Ако само...

         Бездната поглъщаше всичко.

         Хищна. Ненаситна. Безкрайна химера в стихията на глада си.

         Неумолима. Страшна. Безмилостна в страстта си да погълне дори самата безкрайност.

         Астронавта наблюдаваше този пир, част от който ще се превърне скоро.

         Бездната дори няма и да усети вкуса му. Нито мислите му, нито очакванията, с които доиде, нито страха му, след като се появи пред нея.

         Колко незначителна искрица е неговия живот, пред всичката онази светлина и материя от безброй планети и звезди, изчезваща в пастта ѝ.

         И в същото време краят на всичко бе гледка толкова красива – всемогъща и неподвластна на никаква друга сила, поглъщаща цветовете на космоса в пастта си от тъма.

         Може би някога от нея е бликнала и самата Вселена и необятно ѝ пространство, за което мислеха, че е възникнала заедно със времето – мислеше Астрановта, докато с всеки дъх приближаваше към онова, което бе нарекъл бездната.

         Някога...

         Дали е имало всъщност някога? А всъщност всичко се случва в един и същи миг на сътворение и унищожение? Неделими, без начало и без край – събитие сляло се в едно.

         Не можеше да каже, че е сега, защото дори и това, което виждаше може би нито го има, нито го е имало като събитие.

         Нима времето наистина съществува?  

         Тук, пред края на всичко, усети съмнение дори в това понятие, което винаги бе приемал като начина да разделя събитията.

         Защото там – насреща – дори и времето изчезваше.

         Корабът му се приближаваше бавно, без да бърза, уловен от силата на бездната.

         Потоци от светлина се изливаха в нищото, което ги поглъщаше в тъмнината си. Енергията на милиони звезди вливаше мощта си - просто миг, преди да изчезне там, откъдето е и излязла в съзнанието на един обречен да узнае, че е живял в измамна реалност Астронавт. Защото и звездите, и светлината съществуваха само в неговите мисли, а истинската реалност е бездната.

         Несъвършените му очи видяха как пространството се разтегля и поема смирено към бездната и предадоха видяно на съзнанието, за да осъзнае и това, че животът е илюзия, изплюта от пастта на тази бездна, която сега отново я поглъща. Игра, правилата на която не беше способен да разбере.

         И него, и звездите, и галактиките, и самата Вселена не съществуваха така, както бяха приели да вярват, че ги има в съня му.

         Просто никога не ги е имало. Нито ще ги има.

         Нищо не съществува истински – Астронавта погледна уредите и прецени, че му остават съвсем малко единици от онова, което наричаше за себе си време, преди да изчезне заедно с всичкия околен космичен блясък. 

         И все повече разбираше какво е той и целият му свят.

         Не е лесно да приемеш, че си просто сън – никога не си съществувал, нищо от това, което си спомняш не е истинско. Дори и съзнанието ти е просто сянка на съня, който дори нереално мислиш, че осъзнаваш.

         В близост до бездната сетивата му прозряха истината – технологиите, създали кораба му, идеята да стигне до тук, изкривявайки несъществуващото пространство и позволявайки му да преодолее огромното разстояние, успяха единствено да му дадат този миг на прозрение за истината на това кой е и къде се намира.

         Вече бе съвсем близо до... събуждането си?

         Опита се да си спомни набързо всичко, което знаеше за своя вид – хилядолетия история, събитията на милиардите съдби и за онези безчетни дела – завършени или просто мечтани да се сбъднат от такива като него.

         Видя в мислите си родната планета, която никога не е съществувала – а помнеше цветовете, аромата, гласовете.

         Дали ще продължи да ги сънува, когато го погълне бездната? Или ще се събуди в друг сън? Бездната можеше да повтори всичко отначало или да заличи всеки спомен.

         Навярно всичко ще завърши тук и сега за него, така безлично, както и е съществувала цялата онази надълго проследена и описана еволюцияа на вида, който е успял във възхода на уменията си да изпрати свой представител до тук, само и единствено за да осъзнае, че за него нито е имало минало, нито настояще, нито бъдеще.

         Не се раждаш, нито умираш.

         Не се прераждаш, защото никога не си съществувал.

         Не сътворяваш, защото всяко творение е мъртво още преди да се роди.

         Просто винаги си част от бездната.

         От играта да роди една Вселена, или две слепени една за друга, а защо не и броеница от Вселени, само и единствено за да ги върне обратно в себе си. Така както всеки заспива и заживява в своя сън, в който да прекара може би една безкрайност от време, но след като се събуди всичко изчезва – цялата безкрайнот от възможности и събития просто не са съществували никога.

         Времето започна да се разтегля, пространството да губи своите форми и наедно с мощен поток светлина, Астронавта и неговия кораб бяха погълнати от бездната.

         Усети страх – истински, студен, толкова студен и стиснал душата му с ледени пръсти, че сам си пожела:

         - Ей сега ще свърши и няма да ме има, защото никога не ме е имало.

         Но си пожела и още нещо:

         Ако само бе възможно сънят му да го върне там – в родния му дом, никога не би поел да прокарва път в неизвестното. Просто щеше да си остане в него с всичките му илюзорни усещания за щастие или тъга.

         Без да узнае истината, ще е повече от доволен, ако само може да продължи да сънува.

         Ако само...