Когато за първи път те целунах

                   
                 За Д.

              

              1.
       Точно стигна до мястото и тъмата, която го преследваше вече само на няколко крачки и определено го настигаше все по-уверено, изведнъж с един скок го изпревари,  надала победоносния вой на победител, най-накрая докопал жертвата си, и обви тялото му от всички страни.
         Ален не ѝ обърна внимание, беше свикнал с нейните победи, но плесника на студа го накара да потрепера – с него ще си има проблеми. Прекрачи и застана в кръга от едно бегло ехо на звездната светлина. Тя беше там, отгоре, всевиждаща, кимна ѝ за поздрав и я попита дали знае къде е онази, която чака? И ако може да я насочва, ако може...
         Остави вързопа, съдържащ всичко, което имаше, в краката си, озърна се пак на всички страни, седна на него и зачака.
         Едва отшумял воят на мрака, в небето някой въздъхна и махна с безразличие, решил, че му е все едно кой ще замръзне и кой не и с ръцете си започна да ръси обилно света с бели прашинки.
         Дали не закъснях? – запита се младия мъж, започнал да отупва полепващите по него снежинки. Излишно старание, защото десет ако успее да махне, стотина ще ги заменят, но така можеше да раздвижва кръвта в студените си пръсти.
         И отново се огледа – тъмнината не му позволи да види по надалече от себе си.
         Прелетяла над него сова видя малкият кръг образуван от звездата, прецени, че прилича на око със свила се в него замръзваща зеница, махна няколко пъти с криле и отлетя нататък.
         Ален духаше в шепите си, а далечни силуети очертаваха града и неговите празнични светлини. Беше вечета преди Коледа, светът тържествено притихваше в прегръдките на тихата, свята нощ. Над всички се издигаше и дървото със звездата, същата под която се разбраха да се чакат по залез. Така прецениха за най-подходящо, да се чакат в прикритието на сенките на тази част на полето. Там можеха да се съберат, защото в града е забраненото място за такива като тях, дори на този ден той не ги искаше, а предпочиташе да ги държи далече от себе си. И бе назначил достатъчно желаещи да му служат, които с готовност обикаляха денонощно по оживените улици в търсене на някой, промъкнал се изпод забраната. Уловяха ли такъв като Ален, щяха да го нахапят жестоко с удари, да го надвъчат с ритници и след това да го изплюят обратно в полето и ако оцелее, нека продължи да живее.
         Но Ален не мислеше сега за тях, нямаше желание да влиза в града и да се крие при всеки шум, той просто чакаше в тишината на побеляващата вече околност. За да се стопли, той си спомни мечтата как двамата ще избягат на юг, и също като птиците, там някъде да свият гнездото си.
         - Само да дойде... – духна пак в премръзналите си ръце.
         Но тя му обеща да дойде и той вярваше, че ще дойде, Нина – името с което назова любовта.
 
           2.
         Нина се прокрадна бавно покрай стената, водеща към изхода на къщата. Вътре, натъпкали печката с дебели дънери, близките ѝ вече празнуваха – всъщност, пиеха още от обед, някои дори от сутринта. Шумът на веселието им прикриваше страхът на колебливите ѝ стъпки по дъсчения под.
         Не беше лесно да се измъкне, жените я караха да чисти, да принася, да отнася. Нина безропотно правеше всичко, но когато навън натъмня, започна да става неспокойна. Той ѝ каза, че ще я чака по залез, а ето че вече закъсняваше. Щом усети мигът, че никой вече не я търси, тя се плъзна като сянка по този дълъг коридор и пое дългият път към вратата.
         Чу някаква неразбория, после закани за причиняване на болка - познаваше ги добре, тази нощ щяха само да обещават, никога не биха оставили празничната си маса. Нина цял живот ги виждаше как празнуват и знаеше, че вече са накървили очи, размъкнали са и разметнали дрехите си настрани, кръвта им кипеше докато все по-често удряха с юмруци по масата, проклинайки един по един онези, които приемаха за лични врагове, а няколко ножа, като отровни езици на змии, изсъскваха и току се забиват в изстрадалата ѝ снага. Бяха диви, а тя беше плаха като сърна.
         Издайническото проскърцване на входната врата бе заглушено от гласовете им, надвиквщи се с музиката, с която близките ѝ бяха накичили празничната вечер. И те почитаха Рождеството по своя си начин, дали Бог им го бе позволил или правеха както винаги всичко напук, младото момиче нямаше как да узнае. Тя просто се молеше да стигне на време до любовта си.
         При гласът на ръждата, Нина замря, сърцето ѝ припърха няколко пъти, но се успокои щом нищо не стана и това я подкани да продължи. Натроши с леко похрускване кората на току що замръзналата кал, но и това нямаше кой да го чуе. Тихо валеше, оставаха няколко крачи и щеше да излезе и от двора.
         Беше я страх, имаше и защо – те бяха нейната глутница от братя, баща и безброй братовчеди. Не че я обичаха, родена различна, те я имаха като грозният белег на рода им, но за да запазят семейната чест със своята по рождение дадена им проклетия и първобитен инат, същите те, биха я пронизали без милост с онези техни ножове, с които сега шареха заклинания по масата, само ако узнаят, че Нина просто е поискала да бъде щастлива.
         - Млъкни! – изшътка тя. – Млъкни ти казвам!
         Кучето, как можа да забрави за кучето – Барон, този побъркан страж на дома им.
         То нападаше всички, дори и тези които го хранеха – сега раздрънка веригата, с която се опитваха да ограничат лудостта му, изпъна я сякаш беше конец и започна да лае озлобено, нахвърляйки се към момичето, което всеки ден му носеше прясна вода и кофичката с храна.
         Нина се врътна, понечи да се върне обратно, страхът я подтикна да го направи, но видя малка пролука и се промуши през дупката в ръждивата мрежа, а кучето скочи след нея, веригата дзънна от напрежението да се скъса, но удържа злобата му и само за миг я изпусна. Тя вече беше отвън.
         Прегърна мрака с благодарност, която той пък с готовност прие.
         Хвърли бърз поглед назад – от дома ѝ никой не излезе. Добре е това, че нищо не можеше да ги вдигне от масата им, дори и истеричния лай на техния полудял, че я изпусна страж. Всъщност, Барон лаеше винаги така умопобъркано – било по таралеж, по съседско дете или на някой объркал пътя си плъх, кучето им просто мразеше целият свят, мразеше дори и себе си, защото често започваше да хапе краката си, само и само за да опита нечия кръв. Братята ѝ също го мразеха, защото им беше враг, но някой ги бе подучил, че ако държиш такъв близо до себе си, той ще те пази от всички, защото само той има право да те убие.
         Нина забърза, а щом стигна полето и побягна, снегът се понесе след нея като тържествен плащ, с който трябваше да покрие щрихите на бягството си. Скоро усети парене в гърдите си, едва прикрити от тънката домашна дреха – не посмя да вземе друга, щяха да я забележат и съмнението да цъфне на върха на сестринските езици и да блесне с подозрение на върха братовите ножовете. Вдишваше студения въздух с болка, но това нямаше да я спре да стигне там, където той щеше да я чака – Ален, онзи на когото вчера подари отведнъж сърцето си.
         Живееше толкова далече от нея, на другия край на града, също в полето, но съвсем близо до реката,
         - А дали вече ме чака? – запита се Нина и продължи да търси път през калта, който да я отведе към звездата.
 
         3.
         Света се бе накичил с най-ярката си украса в тази нощ – светлини, толкова много светлини грееха с разноцветните си усмивки из почти празните вече улици. Всеки се беше събрал с близките си – обичаят повеляваше, че трябва да имат поне една нощ на семейната близост, а утре пак могат да си бъдат сърдити, превръщайки се в далечните познати и във вечно забързаните хора, потънали в своите важни дела, зарити от неотложна работа и напрегнати мисли. Но не и сега, сега беше нощта на тихата божествена доброта, която трябва някой ден да победи и да обедени света, някой ден...
         Нина и Ален нямаше да имат такава вечер, не и тази години, но си имаха онази искра в сърцата, с която се намериха насред хаоса, в който живееха – случайно или не, тя се разпали насред пазарният ден, където бяха заобиколени от въртенето на съседи, роднини и непознати, търгуващи с всичко което се сетиш, защото на този свят всяко едно нещо бе обречено да бъде купено или продадено. Глъчка, сумтене, ръмжене, скимтене, подкана, цвилене, псувни, кукуригане, пищене, форсиран мотор, наздравици, тропот и стон на спирачки, шум на пари, поздрави, разливане и мек блясък на злато – пазарният ден бе вселенската суматоха, в която може да изгубиш или да намериш което си търсил.
         Точно там Ален я видя - беше с нейния вражески род на касапи, хора обичащи кръвта, виното и скандалите, а той беше на сергията с неговите, също люти към враговете си, цял род от поколения умели търговци. Никой не знаеше за какво е враждата, никой и не питаше, също така и никой не искаше да се помирява.
         Всички други от суматохата обичаха когато двата рода се карат и да погледат отстрани сиромашките им гладиаторски боеве, да ги насъскват с викове и окуражават с подкани, че е време някой най-накрая да пролее и кръв. Хората обичаха кръвта, подлудяваха при вида ѝ – може би някога всички са били хищници и това все още ги караше да я жадуват. От последния сблъсък бяха минали месеци, напоследък искрите в очите им все по-често прехвърчаха, но засега двата рода избягваха да си пресичат пътищата, поне на пазарните дни.
         Ален стоеше в страни от враждата, макар не един път да бе превързвал кървавите рани на своите близки. Понякога се укоряваше, че няма смелост и той да защитити името на своите, но после отново не откриваше смисъла на това защо всъщност трябва да се мразят.
         - Не всеки се ражда боец, на този свят му трябват и поети – каза му брадатия странник, който бе спрял за да поиска вода и чу за фамилната им война. Ален срамежливо скри тогава листа, върху който пишеше нещо, беше се свил току до чешмата. Страните му горяха докато пишеше, защото вече беше видял очите ѝ - сините неземни очи на тази, която на вчерашния пазар му прошепна името си:
         - Нина...
         Виждаха се от края на лятото, тя обвита от нейните, той като закован при неговите. Разстоянието беше не повече от двайсетина крачки, а за тях бе като да са на два отдалечени континента – докато не кипнеха, двата враждуващи океана си стояха в границите на бреговете си, но когато в гнева си прелееха, тогава ставаше грозно и страшно.
         Не знаеше как се случи, но се осъзна когато вече бе се загледал в непознато младо момиче, почти жена, помагащо и с животните, и с кантара, и с товарите на нейните близки. Очите ѝ имаха цвета непознат на всички околни, затова и тях най-първо видя, а след това за него всичко беше различно. Защото разбра, че и тя гледа в него – имаше някаква сила, която ги посочи един на друг и затова в следващите месеци всеки от двамата ѝ благодареше всяка нощ в молитвите си.
         Започна да чака пазарните дни с нетърпение и му се стори, че щом дойде и тя, неговата синеока непозната, бързаше да се увери, че и той е на мястото си. Търсеха се един друг с погледи, очакваха тези безкрайни за двамата часове на разменени и изпратени чрез очите им мисли. Ален започна да пише бликнали от сърцето му думи, тайно, много тайно от всички, че ще бъде най-непростимия срам пред съседите, ако някой разбере, че твори чрез сърцето си поезия, и без това го упрекваха за това, че дори може да пише. Криеше се за да я рисува с думи, така сякаш беше много близо до нея и все още да не ѝ даваше име, но я описваше с красотата на всичко познато, видяно за съвсем малкото му по брой изживени дни.
         Минаха седмици преди да получи освен погледа и една съвсем плаха усмивка. А после още няколко докато лекичко му помаха с ръка. Живееха тайно в този техен свят с месеци. Веднъж, някакво коте се завъртя покрай Ален, точно се гледаха пак скришом от всички, той се наведе и го погали, прошепна му нещо и котето безстрашно се запромъква за да изпълни своята мисия сред хилядите опитващи се да го смачкат крака. Стигна при нея, заумилква се и тогава и тя го погали на същото място – най-накрая успяха да се докоснат. В този ден слънце изгря в душите им и двамата си казаха, че трябва да пресекат тази разделяща ги граница, дори и след това да умрат. Бяха влюбени.
         И вече бе зима, предпразничен ден, толкова хора не се помнеха от години да са идвали да пазаруват, да продават или просто да бъдат част от всичко това, което не беше само обичайната суматоха, а и тази на още една-две съседни вселени. В общия хаос, преплел се на тежки възли, невъзможни да бъдат разплетени с часове, никой не разбра как двамата млади успяха да се оделят от своите и нарушиха вековната забрана да не се общува с член от рода на врага. Застанаха най-после един срещу друг, смутени и плахи, но това бързо отмина и всеки прошепна името си на другия, а след това вече знаеха, че повече не трябва да бъдат сами.
         И вече не мислеха, че имат съвсем малко време, скрили се все по-дълбоко в олелията, изригнала доволна от това, че двата им рода отново бяха заети да се заканват как още утре ще се избият. Останаха далече от шума и си говореха за всичко онова, което само двама млади умеят да си казват. Начертаха си план, размениха си думи на вярност и си обещаха да се срещнат в прикритието на празничната вечер, утре, знаейки, че всички ще пият, ще ядат и ще забравят дори за фамилната им омраза – да убиват можеха и след тази нощ, щом се почувстват готови да го сторят, за тях винаги я имаше арената на утрешния ден.
         - Тази вечер ми каза, нали? – в един и същи миг и двамата си го прошепнаха в дошлата вече нощ, в която трябваше да се срещнат.
          Един чакаше свит на студа, а друг бързаше да го намери, но спиран често пак от студа.
         После пак едновремено си помислиха:
         - Ами ако го е забравил?
         Тъмнината хвърли срещу им няколко шепи съмнения, които зимата вледени с дъха си. Студа също убиваше, но от яд, че не е поканен никъде, а прогонван от всички домове с игривите пламъци от камините, затова и се закани да напада безмилостен всеки безумец излязъл насреща му.
         А сега имаше двама и той беше доволен.
         - Нима е бил само мигът? – потрепера Ален, получил поредния пестник в лицето.
         - Или е поредна лъжа на вечната прелъстяваща сърцата игра? – опита да спре страстта на студа Нина и приведе глава към гърдите си.
         Съмненията имаха противен глас, затова ги прогониха пак така заедно:
         - Не и той!
         - Не и тя!
         В онези няколко минути на близост, бяха си разменили доверие и вярност, обещаха си вечна любов, която да отгледат някъде, много далеч от вечните им семейни войни, може би в една малка къщичка, събрала между разкривените си стени техните чувства. Да я имат бе лесно, такава можеха да си направят от всичко подръчно - няколко тенекиени плоскости за покрив, покрит с картон под и два-три палета за легло, застелено с някоя шарена черга.
         Те бяха като птиците - с раждането си знаеха как да си свиват гнезда под която и да е стряха, веднага щом намерят с кого.
         Нина си пожела дворче, не повече от нялко педи и кладенец с чиста вода.
         Ален поиска бамбуков кафез и сладкопойна птичка, която утрин да ги събужда.
         И двамата се съгласиха на две-три шарени котки, които да преразпределят къделята между този и другия свят, в който ще бъде домът им.
         Увлечени в тази мечта, те почти забравиха къде се намират и ръцете им неусетно поеха дългият на търсенето им на една друга – неусетно се сближиха, докоснаха се и след това бяха верни завинаги един на друг.
         Дали осъзнаваха това, което им се случи и че такава близост може би се случва на хиляда и една години от срещи и раздели?
         Не, техният начин на живот не ги бе образовал толкова много, но можеха да го осъзнаят и разберат по същият начин, по който търпеливо се бяха търсили и най-накря  познали във времето, след като са се губили и намирали и преди.
          За начало избраха да бъдат заедно в този им живот, сега, а след това ще пребродят и през всичките други.
 
         4.
         Ален правеше по няколко малки кръга, тъпчеше снега, превръщаше ги в осморки и пак заставаше в ореола, идващ от звездата - не искаше да се отдалечава, трябваше да я чака под него и без това кой знае с какви мъки ще намери пътя до тук.
         А тя все така и не идваше. Дали не са я уловили и наказали? Познаваше братята ѝ – жестоки и диви. Той ли я натика в кървавите им касапски ръце? – младото сърце започна да се укорява, че не е избрал мястото и времето, но го осъзнаваше късно. Това нетърпение да са заедно и да избягат, дали точно то няма да ги подведе?
         Студа обковаваше с ледените си гвоздеи изтръпналите му крайници и току му се хилеше като гладна хиена, обещавайки, че скоро ще го захапе, всъщност бе започнал вече да ръфа.
         Нещо се раздвижи, Ален се поприведе и погледна нататък:
         И не видя никой – просто едното крило на виелица премина и започна да кръжи около него с размах. Тази нощ снегът трябваше да покрие света, този, сегашния, в който си обещаха да бъдат началото и края на техния поход към любовта. Това беше опасност.
         - Ами ако... – една мисъл се оказа много страшна и отказа да я довъши.
         Съвсем изгубен, той се загледа в звездата, спомни си коя нощ е и просто сведе глава и започна да се моли, не за себе си, а за нея...
         Предложи на божественото в небето своя живот в замяна на този на изгубилата се по пътя си Нина. Дълго се  моли, искрено, както може да го направи едно чисто сърце. После се сви, разбрал, че да си млад не е чак толкова голяма сила, щом не умееш да  предвидиш какви стъпки трябва направиш. Беше сломен, нямаше да може да издъжи, започна да се предава, но пак се замоли за чудо, за помощ...
         Звездата започна да грее по-силно.
 
         5.
         Нина падна, отново.
         Някой я сграбчи и задърпа жаден за вскуса на плътта ѝ. Тя подскочи и се дръпна рязко, дрехата ѝ се скъса и голяма част остана в ръцете на онзи зад нея. Побягна и сякаш чу как някой я гони, приканва я да спре и да се предаде на страхът си.
         - Той ще ме чака! – извика и прескочи едва пъплещия почти заледен поток, а част от тялото ѝ остана съвсем разголено.
         Зад нея няколко клона размахаха плячката си – по-голямата част от нейната дреха.
         Бе се загубила, отново.
         И пак се връщаше и пак започваше да върви и да отнема девствеността на нападалия сняг с малките си стъпки, превръщани от нея в тънички пътечки по непознати места.
         Момичето губеше малкото сили които ѝ оставаха. Едва следваше посоката си – страната на града от която е сърцето, покрай нея вървеше за да стигне под онази звезда, която се извисяваше на върха над всичката коледна украса.
         - Той ще ме чака... – опита да викне отново, но го прошепна, а в мракът някой примлясна така както би направил само онзи, наистина гладен за живота ѝ.
         - Остави ме, трябва да стигна!
         Нина се опита да се примоли, като показа колко е силна любовта ѝ - и като играещ си с плячката хищник, той ѝ позволи да се затича, отново.
        
          6.
         Звънът на камбаните го пробуди от белият сън, който го победи, без да усеща, че както бе свит, студа вече късаше от месата му с гладна и разрярена страст.
         Ален се отърси от съня, замаха с ръце и се опита да осъзнае къде точно е и в кой час на смъртта си се намира – а миг преди да заспи прие, че Нина е просто спомен, дошъл от някой момент на забрава, но е спомена, който ще помни винаги – а винаги е съвсем кратко понятие време за него, зче вяра, давещ се с живота му, съсвем лесно ще прекърши врата на тази толкова чакана вечност.
         Камбаните биеха тържествено, а в него се стелеше самотата. Молитвите му бяха останали нечути сред тези на всички живеещи топло и щастливо, той просто бе синът на полето, някой без никакво значение за хода на времето. Но в себе си имаше достатъчно причини за да поиска да им се случи Коледно чудо – беше чувал, че ако е искрено, всяко желание все някога ни се сбъдва.
         - Спомням си за нея – каза си, - но не помня кога съм я срещна.
          Раздвижи скованото тяло, имаше множество рани от ухапвания и за да избяга, трябваше да прекоси цялата бяла поляна. Първо се обърна да погледне още веднъж звездата над него. После, питайки се дали ще може да върви или само да пълзи, тихичко въздъхна:
         - Спомням си за една хубава мечта...
         Не знаеше и къде ще отиде, вече нямаше дом, май бе поискал да отиде на юг, но не помнеше кога е било това. И осъзна, че сърцето му е останало напълно изгубено – затова прие, че домът му ще бъде целият свят и затова ще го обходи и никога няма да спира. И гледайки звездата, кой знае защо ѝ се помоли да му я върне, нея – мечтата, ако тя, звездата, в играта си да дава и взима, е позвлила да му бъде отнета.
         А Нина едва-едва пристъпваше, вече съвсем близо, изнемогваше от безсилие и изцеждаше последните си сили, но я крепеше това, че е стигнала до там, където си казаха, че звездата ще грее точно над тях.
         И го видя – силуета му описан от окото на звездата, видимо замръзнал и той като нея, паднал, предал се навярно пред студа, но я чакаше – и тя вярваше, че ще я чака, ако трябва завинаги.
         Опита да се затича, да стигне по-бързо до него, но корен я спъна, Нина залитна и преплете крака и се понесе право към онази дълбока яма, която снегът сякаш нарочно беше скрил под някакви вехтории.
         Ален улови полъха на ехото ѝ – обърна се и я видя как полита, улавяща се за снежинките в устрема на няколкото си последни крачки. Кръвта му кипна и само с един силен тласък, сърцето му я разнесе из цялото тяло и той направи един, два, три скока и я подхвана на време - завъртяха се и света заедно с тях също започна да се върти.
         Сега очите им искряха по-ярко от всички украси – те се обичаха и докато звънът на началните мигове на Коледа се оттичаше с цялата си тържественост, двамата се целунаха и се озоваха в първият си от многото подобни щастливи техни хиляда и един мига.
         След малко вече си шепнеха:
         - Мислех, че ще ме забравиш – Нина прегръщаше топлината, бликнала отвдеднъж и прогонила студа надалече.
         - Никога, щом веднъж те намерих – покриваше я с нея Ален и видя синевата отново да го покрива.
         Студа си отиде леко засегнат – не можа да приеме, че и двете му сигурни жертви избират живота.
         Дали им трябваше нещо друго за да могат да запомнят тази нощ - не, имаха всичко и бяха щастливи. А дали ще остане записана тяхната история – едва ли, но това нямаше никакво значение. Сега пишеха личната си такава, започнала в тази празнична нощ.
         Нощта, която ще запомнят с това, че е онази, както съвсем простичко я нарече Алан:
         - Нощта, когато за първи път те целунах...