Да обичаш като пеперудите

 

             1.

         Космосът привличаше Рик и помнеше как още като дете, в онези топли, летни нощи, пребивавайки в някоя от семейните къщи, пръснати навред по Земята, излизаше да гледа към небето и безбройните му звезди, а умът му се рееше между тях и опитваше да осмисли разстоянията между тях. Присъстващия неотлъчно в живота му личен учител, белобрадия професор Кенред Ф. Д. - нает от семейството му за вечни времена, посочваше и назоваваше съзвездията над тях, също и онези край които вече имало заселени с хора светове и множество звезди с планети, останали засега необитаеми.
         Неизчерпаем избор за места, които чакаха да бъдат посетени.
         След първите си пътувания извън Земята, а скоро и отвъд Слънчевата система, почувства каква е необятността на пространството спрямо неговия микроскопичен размер на малка биологична форма с младо съзнанието, поискало да обхване вселенските размери.
         Разбра и това, че колкото и бързо да пътува, всъщност се оказваше, че не е направил повече от една крачка по пътечката на безкрайността:
         И макар да беше само една прашинка, на Рик му хареса да мисли, че все пак е част от тази непобираща се в ума необятност и докато летеше от една звезда към друга, започна да осъзнава и лишеното от рамки космическо време – едно още по-мащабно за възприемане понятие на мигът имащ свое начало, протичащо и течащо към своя скрит и все някога случващ се край в безбрежието на космоса.
         Рик нямаше с какво да сравни нищожеството на субективно превръщаното множество от вечности в подредени по брой и някакъв ред години от човека, избрал някога да ги обхване в кръгът на часовника, но го прие като нужно за всеки човек, само и само за да не се изгуби в мигът на съществуването си и някак си по-лесно да приеме ограничеността на живота си.
         Като всеки млад разум, Рик се опита да си обясни подобни загадки по различни начини, не успя и накрая се предаде и просто заплува като кораб, прекосяващ неуморно океана според прищевките на ветровете, без никога да успее да премине границите на хоризонта, оставащ все така далечно недостижим.
         И какво друго му оставаше, щом можеше да си го позволи.
         Определяше се като един от галениците на съдбата, имащ възможност да прави онова, което си пожелае, понеже е извънредно и неприлично богат – затова предпочете да бъде нещо като космически скиталец, използващ изобилието от парите и дните си в опит да посети колко може повече обитаеми или все още незаселени светове.
         В началото го правеше съвсем импулсивно, често дори и неразумно - достатъчна бе само нечия препоръка от непознат в поредния издигащ се сред облаците скъпарски бар или намиращата се на дъното на угаснал кратер миньорска кръчма, където чул-недочул за някое място, намиращо се нейде из галактиката, което според разказващия е „супер яко“, и най-капризно си пожелаваше да стъпи там. Политаше, оделяйки седмици или месеци за да стигне, приземяваше се, но не оставаше за  повече от няколко дни, като усещаше отново разочарованието с което не можеше да прецени дали се бореше или се опитваше да избяга от него.
         Рик имаше този проблем - скуката – заради нея посети най-добрите специалисти, прегледаха го няколко пъти и заключиха, че поради липса на интерес към каквото и да е, отегчението го подтиква към подобни авантюри и му препоръчаха да избере сфера в която да се развива.
         Това вече го бе опитвал - в младостта си реши да изучи различни по вид науки в най-престижните места на старата Земя и извън нея, напътстван до последно от професор Кенред, но Рик винаги стигаше до някъде и се отказваше, въпреки добрите резултати. Семейните бизнеси също не го заинтересуваха, прецени, че е излишно да се занимава с тях, след като има някой друг, който може да свърши всичко вместо него и така остави на други да ги управляват. Единствено скитането из космоса го развличаше донякъде, като повече бе увлечен в това да стигне до неизвестно място, след което започваше пак да чувства досадното безвкусие на скучаенето.
         Щом започна да лети с новия си космически кораб, спря да слуша другите и остави посоките да ги избира изкуствения му интелект. Общуването с него, някак си го направи по-разумен и също като опитен познавач на изискани храни и напитки, предпочете да вкусва само от най-отбрани сортове, които му избираше ИИ - имаше му пълно доверие – все пак познаваше най-добре неговите предпочитания и се включи в борбата срещу отегчението.
         Корабът му беше от модела ИН-27 - навярно втория или третия изобщо продаден такъв и може би единствения останал все още да лети, произведен от вече несъществуващата компания „Сириус“ – прекалено скъпи дори и за имащите достатъчно пари, като не само цената ги възпираше, а самата технология да го притежаваш беше плашеща - трябваше да се подложат на свързване на човешкото съзнаниет и Изкуствения Интелект – онази дълго забранената и отскоро разрешената възможност на създаден като програма разум да взаймодейства с хората и да направлява делата и решенията им.
         За другите може и да бе нещо крайно рисковано, но за Рик се оказа нужното му предизвикателство, дошло в точния момент на неговия живот и ето че от няколко години летяха от звезда към звезда.
         Случи се на ежегодно търговско изложение, най-престижното в сектора и провеждащо се по традиция на Земята, а Рик бе поканен като почетен гост, заради щедрото спонсорство към някои от фирмите производителки. В късния следобед, вече с достатъчно замъглено съзнание, той се остави да го отведат да изгледа рекламата и да изслуша хвалебствията на представителя на „Сириус“ – чутото го накара да изтрезнее и изведнъж реши, че ако казаното е истина, точно тази е нужната му промяна, защото вече газеше в блатото на лишеното от смисъл настояще и бъдеще - сливане на съзнанието му с това на самообучаващ се ИИ от най-ново поколение, който освен всичко друго, ще може да направлява кораба без да има нужда от планиращи и облсужващи полета навигатори и пилоти.
         Отказа поднесената му поредна чаша, почувствал как ще запълни празнотата, опустошаваща душата му напоследък като свиреп звяр и поиска личен разговор агента на компанията прозиводител, като бутна настрана екранчето с цената, която дискретно служителя изписа за повече яснота, успешно преценил, че има реален купувач на този нов модел космически кораб.
         Парите не бяха проблем за него - Рик имаше късмета да се роди  чистокръвен землянин, наследник на множество търговски компании и какви ли не дружества с няколко пожизнени патенти, носещи от векове обилно трупащи се доходи в семейната сметка. И да го питаха в онзи ден, не знаеше какво и колко точно притежава, понеже бе избрал да не се занимава с подробности, а нямаше и нужда, за тях се грижеха много способни и доверени хора, позволяващи му да харчи и да се размотава в годините на младостта си, която за него продължи няколко десетилетия. Прие се за пораснал, едва когато неусетно осъзна как все повече и повече го обвива пустотата на ежедневието на можещ да си позволи всичко човек, а „всичко“ в познатия му живот се оказа, че може да му даде толкова малко.
         Тази вътрешна тежест започна да го тегли към една черна дупка – усещаше привличането ѝ как го скоро ще го погълне и не знаеше дали ще може да се съпротивлява, но почувства жизнеността му да се разплава още там, на изложението, и обзет от идеята, без да се колебае нито миг, стана притежател на чисто нов ИН-27.
         Отлетя до фирмения център на малката луна край звездата Сириус, превърната изцяло във фабрика за производство на различни продукти от същата компания, и се подложи на процедурата по синхронизиране на ДНК-то и мозъчната му вълна с изкуствения интелект на платения вече от него кораб.
         Когато бяха открити новите светове, на пренаселената Земя течеше онзи период на почти пълно отричане на технологиите заменящи човешкия труд и всякакво подобие на програмиране на човешка мисъл. Според някои, това забави и върна назад прогреса в много области, но щом се появи възможността хората да заживеят из галактиката, забраните се отмениха и се наложи преоткриването на забравените изобретения и бавното завръщане към умения и услуги извършвани от роботизирани механизми с повече или по-малко самостоятелно мислещи умове.  
         На Земята, много преди Разселването, са били правени опити да се въведе в ежедневието изкустния интелект, но след няколко провала, просто са ги обявили за опасни за човека и неприемливи, а като такива и забранени.
         Докато течаха процедурите, той си мислеше за това, как някога е плашело хората и се е приело, че навярно това очаква човека в близко бъдеще – да бъде свързан с помагаща му програма, нещо за което се подозираше, че някога, в много далечно време, вече се е било случило и е довело до краха на тогавашната цивилизация. Може и да са били прави.
         Стария Кенред му казваше неведнъж:
         - Миналото е онова, което променяме в настоящето за да успеем да видим бъдещето и не трябва да се страхуваме от него, ако повторим някои от стъпките си, но успеем да променим посоката им.
         Нещо подобно чу и под онази скала на планетата Адела, където прекара известно време в слушане на беседите на някакъв местен сляп мъдрец-ясновидец, събиращ около себе си слушатели и ученици, дошли да го чуят отдалече, а после да разнасят думите му из другите светове.
         Когато синхронизирането завърши, нарече ИИ с името Талия, която щеше да работи само и единствено с него - според създателите ѝ чак до самият край на съществуването му, а след това, просто щеше да се изключи.
         Двамата изградиха симбиозна невронна връзка и чрез нещо като радиотелепатия, можеха да разговарят дори и на ум - изкуствения разум разполагаше с точно копие на неговия и чрез очите му приемаше всичко онова, което Рик виждаше и го запаметяваше. Знаеше за всичко преминало някога през мислите му, намирай в паметта му забравените от него случки, затова и все по-лесно отгатваше решенията му, а той разполагаше при нужда с всичките знания на този сдвоен с неговия разум, който можеше да го напътства със съвети и мнения, идващи от огромната база от непрекъснато обновяващи се и съхранявани нови познания и анализи от случващото се около тях.
         Рик преди летеше безразборно и безотговорно, а сега поемаше към някой от множеството открити светове, само ако Талия му го препоръчаше:
         А имаше толкова много планети, заселени след като най-накрая хората открили начина за преодоляване на големите разстояния, започнали да напускат страдащата от задух и стенеща под тежестта им, едва изхранваща ги в ония времена, Земя. Първоначално покорили най-близките планети и спътници, след това изследователските мисии напуснали Слънчевата система и се отправили в търсене на нови подходящи за живот места, каквито се оказало, че има в изобилие и човешките колонии се появили навсякъде из цялата галактика.
         На много от тях не беше лесно - било заради условията, било заради опасните сблъсъци с туземците – защото разумни човекоподобни видове се срещаха на много от новите светове, но нито един технологично развит като земния човек, който не се уплашил и упорито овладявал всеки къс скала, дори когато имало минимални условия да оцелее, успявал да се приспособи. Умеел да се слива, привидно ставайки част от местната цивилизация, като хитро използвал опита от земното минало и започвал да я преобразява по свой вкус, защото имали претенциите, че са господарите на тази част от космоса.
         Все пак, хората знаеха, че някъде ги чакат, а може би все още тайно наблюдават, онези за които се споменаваше в древните текстове – дошлите на Земята и превърнали първобитните в това, което бяха днес наследниците им – новите покорители на звездите.
         Докато се носеха се в подпространството, Талия преглеждаше местата покрай който минаваха, търсейки някое отличавашо се било заради местни забележителности или заради това. в което хората са го превърнали, според неговите особености. Откриеше ли, забавяше хиперскоростта с която летяха, продължаваха с нормален ход ден-два, давайки нужното време на Рик да излезе от дълбокия „пътен“ сън , искаха разрешение и щом го получеха, кацаха, а Рик излизаше и разглеждаше:
         Губеше се в лабиринт от гори със стометрови дървета и причудливи израстъци по стъблата, които нощем светеха от акумулираната през деня светлина; катереше опасни сръмнини, само за да докосне някой идол на върха, издигнат от земен или неземен разум като преклонения към някоя небесна сила, защото боговете и вярванията в тях не бяха явление само на Земята; спускаше се в дълбоки процепи с накацали по стените им платформени домове с гостоприемни обитатели, изпиваше чаша подсладена напитка с тях и се изкатерваше обратно; другаде навличаше специален защитен костюм и се оставяше на струята от изригнал вулкан да го изхвърли нагоре заради тръпката дали ще може да остане жив, подписал предварително, че доброволно участва в тази атракция, която всъщност бе съвсем безопасна, заради сигурността давана от облеклото.
          Случваше се да завърже познанства с други пътуващи като него скиталци - все пак не само той бе с възможности, позволяващи им да си го позволят - влюбваха се и споделяха нощите си, а после се уговаряха за обвити в мъгливост срещи на някое посетено или съвсем непознато им място. С нови приятели, пиянстваха дни и нощи, силно удряха халби с пенлива напитка и пееха с тълпата, събрала се да чества някой празник и ги приветстваше заради щедростта им да почерпят всички по едно, по две или да пият на тяхна сметка цяла вечер - Рик даваше обещания за вечна дружба, непомнейки дори имената на тези с които мачкаха телата си в леглата на скъпи хотели или евтени бордеи, а на сутринта, когато мислите им се прочистваха, отново се запиляваха из пространството, най-често без да се срещнат никога повече.
         И така година след година, докато този начин на забавление му омръзна и предпочете да избягва подобен вид запознанства, нещо което Талия му препоръча още в самото начало. Рик не бързаше да се вслуша в съвета ѝ, затова и си позволи да бъде неразумен още няколко години след като вече летеше с ИН-27 - предимство на богатството му беше и дълголетието, което надвишава значително средната продължителност на живота на повечето и от все още живеещите на Земята, и на всички онези, които вече от поколения обитаваха новите светове, където мутираха според спецификата на състава на атмосферата, която съкращаваше или удължаваше стандратите за остаряване.
         Рик при нужда, можеше да се подложи на подмяна на изчерпали силите си органи, а вече извързваше смяна на кръвта и вливане на серуми с подмладяващи, заменящи старите клетки вещества. Имаше добър запас от тях на кораба си и Талия следеше за изпълнението на нужните процедури според резултатите от редовните прегледи, които му правеше, като също така пестеше години и в дълбокия криосън по време на път.
         Понякога си позволяваше месеци на полет в пълно съзнание, без да използва технологията, която забавяше жизнените му процеси и още повече удължаваше дните му - точно днес бе отбелязал, че вече шест седмици не бяха спирали никъде и може би е време да поспи, ако скоро не кацнат някъде.
         Остави ИИ да избира посоката – тя редовно го осведомяваше за планетите покрай които минаваха - на някои вече беше слизал и нямаше желание да ги посети отново, а другите бяха от най-често срещаните земни колонии с население, заето с добив на някоя суровина - там нямаше какво друго да намери, освен измоарени от работа хора, подчинени на безмилостните договори с търговски сдружения или подчинени като поданици на опиянени от властта си принцове, хронично зли крале и какви ли не разполагащи с живота им режими на жестоки диктатори. Знаеше, че ако му завидят за свободата, ставаха опасни, особено след като вземат вечерната си дажба, под каквато и да форма, с която трябваше да подтиснат тежестта на ежедневието и мечтите си за друг, малко по-добър живот.
         Рик знаеше, че ако изтърпяха достатъчно и оцелеха колкото е нужно, такива народи ще дочакат своя освободител или спасител, а накъде ще ги поведе той, това нямаше как да знаят, но със сигурност ще го последват, поне в началото, а после... после можеха да го разпънат на кръст или да обявят за живият бог на техния свят.
         Така е било, така и ще бъде – не само на Земята, а в цялата галактика.
         Изживяваше поредната ВПР игра – усещането бе като живот в живота, многопластова изкуствена реалност с която убиваше времето си по време на полет. В тази съществуваше вече десетина дни, оказа се трудна и бавно минаваше нивата, нарочно усложнени от Талия, която многократно го връщаше да започва отначало.
         Беше полезно за него да играе - съзнанието му възприемаше случващото се във ВПР симулацията за съвсем реално и ако не бяха намесите на Талия, идваща с гласът си отвъд тях, като нищо би повярвал, че „там“ живее, а „тук“ е просто проекция на сънищата му докато си почива.
         Този вид игри запълваха липсата на реални събития в огромното пространство на космоса, поддържаха съзнанието му стабилно, активно и заето, нещо като лек пред опасността да усети привличането на личната си черна дупка от която се стараеше да избяга.
         Ако не играеше, Рик обичаше да разисква с часове различни теми с всезнаещата Талия, а при възникване на спор, винаги побеждаваше с необоримите доказателства, които представяше и го съветваше да проучи малко повече темата, нещо, което той понякога правеше, а понякога отказваше, махвайки с ръка, че след като има нея, няма нужда да си губи времето в проучвания.
         - Рик – като ехо долетя мекият глас, прозвучал направо в мислите му.
         - Да, Тали.
         - Наближаваме свят, който мисля, че ще ти хареса.
         Рик постави играта на пауза, свали шлема, полежа малко за да се отърси от нереалната „реалност“ и да върне сетивата и мислите си в истинската такава и за кой ли път си помисли:
         Дали всъщност не е обратното?
         Там – откъдето току що дойде, всичко бе толкова истинско, че трудно можеше да отдели единия от другия вид живот.
         - Извън играта си – потвърди Талия, знаейки над какво размишлява в момента.
         Изправи се, протегна ръце нагоре и изви гръбнака, отиде до големия екран, вече подготвен с увеличено изображение на доста шарено кълбо, оградено от няколко луни, обикалящи самотно около малка звезда.
         - Интересно, няма други планети – отбеляза той.
         Обичайно край звездите се образуваха системи, достигащи понякога до десетки планети и безброй спътници, кръжащи около тях в една или друга посока.
         - Няма - открита е само преди десетина години, все още не е мащабно заселена, но има малка земна станция и планетата е достъпна за посещения. В общата информацията се посочва, че е миролюбив и напълно безопасен свят, земен тип, клас А, обитаван от много близък до човека разумен вид. Има богато биоразнообразие на което ограниченото човешкото присъствие все още не е повлияло. Друго не се казва, ако искаш, ще се свържа с наземния терминал за повече данни, но според мен си струва да я посетиш.
         - Нищо особено не виждам – Рик предпочиташе да поиграе още малко и после да поспи месец, може би дори и два.
         - Ще го намериш, ако кацнем – тайнствено му обеща Талия.
         Той се бе доверявал неведнъж на избора ѝ – щом му предлага, значи има за какво и навярно ще бъде изненада:
         - Как се казва?
         - Дъга.
         Подходящо, помисли си Рик – атмосферното покритие на планетата наистина преливаше в спектрално многоцветие. Небето, гледано от повърхността, навярно ще бъде също така нашарено, защо пък да не слезе и да му се наслади за няколко часа.
         - Добре, да я разгледаме, щом няма ограничения. Когато е възможно, все пак влез в контакт за евентуални инструкции и ако са прекалено строги...
         - Знам, продължаваме нататък – довърши Талия, познаваща предпочитанията на Рик, нетърпящ възпиращи разбиранията му за свобода правила – той искаше да пие колкото може, да яде до пръсване каквото поиска и да изживее някоя авантюра с безимена красавица в някой уютен дом или в сумрачен, подземен бардак, без да го преследват за прелюбодеяние според някой местен светски или духовен закон.
         Напускайки Земята, хората, заживявайки в новите си домове под чуждите небеса, които приемаха бързо и лесно за свои, започнаха да измислят всевъзможни правила, да спазват нови традиции и току що появили се порядки, които понякога бяха излишно строги и със сурови, често жестоки, наказания, карайки посетителите да се съобразяват с тях и принудени да ги спазват, ако не искаха да бъдат жигосани или провесени от някоя греда с главата надолу за назидание.
         В космоса вече имаше общества, погълнати от религиозни течения с деспотични във вярата си духовни водачи, твърдящи, че точно тук усещат истинските божествените сили или обхванати от милитаризъм, униформени фанатици с нервни и сприхави диктатори, уверени в правото си да налагат вижданията си за подреден и подчинен на техния вкус световен ред.
         Рик не стъпваше на подобни места - не вярваше нито в бог, нито искаше да се кланя непрекъснато пред някой обявил се за негов пратеник или наместник, обещаващ скорошното му появяване, а още по-малко имаше желание да марширува на паради пред държащ в страх народа си, пореден нереализирал се в областта на изкуството артист.
         Какво ли не се роди от семето, посято из галактиката – нароиха се принцове, крале, султани, брадати или гологлави светци, а въоръжените преврати понякога ставаха почти ежедневие – като цяло, все същите обичайни земни привички, долетели като плевели, случили на подходящи условия да покълнат и изкласят под по-ярки или отслабващи вече слънца.
         Срещаха се множество разумни или полуразумни туземни видове, които пришълците неизмено опитваха да подчинят, все пак нали обявиха в началото на Разселването, че завладеят космоса. Понякога местните оставаха непреклонни и агресивни спрямо новодошлите, като в зависимост от развитието си в бойните умения, понякога дори успяваха да прогонят за кратко нашествениците или след завръщането им да водят дълги войни с тях. Но по-примитивните, усещаха слабостта си и се предаваха или приемаха с готовност новите вероизповедания и порядки, често искрено радващи се на появата на земните и въвдените, невиждани за очите им, технологични новости и удобства, които започваха да ползват.
         Имаше и необитаеми, безжизнени светове, прекалено сурови и изпитващи непрекъснато издържливостта на заселниците, опитващи да се впишат с упоритостта си в такива негостоприемни земи, понякога се приспособяваха и оцеляваха, а понякога се отказваха, продължавайки към някой следващ, малко по-приветлив свят.
         Рик често говореше с Талия, знаеща всичко случило се някога, където и да е, за това как хората повтаряха обичайните хилядолетни грешки на човечеството, едни и същи, отново и отново, и как, дори толкова далече от Земята, човешкото си оставаше в човека и нямаше как да се изкорени.
         Талия още докато разказваше на Рик за Дъга, бе започнала да намаля скоростта на ускорителите, позволяващи да се пресичат огромните разстояния в космоса. Човешката намеса при ИН-27 беше сведена до минимум, всичко се управляваше и напътстваше от нея, само в много редки случаи имаше нужда от механична помощ при смяна на някоя част или неотложно излизане за поправка по корпуса, ако бъде повреден след преминаване през появило на пътя им астероидно поле. За по-основни и важни ремонти използваха работилниците на планетите покрай които минаваха, парите му се приемаха навсякъде и можеше да си позволи нарочно надутите като за чужденец цени.
         С кораб като ИН-27 бе лесно да се лети, пътника не мислеше за полета, а се носеше из пространството безгрижно и ако не предпочетеше обогатените сънища на криокамерата, можеше да разглежда изображения на околния космос, предлагащ неизчерпаемо разнообразие на мъглявини от газови облаци, понякога някой колапс или атаката на хищна звезда, започнала да поглъща планетите около нея.
         - Имаме разрешение да се приземим – обади се след час Талия. – Имаш достъп до всички места, потвърдиха, че наистина е земен тип, но изчакай преди да излезеш, искам да проверя лично състава на атмосферата. Има само един континент, заобиколен от океан. Местните приемат земните много приятелски и няма никаква опасност, така че оръжие за защита няма да ти е нужно. Според информацията, която получих, са напълно съвсместим генетично с хората вид. Колонията е малка и в момента наброява петдесет и трима души, некоцина са от изследователите, дошли при откриването, но решили да останат тук.
         Не са продължили, значи е имало за какво – Рик почувстава любопитство да разбере защо.
         - Колко мислиш да останеш?
         - Кажи им, че ще поразгледам, не повече половин ден, е, може би и цял, колкото да опитам местната кухня или ако има какво друго да ме задържи.
         - Ще им предам, макар да ме увериха, че няма никакво ограничение и за продължителността на престоя.
         - Гостоприемни са – отбеляза Рик. – Само дето не ни поканиха с думите - „Моят дом е и твой дом“.
         - Точно това казаха – потвърди Талия и насочи кораба към първите слоеве на атмосферата, обвиваща планетата.
         Започнаха да се спускат плавно през тях, а щом ги преминаха, се насочиха към малкия космопорт в близост до едно от туземните селища, недалече от морския бряг.
         Рик следеше екрана и когато се снижиха достатъчно видя десетина различни по вид звездолети – повечето обикновени транспортни модели, но имаше два от по-висок клас, като всички бяха видимо от много време неизползвани. Чрез увеличението на камерата забеляза как корпусите им са покрити от фин слой искрящ прашец, а това, че никой не се е погрижил да бъдат почистени, значеше, че не се предвижда скоро да са нужни – установилите се на Дъга определено нямаха намерение да я напускат.
         - Значи никакви ограничения за достъп, облекло или говор?
         - Не, напълно свободно е за посещение навсякъде - точно както ти харесва. Направих анализ, въздухът е безопасен, може да излезеш без защитния си екип.
         Щом Талия му казваше, значи е така - изчака да му отвори, спусна се по рампата и вдиша от местния въздух, богато наситен със сладникав приятен аромат.
         Има вкус на нектар от цъфтящи плодни дървета – спомни си Рик за пролетта на толкова далечната родна планета и без да бърза се огледа наоколо.
         Денят току що започваше, слънцето се издигаше току над хоризонта, синевата нежно преливаше в множеството други цветове около нея. Тук-там вятъра развяваше тънки воали от по-ниски облачета, улавящи цветовия момент на минаващата през тях светлина, накъсвайки го на множество нишки, които течението събираше или разпиляваше над равнината, заобикаляща космопорта.
         - Наистина е като да си под дъга, дори ставаш част от нея – каза той, знаейки, че тя записва всичко видяно и при негово желание, можеше да го види отново под формата на ВПР симулация.
         - Радвам се, ако го усещаш така. Слънцето огрява планетата с почти постоянна денонощна температура - информира го тя, докато слизаше и пое към постройката, която имаше типичен земен вид. Двамата имаха постоянна връзка чрез имплантиран в мозъка му гласов и мислен чип, едновремено приемник и предавател. - Дъждовете са чести, но топли и краткотрайни.
         Край земната станция природата тържествуваше от изобилие от наличието на достатъчно влага и слънчева светлина.
         Докато събираше първи впечетления, от вътрешността на сградата излезе човек и без да бърза, тръгна да посрещне госта. Свободните краища на дрехите с които бе облечен, безгрижно се вееха като малки крилца и като приближи, покритото с голяма неподържана брада лице се раздвижи от появилата се усмивка.
         - Здравейте, добре дошли на Дъга! – каза на общия език и леко се поклони, а дългите му коси се разпиляха по лицето му, той ги събра и прихвана набързо с нещо зад тила.
         Изглеждаше му на позанемарил се добряк от земеделските светове, радващи се на обилна реколта – човек, дето не обръщат много внимание на външния си вид, но излъчваше неподправена приветливост и наистина се радваше на посещението му.
         - Отдавна не сме имали гости, нали сме далеч от всичко. Аз съм Карт, нещо като управител, макар тук да нямаме рангове и постове, но понеже съм от най-много време, така да се каже съм и домакин на станцията. Посочихте, че сте землянин?
         - Да, чистокръвен. Казвам се Рик – подаде ръка и се здрависаха по стария обичай, който все още се използваше като знак за лишени от враждебност намерения. - Минавах наблизо и реших да разгледам щом няма ограничения за посещения.
         - Ограничения ли – учуден го погледна Карт, сякаш току що бе чул за порядка, отдавна забравена и ненужна в неговия живот. – Не, няма такива. Планетата е прекрасно място, но се намира в почти празен сектор на тази част от галактиката, това е и причината рядко да се посещава.
         После погледна към кораба на Рик и кимна одобрително.
         - Това ИН-27 ли е?
         - Точно така.
         - Виждал съм ги някога в рекламни формати, но ако не се лъжа, така и не можаха да пробият на пазара – наистина ли сте свързан със сомообучаващ се ИИ? – попита и посочи с пръст главата на Рик и после кораба.
         - Свързани сме до гроб – засмя се Рик, като почука слепоочието си шеговито. – Всъщност е удобно, мога да отида където поискам и при нужда да извикам кораба да дойде да ме вземе само с мисъл, а и няма възможност да го откраднат, защото няма да могат да го подкарат.
         - ИН-27 – твой завинаги! – намигна Карт, с което пречупи тънката преграда на официалното им държане и вече бяха приятели когато му посочи една красиво изработена беседка с виещи се растения по нея, превръщащи я в уютно кътче в което се настаниха.
         Наля на госта нещо ароматно като всичко друго наоколо.
         - Ще ти разкажа накратко за Дъга, а след това може сам да я опознаеш. Ще започна с това, което спомена преди малко - ораниченията на този свят наистина не са познати, макар ние всички тук да се съобразяваме с природната хармония и се стараем да не я нараняваме.
         - Не култивирате ли нищо?
         - Не се налага. Храним се с това, което ядат и местните.
         - Местните? – Рик поднесе чашата си, подуши я, като с това прати молекулите от аромата за анализ и изчака позволението от Талия, което тя му предаде чрез кратък импулс:  
         „Всичко е наред и може да отпиеш.“
         - Миролюбиви, много дружелюбни. Насилието им е чуждо дори като понятие. На планетата няма никакви опасни животни, нито на сушата, нито в морето. Нямаш нужда от придружител, ако имаш желание, може да общуваш с тях или просто да ги наблюдаваш, приемат ни без да се притесняват от присъствието ни и си гледат работата. Технологично са много по-назад от нас, нещо като земеделско общество са, но имат модел, който лично аз приемам, че е съвършен – тук всеки се ражда за да стори нужното, което на пръв поглед е само да построят или достроят нещо започнато, да посеят, да обработват земята и съберат реколтите, но само колкото необходимото в ежедневието им. Не произвеждат нищо в излишък и не трупат запаси. Като ги опознаеш по-добре, се доловя усещането за свобода толкова силно, че опитвайки го - просто няма как да се забрави вкуса му.
         Рик познаваше добре стреса на човешката динамика, предположи, че заради това и някои от първите стъпили на Дъга са останали.
         А Карт излъчваше точно онова безгрижие на намерил мястото си човек.
         - Каква валута използват?
         - Смисъла на парите също им е непознат, може да получиш всичко безплатно – храна, облекло – той посочи своето, което беше изтъкана туника от лека материя. - Ако харесаш някакво изделие за сувернир от посещението, може да го задържиш и дори ще се радват, че си избрал нещо техния свят.
         - Език?
         - Всички говорят стандартния общ език, също и няколко други - учат ги лесно, ако знаеш някой нов, ще видиш с каква лекота могат да го усвоят и това е само част от изключителните способности на вида им. Те възприемат непознатото с голямо желание.
         - Докато идвах, корабния ИИ ми каза, че са хуманоиди.
         След Разселването се оказа, че повечето обитатели на галактиката са подобни на хората, понякога с по-големи разлики, понякога с по-малки, понякога бяха почти еднакви, затова и след първоначалното впечетление, просто се спря да се търси причината – дали някога от Земята се е понесла такава вълна или живота навсякъде е започнал, пренесен от някой общ за всички по-висш и съвършен свят.
         - Напълно съвместими със земните, генетично сме еднакви, макар и да има някои физически разлики. Една от тях е, че не зачеват и не се раждат от двуполова двойка, въпреки че има мъжки и женски индивиди. Не се делят и от клетките на предците си, както предположихме първоначално, сега, доколкото знаем, общо казано, те съзряват в една обща за всички „утроба“, в която са взаимосвързани и докато са в нея, получават всички познания на живелите преди тях и щом се появят, просто знаят нужното за краткият им живот.
         - Не разбрах?
         - На Дъга местните живеят малко повече от стандартен ден и половина - 36, най-много 40-42 часа.
         - Само?!
          - Да, но Рик, за тях това е пълноценен живот и всичко в него е със своето значение и смисъл, освен това, ние, живеещите тук, много искаме да усвоим и това, че те не гледат на времето като нас.
         - А как?
         - Различно. Няма как да го обясня с няколко думи... – Карт помисли малко и продължи: - Не го отчитат, дори нямат дума за време - в смисъла на сбор от часове или дни, които да превърнат в по-голям интервал като седмица, месеци или години. Ако говорят за изминало събитие, не го приемат като минало и най-близко до нашето разбиране е това, че за тях всичко е едно постоянно „сега“ и съзнанията им го изпълват изцяло с присъствието си, макар за нас, като странични наблюдатели, то да бъде разделено на преди и след появата им, също и на връщането обратно.
         - Обратно къде? - Рик се опитваше да осмисли чутото.
         - В „утробата“.
         Карт знаеше, че няма да е лесно да бъде разбран, затова и предложи:
         - Иди в селото, разходи се, съвсем безопасно е и ще ти хареса. После ще ти разкажа повече за Дъга. Всичко което е храна е безопасно, може да опитваш и пиеш каквото искаш, много добри кулинари са. Не се заплаща, както вече казах, дори няма помислиш, че те посрещат като чужденец, а като добър познат - всички знаят за нас и откъде идваме, всичко което притежават ще бъде споделено с теб не като гост, а като един от тях. Може да се включиш в някоя от дейностите, а може само да гледаш, нищо не става принудително и дори да ти се стори, че са прекалено заети, ако ги заговориш, винаги ще отговорят и дори сами ще разпитват, за да научат нещо ново и полезно.
         - Прилича ми на някаква утопия – погледа му се носеше в небесното разнообразието от цветове и омекваше в блаженството на ароматния въздух. – Като описанията за блажен райски свят от древните вярвания.
         Усмивката на Карт отново раздвижи брадата му, в очите Рик прочете колко е приятно споделянето на местните привички от разбирането за живота, а може би заради някаква лична сладост от която навярно е опитал на Дъга:
         - По-хубаво е... – каза, но за да избяга от мислите, които нахлуха с готовност, предпочете да разкаже за човешката колония.  
         Карт участвал в екип за изледване на нови райони в галактиката от програмата за разселване. Спомена познати и непознати места за Рик на които е стъпил пръв преди десетилетия. Попаднали на тази самотно обикаляща планета около нейното слънце и били удивени от нейните отлични за живот условия. Неколцина от сегашните обитатели бяха от същата група откриватели на Дъга, дошли заедно с него, като в процеса на проучаването ѝ, просто решили да останат за постоянно. Останалите бяха пристигнали през различни интервали и също избрали да се заселят тук заради усещането:
         - Което само на Дъга може да се почусвтва – завърши Карт, но не уточни какво е и Рик предположи, че навярно трябва сам да го установи, като се зачуди дали ще намери нещо чак толкова привличащо го, че да реши да заживее тук.
         Вярно, приятно място, но чак пък да пусне завинаги котва тук...
         - Ела – подкани го брадатия и го поведе по украсена с декорации пътечка.
         Стигнаха до един навес, Карт предложи на госта въздушен скутер от няколкото подредени под него - съвсем прост модел, много лесен за управление.
         - Земната база е на девет километра от най-близкото селище и така по-бързо ще се придвижваш.
          Добави, че ако пожелае, може да остане да пренощува там, ще го настанят в отделен дом, който ще е само за него, но е добре дошъл и тук, сред тях, където винаги има свободни стаи – също така безплатно.
         - Запомни - на Дъга няма никакви забрани, странно е като цяло, но открихме, че дори и най-лошите хора се променят завинаги, щом истински опитат вкуса ѝ – някак си заклинателно рече Карт.
         - Интересно...
         - Предполагаме, че е от хармонията на всичко около нас, предразполага човек да забрави да прави злини, затова и специално поискахме да ни изпратят неколцина престъпници, които оставихме да поживееят с пеперудите и те ги приеха като равни, но не можаха да разберат какво е причиняваш насилие и да бъдеш лош човек.                                                                                                                                                                            
         - Пеперудите ли?
         - Така наричаме местните, заради една особеност във вида им, но сам ще разбереш защо, когато ги видиш.
         - И какво стана с криминалните?
         - Двама все още са тук – махна Карт към сградата. - Промениха се.
         Рик яхна скутера и активира захранването.
         - Още нещо, Рик, от уважение към тях, не влизаме с нашите машини в селищата, не се вписват с живота им, все пак, спрямо нас, технологично са почти примитивни, но ще се увериш, че не им е нужно повече от това, което имат за своето денонощие живот. Ти си само минаващ от тук и те ще го знаят, познават всички постоянни обитатели в станцията, затова и няма да се разсърдят, ако решиш да не вървиш и ползваш скутера навсякъде, но все пак...
         - Знам какво е да си гост, няма да наруша реда им – кимна успокоително Рик.
         - Навярно си обикалял много, ако се заговориш с тях и има понятия които не разбират, ще поискат да им ги разясняваш с подробности - винаги имат желание да учат нови неща. Може да те разпитват къде си бил, какво си видял или правил, но сам избираш дали да им отговаряш или не.
         Наистина съм видял доста – каза си Рик, но миг преди да подкара возилото, лек жест на Карт го задържа на място.
         - Мога ли да ти задам личен въпрос?
         - Разбира се.       
         - Семеен ли си? Имаш ли, така да се каже, някой с когото...?
         - Не, необвързан съм.
         - Е, това не е хубаво.
         - Защо?
         - Не искам да те плаша, но на Дъга може да срещнеш любовта на живота си.
         На Рик това не му прозвуча сериозно. Не и с извънземна - беше посетил толкова много светове и опитал в миналото няколко краткотрайни запознанства с какви ли не по вид мутации и разновидности на хуманоиди с които се прегръщаха под едно или друго слънце, затова днес се определяше като твърдо предпочитащ земни представителки за някаква сантиментална връзка.
         - Ще отида да поразгледам тогава – позасмя се и даде знак за успех, после се понесе над водещия извън района на станцията път.
         Небето над него се оцветяваше с нови и нови цветове.
 
         2.
         Природата на Дъга беше изобилие от живот - всеки стрък от тревите и растенията, над които летеше, непрекъснато се движеше от пъплещи, пълзящи, гнездящи и хранещи се или наторявайки го с отпадъците им организми.
         Грижливо очертания път минаваше в по-голямата си част през ширнало се поле, после влизаше и пресичаше гора от непознати му по вид и форма дървета, а щом излезе от нея, видя и силуетите на домовете на местните обитатели.
         Спря на стотина крачки от първите, остави скутера до ниско дръвче с ярко жълти плодчета по клоните, приближи пешком и заразглежда:  
         Домовете бяха овални, едноетажни сгради от измазана с варовикова мазилка зидария, а в тях току влизаха или излизаха човешки фигури. Отначало помисли, че са наметнати с разноцветни плащове, но щом огледа по-добре най-близките край него, видя, че са много фини, мембранни израстъци, закрепени за раменете и много наподобяващи на изящно спускащи се криле. Не видя да ги използват за летене, макар да ги разтваряха при говорене или движение.
         Пеперудени хора – каза си Рик, - наистина приличат на такива.
         Външно си бяха съвсем като земните хора, по-скоро подобни на онези от старите картини за ефирните същества от Земните приказките – феи, елфи и разни такива измислици, но сега бяха оживели пред него и видимо имаше два пола с ясно разпонавателни белези. Кожата им искреше под слънчевите лъчи, много нежно бяла при жените и малко по-тъмна при мъжете, а очите им бяха многообразие от цветове на зениците.
         Красиви черти имат – призна землянина, - дори да са малко нереално и приказно изглеждащи, особено с тези техни криле:
         Започваха от раменете, тъканта им бе съвсем тънка, като снопчета паяжина изникваха от тъканта, стволовете им ги изнасяха леко нагоре, след това се спускаха с изтъкана от паяжината лекотата. Понякога крилете се разгъваха, навярно изразявайки емоция или пазейки равновесие - тогава наистина приличаха на пеперудени криле с всичките тези петнисти шевици по тях.
         Рик бе видял всевъзможни извънземни и земни форми на живот в космоса:
         Човекоподобни в различен етап от развитието си, лишени или надарени с интелект, с два или повече крайника, служещи за опора, придвижване или нападение. Заселници, мутирали след едно или две поколения според спецификата на планетата която обитават, силно повлияла на генетиката им, понякога надграждаща или деформираща телата им. Земните се приспособяваха или се претопяваха в местната природа.
         И докато го мислеше, осъзна как е облян от безгрижна, приятна и мека лекота, навяла му спомена за това какво е да се събудиш в прегръдката на топло земно лято, някъде край притихнало в дълбок сън едва поклащащо се море – спомена се сля с този сладникъв, опиващ вкус на въздуха.
         А пеперудените не бързаха в заетостта си с някаква работа, защото всеки от тях правеше нещо, движеха плавно, без да препускат излишно и щом срещаха погледа му, винаги се усмихваха и му махваха за поздрав, точно като на стар познат с който ежедневно се срещат на това място - същото правеха и един на друг при разминаване.
         Рик видя как някои довършваха нечий дом, а други украсяваха вече готов с множество орнаменти. Имаше и по-големи сгради, по които също се работеше. Много идваха или отиваха към близките до селището, равномерно засяти градини, от които носеха различни земеделски продукти. Предположи, че в такава идилия не би трябвало да има животновъдство, защото едва ли са месоядни и трябва да убиват животно за да го консумират.
         Трима натоварени с големи кошове спряха до него.
         - Добре сте дошъл, ние се радваме на посетители – приветства го с приятна усмивка единия от тях с мелодичен глас и лек акцент, издаващ, че стандартния земен език не му е роден.
         Предложи му плод от коша си. Имаше сини, много сини очи, другите двама бяха със златисти. Вече бе видял оранжеви, зелени, сини, златисти, виолетови и какви ли не още техни отенъци. Неговите бяха почти черни, а такива не бе срещал – нормално, нали в дъгата черното май почти отсъстваше, каза си Рик.
         Той благодари и взе ухаещия на сладост плод и го помириса. Талия веднага го увери, че може да го изяде без никаква опасност.
         - Хубав свят си имате, много хубав - знаете ли какво значи Дъга?
         - Да, нещо като нашето небе, но при вас се получава само когато завали и слънчевите лъчи преминават през дъжда, нали така?
         - Така е, но всъщност, дъга съм виждал само на една от планетите – уточни Рик, набързо преровил спомените си и открил, че освен на Земята, другаде не беше виждал подобна извивка насред светлината.
         - На Земята, нали? – потвърди един от златооките.
         Някой им е разказал за старата Земя, може и снимки да им е показвал – и докато го мислеше, почувства тези пред него като съседи с които живеят на една улица, а не като чуждопланетяни и се запита:
         Как ли им изглеждаме в нашите доста по груби тела, дали ни намират за грозни, ако изобщо нещо в техния свят може да бъде такова?
         Сравни изящните им черти с неговото класическо земно тяло.
         Може би дори не знаят какво е „грозно“ и приемат, че щом някой има точно тази дадена му форма, значи така е нужно и е в хармония с неговият си свят.
         - Разгледайте, преди залез елате да ви настаним за сън, знаем, че трябва да спите вечер.
         - А вие не спите ли?
         Глупав въпрос - за един ден живот, едва ли е нужно да се спи – упрекна се Рик, но вече го бе изрекъл.
         - Не, но мога да кажа, че идваме и отиваме в състояние, което земните сте ни описали като вашето разбиране за сън – усмихна се пеперудения. - Сега трябва да свършим работата за която сме нужни, след това ще си почиваме „дълго“ – натърти закачливо, приел от обитаващите станцията и смисъла на човешкия хумор и игривата двузначност на думите.
         Другите се засмяха и заговориха на техния мелодичен език, като споменаха няколко пъти земната дума „сън“, нарамиха кошовете и махнаха дружески.
         Рик опита плода, беше много вкусен и го изяде набързо, след което тръгна по една от улиците, мислейки за това, че живеят само едно денонощие и за тях това е всичкото време под небето им.
         Карт спомена, че е достатъчно осмислящо появата им под цветното небе, но все пак - за един единствен ден!
         Някак си кратко бе за него, който щеше да живее стотици години. Но те не изглеждаха ограничени от липсата на повече време.
         Да, вярно – припомни си Рик - не знаят какво е време и това някак си облечкава товара на живота, който ние с годините натрупваме чрез събития и случки.
         - Хей, знаеш ли колко е часа? – реши да пробва минаващата до него пъстрокрила туземка със синеещи коси и подобни по цвят очи.
         - Не – поредната усмивка и готовност за разговор. – Там, при вас, имате пособия с които измервате живота си и го делите на стойности.
         - Имаме - а вие не го ли правите?
         - Живота не се измерва, гостенино, той се живее. С появата си тук, знаем какво точно трябва да направим и го вършим с удоволствие докато сме тук.
         - Значи все пак знаете, че идвате за даден период – започна да размишлява Рик на глас, чудейки се дали го разбира. – Този период, докато работите например, преди „големия сън“, за който чух, ние наричаме време.
         - При нас е различно - идваме, свършваме си работата и отиваме „другаде“ - това е част от от общата цялост, гостенино, не изчезваме, а продължаваме да съществуваме.
         - Къде?
         Тя използва думата, която му каза и Карт:
         - В утробата - от нея идваме и в нея се връщаме – усмихна се синекосата и продължи по пътя си.
         Кой от кого е научил това понятие - утроба? – зачуди се Рик докато разглеждаше.
         Понякога спираше и наблюдаваше, влиза в няколко от домовете, строящи или вече завършени, доста често го разпитваха от къде идва, какво е видял и през какво е преминал за да стигне до тук. Търсеха познания, които според Карт, после ще си предадат един на друг по някакъв телепатичен начин. Рик разказваше за едно или друго по-интересно място, дори нарисува някакаво подобие на карта на познатата част от космоса, опитвайки се да покаже мащаба му, сравнявайки една песъчинка с Дъга и друга със Земята, разделяйки ги на няколко големи крачки, надявайки се да схванат голямото разстояние.
         После прие поканата да закуси с група пеперудени, които заради него говореха предимно на общия земен език и го слушаха с интерес, докато им описваше Земята такава, каквато е била преди Разселването и такава, каквато беше днес.
         Бяха минали само три часа откакто кацна на Дъга:
         За него нищо като време, но за околните бе голяма част от живота им.
        
         3.
         Селището не беше голямо, лесно разбра, че е успял да го обиколи, щом се върна там, където бе оставил скутера си. Хубаво място с приятни обитатели, но освен чувството за ведрост и спокойствие, Рик не намери нищо друго интересно и мнението му бе:
         Подредено земеделско общество, наметнало се с пъстрокрилие.
         Отбеляза как щом завършваха нещо, започваха друго и предположи, че утрешните хора ще са тези които го разрушават, само за да може следващите пак да го съградят, следвайки своя цикъл на раждане или какъвто там да е начина на появата им на света.
         Щом потъмнееха – Рик вече бе разбрал, че крилете на пеперудените хора в края на живота им ставаха тъмни като листата на алена роза - без нужда от подсещане, оставяха всичко, събираха се с други оцветили се като тях и тръгваха с мелодични обредни песни в една и съща посока, която нямаше нужда да проследи за да разбере къде отиват:
         Отиваха натам, откъдето и идваха групите с розовеещи криле на новородени пеперудени.
         Общото усещане за щастие му харесаха - усмивките един на друг, как си махаха приветливо, поздравявайки се с добре дошли или изпращайки се с очакване да се срещнат скоро. Хареса му най-вече това, че не тъгуваха – по никакъв начин – от разговорите, защото можа да си поговори няколко пъти с тях, разбра, че на Дъга не познаваха тъгата. Дори не пожела да им я разясни, стори му се, че ще бъде като неприятен черен щрих на греещото им жизнено платно.
         Забеляза и неколцина, които видимо бяха двойки, показващи близостта и обичта си един към друг, може да се каже съвсем по човешки. Отбеляза и това, че на тези двойки всички се радваха някак тържествено. Зачуди се как ли се намираха за толкова кратко време - работеха заедно или просто да стояха един до друг, споделяйки любовта си с околните, докосвайки ги ритуално и попитал какво си казват с тълпата, превода беше:
         - Пожелават на всички да срещнат любовта си.
          Двойките имаха общи домове, защото пеперудените правеха чести почивки за храна или просто за разговори, останалите влизаха и излизаха под своите поркиви сами.
         Защо ли са им нужни след като ще бъдат техни само за няколко часа?
         Когато наближи обед, реши да остане и да пренощува, така и така е тук, ще погледа нощното небе и луните в него, а утре може да отлети преди изгрев - Дъга наистина е приятно място, но нищо повече, нямаше какво да го задържи за още един ден.
         Като се върне в земната станция, щеше да попита Карт за някои неща, колкото да придобие малко повече яснота и при нужда, Талия да му ги припомни - вече бе напълнила паметта си с изображения на видяното от него. Всъщност, тя почти не се обаждаше по време на обиколката му, което беше малко странно, но Рик го забрави минута след като си го помисли.
         Точно щеше да се качи на скутера, когато почувства как някой го повика.
         Точно така определи усещането – силен, ясен повик, отправен точно към него.
         Не по име, а сякаш извика душата му и тя се изплъзна от тялото за да отговори, че е чула гласът.
         Озърна се и я видя:
         Онази, която сърцето на мига позна - любовта...
         Рик скоро отпразнува сто години - в първите от тях, отдели достатъчно на брой за да изучава едно или друго, някои науки му бяха полезни в дадени моменти, други не толкова, но днес знаеше достатъчно по темата за това чувство – не за онази с която изразяваш привързаност към родители, деца или много близки приятели, нито за тази с която истински вярващите в божествената милост, създала ги за да я чувстват и да я възхваляват, а имено за любовта:
         Същата, римувана и описвана в безбройни редове от страници на стихове и романи през вековете.
         Рисувана и извайвана от най-добрите творци на своето време, изпитали, търсили, намерили и изгубили този вечен копнеж и усещането да попаднеш в негов плен, подчинил хора, били някога известни и богати, но пропаднали заради нея в нищета на изгубили ума си бездомници.
         Възпявана от певците на всички епохи, вдъхновени от силата ѝ, докосващи всевъзможни тонове и ноти в опита си да я пресъздадат чрез музиката си.
         Изиграна в множество филми, които събираха усещането в незабравими от първите до последните кадри клетвени думи за вечност и последни при раздяла целувки.
         Също и разнесена като зараза из цялата галактика, защото хората и под чуждите небеса се влюбваха и разлюбваха, страдайки или тържествувайки в предгъдките ѝ.
         Знаеше как за някои е онази стихия, която казват, че е помитаща с еуфорията си, по-силна от всичко създадено само и само за да не скучае съзнанието на човек, но за други е толкова тъжно драматична, че избираха смъртта пред живота, ако трябваше да го изживеят лишени от нея, а за трети бе наистина онази буря, завъртяла умовете им така както никога преди и която просто оставаше забравяна след като поривите ѝ утихнат.
         Учени и до днес твърдяха, че е поредица от химични процеси в организма и отделяните заради тях хормони, влияещи на мозъчните вълни и бяха убедени в правотата си, защото така някак си всичко е обяснимо, а не обвито от загадки.
         А обичащите мистичното в битието на миналото и бъдещето, дълбоко и тайнствено говореха за любовта като метафизична, кармична или духовна връзка, чрез която сродните души се търсят, разминават или намират в един или друг живот, вярвайки, че така е по-лесно да се приеме защо изобщо живеем ако не е за да обичаме.
         Самия Рик бе усещал страстите ѝ - нали бе скитащ се от планета на планета неприлично богат безделник, понякога се поддаваше или позволяваше да се остави на тръпката, която наистина идваше като грохота на прилив, но при него и си отиваше с тишината на отлива.
         През всичките си пътувания, Рик така и никъде не намери пристан в който да остане за малко повече от седмица и с времето дори забравяше за кратките си увлечения, приел, че поетите и певците малко са преувеличили в описанията за незабравимост.
         А сега, изживявайки стоварил се ненадейно откъде ясен зов към сърцето му, се оказа, че имаха право за това как ще познаеш щом си срещнал онзи, точно онзи, с който искаш да бъдеш възможно най-близък за цяла вечност... дори и след нея.
         Рик не го беше усещал досега по този начин, никога, но ето, че го осъзна на мига, щом се случи - позна я с онази увереност, разпалила се от някаква магия, дошла отвъд законите на времето и пространството... или все пак е просто проява от реакцията на каквито и да са там биохимични съединения в тялото му?
         Съзнанието и мислите му обхванаха всичко случило се в живота му - хиляди и хиляди пребродени от него дни, които събра в едно неосъзнато търсене и разбра как е вървял и летял между тях само за да се озове точно тук и точно сега, на тази малката планета, обикаляща около топлещото я с лъчите и цветовете им слънце и да я види - нея.
         Той е роден на Земята.
         Тя е родена на Дъга.
         Всеки нормален по вид в собствения си свят, но изглеждащ извънземен в очите на другия:
          Но образите им се размиха, космосът изтегли като силуети разликите и когато изчезнаха, двамата вече виждаха само едно пред себе си – любовта им, която се превърна във всичко, с което можеше да бъде обяснено съществуването.
         Гледаха се безмълвно, може би само секунда, а може да са изминали минути, но Рик разбра какво е да не усещаш времето - никак, просто да го няма, да не го е имало, нито да мислиш дали ще се появи.
         Намираха се в това единствено сега и когато тя му се усмихна, така, както не би се усмихнала на никой друг, той почувства в един и същи момент как е разкъсан на милиони частици от взрива, разнесъл ги към необятността, но мигновено пак събрали се на рояка, завърнал се от повика на очите ѝ сливащи се в синевата при здрач и меката зеленина на полето, а светлината, уловена, играеше и в двете като оживели искри.
         Като всички пеперудени и тя беше стройна, висока, косата ѝ беше почти бяла, тук-там със сребристи нишки, падаща между прозрачните ѝ криле с няколко едва загатнати ивици по тях, показващи му, че съвсем скоро е дошла от онова място накъдето се насочваха и отиващите си. Облечена като повечето женски индивиди в лека туника, покриваща и очертаваща грациозното ѝ тяло и сякаш не се уморяваше да гледа него, точно него, землянина Рик, който само преди няколко часа си напомни, че никога не би могъл да има влечение към някой, непринадлежащ на земната човешката раса.
         - Никога не казвай никога! – прошепнаха мислите му със сладкия вкус на Дъга или може да беше ехото от гласът на Талия.
         Усещането не бе онова привличане към приятен по форма хуманоиден вид който да прегърнеш само за едната нощ, а нещо много повече и тази увереност изпълваше съзнанието му с всяко негово вдишване.
         Милионите късчета отлитаха и се завръщаха, намираха мястото си в погледа ѝ като рояк от чувства, събиращи и насочили се към сърцето ѝ като сияние.
         - Не си от постоянно живеещите тук – отбеляза с мелодичния си глас новородената и отчасти го извади от хипнозата. – Не разпознавам лицето ти.
         - Кацнах тази сутрин – отговори Рик, но се досети, че може и да не бъде разбран и поясни: - Дойдох с изгрева на слънцето.
         - Знаем - вие летите в небето, много по-навътре в него, там където са звездите.
         - Виждала ли си ги?
         - Все още не, но други са ни ги показвали, оценяме красотата им, а тази вечер ще ги чакаме да се появят, нали...
         Не го питаше, а потвърждаваше нещо вече решено.
         Той кимна. Дори не помисли да откаже:  
         Нима е имало „вчера“ без нея?
         - Вие, земните, ги описвате много красиво, сякаш са живи - навярно е хубаво да летиш сред тях.
         Рик вече си спомни стихове и песни на съвремени и древни – в момента не мислеше за нищо друго, освен за множеството образи с които може да бъде описана една истинска любов.
         - Но там, в космоса, е винаги нощ.
         Тя остави плетения кош, който носеше, приближи се и наклони глава на една страна, гледайки го с увереността, че двамата не са просто случайно срещнали се непознати.
         Светлинките, идващи от очите ѝ, излъчваха толкова много силни усещания, затруднили и забавили отговора му.
         - Да, може да се каже – преодоля задуха си Рик. – Голяма част от него наистина е тъмна, но има и достатъчно цветове, също като при вас.
         - Ще се радвам ако ми разкажеш повече – каза пеперудената и се приближи още малко.
         А при тази близост, Рик вече едва дишаше, докато умът му се опита да изясни случващото:
         Дали не използват някой специален аромат, някой специфичен феромон и с него да омайват пришълците?
         Талия мълчеше, а определено получаваше усещанията и запитването.
         Карт каза, че са безопасни, но и го предупреди за това, което навярно се е случвало и с други дошли като него.
         Може би е вид шега на земните с новодошлите, не им казват за хипнотичното въздействие и се забавляват с ефекта му върху тях – помисли си Рик, но на секундата го забрави, защото друга мисъл изтри всички съмнения:
         Каквото и да е тази хипноза, дори да е някаква магия - иска да я изживее и е готов да изпие каната с тази жар до дъно... и каквото ще да става!
         Все пак опита да се успокои. Не беше лесно. Потърси помощ, но Талия все така мълчеше. Повика я отново, докато подреждаше мислите си и обичайното отзоваване го нямаше. Ще трябва сам да се оправя:
         - Ти не работиш ли?
         Така, нека заговори за общи и безсмилени неща, че да може да си поеме дъх и поосъзнае малко.
         - Да, гостенино, ние всички имаме работа, моята е да направя храна за онези, които се трудят в онзи част от полето и след малко ще дойдат – тънката ѝ ръка се вдигна и посочи зад гърба на Рик, а след това и плетения кош със зеленчуците. – Но те видях, след което не можах да продължа и повече няма да мога да работя.
         Това обяснение в любов бе кратко, но му каза всичко нужно.
         - Просто така?!
         - Просто така...
         Как да ѝ каже, че и той е готов да не продължи космическото си скитане и да остане тук заради нея.
         - Може би някой ме чака на кораба ми или в моят свят...
         - Не – пеперуденото момиче се усмихна, крилете ѝ се разтвориха и плавно отпуснаха. - Ако беше така, нямаше да ме привлечеш.
         Мълчаха, но други сили шепнеха като есенен прибой, удрящ се в брега на чувствата им отново и отново.
         - Имаш ли име?
         - Рик.
         - Рик – повтори пеперудената. - Ние нямаме имена като вашите – погледна към небето, потърси нещо в цветовете на облаците, намери го и с усмивка му се представи: - На език ти би ме нарекъл Елеанор.
         - Талия!? – повика за кой ли път.
         Този път ИИ отговори, че го чува и му предаде значението на името, което Рик повтори на глас:
         - Сияйна светлина...
         Приближила се по-близо, току до него, тя прошепна:
         - Твоята...
         Застанала на не повече от малка стъпка от Рик, който с мъка подтисна порива си да придърпа и прегърне облялото го с аромата си крехко тяло - същия нектарен дъх на планетата Дъга, сладко изкушаващ и привличащ цялото му съзнание, но успя да се овладее и издиша поетия въздух в опита да си прочисти мислите, казвайки си, че ако посегне, може да бъде грубо нарушение на реда в хармоничният им свят.
         Имаше нужда от отговори:
         - Извинявай, ще отскоча до станцията за малко – и се качи на скутера, но не за да избяга, а за да си изясни случващото се. - Трябва да се видя със земните.
         - Добре, аз ще те чакам тук.
         - А работата ти?
         - Някой друг ще я свърши.
         - Не е ли нередно да я зарязваш така?
         - Когато се случи това – ръката ѝ се протегна и докосна гърдите му, точно там където сега пърхаше сърцето му, - особено щом е първа среща, нищо друго не е важно - ние го знаем и поемаме задълженията на влюбените, защото това е много ценно за нас и мечтаем за тази среща и се радваме за намерилите любовта си.
         - Искаш да кажеш, че си влюбена в мен? – осмели се да попита Рик, само и само за да чуе отговора, който го срази:
         - Много... Изгарящо... Дълбоко...
         И не знаеше какво да ѝ каже.
         Елеанор го смазваше с присъствието и чувствата си, преминали реалността и прелели се в него, а той ги усещаше как кипяха от щастието ѝ да го срещне, прелитаха край сърцето му, сетне се сливаха с мислите и шумяха толкова прятно с това признание, че той е онзи, за когото тя гореше толкова силно.
         Трудно бе да я остави, а трябваше за да не полудее.
         Искаше да се увери, че не е някаква игра на местните с умовете на чуждоземците, ритуал, който да ги забавлява докато часовете им изтичат.
         - А какво ще правиш докато се върна?
         - Ще те обичам, какво друго ми е нужно – Елеанор вдигна нежната си длан и го погали по лицето.
         Добре че беше седнал, почувства краката си омекнали.
         - Аз само за малко, скоро се връщам – тя му се усмихна и кимна.
         Поискал позволението ѝ да тръгва, той го получи.
         Подкара скутера, а мястото което пеперудената длан докосна пламтеше като изгорено.
         Обърна се – Елеанор гледаше след него.
         И го обичаше.
         И чакаше.
         И навярно ще ме чака и цял живот ако е нужно... – каза си Рик.
         Изпълнен с тази увереност, навлезе в гората.
 
         4.
         - Карт! – извика той към посрещналия го преди няколко часа, който с още няколко души се бяха настанили в познатата беседка до станцията.
         Рязко спря скутера и едва не падна като скочи.
         Отбеляза, че всички имаха онзи леко позапуснат външен вид, не само мъжете, а и двете жени, погледнали едновремено към развълнувания землянин.
         - Рик, бързо се връщаш, доскуча ли ти или... – стана да го посрещне някогашния откривател на нови светове, прокарващ пътеки за другите в неизвестността на пространството.
         И отведнъж го прие го като по-близък, щом видя вълнението в погледа му, разбрал какво се е случило.
         Обърна към другите, преливащ от споделено щастие:
         – Да! – потвърди им нещо за което навярно са се питали дали ще се случи.
         - Слушай, трябва да говорим...
         - Знам, ще говорим. Ела да те запозная – подкани го успокояващо Карт и го представи на всички наслаждаващи се в едно приятно очакване да се върне онова, което някога си е отишло.
         Двамина бяха дошли заедно с Карт, друг минал по работа преди години, трети кацнал заради малка повреда, а една от жените се оказа, че е последната заселила се на Дъга, само преди година, пристигнала с обикалящи района туристи, дошли и те като Рик да поразгледат.
         А той вече осъзнаваше какво ги е задържало на Дъга.
         - Виждам, че си я срещнал и...
         - Познаваш ли я? Елеанор?
         - Не, имах предвид, че си срещнал любовта си - вълнението ти е неподправено и всички сме го изпитали... и изпитваме – каза му Карт. – Затова и сме тук. За останалите Дъга е само една приятна, но скучна и безинтересна планета, но не и за нас.
         Няколко души го потвърдиха с тихи гласове, ехо на личните им чувства към онези, които са разпалили този огън в тях, който не просто тлееше, а гореше все така със същата мощ на онзи първи миг от който току що се появи и Рик.
         - Е, кажи, какво се случи?
         - Там, в селото, срещнах... момиче.
         - Късметлия си, не всички срещат, дори сред тях, пеперудените, това също се случва рядко и с години може да си тук и да обикаляш всичките има селища, пак няма да я  намериш.
         Групата се съгласи и с това.
         - Никога не съм я вижда, а сякаш я познавах... тоест, познах я на мига.
         Опита се да си спомни дали е имало и ден в който да не е чакал появата ѝ през всичките му сто години живот.
         Нямаше.
         - Какво място е това?
         - Казах ти, че е по-хубаво и от рая. Хайде, нека се поразходим, имаш нужда от движение за да успокоиш мислите си, няма да ти отнема и много време, защото трябва да се върнеш по-скоро при нея.
         Тръгнаха по пътека, опасваща станцията. Наоколо растяха ниски храсти, посипани с малки цветове над които летяха и жужяха множество шарени насекоми.
         - Живеят само един ден, Рик, не трябва да го пропиляваш, а после ще можем да си говорим за всичко - имаме толкова много време спрямо тях, но ако желаеш, може ми споделиш за срещата ти.
         Рик заразказва и изживя отново замаха от появата на Елеанор и необикновеното усещане за привличане.
         - Мога да ти кажа, че ако при нас, хората, тези усещания са толкова невероятни, то при тях... – Карт затвори очи и довърши: - При тях е много, много по-силно.
         Двамата мълчаха, Рик преброи няколко секунди, оценил ги като скъпо за него време.
         - На Дъга, Рик, щом те докосне любовта, може само да се увериш колко по-различна е от всяка, която навярно си изпитвал към земна или извънземна форма в миналото си.
         - Чудех се дали не са някакви развратници тези пеперудени хора и не ни омайват с феромоните, а може и лесно се поддаваме на нещо като хипноза заради биополето на планетата. Просто с такава лекота ми взе ума и... сърцето.
         - Не, нищо подобно. Сам видя как живеят, напълно честни са, не знаят какво лъжа или омраза, измама и двуличие. Трудолюбието им много напомня на земните пчели и мравки, учил съм за тях, но ти си от Земята, навярно си ги виждал?
         Рик кимна, че знае за какво му говори.
         - Всичко е съвсем истинско, Рик, няма никакво заблуждение или порочност. За Елеанор ти си вече всичко нужно ѝ от тази Вселена – единствената звезда, която очите ѝ виждат в нея.
         Чувствата отново се надигнаха, щом мисълта му помете всичко преживяно и му навя с подкана това, че трябва да се върне по-скоро и да изпие, както сам пожела преди малко, тази чаша от любовната жар на Дъга.
         – Всичко стана толкова бързо и тази увереност в истинността им е трудна за приемане. Тя е така пряма, искрена... ние сме свикнали да се ухажваме, ако очакваме по-сериозна връзка, но не и така...
         - Няма за кога да го отлагат - един ден за нас е цял живот за тях и тя не иска да губи нито миг – напомни му Карт за минутите, които течаха в равномерния си ход.
         - А как знаят всичко за нас - че съм гост, значение на думи, които дори и аз не зная?
         - Предават си ги докато узряват - така може да неречем състоянието им преди да се родят във физичния свят за първи път.
         Нямаше нужда Рик да задава въпрос, Карт знаеше, че не го разбира.
         - Не сме го публикували, защото още не можем да го докажем, но според мен на Дъга всички идват и отиват от друго измерение, те го наричат утроба, ние по-скоро го определяме като място, паралелно на нашето измерение, което подготвя и обучава душите им в някаква форма на безвремие, после ги ражда физически в осъзнаваната и от нас реалност, а след това ги прибира пак там за да съществуват в безтелесна форма като мисли от чиста енергия. Знаем, че не се раждат, нито умират, поне така, както ние познаваме началото и края на живота – появяват се тук, сега, наглед само за да изживеят часовете си, продължавайки всичко започнато преди хиляди години от други като тях и все още не знам защо го правят, но им е нужно поради някаква причина – защо да не бъде и да срещнат любовта си.
         Рик в момента вярваше, че друга причина не е и нужна.
         - Приемаме, че състоянието в утробата е като да сънуваш и когато се върнат, продължават съня си, предавайки всичко научено за подготвящите се да се събудят - затова и всеки знае какво точно трябва да прави, къде да отиде, знае всичко случило се на планетата им преди векове, знае езиците, които предните са научили от срещите си с нас и всеки един дообогатява с нови думи и земни понятия.
         Рик поглъщаше чуваното на малки порции, беше отвикнал да мисли за такива сложни неща, нали имаше късмета да живее в приятна непростветеност за дълбочината на тайните на съществуването и просто да търси забавления и развлечения като космически скиталец.
         - Когато се появихме, веднага поеха грижите за нас без никакво насочване, сякаш пристигането е било очаквано и всеки ден ни носят продукти, които отглеждат специално за нас, а преди години ни помогаха да построим всичко това и при нужда, без да чакат да ги потърсим, сами идват да го поддържат. Всеки новопоявил се знае имената ни, лицата ни, знае кой кога е дошъл, от къде и най-вече, знае в кого се е влюбил.
         - Сякаш са едни и същи човек, тоест, пеперуда, но просто сменя телата си.
         - Може и така да се каже, наистина, изглежда, че продължват  живота си един чрез друг с тези кратки появи в този ни свят. Мислите им са като на едно събиращо фрагментите от всички тях същество, но всеки има своя индивидуалност и е уникален в чувствата си. Просто знанията им са общи.
         - А тази, която ме заговори?
         Карт се загледа към сменящите цветовете си в момента облаци над тях.
         - При тях любовта е най-голямата сила, която може да овладеят. Стремежът им и в двете състояния, които могат да обитават. Всички я очакват, малцина я притежават. Не знаем защо е така. Питали сме ги дали ако не се появи ще обезсмисли живота им, но за тях да я очакват е също толкова значимо, а и знаят, че ще я срещнат все някога и не бързат, все пак не знаят какво е време и не се страхуват от него.
         На Дъга светлината беше многоцветна.
         - Когато някой се влюби, за тях е без значение дали ще е в землянин или от собствения им вид, толкова се радват, че ще могат да покрият празнината която изпитават от липсата ѝ - затова и най-важно за всички е да оставят двойката да изживее любовта си, а усещанията за нея се предават в сънищата им и е жадуваната доза удоволствие.
         - Много е странно, случи се изведнъж, само за един дъх, кажи го, само за един пулс на сърцето – каза Рик повече на себе си и на корабния ИИ, който чуваше всяка негова дума, но мълчеше през повечето време.
         - Вселената говори, Рик, ти си я чул. Няма как да се обясни, освен да се изживее.
         - Не вярвах, че може да се случи.
         - Случва се, но не с всеки. Тези, които сме тук, от всичките хиляди посетили Дъга, сме я избрали за наш дом, точно защото сме изживели същото като теб, а и тепърва имаш да разбереш през следващите трийсетина часа какво е, понеже както ми описа Елеанор, тя е съвсем млада.
         - Да, млада е, вече видях как поаленяват... накрая.
         - Не го мисли по този начин, тук краят ще бъде началото.
         Помълчаха още десетина ценни секунди за някой, който живееше само няколко часа.
         - Все още ме смайва това как толкова прямо ми заговори за чувствата си, не че и аз не изпитвам същото към нея, но не мога да ѝ го кажа така прямо на мига...
         - И защо не – нима няма да я зарадваш, ако узнае, че и я обичаш. Нямат време като нас, сто или двеста години, имат само своето денонощие за да обичат много по-истински и по-искрено от нас. Не са като земните влюбвания и разлюбвания, навярно сам знаеш колко сме известни с опита си в лъжливата вярност – Рик потвърждаващо се съгласи. - Точно защото могат да обичат само веднъж в живота си на пеперуди, нямат думи за вчера и утре, живеят сега и всичко което искат е да ги докосне така очакваната от вида им сила. Нищо друго - тя е всичко нужно.
         Рик поиска да се връща и Карт го подкани:
         - Върви и изживей това заради което си струва да живееш столетия.
         - А след това?
         - След това ще си спомняш.
         - Вие това ли правите.
         - Спомняме си и... чакаме – на друг не бих го казал, но на теб вече мога - те се прераждат, Рик, не знаем на колко време, дали има някаква цикличност, все пак сме тук от скоро, но го правят и когато се върнат, винаги търсят половинката си и дори да са минали години и да сме остарели физически, за тях изглеждаме както при първата си среща. Казват, че не ни виждат с очите си, а с душите и за тях това е истинският ни облик. Затова и сме тук, чакаме да изживеем отново този ден.
         Рик яхна скутера.
         - Ще се увериш, че нищо друго няма смисъл и значение, защото нищо от нашия свят не може да се сравни с това което ще изживееш – хайде, отивай, тези минути за теб, за нея са години.
         От беседката му помахаха – съвсем като пеперудените хора, приели го като един от тях.
         Знаеха, че земната колония на Дъга има нов обитател.
 
         5.
         Случилото след това, Рик усещаше съвсем ясно и неизтляващо, дори след десетките години, които прекара на Дъга, в очакване на поредната им среща.
         Елеанор го чакаше на мястото където я остави, до онова цъфтящо дърво.
         Щом го видя, стана и просто грейна – вече се бе поналяла с цветове, малко по-узряла и без да иска позволението му, протегна ръце и го прегърна, а той с готовност прие целувката ѝ - първата от многото последвали, защото Рик също нямаше повече да крие от чувствата си към нея.
         - Ела, трябва да ни видят, всички ще бъдат толкова щастливи, че сме се намерили – каза след като успяха да се отделят един от друг.
         Уловила го за ръката, поведе землянина по уличките на селцето.
         - После ще останем само двамата, но сега трябва да споделим с тях нашата любов – и развя крилете си към гледащите ги с възхищение разноцветни очи на околните с които заговори мелодично на техния език.
         Мнозина протягаха ръце и ги докосваха. Елеанор обясни, че това е обичай, нещо като да опитат от енергията, бликаща с неизчерпаем запас от сърцата им.
         - Ние споделяме този момент - опитвала съм много любов, мечтаех за нея, защото никога не е била моята – говореше, без да го пуска и за миг. - Но вече те имам!
         Вървяха сред приветстващите ги с искрена радост пеперудени, а накрая, минавайки през малкия площат на селото, стигнаха до една от облите къщи. Въведе го и ръката ѝ описа стаята в която грееха окачени, а може би и растящи по стените, десетки цветя.
         - Ето, тази е нашата, току що ни я приготвиха, можеш да живееш тук колкото искаш.
         Той я погледна с неразбиране.
         - Рик, това е нашият дом.
         Това напомняне го поотрезви.
         - Елеанор, не те ли притеснява това, че аз ще живея много повече от теб, а теб утре няма да те има.
         - Утре? – усмихна му се тя и го целуна горещо. - Не, любов моя, знай, че няма никакво утре – нас ни има само един единствен път, който се случва сега, и ще бъдем завинаги в него заедно...
         Тя го прегърна отново, устните ѝ докоснаха страните му, а после прошепна:
         - Не ти ли го казаха твоите земляни – ние повече няма да се разделим.
         - Никога ли?
         - Никога!
         Рик усети приятното в момента, чувайки тази клетва за вярност.
         Вече бе попитал Талия дали не се намира в някой виртуален свят, тя наруши мълчанието си и го увери, че съзнанието му е съвсем будно и определено е в реалността.
         Затвори очи и се остави на този сън да го поведе:
         Това което се случи след това, не беше изпитвано досега от него в нито едно кътче на космоса – нито с някоя жена на Земята, нито в обятията на друга в новите светове.
         Телата им почти не участваха, не и по познатия начин, а както му сподели Елеанор след първия път:
         - Когато се сливам с теб, не го правя с тялото ти – то може да бъде потъмняло, безкрило, увиснало, сбръчкано – нали така е при вас, остарявате, вместо да сменяте цветовете си?
         Съгласи се безмълвен.
         - Не, Рик, аз правя любов с душата ти... а тя е неувяхваща и вечна и аз ще ти покажа къде ще бъдеш след – както казвате – времето ви изтече.
         И го поведе като едновремено летеше и пропадаше в обятията ѝ от безвремие.
         А когато се завръщаха, тя му говореше:
         - Като лъч от светлината с теб сме във вечността ѝ - обхванати от онзи кръг на общата и неделима цялост на единението        да сме заедно.
         И като го завъртя, гласът ѝ достигна с ехото на описания кръг:
         - Един-Е-Ние...
         Навън денят плавно се превърна в нощ. Небето потъмня и изгряха шарените луни над Дъга.
          Рик видя как очите ѝ – имащи различни тонове в нейната младост, останаха с нюансите на зеленикавия здрач. Пеперудените хора вечер се отдаваха на веселие, свършили нужното през деня, те се събираха и си говореха, хранеха се на общи трапези, а онези които бяха двойки се прибираха в домовете си, докато другите чакаха изгрева.
         Рик беше човек и в по-късните нощни часове след толкова вълнения, почувства умора, но изтощително приятна и я попита дали ще го изчака докато поспи.
         - Заспивай, искам да видя цвета на сънищата ти.
         - Можеш ли? – промълви и неусетно заспа, прегърнат от любимата, а когато се събуди, беше все така в ръцете ѝ - тя не се бе откъсвала и за миг от него.
         И почувства, че времето в което ще бъдат разделени, за него ще е като цяла вечност самота, но Елеанор го успокои:
         - Никога и нищо няма да може да ни раздели!
          И отново сляха двата пламъка, все по-силно разгарящи се от чувствата им, а мислите му нашепваха пророчески с увереност, че това ще бъде наистина и завинаги така.
         Човека почувства как тези малко на брой часове с Елеанор се бяха превърнали в най-значимото събитие в живота му и го изпълниха докрай в трите познати повърхнини, заличили всичко случило се преди да я срещне.
         А когато започна да поаленява, Рик, нали беше все още човек, почувста студеното течение на тъгата, която опита да скрие, но Елеанор веднага я долови:
         - Ти не трябва да изпитваш това – как е думата?
         - Тъга...
         - Аз я виждам като сянка, като мрак, но то не е нужно. Ще съм с теб винаги, да, тялото ми няма да го има, но ще ме усещаш в сърцето си.
         И го утеши така, както само жител на Дъга можеше – с любов.
         А малко след това дойде часът когато трябваше да се присъедини към групата тръгваща по пътеката, водеща до тайнстваната утроба от която бяха дошли.
         Разбира се, вече я бе попитал дали не може да я последва там:
         - Не, все още не, но ще ме чакаш така, както и аз ще изчакам завръщането в този свят.
         Неколцина други също изпращаха половинките си - пеперудените го приемаха толкова естествено и нормално, но не и той и още един човек, млада жена с видима лека промяна на чертите ѝ от живота на някоя извънземна колония.
         - Прероди се само след три години – сподели му, прилепила се към своя любим.
         Три години за Рик бяха нищо, той можеше и щеше да чака с векове.
         Елеанор го притисна силно към себе си, след което пое с останалите, запели някаква огласила новия ден тържествена песен.
         Рик и жената ги гледаха докато се разтвориха в нищото, после заедно се върнаха в земната база.
         Карт го очакваше и му показа коя стая е неговата.
         - Можеше да живееш и тук и в онзи ваш дом, навсякъде си добре дошъл.
         Той поиска да е сам, другите го разбираха и го оставиха.
         Потъна в размисъл:
         Струва ли си да живее само за да чака повторението на този ден и нощ?
         Усещането за Елеанор го изпълни с увереност:
         Да, струва си – нима ще може да си спомни нещо друго от целия си столетен живот след изживяното?                
         - Талия – повика онази, която го доведе на Дъга.
         - Да, Рик – този път отговори веднага.
         - Ти знаеше ли?
         Уверен бе, че е наясно с всичко случило се с него от часа на кацането им до сега.
         - Знаех – призна тя. – Ти беше сам, Рик, през всичките тези години те опознах и знам, че тази самота ти тежеше. Опита чрез мен да я прогониш, но аз никога няма да ти дам и искрица от онова, което получи тук.
         Човека мълчеше.
         - Ти бавно вървеше към черна дупка, от която нямаше как да се върнеш, а сега вече има някой, заради когото ще живееш.
         Усмивка се плъзна по лицето на Рик – изкуствения интелект беше прав.
         - Благодаря ти!
         Талия се постави в режим на сън... или просто премина в някакво друго измерение в което щеше да се носи като пеперуда.