сряда, 30 май 2018 г.

Някъде по пътя


        1.

         Отново пътуваше.

         Имаше ли значение накъде?

         Съвсем никакво - просто пътя се разгъваше с обичайната си лекота, същата с която вятъра скита над морето.

         Плавното поклащане на автобуса бе като да се носи с лодка в нощта, в която се отразяваха толкова много светлинки, една по една подминавани заедно с пътни знаци на звездна магистрала.

         Беше нощ и в нея можеше да се открие или скрие всичко на този свят.

         Пътища - колко ли са и може да се обходи целия свят, ако поемеш по тях?

         Водят към всички посоки, към всеки далечен хоризонт - започват с изгревите, завършват в залезите.

         Имат ли изворът, който да бъде начало?

          А дали имат някъде своя край?

         Пътищата понякога се губят като мечтите, но може би все пак, за някой, са сбъдната, очакваната реалност.

         Сега пътуваше по един от тях.

         Често го питаха за името – казваше, че няма такова. Често го питаха откъде е – отвръщаше, че е отникъде. Често го питаха кой е – убедително им се усмихваше, че е просто никой.

         Тъмнината го накара да се запита какво търси всеки един човек от живота – да бъде никой от никъде?. Към какво се стреми душата му, за да не бъде скитаща се в пустота и да я усети запълнена – да ѝ намери име, с което да я назове?.

         Дали към духовно падение или възвишение? Дали към някаква забрава? Или някакво усещане за щастие – сънят, от който никой не иска да се събужда.

          Но излязъл от съня, започва да търси онази самота, по-близка на сърцето и от родната майка. Самотата в която повечето са се загубили – скитници по пътищата.

         Нали опитвайки захаросаната глазура на дневните грижи, след като ги изядеш, обичайно жестоко нагарчат. Най-често когато останем сами в нощта - дори обгърнати с присъствието на хилядите около нас, всъщност сме си сами в една голяма празнина.

         Самотата е болка, тя е вечния спътник на скитащия. Мислейки за същността й, той знае, че именно чрез нея се разкрива истинското АЗ и приеме ли я, ще бъде готов да посрещне всичко.

         Трудно, но пък е изкушително и предизвикателно, ако все пак успее да намери името на душата си..

 

         2.

         Пътища.

         Разпънати на кръст във всички посоки – като грешници на безбройни спирки, понякога белязни или оставащи безлични.

         На една се качваш, на друга слизаш.

         Срещаш някой за час, след което се разделяш с него завинаги.

         Тръгваше по пътя, който дори не знаеше кой е и накъде води, а се опитваше да разбере и опознае това, което е отстрани него. Сякаш там бе отговора на това да пътуваш. Да бъдеш част от вечното движение – да си посоката на ума, който е като дъжда, паднал върху планината и започнал да търси пролуката да стигне до сърцето ѝ.

         Нужно ли му е - сам не знаеше, но пътуваше нощ след нощ. Никой, идващ от никъде и отиващ където и да е. Понякога приемаше, че все още следва някаква посока, но осъзнаваше, че живота му е като сън, но без да има вкуса на щастие – просто безкраен сън, един океан, лишен от брегове.

         Колко са различни мислите, също като пътищата. В тях изгряваха и залязваха безброй възможности. Всяка за себе си истинска, но оставаща с въпросите.

         Кое е реалност, кое е илюзия?

         Кое е вечно и кое ще отмине с времето?

         Можеше ли да го разграничи или просто се залъгваше, че се опитва?

         Затова и пътуваше - така откриваше онези малки чудеса в самотата, които ще позволят да разбера цената на живота и малките спирки, заради които си заслужава да живее – може би защото се превръщат в спомени или случайни срещи в настоящето, а защо не и преследване на обвитото в мъгла бъдеще... като насън.

         Нямаше мечти, които да следва или може би следваше мечтата си да пътува. Пътуваше, защото не искаше оковите да го стегнат и закотвят на едно място. Да се превърне в тухла от стената на ежедневието и още един глас от рева на тълпата.

         Това го плашеше заради тишината, която неподвижността налагаше на съзнанието, ако бъде оковано в редицата на другите. Няма да понесе безмълвието си – все едно морето да спре да се движи, лишено от своя вятър, образуващ носещите се като птици в простора вълни.

         Помнеше една мъдрост:  

         „Животът е поток и ние сме частици от неговото течение, дори и да го караме да се затрудни с нашето присъствие, той пак си продължава да тече към реката, а реката към морето!”

          Какво повече от това да се оставим на течението и да се опитаме да разберем за брега, небето и всичко останало и носейки се сред тях, да позволим на мисълта да се издигне над повърхността и да опознава различното от наложената на съзнанието понятие за „истината”.

         Равномерното поклащане по пътищата е точно тази водна същност, която търсеше и го упояваше, дори понякога да бушуваше като буря, ветровете ѝ не можеха да нарушат покоя на мислите.

         Проследи с пръст следата на мрака по прозореца. Отвън пътя все така се разгъваше в своята тиха безкрайност и очакваше отговор на въпросите си.

         На многоликите си въпроси.

         На някои получаваше. На други – не. Навярно младостта и неопитността не му позволяваха все още да открие отговорите. Вечния спътник на скитащия ги знае със сигурност, но понякога не ги споделяше. Мълчеше и превръщаше нощта в непрочетена книга, онази магия на хилядите думи, скрити в нея – а силата се появяваше при прочитането им.

         Той пътуваше и четеше.

         Наслада или тъга, никога не се знае какво разказва нощната книга, но прочитайки разбираше страницата, на която бе отгърнал в момента живота си.

 

         3.

         Стоеше на спирката и чакаше поредния автобус, за който все още е прекалено рано. Очакваха часове на чакане. Не бързаше и нямаха никакво значение, Просто няколко часа, смесени с хилядите други, изтекли през ситото на времето.

         Часове, нароени както звездите в небето, събрани в дните на очакване да премине космичната карета, която ще го отдеведе в някоя нова галактика или друго измерение, където да открива различните страни на живота.

         Погледна лениво движещата се стрелка на служебния часовник на автогарата. Минаваше  обед, беше лято и слънцето напомняше с яркостта си за това. От време на време някоя машина изръмжаваше и заминаваше. Друга с въздишка пристигаше и заглъхваше. Хора слизаха или се качваха. Пристигаха и заминаваха.

         Отвърна поглед и всички те изчезнаха. Спомни си за последното дълго пътуване в нощта. За всичко, което премисли в обятията на тъмнината ѝ – останало невидимо в по-голямата си част, а все така неумолимо съществуващо.

         Навярно съществуващо...

         Дали живота не е устроен така – като извърнем поглед от някой момент, всичко свързано с него просто изчезва - завинаги или докато отново се сетим да погледнем към него и отново да започне да съществува?

         И целият свят го има само и единствено за онзи, който осъзнава този момент.

         Отново погледна и край него отново всичко се изпълни с цветове и звуци.

         Старец се появи и започна да се клатушка наоколо. Обикаляше безцелно, спираше за малко, оглеждаше се и пак се олюляваше между останалите. Не пречеше на никой, беше почти невидим – навярно създаваше и унищожаваше миговете от своята си реалност.

         Видно бе, че няма нужда от собствен дом и се е приютявал където си е пожелавал – също като птица – свободен да каца и отлита на което дърво си избере. 

         А може би пък често е бил изритван, за да не изцапа някой клон – също като нахално свила гнездото си в чужд двор птица.

         И в двата случая е бил свободен да отлети и нищичко не му е пречело да потърси някое друго място по свой вкус.

         Личеше, че е доста пиян, въпреки ранния час.

         Или може би просто не е изтрезнявал, вероятно от години.

         Придвижи и се подпря на една колона и се загледа задълбочено в един рекламен  плакат.

         Чакащия да поеме отново по пътя, преди малко също видя рекламата, нещо свързано с туризма, но стареца бе обладан от картината – планината, зеленото море, което искаше да я залее и небето над тях.

         Дълго, много дълго се взираше и дори спря да се олюлява. Не обръщаше внимание нито на хората, които минаваха покрай него, нито на няколкото автобуса, вдигнали отровни облци димен прах и изчезнали в жегата.

         Нямаше какво да прави,, затова тихо си седеше и гледаше как стареца съзерцава картината.

         Стояха дълго така, всеки загледан пред себе си.

         Стареца се отърси от унеса и се заклати отново, сякаш нищо не е било. Навярно вече бе забравил какво гледа през тези минути.

         Какво ли му е минало през главата за това време?

         Ако знаеше, че съществува време – може би е освободен и неговото бреме.

 

         4.

         Стана да се поразходи по опустялата гара, подпряна от сиви колони, криещи небето. Нямаше много за гледане, няколко места за сядане, празни и пълни кошчета за боклук, тук-там налепени обяви и реклами. Нищо особено, просто поредната гара по пътя.

         Реши да седне в малкото заведението, което се намираше в чакалнята. Едва седнал и се появи една отекчена от всичко жена и с видимо усилие го попита какво ще иска.

         Беше така посърнала, че за една бройка да стане, но стисна зъби и поръча нещо разхладително и един сандвич, който не беше сигурен, че ще изяде. След няколко минути му ги донесе. Усмихна ѝ се - плах опит да разтопи леда обвил летния ден, но получи само изсумтяване – ясен знак, че дори  това, че е седнал тук е досадно за нея. С това му каза, че ако е искала да промени нещо в живота, сама знае как да го направи – нямаше нужда от усмивката на непознат, който и без това е никой.

         Едно от лицата, които никога повече няма да види – беше свикнала с това.

         Опита поред от всичко на масата и се сети, че забрави да поръча кафе. Сега ако я повика може да го приеме като заяждане, затова реши по късно, ако минава, да ѝ каже, но може и да вземе от машината, която видя някъде отвън.

         Отпи, отчупи късче и извади книга от сака си. Зачете се и започна да осмисля какво иска да каже писателя, оставил мислите си на страниците.

         Опита се да забрави къде се намира, не желаеше да стои дълго тук. Може би хората бяха прекалено сиви, като онези колони, поддържащи ежедневието им - уморени и незаинтересовани за течението, което ги носеше с някакво сиво безразличеие.

         - Да седна тука, а? - каза някой дрезгаво и видя онзи пиян старец, който определи като бездомник.

         Кимна и остави книгата. Тази компания ще е интересна. И можеше да го попита какво видя в планинската местност на рекламния плакат.

         - Как е днес? - подхвърли безгрижно.

         Ако е много пиян нямаше да може да си говорят нещо съзнателно.

         - Ден като всички. Просто един от купищата други подобни на него - той се извъртя и потърси отегчената от всичко жена. В момента бе с гръб към тях, може би се е обърнала нарочно, но той търпеливо я изчака да го забележи и махна с ръка.

         - Ще си поръчам нещо на твоя сметка, ако не възразяваш? - уведоми го стареца.

         - Щом ти харсва аз да те черпя - каза скитащия дружелюбно.

         Стареца се смути и бръкна в един джоб на прокъсаното си сако. Извади някаква банкнота и остави пред себе си.

         - Тогава ще е по-добре сам да се почерпя - рече и в това време му донесоха една голяма чаша с някаква течност. Явно го познаваха и знаеха какво обича да пие.

         С натреперващи пръсти обхвана чашата.

         - За пътниците и пътищата! - каза и отпи.

         Хареса му тоста. Беше за него. Нали е от скитащите се по пътищата.

         - Не че искам да ти се меся, но имаш ли дом? - поинтересува се.

         - Имам - без да го поглежда отговори стареца. -  Няколко дори, но съм ги дал на някой, който има повече нужда от мен. Понякога е така - дай това, което някога ти е било скъпо, за да осъзнаеш, че можеш да живееш и без него.

         - И предпочиташ да спиш където те пуснат?

         - Има една стая, долу в топлоцентралата. Винаги е топло, аз обичам топлината. Ти също не замръкваш на едно и също място, нали?

         - Да, обикалям и понякога се задържам някъде, но никога прекалено много за да го нарека свой дом. Защо не си отидеш в някое от твоите жилища?

         Той не отговори, отпи една голяма глътка и вдигна чашата си към жената, която отново я напълни. В изражението ѝ липсваше онази досада от обслужването на клиенти, очите ѝ гледаха пияницата с някаква мека топлина.

         - Обичам да изпразвам чашата - довери стареца и се усмихна. – Да, това обичам.

         Беше по пиян отпреди малко. На неговата възраст всяка глътка му беше в повече. Примлясна и отпи. Харесваше му да е пиян, да е завърта света около себе си и да не може да фокусира нищо от въртележката.

         Погледна скитника и все пак му отговори:

         - Домът е там, където е сърцето – рече тихо. – А моето отдавна го няма.

         - А какво ти хареса в онзи плакат? – полюбопитства отново той.

         - А?

         - Картината с планината. Която гледаше на онази колона - подсказа му сочейки навън.

         - Планината... – погледа му отново се насочи към онова, което само той виждаше. – Там живеех някога...

         Спомени преминаха като тъмни облаци и забрави за всичко друго. С едно движение изпи чашата си и стана залитайки. Подпря се на стола за да възвърне равновесието си и после уверено тръгна нанякъде.

         Не се сбогува – тази птица се намираше в своя си свят.

         Скитника не каза нищо, можеше ли да дава съвети на един човек живял три пъти колкото него. Погледна самотната банкнота на масата и си каза, че може би трябва все пак да го почерпи. Може да е последната която има.

         - Той ли я остави? - попита жената и посочи банкнотата.

         - Да, но аз ще заплатя неговото. Върнете му я - каза и я побутна към нея.

         - Няма нужда, той не плаща в нито едно заведение в града, но когато се напие прекалено много забравя. Ще му я върна после.

         Облегна се пред скитника и изгледа отдалечаващия се старец - вече нямаше онова изражение, с което го посрещна. Сега изглеждаше изпълнен с благодарност към живота човек.

         - Защо си тръгна така? Обикновено седи повече с непознати, с такива като вас – незнайно откъде дошли и незнайно накъде поели. Обича да си говори, навярно защото няма да ги види повече.

         - Споменах му за рекламата, която гледа преди да влезе тук. Някаква планинска местност, може би е някъде наоколо?

         - Да, тук е. Там беше неговия хотел. Онзи, който изгоря преди години.

         И му разказа историята на стареца, как нпкога спасил нея и много други деца в пожара, който превърнал хотела в пепелища. Спасил десетки деца, но загубил своето, до което не успял да стигне навреме, него и жена си, която помагала при извеждането на гостите, но била погълната от пламъците.

         - След това нямаше за какво да живее. Пожара взе само тези две жертви – неговият син и неговата съпруга. На останалите той подари живот. На мен...

         Жената помълча, забърса някакво петно и въздъхна.

         - Живот... Кой знае какво ни е отредено да преживеем и причината да ни се случи едно или друго. Някои казват, че плащаме стари грешки, други, че така се учим от съдбата си. А според мен в момента, в който повярваш, че си срещнал щастието, си обречен да опознаеш дългия път по който да извършиш дела, наречени тържествуващо „саможертва”, а всъщност е вечно страдание.

         Тя прибра парите – на стареца и на скитника, след това се отдалечи и седна в ъгъла за да остане сама с мислите си.

         Часовника припряно отмести стрелките си и той излезе. Не след дълго се понесе отново по пътя на неговата вселена, която понякога запълваше пространство си с нечия чужда болка.

        

сряда, 23 май 2018 г.

Ако само...


         Бездната поглъщаше всичко.

         Хищна. Ненаситна. Безкрайна химера в стихията на глада си.

         Неумолима. Страшна. Безмилостна в страстта си да погълне дори самата безкрайност.

         Астронавта наблюдаваше този пир, част от който ще се превърне скоро.

         Бездната дори няма и да усети вкуса му. Нито мислите му, нито очакванията, с които доиде, нито страха му, след като се появи пред нея.

         Колко незначителна искрица е неговия живот, пред всичката онази светлина и материя от безброй планети и звезди, изчезваща в пастта ѝ.

         И в същото време краят на всичко бе гледка толкова красива – всемогъща и неподвластна на никаква друга сила, поглъщаща цветовете на космоса в пастта си от тъма.

         Може би някога от нея е бликнала и самата Вселена и необятно ѝ пространство, за което мислеха, че е възникнала заедно със времето – мислеше Астрановта, докато с всеки дъх приближаваше към онова, което бе нарекъл бездната.

         Някога...

         Дали е имало всъщност някога? А всъщност всичко се случва в един и същи миг на сътворение и унищожение? Неделими, без начало и без край – събитие сляло се в едно.

         Не можеше да каже, че е сега, защото дори и това, което виждаше може би нито го има, нито го е имало като събитие.

         Нима времето наистина съществува?  

         Тук, пред края на всичко, усети съмнение дори в това понятие, което винаги бе приемал като начина да разделя събитията.

         Защото там – насреща – дори и времето изчезваше.

         Корабът му се приближаваше бавно, без да бърза, уловен от силата на бездната.

         Потоци от светлина се изливаха в нищото, което ги поглъщаше в тъмнината си. Енергията на милиони звезди вливаше мощта си - просто миг, преди да изчезне там, откъдето е и излязла в съзнанието на един обречен да узнае, че е живял в измамна реалност Астронавт. Защото и звездите, и светлината съществуваха само в неговите мисли, а истинската реалност е бездната.

         Несъвършените му очи видяха как пространството се разтегля и поема смирено към бездната и предадоха видяно на съзнанието, за да осъзнае и това, че животът е илюзия, изплюта от пастта на тази бездна, която сега отново я поглъща. Игра, правилата на която не беше способен да разбере.

         И него, и звездите, и галактиките, и самата Вселена не съществуваха така, както бяха приели да вярват, че ги има в съня му.

         Просто никога не ги е имало. Нито ще ги има.

         Нищо не съществува истински – Астронавта погледна уредите и прецени, че му остават съвсем малко единици от онова, което наричаше за себе си време, преди да изчезне заедно с всичкия околен космичен блясък. 

         И все повече разбираше какво е той и целият му свят.

         Не е лесно да приемеш, че си просто сън – никога не си съществувал, нищо от това, което си спомняш не е истинско. Дори и съзнанието ти е просто сянка на съня, който дори нереално мислиш, че осъзнаваш.

         В близост до бездната сетивата му прозряха истината – технологиите, създали кораба му, идеята да стигне до тук, изкривявайки несъществуващото пространство и позволявайки му да преодолее огромното разстояние, успяха единствено да му дадат този миг на прозрение за истината на това кой е и къде се намира.

         Вече бе съвсем близо до... събуждането си?

         Опита се да си спомни набързо всичко, което знаеше за своя вид – хилядолетия история, събитията на милиардите съдби и за онези безчетни дела – завършени или просто мечтани да се сбъднат от такива като него.

         Видя в мислите си родната планета, която никога не е съществувала – а помнеше цветовете, аромата, гласовете.

         Дали ще продължи да ги сънува, когато го погълне бездната? Или ще се събуди в друг сън? Бездната можеше да повтори всичко отначало или да заличи всеки спомен.

         Навярно всичко ще завърши тук и сега за него, така безлично, както и е съществувала цялата онази надълго проследена и описана еволюцияа на вида, който е успял във възхода на уменията си да изпрати свой представител до тук, само и единствено за да осъзнае, че за него нито е имало минало, нито настояще, нито бъдеще.

         Не се раждаш, нито умираш.

         Не се прераждаш, защото никога не си съществувал.

         Не сътворяваш, защото всяко творение е мъртво още преди да се роди.

         Просто винаги си част от бездната.

         От играта да роди една Вселена, или две слепени една за друга, а защо не и броеница от Вселени, само и единствено за да ги върне обратно в себе си. Така както всеки заспива и заживява в своя сън, в който да прекара може би една безкрайност от време, но след като се събуди всичко изчезва – цялата безкрайнот от възможности и събития просто не са съществували никога.

         Времето започна да се разтегля, пространството да губи своите форми и наедно с мощен поток светлина, Астронавта и неговия кораб бяха погълнати от бездната.

         Усети страх – истински, студен, толкова студен и стиснал душата му с ледени пръсти, че сам си пожела:

         - Ей сега ще свърши и няма да ме има, защото никога не ме е имало.

         Но си пожела и още нещо:

         Ако само бе възможно сънят му да го върне там – в родния му дом, никога не би поел да прокарва път в неизвестното. Просто щеше да си остане в него с всичките му илюзорни усещания за щастие или тъга.

         Без да узнае истината, ще е повече от доволен, ако само може да продължи да сънува.

         Ако само...