четвъртък, 23 февруари 2023 г.

Сълзите на залеза, изгрев ще полети

 
 

         1.
         Животът на скитника е труден...
         Пътя му е опасен и стръмен, песъчлив, понякога хлъзгав или блатисто измамен с капаните си насред нищото. Той често се спъва в коварен земен корен, удря се в останал скрит между шумата сърдит, ръбест камък. Скитника не брои пътите, когато нагазва в запълнена от дъжда яма и паданията, в които усеща вкуса на калта и на гнилата почва. Но заради упоритостта си, отричайки праволейността на това да следва обозначени маршрути, винаги се изправя и продължава да върви по свой избор, макар с рани по тялото товара да става все по-тежък с всяка крачка и въпреки силата си, вечер очите му се уморяват да търсят пътеките, а в най-късните часове краката се огъват все по-често и щом дойде нощта, тялото неистово иска да се отпусне в безкрайна почивка. Тогава се скитника се подчинява на нуждата и спира някъде, където и да е,  приемайки, че дори и за него, преходите в дните са уморителни, а нощите винаги студени под открито небе, когато я няма онази сигурност на дома. Заспивайки, понякога усеща как му липсват уюта на покрива, топлината на стените и защитата им от всичко дебнещо го сега откъм тъмнината:
         Гората ръмжи застрашително, щом странник навлезе из тях. Полето просъсква отровно, готово да клъвне посмелия да нарушил целостта му. Пясъците изгарят и за миг могат да погребат със забрава всеки решил да мине през пустинята. А реките, уж кротки на вид, имаха невидими бързеи, които с лекота ще повлекат пресичащия ги.
          Но най-опасни си остават двукраките хищници, дебнещи в засада по кръстопътищата, криейки се между пясъчните дюни или в самотни участъци на гората. Те са безмислостно алчни в жаждата си да притежават спечеленото от другите и щом нападнат, вземаха и златото, и среброто, че и живота – от него нямаха нужда, но имаха този свой обичай да го отнемат просто защото можеха.
         Страшни бяха за пътуване и дните на вечните войни между народите, които се разпалваха през ранната пролет, едва дочакали да отмине сковаността на зимата и да се разгорят отново с кървавата си страст. А в по-топлите земи, сраженията не спираха с години и започваха понеже хората винаги имаха какво да искат един от друг и предпочитаха да се избиват, наместо разберат с думи – тогава идваха мръсните болести, плъзващи от останките на плътта след всяка битка. В такива времена се случва да се върви дълго и да няма ни един кладенец с неотровена вода, защото безумието на биещите се стигаше и до там. Тогава и храната става толкова оскъдна, че се ценяха дори корите от изсъхналия и покрит от плесен хляб.
         И живота на скитника ставаше още по-труден...
 
         *****
         За Пламък да пътува като скитник се превърна в начин на живот, с всичките му трудности и лишения, които прие да изтърпява, още щом тръгна с керваните преди...
         Колко ли пъти слънцето изгря и залезе оттогава?
         Броеше ги до хиляда и един, а вече подминаха четири хиляди и петстотин.
         Отдавна беше – не следеше бройката на дните, месеците и годините – след като ангела изчезна и реши да я открие, докато вървеше по следите ѝ, те се сливаха едни в други като облаци в небето и отминаваха.
         Казват -  мислеше си понякога, бродейки през непознати места - че живота винаги трябва да има своята цел и посока. И ето че след неизброимите вече дни и нощи на преминаване от хоризонт към хоризонт, знаеше, че неговите са да я търси – макар и напразно. За другите пътуващи, с които се срещаше и разделяше непрекъснато, изглеждаше, че е пропуснал толкова много от времето си на света - за тях навярно е така, но не и за него, защото заспиваше и се събуждаше с мисълта за онази, която бе приел да е достатъчно обяснение на въпроса:
         - Защо живеем?
         Всички го разбраха различно - нали хората имаха изобилие от други събития, с които да се покрие и запълни ежедневието им.
         А той все още вървеше от залез към залез.
 
         *****
         Веднъж, водача на първият керван, с който тръгна някога и на когото тогава бе споделил накъде е поел, го попита след години, при една от поредните им срещи по пътя:
         - Струва ли си, сине, да пропилееш времето си за някой, когото може би никога няма да откриеш?
         Пламък, едва преполовил първата третина от живота си, беше все така уверен в посоката:
         - За мен е единственото, което има смисъл. Ако трябва ще обиколя целият свят, но ще я намеря – и нищо друго няма значение.
         Водача харесваше Пламък, той го научи как да оцелява при атаките на пустинните бури и да избягва опасностите и помнеше деня, когато едно момче се появи съвсем без нищо в лагера му, току що наритано и очукано след първата си битка със стихиите по пътя. Позакърпи останките му, напои ги и поиска да го върне у дома, но то беше решено да намери онази, която бе пленила ума и сърцето му. Хареса тази решителност, с която и тогава заяви, че ще я търси, дори и да преброди целият свят – и не спираше да го прави.
         А пътя сякаш нямаше край...
         И видя как същото момче, днес е вече много по-силно и умеещо да преминава през бродовете на опасностите, запълващо с името си страниците от книгата на живота - водача често слушаше за него край легерните огньове, но все още му се струваше, че е непосилно онова, което желаеше – да намери изгубеният ангел, небесно създание, което рядко слизаше в долните земи, още по-рядко се свързваше със смъртните по тях и приемаше, че побратима му може би се е подвел по следите на някой чудат сън.
         - Света е голям, сине, не гледай, че хоризонта е винаги току пред нас, сам знаеш, че зад всеки един се открива още един и после още един, и още един.
         Той се загледа накъм тънката ивица в делечината, в която се сливаха губещето вече тъмнината си небе и появяващите се със зората дневни цветове на света им, поглади брадата си, побеляла, защото много бяха годините му и какво ли не беше видял, само не и ангели.
         - Пътувам цял живот, а още не съм обиколил и половината от познатите земи под небето, няма и да мога, а ти се запиляваш отвъд тях, изгубваш се в непознати дори за мен посоки, плашещи само с мислълта да ги посетиш, стигаш по-далеч от всички и... все така не си я намерил.
         Пламък току ще се бе върнал от поредното си скитане, чакаше изгрева и потегляше отново, чул за място, където някой е видял ангел.
         - Едно време ти рекох, че труден път си избрал, може би най-трудния – да търсиш любовта. Това е онзи път, по който аз така и не посмях да поема никога след моята загуба...
         Водача замълча, той си имаше своя история – всеки човек си има такава, най-често останала неразказана, премълчана и тежко изживяна, особено ако не бъде завършена.
         Пламък свали качулката на наметалото и остави вятъра да го обвее, подуши и улови в него онази тънката нишка на канелен аромат – изпълни го увереност, че ще поеме в правилна посока - отново.
         - Може да е само на хиляда и една стъпки от мен... – каза на старият си другар и започна да се приготвя.
         Водача поклати глава и отиде да вдигне спящите. Време беше и те да продължат.
 
         *****
         След като бе изплют от пустинята, Пламък реши да не казва на всеки причината за своето пътешествие, видя как остана неразбран от повечето в кервана, само тук-там някой кимаше, разбирайки избора му за посоката към която да върви, но времето им помогна да забравят за това. Днес, много от пътуващите го знаеха по лице, почти всички и по име, и приемаха, че предпочита да не говори накъде е тръгнал и по каква работа –приемаха, че скитник, човек различен от тях, пътниците, които следваха добре утъпканите друмища и спазваха вековните порядки да се движат винаги заедно и да не закачат непознатото.
         А Пламък се губеше в незнайни посоки, после се появяваше в най-тежки за някой керван моменти, вървеше с тях докато опасността отмине, защитавайки ги при нападенията на грабителите или попаднали в някоя пустиння буря ги извеждаше до познатите им пътища – навред го познаваха и се радваха, че го имат сред тях в такива дни. Ако не беше скитник, можеше да бъде най-добрия и безстрашен водач, защото хората го следваха, но щом отминеха трудностите и стигнеха до някой от лагерите за почивка, чул поредния неясен слух, той изчезваше отново в неизвестността.
         Понякога, спътници, слушали за него по ханища и лагери и търсещи близостта му, щом кервана спираше привечер след уморителен преход, го питаха защо често стои настрани от другите – помежду си се чудеха дали се моли на някой свой бог или благодари на невидима сила, закриляща го по пътя му?
         Пламък бе овладял търпението и не се сърдеше на любопитството им.
         - Слушам гласът на онзи дето никой не знае де е бил денем и откъде се връща нощем.
         - Вятъра ли? – отгатваха по-досетливите от тях, - Че какво може да ни каже вятъра?
         - Той е също е пътник, даже е повече скитник - иде нявгаш лют и сърдит от север, да те е страх да го погледнеш и може да наложи с ледените си пестници по лицето всеки изправил се срещу му. Друг път е един мек и благ – не можеш да му се нарадваш на милувките, събирали топлина от целия юг и играе наоколо, подсвирквайки си весело и безгрижно като пролетно дихание. И между всичко това разказва ли разказва... А аз слушам.
         Спътниците му се замисляха, едни поклащаха глава и отиваха да спят, а други, при следващото спиране, отиваха настрани и търсеха да уловят онова, което скитника чуваше.
         Водачите на керваните приемаха с гостоприемство посещанията му и знаеха, че не пътува навред по света като търговец или събиращ познания изследовател, за какъвто го приемаха мнозина. Пламък никога не бе имал стоки и товари, нито водеше записки, а неколцина от тях знаеха, че търсеше онази, която не дава любовта си лесно на смъртните и са се срещнали и изгубили някога, някъде – водачите бяха смели мъже, които отговаряха за живота на стотици, също така пазеха златото и тайните им. С времето Пламък се сближи с по-необикновените и можеше да им се довери. А и точно чрез водачите научаваше къде какво се е случило и в думите им търсеше следите и знаци, които тръгваше да проверява отново и отново.
         По-старите от тях виждаха, също като първия му водач, как момчето, неопитно и неумело в онези свои първи дни, започнало да се присъединява от керван на керван като изгубила усета си за севера птица, и още тогава молещо се на ветровете нощем да му помогнат да открие някакъв ангел, вече беше по-силно, по-умело и по-смело и от най-прочутия от тях.
         Приемаха, че избора му да бъде скитник е правилния – само такъв можеше да следва съветите на вятъра.
 
          2.
       През всичките тези есени, зими, пролети и лета, преодолявайки заливащи наводнения, дълбоки цял ръст снежни преспи, стените на гъсти шумящи гори и нагорещени до огън пясъци, Пламък си спомняше за миговете с ангела - бяха само няколко, не повече от хиляда и едно възелчета от младостта му, няколко потрепвания във времето за един човешки живот, но ето че не се разплитаха и оставаха все така сплетени в мислите му.
         Някой веднъж го посъветва, че трябваше да ги замени – Пламък нямаше нужда, в тях откри достатъчно усещания за да изпълни вътрешният си свят с богатото разнообразие от чувствена плътност и онова магично чувството за безкрайност. Макар понякога, подгонен от пясъчна буря или преследван от зимна виелица в планината, в най-тъмни и лишени от живот нощи или заливан от пороите на есенни дъждове, на крачка от мига в който можеше да загуби живота си, тънки като димни нишки съмнения плъзваха в душата му, докато, свил се някъде да изчака стихиите да го подминат и му позволят да продължи да живее, се запитваше:
         - Пазя тези спомени толкова години, непроменени в яснотата си, неизгубили силата си, но дали и тя ги е запазила?
         Защото времето умее да заличава всичко изживяно и усетено някога и с лекота забравата покрива паметта на хората.
         - А на ангелите?
         Мислеше го и му ставаше студено от тези мисли дори и в самото сърце на пустинята, но ето че поривите на снежния вихър отминаваха, бурите утихваха и съмнението бързо се разнасяше, спомняйки си думите ѝ:
         - Аз разпалвам за може ти да светиш - така ще е винаги завинаги! – каза му тя, след като бе разгоряла такъв огън в него, че и сега, след толкова сменили се сезони, все още я имаше тлеещата жарава от усещането, готово само при един полъх пак да се разпали.
         Ангела беше оставил белега от любовта си като знак за вярност към сърцето му.
         - Докоснатите от истинската обич, остават белязани за цял живот – прошепна и докосна с пръсти раната, заключвайки я като клетва с целувката си.
         Права излезе. Усещането за цялост, което ги обви тогава, не го напускаше. Ангела му каза също, че тази среща няма обяснение и тяхната любов е отвъд времето, а след като извървя толково много път, Пламък знаеше, че е и отвъд пространството и събитията в него или, както я определи, след като извървя четири хиляди и няколко стотици дни:
         - Вечна...
 
         *****
         Онази нощ, последната, без никакво предизвестие, тъмнина и мраз сковаха тялото му и го измъкнаха от обятията на ангела. Озова се в пустотата, осъзна и самотата – после разбра, че умря за времето на един дъх и се роди отново, отскубвайки се от оковалите го сили на смъртта. Така и не разбра – дали трябваше да остане завинаги там, в онзи леден покой, но успя да се освободи, или му е даден шанса да се завърне в топлия живот.
         Върна се, а нея я нямаше, изчезнала беше в мрака – онова, което ги раздели я отведе и след съживяването си, започнал отново да диша, Пламък обикаля из селото, разпитваше неразбиращите какво ги пита хора – за каква тъма, студ, ангел, смърт, завръщане и изчезнала им говореше младежа.
         Изкачи близките скали, видя покривите на бедните къщурки, спусна се и прекоси реката няколко пъти – наблюдавайки го, всички си приеха, че е полудял съвсем. И без това си беше странно момче, различно и чуждо за вековните им порядки и обичаи, живеещо съвсем само в останалата от рода му къща и което, след като намери онази непозната чуждоземка, дошла от никъде в техните земи, заживяха с нея в някакъв техен си свят, от който обикновените хорица не разбираха нито думите, нито пък можеха да надкрачат границите му.
         Когато се увери, че ангела не е тук, стоя цял ден на една скала, вперил поглед накъм височините зад които никога не бе ходил и си каза, че просто трябва да я намери.
         Света не е безкраен, имаше си таван от небе, чувал бе от един търговец, че океани ограждаха сушата, но са много далеч от тук – все някъде трябва да са я отнесли тези сили, които ги разделиха и ако побърза, може да я настигне.
         Когато е идвала тук, в неговият свят, ангела бе оставила крилете си, значи нямаше как да е полетяла – мислеше си, завиждайки на кръжащите над него двойка орли.
         Взе каквото прецени, че ще му е нужно, но все още не знаеше накъде да поеме. В късния следобед, ято преминали птици го подсети, че му е оставила следа.
         - Когато летях, винаги се носех към залеза – спомни си Пламък и тръгна към първият си залез, който току що се разгаряше насреща.
         Вървеше докато мрака го заставяше да спре, почиваше и пак поемаше при изгрев. Скоро навлезе в пустинни земи и когато почти примрял от глад и жажда, окъсан и изнемощял след като го застигна пясъчна буря и лошо го заудря, въртя и усуква, но не можа да убие и оцеля, той срещна и кервана, който го прюти.
         Водача му позволи да се присъедени към тях и след като чу посоката му, започна да го учи кога да върви, кога да спира и между другото непознат спътник му разказа, как някой, някъде е видял ангел...
 
         3.
         Знаеше, че е необикновена - не само за него, и ако се появи някъде, ще бъде забелязана.
         Пламък започна да събира оскъдни слухове от кръстосващите по пътищата и в лагерите, така както зиме премръзналия събира съчки в опустушеното поле, отчаяно търсещ между камъните останала вейка - една тук, сега, а после, отнесена на сто дни, някоя друга, още по-нататък следващата. Дума край този лагерен огън, нещо дочуто при разминаването на два вървящи в различни посоки кервана.
         Пламък навързваше разменените истории между пътниците и разказите на хората за невероятното в техния живот - те бяха неговият компас, дирите, които тя оставаше между тях:
         - Ангел се появил на юг след сушата и съживил реколтата на цялата долина...
         И Пламък вървя през най-горещото лято за да стигне до най-южните земи и да открие изпълнени с благодарност хора на няколко села. Но нея вече я нямаше, казаха, че бързала да си тръгне. Обърна се и започна пак да се скита из друмищата, но го застигна трудна есен и трябваше да изчака дъждовете да отминат.
 
         *****
         - Студа убиваше децата, угаснало бе и последното огнище, всички щяхме да измръзнем – разказваше завърнал се от планините на север брадат странник. – Ангел дойде, донесе огън, раздаде го и стопли оцелелите, спасявайки ни от гнева на зимата...
         И пак тръгна, този път нагоре, към опрели върховете си в небето планини и едва не загуби живота си - изкачвайки стръмнините, залитна към острите камънаци, наръбени в зейналата паст на урвите под него, но успя да се задържи и почти скован от студа да открие спасените в техните скални домове. Подложи премръзнали ръце на свещенния вече за тях ангелски огън, позна топлината му, но планинците му казаха, че си бе заминала отдавна.
 
         *****
         Изкачването беше трудно, но още по-трудно бе слизането по изкривените каменисти пътеки към подножието на снежните върхове. Денем вървеше превит от напора на вятъра, а нощем се криеше от свирепите зимни хали в някоя дълбока тъмна пещера, която делеше с невидим звяр и той като него чакащ бурята да утихне и се понасяха, защото отвън виеше по-страшният и по-силният и от двама им враг.
         В тези мигове, Пламък все така си спомняше за ангела и откриваше, че времето за него е обяснимо само с любовта и то ѝ е подвластно. Чрез нея можеше да бъде в тази пещера, но да се върне и да я изживее отново, усещайки докосванията на ангела, топлината ѝ като докосващ душата му огън, да чуе и гласът ѝ в спомените:
         ...когато улови ръката му, за да вървят заедно или да я задържи и да спрат насред ширналото се поле, отвъд света на снеговете, за да види слънцето как искри в събраните ѝ заради ветреца коси, а щом се прегърнат, да улови аромата ѝ на пясъчна канела, онзи който бе неговият опиум в самотното му скитане...
         Планинският звяр дишаше тежко, ръмжеше понякога, не срещу него, а просто така, съня си, докато Пламък усещаше силата, енергията и пулса на щастието да е бил докоснат от своя ангел. Знаеше, че това чувство няма какво да го замени и нито една виелица на времето няма да може го заличи от спомените му.
         Там, в пещерата, той плесна няколко пъти с ръце – искаше да чуе отгласа, с който да я намери, изпълнила отново танца на ехото.
 
         *****
         Едва завърнал се напролет и намръзналото се тяло все още приветстваше топлината на долината, чу как някой рече:
         - Войната отнемаше душите на невинните докато умираха от раните си, но дойде ангел и започна да ги лекува и връща в телата им...
         И забърза към най-близката от битките на започналата поредна война, нечувайки призивите, че пътниците не трябва се месят в нея. Пътниците не, но той вече беше скитник.
         Вряза се с устрема на преследвача, жаден да намери извора на следите по които е поел и участва в грохота на сблъсъците, приемайки с усета на младостта си, че е на правилната страна, макар в една война да нямаше такава.
         Пламък се залюля в опита да спре войната и се наложи да премина през много схватки за да стигне там, където му казаха, че е бил ангела. Покри името си с ненужна слава, беше млад и се остави да бъде въвлечен в тези вечни разногласия между народите, позабави се докато разбре, че нито войните ще спрат, нито хората ще се разберат, най-накрая намери мястото и видя всички спасени умиращи от нея.
         Те само му посочиха посоката, в която се е изгубила, Пламък захвърли всичкото вече ненужно му оръжие и накуцвайки тръгна също натам.
 
         *****
         Всичко това се случи в началото на пътят му, който продължаваше да се разгъва ден след ден, години след години, вървейки все така напред и напред, отново и отново към поредния, събрал земята и небето, хоризонт.
 
         4.
         Отново беше край лагерен огън - бяха се събрали животните и хората на три големи кервана и шумът им изпълваше вечерта. Някой разказваше с пресипнал глас, че ангел се е появил в едно селце и тъгува безмълвен от много дни, почти вкаменен, но с бликащи чудотворни и лечебни сълзи.
         Пламък, завърнал се от поредно прекосяване на пясъчното море, следвал с месеци друг дочут по пътя слух, стана и повика непознатия настрани, изслуша го, после попита за посоката. Разказващия му я показа и го увери, че негови познати съвсем скоро са видели плачещата фигура и коленичили пред нея хора от най-далечни земи, всеки дошъл с болката си и с надеждата да я излекува.
         - Сълзите помагат на всички, но мълчи и не казва как да ѝ се помогне в...
         Пламък му благодари, чу достатъчно и се застяга, искаше още тази нощ да поеме натам. Никой от керваните нямаше да мине през мястото, което му посочи човека, затова ще трябва да се отдели и продължи както винаги сам в търсенето.
         - Върви с нас още няколко дни, тези земи не са сигурни напоследък, има слухове, че разбойници са излезли по пътищата – каза му най-старият от тримата водачи, негови добри познати, заедно преминали през много изпитания през годините.
         - На беден пътник кой ще стори нещо. Тръгвам веднага – отказа Пламък и стегна ремъците на пътната си торба.
         - Има такива, които убиват за нищо – поклати глава другия водач, но му подаде вързоп с храна и вода.
         Знаеше добре кой е, другите също, и знаеха, че може да се опази и в ней-негостоприемните места, макар да говореха, че тук все по-често изчезват хора и никога не се появяват в лагерите на пътуващите.
         Най-младият от водачите, връстник на Пламък, пъхна голям нож в ръцете му и кимна да върви:
         - Братко, намери я...
         Веднъж и той бе търсил своята любима, а Пламък му помогна в писането на тези най-важни за личната му историята редове – когато момичето на сърцето му беше отвлечено от пожелали красотата ѝ завистници, тогава той, най-младият от водачите и още двамина верни другари ги настигнаха и се биха до смърт с похитителите, двама загинаха, а те получиха тежки рани, но успяха да я спасят невредима и неопетнена. След тази битка в кервана му винаги имаше място, изобилие от вода и достатъчно храна за Пламък.
         Нарами торбите, затъкна ножа и се сбогува с познати и непознати спътници. Нямаше товарно животно, обичайно носеше вода за два-три дни, кладенци имаше почти навсякъде и не се е чувало да има отровени такива напоследък. Храна също се намираше достатъчно, а и колко му трябваше – залък-два и денят ще мине заситен, а нощта ще я прегладува.
         Пътя учеше тялото да е търпеливо и издържливо, да знае как да чака в смирение до следващата хапка или чаша вода.
 
         *****
         Няколко изгрева посрещна в обятията на скалисти стени и извисили се над главата му неприветливи зъбери и едва след като пресече пълноводна река, която нямаше брод, но го остави да премине, камънака постепенно бе заменен от пластове с плодородни полета. Скоро завървя между готови за жънене класове, шумолящи и полюшкващи се от тежестта на зърната.
         Лятото гореше между поклащанията и вятъра току го обливаше с прашния си парещ дъх. Тук-там започнаха да се виждат гърбовете на работещи хора. Гладни соколи се виеха над тях и търсеха своята си храна между стъблата. Товарно животно нададе рев от скука или умора, друго му заприглася, някой се изправи, изпъна гръб, забърса потта от челото си и погледна към кръжащите птици, после забеляза пътника, вдигна ръка за поздрав и пак се наведе да събира тъй богатата по небесната милост тази година реколта.
         Вървя чак докато слънцето се изкачи до най-високата си точка, лъчите сега бяха убийствени и дори соколите се бяха скрили някъде от силата им. Приближи група хранещи се, седнали под сянката на единственото в околността дърво. Отговориха на поздрава му, огледаха го добре, спогледаха се помежду си, приеха, че не е опасен и го поканиха да седне до тях. Няколко ръце се протегнаха предлагайки му къс хляб и шарена глинена стомничка с вода.
         - Благодаря, но ще продължа – отказа им Пламък. Беше инземощял, едва имаше сили да говори, но не искаше да се бави. - Търся своя ангел... казаха, че някъде тъдява трябва да е?
         Хората се спогледаха отново, а възрастна жена бавно се изправи и го повика. Застанаха от другата страна на дървото.
         - Седни, почини, до селото е съвсем близо, но слънцето сега може да те убие само след десетина крачки, а виждам, че си вървял дълго.
         Те приседнаха на топлата земя, умората също настоя за това.
         - Ти си любовта на ангела, нали? – Пламък кимна. - Познах те, макар и да не си толкова млад вече.
         - Търся я от толкова много време...  
         Пламък почувства тежестта на годините и на всички преодолени трудности в тях, осъзна, че вече е близо до средата на втората третина от живота. За повечето това бе продължителността на един смислен живот – а неговия бе изживян в претърсване на залезите.
         - И тя те е търсела – рече жената. - Скоро дойде пак при нас, много уморена от всичко случило ѝ се не само в нашия свят. А тук, край нашето село, се появи преди почти век от своя, каза, че имало портал някъде в незримото за нас. Как се надяваше да те намери още тогава... – заразказва му жената, очите ѝ шареха по вида му, искаше да узнае кой е онзи, заради когото ангел се отказал от крилете си. – Когато се завърна сега, каза че вече няма сили да обикаля и ще те изчака ти да я намериш, но кой да знае, че изгубил вярата си ангел се превръща в камък.
         Пламък напъна взор и се опита да види къде е селото, но класовете го скриваха и си каза, че е съвсем близо до края на дългото си пътуване.
         - Познаваш ли я?
         - Познавам я – някога дойде и ми помогна, бях съвсем млада и ме порази лоша болест, а докато ме лекуваше ми разказа, че някъде в нашия свят е онзи, с който трябва да бъдат едно цяло и се е отказала от крилете си за да го намери. Тогава не я разбрах, бях все още дете, не знаех, че ангелите могат да се събират със земните, а после вече знаех, но никога не посмях да тръгна като теб...
         Старата жена само за миг погледна настрани, посъбра няколко появили се спомена и ги потули пак в сърцето си. Вече знаеше, че излекувана от ангел ще живее повече от всички свои близки и ще може да усеща живота по различен начин, така както някога също бе почувствала близостта на друг ангел, но това беше нейната неразказана история.
         - След това мина още веднъж и ми разказа за теб, как те е намерила, за това как сте били съвсем за кратко заедно, но вече знаела, че те е открила, след това си изчезнал, отнет ѝ от непозната и за нея власт и е тръгнала да те търси по целият свят, когато е разпознала името ти, слушайки къде ли не слуховете за момчето-скитник.
         Кое ли незнайно могъщество ги раздели тогава? – запита се Пламък. – Наказание ли е било или изпитание на любовта им, което, макар и жестоко, е било наложително за да се докаже, че са истинските две части от едно общо цяло – думи, които му каза някога ангела.
         - Казаха, че плачела?
         - В първите дни не плачеше, беше силна както винаги, но започна да се пита дали не сте се срещнали само колкото да усетите вкуса си и след това е трябвало да се разделите, уплаши се, това го знам и аз, че човек и ангел не могат да бъдат заедно в един и същи живот - тогава гранита започна да покрива мъката ѝ, а тя заплака.
         Пламък извади водника си и пи дълго, искаше да има достатъчно сили за след малко. Наплиска се и разтри лицето си с мокри длани.
         - Умирал си, нали?
         - Умрях, но и се съживих, не знам какво ме върна и просто започнах да вървя след нея.
         - Изпитание е било да се търсите във времето – каза старата жена онова, което си мислеше и Пламък. – Веднъж ми разказа, че те е търсила не само в този живот, не само в този свят, а когато те е открила, толкова е била щастлива, че сякаш отново е имала крилете си....
         И Пламък осъзна, че съдбата ги въртяла в кръг, вървейки винаги един след друг, вместо един към друг - обречени да не се срещнат никога докато са в движение, влизайки в поредния залез, излизайки през следващия изгрев, и така, докато един от тях не спре.
         - Тръгвам...
         Жената погледна изпод сянката. За нея беше все още опасно.
         - Там е, на площада в селото, ще я видиш. Плаче от месеци, сълзите ѝ лекуват, докато тъгата я обвива все по-плътно.
         Пламък скочи, водата се плъзна из тялото му и умората изчезна. Свали торбата, тежеше - остави я, защото трябва да лети, макар и да нямаше криле. Нали беше смъртен човек, но обичаше ангел...
         - Побързай, съживи я отново!
         Той метна настрани и ножа, после се затича, тоягата също му попречи и я захвърли.
         Защо сме били подложени на това изпитание?
         Вселената ли ни раздели?
         Законите ѝ ли не ни позволяват да бъдем в един и същи живот?
         А сега кой ни разреши най-накрая да сме заедно?
         Защото тя си отива ли?
         И дори да я докосне, дали ще успее да я съживи...
 
         *****
         Съзрял стените и покривите на първите къщи, реши, че отговорите не са важни, подуши въздуха и усети познатия аромат на опиваща канела. С всяка крачка ставаше все по-силен и по-силен, насочваше го откъде да мине и най-накрая я видя.
         Около нея, въпреки жегата, имаше множество от хора, подпираха се един друг, а тия най-отпред бяха с протегнати ръце и търсещи сълзите ѝ. Докосваха плахо очите ѝ, попиваха сълзите с пръсти и бели късчета плат, после ги мажеха по незараснали рани и болежни места, по изпръхнали устни и побелели от убиваща треска чела, покланяха се и отстъпваха реда си на други страдалци.
         Мъката ѝ лекуваше...
       Вкаменената статуя на плачещия за изгубеното ангел, който почти бе затворил своите уморени от дългото и напразно търсене очи, очакваше да бъде намерен.
     Хората ахнаха когато Пламък застана пред нея, а тя трепна щом го усети – отрониха се камъчета от косите ѝ и се посипаха върху коленичилите.
          Главата ѝ се надигна.
         - Вижте, очите ѝ се отварят – прошумоля тълпата и се отля уплашено назад.
         А Пламък стопли каменната ѝ длан със своята и опря глава в нейната.
         - Ана... – тихо каза името ѝ.
         И тя го чу:
         Бяха заедно - отново и този път завинаги.
         Надарена с разум от много по-висши за този свят сили, прозря, че всичко е било за да претърпи метаморфозата си и да може да разгърне обичта си в изобилие от жизнени цветове, по-наситени от тези във всичките ѝ познати измерения.
     Ангела усети как живеца се плъзва в нея и каменното ѝ тяло започна да се пропуква за да се освободи от сковаващата го обвивка на безсмъртието.
         Щеше да се прероди като земна жена, обикновена, но за да изживее само този и единствен живот като необикновен затова, че ще е с онзи, заради когото бе преминала през толкова много прераждания, летейки от залез към залез...
         А сега вече можеха да полетят заедно към изгрева...
 
 
 

 

сряда, 8 февруари 2023 г.

Сънувай ме, ловецо...

       Храстите жилеха с острите си шипове лицето му, сърдити че нарушава отнелите им цяла година растеж и подредба. С нахалството си, ловеца разбъркваше местата им в по време на бягането, като чупеше гръбнаците на трънливи стъбла, трошеше костите на жилави клонки, а те в замяна го ръгаха ожесточено в стомаха, бодяха с разлютени острици гърдите и шареха кървави резки по гърба му, често се целеха в очите му, шибваха го силно през краката, че дано препънат обзетия от ловната страст, онази, изконната, вечна лудост да подгониш нарочената жертва и да отнемеш живота ѝ - той не усещаше нищо и минаваше през тях с лекота, като да бяха тънички нишки на паяжина.
         Носеше се без да забавя устрема си на преследвач, въпреки стотиците задирания на тръните по гъстата мрежа, полудял разкъсваше опитите им да го задържат, оставяйки късчета сукно и плът по зъбите им. Превърнал се на таран по време на атака, ловеца не спираше пред нищо, бягащата го увлече така, че забрави всичко друго, най-вече правилото си от един опит, всъщност, така и не успя да пусне стрела към нея - все не намираше удобния миг за прицел и от яд, или разочарование, взе, че се хвърли в това безумно преследване.    
       А кошутата току се появяваше и изведнъж я губеше между силуетите на дърветата, после я виждаше неочаквано пред себе си, нехаеща за опасността и да го чака под листопада на есента. Той вдигаше бързо и припряно лъка по инстинкт, опъваше силно и стрелата нервно триеше снага по тетивата - чу проскърцали от гняв зъби, все по-ядни, че още не могат да се впият в меката ѝ плът. И преди да пусне жилото ѝ да полети и да се забие най-накрая в нея, ума на ловеца пак се запиляваше в този поглед, който го примами с магията си в тази гонитба и отпускаше предателски ръцете си.
       Стрелата така и не политаше, а оставаше да стене като разгонена хищница между пръстите му - с
ърната имаше различни по цвят очи и ловеца не осъзнаваше, че имено тях преследваше и целият бяг бе заради желанието си да ги види отново и отново, за да потъне в омаята им.

         Бяха едно по-светло и едно по-тъмно, зеленикаво и синеещо, не видя уплах, а само дяволитата им подкана за игра. Няколко пъти, щом се кръстосаха погледите, той усещаше как удоволствието от красотата на целият му свят се събираше в този миг и той потъваше в обещанието, че ако я настигне, тя ще бъде само и единствено негова. Но после очите премигваха, все така закачливо, и мига отминаваше, а те отново се понасяха като два вихъра, търсещи пътища за да се слеят в най-любовната виелица.
         Играта го отвеждаше към непознати му места, това не го мислеше, страстта му го увличаше все по-навътре в гората. Гонеше я с устрема на разгневена есенна буря, решила да прогони всеки спомен от лятото и да отвори пътя за зимните дни. Тъпчеше треви и останали тук-там цветове предишния сезон, прескачаше с лекота паднали дънери и оставаше кален отпечатък върху мъха по тях. И пак се хвърляше в обятията на настръхнали храсталаци, без да усеща болка от задиранията им. Преследваше я с полета на сокола скитник, понесъл се към плячката, уверен до днес, че няма нищо по-бързо от него на света, освен може би вятъра, който му помагаше да лети бърз като желание, но сърната той така и не можа да настигне.
         Усещайки умора след всичко това, изгубвайки я отново между лабиринта от стъбла, ловеца спря, искаше да седне, да полегне, да заспи, но дишайки тежко и едва поемайки въздух, вдигна лъка, опъна тетивата и насочи срещу нищото стръвно наточения връх на стрелата и извика:
         - Къде си... Покажи се... Не се крий...
         И тя се появи, съвсем наблизо, спряла до големия камък, събрал в чашата си няколко шепи дъждовна вода. Търпеливо чакаща го, него, по-бавния, но отзовала се, покорна, чувайки зова му. Вдигна крак и тропна с копито по камъка и разплисна водата. И го подкани да не изостава повече с онзи свой двуцветен поглед, после със скок изчезна накъм залеза.
         Едва сега ловеца осъзна, че вече е почти нощ. Онази звезда, първата, откога му се усмихваше... или присмиваше. Луната красеше с отразяващи я блескулки върховете на величествените борове, а под тях бавно се гънеха все по-дебелите сенки на прииждащата тъмнина.
         Ловеца не знаеше къде е, толкова навътре никога не бе влизал. Всеки хищник си има своя зона, тази беше далечна, чужда, враждебна към непознатите. Изкачи се на камъка, по който тропна сърната, все още дишайки тежко от дългата гонитба, и се огледа – тъмата криеше в тайнство своите пътеки, ръцете му все така държаха лъка и стрелата, но като ненужни, излишни и непотребни му вече оръжия. Прие, че е изгубил надпреварата със сърната, изгуби и възможността да види още веднъж онези два цвята.
         Спомена от слънцето потрепера още веднъж, потъвайки в дълбочините зад хълмовете. След няколко стъпки нощта ще покрие всичко. Ловеца пое към онези стъбла, където видя последно да се шмугва хитрата сърна и нали беше полудял, реши да я последва.
         В тъмното дори ще е по-лесно да я намеря – уверяваше се той, макар да знаеше, че нощем да се лововува е трудно, много трудно. Мислите се чуват надалече, издишванията кънтят при всяка стъпка. А другарската длан на вятъра при гонитбата, вече е студения пестник, който избиваше силите му с всеки свой удар.
         Търпението на есента скоро ще бъде зимна негостоприемност, може би съвсем скоро – позагърна се в окъсаните си дрехи ловеца, докато се прокрадваше като крадец  сред тъмата в посоката, която си начерта да следва, воден от инстинкта си – тя също трябва да е спряла някъде, мислеше си, нощите не са за бяг, а за почивка, дори и за най-неуловимите бегълки.
         И бродеше като сянка между сенките, а от мрака се протягаха остри като нокти клони, забиваха се в тялото му, сега вече болезнено проникващи през дрехите и нараняващи безумеца решил да се поскита след залеза из гората.
         Нечии криле прибърсаха лицето му, след малко и други, звяр започна да ръмжи наблизо, надушил чуждата миризма, жилав корен се усука в краката и понечи да го свали наземи. Той не изпита уплах от тези нападения, цял живот е бил ловец и не се страхуваше от нищо, извади ножа с готовност да го използва и се упрекна, че се остави да го завлекат в тези непознати места. Лъка и стрелата бяха безполезни в тъмнината.
         Ако не бяха очите ѝ...
         За тях мислеше - за онова, което му обещаваха, което предлагаха, което бяха видели и можеха да разкажат. Цветовете им горяха в ума му като ярки факли и желанието му да ги види го подтикна да продължи, отскубвайки се с размах от шиповете и вдигна ножа към летящите нападатели. Дори да се изгубваше все повече, сърцето му го приближаваше към спомена за онези мигове на взаимна слятост.
         Упорит и смел беше в безумието си ловеца, но силите му се изчерпваха, от ранни зори беше на крак и умората натежаваше все повече, а студа вражески го обви и му обеща тежка, почти зимна нощ. От сърната нямаше никаква следа, нито нейна стъпка, нито някоя прекършена вейка, които да му покажат, че е минала от тук.
         Ловеца започна да мисли къде да пренощува - може би до събрал под себе си мека иглена постеля бор или в някоя, останала незаета от животно дупка в скалите. Едва помислил си го и пред себе си видя хижа - малка, събрала се под равен покрив, обрасъл с горски мъх, сгушена удобно между дънерите на няколко олисели вече дъбове. Игриво пламъче помаха през тясното прозорче, а от комина се виеше тънка димна ивица право към луната.
         Някой като него, ловец, но с повече разум, си е приготвил подслон, където да  прекарва нощите – реши той, прокашля се, за да обяви присъствието си и потропа леко на вратата, не трябваше да плаши стопанина. Чу шума на стъпки, вратата се отвори, лъхна го ароматна топлина и ярко кълбо заслепи позабравилите вече светлината очи.
         Щом премигна, видя висока, стройна жена, в петниста нощна дреха, по която падаха разпуснатите ѝ коси с цвета на млада сърна, но с меките отенъци на тлееща жар по тях.
         Тя протегна ръката със светилника и огледа внимателно късният си гост.
         - Сайни – рече той и отстъпи крачка назад, не искаше да я притеснява с близостта си.
         Видяла лъка, стрелите и умората му, стопанката каза меко:
         - Търсиш ли някой, ловецо?
         - Изгубих се, сайни, не искам да се натрапвам, чужд съм по тези места, но ще ми позволите ли да нощувам там – посочи той барачката за дърва.
         Тя все още го оглеждаше - целия покрит от следите на гонитбата и от всичките сблъсъците с какво ли не при преследването на неуловимата сърна.
         - Влез, тук ще ти е много по-удобно – покани го с поклащане на светилника жената.
         Ловеца прие, свикнал да взима онова, което му предложи гората без излишни  въпроси. Поотупа се, свали от дрехите си налепналите листа, мъх и треволяци, а забитите с тръни останаха в раните. Преди да влезе, стопанката го спря:
         - Това не е нужно...
         Той се озърна, видя някакъв израстък и закачи на него лъка и колчана със стрелите, помисли за миг, свали и колана с ножа. В дома на непознатата, позволила му да се приюти под покрива ѝ, се влизаше с мир и оръжията бяха излишни.
         В хижата се почувства като на познато място, някак си свое и приласкало го с топлината на уюта си. До огнището къкреше опушено канче с ароматни билки, а самият огън подкани ловеца да се приближи и протегне ръце.
         - Стана студено, есен е... – промърмори, но повече на себе си, приближил се към огнището.
         Жената остави светилника, завъртя се наоколо, потършува в една кутия за нещо и след малко му сипа от ароматния чай.
         - Ето, това ще те стопли. Уморителен ден си имал, нали?
         - Преследвах сърна, сайни, почти целият следобед, ту я виждах, ту я губех, подгоних я насам, но тази част на гората ми е непозната и не знаех как да ѝ пресека пътя... – ловеца говореше без да я поглежда, пое чашата, глината вече се нагряваше и приятно докосна пръстите му.
         - Нищо, сега почивай, ловецо, утре може би ще я догониш – подкани го да отпие още от чая стопанката.
         Топлината се разля в тялото така, както на пролет придошла река, задържана от изпопадалите листа, превърнали се в дига, отведнъж надделява и разпилява водите си навред из пресъхналите дерета. В жилите му се понесоха огнени струи, главата му се замая от аромата, коленете му омекнаха и ловеца поиска да седне. Дългокосата го подхвана преди да се свлече и въпреки тежестта му го отведе да легне в дъното на стаята.
         Едва сега той улови погледа на двуцветните ѝ очи – зелено и синеещо, уловило танца на пламъците.
         Позна ги веднага, бяха онези които преследваше, а сега го гледаха с тържеството на победата над уловения в капана им ловец. Тя го погали по лицето с меките си кошутени длани. Зеленото ѝ око го предизвикваше да не се крие повече от нея, беше в ръцете ѝ...
         - Дълго те чаках, никой не можа да издържи моя бяг и да стигне до тук, само ти – започна да го съблича, като вадеше и остатъците от забитите шипове по тялото му, косите ѝ докосваха раните. – А те водех през най-трудните места, но ти не се отказваше и почти ме настигаше.
         Нямаше сили да се съпротивлява, а осъзна, че и не иска да го прави. Толкова е красива, неговата сърна – би я последвал до края на света и как е могъл да живее разделен от нея досега...
         Поиска да каже нещо, но не успя – устните им се намериха и той, като прекосил пустинята човек, умиращ от жажда, намери в тях извора от който можеше да отпие и да пие до насита от ненаситното си желание. Впи се тази целувка и усети как го залива бликналата ѝ страст, потъна в нея така, както се пропада в най-желания сън или в обятията на някое друго измерение.
         И двете продължиха вечно и безкрайно.
        
         *****
         Позна, че е сутрин, защото гората зашумя с обичайните си гласове. Отвори очи и видя изгрева насреща. До него бе сърната с разноцветните ѝ очи. Понечи да скочи, залитна, но успя да запази равновесие, застана на четири крака и щом тръсна глава за да прогони останките на съня, усети тежестта на разклонените си рога.     
         Беше сънувал, че е ловец, човек, но вече събудил се, осъзна, че е най-големият елен който гората е виждала от векове, а до него бе неговата кошута, изящна, тънконога и с очакващи любовта му очи.
         Двамата се гледаха докато слънцето се издигна над хълма и без да си кажат и дума, защото думите не им бяха нужни - чуваха мислите си и знаеха за всеки техен трепет. Сега си казаха нещо тяхно, усмихнаха се, докоснаха лицата си за миг и пак се подгониха в нова еленова игра...