„Чака рака“ и с вогоните напред

 

         Mайор Иларио Санчо Даниел, командващ войскова част в малка вътрешна провинция, станала напоследък нещо като космодрум за неоторизирани посещения на планетата Земя, чоплеше обяда си с отегчение, вглъбен в мисли за неприятната ситуация, възникнала в подопченото му поделение и то точно заради поредните появили се извънземни, решили че могат да идват и да си отиват най-нагло, както и когато си поискат, сякаш тук, на Земята, живеят някакви по-нисши същества и те нямат нужда от разрешението им за каквото и да е. Отгоре на това бяха, тези бяха и от неизвестна цивилизация, което будеше съмнение за почтеността на визитата им, засилено и от категоричния, поне засега, отказ да се представят.
         Майора поиска да яде сам, а не в общата столова, където шума от стотината хранещи се щеше да го издразни още повече и да го отдалечи от решение на проблема създаден от нарушителите – а той трябваше да ги накара да говорят.
         От щаба на Армията, отговаряща за района, като доложи за тях, ясно му заръчаха, че  щом са непознати, трябва да разбере кои са и с каква цел са тук.
         Заповед, значи, няма как да я пренебрегне, а И. С. Даниел беше изпълнителен офицер, това го знаеха всички и положението за него си беше истинско предизвикателство.
         Капитан Мирко и тримата лейтенанти, дето скоро ги преразпределиха при тях, седнали на офицерската маса да се подкрепят, уморени от часовете на разпити, го изгледаха с респект и си изшушукаха:
         - Ще мисли... – та станаха и дружно отдадоха чест със заслужено уважение, разбирайки цялата тежест на отговорността, легнала върху началника им.
         Те също бяха заети с тази задача, от вчера следобеда и днес цялата сутрин, на смени се опитваха да измъкнат информация от задържаните, а неуспеха им принуди майора да остави всичко друго и сам да се заеме с кратунестите гости на малката им планета, които съвсем пренебрежително за поста, чина и ранга му в Диктатурата, защото майор Даниел се представи съвсем коректно, упорито мълчаха, облещили се в нищото пред тях, правейки се на неми, а всъщност са телепати, общувайки помежду си подигравателно като подчертаване на изостаналостта в комуникациите на земния вид.
         Да, земните не приемаха мисли, поне не и нормалните, нито можеха и да ги предават - поне не и нормалните. Тук все още си говореха чрез издаване на звуци, образуващи думи, а с тях и значението на мислите си, то може и да е първобитно според по-напредналите галактически стандарти, земляните бяха скромни хорица, но изискваха същото от всички космически многознайковци нарушители на небесната граница като форма на уважение към домакините.
         И. С. Даниел потропваше нервно с лъжицата по дъното на чинията с гъстата и навярно много вкусна войнишка яхния и се чудеше как да им отвори устите, защото имаха такива, макар напук разпитващите държани стиснати, и беше сигурен, че могат да ги използват, само трябваше да намери начик как.
         Ама че и инати се оказаха! – затропа в опит да се успокои някакъв боен марш, като на нужното място отчетливо удряше такта в ръба на металната чиния като си представяше, че чука по голите темета на ония тримата.
         Как му се искаше вече да е написал доклада си, че случая е решен и ако го викнат в щаба, да тропне с ония ми ти подковани обуща пред полковници и генерали, а заслужените отличия на гърдите му да лъщят както винаги от гордост, пък да им отдаде отсечено чест с такъв замах, който да отсече крилете на обикалящата точно около него муха и да докладва подробно кои са, откъде идват и защо са тук.
         Но те мълчаха, ей го на, вече втори ден мълчаха, тяхната верица извънземна – бутна чинията майора, възмутен от наглото поведение на инопланетяните.
         Даже не показват разбират ли какво ги питаха на няколко от основните земни езика, че и на два-три галактически диалекта, които военните бяха понаучили служебно.
         Може и да не разбират, все пак идват отдалече – отначало майора се опита да посмекчи вината им, когато вчера по обед му съобщиха за тяхната поява. Имаше си друга работа и остави капитан Мирко да се оправя, все пак нищо необичайно не видя в идването им, дори предположи, че може да са загубили се космически туристи, нали и такива вече е имало няколко пъти. Като се посъвземат, те ще си кажат сами какви са, затова и разпореди да работят и да го търсят само при нужда.
         И ето че днес, рано сутринта, щом се появи в поделението, го посрещнаха с молба да помогне в разследването, което закъсало не помръдваше. Майора се учуди на твърдоглавието на задържаните и тогава се запозна с подробностите.
         Туристи ли – усъмни се той, докато четеше и подреждаше фактите в главата си. - Навярно са добре подготвени шпиони-диверсанти от друг свят, дошли с някоя коварна цел.
         Кацнали, значи, без поискано предварително разрешение насред овесената нива на някакъв фермер в село номер 112, намиращо се в близост до поделението, и започнали да извършват престъпление след престъпление – първо, отбеляза той, намачкали като диваци готовите за жътва посеви с кораба си – видя го на снимка, квадратен, сребрист и с плоско дъно, без никакви подпори, а направо спуснат върху овеса в диаметър точно десет на десет, май нарочно направил няколко оборота преди да се спре, та да измачка повече от овеса. Излезли, значи, разкършили схванатите от полета снаги и взели да тъпчат наоколо с крачищата си, като че да им е бащиния нивата на фермера. дотичал и страхливо надзърнал иззад класовете и лично видял, това беше изрично отбелязано, как откъсват околните стръкове и ги прибират в кораба, а така, на око, бил преценил, че имало поне кило и нещо овесец по тях и го позаболяло от загубата, че при тия цени на външните пазари... ама не посмял да се обади, видели му се като доста страшни същества. Затова селяка притичал обратно към дома си, снишен доколкото можел между класовете, грабнал телефона и веднага докладвал в поделението като почтен жител на Диктатурата, станал свидетел на престъпление, сетне се скрил под кревата и зачакал да му се размине.
         Отделението дето ги е задържало, за късмет патрулирали наблизо и бързо дошли, обградили нарушителите, проследили фермера и вече проникнали в района на къщата и продължили с вандалщината си. Заловили ги точно като консумирали част от обезперена малка биологична единица от зачислените за отглеждане на селянина няколко вида домашни животни – тоест, изпекли по някакъв си техен начин една кокошка и похапвали с удоволствие. Види се били изгладнели от пътя и земната храна определено им понасяла, само дето я поръсили с някаква си тяхна подправка, та смърдяло, но изненадани или от непохватност, не оказали съпротива и били скоростно оковани с по два чифта белезници за няколко секунди. Отнесли и хубав лобут от патрула, окуражавани от фермера, показал се на прозореца, крещейки, че баш най-тлъстата кокошка са му изяли, е, в рапорта, както е обичайно при такива срещи с нераглементирани посещения на Земята, боя не се коментираше, така че командира на групата, сержант първи клас Томаш Габор, отличен и верен боец, служил доскоро на Стената, не споменал и дума за приложена груба сила, но посочил опита им за заразяване на личния състав с билогичен материал и високата степен на опасност която създали сред смелите военослужещи.
         Майора знаеше лично от сержанта как един извънземен, като му забили приклад в стомаха, или поне където се предполагало, че може да има такъв, така се е задавил, нали още предъвквал когато ги натръшкали, та яко се закашлял и взел та оплюл налагащите го войници с омазаните с извънземната подправка остатъци в устата си. Възмутен от свинщината, майор И. С. Даниел, реши да допълни в първоначалните обвинения, че освен нарушение на границата, кражбата на важна за изхранването реколта и убийството на зачислен по ведомост жив земен организъм, е имало пряко умишлено нападение с токсична биомаса над войниците при изпълнение на служебните им задължения, като пострадалите, след почистването им, са били поставени под карантина и поне за месец извадени от строя.
         Вече намирисваше на добре обучени терористи.
         - Да си е държал затворена устата, гадината! – изръмжа майора и удари печата под днешното специално сведение за произшествието в района му и го изпрати където трябва.
         Корабът им бе все още там, на нивата, грижливо покрит с изолиращ предпазен слой, заобиколен от цяло отделение за охрана. Не се отчиташе опасна радиация, нито пък някакви химични течове. Това беше добре, ако се наложи, щяха да го отнесат за разглобяване и проучване, но отказа на тримата извънземни да сътрудничат и да не продумват нито дума след като първо учтиво, а сетне и по-грубо ги попитаха кои са и защо са дошли, гледайки като препарирани в една точка, ето това щеше да бъде пречка да напише следващото сведение по решението на случая с тяхната поява в този район.
         А трябваше да узнае всичко - все пак реда се крепи на точни сведения, не на предположения.
         Майор Даниел остави лъжицата до чинията и стана, ясно бе, че апетита няма да се появи с тези грижи в главата му. Изпъна понасъбралата се формена риза, поооправи двата реда знаци на гърдите си, показващи годините служба на Диктатурата, наложи фуражката, изсумтя и отиде да провери дали има промяна в ситуацията.
         Пленниците бяха изолирани в прозрачна килия. Няколко войника стояха на пост край нея и си бъбреха скучаещи край клетката, но като видяха майора, всеки бързичко отиде на мястото си и зачакаха заповеди – много им се искаше да ги накара да поомачкат задържаните с цел издавене на поне един стон. Знаеха вече, че предната смяна бяха опитвали принудителен контакт с тия кратунести нахалници, но безуспешно. Може пък, мислеха си, те да са по-способни от другарите си, така де, някак си да бъдат убедителни – войниците винаги изпитваха удоволствие от ръгането в привидно коравите неземни тела при разпитите и от опит знаеха, че боя винаги помага, не при тези, а с други заловени като тях гологлавци, диверсанти разни дето кацаха, после най-надмено и наперени с голямото си вселенско самочувствие се намърдваха на най-хубавите места по ресторантите, но пък сетне, като ги подкарваха както трябва, същите тия наглеци най-често пищяха като госпожички или крякаха като патки на странните си езици, а накрая си казваха всичко на земен език – всички знаеха някой от основните земни езици, гадовете ги учеха лесно, но нарочно се правеха, поне отначало, че не разбират, само и само да се подиграват с местните.
         Майора им махна да застанат свободно и привика ефрейтора, който беше останал като отговорник по охраната. В момента бе обедна почивка и наоколо нямаше по-старши.
         Ефрейтора се изпъна готов да служи.
         - Ядоха ли?
         - Съвсем не, отказват, ето, храната им стои непипната – три чинии стояха на пода пред всеки от задържаните.
         - Нищо ли не са казали?
         - Нищичко, все така мълчат – отговори войника и кимна към записващите устройства, свързани с микрофоните в килията.
         И. С. Даниел се приближи към прозрачната стена и огледа за кой ли път трите фигури – и тези приличаха на хората, предполагаше се, че поне в нашата галактика, разумните форми са човекоподобни, също като тия тримцата – имаха по две ръце с големи длани, по два крака обути в ботуши с размер над петдесети номер, главите им бяха по-големи от тези на земните, което може да е по рождение, но може и да са отекли в следствие на тупаниците дето получиха. А такива не бяха идвали, това още вече провери лично в каталога на различните видове, посетили досега Земята.
         И седят по техния странен начин, значи, на сърдити ми се правят от строгото посрещане, но да бяха попитали дали може да кацнат и къде да бъде, както си е по установения ред, а не така, като че да ни няма, значи, като че да сме мравчици невидими.
         Любопитни туристи, невинни като канибали, значи, а пък види се, че са от ония надвковци, решили, че Земята като е забутана в покрайнините на галактиката, и могат да задигат и да плюскат гратис каквото си поискат – мислеше си майора, чудейки се какво да им приложи, че да се разберат по-скоро.
         Като повечето извънземни, тези също нямаха коса, само едно израстъче, като рогче на челото, лекичко стърчеше точно над големите очи без клепачи – имаха едноцветни, тъмни, почти черни очища, то и те малко подути, ама нищо опасно, какво толкова, ще им мине, значи, все пак момчетата му знаеха как да налагат, така де, не им беше за първи път да залавят космически нарушители.
         Ама добре са ги посрещнали моите – доволно огледа майора по-видимите следи. – Ще им държи дълго, надали пак ще се довлекат насам, ако и да са само пътешественици.
         - Бе какво стана изведнъж – сподели майора наскоро с капитан Мирко, - тия извънземните какво пощуряха да ни посещават, мине не мине, и кацне някой нахалник да си прави излети из нашите земи, да се снимат където не трябва, да влизат без да питат в частни домове, това да вземат за сувенирче, онова да опитали, че било интересно...
         - И винаги настояват да е безплатно - и яденето, и пиенето, че и нощувките – напомни му капитана как галактическите икономики били против използването на пари като остарял и нехуманен метод на прогреса и всички, дори и тези, дето кацаха с поискано разрешение, първоначално отказваха всякаво заплащане.
         - На който не му харесва, да не идва! – рекоха земните, всичките народопредставители така рекоха, и от едната страна на Стената, и от другата.
         Затова нещо нямаха разногласия, все пак, нали винаги имаше някои непредвидени разходи или сума ти дупки за запълване в бюджетите на която и да е земна нация, така че малко галактическа пара нямаше да е никак излишна.
         - А който си плаща, добре ни е дошъл – допълниха и се видя, че по-умните се научиха да носят кога чувалче злато, кога кутия с диаманти, а напоследък и по някой слитък от техните метали, дето се оказа, че намират приложение в много области. Разбраха, че има с какво да си плащат престоя.
         Майора продължи с огледа на мълчаливците - телата им бяха с гладка и светла кожа, но пък някак си ъгловати и кокалести, мръвката по тях беше малко, а кръвта им беше синичка, това се виждаше от петната по дрехите от златиста материя. На ръцете имаха четири пръста и бяха височки, малко над два метра, сега, дори седнали, пак си личеше, че са дългучи, колкото и да се свиваха след като смелите му бойци им посмачкаха надменността, не шаваха много и се правеха на онемели статуи.
         - Наговорили са се да мълчат, на ум си говорят, телепати, знам ги аз, мислят, че не им разбираме номерата – убеден в предположението си каза майор Даниел на другите офицери и те се съгласиха с него.
         Какво ли не пробваха - земни езици, общи думи и звуци на няколко галактически диалекта, първо дори масичка им сложиха, с хубаво вино, прясна вода, чиния пилешко, сладки, друго ядене, даже и вазичка със свежи полски цветя, че да ги предразположат като за добре дошли и нещо като извинение от висшето началство за недоразумението при задържането от подчинените им и малко неудобната нощ, но... не и не, нищо не ги раздвижи.
         Майора винаги опитваше с добро, но обидното им мълчание го раздразни, е, добре тогава, драги, ние можем и иначе – махна да приберат масата и обърнаха другия край, по-дебелия и чепат, та като за начало започнаха да нагряват въздуха в килията, че да като писнат за вода и да си развържат езиците, но и това не подейства. После малко с ток ги раздрусаха, пак нищо, клечат и само се блещят като пукали безчувствени.
         - Добре са подготвени, обучени са да търпят глад и болка – промърмори едно от лейтенантчетата, дето дойде от южната граница с препоръки. Младо беше, ама схващаше бързо и майора го наблюдаваше.
         Викнаха доктора, той ги боцна с два-три препарата, от ония, специалните, дето знаеха, че карат умовете и на земни, и на извънземни да се побъркват, да видят дали ще бъдат по-разговорливи, но и това се оказа безуспешно.
         Подготвени са, наистина, диверсанти недни, на корави ми се правят – потропваше по специалната повърхност на стената майора. - Нямам какво да изпратя в доклада в края на деня, а утре навярно ще дойдат да ги вземат и отведат при някой по-способен - а точно това не искаше да се случва.
         Нали ще рекат - остарял е вече майор Иларио Санчо Даниел, време му е за пенсия, а навярно някой ще подхвърли, че вече е негоден за активна служба като е толкова некадърен, че с трима глупаци не може да се оправи и ще забравят за бързите самопризнания дето направиха последните нахалници само преди четири месеца.
         И те така дойдоха от нищото, пак такива бяха, кратунести, но по-дребнички, по-заобленки и много по-сговорчиви от тия. Е, то и те пробваха да се правят на безгласни, като се избъзикаха със земните като смешно отваряха и затваряха рибешките си устенца, но само след два-три шамара си казаха всичко - аграрни шпиони били и оглеждали подходящи светове където да засеят някаква тяхна зърнена култура, която обикновено унищожавала всички други, ама бързо обещаха и се подписаха, че ще забравят за Земята и след още два-три шамара на изпроводяк, си отидоха осополени от рев, видимо ракайващи се заради прегрешението си да дойдат на нея.
         Мекичка и кекава им излезе цивилизацията, ще има едно на ум за здравата ръка на Диктатурата.
         Тогава му се обади лично генерал Ставри Оливери, онзи същия голям балканец, дето често седеше отдясно на Диктатора по телевизията, и го похвали:
         - Браво, майоре! – гръмна в слушалката познатия генералския бас. - Спасихте Земята от терористите – вика, - нашата Земя от опасност с най-висока степен предпазихте, а Диктатурата - вика, - се гордее със служители като вас, дето бдите над живота на всички – вика, - на нашата любима планета!
         Майора само дето не полетя след извънземните от тия силни думи, а служебно получи писмена похвала в досието си и ново орденче, та цял месец беше повече от щастлив, че служи на Диктатурата, но сега тия тука му вгорчиха и похвалата, и ордена, и всичко.
         Обърна гръб и се върна в кабинета си. Обяда така и остана недояден. В стомаха му къркореха притеснителни киселини, че скорошното му отличие ще бъде заменено с мъмрене по некадърност и неефективност в службата. И го няма вече добрия войник на Диктатурата...
         Влючи екрана, който му даваше изображение от залата с прозрачната килия и се надяваше да му помогне в мисленето:
         Какво да прави като са такива инати - да ги убие е най-лесно, все пак са нарушители на границата, ще докладва, че са имали авария или нещо такова, и ще ги изпише някак си, ще ги погребе някъде, пък ако имат близки, да подадат заявление и да си ги посещават - хората вече знаеха как в галактиката, всяка по-развита цивилизация приемаше, че световете им имат неприкосновени погранични права, макар по-развитите да не ги спазваха спрямо по-изостаналите и се вземаха за недосегаеми. Е, те приемат Земята като такава, но пък хората научиха също и че извънземните умираха от същите неща както и земните – кога куршум или по-здрава тояга в главата, кога тихомълком  с въже на шията.
         Да, това е лесния начин, но пък нямаше да се узнае целта на посещението им, а заповедта беше да се извлича всяка полезна информация от космическите пришълци, особено от тези, които за първи които път ги залавяха – такива са най-подозрителни и практиката показваше, че е точно така. Самия Диктатор го обясни преди години, че Земята най-накрая трябва да узнае тайните на космическите пришълци и да не я взимат за някое просяче насред галактическия път.
         Майора да погледна портрета и строго следящите го очи на Диктатора – упрек ли улови или призив да бъде по-настоятелен в действията си?
         Преглътна и се почувства като една малка гадинка, посмяла да изпълзи от дупката си и да не изпълнява заръчаното ѝ от голямото слънце над нея.
         Нима можеш да не изпълниш разпореждането му! – сръга се сам И. С. Даниел и в душата му се надигна упрек към личността му на дълго служил на Диктатурата военен.
         Може ли да не изпълни дадената от него заповед!?
         На Диктатора!
         Онзи, който ги освободи от мечешкото иго!
         Той, който е...
         А той е...
         Той е...
         Той е – Великия Учител!
         И гледаше Будителя, Непобедимия, Освободителя, човекът който изведе затъналите в хаоса и обкованото в закони безумие на Мечото блато народи от стария свят до сегашното свободно, подредено, трудолюбиво, изрядно и дисциплинирано знаещо мястото си общество на Диктатурата – същата, която в началото давещите ги жаби и техните мисирките осмиваха, подигравателно крякайки думата като най-голямата заплаха и точно заради това последвалите го я избраха за свой символ на формата на бъдещето държавно управление. И той беше част от всички онези, отзовали се на призива на този нормален човек от народа, обикновен даскал в разпадащо се структурно и морално училище от малко градче в най-затънтената провинция, тих, кротък, но твърде дълго търпял и преглъщал мечешките изхождания върху всичко за което някога е мечтал, но откраднато, смачкано, продавано и разграбвано като пазарска сергия по време на погром.
         А мечтите му, както и на толкова много други, в ония времена бяха задушавани, бити, разголвани, драни до кокал, а после оковани в робски вериги на действащи по места наредби и закони, така тежащи, че главата все да бъде сведена, да не може робът да я изправи и погледне пак небето за да не си позволява да мечтае, а да се научи да квака с другите в угодния за Мечката господар крепостен придворен хор.
         Но дошъл денят в който изригнал, захвърлил тебешира, грабнал показалката и я размахал, като изгонил разхайтената тълпа от час - глутницата дето все още наричали ученици, забавляваща се и в този ден като го замеряла с каквото нарочно са си донесли или намерили под ръка, подвиквайки обидните прякори с които подигравали всичките си учители и случайно срещнати по-възрастни по улицата.
         Така наредила Мечката - понеже били люспи от поредното нейно поколение обозначено с някаква буква, та затова и имали право да пикаят на всичко и да осират навсякъде по тяхна си прищявка.
         Разпалил веднъж вулкана в сърцето си, лавата му преляла и решил че няма връщане назад, особено щом сритал където трябва директора, зализан и възмутен мечодупелизец, притичал да му иска сметка за това своеволие спрямо добричките му дечица, плюл на всичко и се изкачил на житейското торище, побил знамето на стаения си гняв срещу безпорядъка на съвремието и обявил на всички, че е време да се запретнат ръкави и да се извадят правилните удавници от блатото и заедно да се освободят от душещата ги прегръдка.
         И недоволните, защото имало такива, макар мълчащи, покорно навели глави под мечия ботуш, пазещи се да не споделят възмущението си от шаренията на новия световен ред, внезапно се пробудиха от призива - също като стръкове на семена, дълго чакащи онзи правилен и праведен слънчев лъч да ги огрее най-сетне, че да им налее сили, да съберат смелост и да изкласят изпод калта.
         Събраха се около него първо само неколцина смели съратници, но после и други изпълзяха и се отърсиха от кошмарният сън, а сетне и още, и още, и още... и станаха толкова много, че числеността им уплаши онези дето бутаха народа в батака на давещите се и хвърлиха срещу тях кохортите от стражи, които угояваха добре за да ги пазят, но без да предположат, че и сред тях е имало достатъчно истински хора, мълчащи заради едната служба и заплатка. Но само на крачка преди първата им битка, мнозина от преторианците на Мечката, открили истините в думите на Учителя – името с което го знаеха допреди сами по-късно да му дадат най-високата титла Диктатор - минаха на негова страната с все оръжия и техника, и се превърнаха в острието на помитаща с мощта си стихия всички изпратени срещу нея повикани на помощ части. А събуждащите сред тях се отърсваха кошмара от плещите си един по един и се присъединяваха към тази паплач, превръщаща се вече в армия.
         Даниел в ония години беше още дете, но и много от децата последваха призива на Учителя и започнаха прочистване на улиците от ситните като тях плевелчета, пуснали гнойните си коренчета в земите на техните бащи и деди в малката им детска война.
         А голямата война тепърва предстоеше - войната на светлината срещу мрака.
         И го победиха.
         Какви епични времена – помнеше майора онези дни, когато Учителя постигаше великите триумфи и той го следваше, току прекрачил прага на пълнолетието, положи клетва и с оръжие в ръка, се включи в прогонването на налазилите ги от лакомията си да мачкат и да крадат бъдещето на обикновените хора мечешки чиновници и парламентаристи.
         Похода за освобождението от тях промени целият свят.
         Света...
         Иларио Санчо Даниел погледна на другата страна, там висеше окачена голямата световна карта и я сравни с онази от детството си – старата Европа я нямаше, тоест, континента си стоеше, но контурите на границите днес бяха други и държавите в различни цветове - Диктатурата грееше с бялата си чистота, а над нея в сиво-черни петна е отбелязано всичко отвъд Стената - преградата с която се отделиха щом Диктатора прецени, че свързвайки трите полуострова е достатъчно за да заживеят както едно време свободни, а от там нататък и без това нямат нужда от помощта му, изтласка всичката ненужна паплач зад нея в обятията на тамошните управници и издигна тази преграда към опитващите пак да се завърнат. Така в Диктатурата заживяха само мъже, жени и деца, а който искаше да е различен, моля, няма проблеми, отвъд Стената го очакваха мераклии с отворени обятия.
         Майор Даниел знаеше от редовните сводки на разузнаването какво се случва отвъд прага ѝ – ето, от миналата седмица на големият остров пак се водеше гражданска война между двата управляващи го смугли клана, скарали се отново на някаква сватба и се почнало обичайната разправията кой е по-стар народ на острова, люта врява и гюрултия, стигнала по различни канали до парламента, а там пък половината били родственици на едната страна, другата половина на другата, и се заджафкали в доказване на това кои от тях все пак по-първи били дошли да чистят тоалетните на някогашното туземно червендалесто население, сега вече асимилирано и пребоядисано в по-приятни тъмни тонове. Някой ударил плесник на зеещия насреща, а друг наплюл и сритал някой новоназначен по роднинска линия лорд от другата страна, че като заревал и се започнало голямото депутатско меле, както винаги завършило с вдигане на армейските части, обслужващи интересите на всеки от клановете.
         Не беше нещо ново, след месец-два, като се уморят и огладнеят, ще сключат пореден мир за вечни времена с най-малко едноседмични тържества от песни и танци по техните си традиции. Подобни размирици се случваха почти всяка година, започнали било на празник или на рожден ден, било на нечия двустранна сватба, че нали бяха започнали да се женят помежду си, защото немалко последвали призива на старейшините им към обединяване пак на всички в единна нация.
         Майора гледа записа от причината за последната кавга – със скрита камера бяха заснели как се млатеха със столове и пръти младоженци, кумове и сватове, обслужващ персонал, дошли да гледат сеир и скочили в мелето случайни минувачи, а накрая и безчетната сюрия от малки сополивковци, дето първо не знаеха чия страна да вземат, че нали по някаква линия всичките им бяха чичовци, лели, братовчеди, баби, дядовци, комшии, абе, все някаква рода, но за да не изостанат от суматоха и те се почнаха, по роднински и по детски, къде с камъни от украсата на градинката, къде с пръчки от бамбуковата ламперия на сватбената зала.
         Голям смях падна в щаба докато изгледат видеото.
         А пък в средната и северна Европа все така си вилнееха централноафриканските пълчища в безкрайната си битка за храна и вода със северноафриканските орди, като и едните и дргите непрекъснато сменяха владенията си, прекроявайки границите, та не се знаеше кои кога са настаняващи се или гонени да се крият из пепелищата на които превърнаха някогашените плодородните земи, че нали и едните и другите бяха наследници на диви народи, та по стар обичай палеха и изгаряха всичко по пътя си – ония от катуните на близкоизточните заселници и малкото русоляви туземци бяха почти изтрепани до крак още в началото на прекрояването на стария свят. Оцелелите изпратиха и затвориха по вид и произход в оградени с минни полета и бодливи огради лагери, превърнати в резервати където преживяваха подобно на таласъми, оплаквайки горчивите си дни и нощи техните си богове и светци.
         Всички бяха получили предупреждение и няколко сурови урока да не приближават до Стените на Диктатурата, а там най-добрите части на армията пазеха зорко и стреляха точно и без предупреждение.
         Погледа на майора се спусна към Африка – е, тя си остана Африка, морето се превърна в забранена за преминаване граница и корабите на Диктатурата патрулираха неуморно, потапяйки всяка подала се глава над повърхността.
         Майора свърна на изток, прехвърли тамошната Стена, онази на протока, свързващ двата континента, подмина тъмните петна след него и се изкачи до онази другата светла страна, управлявана от верния другар на Диктатора в борбата им срещу остатъците от злото – Императора, ръководещ със същата твърда ръка братския народ на Китайската империя. Двамата се бяха обвъзали в добре стегнати военни и икономически възли, помагайки си в трудности и нужда.
         Диктатурата беше гръбнака на Императора докато опитоми изтока, подкрепяше го с каквото трябва за да го подреди и сега, десетилетия наред, двата народа живееха в нормалността на днешния ден.
         По нататък, отвъд океана, бяха някогашните щатски територии, нищо интересно за гледане, там нео-тръмпчетата бяха дали началото и накъсали на какви ли не сектантски републики, нароили се монархии с луди крале, поумножили се племена из прериите от старите кореняци, две-три малки княжества, също и няколо по-големи градове-държави, отделени в зони на техните демокрации или на консерватори или пък на либерали и прочие извращения, останали от някогашната голяма страна с вярващи си гласоподаватели.
         Майора мислеше, че така им е по-добре – те и без това никога не бяха гледали всичките в една посока, а сега всеки управляваше както си иска - там често се спречкваха за едно или друго, трепеха се за най-малкото предизвикателство по правилата на дивия запад.
         По-надолу по картата майора не слезе, нямаше какво да гледа, не беше и останало много за гледане, затова се върна върху чистотата на земите, обхванали Диктатурата – трите големи южни полуострова - тук се живееше без вътрешни сътресения, без конфликти, народите, събрани под единнството разума, тържествуваха в разбирателство, работейки, нахранени, облечени, пазени и лекувани от най-добрите специалисти на планетата – доста извънземни знания се оказаха полезни и се използваха с успех най-вече в здравеопазването, та хората живееха силни и здрави.
         Тук всичко е толкова различно и то благодарение на Учителя.
         И както много пъти, изпълнен с възхищение от светлия лик насреща, който след най-новите успехи на учените, удължи живота си с още няколко петилетки. Лицето му неизмено висеше на стени, екрани, плакати, трансперанти, значки, тениски и къде ли не из Диктатурата.
         Майор Даниел стана, застана мирно и отдаде чест и изръмжа:
         - Ще се справя заради вас, Учителю!
         Надъхан с нужната доза злоба, реши да слезе и да смачка ония наглеци, но погледнал екрана видя нещо странно, случило се само за миг, но в тренираните му очи беше ясен сигнал за промяна – по лицата на задържаните пробягна нещо като гримаса от болка. Само че не разбра причината.
         Рязко посегна и увеличи звука. Чуха се гласовете на стражите, невидели как ония се спогледаха и пак изцъклиха трепналите си преди малко очища.
         Ефрейтора говореше приглушено по телефона си с някой.
         Говедо, ще го разжалвам – на такова място се идва без връзка с външния свят – ядоса се майора, но друга мисъл надделя и натисна клавиша за връщане на записа с минута назад.
         Войниците пак си говорят, скучаещи, двама по двама, а телефона на ефрейтора, скрит в джоба, започна да звъни с някаква мелодия в която разпозна ритмите от балканските провинции. Войника бързо бръкна и я прекъсна, после зашепна нещо.
         Балканите – вярно - сети се той, че говедото е от там, - също като генерал Ставри Оливери, е, ясно е, че не всички са велики личности като него, а този тук май ще го прати да пасе кози в планините и да си спомня кога е служил в секретна база и е нарушавал правилника.
         Пустите му балканци, инак смели и непобедими войни са, ама все на песни го обръщат – раздразнено си каза майора, но забрави заканите щом видя как при първите тонове, извънземните изкривиха лица в усещане на болка, която остана трептяща дори след като музиката спря.
         Умът на майора се раздвижи. Ръцете също. Върна записа, увеличи до край звука, изгледа внимателно три пъти всичко и една доволна усмивка се появи на лицето му, прогонвайки отведнъж всички грижи и притеснения дето го бяха налазили допреди малко, защото си спомни нещо четено много, много отдавна, когато още Диктатурата не беше обединила провинциите и6 полуостровите се деляха на няколко малки и големи държави. Да е бил на тринайсет, четиринайсет години, не повече, но помнеше, че вече члеунуваше в току що зародилата се нелегалната детска организация в подкрепа на Учителя.
         Някой от братята му препоръча книга в която успешно се осмивало глупостта на живота, вселената и всичко останало. Прочете я за една нощ, а после намери и продълженията. И тях прочете, че да знае кое как е по света и у нас. И сега, тридесет години по-късно, вече като майор от Армията на Дикататурата, той си спомни онази част в която едни мили като палачи същества, които при прегрешението да им се качиш без покана, дето се вика на стоп, съвсем незаконно на кораба им, образно казано, най-любезно предлагали да чуеш някои от стиховете им или просто да застрелят - интересното бе, подсказаха му спомените, че повечето нарушители предпочитали разстрела като по-милостивия начин за избавление.
         Влетя в залата с клетката. Войската дори не можа да реагира и да се върне на местата си, ами замръзнаха сякаш ги бяха хванали с разкопчани дюкяни насред пикаене до бойното знаме – ни да го прибереш, ни да си довършиш като хората работата.
         - Минчев! – изрева майора.
         - Аз! – стреснато се изпъна като струна ефрейтора, усетил, че ще има ядове заради обаждането, явно неостанало скрито от командира на поделението.
         - Дай телефона – протегна длан началника и войника послушно го извади с натреперваща ръка.
         - Аз, такова, дядо ми е зле... в болница... много е зле... бере душа... ветеран от пехотата – опита да събуди някакво съчувствие, знаейки, че във войската се уважават ветераните, но майора май не го чу.
         Той гледаше апаратчето като нещо скъпоценно и свещено. Беше новичко, китайско разбира се, позната марка и сигурно го е получил наскоро от гордите родители на юнака, затова че служи в Армията и вече се изкачва по стръмната ѝ стълба.
         - Я, сине мой, тази песничка, дето преди малко така бързичка я спря, пусни пак да я чуя, ама този път цялата – много тихо, почти гальовно го помоли майора, като подложи дланта си с апаратчето в нея, а то сега виновно мълчеше.
         Ефрейтора докосна екрана с палец, когато светна, порови в шареното меню, избра снимката на нещо изрусено и налято със силикон във все джуки, цици и задник и натисна върху нея и погледна смутено майора, който му кимна окуражително – няма нищо, какво да се прави, такава е била модата едно време, не трябва да се срамуваме от грешките си, а да се учим.
         Прозвучаха вече познатите ритми, този път след входящите акорди се изви и гласчето на онова изрусеното, а той приближи ръката си към клетката и гледаше с нарастващо удоволствие как това дето предположи, че е някакво възможно решение, се оказа правилното такова.
         Музиката въздействаше върху пленниците, уха, че им действаше - в това нямаше съмнение – очите им първо се ококориха още повече, та заприличаха на огромни ама огромни О-та, после пък се присвиха, ама така се свиха като на гладен градинар японец в китайския императорски дворец, та чак сълзи потекоха, и те синички, че видно от вътрешен зор капилярче някакво се е спукало и кръвта им изби, а вързаните ръчища искаха да скъсат белезниците или поне да откъснат дланите си и с кървящи чукани да запушат ушите си, е, опитваха, но не можеха, че бяха от най-качествена извънземна стомана.
         Лицата им се гърчеха, а от немите до този миг гърла се чу силно грухтене, примесено с жално скимтене и гарнитура от няколко охкания.
         Погледна въодушевлено ефрейтора:
         - Какво е това квичене, дете мое? Всичко ми кажи и не бързай, ясно и точно, ефрейтор Минчев.
         - Тъй вярно, ясно и точно – много стар хит от мойте земи, любим на дядо ми, дето...
         - Дето бере душа – показа майора, че чул младежа какво пелтечеше преди малко.
         Усмихна се като вълк, който вече е посегнал да захапе плячката си, ама ей така, от кеф, я остави още малко да подиша.
         - Носталгия по миналото, а, ефрейтор Минчев?! – закова го той, а войника се ококори също като извънземните зад тях.
         - Съвсем не, аз, такова, аз, понеже заради стареца, тоест, аз...
         - Ти де, ти – окуражи го майора.
         - Тъй вярно, аз - да си спомням за наше село, за дядо, затова я слушам, но имам и от най-съвремените хитове...
         - Остави ги тях. Имаш ли още такива песнички, от тия, вашите, от едно време?
         - Тъй вярно! – не посмя да излъже боеца.
         - Браво! Велико Балканско чедо, знам аз, че всички сте такива! Герои на нашето време! Ето и ти не посрами земите си – големите победи в миналото нямаше да бъдат така лесни без вашата буйна кръв!
         Майора сияеше от някакво несподелено с другите щастие.
         - Много добре, сержант Минчев, много добре!
         - Служа на Диктатурата! – уставно извика новопроизведения сержант, незнаещ причината за повишението, но след малко разбра.
         Командира даде нужните рапореждания и войниците хукнаха да изпълняват.
         Докато неколцина прибираха всички нарочно изложени да всяват страх уреди и способия за измъчване, други довлякоха две мощни тонколони, които бяха намъкнати в килията на тримата втрещени извънземни, облизващи вече видимо притеснени със зелените си езици тъничките като изрисувани на лицата им устни.
         На единия долната натреперваше.
         Майора се усмихна пак по вълчи, намигна им тарикатски, колкото да ги предразположи какво ги чака, и даде знак - от високоговорителите прозвучаха гърмящите ритми.
         Още преди да свърши първата песен от приготвената листа от десетина ретрохита, тримата, дошли кой знае от кое кътче на галактиката, зареваха умоляващо на най-чист и общ за цялата Диктатура език:
         - Ще говорииим!
         Майора доволно потри ръце, а на дотичалите капитан и лейтенанти, чули гърмящите триоли чак горе, в помещенията за отдих, вдигна ръка с палец нагоре:
         - Така си и знаех, объркали пътя туристи.