петък, 27 януари 2023 г.

Хиляда и един трепета от времето

         Първи монах: „Вижте, това знаме се движи.“
     
    Втори монах: „Не, вятъра се движи.“

         Трети монах: „Умовете ви се движат“
                                                Коан в дзен-будизма
                                             
 
         Подреждаше ръкописите старателно, като внимаваше да не ги разбърка. Не бяха подшити и непрекъснато някой самотен лист опитваше да избяга от купчината.
         Самотниците винаги се измъкват от групата, имат си своя посока, невидима за останалите – отбеляза, но заради реда, който поддържаше в книжния свят, предпочиташе да ги държи всички заедно, подчертавайки, че самотника е изгубен ако напусне ятото.
         Подредени така, те му приличаха на безброй пера, събирани дълго и със старание, за да са на едно място заедно - всяко имаше своя история, все пак обикаляли са доста, летейки из битието, и на шивиците по тях, като заклинателни завъртулки, пишеше откъде е довяно и е разказано с тихия глас на изживяното някога, някъде.
         Обичаше да слуша тези истории – четейки, човек вижда всичко случило се, стига да може да чете, да чува, да осъзнава разказаното. Събираше ги цял живот, лист по лист, когато света започна да гори, ги скри тук и тайно наминаваше да ги нагледа. Някои бяха негови, други на известни хора, а повечето на съвсем непознати, изпратили птиците на словото да летят накъдето поискат.
         Все пак премести светилника, не искаше пламъка да реши да захапе нечий разказ – случвало се е и знаеше каква страст се разпалва тогава и колко е трудна за потушаване.
         Огънят винаги е гладен, останал едва тлеещ, само чака да примами някоя мисъл и да я превърне в лудата мечта, която да се превърне в помитаща сила, ако безумеца реши да я последва. Думите тогава се разпалваха, мислите горяха необуздани, превръщаха се в стихия – еднократно, защото след тази оргия на огнени страсти не оставаше нищо, само малко пепел, с която освен можеш да нарисуваш нещо по стената, най-често дори и недостатъчно да бъде завършено.
         Един лист все пак успя да се изплъзне от ръцете му и полетял към пода, но едва докоснал го, той го вдигна, духна да прогони прахта, че на тавана прах имаше в изобилие, наклони го към светилника и зачете – беше писан на ръка, не на машина, думите красиво оформени, равни, поели от началото към края по невидимите редове, една по една се сливаха, събираха се в изречения, превръщаха се в история.
         Спомни си как перото скърцаше, оставяйки отпечатъка от момента върху бялото поле – описваше промяната и движението:
 
         ***
         И най-накрая изкачи върха, онзи, където бяха останките от замъка, който като древен страж бдеше над долината. Небето е само на една ръка, ако се протегне, може да го докосне, а защо не и да литне към него – птиците го правеха и си живееха добре.
         Легиони облаци се носеха, днес поели в една и съща посока, навлекли бели, сивкави, издули се или току накъсвани на изтънели нишки униформи. Но не спираха да се смесват, някой току даваше заповед и се преобличаха за миг в сиво-бели, бело-сиви мундири с нашивки от слънчеви лъчи. Марша им беше уверен, забързан – вятъра бе техния командващ и обикаляше като сърдит надзирател, виеше недоволно, понякога принуждаваше някой облак да напусне редицата си, да се откъсне от този до него и да изчезне. Топенето на нишките му заприличаха на ръце, когато се пускат при раздяла, а с нов вой, разпореждаше два съседни да станат един и ги сливаше така, както тела се сливат в мига любов.
           Живота е движение, движението е живот – написа с мисъл и го подчерта.
      Поседна на един от кеменните зидове, загледа знамето на пилона как се гънеше, как потрепваше или вълнуваше като затворено море в това късче плат – още движение, още живот, още мисли, че тези вълни не са заблуди, а движението е нужно за да има посока, без него потъват... висчко и всички.
         Крило, развяно над долината. Размаха му го опиваше, сякаш загребваше от времето, от пространството, от миналото, от спомените за бъдещето. В танца на знамето улавяше накъде е течението на носещите се над него облаци – общия план на съществуването.
         Маховете му насичаха и разделяха на малки късчета времето – името на рамката, съдръжаща съдбата на всеки, която понякога наричаха и затвор. Така бяха по-удобни за отхапване от живота – обитателя на тази клетка, че той е гладен, също като огъня, все иска с нещо да се натъпче. Обича да изяжда всичко от начало до край, вероятно за да усети ситостта на задоволството, че е погълнал празнични събития, катедрали, обещания за мир, кулите, сега жалки руини, на този замък, ферманите на последния султан, първият стих на Лорка, тазгодишната реколта, спомена за Вавилон, идеята за полета до Марс, речта на президента, най-големият телескоп, тайния дневник на Христос, плановете за всяка война, железници, спомена къде е заровено гърне с жълтици, най-скъпата картина на Тициан, формулата за аспирина - всичко което е било или ще бъде вече е изядено.
         Той е гладната вълчица, диреща храна за своите вълчета, не подбира, няма милост, а и да я прояви, не е трайна, само трепета от времето на един живот.
         Гледаше знамето, ровеше из тайните, скрити в движението - има ли край или всичко преди този момент е било само начало?
         Може ли да преброи крачките си до тук – 1001 ли са или бяха около 4500?
         Ами онези, нужни да се върне, тях защо ли никой не брои – завръщането е част от движението, също като пристигането, но понякога е с разбито сърце, с наведена глава, с извадени очи, с изгубено начало, с присъдата да се връщаш към краят.
         Знамето водеше легионите...  
         Кого е търсил докато се изкачваше, кой намери на върха, кого ще срещне по обратния път? Може би никой - прокълнат да бъде разделен с него едва докоснали се и да бъдат сенки един на друг в кръгът на великите дела, също и при най-незначителната мисъл, дори и при сбъдването на мечти, може би и при изживените разочарования, навярно и при аплодиращите възклицания, да споделят нахлузването на трънливите венци от мълчания и най-вече, всеки да е ехото на другия след всяка прокрадваща се стъпка в победоносния марш към самотата.
         Знамето се ветрееше и плющеше като пламък срещу хоризонта и той си спомни за онзи, който го поведе в този каменист поход:
        
         ***
         Планината сякаш нямаше край, изкачваше се цял ден, а през нощта си направи малък лагер под един огромен бор, нарече го Кралски, защото се извисяваше над всички други и под клоните му можеха да налягат още петима. Заради хубавото време, гората  зеленееше в чисти, ярки летни цветове, поток се спускаше и се виеше между стъблата и услужливо отнасяше падналите листа и иглички. Можеше да продължи да върви срещу или по течението, зависи какво избереше за днес.
         Изборът – за него винаги е било усещането да направи първото, което помисли. Ако се остави на много възможности, човек се обърква, никога не е наясно дали е правилно или не решението му, а така тръгваш, каквото и да се случи след това, ще е част от живота му.
         Продължи нагоре. Както винаги, Пламък искаше да стигне до върха, нямаше причина, но както всеки човек, особено млад, едва в първата третина от живота, и той се стремеше да стъпи там, на върха, да види целия свят под себе си, да почувства задоволството, че е най-отгоре, а после...
         Когато си на върха, най-често си усещаш, че си сам. Изкачвайки се губиш връзка с другите, те също с теб, стремежът помита стари дружби, нагрубява нови познанства, става едничка цел – нагоре и нагоре, но там осъзнаваш, че няма с кой да споделиш емоцията да си успял. Сенките в орбитата са просто служители, заинтересовани от собственото си изкачване и покоряване на личните си върхове.
         Следваше потока, реши да види от къде е иплълзял този немирник - изворът навярно е сърцето на планината, водата бе много чиста, листата в нея само преминаваха, също като него, не се застояваха и отминаваха.
          По обед стигна до голямата скала, затулена от яки стъбла на мощни дървета. Пропуснаха го и видя следите от огнище пред нея, а току отстрани имаше някой. Вече бе съвсем близо и можа да огледа човека, който не се изненада от появата му и продължи да плакне нещо в дървено корито. С един поглед стана ясно, че не минава както него от тук, а си живее в пещерата, зейнала под скалата. Вида му бе съответния на обитаващ такова място, заради обилните коси по главата и лицето, не можа да определи възрастта му, но със сигурност не беше старец, може би малко по-възрастен от него самия.
         Пещерняка му махна да приближи и му посочи къде може да седне. Пламък се настани и погледна към скалата, превърнала се в дом - видя нещо като легло, заприлича му повече на гнездо, няколко отломки от съвременния свят, но не много нахални, просто практично удобни. В каменна ниша сгънати два-три ката дрехи, а навред висяха нанизи от сушени риби, плодове и сухи цветове.
         - Добре си се устроил – отбеляза след малко Пламък.
            - Малко е нужно и живота е лесен – човека си говореше нормално, а Пламък очакваше да е забравил и гласът му да стърже. Уверен бе, че оттук скоро не е минавал друг човек. – Най-нужното е водата.
             - Ами храна?
         - Има достатъчно, въпрос на привикване какво можеш да ядеш – нанизите показваха, че е намерил достатъчно, а и изглеждаше съвсем здрав.
         Може и да е прав. Планината изобилства от билки, мъхове, корени, птици, яйца, горски плодове, насекоми – летящи и пълзящи, див мед, надолу имаше езера с разнокалибрени риби, защо не брашно от жълъди и други семена, в потока скитаха рачета и кой знае още колко неща, които не знае, че могат да се ядат, а са между стъблата, в реката, по поляните.
         - Понякога съм се изкушавал да заживея така.
         Пещерния го разбираше. Навярно и той дълго е обмислял това или просто в момент на гняв е взел решението да се засели тук. Но го е направил и сега видимо бе доволен. Пламък прие, че е стигнал по-високо от него, затова трябва да бъде честен.
         - Но съм страхлив, не мога да избягам от – той махна с ръка назад и надолу, - онзи свят, макар и да идвам понякога за ден-два в планината.
         Пещерния изплакна за последен път дрехата, която въртеше в коритото, изтръска я няколко пъти и я провеси да съхне на един клон.
         - Не бързай с въпросите, нека помълчим....
         Настани се срещу Пламък и дълго рови с очи в душата му. В планината тишината е наситина със звуци, отекващи с ехо един от друг, но тези гласове бяха тишината – странно, но щом се заслушаш в тях и ставаш част от тях и тогава спираш да чуваш шумове, а само тишина.
         Мълчаха дълго. Една сянка се премести нататък и на нейно място грейна слънчево петно. Очите му бяха сини, почти избелели, едната зеница имаше петънце, също като слънчевото, игриво, добродушно, видяло много, а потока шумолеше на няколко крачки.
         - Мислиш си какво прави делата ни значими и помнени между раждането и погребението?
         Пламък го мислеше докато вървеше насам – защо уж има толкова много, а всъщност нищо, с което може да отбележи този интервал от време?
         - Виж – посочи му дървото и листата над тях, - преброй ги, след това улови пулса им, разбери какво правят...
         Той започна, не бързаше, бяха точно хиляда и едно. Потрепваха, сякаш стъпваха по невидима пътечка и видя как му махат хиляда и едно крилца на колибрита, готови да отлетят щом вятъра им позволи – знаеха, че са закачени за клнона само за малко, полета им е онова, което следва, а след него и течението на потока. Гласът на ятото бе като да подреждаш уморени мечове в оръжейна, завръщащи се от поход, с тих тропот, видели много, секли много, а някои мълчаха недоволни, че дори не са били и извадени в боя.
         - Движението – досети се Пламък.
         - Движението – съгласи се пещерния.
         - Ти как успя да се откачиш?
         Онзи взе една клонка и започна да рови в пръстта.
         - Живеех като всички, и аз в онази рамка, от която идваш, всъщност и сега съм в такава, не мисли, че е различно – и тук е същото, ставаш, подчинен си на нуждата, търсиш храна, пиеш вода, отделяш, храниш се отново, грижиш се за чистотата на мястото, което обитаваш, също и на тялото, но е и друга, по мой избор, без излишни разпоредби и наложени един през друг закони. В онази, предишната, малко по малко ме пробождаше всичко случващо се и прекалено много оковаваха личното ми понятие и разбиране за свобода, щом остриетата станаха толкова много, че вече не издържах, просто си тръгнах.
         Пламък усещаше отскоро тежестта на оковите, затова и идваше тук, да се освободи за ден-два от нея, макар веригите им да дрънкаха при всяка крачка и да го връщаха пак обратно.
         - И намери веднага това място ли?
         - Когато решиш да вървиш, дори и да си тръгнеш, там, където ще спреш, само се появява на пътя ти и просто спираш, дали за година, десет или цял живот, не го мисли, просто живей докато ти е добре, след това ако е нужно, пак ще вървиш. Същото е и с хората, срещаш ги по пътя си, разделяш се с тях, понякога вървите заедно, понякога само за ден...
         - Движение...
         - Движение...      
    И двамата загледаха поклащането на клоните и трептенето на листата, подчинени на силата на вятъра. Пещерняка затвори очи, полъх мина и развя косите му, беше свободен в своя си свят.
         Пламък започна да отсява тежестите, с които живееше в личната си рамка – шума от трупащите се коментари за рекордни температури, невиждани зимни виелици, шарени реклами, безкрайни подкасти, урагани с имена, изкуствения интелект рисува, банките ни притежават, изкуствения интелект композира, бежанци, цената на тока полудя, пак реклами, интернет е вездесъщ, газта поевтиня, войната на изток, още подкасти, война ще започне на юг, идва буря, нови вълни бежанци. подмина ни буря, човек става излишен и заменян от машини, кредити, Африка гладува, борсата пак отвори, Европа изхвърля храна за две планети, ново преселение на народите, борсата след малко затвори, още и още реклами, умът ще бъде заменен от ИИ, да се помолим...
        И колко богове определят съдбата ни докато се редим на за час при зъболекаря, за храна, за среща със специалист, за да се стоплим?
           На изток ли да се молим при съмнения за заболяване или към центъра на Рим, за да намерим откровение за нужното лечение?
         Кой от тях казва, че чаша вечер е полезна, а две са вредни или изобщо забранени като изкушени.
         Към тях ли трябва да пишем молби за повишение или прегърнали свещенни книги  да проливаме сълзи при уволнение?
         От коя посока на света идва най-дълбока медитация, която ще ни посочи коя е любовта или би ни обяснила кармично защо ти я отнеха?
         И пак виковете за тероризъм, гладни, нова колекция на безполов дизайнер, покана: - Ела да видим изгрева! Да изпратим залеза... Нов модел кола, екология, споделени тайни след десетки години мълчание, важни новини от парламента, подминати случки от живота на обикновен човек, днес ще е горещо, хороскопи, яж това, храната е вредна, най-богатия стана още по-богат, бездомник издъхна пред Бърза помощ...
         - Всичко в живота е движение – пещерния изчака Пламък да премисли тези препъващи го стъпки по личния му път. – Дори в мига на края, пак се движим към друго измерение, а там започва отначало вървенето, изкачването и спускането.
         - Да, чувал съм, казват, че се връщаме тук и пак ще се повтори всичко.
         - Спомени, мечти, забрава – всичко е движение на ума, на мислите, знамето се вее винаги при вятър, а какво е времето за нас, ако не един започващ отново и отново порив на вятъра. Не можем да го уловим, а само да изживеем, понякога както искаме, понякога както ни наложат, нищо повече. Но сме част от движението, остави се да те носи, сам видя, че вървейки, винаги ще стигнеш до някъде. Но избора винаги е твой, както това да съм тук е моят.
         Пламък се загледа какво рисува човека в разчистената от изгнили листа пръст – а това му показа, че не е само потока част от полета, а и пръстта, но в нея храниш корените на дървото, което ще роди следващите хиляда и едно листо.
         А пещерния бе нарисувал символа на безкрайността, началото захапало края си, всичко случващо се е вече някога завършило бъдеще. Горе още няколко дузини мечове се завърнаха с въздишки и се наредиха при другите с още и още въпроси. Върха на пръчката дълбаше и очертаваше все повече знака.
         Пламък намери още въпроси без отговор - колко приказки е нужно да разкажем за да бъдем разбрани – хиляда и една или нито една? 
И колко са крачките към нечие сърце – четири хиляди и петстотин отчисления от календара или само онази, в която вече си се превърнал в трепет от пулса му? 
          Пещерняка отиде в гнездото си и легна да подремне, беше казал каквото трябва на Пламък, който също стана, пое назад - така и не успя да избяга от своята рамка, но започна да записва за всичко онова, което видя вървейки - като онзи спомен, изживян при замъка:

 
         ***
         Знамето силно плющеше, събираше статичното поле на мислите му.
        Легионите се губеха в битката със залеза, топяха в сблъсъците с последните слънчеви копиеносци и вятъра започна да бучи сърдито. Подбутна човека да си тръгва, не е безопасно да остава и през нощта. Той го послуша, като погледна за последно пилона и подивялото знаме – искаше да намери мястото си в енергията на тези вълни, толкова нужни му за да не заспи в дълбоката летаргия на безмислието.
         Каза си, че просто не трябва да спира да се движи, ако ще да е срещу всичко, което ще напира да го препъне, да го върне или помете със силата си.
         Имаше как да го направи, знаеше, че може да бъде и тук, и на друго място, където точно сега:
        
         ***
        Светилника въздъхна и дъхът му раздвижи като разбягали се хлебарки стотина сенки по листа и сложи край на редовете, Той го мушна при другите, подравни ги отново, за да са с прибрани краища, все пак Вселената се крепи на реда и ги постави на мястото им, след което провери дали прозореца е добре затворен.
         Тук вятъра не е желан гост, макар да го е описвал в хиляди страници, все пак може да ги накара да мечтаят, затова и сам създаде рамка за мислите си, за да може да ги удържи, а и да ги предпази от идеята за свободата на полета. Мечтата има сила да накара пламъка на светилника да повярва, че е огнен дракон, а той винаги иска да покаже мощта си, най-често с безразсъдството си.
         Така на тавана, тази негова малка пещера насред все повече и повече побъркващия се цифров свят, имаше забрана за движение, освен онази, която беше записана на листовете, но тя оставаше скрита като добре пазена тайна между разказвача и читателя.
         Щом проверката приключи, свали маската си на пещерен човек, изцъкли както е нормално за външната реалност поглед, духна пламъка на светилника и излезе за да стане един от всички.
         На стаичката настана тъмнина, в която запълзяха хиляда и една записани мисли.