу. Получи храна и вода от снабдителната кола, разбра в колко часа трябва да поеме поста си навън, постоя още малко и след като тъмнината покри плътно улицата, обяви на всеослушание, че отива да спи някъде на тихо място и бавно се качи на третия етаж.
         На няколко крачки от укритието на непознатата спря и се ослуша – не се чуваше нищо.
         Дали не е сглупила и е излязла, изплашена, решила, че в друга стая ще е по-добре скрита? Само това остава, да привлече вниманието на някой, който да помисли, че е криещ се снайперист и да я застреля ей така за нищо.
         Включи ръчния си фенер и видя, че всичко е както го остави. Разчисти нахвърленото от него, отвори гардероба и успя да я различи сред палтата.
         Усети отново трептенето на живота си по различен начин – почувства го като че допреди час е живеел чужд живот, а сега...
         Сега улови тонът на цялото си понятие на съществуване като някакво събуждане от мъгливостта на полусън в който е блуждаел. Нямаше обяснение как се случи тази странна и бърза промяна, но знаеше добре, че промените са неизменна част от движението - докато се движи, човек винаги има възможността да се преобразява заедно с всичко покрай себе си. И в момента определено усещаше промяна – към нещо, което го привличаше все по-силно.
         Подаде ѝ ръка да се поизправи, настани се до нея и покри лъча с някаква дреха. Получи се хубава нощна лампичка с много мека червеникава светлина – плата на наметнатата блуза беше червен.
         - Защо не си избягала с другите? – попита шепнешком, след като я извади от скривалището ѝ.
         Колко е лека – точно колкото някоя птичка, кацнала в дланта му.
         - Болна съм... тръгнахме към този изход на града... после казаха, че вече сте отсреща и се скрихме тук, а вече бях болна и останах... щях да преча и да ги забавя. А и мислех, че умирам... нямах сили... едва мога да се движа – също шепнешком му отвърна жената.
         - А ако бяха сринали и тази сграда като другата?
         - Тези взривове... съвсем наблизо... беше страшно...
         - Да, да умираш безброй пъти на ден е страшно – съгласи се Хуан, но отбеляза, че непознатата не е толкова много изплашена от изживяното.
         Усещаха се много близки и сякаш продължиха разговор, който бяха започнали някога, навярно под небесата на друга война. Пак усети, че са били едно цяло...  някога, някъде.
         - Щеше да умреш ако и тук бе паднала бомба.
         - Но ето че не съм – усмихна му се тя, смела като богиня – малко понастинала богиня, но безстрашна срещу опасностите.
         - Не си... Вземи, изяж това – Хуан ѝ даде храна, беше убеден, че отдавна не е яла.
         Докато тя се хранеше, разрови раницата си и отдели от лекарствата дози за пет дни. Бяха силни, военна разработка и ще ѝ помогнат ако не е прекалено късно и настинката не е преминала в пневмония. След три дни щяха да я вдигнат на крака, но за всеки случай сложи дози за още два. Ако утре се предаде, там, в лагерите за цивилните, едва ли ще ѝ обърнат внимание сред целия хаос и щяха да я оставят да си умре. А така имаше шанса да оцелее, Хуан искаше точно тя да надживее всички други.
         Жената ядеше бавно, не бързаше, дори и да е умирала от глад. Видя, че често поема въздух докато дъвче, нещо я душеше, след това с мъка преглъщаше преди да отхапе отново. Наклони глава към гърдите ѝ, но не чу обичайното свистене при възпалени дробове, така че се надяваше да успее да се оправи навреме с това, което ѝ остави.
         Зарижен бе за уж непознатата, която съзнанието му позна и прие веднага след  раздялата им, която макар и дълга, се оказа, че не е била завинаги.
         - От тези ще взимаш по два пъти на ден, а от тези само едно, ще ти оставя и достатъчно храна. Когато тръгнем утре, най-добре е да излезеш, повече няма да има бомбандировки... всъщност, ще те изведа аз, трябва да измисля как. Наблизо има специален лагер за обикновените хора, където да изчакате края на битките. Вашите части се изтеглиха още тази сутрин, така че няма нужда повече разрушения.
         Отново бяха в реалността и трябваше да се съобразяват с нея.
         - Защо ми помагаш?
         - Ние сме войници, не убиваме цивилни – повтори той думите на капитана си.
         - Така ли?! Навярно през последните дни... другите не са го знаели. От прозореца се виждаше...
         - Добре де – ние – той посочи към изхода и стълбището, водещо до другарите му по оръжие, - не убиваме цивилни, не и такива които не ни нападат – уточни Хуан. - Бяхте предупредени – войниците да се предадат, а останалите да напуснете града преди атаката. Авиацията и артилерията имаха за цели само сградите, служещи за укритие на военни части. Не сме виновни, че са те оставили и...
         Усети се, че оправдава грешките от безумието на войната. Реши да не бъде като  водещите статистиката на бойните действия. Махна с ръка, че всъщност няма значение кой къде се намира сега.
         Тя му прати мисъл, че е съгласна - намериха се когато и където е трябвало.
         - Не ме оставиха... Сама ги отпратих като започнаха да ни обстрелват, а и мислех, че треската ще ме довърши до няколко часа... А ако оживея, казах си, лесно ще намеря къде да отида... Бях наистина много зле за да бягам... не трябваше да забавям другите... После... като почнаха да падат снарядите, да изляза навън беше опасно... Падаха навред, видях колите как ги целеха от въздуха...
         Разказа му го бавно, често вдишвайки, често издишвайки, един-два пъти подтисна пристъп на кашлица.
         - Вижда се, че си зле. Но ще се оправиш. Това – той посочи купчинката с хапчетата, - е най-доброто, което имаме и ще ти помогне. Нали запомни кое как да пиеш?
         Тя кимна и продължи да яде, скоро привърши и му подаде остатъка. Хуан го взе и сложи в една торбичка с друга храна, която остави в скривалището ѝ зад тях. След това ѝ даде да изпие първата доза от лекарството.
         - Как се казваш?
         - Хуан.
         - Аз съм Хуана.
         В този живот имената им бяха еднакви. За нея той войник от Републиката, за него тя бе Принцеса от Кралството.
         - Всъщност не живея тук... от столицата съм, но вашата атака ме задържа и не можах да се прибера, а и...
         - А и да беше, столицата падна още преди седмица. Нашите вече минаха през почти цялата страна, тук малко ни позабавихте, но...
         - Беше глупаво да се оспорва онзи закон... Самото решение да се започне войната излезе още по-голяма грешка. Лично аз бях против... Тази грешка ще я заплатим с много жертви... Толкова бях против решението за...
         - Явно не си била много убедителна – позасмя се той, сякаш от нея е зависело нещо. - Не ние нападнахме първи.
         - Да, всички го знаят. Навярно генералите ни не са очаквали, че ще имате този успех... Глупаци!
         Хуан не каза нищо. Имаше ли значение, че напредването им вървеше добре - всичко може да се обърне само за ден. Също като при него - преди час бе един, а сега...
         Близостта на тази жена го накара да мисли и усеща по съвсем различен начин всичко случващо се. Как и защо – това не беше съвсем разбираемо, но увличащо го в нова посока. Знаеше, че може да се случи животът да премине най-ужасна нощ и да продължи през следващото я утро, а залеза в края на деня да е последният от нечие съществуване. Участваше във войната защото трябваше, не по свое желание - ако бе отказал го очакваше сурово наказание за назидание на всички мислещи, че не е тяхна работа. Затова и прие, че да умре от ръката на врага или от тази на своите ще е един и същи край на пътя му – разпределиха в тази рискова група и така го наказаха, предполагайки, че няма да оцелее дълго. Той им отвърна с това, че оставаше жив ден след ден... засега.
         Чуха се гласове и тропот на качващи се, светлини на прожектори налазиха по стените. Без да се бави набута Хуана в палтата, напъха в устата ѝ ръкав, угаси светлината и се излегна отгоре. Затвори очи и задиша тежко, сумтейки и похърквайки.
         - Хуан! Хуанито-о-о! – повика го един от войниците.
         - Какво – изръмжа в отговор. Лъч го обля и той постави ръка пред очите си.
         - Какво правиш тук?
         - Спя, не виждаш ли, глупако! – с престорено сънен глас отвърна и хвърли по тях някаква вещ. – След малко съм на пост - изчезвайте!
         - Добре де, не се ядосвай, дойдохме за още матраци, но май сте свалили всичките. Хайде, спи си там.
         - Ходят като зомбита... Събуждат... Човек не може да поспи... – Хуан мърмореше сърдито и хвърли още нещо по тях, обещавайки им по-късно и той да ги събуди и демонстративно заметна някаква дреха през глава като не спираше да ги упреква, за да вдига шум.
         Дошлите се хилеха и му отвръщаха шеговито, бяха свикнали да се забавляват почти с всичко, все пак след час или два можеха и да нямат тази възможност – убитите никога не се смееха, те просто млъкваха завинаги.
         Поразходиха се из стаите - за успокоение на Хуан тропаха и шумоляха като вдигаха тук-там по нещо, оставяха го, подритваха друго и обсъждаха това, че местните са имали доста по-добър живот от техния. След малко заявиха, че няма какво повече да гледат и оставиха двамата в гардероба на тъмнината.
         Хуана не успя да задържи пристъпа на кашлица, който се надигна. Ръкава в устата ѝ я давеше, Хуан за да го заглуши прати още няколко проклятия към другарите си.
         Когато се увери, че са сами, той я извади отново да приседне, даде ѝ да пие вода. Включи фенерчето и погледна часовника си - лекарството трябва да подейства вече и да облекчи състоянието ѝ.
         - От колко дни си тук?
         - Три, четири, може и да се пет. Вода имам – тя му показа няколко бутилки, скрити  между палтата, - но не бях яла... Всичко се случи толкова бързо. – И повтори: - Нямах сили за никакво бягство...
         - Ще се оправиш, след малко това, което изпи, ще заработи. Слушай, трябва да  изляза после за час на пост, ще ти донеса мед, знам един от нашите, че винаги има – луд е по меда. Не знам откъде си го набавя и защо го яде толкова, на теб обаче определено ще ти е от полза.
         - Няма ли да те накажат ако разберат, че си ми помогнал?
         - Няма да разберат. Града вече е наш, навярно ще настанят и началствата тук щом е толкова важен за тях. Теб ще те изведа утре, ще те изпратят някъде да изчакаш края на бойните действия и те уверявам, че цивилните не ги убиват за нищо. А скоро ще ти позволят да се върнеш у дома. Войната няма да е вечна, особено като няма за какво повече да се трепем.
         - Ако е останал дом... Всичко е разрушено... Цялото ни Кралство.
         Тя го хвана за ръката, стисна я с малкото сили, които ѝ бяха останали.
         - А не може ли да дойда с теб?
         Не искаше да се разделят.
         - Как с мен?! Тръгнали сме на война, не на разходка. Да си пленник не е приятно, всъщност ти не си военна, просто ще ви държат за да не се дават излишни жертви и пак ти казвам, че със сигурност знам, че е безопасно – това беше истина, Републиката беше по-милостивата в тази война.
         Той помисли малко и добави:
         - А и задачата ми е да прочиствам места като това, откъдето току що сме прогонили вашите и е възможно да са оставили доброволци да ни забавят колкото могат, така че най-вероятно може да не съм жив до утре вечер.
         - И го казваш толкова спокойно.
         - А какво – да се уплаша ли? – шеговито рече Хуан. – Войната е смърт, Хуана. А смъртта е неизбежна за всеки човек. Не я ли срещнеш днес, ще е във всяко едно следващо утре. Свиква се. Няма защо да се плашим с онзи страх, за който ни убеждават, че е краят на всичко. Ти самата като прие да останеш тук, не беше ли готова по един или друг начин да...
         Надяваше се, че го разбира – съдбите им бяха свързани от незнайна сила в обграждащата ги реалност, с която трябваше да се съобразяват.
         - Но ние се срещнахме...
         - Да, ние се срещнахме...
         Послушаха дъжда, докато картини от други места и събития заемаха мястото си в съзнанията им. Нямаха ясна представа откъде идваха, но знаеха, че бяха свързани един с друг отпреди тази тяхна среща.
         - Осъзнах, че знам някои неща – каза Хуан, затворил очи, прекосявайки времето.
         - Какви? – шепота ѝ едва се чу.
         Не ги ли усеща? Дали не ѝ бе нужна помощ за да ги осъзнае по-ясно?
         - Спомени... забравени спомени.
         В мислите му се плиснаха потоците от няколко видения.
         - Един е толкова ярък - спомних си как те срещнах и спасих веднъж и още въднъж.
         - В друга война ли?
         - Не, всъщност е много след нея...
         Дали не идваха от тяхно забравено бъдеще? Как може да си спомням бъдещето?
         Все още държаха ръцете си и енергията на живота се преливаше от единия към другия и Хуана си спомни вместо него:
         - Видях го - някъде във времето след всичко това...
         И отвори в съзнанията им прозорец и когато надникна през него видя пясъци да се сливат със звездите в небето. Всичко се превърна в безкрайна пустиня. Видя пътника, който я прекосяваше, а тя вървеше след него в този пресъхнал и изгорен от слънцето свят.
         Закашля се и видението изчезна.
         Дъжда настойчиво трополеше по прозорците и плющеше силно по улицата.
         - Сам ли си? Имаш ли близки?
         - Живеех в планините на юг, мислех си достатъчно далеч от всичко, но все пак ме намериха. И ето ме тук, и да – сам съм.
         - Тъжно...
         - Не, така е по-лесно – и да ме убият, няма кой да тъгува.
         - Аз ще тъгувам...
         - Ти не ме познаваш.
         А вече знаеше, че се познават.
         - Просто не знаех, че си тук. Но те познах щом те видях.
         - И аз теб.
         Правеха крачка към тайнственото им познанство и пак се връщаха, сякаш да намерят опора в сигурността на дъждовната нощ. А животите им се свързваха без да бързат, все по-лесно, един по един – бяха толкова много.
         Виждаха се с различни имена, различни лица и положение – просяци и крале, богове и смъртни, сън в съня на другия. Много пъти се разделяха, но винаги се откриваха и продължаваха заедно като огъня и пламъка, като викът и ехото, като денят и нощта – свързани във всичко.
         Слабата ѝ ръка го стисна преди да каже:
         - Онзи, който запази живота ти, а го е държал в ръцете си и е трябвало само да натисне спусъка... Той ти става повече от познат. Навярно службата ти е да отнемаш много животи, но ще се случи да го подаряваш само веднъж.
         Хуан не отговори. Беше права. Нали го мисли преди малко – във време на война да запазиш живот е много по-трудно от това да го отнемеш.
         - Ела, нека полежим, по-леко ми е да дишам – каза тя и се мушна отново сред палтата.
         Той се нагласи до нея. Хуана го прегърна и се притисна към него, така както го беше правила в хилядите нощи някога, някъде...
         Не искаше повече да мисли за миналото и бъдещето, а просто да се приюти в момента и да потърси сигурността и топлината му.
         Каза си:
         Той не е някакъв непознат, никак дори. Хуан е онзи, който ми подари живота - отново.
         И без да искат разрешение, в съзнанието ѝ преминаха спомени:
         Тя умираше, той я спаси от убиващото я слънце. После видя затвореното ѝ тяло в клетка от която я освободи, приел да пролее кръв наместо нея. Чужда кръв, прокълната.
         Силно изплашена от кръвта, опита да избяга в тази им реалност.
         - Как силно вали – прошепна, все още намираща се в двата свята – дъждовния и пустинния.
         - Нека вали...
         Лежаха и слушаха дъжда. Тялото на Хуана започна да усеща как я поотпусна болката, която стягаше гърдите ѝ. Започна да диша по-леко.
         Мълчаха и спомняха. Преминаха през върволица от секунди, събрали се в минути и след като кервана им ги повлече към кръгът на изтекъл час, за Хуан бе време да поеме дежурството си.
         - Опитай да поспиш. Трябва да сляза.
         Когато се изправи усети, че го е държала за ръката през цялото време и не иска да го пусне, все пак пръстите ѝ с неохота се разтвориха.
         Каза нещо, но толкова тихо, че не го разбра.
         Излезе, а Хуана изчака връщането му в състояние на полусън. Лекарството ѝ подейства, успокои я и останала сама се замисли за срещата им – колко нереално усещане за близост между двама, който би трябвало да са напълно непознати.
         А не бяха.
         От първия момент, когато се видяха, усети, че може да му има доверие. Няколко пъти успя да види лицето му на слабата светлина, запечата образа в съзнанието си и си обеща, че ще го запомни... особено след като утре може да не е сред живите. Същото важеше и за нея самата – затова искаше запази спомена вечен, особено ако тази вечност за тях е само тази нощ и нима срещата им в един живот ще е само за една единствена нощ?
         Хуан се върна, тя се пробуди щом легна отново до нея в просторния гардероб, превърнал се в приютилото ги от студа и дъжда гнездо.
         Той премисли и си спомни доста за себе си, много за нея, също и за тях, пребивавали в различни измерения – дали бяха истина или измамни видения, това нямаше значение, важното е, че ги почувства съвсем ясно и ги прие като истина.
         Щом се появи, любовта няма нужда от обяснения от къде идва и накъде отива – човек се отдава на течението ѝ и се носи по него.
         Не им се спеше, приливи на жизненост прогониха съня и двамата се заговориха за всичко което си мислеха и са мислили някога, напасвайки понякога спомените си един за друг и за времената, в които са били заедно... или ще бъдат.
         Разказаха си за всичко онова, което са се надявали да им се случи в този живот – премълчаха загубите, срещите и разделите, нямаха никаво значение, защото докато се бродели сами, разбраха, че просто са вървели един към друг.
         А по пътя на всеки вървящ винаги има спирки, препятствия, чакане, падения и препускане към някой нов хоризонт. Само когато намериш себе си в обятията на истинския си спътник през всички възможни животи, разбираш как всичко е вече без значение, макар и изживяно. Не искаха да мислят как след няколко часа ще бъдат далече един от друг – отново разделени, а едва срещнали се. Сега знаеха, че са в един и същи живот - отново.
         - Обещай ми да ме чакаш – помоли го тя изведнъж.
         - Спомням си, че винаги съм те чакал и дочаквал...
          Неусетно, но уверено, разбраха, че се влюбват един в друг – отново... както някога, някъде. И така ще бъде винаги и завинаги, а в часовете след полунощ вече знаеха, че няма сила която да ги раздели и ще се намират всеки път.
         Малко преди зазоряване, когато пороя угаси всички огнища в града, Хуан я прегърна и забрави, че любовта е забранена по време на война.
 
         2.
         За пленниците лагера беше мястото, което са си представяли, че ще е ада, ако попаднеш в него. Болка, страдание, мъчително избутване на дните и нощите, които се сливат в една обща и безлична маса от време. В началото ги брояха, надявайки се да бъдат освободени, след това се объркаха и сега не знаеха в кой ден от кой месец и на коя година са тук.
         Последно време почти не ги хранеха, така към мъките им прибавиха глада и жаждата.  Малкото, което им се даваше, изпълваше със смисъл понятието „колкото да не умрат от глад“. Здрави дрехи нямаше, някоя част от униформите все още се крепеше на омършавелите им тела и през есента и зимата повечето се увиваха със събрани на снопи листа и сухи треви за да не са напълно голи на студа.
         Вода доставяха на два-три дни и пълнеха каквото имат, но нямаха достатъчно съдове за да се запасят достатъчно и през лятото жаждата ги побъркваше. Който не издържаше, а пред жегата мнозина се предаваха, пиеше от калните локви в земята, разболяваше се и умираше в мъки пред очите на нямащите с какво да му помогнат другари.
         Кралството отмъщаваше на Републиката с безразличието си.
         В лагера не лекуваха пленниците, от време на време използваха за работа по-силните, но напоследък всички съвсем изнемощяха и заприличаха на едва кретащи из двора призрачни сенки. Често се чудеха защо изобщо ги държат живи, бяха съвсем безполезни и представляваха жалка гледка - пръснати из двора, налягали полуголи или опасли се с усукани парцали и треволяци, зареяли тъп поглед в небето и чакащи да умрат рано сутринта, по обед, през нощта или най-късно утре.
         За оцелелите „утре“ биваше най-далечното място във времето, за което можеха да мислят.
         Един научи останалите като полудеят от глад, студ и жажда да вият. Той така прогонваше липсата на храна и вода. И най-гладните виеха с него - като животни, скупчили се, хванати в капана на неизбежния си край.
         Имаше нощи - най-студените и свирепи нощи - в които гласовете им бяха изтънели от тъга и с такова отчаяние зовяха смъртта, оплакващи ѝ се чрез воят си, че и да умрат им е забранено, защото напук на всички лишения продължаваха да живеят. Най-отчаяните я упрекваха, че дори тя, смъртта, не ги иска и я молеха да ги прибере по-скоро. А усетилите края си – идващото спасение – щастливи в себе си виеха докато отведнъж замлъкваха.
         Пазачите се смееха и ги наричаха подивели подобия на хора. За да се забавляват, понякога хвърляха по тях остатъци от храна и залагаха кой от изгубилите лика човеци пръв ще я стигне или с колко ще се сбие за да я има само за себе си. Глада ги караше да полудяват, тези не виеха, а ръмжаха и искаха да заглушат лудостта си с храна, каквато и да е.
         Омръзнеше ли им да ги слушат, идваха и ги биеха с дървените пръчки, които си набавиха специално за такива, както ги наричаха, „вълчи“ нощи. Понякога пребиваха до смърт, но не винаги, знаейки, че така всъщност помагат на затворника, все пак имаше случаи в които се увличаха и удряха доста силно, а сцепена глава трудно се оправяше сама и кръвта ѝ изтичаше по заледения под на бараките, където ги затваряха нощем.
         Щом убиеха някой, пазачите бързаха да го закопаят, гробището беше току до лагера и пленниците сами се погребваха като едва успяваха да разкопават вкочанената земя.
         Веднъж дори – пазачите често споменаваха този случай, един, докато копаеше  гроба на друг, издъхна и оставиха двете тела в същия гроб.
         Хуан никога не виеше. Беше спрял да усеща не само глада, но и всички други лишения. След годините на война, раняването и времето в плен се научи да мълчи.
         Просто да мълчи.
         Така преодоля болестите, глада, жаждата и болката.
         И него го биеха – в началото за нищо, наедно с другите, без повод, само защото беше пленник от Републиката. Понасяше ударите без да издаде стон, с това се открои от останалите и пазачите го набелязаха. Мълчанието му настървяваше още повече биячите, опитващи се да изтръгнат поне един вик, един стон – а Хуан мълчеше и те удряха силно, още по-силно и по-силно...
         Спираха чак когато съзнанието му се предаваше и изоставяше тялото.
         Не знаеха, че попадаше в другото място, а там можеше да стои цяла вечност и често стоеше.
         Харесваше му, че го няма усещането за време, което да му напомня как всичко има начало и край. Забравяше това, че с живота времето започва, но и завършва все някога. Нямаше сезони, нито ден и нощ.
         Докато пребиваваше в другото място не знаеше дали е жив - защото да мисли може и умрелия – там Хуан се връщаше в изживяното... някога, някъде.
         Той си спомняше за онази птица, която спаси в дъждовната нощ и я върна към живота, надяваше се сега да лети свободна и щастлива.
         Неговата птица умееше да говори и чуваше гласът ѝ, казал му думите:
         - Когато си част от вечността, за теб няма край, няма и начало...
         И обхождаше пътя си в някой момент, избран за изходен и даващ надежда, че може би някъде има сбъднати мечти. Понякога стигаше и до там, където все някога мечтите се забравят заедно с всичко онова, което колкото и да а било желано, така и не е могло да се случи.
         Осъзна, че може да съществува на много места – в лагера, в пустинята, в космоса:
         Да бъде пленник.
         Да е песъчинка, отразила слънцето.
         Да бъде звезда, току що превърнала се в нова вселена.
         Да бъде самата вечност на живота.
          Спомняше си и друго казано от неговата птица:
         - Ние, макар от тук насетне да бъдем разделени, някъде, някога, в един и същи миг все още продължаваме да бъдем заедно...
         В безкрайността на другото място чуваше само този глас - не помнеше името ѝ, а би трябвало да има такова, но просто знаеше, че е винаги с него и преди, тук е сега, ще бъде с него.
         Останалите го наричаха Сержанта, нашивките му бяха оцелели в процеса на гниенето на останалата част от униформата и все още се различаваха. Никой не знаеше името му, нито от коя част е заловен и че от някогашната му група е оцелял единствено той - другите загинаха в деня на пленяването, когато го раниха в опита му да спаси падналия до него Капитан. Докараха го в този лагер, тогава кралските медици все още полагаха някакви грижи за тях – войната продължаваше и можеха да послужат при размяна на военнопленници. Военен доктор го прегледа набързо, прочисти раните, би му някакви антибиотици за да спре възможна инфекция и провеси две-три банки над носилката. Според заповедта, направи каквото може, макар и да определи раните му за смъртоносни и заръча да го отнесат при останалите смъртници.
         Сложиха го насред смърдящата, окървавена редица от умиращи републиканци, която сутрин и вечер редовно прочистваха, изнасяйки вече студени тела и заменяйки ги с други чакащи края си.
         Тогава откри пътя към мястото, където по-късно редовно отиваше.
         Оцеля, не знаеше, че съвестен кралски войник-санитар, и той като него въвлечен насила в тази лудост, смени няколко пъти банките и превръзките му. Може би това го спаси, а може би другото място просто му разреши да се завърне в тялото, като позволи съзнанието му да идва когато поиска.
         И той отиваше - понякога за една или за повече безкрайностни вечности.
         Когато се опомни след раняването, Хуан си каза, че смъртта му е сърдита и не го иска щом се прави, че не го вижда сред останалите умиращи. Не разбира ли, че е спасение - не само неговото, а и за мнозина чакащи я с желание да сложат край на този етап и да се пробудят отново за следващия.
         Заради една от раните си дълго не можеше да говори, после сам прецени, че повече няма нужда от думи и издаващи слабостта му пред болката звуци. Така че просто замълча. Не произнесе дума или стон каквото и да се случваше с тялото - душата му онемя за околния свят.
         После дните, месеците и годините се превърнаха в еднообразие от време. Не ги броеше, нито запомняше имената и лицата на онези до които спеше. Често се събуждаше, а този до него вече го нямаше. Често заспиваше, а този до него никога не се събуждаше. Имаше ли смисъл от представяне...
         Когато позакрепна, започнаха да го водят с останалите да работят – тежка работа, без значение дали е под палещето гърбовете им слънце, мокрещия телата им дъжд или смразяващия го със студа си вятър. Кралството трябваше да бъде възстановено от  разрушеното през войната.
         Отначало ги караха с камиони до различни места и чистеха отломки, копаеха канали или основи, носеха материали, запълваха и изравняваха разровената земя - там също умираха и сами заравяха умрелите. По-късно спряха да ги извеждат от лагера, преместиха ги в друг и започнаха да ги крият, като ги държаха само на двора или заключени в бараките.
         Оказа се, че мълчанието и упоритостта му да живее спечелиха уважението на всички пленници, дори и на пазачите, които първо го пребиваха просто от скука, а после, после за да изразят почитта си, започнаха да го пребиват най-жестоко от всички в пълно недоумение как така не умира и продължава да мълчи.
         Макар и загубили човечността си, винаги се намираха неколцина от пленниците, които го съжаляваха и внасяха безжизненото тяло в бараката, оставяха го в ъгъла, вярвайки, че тази е последната му нощ, но Хуан се събуждаше след ден, два или три – бил в безвремието на онова тайно място, което го лекуваше и се връщаше винаги при тях. Изглеждаше съживен от неземна сила, която нито побоя, нито болката от разбитите устни и счупени кости, нито черните оттоци по тялото и лицето можеха да победят.
         Това караше пазачите да се чувстват слаби и безпомощни заради неумението си да сломят духа в тялото и преклонени пред мълчаливото му завръщане, скоро пак го пребиваха.
         Дали ще яде на няколко дни веднъж или вода ще има само по глътка на ден, за този пленник всяко изтезание биваше посрещано и подминавано с безразличие.
         Сержаната се превърна в светец за всички пленници и в отчаянието си все по-често идваха, сядаха до него, поемаха от тишината му, мълчаха и усещаха как една тънка нишка жизненост се прелива към тях – така заредени от нея, отиваха да изкарат поредния си безличен ден.
         Онзи, който ги научи да вият, понякога също идваше, гонеше другите и мълчеше с часове или започваше тихо да шепнеше нещо на Сержанта – чудеха се дали се изповядва или му споделя някакви свои планове, но си тръгваше с изражението на получил мъдър съвет човек. В такива нощи воят му беше изпълнен с много надежда, че за всички ще е лесно да победят нуждите, стига да открият пътя към своят си вътрешен свят.
         Месеците в плен минаваха бавно и се преливаха в дълги години.
         Хуан се събуждаше винаги рано, много преди всички и отиваше на двора, пазачите се правеха на разсеяни и не го закачаха. Искаха да имат неговата сила, но я нямаха и изразяваха отчаянието на слабостта и страхливостта си чрез побоите, надявайки се да ги победят – така и не успяваха, но все по-често, в домовете си, след дежурство и далеч от погледите на останалите, някои от тях започваха да мислят за Сержанта и неусетно потъваха в самовглъбено мълчание. Не стигаха далече, но мястото, в което се озоваваха мислите им, биваше различно от ежедневието в онзи лагер. Започваха да искат да не са част от добре пазената тайна, наследена от войната, но заради парите, винаги нужни на тях и семействата им, се връщаха на работа и отново пребиваха онзи на когото всъщност се възхищаваха.
         Хуан сядаше на объл камък, вдишваше от утринния въздух – есенно влажен, зимно прохладен, пролетнно ухаен или лятно топъл – и започваше да гледа в небето, което понякога все още бе набодено с хиляди искрящи звезди, понякога съвсем тъмно, а понякога насветляло от плъзналата се към лагера зора. Гледаше и превръщаше този свят в отенък на другото място.
         На останалите не се разрешаваше да излизат преди слънцето да се издигне над оградите. Тъмнината е съблазнителна, може да подтикнат към бягство всеки в тези минути между отиващия си мрак и настъпващия ден, който в лагера започваше едва след силният звън за ставане. Имаха няколко минути за събуждане, след което излизаха от бараките и се строяваха за проверка. Хуан стоеше в началото на редиците, като пръв излязъл му се полагаше да е там. Идваха нощния и дневния дежурен и извършваха проверката. Отбелязваха умрелите – случайно убити или просто починали от немощ, посочваха кой да ги погребе, след което, ако имаше, разпределяха работата из лагера или досадно махваха да се пръснат из калните петна на двора.
         Ден след ден и нощ след нощ живота им приличаше на раздърпана тълпа – нямаше за къде и за какво да се хване и поне малко да се позакърпи.
         Висяха, окачени в нищото.
 
         3.
         Хуан лежеше на камъка, заобиколен от неколцина изнемощели, дошли за стръкче жизненост. Току някой от тях се примъкваше по-близо към тишината му и замираше в обятията ѝ.
         Предният ден изтърпя поредния побой. Болката опита да го накара да се преклони отново, но на сутринта, както винаги, отвори очи, макар тялото да отказа да се подчинява на желанието му да се движи, не можа да върви сам и затова го изнесоха на двора.
         Силен звън изправи и събра в обичайния разкривен строй всички - щяха да ги пращат да работят или бе обикновена проверка. Хуан, подпиран от две страни, беше начело на строя.
         Този път освен дежурния офицер и коменданта на лагера, имаше и група цивилни. Високопоставени краслки служители с отличителни знаци по тях. Минаха край окаяните фигури от някогашно бойно достойнство на победения враг - войната все още отшумяваше.
         Оцениха вида им като задоволителен, но усетиха духа им.
         - Нещо ги поддържа! – каза укорително един от тях, носещ Кралска лента, на дежурния офицер. – Трябва да гледат в земята, а ни гледат с такова безразличие, сякаш няма значение, че са тук.
         - Има един войник...
         - И?
         - Ами... той...
         - Какво той?
         - Той ги учи.
         - На какво?
         - Да бъдат силни.
         - Как така ги учи?
         - Мълчи от години и кой знае защо, намират в това вдъхновение.
         - Знаеш, че тези са били най-добрите им войници.
         - Знам.
         - Трябва да са обездушени, а не са! Ако решим да ги пуснем, не искаме да имат смелост да държат отново оръжие. Това трябва да ясно – трябва да са напълно неспособни за война!
         Офицера вдигна безпомощно рамене. Какво да каже на началството – идва изведнъж, настоява, че в разпоредбите се иска едно, а се случва друго.
         - Трябва да са смазани! – натърти Кралската лента и погледна раздразнено към пленниците. – И кой е той?
         - Ето онзи там. Казват му Сержанта. Името му не се знае, тук имена не са им нужни, както сам сте разпоредили и ви уверявам, че повечето не ги и помнят, но този сякаш живее в друг свят и...
         Махна му с досада да замълчи и даде знак на двама от своите. Довлякоха му едно смачкано тяло в прокъсана униформа и едва различаващи се нашивки на сержант. Огледа смърдящия окаяник, увиснал в ръцете на хищниците, очакващи разрешение да го захапят и разкъсат.
         - Добре е обработен – отбеляза той, видял скорошния побой. – Видимо не един път. И щом е проблем, защо тогава е все още жив? Дал съм ти пълна свобода в решенията кой да живее и кой не.
         - Често го наказваме, много по-тежко от сега, но устоява, не зная как... Просто не умира. Ако друг човек отнесе толкова бой толкова пъти... – Командващия лагера искаше да покаже на началника си, че говори от опит за това. - Понякога е в несвяст с дни, след това отново е тук, сякаш нищо не му се е случило и мълчи, винаги мълчи. И с това дава сила на другите.
         - Защо просто не го застреляте?
         - Не можем.
         - Как така – не можем?!
         - Нямам обяснение... Просто не можем.
         - Интересно. Нека да опитат моите хора – с вълча усмивка предложи Кралската лента и кимна на охраната си. – Те са специалисти, може и да изкарат някой звук от мълчаливеца. А след това да видим дали няма да му пуснат един милостив куршум в главата. Направете го пред всички – нека усетят страх!
         С готовност, доволни от предложението, те се нахвърлиха на  Хуан. Започнаха да го налагат с лекотата на опита, който имаха при множеството разпити на врагове на Кралството по време на войната. А след краят ѝ - разпитите по този метод бяха забранени и им липсваха, затова сега бавно и с наслада започнаха да обработват пленника.
         - Спрете! – властен глас ги накара да замръзнат насред замаха към лицето на пленника.
         Водени от жена в обикновен униформен костюм, множество непознати се приближиха с насочени оръжия. Осъзнали само за миг коя е тя, всички се изпънаха – и пазачите, и биячите, и цивилните. Жената, макар и млада, беше над всички - дори и над онзи, поискал току що да убие Сержанта.
         Същия се поклони пред застаналата на крачка от него.
         - Ваше величество...
         - Вярваше, че никога няма да разбера за лагера ли? – попита тя мъжа, който още повече се сниши пред нея, въпреки ръста си.
         - Ваше Величество, дойдох на инспекция и мислех да ви докладвам след като...
         - Замълчи! Няма нужда от лъжите ти. Значи това са били „Непредвидените разходи“ - извратеното ти забавление да държиш и пребиваш пленници?!
         Кралицата бе средно висока, слаба, тъмнокоса, но с невероятно силно излъчване, с което смаляваше всички онези, които се загледаха в най-далечната точка на хоризонта. Пазачите на лагера мислеха, че тайната им, също и старателното изпълнение на заповедите, закупено с доброто заплащане, е една голяма, много голяма грешка, която изглежда ще заплатят като си сменят местата с пленниците щом кралицата им е тук. Охранителите на Кралската лента бяха верни и специално подбрани и изпълняваха заповедите с уверението, че служат на интересите на Кралството, надяваха се, че към тях господарката им нямаше претенции.
         - Успял си да скриеш добре това място, но с времето всеки човек става небрежен и допуска грешки в тайните си дела, а ти си един обикновен човек, това така и не ти стана ясно и като такъв просто си сгрешил.
         Онзи понечи да каже нещо, но бе спрян:
         - Нито дума повече!
         Огледа пленниците - видът им ѝ разказа всичко онова, което са изтърпели до днес. Вече бе видяла гробището отвъд лагера. Сведе поглед и към останалия на колене разкървавен Сержант, лицето ѝ се намръщи при вида на купчината плът. Очите ѝ опипаха лицето му, после още веднъж, защото сякаш разпознаха някой под мръсотията и кръвта, и когато го обходиха пак тя го позна - за миг залитна, неколцина ръце понечиха да се протегнат на мига за да я подкрепят, но Кралицата рязко отхвърли помощта и се овладя. Пое въздух, овладя се и каза:
         - Лагера се закрива, всички пленници са свободни! Идват лекари, подгответе извозването на най-нуждаещите се към болница, а виждам много такива. На останалите веднага дайте храна - истинска храна!
         Осъзна, че дори да имаш цялата власт на света, няма как знаеш за всичко случващо се под небето му – а когато все пак разбереш някоя скрита тайна, изпитваш отвращение, че имаш служители, които ги прикриват така старателно.
         Разпореди още:
         - Пазачите да бъдат задържани и разпитани. Ще се проведе разследване за видимо нарушените права на пленниците. Всички сте съучастници в тази мръсотия – тя ги посочи с пръст, те потрепериха отново и още по-осезаемо усетиха в какво са се забъркали, докато ги обезоръжаваха и отвеждаха.
         Придружителите на пожелалият смъртта на Хуан, стояха все така мирно в очакване на тяхната присъда. Кралицата беше онази на която служеха, но изпълняваха заповеди на посочени от нея лица, лошото е, че ги изпълняваха с удоволствие и знаеха да мълчат ако не ги питат, а имаха какво да разкажат.
         - Вие изчакайте отвън лагера. Него доведете при мен – каза, без да поглежда повече към Хуан, после се обърна към все така стоящия пред нея мъж. – А с теб ще си поговорим после. Погрижете си министъра... бившият министър, да ме изчака под стража.
         Хората ѝ вече бяха завзели лагера. Сега, без да се бавят, неколцина подхванаха министъра - бившият вече министър, - и го повлякоха нанякъде. Откъм портала идваха още и още непознати, който започнаха да обгрижват пленниците.
         Хуан, прегънат в прахта, щом чу гласът ѝ – преодолял стената която го отделяше от външния свят, надигна глава и опита да открие на кого е.
         Улови искрите на очите, разпалили огъня си, как сразяват и поискалия смъртта му, и биячите му и всички негови доскорошни мъчители, но с това силите му се изчерпаха и изчезна в обичайното си място.
         Кралицата се обърна рязко, последвана от личната си свита. Не изчака да види дали заповедта ѝ ще бъде изпълнена. Знаеше, че ще бъде.
         Новодошлите поканиха пленниците да ги последват. Те колебливо ги послушаха, още неразбиращи, че всъщност са свободни. Вече имаше лекари, готови да им помогнат наистина. Други изнасяха от столовата храна, каквото не бяха виждали от много време. Бутилки с чиста вода бяха раздадени на всеки.
         Хуан бе разбуден от неколцина души, прегледан, позакърпен, почистен и отнесен в сградата, като двамината водещи го, държаха здраво, но не и грубо. Ако го пуснеха, краката му нямаше да могат да удържат тялото без тяхната помощ. В просторен кабинет го сложиха да седне на меко кресло пред служебно бюро и зачакаха. Той започна да задрямва от изнемощението пред ударите, вчерашните и онези отпреди малко. Двамата му придружители не му попречиха да клюмне и заспи - бяха гневни на биячите, упреквайки ги, че е лесно да биеш безпомощни.
         - Излезте!
         Гласът го пробуди. Пред премрежения му поглед се появи униформен образ, който се приближи и се вгледа в него.
         Дълго го гледа, още по-дълго мълчаха.
         - Хуан... – каза тихо един познат глас. – Хуан...
         И си спомни онзи шепот, долетял някъде от времето, когато още не знаеше да се крие от него в другото място. Напрегна се и срещна очите, в който разпозна миналото и бъдещето си – спомни си как там, може би преди години, в един обърнат гардероб по време на тяхното победоносно нахлуване в страна, с която бяха започнали война, той срещна онази, която го промени и му заръча да я чака.
         Хуана седна срещу него.
         – Ако знаеш колкото те търсих, отказах да приема, че си убит и ако знаех само къде си бил – само на една крачка...
         Ръцете ѝ хванаха неговите - мръсни, груби, с напукани нокти и изкривени, чупени безброй път пръсти.
         - Едва те познах...
         Изтощен от лишения, с нашарено от рани и мръсотия, изпито и брадясало лице покрито с полепнала навсякъде засъхнала кръв и обримчено от висящи коси на кичури, Хуан не приличаше на онзи млад войник с когото се намериха в дъждовната нощ, когато спаси живота ѝ отново с малкото което можеше да направи за нея.
         - Помниш ли ме?
         - Хуана... – дрезгаво прошепна и се закашля от напъна да проговори. Не беше произнасял дума от години, но макар и с мъка, успя да каже името ѝ.
         - Аз съм – усмихна се тя и докосна лицето му, вече подуто от ударите преди малко. – Позна ме...
         Прочете в погледа му въпроса коя е тя?
         - Страната е моя - тогава бях болна принцеса, сега съм кралица, а живота си го имам благодарение на теб.
         Хуана се присегна и натисна бутон на бюрото. Влезе някой, готов да изпълнява нареждания.
         - Уреди да се приготви кола да го отведат в столицата.
         Служителя кимна и отиде да изпълни казаното.
         - Войната свърши, Хуан. Отдавна свърши и не е трябвало да стоиш тук след краят ѝ, но съвсем скоро научих за този лагер и добре че последвах този мой толкова старателен да го прикрие министър на сигурността. Скоро всички ще си бъдат по домовете.
         Тя го държеше все така за ръцете, без да се гнуси от мръсната плът, която съдържаше душата му.
         - Казаха ми, че много от другите отказват да си отиват. Искали да бъдат с теб, казват, че си спасил не само живота, но и душите им.
         Сержанта я гледаше, не можеше да говори.
         В другото място намираше винаги нея и прекарваше там отново и отново техни вечности, забравяйки всичко останало, а сега трябваше да го забрави, защото отново са заедно.
         Сега, кой знае защо, си спомни си какво му говореше онзи, който обичаше да вие:
         - Бог ще спаси всички ни...
         Виещия беше вярващ в това и му шепнеше, че в него вижда силата му – увещаваше го да приеме тази вяра и заедно да преминат през това изпитание.
         Хуан гледаше към небето и питаше:  
         Има ли наистина бог, който е позволил това да се случи?
         Сбъднато желание или наказание е живота ни?
         Сега мислите му потърсиха отговор на това – изпитание ли е било толкова хора да страдат и да търсят имената на близките си из военните гробища? По негова наредба ли се е въртял света в огненият вихър? И той ли е онзи, който определя кой е добър в делата си и кой не е? А дали знае ли наистина за всичко случващо се в човешките души – и пак, както и при увещанията на виещият си каза:
         - Едва ли...
         Хуан не откъсваше поглед от Хуана, радваше се, че успя да я дочака - премигна заради една сълза, която бавничко се отрони и прокара къса пътечка сред слоя кървава мръсотия.
         Вече са заедно, другото може да бъде забравено...
         И той реши да прости на Създателя причиненото.
         Отпусна глава към Хуана, тя го пое в прегръдките си и остана във вечността на любовта им, която беше забранена по време на война.